Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Зоната на сенките (17)

Глава 16

На палубата на „Попътен вятър“ вече кипеше трескава дейност, когато Киров и Хана стигнаха до пристанището. Екипажът се канеше да хвърли котва, а Азиз говореше оживено с Мелис. Обърна се към Хана, когато тя се качи на борда.

— Ето те и теб. Появяваш се и изгубвам хубавата си лаборатория и трябва да работя в по-примитивна.

— Не е примитивна — каза Хана. — Ще се справиш, Азиз.

Той се усмихна широко.

— Знам, че ще се справя. Вече съм достатъчно напреднал и нямам нужда от кой знае какво оборудване. Ще взема, каквото ми е необходимо.

— Колко бързо може да стане това?

— Помощникът ми опакова нещата в момента. Казах му, че ако всичко не е на борда до час, ще си наема нов помощник. — Очите му блестяха весело. — За нетърпелив млад учен тази съдба е по-страшна от смъртта. Знам съвсем точно как се чувства. Този проект е мечтата на всеки живот. Толкова съм близо. Дайте ми още ден-два и ще имате отговорите си.

— Ще имаш време. Стига дните ни да са спокойни.

Мелис се обърна и тръгна към капитана, който й махаше с ръка.

— Толкова ли си близо до отговора? — Хана запита Азиз.

Той кимна.

— Не бих излъгал Мелис. Ще й го поднеса на сребърен поднос. — Обърна се и тръгна по мостика. — Но сега трябва да се върна в лабораторията и да помогна с опаковането на нещата.

Хана се обърна към Киров и видя, че разговаря с Евгения и Чарли, които тъкмо се бяха качили на борда. Евгения се усмихна, когато Хана тръгна към тях.

— Изглежда, съм пропуснала част от вълнението. Какво разочарование. Но Киров ми обеща, като компенсация, че пътуването няма да е скучно. Наистина не обичам корабите.

— Вече ми каза — каза Чарли. — Ти така ме жилеше словесно, че не забелязах местата, край които минаваме.

— Исках малко да те раздрусам.

Киров погледна Хана.

— Двамата с Евгения ще отидем на разузнаване. Ще се върнем навреме.

— Разузнаване?

— Шхуната вероятно се наблюдава. Трябва да открием човека на Гадер и да го отстраним, преди да е докладвал.

— Ще дойда с вас — каза Чарли.

— Не. — Евгения беше твърда. — Това не е упражнение. Двамата с Киров сме опитни и знаем какво правим. А ти си аматьор. Не можем да рискуваме допускането на грешка.

Чарли се изчерви силно.

— Няма да допусна…

— Не — каза Евгения отново. — Остани тук и наглеждай Хана. — Усмихна се. — Ще има достатъчно действие в Дъблин. — Двамата с Киров тръгнаха по мостика. — Мисля, че забелязах мъж близо до офисите на пристанището — каза му тя. — Ще отида там, а ти отиди в музея. Логично е да наблюдават лабораторията.

Хана ги гледаше как вървят по пристанището и чувстваше разочарование — вероятно същото изпитваше и Чарли. По дяволите, искаше й се да изтича след тях и да се опита да помогне.

Не, мястото й беше тук. Трябваше да се погрижи за безопасността на Рони и Мелис.

— В Ирландия ли ще се върнем? — запита той.

— Според Киров. — Чарли стисна силно перилата. — Изненадан съм, че Евгения не възразява срещу присъствието ми. Все пак, аз съм аматьор.

А Хана беше изненадана, че Чарли се подчинява на заповедите на Евгения. Осъзна, че Чарли се променя. Беше по-зрял и по-малко егоцентричен.

— Можем да помогнем на Азиз в преместването на лабораторията. Освен ако не предпочиташ да стоиш тук и да се оплакваш от Евгения, докато тя си върши работата.

Той направи гримаса и се обърна.

— Говориш точно като Евгения.

— Това не е лошо. Уважавам я.

— И аз. Къде е лабораторията, за чието преместване трябва да помогна?

— Отиди при Мелис. Тя отговаря. — Хвърли последен поглед в посоката, в която бяха изчезнали Киров и Евгения, после се обърна. И тя имаше работа.

Но първо трябваше да намери Рони. Не беше го виждала, откакто се бяха качили на борда, а за него не беше характерно да не е в центъра на събитията.

