Стивън Кинг
Вихър през ключалката (7) (Тъмната кула)

6

Салът се плъзгаше плавно напред, носен от бавното течение. Във водата подскачаха рибки, докато членовете на ка-тета се редуваха да разказват на стареца за Луд и какви премеждия ги бяха сполетели там. Известно време Ко наблюдаваше рибките с голям интерес, забил нокти в ръба на сала. Когато му дотегна, се обърна към брега, откъдето бяха дошли, вирна муцунка и пак задуши.

Щом споделиха как са напуснали обречения град, Бикс изсумтя.

— Блейн Моно, викате… Да, спомням си… Лудият влак. Май имаше и още един, само дето не мога да се сетя как се казваше…

— Патриша — подсказа му Сузана.

— Аха, точно тъй беше. С прозорци от истинско стъкло… Казвате, че от града нищичко не е останало, тъй ли?

— Нищичко — потвърди Джейк.

Бикс поклати глава:

— Тъжна работа.

— Така си е — въздъхна Сузана, хвана ръката му и леко я стисна. — Средният свят си е тъжно място, макар че понякога може да е доста красив.

Бяха тъкмо по средата на широката река. Приятен ветрец, изненадващо топъл, разрошваше косите им. Бяха съблекли тежките си горни дрехи и се бяха разположили на удобните столове, за да се насладят на красивата гледка. Някаква едра риба навярно от същия вид, с който ги беше нагостил Бикс — скочи на сала и се замята до краката на Ко. Той обикновено не прощаваше на по-дребните създания, дръзнали да пресекат пътя му, ала този път сякаш дори не я забеляза. Роланд изрита рибата обратно във водата.

— Вашият трокен усеща, че онова се задава… — отбеляза лодкарят и погледна Стрелеца. — Взели сте мерки, нали?

Няколко секунди Роланд не продума. От най-затънтените кътчета на съзнанието му изплува кристално ясен спомен — една от десетината гравюри в стара, обичана детска книжка… На нея бяха изобразени шест рунтави животинчета, седнали на паднало дърво, с вирнати към лунния сърп муцуни. Когато беше малък, тази книжка — „Приказни истории от Елд“ — му беше любимата. Обожаваше да слуша как майка му чете на глас приказки за лека нощ, докато той лежи в креватчето си в спалнята във високата кула, а навън есенният вятър надава призрачен вой и зове пришествието на зимата. Приказката, към която беше илюстрацията, беше озаглавена „Вихър през ключалката“ и Роланд я смяташе и за страховита, и за възхитителна.

— О, богове! — възкликна и се плесна по челото с осакатената си ръка. — Трябваше веднага да се сетя! Най-малкото защото стана толкова топло през последните дни!

— Искаш да кажеш, че досега не си се сетил? — изненада се Бикс. — И идваш от Вътрешния свят?

Старецът цъкна с език.

— Роланд? — разтревожи се Сузана. — За какво става въпрос?

Ала Стрелеца не й обърна внимание. Погледът му се местеше от Бикс към Ко и обратно.

— Задава се мразовей — промърмори.

Лодкарят кимна:

— Точно тъй. Личи си, че трокенът го усеща, а те никога не грешат за подобни неща. Туй им е другата заложба, освен че говорят по мъничко…

— Каква изложба? — не разбра Еди.

— Другата им дарба — обясни Роланд. — Бикс, случайно да се сещаш за някое местенце на другия бряг, където да се скрием, докато мразовеят отмине?

— Чини ми се, че се сещам. — Старецът посочи гористите възвишения, разстлали полегатите си склонове на отсрещния бряг на реката, където се виждаха друг кей и друга барака за лодки — небоядисана и доста по-неприветлива от другата. — Щом стъпите на другия бряг, поемате по стария запустял друм. Той следва Пътя на Лъча.

— Естествено — кимна Джейк. — Нали всичко е подвластно на Лъча.

— Право думаш, млади човече, право думаш… Как измервате разстоянията? В километри или в колела?

— И в двете — отвърна му Еди, — но в километри ни е малко по-лесно.

— Добре тогава. Значи вървите по стария път на Кала горе-долу три… най-много четири километра… и стигате до изоставено селище. Повечето постройки са тухлени и няма да ви свършат работа, ама сградата на градския събор е от масивен камък. Там ще ви бъде добре. Влизал съм и ще ни кажа, че има голяма камина за чудо и приказ. Първо обаче проверете дали коминът не е запушен, щото може да се наложи да прекарате там ден, два, че и повече. Ще я палите с гредите от съборените къщи…

— Какъв е този мразовей? — полюбопитства Сузана. — Някаква буря ли е?

— Да — кимна Роланд. — Не съм виждал мразовей от много, много години. Имаме късмет, че Ко е с нас. Макар че като нищо нямаше да обърна внимание на поведението му, ако не беше Бикс. — Той стисна леко рамото на стареца. — Казвам благодаря, сай. Всички казваме благодаря.