Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Зоната на сенките (15)

Глава 14

Музей за историята и науката на Маринт

Глифада, Гърция

— Това е, нали? — Киров посочи голямата бяла сграда. — Музеят на Маринт?

Караше наетата кола по крайбрежната магистрала. Хана седеше до него, а Евгения и Чарли — на задната седалка.

— Да — каза Хана. — Всъщност никога не съм била там, но съм виждала достатъчно снимки и знам как изглежда. Няма друга сграда като тази.

— Още не е отворен за обществеността, нали? — запита Евгения.

— Да. Официалното откриване е след няколко седмици. Но изследователските лаборатории работят вече повече от две години. Мелис и екипът й нямат търпение да изследват пробите.

— Знае ли откъде сме ги взели? — запита Киров.

— Не. И вероятно трябва да остане така.

— Добре — съгласи се Киров, докато шофираше по виещия се път, който щеше да ги отведе до задния вход на музея. След като минаха покрай охраната, на алеята ги посрещна висок млад мъж, с очевиден произход от Средния изток. Стисна ръката на Хана.

— Радвам се да ви видя отново, мис Брайсън. Аз съм доктор Азиз Натали.

— Помня ви от експедицията. — Усмихна му се. — Вие сте този, който никога не спи.

— Не и когато работя по проект, който ми допада. Но когато свърша работата си тук, ще спя вероятно по четиринайсет часа на ден.

— Планът звучи добре. — Хана го представи на Киров, Евгения и Чарли. — Къде е Мелис?

— Има посетител и каза, че ще закъснее. Забавлява го на шхуната снощи. — Посочи към брега, който бе почти на миля под тях, където бе закотвена „Попътен вятър“.

— Събирането на средства няма край — каза Хана.

Азиз се усмихна.

— Ще бъде тук скоро.

Хана се наслаждаваше на забележителната гледка, която се разкриваше пред очите.

— Мястото никак не е лошо.

— Предпочитам да съм в океана, но и тук е добре — сви рамене Азиз. — Мелис каза, че носите проби TD44, които трябва веднага да отидат в лабораторията.

Хана вдигна преносимата хладилна камера.

— Тук са. Само ни покажете пътя.

Азиз им направи знак да го последват през автоматичните плъзгащи се врати на лабораториите.

— Тук сме едва от два дни, но работим без почивка.

— Някакъв успех досега? — запита Хана.

— Малък. Знаем, че ако тези водорасли се изложат на висока концентрация на азот, започват да растат невероятно бързо. Разпростират се така, както нищо друго познато на човечеството. Но поне доколкото можем да кажем, няма да представляват опасност за местното население. Сигурно пропускаме нещо.

Киров посочи хладилната камера.

— Отговорът може да е там вътре. Професор Лампмън работеше над тези проби в лабораторията си. Ако успеете да анализирате работата му, може би ще стигнете до решението. Записките му също са тук.

В очите на Азиз се четеше нетърпение.

— Ще се заемем веднага. Мелис каза, че това е основният ни приоритет. — Прокара значката си по закачения на стената скенер, вратите се отвориха и разкриха огромна лаборатория, чиито алуминиеви повърхности блестяха.

Хана се огледа удивена.

— Виждам защо на Мелис винаги се налага да събира средства. Това тук е невероятно.

— Истинска мечта — каза Азиз. — Тук не се чувстваме така, сякаш изследваме историята, а така, сякаш я правим. Мелис така ме е разглезила, че не бих приел друга работа след тази.

— Това не е непременно вярно — каза Хана. — Но може да ти се наложи сам да си създаваш удивителни работни места.

— Предполагам, че си права. За теб се получи, нали?

Хана кимна.

— И за Мелис.

Азиз взе преносимата хладилна камера от Хана и я подаде на един от помощниците си.

— Приготви това за биоскенера, моля те.

— Можем ли да разгледаме музея? — запита Евгения.

Азиз кимна.

— Разбира се. Техниците все още работят, но почти всичко друго е готово. Ще ви заведа.

 

 

След пет минути влязоха в огромната зала на музея с шестте масивни колони, изнесени от дъното на океана. Между колоните се виждаше удивителна многоцветна мозайка, която Хана си спомни, че е виждала в Националния географски музей след първата експедиция на Мелис.

Евгения се въртеше, опитвайки се да види и запомни всичко.