Намери го сам до перилата от другата страна на кораба.

— Рони?

Той не я погледна.

— Ти ме излъга.

Почти беше очаквала такава реакция. Беше прекалено умен, за да не разбере какво става, след като тя се беше обадила на Мелис.

— Да. Съжалявам. Исках да си в безопасност, докато разбера какво става.

— Трябваше да ми кажеш. Как мога да те защитавам, ако не знам какво става?

Как да му обясни, че той да приеме фактите?

— Това е инстинкт, Рони. За да се грижиш за някого, трябват двама. Ти искаш да ме защитиш. Аз искам да защитя теб. Помисли. Ако трябваше да ме излъжеш, за да съм в безопасност, щеше ли да го направиш?

Той се замисли.

— Може би. Но не е правилно.

— Така е. — Направи пауза. — Трябваше да ти се доверя, но бързах и никак не ми се искаше да обяснявам. След като видях снимките, исках единствено да се махнете оттам. — Усмихна се леко. — Между другото, много си наблюдателен. Впечатлена съм.

— Не е кой знае какво. Малко се уплаших. — Смръщи вежди. — Но ти не изглеждаш разтревожена. Затова реших, че всичко е наред.

Беше наранила гордостта му и бе изгубила доверието му. Трябваше да си го възвърне.

— Ще ми простиш ли, ако обещая никога вече да не те лъжа? Дори когато съм уплашена и искам да си в безопасност?

— Отнесе се с мен като с дете. О, знам, че съм дете, но ти трябваше…

— Прав си. Сгреших. — Покри ръката му, която беше на перилата, със своята. — Никога вече няма да те излъжа.

Той мълча известно време.

— И ще ми позволиш да помогна, ако нещо подобно се случи отново?

— Това вече е трудно — въздъхна тя. — Да, обещавам.

Обърна се и зарови глава на гърдите й.

— Добре. Не ми харесваше да съм ти сърдит, лельо Хана. Но не можех да позволя да се случи отново.

Тя повдигна вежди.

— Да не би да ме манипулираш, за да получиш каквото искаш?

— Може би. Но не съм те излъгал. — Вдигна глава и се усмихна. — Не бих го направил.

Тя го прегърна бързо и го отблъсна.

— Бъди полезен. Отиди при Мелис и я помоли да ти даде работа. Имаме нужда от всички ръце, за да отплаваме.

— Да, да. — Тръгна по палубата. — Мисля, че е умно да сме в открито море. Така има много по-малка вероятност да те открият.

— Радвам се, че одобряваш.

— О, да. Одобрявам. На Киров ли беше идеята?

— Не.

Гледаше след него, докато той вървеше към Мелис.

Дали нямаше дяволитост в последния му въпрос? Възможно бе. Рони растеше и беше способен на тънък хумор… и манипулация. Надяваше се, че споразумението, до което бяха стигнали, нямаше да е неудобно за нито един от двама им.

Усмивката й се стопи, когато тръгна след Рони. Време беше да се заеме за работа. Като Чарли, тя искаше просто да стои и да чака завръщането на Киров и Евгения. Но времето щеше да мине по-бързо, ако беше заета.

Киров се върна сам почти след час. Беше… напрегнат. Като че ли всеки мускул на тялото му беше стегнат. Беше го виждала такъв няколко пъти и знаеше какво означава това. Остави това, с което беше заета, и тръгна към него.

— Завършена ли е мисията?

— Отървахме се от двама. Не мисля, че има още.

— Мъртви ли са?

Той поклати глава.

— Не бяхме сигурни дали единият, пък и двамата, не бяха хора на Бейкър. Не искахме да изхвърляме и бебето с водата от ваната. Затова ги приспахме за дълго. Ще се събудят с мъчително главоболие, когато сме далеч в морето. — Обърна се към Чарли, който също се беше приближил. — Евгения те чака в музея. Отиди веднага.

Чарли кимна и тръгна към мостика.

— Ние също трябва да тръгваме — каза Киров. — Кога ще отплаваме?

Тя се обърна.

— Готови сме. Вас чакахме.

 

 

Слънцето залязваше в пурпурночервени отблясъци и морето блестеше в различни цветове.

