Стивън Кинг
Вихър през ключалката (21) (Тъмната кула)

Преображенецът
(Втора част)

— Тя му казала да не поглежда към трупа на пастрока си и Тим й обещал. Щом влязъл обратно в къщата, само вдигнал оръжието от пода и го затъкнал отляво в колана си.

— Четиристрелът, който вдовицата му дала ли? — попита Малкия Бил Стрийтър. Той седеше под нарисуваната с тебешир карта на Дебария, облегнал гръб на стената, и отпуснатата върху гърдите му брадичка създаваше впечатлението, че е заспал, а аз разказвам тази история на себе си. Обаче явно я бе изслушал внимателно чак до края. Навън воят на самума се извиси до пронизителен писък, после отново се върна към обичайното си глухо стенание.

— Да, Малки Бил. Вдигнал го от пода, затъкнал го в колана си и го носил през следващите десет години от живота си. После вече носел по-големи оръжия — истински револвери, наричани още шестострели. — Това беше историята и аз я завърших по същия начин, по който и майка ми завършваше приказките, които ми четеше, когато бях малък и лежах в креватчето си в стаята си. Изведнъж ми стана тъжно, като чух как изричам същите думи. — Тъй се случило всичко през ония далечни времена, преди дядото на твоя дядо да е бил роден.

Денят беше към своя край и светлината започваше да помръква. Вече си мислех, че отрядът, отправил се в търсене на солничари, умеещи да яздят, ще се върне чак утре… Ала дори и да беше така, нима щеше да има някакъв резултат? Скептицизмът ми се дължеше на следното: докато разказвах историята на Младия Тим Стаутхарт, ми беше хрумнала една доста неприятна мисъл. Ако аз бях преображенецът и при мен дойдеше шерифът с цяла тумба помощници (сред които и млад Стрелец от самия Гилеад) и ме попиташе мога ли да яздя кон, щях ли да си призная? Едва ли. Двамата с Джейми трябваше веднага да се досетим за този развой на събитията, обаче и двамата още бяхме твърде неопитни в качеството си на стражи на закона.

— Сай?

— Да, Бил.

— Тим станал ли истински стрелец? Станал е, нали?

— Когато навършил двайсет и една години, през Дъбрава минали трима мъже с големи револвери. Пътували към Таварес и се надявали да съберат въоръжен отряд, който да им окаже подкрепа в мисията им, ала Тим се оказал единственият, осмелил се да тръгне с тях. Тогава се сдобил с прозвището Стрелеца-левичар, защото държал оръжието си отляво. Представил се отлично, понеже бил не само безстрашен, но и много точен в стрелбата. Другите Стрелци го нарекли тет-фа — приятел на тет. После дошъл денят, когато Тим станал ка-тет, или с други думи: един от малцината истински Стрелци, които не произхождали от рода Елд. Макар че кой знае? Разправят, че Артур Елд имал много синове от трите си съпруги, както и двойно повече тайнородени.

— Не знам какво значи това.

Напълно го разбирах. Само преди два дни и аз не знаех що е то „пръчка на насладите“.

— Не е важно. Първо се прославил като Левичаря Рос, а сетне — след голямата битка край езерото Коун — като Тим Стаутхарт. Майка му Нел завършила дните си като знатна дама в Гилеад… или поне така разказваше моята майка. Всички тези неща обаче са…

— Истории за друг ден — довърши Бил. — Обикновено така ми казва баща ми, когато го моля да ми разкаже повече. — Чертите на лицето му внезапно се свиха при спомените за кървавата касапница в бараката и готвача, загинал със заметната пред лицето му престилка. — Така ми казваше.

Отново го прегърнах през раменете (този път се получи доста по-естествено) и се замислих, че трябва да го взема с мен в Гилеад, ако Евърлин от Серенити откаже да го приеме… Макар да се съмнявах, че ще ми откаже. Беше добро момче.

Вятърът зад стените фучеше и виеше. Бях нащрек за евентуалното иззвъняване на зън-зъна, но апаратът мълчеше. Най-вероятно линията беше прекъсната.

— Сай, а колко време Мерлин е бил затворен като тигер в клетката?

— Не знам, но със сигурност е бил доста време вътре.

— А с какво се е хранил?

Кътбърт сто на сто щеше да измисли какво да каже, но аз се затрудних.

— Щом е ходил по нужда в онази дупка, значи трябва да е ял нещо — настояваше момчето, при това съвсем основателно. — Ако не ядеш, не сереш.

— Не знам с какво се е хранил — въздъхнах.

— Може би дори като тигер е разполагал с някакви магически сили, с които да си приготвя вечеря? Ей тъй, направо от въздуха!

— Да, навярно е било точно така.