— Невероятно! Иска ми се да съм живяла в Маринт. — Погледна Хана. — Нямах представа, че са създали толкова красиви неща.

— Повечето хора нямат. Едно е да видиш някоя реликва в книга или списание и съвсем друго — да стоиш пред нея. Жителите на Маринт са познавали високи технологии, но също така са полагали огромни усилия да създават красиви неща. Чувствали са, че така подсилват творческия си импулс.

Чарли стоеше пред серия от мозайки, изобразяващи огромна флотилия рибарски лодки. Поклати глава с огромно благоговение.

— Това щеше да се хареса на татко. Веднъж излязохме заедно на риболов. Хубаво беше.

Киров пристъпи към мозайките.

— Баща ти щеше вече да планира как да излезе оттук с тях.

Чарли се усмихна.

— Да.

— Съжалявам, че закъснях. — Мелис бързаше към тях. — Закуската и пътят дотук ми отнеха повече време, отколкото мислех.

— Простено ти е. — Хана я прегърна. — Азиз ни каза, че си забавлявала гост снощи.

— Забавлявала? Да, може и така да се каже. — Погледът й бе прикован в Киров. — Ти трябва да си Киров. Чувала съм за теб. Аз съм Мелис Немид.

Той пристъпи към нея и стисна ръката й.

— И аз съм чувал за теб. Сигурно си необикновена, щом Хана ти е така предана. — Представи й Чарли и Евгения. — Музеят е великолепен. Оставихме пробите, но не можахме да устоим да не разгледаме.

— Добре. Искам всички да се възхищават на Маринт като мен.

— Не е възможно — каза Хана. — Но можем поне да се приближим до твоето възхищение.

— Разгледайте. Имам малко работа, после ще се срещнем в лабораторията.

Киров кимна и тръгна по коридора с Евгения и Чарли, които го следваха. Хана се канеше да тръгне след тях, когато Мелис я хвана за ръката.

— Чакай. Трябва да говоря с теб насаме.

Хана я погледна изненадана.

— Насаме? Няма нищо по отношение на пробите, което Киров и Евгения не бива да чуят.

— Не става въпрос за пробите. Лично е.

Изражението на Мелис беше сериозно. Хана я погледна загрижено.

— За Пийт и Сузи ли става въпрос? Добре ли са делфините?

— Предполагам, че да. Не тръгнаха с мен, когато напуснах Маринт.

— Съжалявам, Мелис. Знам, че това те тревожи.

— Така е, но не в това е проблемът. — Тръгна по коридора. — Обадиха ми се вчера следобед.

— Джед?

— Джед е добре. Ще престанеш ли да правиш предположения и да ме оставиш да говоря? — добави с горчивина. — Макар че може да е по-лесно, ако стане с въпроси и отговори. Не става въпрос за мен, Хана. — Отвори една врата. — А за теб. Някой е дошъл да те види.

Хана я гледаше объркано.

— Какво…

— Трябваше да дойда, лельо Хана. — Рони стана от стола, на който седеше. — Не се ядосвай, моля те.

Тя го гледаше шокирана.

— Рони? — Недоумяваше. — Какво…

— Трябваше да дойда — повтори Рони. Очите му горяха. — Ти имаш нужда от мен. Не се ядосвай, моля те.

— Разбира се, че ще се ядосам. — Прекоси стаята и го притисна силно към себе си. — Но по-късно. Добре ли си?

— Да. — Притискаше се в нея. — Опитах се да остана, но не можах. Трябваше да знам, че си добре. Трябва да ти помогна.

— Телефонът, Рони. — Опита се гласът й да прозвучи спокойно и разумно. — Трябва само да ми се обадиш и ще дойда.

— Прекалено си далеч. Трябва да съм тук, за да мога да се грижа за теб.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Ще трябва да поговорим за това. — Отблъсна го от себе си. — След като ми кажеш как дойде тук. Майка ти ли те доведе?

Той поклати глава.

— Тогава как… — Онова, което подозираше, не беше добро. — Майка ти знае ли, че си тук?

Той кимна.

— Не бих разтревожил мама. Тя мислеше, че ще прекарам уикенда при приятеля си Марк. Обадих й се снощи, след като дойдох тук, казах й къде съм и че съм в безопасност.

— И не знаеше, преди да тръгнеш? Как можа да изоставиш така майка си и Дона?

— Те са двете. Ти си нямаш никого.