— Толкова е красиво — каза Рони, подпрял се на перилата. — Оставих фотоапарата си на койката, иначе щях да направя снимка. Плаваме от часове, лельо Хана. В безопасност ли сме вече?

— Така мисля. — „Не го лъжи само за да го накараш да се чувства в безопасност.“ По дяволите, трудно беше. Инстинктът диктуваше децата да бъдат защитени и щастливи. — Няма признаци, че ни следят, а и Киров се погрижи да не докладват за отплаването ни. Да, шансовете да сме в безопасност са големи.

— Значи просто ще плаваме? Защо не отидем в Маринт?

— Защото в момента там не е безопасно. Ще отидем по-късно.

Рони мълча миг, с поглед, прикован в Мелис, която бе на няколко метра от тях. Силуетът й се очертаваше на огненочервеното небе.

— Мисля, че тя иска да отиде там. Тъжна е, нали?

— Да. Липсват й делфините й.

— Знам. Тя ми каза. Трудно е да имаш делфини за домашни любимци. Не идват, когато им подсвирнеш.

— Те не са й домашни любимци. Тя гледа на тях като на приятели. Не са много хората, които разбират делфините. Те са много странен вид. Пийт и Сузи обичат хората и дори общуват с тях, но имат силно чувство за принадлежност към вида. И особено към делфините от Маринт. Те като че ли ги викат, зоват ги да останат там.

— Изглежда самотна. Ще отида при нея и ще видя дали…

Висок пронизителен звук. Последван от втори. После нещо като смях.

Мелис изправи гръб.

— Пийт? — гледаше във вълните. — Пийт!

Рони и Хана побързаха да застанат до нея.

Мелис кимна. Розовината по бузите й се дължеше на залязващото слънце, но щастливият блясък идваше отвътре.

— Пийт и Сузи. Толкова сме далеч от Маринт, не очаквах… Но ето ги.

— Дошли са да те търсят — каза Хана тихо.

— Да. — Падна на колене с поглед, прикован в делфините, които бяха близо до кораба, вдигнали очи към нея. — Време беше да дойдете. Липсвахте ми.

Рони коленичи до нея. Гледаше очарован двата чифта огромни очи.

— Красиви са.

— Не ги ласкай — каза Мелис. — И бездруго вече са доста суетни. И особено Сузи.

— Кой делфин е Сузи? Изглеждат ми еднакви.

— Сузи е отляво. Пийт е по-едър и има по-тъмна муцуна. След известно време ще можеш да ги различаваш само от един поглед. — Тя се засмя. — Сузи ще се погрижи за това. Тя флиртува с теб. — Сузи се бе приближила до Рони и „говореше“ с него. После се приближи Пийт и я изблъска. — Мисля, че се превърна в хит, Рони.

— Погледни очите им. Блестят като котешки.

— По-блестящи са. Трябва да им служат в дълбините и да издържат на налягане, на което човешките очи не биха издържали.

— Искам да ги докосна. Няма ли да им навреди.

— Напротив. Мисля, че ще им хареса. Делфините нямат обоняние и гълтат храната цяла, така че не могат да я вкусят. Но докосването е важно за тях. Около трийсет процента от времето прекарват във физически контакти с другите делфини. — Мелис седна на пети. — Искаш ли да поплуваш с тях?

Очите на Рони блеснаха.

— Може ли?

Мелис кимна.

— Отиди да си облечеш банския. Побързай.

Той скочи на крака и затича към стълбите.

— Безопасно ли е? — запита Хана.

— Да. Аз ще бъда във водата с него, а и делфините няма да позволят нищо да му се случи. Виждала съм да крепят плувец, за да го предпазят от удавяне. А това е преживяване, което той никога няма да забрави. — Събу сандалите си. — Харесаха го веднага. Не знам точно какво става, но мисля, че искат да си поиграят с него. Може би усещат… Не знам. Имат прекрасен инстинкт.

Хана си помисли, че Рони е във възторг. Защо да не му позволи да забрави надвисналата над тях заплаха и да не му позволи да се наслади на красотата и чудото на момента?

— Готов съм! — Рони тичаше към тях. — Просто да скоча във водата ли?

— Да, след мен. — Мелис се гмурна.

Рони се смееше от щастие, когато я последва.

Хана се прилепи за перилата, загледа как делфините скачат и побутват Рони. Той протегна ръка и погали Пийт по муцуната.