— А Тим успял ли да стигне до Кулата? Не може да няма истории за пътешествието му, нали?

Преди да отговоря, в килията цъфна Стродър — дебелакът, чиято черна шапка беше опасана с лента от кожа на гърмяща змия. Щом зърна как съм прегърнал хлапето, на лицето му цъфна самодоволна мазна усмивка. Замислих се дали да не я залича от физиономията му, но се отказах, щом чух какво е дошъл да ми каже.

— Ездачите се връщат. Май са доста, а с тях идват и каруци, ако се съди по шума, който вдигат. Чухме ги въпреки проклетия вятър. Хората започнаха да наизлизат в бурята, за да видят какво става.

Станах и излязох от килията.

— Може ли и аз да дойда? — попита Бил.

— По-добре остани още малко — казах му и превъртях ключа. — Няма да се бавя.

— Писна ми да стоя тук, сай!

— Знам — отвърнах. — Съвсем скоро всичко ще свърши.

Надявах се да не греша.

* * *

Щом излязох от шерифството, вятърът ме връхлетя и аз се олюлях, а разпрашената луга сякаш прониза лицето ми с боцкащи иглички. Въпреки надигащата се вихрушка по тротоарите на Главната улица се бяха строили сума зяпачи. Мъжете закриваха с банданите си носовете и устите си, жените използваха кърпички. Една лейди-сай дори бе обърнала наопаки бонето си, което изглеждаше доста смешно, ала пък навярно я предпазваше доста добре от вихъра.

Вляво от мен от белезникавите облаци прахоляк започваха да изникват коне. Шериф Пийви и Кенфийлд от Джеферсъновото ранчо седяха в първата каруца; шапките им бяха нахлупени тъй ниско, а банданите им — вдигнати толкова високо, че само очите им се виждаха. Зад тях идваха три дълги талиги, боядисани в избледнял от лугата син цвят. И на трите се виждаха жълти надписи: „СОЛНИ МИНИ ДЕБАРИЯ“. Във всяка седяха по седем-осем мъже с работни комбинезони и със сламени шапки, по-известни като клобери (или клъмпети, вече не си спомням точно). От едната страна на този кортеж яздеха Джейми де Къри, Келин Фрай и синът му Вика. От другата — Снип и Арн от ранчото на Джеферсън и някакъв здравеняк със засукани сламеножълти мустаци и горна дреха в същия цвят. Както се оказа, той бил полицай в Малката Дебария… в онези моменти, когато не бил зает да играе на фараон или „Вижте ме“.

Никой от новопристигналите не изглеждаше особено щастлив, а най-намусени бяха солничарите. Лесно беше да се отнасяш с подозрение и неприязън към тях; трябваше да си напомня, че само един от миньорите е чудовището (ако, естествено, преображенецът не бе успял да се изплъзне от мрежата ни). Вероятно повечето бяха дошли доброволно, когато са им казали, че ще помогнат да се сложи край на убийствата.

Излязох на улицата и вдигнах ръце над главата си. Шериф Пийви спря коня си точно пред мен, обаче аз не гледах него, а солничарите в талигите. Преброих ги набързо и се оказа, че са само двайсет и един: с двайсет заподозрени повече, отколкото ми се искаше, ала и доста по-малко, отколкото се опасявах, че ще видя.

Повиших глас, за да надвикам силния вятър:

— Вие, хора, дойдохте да ни помогнете и от името на Гилеад ви казвам благодаря!

Чух отговора им без никакви проблеми, понеже вятърът духаше към мен.

— Натикай си го Гилеад отзад! — подхвърли един.

— Сополанко нещастен! — добави друг.

— Що не ми лъснеш бастуна в името на Гилеад? — обади се трети.

— Само кажете и ще ги превъзпитам още сега — предложи мъжът със засуканите мустаци. — Аз съм полицаят на дрисливата дупка, откъдето идват, и мене ме слушат. Уил Уег, на вашите услуги. — И той доближи юмрук до челото си.

— Няма нужда — отвърнах и отново повиших глас: — Кои от вас искат пиячка? — Роптанията мигом секнаха, разнесоха се радостни възгласи.

— Тогава слезте и се стройте в редица! По двама, ако благоволявате! — Ухилих се и добавих: — Ако не благоволявате, вървете по дяволите с жадни гърла!

Те се разсмяха.

— Сай Дисчейн — обади се Уег, — не бива да им давате да пият…

Аз обаче бях на друго мнение. Направих знак на Келин Фрай да се приближи и пуснах в шепата му две златни късчета, при което той се ококори.