— Нямам нужда… — Прокара длан през косата си. — И как стигна дотук? На дванайсет си, дете без придружител. Как успя да стигнеш сам от Бостън до Атина? Без съмнение, не биха те допуснали в самолет без всичките необходими подписи и разрешение от възрастен.

— Не е толкова трудно — каза той. — Проверих в Интернет. Имах паспорт от времето, когато татко ме доведе в Лондон при теб. И пари, след като миналото лято работих във футболния лагер.

— Но как се качи сам в самолета?

— Нямаше да мога на американски превозвач, но европейските авиолинии не са толкова стриктни. Деца без придружители пътуват непрекъснато. Просто пристъпих към гишето за билети, сякаш знаех какво правя, и след това се качих в самолета.

— Не е за вярване — прошепна тя.

— И аз така казах — обади се Мелис иззад тях. — Автоматично мислим, че за децата има правила, които осигуряват за безопасността им.

Хана беше забравила за присъствието на Мелис.

— А ти как го намери?

— Той ме намери. — Усмихна се на Рони. — Макар да бях вторият му избор. Дошъл в музея и попитал за теб. Когато му отговорили, че не си тук, попитал за мен. Твърди, че си му казала, че ще дойдеш тук.

Беше споменала нещо подобно в онзи разговор с Рони, но нямаше представа как ще постъпи той.

— Мелис бе наистина много мила с мен — каза Рони. — Заведе ме на вечеря на шхуната си.

— Мелис, съжалявам…

— Престани веднага! — каза Мелис. — Рони не ми създаваше никакви грижи. Беше ми забавно с него. Бях малко самотна снощи.

— Самотна? Не казвай тази дума. Тя като че ли се отразява зле на Рони. Може да ти остане завинаги на гости.

— Това няма да е толкова лошо. — Мелис и Рони си размениха погледи. — Той наистина няма търпение да се запознае с Пийт и Сузи. Мисля, че тримата ще се разбират добре. — Погледна Хана. — Бях тук, когато Рони се обади на майка си. Аз самата разговарях с нея и я уверих, че ще се грижа за него до пристигането ти. Иска да й се обадиш.

— Слава богу! Не искам Кейти да се тревожи за него. Ще й се обадя веднага щом поговоря с Рони.

— Защо не се разходите по терасата? — предложи Мелис. — Времето е чудесно тази сутрин. — Усмихна се. — Слънчевата светлина може да бъде много успокояваща.

— Добра идея. Имам нужда да се успокоя малко. — Кимна на Рони. — Да вървим. Имаме дълго да говорим.

— Хана.

Тя погледна обратно към Мелис.

— Изпитваш само тревога и желание да защитаваш. Трябваше да го очаквам. Конър можеше да убеди птиците да слязат от дърветата и Рони е като него. Всичко ще бъде наред. Няма да бъда груба с него.

— Мисля, че можем да се грижим за него — каза Мелис тихо. — Искам само да знаеш, че всичко, което му казах, не са празни приказки. А сега, хайде, излезте на слънчева светлина.

Хана се питаше какво да каже на племенника си, докато крачеха бавно по терасата. Трябваше да не бъде груба, но все пак — твърда.

— Чудиш се как да ми кажеш, че трябва да си вървя у дома — каза Рони. — Татко казваше, че едва ли не чува как ума ти работи, когато имаш проблем. Като механизмите на апаратите, които създаваш.

— Е, механизмите са заяли в момента. — Погледна към морето. — Знаеш, че те обичам. Знаеш, че искам да бъдеш с мен. Просто моментът не е подходящ. Имам проблеми.

— Точно затова трябва да бъда с теб.

Беше казала грешното нещо. Естествено, че Рони искаше да я защити. Опита друг подход.

— Изпускаш училището и футболния сезон. Моментът не е подходящ и за теб.

— Мога да наваксам с уроците. А не давам и пукната пара за футбола. Не ми се вижда важен в момента.

След смъртта на баща си виждаше колко незначително е всичко.

— Трябва да се грижиш за майка си и Дона.

— Могат и без мен известно време. Две са, имат и баба. Ти си сама.

Господи, колко бе твърдоглав! Упорит, сериозен и мил.

— Не съм сама, Рони. Имам екипа, с който работя.

Той поклати глава.

— Те не са ти близки. Не като татко. Може и да не са до теб, когато имаш нужда от тях.