— Топла е… Мислех, че ще е студена от водата.

Пийт застина под ръката му и дълго го гледа.

Хана се питаше какво ли става между тях.

Магия.

Загадка.

Разбиране.

И нещо друго.

Излекуване.

 

 

„Тринити колидж“

Дъблин, Ирландия

13:40

Дъждът плющеше по паважа и образуваше огромни локви. Евгения и Чарли, облечени подходящо, вървяха към западния край на университетското градче. Някои от студентите, очевидно изненадани от дъжда и без чадъри, притичваха между сградите.

Евгения придърпа качулката ниско над очите си.

— Не мога да разбера как вие ирландците, можете да бъдете весели в такова мрачно време.

Чарли се усмихна.

— Да, но тъгата е винаги в нас, скрита някъде дълбоко. И пием, за да остане там.

— А, това обяснява много. — Посочи покритата с лози сграда пред тях. — Това е оранжерията. Доктор Лампмън винаги се отбива там, за да провери как растат растенията. И винаги около 13:45. Всеки ден, освен четвъртък.

— Откъде знаеш?

— Проучване. Това е първото условие, когато имаш работа с нещо непознато и особено с човек, който може би е твой враг. Запомни го.

— Непременно. Ще го включа в списъка си. — Изкриви устни. — Този списък става все по-дълъг и по-дълъг.

— И ще става още по-дълъг. Особено ако искаш да си отмъстиш на Анна Деверо. Ако опиташ, преди да си готов, ще те размаже като насекомо.

— Разбирам, учителю Йода.

Тя го изгледа объркано.

— Кой е Йода?

— Шегуваш се, нали? „Междузвездни войни“, малко зелено човече, учи героите как да сритват задници…

— Не обичам научната фантастика.

— Пропускаш много.

— Съмнявам се. Както и да е, винаги е важно да направиш проучванията си. Не е вълнуващо, но е жизненоважно. Знам, че баща ти също го вярваше.

Чарли кимна.

— Подлудяваше ме с тези неща.

— В този случай, някой го направи за нас. Киров проучи графика на Лампмън, докато планираше кражбата на пробите. Лампмън очевидно спазва строг дневен ред. Което е добре за нас.

Влязоха в оранжерията и последваха указанията как да стигнат до следващата. Беше въпрос на минути. Дъждът продължаваше да се излива отвън, удряше по стъклата и се стичаше по стените.

— Колко е часът? — прошепна Чарли.

— Винаги носи часовник. Веднага го включи в списъка. Лампмън ще бъде тук всеки… — Млъкна и погледна напред. — Ето го.

Лампмън стоеше в другия край на лабораторията, приведен над маса с растения. Пред него имаше папка и той записваше наблюденията си. Или не ги беше чул, или не се интересуваше от присъствието им.

— Здравейте, доктор Лампмън — усмихна му се Евгения, когато двамата с Чарли го доближиха. — Как сте днес?

Той вдигна поглед от папката и разсеяно отвърна:

— Добре.

— Съжаляваме, че прекъсваме работата ви, но се чудех какво ще помислите за това. — Дръпна ципа на якето си и извади снимки. — Някои са се намокрили, съжалявам. — Показа му първата снимка, на която се виждаха два вече разложени трупа на предните седалки на автомобил, спрян насред дървета. — Това са Дейвид и Патриша Хърман, макар на снимката едва да се различават. Черепът на шофьора е малко по-голям, ако се пренебрегне сплесканото от удар чело. Вероятно е Дейвид, не мислите ли?

Лампмън отстъпи назад и притисна папката към гърдите си.

— Коя сте вие?

— Това не е важно в момента. Тези двамата бяха софтуерни инженери, наети от Гадер да проникнат в кодираните файлове за членовете на сенатска комисия. Искаше да разгледа нова противоракетна система. Гадер получи, каквото искаше, но правителството на Съединените щати започна да се досеща за ролята на Хърман. Гадер не искаше следата да ги отведе до него и се погрижи да не могат да го издадат на властите. Телата са останали в колата на дъното на клисурата месеци, преди да бъдат открити. Бил направен груб опит всичко да изглежда като злополука, но многобройните контузии изглеждат като получени от бейзболна бухалка.

Лампмън навлажни устни.

