Стивън Кинг
Вихър през ключалката (18) (Тъмната кула)

17

Сузана заспа, но отвратителните й сънища, изпълнени с мръсна, гъмжаща от червеи храна, която незнайно защо бе задължена да изяде, я накараха да се събуди посред нощ. Отвън вятърът продължаваше да надава призрачния си вой, който обаче сякаш не беше толкова силен. Понякога напълно спираше, затишието продължаваше само няколко секунди; после вихърът отново се надигаше, по-яростен от всякога, през цепнатините нахлуваха ледени въздушни течения и старата постройка трепереше като немощна бабичка. Външната врата също вибрираше, но поне засега рамката и ръждясалите панти я държаха на мястото й. Сузана се зачуди какво ли ще се случи с нея и със спътниците й, ако вратата се окаже ненадеждна и чуплива като дръжката на ведрото, което бяха намерили до кладенеца.

Роланд също беше буден и седеше до огъня заедно с Джейк. Между двамата лежеше Ко, закрил с лапичка муцунката си; поне той създаваше впечатлението, че спи. Сузана се приближи до тях.

Огънят вече гореше по-слабо, ала от това разстояние разпръскваше приятна топлина по лицето и ръцете й. Тя взе една дъска и се поколеба дали да я счупи на две и да я хвърли в пламъците, обаче в крайна сметка се отказа, за да не събуди Еди. След кратък размисъл я метна в огъня цялата и към комина мигом полетя цял облак от искрици, които се завъртяха във вихрен танц под напора на въздушните течения.

Всъщност колебанията й се оказаха напразни, защото още докато наблюдаваше шеметните траектории на искрите, някой я погали по тила.

Нямаше нужда да се обръща; щеше да разпознае това докосване навсякъде и по всяко време. Без да се обърне, нежно хвана ръката, която я милваше, и целуна дланта. Бялата длан. Дори след всичкото време, което бяха прекарали заедно, дори след като се бяха любили безброй пъти, още й беше трудно да повярва, че подобни мигове са истински, а не плод на въображението й. Обаче бе така.

„Поне не се налага да го водя вкъщи, за да го запозная с нашите“ — мина й през ума.

— Не можеш ли да заспиш, захарче?

— Подремнах за кратко, но сънувах гадни сънища.

— Вятърът ги носи — обясни Роланд. — Всеки в Гилеад ще ви го каже. Ще ви кажа и още нещо — обожавам да слушам воя на вятъра. Винаги съм го харесвал. Това фучене утешава сърцето ми и ме пренася в стародавните времена. — Стрелеца побърза да извърне глава, сякаш се срамуваше, че е споделил нещо твърде лично.

— Никой не може да заспи — отбеляза Джейк.

— Защо не ни разкажеш някоя история?

Роланд се загледа в огъня, после извърна очи към момчето. На устните му отново заигра усмивчица, ала сега погледът му беше отнесен. Една цепеница в огнището изпращя. Отвъд каменните стени вихърът надаваше стръвен вой, сякаш беснееше, задето не може да проникне в сградата. Еди прегърна Сузана през кръста, а тя сложи глава на рамото му.

— Каква история искаш да чуеш, Джейк, сине на Елмър?

— Каквато и да е — сви рамене момчето. — Стига да е от стародавните дни.

Стрелеца изгледа Еди и Сузана:

— Ами вие? Искате ли да ви разкажа нещо?

— Да, моля — отвърна Сузана.

Еди кимна:

— Давай. Стига и ти да искаш де.

Роланд се замисли, после промълви:

— Навярно е най-добре да ви разкажа две истории, защото има доста време до разсъмване, а утре ще поспим, ако ни се прииска. Тези истории са свързани като брънките на верига. А най-хубавото е, че вятърът ще съпровожда и двете. Нищо не може да се сравни с увлекателен разказ в мразовита нощ, когато си намерил уютно и топло кътче в студения свят. — Взе парче от дървената ламперия, разрови с него нажежените въглени, после го хвърли на лакомите пламъци. — Едната история е истинска, защото я преживях заедно с моя някогашен ка-май Джейми де Къри. Другата — „Вихър през ключалката“ — съм я слушал като малък, докато майка ми ми я четеше за лека нощ. Стародавните предания могат да се окажат полезни и аз трябваше веднага да се сетя за „Вихъра“, когато зърнах Ко да души въздуха, обаче оттогава мина толкова време… — Той тежко въздъхна. — И това време никога няма да се върне.

В мрака отвъд светлика на огнището воплите на вятъра преминаха в пронизителни писъци. Роланд изчака поривът да поутихне и едва тогава подхвана своя разказ. Прехласнати, Еди, Сузана и Джейк го слушаха през цялата дълга и напрегната нощ. Луд, Тик-Так, Блейн Моно, Изумруденият дворец — всички неотдавнашни премеждия бяха забравени. Дори Тъмната кула изчезна за малко от мислите им. Съществуваше само гласът на Роланд, който ту се усилваше, ту стихваше…

Досущ като вятъра.

— Скоро след смъртта на майка ми, която, както знаете, бе причинена от собствената ми ръка…