Тя отчаяно търсеше подходящите думи.

— Работя с мъж на име Киров. Бил е капитан на атомна подводница и е много отговорен. — Това със сигурност беше истина. — Няма да позволи нищо да ми се случи.

— Капитан на атомна подводница. — Той смръщи вежди. — Те са страхотни, да, но не знам…

— Рони, той е умен, издръжлив и…

Той клатеше глава.

— Не мога да си ида у дома. Не го познавам. Трябва да съм сигурен.

Тя го гледаше ядосано.

— Защо се държиш така?

Той не отговори веднага.

— Казах ти за съня си. Не можех да спра да мисля за него. Сигурен съм, че татко иска да бъда до теб. — Вдигна поглед към нея. — Ето трябва да остана, лельо Хана, докато се уверя, че си в безопасност.

Какво трябваше да каже тя сега?

— Не можеш да бъдеш с мен. Имам работа, заради която ще съм в непрекъснато движение.

— Така каза и Мелис. Този капитан Киров с теб ли ще бъде?

— Да. Ще бъда в безопасност. Затова, виждаш ли, няма нужда да оставаш. Трябва да си вървиш у дома.

Той поклати глава.

— Бостън е прекалено далеч. Трябва да съм по-близо до теб. — Усмихна се. — Мелис каза, че мога да остана с нея на шхуната. Така, ако имаш нужда от мен, няма да се наложи да прекося океана, за да дойда. Няма да съм толкова далеч.

— Мелис е много мила, но не мисля…

— Няма да й преча. Каза, че мога да й помагам с делфините, а екипажът й да ме учи на мореплаване. Татко ме учи на езерото у дома, но нямаше много време.

Защото беше винаги с Хана някъде сред океана. Тя бе отнела на Рони тези моменти с баща му.

— Всичко е наред, лельо Хана. — Погледът на Рони се бе спрял на лицето й. — Беше страхотно, когато си беше у дома. Той искаше да бъде така. Не разбирах, когато бях малък, но той ми обясняваше.

Тя го прегърна и го притисна до себе си.

— Говориш като старец. Искам отново да бъдеш млад. Искам да скачаш, да бягаш, да играеш.

Лицето му ненадейно се озари от усмивка.

— Тогава ми позволи да остана на шхуната на Мелис и да играя с делфините.

— Умно. — Направи гримаса. После взе лицето му в дланите си и погледна право в очите му. — Ако те изпратя у дома, ще се върнеш, нали? Ще намериш начин да скочиш в друг самолет.

— Татко иска да съм тук.

Тя въздъхна примирено.

— Ако ти позволя да останеш, ще бъде само за малко. И не мога да обещая, докато не говоря с майка ти. Трябва да обещаеш, че ще останеш на шхуната на Мелис и няма да тичаш след мен.

— Добре. Докато този Киров е с теб. Ще трябва да се видя с него и да се уверя, че татко щеше да му има доверие. Къде е той?

Ето, че сега искаше да види Киров и да го прецени. Щеше да бъде забавно, ако не беше смешно. Как щеше да реагира Киров, когато едно дванайсетгодишно дете преценяваше характера и способностите му?

О, какво значение имаше? Беше забавно. Нека Киров се справеше с това.

— Киров е още в лабораторията. — Тръгна към вратата на терасата. — Хайде. Сигурна съм, че ще бъде очарован да се запознае с теб.

Киров вдигна поглед от записките на Лампмън.

— Чудех се къде те е отвлякла Мелис. — Погледът му се спря на Рони. — А ти си?

— Рони Брайсън — каза Хана. — Синът на брат ми Конър. Решил да скочи в самолета и да дойде да ме види.

— Интересно. — Усмихна се. — Приятел съм на леля ти Хана. И съм много щастлив да се запозная с теб, Рони.

— Тя каза, че си бил капитан на атомна подводница.

— Вярно е. Но имам и много други професии. Пътувам много.

— Къде.

— Назови кое да е място, вероятно съм бил там.

— Но сега няма да ходиш никъде. Ще останеш с леля Хана?

Киров повдигна вежди, като видя колко настоятелно е момчето.

— Доколкото знам, това е планът, да.

— Не, трябва да обещаеш.

Погледът на Киров се спря на Хана.

— Не вярвам, че говори от твое име. Пропускам ли нещо?