— Защо сте тук? Защо ми показвате това?

Тя му показа друга снимка — на труп, който нямаше глава и ръце.

— Накрая успяха да идентифицират тялото на този мъж, който снабдявал Гадер с тайни оръжия. Той също се канел да сключи сделка и да предаде Гадер. — Показа му и трета — тази на плешив мъж, на който липсваше половината лице. — Антонио Венти, който помогнал на Гадер да сключи сделка с Ал Кайда. Също убит, преди да представи доказателства… — Последва друга снимка. — Това е доктор Тимъти Холис, който работел в Лувъра. Наскоро е изчезнал безследно. — Направи пауза. — Един от най-известните в света експерти по Маринт.

Лампмън замръзна, шокиран.

Евгения се усмихна.

— Да, Маринт. Мислите ли, че Гадер е наел и него?

По челото на Лампмън избиха капки пот.

— Не знам за какво говорите.

— Гадер е опасен. Особено ако реши, че можете да му навредите. Той елиминира всяка заплаха.

— Да предположим, че някога се съглася да работя за този човек… Защо да се излагам на опасност?

Евгения се усмихна.

— Но вие вече сте в опасност. Отпреди пет минути.

— Какво говорите?

— Знаете, че Гадер е наредил да ви наблюдават. Помните ли нощта, в която ви бяха отнети пробите?

Лампмън отвори уста да каже нещо, после я затвори.

Евгения бръкна в джоба си.

— Тогава не трябва да ви изненадва, че той… или екипът по охраната му… подслушват телефонните ви обаждания. Как иначе би могъл да държи под око хората, които имат поверителна информация за него?

Лампмън вече се потеше обилно.

— Не отговорихте на въпроса ми. Какво точно направих преди пет минути?

— Обадихте се на властите. И, за да бъдем по-точни, на ирландския Специален клон, трети отдел.

— Но аз не съм го направил. — Лампмън се потупа по гърдите. — Телефонът ми е тук.

Евгения му показа телефона си.

— И тук. Използвам вашия номер, знам и личните ви данни. А човекът до мен се оказа изключителен актьор.

Чарли кимна и Евгения пусна запис, на който се чуваше как Лампмън разговаря с някаква жена.

— … нямам представа какво е намислил Гадер. Ако знаех, в никакъв случай нямаше да се замеся в това.

— Постъпихте правилно, като ни се обадихте, доктор Лампмън. Знам, че не ви е било лесно да вземете решението.

— Имам няколко проби на водорасли, върху които той иска да работя. Мога да ви ги донеса. Но трябва да знам, че ще ми осигурите защита.

— Разбира се.

Нервността на Лампмън беше заменена от неподправен ужас.

Евгения спря записа.

— Между другото, аз играех ролята на агентката. Не мога да понасям да чувам собствения си глас, но мисля, че Гадер ще бъде убеден. А вие не сте ли?

— Кучка! — каза Лампмън.

Чарли сви рамене.

— Лесно е да ви имитира човек. Помагат и лекциите ви, разпространени в Интернет. Мисля, че наистина добре улових акцента и интонацията ви.

— Кои сте вие?

— Евгения, вашата спасителка или жената, която ще ви застреля. Вие избирате.

— Това е лудост — каза Лампмън. — Ще накарам да арестуват и двама ви.

— Няма да стане — каза Евгения. — Освен ако наистина не искате да се обадите на Специалния клон, трети отдел, а аз не ви го препоръчвам. За Гадер ще бъде достатъчно, че вече сте се обадили веднъж.

— Той ще повярва на истината. Сигурен съм.

— Нима? — запита Чарли скептично.

Лампмън не отговори.

Беше на точката на пречупването. Евгения прецени, че е време да забият и последните пирони в ковчега.

Отиде до прозорците, които бяха почти напълно замъглени от влагата във въздуха.

— Ето какво се случи през последните пет минути според мен. Всичко започва с телефонното обаждане. Човек от охраната на Гадер го е чул и го е пуснал на шефа си. Той на свой ред го е пуснал на Гадер. Ако Гадер не е бил на разположение, чела го е Анна Деверо. Още преди да са го изслушали до края, са наредили на шефа на охраната да ви убие. Възможно е да са обсъдили как да стане това и дали да изглежда като нещастен случай. Но съм сигурна, че са взели решение. — Евгения избърса част от прозореца и надникна навън. — Виж, в момента говорят с вярната ти сянка.

Лампмън отиде бавно до прозореца и загледа втренчено младия мъж, който стоеше под дъжда. Той говореше по мобилния си телефон.

— Той?

Евгения кимна.

— Предполагам, че той е поел дневната смяна. Има няколко възможности. Могат да сложат отрова в студения ви чай. Може да ви блъсне кола, докато вървите към своята. Или просто в тялото ви да се забие куршум. Всичко това ще ви попречи да издадете на властите с какво се занимава Гадер напоследък. — Кимна по посока на младия мъж, който продължаваше да говори по телефона. — Вероятно обсъждат това с него в момента.

Лампмън също гледаше навън. Като другия млад мъж, който го следеше, и този носеше раница и приличаше на студент. Дъждът се усилваше непрекъснато и той се бе загърнал плътно в якето си, затова кобурът, който носеше през рамо, личеше ясно.

Евгения се извърна от прозореца.

— Можете също така да бъдете сигурен, че Гадер наблюдава и електронната ви поща. Ние проникнахме и там и съчинихме писмо от ваше име до властите, като включихме и снимка на пробите. Но може би беше излишно. Едва ли ще сте жив, когато Гадер прочете писмото.

Лампмън запита с дрезгав глас:

— Какво искате от мен?

— Информация. Това е всичко.

— Това е всичко? Току-що съсипахте живота ми. Защо да ви помагам?

— За да спасим живота ви.

— И как ще го направите? — запита той с горчивина. — Току-що ми казахте, че сте разрушили всичко… — Лампмън, който продължаваше да гледа през прозореца, замръзна.

Младият мъж бе прибрал телефона в джоба си и беше тръгнал към сградата.

— Обаждането си е свършило работата — прошепна Евгения.

Чарли се обърна към Лампмън.

— И този вече е получил заповедите си. И сега какво, професоре?

Лампмън гледаше отчаяно и трескаво ту Евгения, ту Чарли.

— Не искам да бягам и да се крия през остатъка от живота си.

— Няма — каза Евгения. — Ще се криете само няколко дни. След това Гадер вече няма да е проблем.

— Той идва. Ще ме убие.

— Ние ще се погрижим. — Евгения направи знак на Чарли и двамата извадиха полуавтоматичните си пистолети. — Дойдохме подготвени. — Посочи оранжерията. — Седнете там, и стойте кротко.

Евгения и Лампмън клекнаха зад редица растения, а Чарли затича към другия край на оранжерията. Евгения се обърна към Лампмън.

— Но услугата си има цена. Кажете ни какво планира Гадер в Индия.

— Нямам представа.

Евгения го изгледа отвратено.

— Не ни сътрудничите. Трябва да си вървим.

Тежка врата се отвори и затвори в съседната, свързана с тази, сграда. По дългия коридор отекнаха твърди стъпки.

— Имаме по-малко от минута — прошепна Евгения. — Толкова малко време, за да решите дали искате да умрете, или да живеете.

Стъпките се приближаваха.

— Индия — каза тя.

Стъпките станаха по-бързи.

Лампмън се огледа отчаяно, после прошепна:

— Ориса, Индия. Езерото Чилика. Той е тест за онова, което очаква цялата страна.

— И Гадер е там?

— Ще ви кажа по-късно. Моля ви.

— Сега.

— Още не е там. Ще заведе екип до Маринт, за да вземе пробите TD44, от които има нужда. Моля ви, това е всичко, което знам. Трябва да ми помогнете.

Стъпките спряха.

— Доктор Лампмън? — Гласът на младия мъж се чу отново: — Сър?

Младият мъж влезе и тръгна към средата на помещението. Евгения виждаше отражението му в прозорците, което, естествено, означаваше, че и той може да ги види.

— Аз съм Пол Райли, сър. Изпрати ме мистър Гадер — каза младият мъж и се огледа. — Трябва да ви предам нещо. Каза, че ще има нужда от помощта ви…

Младият мъж замръзна само на няколко метра от тях. Евгения си помисли, че е видял нея и Лампмън в прозореца.

Той бръкна под сакото си.

Сега!