— Иска просто да се увери, че ще бъда в безопасност. Тревожи се за мен. — Срещна погледа на Киров. — Точно като теб, и той вярва, че имам нужда от защита. Не мога да го убедя в противното.

— Нима? — Кимна и се усмихна. — Аз съм много добър в убеждаването. — Обърна се към Рони. — И се грижа за хората около себе си. Искаш ли да чуеш какви са квалификациите ми?

— Да.

Киров се засмя.

— Тогава трябва непременно да поговорим. Искаш ли да излезем на терасата? — Тръгна към вратата. — Остани тук, Хана. Наистина нямаме нужда от теб.

— И аз нямам желание да чуя разговора ви. Защото вероятно ще ме подразни.

— О, сигурен съм, че ще бъде така. — Отвори вратата и остави Рони да излезе пръв на терасата. — Макар че и двамата много те уважаваме, Хана.

Тя стоеше и ги наблюдаваше през френските прозорци. И двамата се бяха подпрели на перилата. Изглеждаха странно, но едновременно с това и дружелюбни. Високият мускулест мъж и слабичкото високо момче с рошавата кестенява коса. Изражението на Рони бе замислено и сериозно. Това на Киров бе също толкова сериозно, но от време на време се озаряваше от усмивка.

— Всичко наред ли е? — Мелис се бе върнала в лабораторията и вървеше към тях. — Рони ще остане ли тук?

— Да, нямам голям избор. Той е като Конър, лесно е да се погаждаш с него. Но е ужасно упорит, ако става въпрос за нещо, което го интересува.

— Той е страхотно дете. Много го харесвам — каза Мелис. — Ще се радвам да е с мен на „Попътен вятър“.

— Благодаря ти. С теб поне ще е в безопасност. Страхувах се, че ще настоява да дойде с мен. Не бих могла да му позволя.

Усмивката на Мелис изчезна.

— Защото се страхуваш, че ще го изложиш на опасност.

— Не знам какво ще стане. Нямам право да го поставям в положение на… насилие. — Поклати глава с горчивина. — Успях да го убедя, че нямам нужда от защита, но се налага и Киров да каже тежката си дума. Не повярва на преценката ми, така че трябваше да го оставя да си състави собствена.

Погледът на Мелис проследи този на Хана и се спря на мъжа и момчето на терасата.

— А как го приема Киров?

— Като предизвикателство. Забавлява се.

Мелис присви очи.

— Но ти се надяваше, че ще се чувства неловко с момчето?

— Може би. Не смеех да очаквам прекалено много. Киров винаги остава хладнокръвен и не познавам човек, с когото не би могъл да се справи.

— Включително и теб? Помислих, че долавям напрежение. Още не сте разрешили различията си?

— Няма значение. Можем да работим заедно. — Погледна отново Киров и Рони. Стойката на тялото и отношението на Рони се бяха променили — той изглеждаше отпуснат и дори нетърпелив. — Мисля, че вече е спечелил Рони. И ето, че момчето ще ти бъде гост.

— Ще се радвам. А и на него ще му бъде забавно. — Погледът й се спря на Киров. — Виждам колко лесно може да спечели Рони. Киров наистина прави впечатление. Не по обикновения начин, но притежава достатъчно сила и магнетизъм, за да прикове вниманието на всеки. — Направи пауза. — Признавам, когато го срещнах, изпитах чувството… Не знам. Накара ме да повярвам, че няма планина, която не би могъл да изкачи.

Очевидно бе спечелил и Мелис.

— Да, прави впечатление. — Смени темата. — Какво каза майката на Рони, когато вчера говори с нея?

— Кейти е много умна жена. Познава сина си. Познава и теб. Каза, че на Рони му е много трудно и знае, че ти ще направиш това, което е най-добре за него.

— Опитвам се. Но все пак трябва да говоря с Кейти. Надявам се, че така е най-добре за него.

— И аз мисля като теб. — Пауза. — Не съм ти казвала никога, но имах ужасно детство. Бях белязана завинаги. А после открих делфините. Те ме излекуваха. Не знам как. Може би просто работата с тях ме погълна напълно. А може би любовта ми към тях бе достатъчна за обрата. Любовта е велик лечител. Близостта с Пийт и Сузи ще се отрази добре и на Рони.

Мелис бе много затворен човек и вероятно не й беше лесно да разкрие тази част от живота си. Това трогна Хана, както и фактът, че може би го направи, за да може тя да вземе спокойно решението си.

— Да, вероятно ще му се отрази добре — каза Хана тихо. — С тебе също ще му е добре. Не познавам друг човек, при когото бих го оставила с такава радост.

Киров потупа Рони по рамото и двамата се обърнаха, за да влязат в лабораторията.

— Всичко е наред, лельо Хана — каза Рони, — докато си с капитан Киров. Той ще се погрижи за това.

— Наричай ме просто Киров, Рони. Капитан е прекалено официално, а и това е в миналото. Надявам се, че вече сме приятели.

— Да, сър — усмихна се Рони. Обърна се към Хана. — Ще ми разкаже за живота си на атомната подводница.

Беше очевидно, че Рони е напълно завладян от Киров.

— Колко мило. Радвам се, че го одобряваш — каза сухо.

— Щом го смяташ за толкова компетентен, може би ще помислиш дали да не се върнеш у дома?

Усмивката му се стопи.

— Не, трябва да бъда тук. Кап… Киров обеща да ми каже, ако има проблем. Може и да се наложи да помогна. Той все пак е сам.

— Така ли? — измърмори тя. — А аз мислех, че го смяташ за цяла армия.

— Флота — поправи я Киров. — Много по-добър съм в морската, отколкото в сухоземната тактика. — Обърна се към Рони и му подаде ръка. — Имаш думата ми, че нищо няма да се случи на Хана, докато е с нас.

Рони поклати глава.

— Тя е много умна. Знам, че ще се вслушва в думите ти.

В очите на Киров блестяха дяволити пламъчета, но тонът му бе сериозен.

— Ще положа усилия да бъде така.

Хана си пое дълбоко дъх и се опита да не покаже раздразнението си.

— Едва ли може да бъде другояче. Ти успяваш да…

— Значи Рони ще остане с мен на „Попътен вятър“ — побърза да ги прекъсне Мелис. — Това е чудесно. Ще прекараш ли вечерта с нас, Хана?

— Не съм сигурна. — Обърна се към Азиз, който работеше в другия край на лабораторията. — Имаш ли напредък?

— Да. Доста добър при това. — Очите му блестяха от вълнение. — Записките на Лампмън ме водят в съвсем нова посока. Бил е доста по-напред от мен. Ако успея да комбинирам моите изследвания с неговите, може да има проблясък.

— Кога?

Той сви рамене.

— Когато стане. Но съм близо. Ще уведомя Мелис веднага, когато има резултат.

— Аз ще остана тук с него — каза Киров. — А ти отиди с Мелис и племенника си. Покажи му града. Атина е преживяване, което никой не бива да пропусне. Ще ти се обадя, когато има нещо.

— Добре. Прав си. Щом е тук, трябва да види някои места. — Огледа лабораторията. — Къде са Евгения и Чарли? Още ли са в музея?

— Не, Евгения каза, че ще се разходят из природата и ще стрелят в мишена. Изглежда, е взела Чарли под крилото си.

„Доста смъртоносно крило“, помисли си Хана и се обърна към Рони:

— Господ да му е на помощ.

— Не непременно — каза Киров и се върна към бележките, които изучаваше преди тяхното влизане. — Евгения ще се грижи добре за него.

 

 

— Мислиш ли, че можеш да го направиш? — запита Евгения. — Разстоянието е петстотин метра, все пак.

Чарли примижа заради силното слънце и се прицели в малката консервна кутия, поставена на най-долния клон на маслиновото дърво.

— Мога. — Прицели се внимателно и стреля.

Консервната кутия падна на земята.

— Добър стрелец си — каза Евгения.

— Дяволски си права.

— Но все пак не достатъчно добър. Когато успееш да го направиш, докато тичаш с все сила, криейки се и изскачайки иззад тези храсти и камъни, може и да останеш жив, независимо на какво ще те подложи Гадер.

— Това е губене на време. Няма причина да не го нападнем в Дъблин и…

— По-добре е да се надяваш, че няма да се сблъскаме с него в Дъблин, което е негова територия. В терен като този има много повече прикрития. А сега опитай отново. Както казах.

Той поклати глава.

— Никой не може да даде такъв изстрел, тичайки с всички сили.

— Не е така. — Провери автоматичния си пистолет. — Постави три консервни кутии на онзи клон и се махни от пътя ми.

Той сви рамене и изпълни желанието й.