Скочи на крака и се завъртя с протегната напред ръка. Още преди да е завършила движението, Чарли хладнокръвно го удари по тила.

Пол Райли се обърна и Чарли го довърши с юмрук под брадичката. Райли изтърва оръжието и падна в безсъзнание.

Евгения вдигна пистолета му и се усмихна на Чарли.

— Браво.

— Импровизирах — каза Чарли.

И се обърна към Лампмън.

— Изправете се. Трябва да изчезваме оттук. Възможно е насам да идват и други хора на Гадер.

Посочи падналия на пода мъж.

— Ще намеря нещо да го завържа и ще го хвърлим в заслона отзад.

— Добре. Ще се срещнем на кораба — каза тя. Хвана Лампмън за ръката и го изведе през страничната врата. Дъждът бе намалял значително и сега само пръскаше.

— Къде ще отида? — запита той замаяно.

Тя му подаде ключове.

— В един обзаведен апартамент, който използвахме и по-рано. Номер хиляда шестстотин и две на „Кини“. Наемът е платен до края на следващия месец.

— Следващия месец.

— Няма да имате нужда от него чак толкова дълго. Не се прибирайте у дома си, не ходете на работа, не посещавайте нито едно от местата, където обикновено ходите. Не проверявайте електронната си поща. Вземете възможно най-много пари в брой и не използвайте кредитните си карти. И ми дайте телефона си.

— Защо?

— Дайте ми го.

Той го извади от джобчето на якето си и й го подаде.

А тя му даде друг.

— Този е от евтините и винаги можете да го изхвърлите. Използвайте го, докато всичко свърши. Ще ви се обадя на него, преди да напуснем Дъблин, и ще ви дам повече подробности за плановете на Гадер.

— Както кажете. — Поклати глава, когато излязоха от сградата. — Не мога да повярвам.

— Ще поддържаме връзка.

— Да. Прекрасно.

Евгения го загледа как върви по тротоара към улицата, която щеше да го изведе от университетското градче. Щом се увереше, че се е отдалечил достатъчно, щеше да отиде отзад, където Чарли и младият мъж, Пол Райли, пушеха цигари.

— Отиде си — каза Евгения. — Планът ни подейства.

Чарли и Райли се засмяха.

— Казах ти, че Пол ще ни е много полезен — каза Чарли. — Знаем се още от шестгодишни. Той винаги е носел актьорското майсторство в кръвта си.

Пол повдигна вежда и заговори с акцент на обикновен работник:

— Това ли е начинът ти да ми благодариш? Ако е така, и аз мога да разкажа доста истории за теб.

Евгения се усмихна.

— Беше много заплашителен, Пол. Мъжествеността ти е непокътната.

— Какво облекчение. Обаче не ми хареса, дето Чарли ме удари толкова силно. Той като че ли се забавляваше прекалено много.

Чарли сви рамене.

— Какво мога да кажа? Получих вдъхновение. — Погледна Евгения. — Какво откри?

— Достатъчно. Ще говорим по-късно. А сега по-добре да изчезваме оттук, преди да са се появили хората от охраната на Гадер.

— А откъде знаеше, че някой от тях нямаше да се появи по време на малкия ни театър? — запита Пол.

— Рискът беше пресметнат. Според бележките на Киров той обикновено хапвал сандвич и говорел по телефона, докато Лампмън работел в оранжерията. — Погледна часовника си. — Да вървим. Не искам да съм наоколо, когато се върне и открие, че Лампмън си е отишъл. — Обърна се към Пол. — Можем ли да те възнаградим за блестящото изпълнение?

— Не. Забавлявах се много. — Усмихна се. — И сега Чарли ми е длъжник. Не се тревожи, ще си взема дължимото.

— Но аз също съм ти длъжница — каза Евгения. — Ще видя какво мога да направя…

— Това не ми харесва — процеди Хана през зъби. — Чувствам се като затворник.

Киров се засмя и се облегна на перилата.

— Насред океана си, слънцето грее, подухва лек ветрец и можеш да отидеш където и да е по света само като кажеш на Мелис да вдигне котва и да потегли. Нямаш причина да се чувстваш като затворник.

— Но е така. Не можем да потеглим, докато Гадер бди над нас като лешояд над плячката си. Не е безопасно за Рони и Мелис.

— Вярно е.