Евгения гледа втренчено мишената няколко секунди.

— Не е лесно, нали? — запита Чарли саркастично.

Тя усети как адреналинът в кръвта й се покачва.

— Фасулска работа.

Затича се. Удари едната кутия, преди да е стигнала до камъните. Удари следващата, като стигна при дърветата. Падна на колене и уцели третата отблизо.

Изправи се и се обърна с лице към него.

— Видя ли?

Той я гледаше, онемял.

— Дяволски си добра.

— Да, но не съм най-добрата. Не се упражнявам достатъчно вече. Когато бях на осемнайсет и работех за КГБ, можех да ти вдъхна страхопочитание. — Зареди отново. — Но съм достатъчно добра за повечето ситуации, в които мога да изпадна. — Погледна го. — А ти не си. Готой ли си да опиташ отново?

— Ще се изложа. Няма начин да…

Тя се засмя.

— Мисля, че те уплаших. Може би имаш нужда от малко мотивация. — Отиде до захвърлените на земята вещи и взе лаптопа си. — Има още много да научиш, освен как да застреляш лошите момчета. Можеш да изгубиш играта дори преди да е започнала. Ако успяваш да си с крачка пред врага, куршумът ти ще е там, когато той направи тази крачка.

— Да се поставя на неговото място?

Тя кимна.

— В повечето случаи можеш да го направиш без никакъв проблем. Защита. Самозащита. Обичайна тактика. Едва когато попаднеш на някого, който е необикновен, имаш проблеми. — Набираше нещо. — Можеш да проучиш досиетата на Гадер и Анна Деверо и да видиш дали има нещо за тях, с което можеш да се идентифицираш. — Обърна лаптопа така, че той да види снимките и досиетата. — С Гадер ще бъде по-лесно.

— Искаш да кажеш, че е по-трудно да разгадаеш жените?

— Невинаги. Но никога не подценявай врага само защото е жена.

Той погледна последната консервна кутия, улучена от нея, която продължаваше да лежи в тревата.

— Няма.

— Можеш да решиш, че не й липсват умения, но не е достатъчно концентрирана. Имала съм работа с жени, които никога не се колебаят да дръпнат спусъка.

— Анна Деверо уби баща ми. Пред очите ми. Знам на какво е способна.

— Не, не знаеш. — Сведе поглед към снимката на екрана. — Всъщност не знаеш нищо за нея. Съмнявам се дори, че Гадер я познава. Тя разкрива само тези свои черти, които иска. Които смята, че е необходимо да разкрие в момента. Но се съмнявам някога да е показала слабост.

— Толкова е красива — прошепна той. — Дори когато слизаше по онзи склон, не можех да повярвам, че подобна красота може да е заплаха. Дори баща ми не се тревожеше.

— Така ли?

— Поне така ми каза. — Поклати глава. — Но той е по-умен от мен. Би трябвало да знае на какво е способна.

— Прочети досиетата, а после отново ще се упражняваме.

Той поклати глава.

— Ще ги прочета по-късно. А сега ще се заловя отново за работа. — Започна да вдига консервните кутии и да ги поставя отново по клоните. — Искаше да съм мотивиран — ето, сега имам мотивация. — Изгледа я студено. — Ще бягам по-бързо от теб. И ще се справя по-добре. Не първия път. Може би дори не десетия, но ще се справя.

Тя кимна бавно.

— Вярвам ти. Захващай се за работа.

 

 

Ориса, Индия

Девлин си помисли, че малкото заливче е изключително живописно, а районът — проспериращ, в сравнение с повечето посетени от него места.

По брега тичаха и играеха полуоблечени деца. Рибарите бяха заети с разтоварването на улова за деня.

На хълма се виждаше малък хотел, с ресторант на верандата, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към селцето долу.

Девлин никога не беше обичал Индия, защото бе прекалено гореща, кална и бедна. Но дори той признаваше красотата на това място.

И беше подходящото място.

Протегна ръка към телефона.

Трябваше да съобщи едно име на Гадер.

Ориса.

 

 

Гадер седеше в колата близо до „Тринити колидж“ и чакаше телефонът да звънне. Натисна копчето на устройството за проследяване на телефонните разговори, което бе на конзолата до него. Не беше сигурен дали може да му има доверие. Проклетото нещо бе инсталирано от същия експерт по охраната, който напоследък се бе провалил така лошо. Може би трябваше просто да се довери на Еймс и на способността на устройството да попречи разговорът му да бъде подслушан и проследен. Прекалено лошо, ако…

Телефонът звънна.