— Защо Евгения още не ни се е обадила? Не се ли тревожиш?

— Още не. Минаха само два дни. Вероятно се готви за удар.

Тя се обърна и го погледна.

— Буквално ли говориш?

— Не. Тя не би убила Лампмън, освен ако не е принудена да се отбранява. Но ако работи доброволно за Гадер, той вероятно го заслужава, както лекарите, които са работели в концентрационните лагери за Хитлер.

— Мислиш ли, че той е напълно наясно със задачата си?

— Мендоса като че ли мислеше така. — Усмихна се. — Престани да се тревожиш, Хана. Тя ще се обади.

— Не се тревожа. — Огледа го. Той седеше на палубата, босоног, облечен в панталони цвят каки и бяла тениска, и изглеждаше като турист на плажа. Много жизнен и издръжлив турист. Беше напълно спокоен и отпуснат през последните два дни. Когато не помагаше на Азиз в лабораторията, беше с Рони и делфините или просто се печеше на слънце, както и този следобед. Показваше й напълно различна своя страна. — Просто искам нещо да се случи.

— Не, искаш да направиш така, че нещо да се случи. — Той наклони леко глава на една страна. — И като че ли нямаш достатъчно занимания. Защо не отидеш да поиграеш с Рони и Мелис? Те като че ли си прекарват добре с делфините.

— Не се дръж с мен така, сякаш съм малко дете — каза тя тихо.

— Съжалявам.

Не, тя трябваше да съжалява. Държеше се ирационално.

— Мелис и Рони се чувстват добре сами. Рони е почти толкова очарован от делфините, колкото е и Мелис. А тя е добър учител. Аз само ще им преча.

— Искаш да си заета с нещо полезно.

— Да. — Не беше само липсата на смислена работа, а и близостта на Киров. Тя като че ли не го тревожеше. Той беше олицетворение на спокойната… чувственост. Откъде се взе тази дума? Чувственост.

Знаеше много добре, че това подсъзнателно я тревожи.

— Мога да намеря начин да бъдеш заета — каза тихо Киров, когато погледите им се срещнаха. — Но не мога да наруша обещанието си. Поканата трябва да бъде твоя.

Не можеше да откъсне поглед от него. Усещаше как по тялото й плъзва горещина.

— Да скочим в леглото, за да прогоним скуката?

— Както кажеш. Аз съм лесен.

Господи, изкушаваше се. Но се познаваше добре и знаеше, че това няма да е достатъчно. Извърна глава и загледа морето.

— Не мисля. Вярвам, че мога да намеря…

— Къде е Мелис? — Азиз се появи на вратата, която водеше към долната палуба и лабораторията. Лицето му бе зачервено, очите му горяха. — Трябва да видя Мелис.

Киров изправи гръб.

— Тя е ей там, с делфините. Това ли е, което си мисля?

— Да, по дяволите, аз съм гений. — Забърза към Мелис. — Открих го. И мога да го унищожа — каза през рамо. — Ще се радва много, че е взела мен на тази експедиция, а не някаква си кихаща котка.

— Кихаща котка? — Хана го проследи с поглед. — Какво общо има това с…

— Шега между нас. — Погледът му бе прикован в Мелис. — Направих откритието, Мелис! Водораслите умряха.

Мелис се обърна към него. Лицето й сияеше.

— Сигурен ли си?

— Унищожих едва три проби за четири часа. Но успях.

— Пробите бяха малки. Колко време ще е необходимо, за да се унищожат достатъчно и да се предотврати загиването на видимо количество морски живот?

— Това не е толкова лесно. Аз съм едва в ранните стадии на проучването.

— Колко?

Той сви рамене.

— От шест месеца до година.

— По дяволите — измърмори Киров. — Не може да се каже какви щети ще бъдат нанесени на крайбрежието за шест месеца.

— Не мога по-бързо. Може и да съм гений, но не мога да правя чудеса. Просто трябва да го предотвратите, докато аз…

— Да го предотвратим? Лесно е да се каже — каза Хана. — Не знаем дори колко близо е до целта Гадер.

— Евгения ще ни каже — каза Киров.

— Когато се обади — каза Хана. Отново на квадратче номер едно. Всичко зависеше от това, какво е успяла да научи Евгения от Лампмън.

„По дяволите, Евгения, обади ни се.“