Гадер отговори.

— Точно навреме. Странно, много си точен, когато имам нещо, което искаш.

Нибал Дока не обърна внимание на сарказма му.

— Моите приятели са заинтригувани от предложението ти. Искат да изследват тази възможност.

„Ето какво се случва, когато политиците позволяват чуждите посланици да бъдат избрани чрез подкупи“, помисли си кисело Гадер.

— „Заинтригувани“ и „изследват“ са кодови думи за „губене на времето“ — каза Гадер. — Имаме ли сделка или не?

— Обещаваш нещо, което никога преди не е правено, и очакваш моите приятели да ти дадат четвърт милиард долара предварително. Сигурен съм, че разбираш колебанието им.

— Ако бях търговец, с когото никога не са работили, тогава да. Но аз имам репутация и опит. В този бизнес съм повече от десет години и съм имала работа поотделно с всеки от приятелите ти. Винаги съм доставял исканата стока на клиентите си. Репутацията ми зависи от това. Защо да я застрашавам?

— Искат демонстрация.

— Нямам безплатни проби.

— Кой е казал нещо за безплатни.

Само това чакаше.

— Слушам.

— Дай пример за това, какво може да върши твоята TD44, и ние ще ти дадем зелен светофар за плана, който нахвърли пред мен. — Направи пауза. — Разрушението трябва да бъде значително.

Гадер седя мълчаливо известно време. Като се имаше предвид за какви пари става въпрос, можеше да очаква да го подложат на изпитание. Не някакво неразумно искане, но все пак…

— Ако цената е добра, мога да започна веднага.

— И каква е цената?

— Пет милиона долара. Така ще получат доста драматична демонстрация, която Индия ще помни с векове. И когато успея, ще продължим веднага с първоначалното ми предложение. Двеста и петдесет милиона за цялото крайбрежие на Индия.

— Имаме сделка, Гадер. Пет милиона долара ще бъдат прехвърлени в сметката ви през следващия час.

По дяволите.

Беше изненадан от бързото приемане на условията му. Това означаваше, че на Дока са дадени правомощия да плати повече от пет милиона. Нямаше значение. Сумата беше незначителна в сравнение с онази, която го чакаше.

— За мен е удоволствие да правя бизнес с теб — каза Гадер. — Моля те, предай поздравите ми на приятелите си и им кажи да не правят планове за ваканция в Индия.

Затвори и остана да седи, опитвайки се да потисне вълнението си. Всичко си идваше на мястото. Благодарение на Девлин, разполагаше с място за експеримента. И Лампмън беше обещал, че ще приключи с работата по TD44 само след няколко дни.

Не, не след няколко дни. Трябваше да има пробите сега.

Набра бързо номера на Лампмън. Не помнеше дали Лампмън има лекции днес, но не даваше и пет пари. Можеше да каже на студентите си да вървят по дяволите.

Лампмън отговори.

— Добро утро, Гадер.

— Кажи ми, че не съм обещал току-що нещо, което не можем да изпълним.

— Зависи изцяло от онова, което си обещал.

Гадер си помисли, че Лампмън звучи странно. Уверено, нахално дори. Бе далеч от поведението на разкаяния човечец, който бе така ужасен, след като бе изгубил пробите. Като изучаващ човешката природа, знаеше, че това означава добри новини.

— Каза, че искаш данни от историческа гледна точка — каза Гадер. — Дадох ти ги. Вярвам, че са ти помогнали.

— Да. Бях окуражен и след първоначалните експерименти, но сега съм много по-окуражен, Гадер. Това е нещо, което наистина трябва да видиш.

— В лабораторията ли си?

— Извън града съм. Можеш ли да дойдеш веднага?

— Викаш ме?

— Смятай го за покана. Мога да направя снимки, но мисля, че ще предпочетеш да видиш сам.

Да, определено беше нахален. Пътуването може би си струваше дори само заради това.

— Къде си?

— Току-що ти изпратих съобщение с GPS координатите. Мястото е в пустошта, както се казва, но ще го намериш.

Преди да е успял да отговори, Гадер чу сигнала за получаване на съобщение.

— Добре, тръгвам. Не се тревожи, ако няколко от моите приятели стигнат там преди мен.