— Ти си пастирът на това стадо — рекох му. — Това ще стигне за по две малки уискита на всеки, повече не ни и трябва. Вземи със себе си Кенфийлд и онзи там. — Посочих един от странстващите говедари. — Арн ли се казваше?

— Снип — поправи ме той. — Арн е другият.

— Така да е. Снип, ти ще застанеш в единия край на бара. Арн — на другия. Фрай, ти заеми позиция зад тях, до вратата, и пази гърбовете им.

— Няма да пусна момчето си в „Лош късмет“ — сопна се Келин Фрай. — Долнопробна дупка с курви!

— Никой не те кара. Вика ще заобиколи отзад с другия говедар. — Посочих Арн. — Искам само да следите нито един миньор да не се измъкне през задния вход. Ако някой случайно се опита, извикайте за предупреждение и си плюйте на петите, защото най-вероятно това ще е нашият човек. Ясно ли е?

— Аха — кимна Арн. — Да тръгваме, хлапе. Може би ако се разкараме от проклетия вятър, ще мога да изпуша една цигара.

— Само още нещо — спрях го и направих знак на момчето да се приближи.

— Хей, ти, малкия, дето го раздаваш като Стрелец! — кресна един от солничарите. — Докога ще ни държиш навън в тоя ветрилник? Жаден съм, мамка му!

Другите го подкрепиха с дружно мучене.

— Първо си затвори плювалника — озъбих се. — Иначе няма пиячка. Отвориш ли си пак устата, докато си върша работата, още доста време ще висиш навън и ще лижеш сол. — Това ги усмири и аз прошепнах на Вика Фрай: — Трябваше да кажеш това-онова, докато бяхте в селището на солничарите. Направи ли го?

— Да, аз… — Баща му така го сръга с лакът, че Вика за малко щеше да се строполи на пода. Спомни си добрите маниери и започна отначало, като този път доближи юмрук към челото си. — Да, сай, с ваше позволение.

— С кого говори?

— С Пък Делонг. Познаваме се от панаира по случай Празника на Жътвата. Баща му работи в мините като надзирател на нощната смяна… или поне Пък така разправя…

— Какво точно му каза?

— Че Били Стрийтър е успял да зърне преображенеца в човешки облик. Разказах му как Били се скрил под купчина вехтории и това му спасило живота. Пък знаеше за кого говоря, понеже Били също беше на панаира. Тогава той спечели едно от състезанията — гъшата гонка. Знаете ли какво е гъшата гонка, сай Стрелец?

— Да — кимнах. — Самият аз бях участвал в не една такава надпревара по време на Празника на Жътвата, при това сравнително неотдавна.

Вика Фрай преглътна тежко и очите му се изпълниха със сълзи.

— Бащата на Били така крещя от радост, когато Били финишира пръв, че едва не си продра гърлото.

— Сигурен съм. Как мислиш, Пък Делонг дали е разказал тази история другиму?

— Откъде да знам? На негово място щях да я разкажа.

Реших да спра дотук и потупах момчето по рамото:

— Тръгвай. И ако някой реши да се измъкне, викай силно. Много силно, за да те чуем в този ветрилник.

Двамата с Арн тръгнаха към уличката към задния вход на „Лош късмет“. Миньорите дори не ги удостоиха с поглед; вниманието им беше приковано от летящите врати на кръчмата и алкохола зад тях.

— Солничари! — изкрещях. Те мигом се обърнаха към мен. — Пиячката ви чака!

Това предизвика нов взрив от радостни възгласи и те тръгнаха към пивницата. Направи ми впечатление, че не се юрнаха натам, а закрачиха бавно и спокойно. При това по двама, както им бях наредил. Изглежда, бяха добре дисциплинирани. Подозирах, че животът на миньорите не се различава кой знае колко от робството и бях благодарен, задето ка ме бе насочила по друг път… Макар че, като се замислех, нима робът на мината се различаваше по нещо от роба на револвера? Може би само по едно — че всеки път, когато погледнех нагоре, виждах небе, за което бях благодарен на Ган, на Човека Исус и на всички други богове!

* * *

Прекосих улицата и извиках при себе си Джейми, шериф Пийви и онзи Уег. Стояхме под навеса пред шерифството. Стродър и Пикънс — помощник-шерифите, които не бяха кой знае каква стока, — стърчаха на вратата и ни зяпаха с неподправено любопитство.

— Вие двамата — вътре! — наредих.

— Не приемаме заповеди от теб — отвърна ми високомерно (все едно беше най-малкото херцог) Пикънс. Беше станал много смел след появата на началника си.

— Прибирайте се вътре и затворете вратата — заповяда им Пийви. — Малоумни ли сте, та още не сте разбрали кой командва сега?

Те се подчиниха, макар и неохотно. Пикънс се взираше злобно в мен, а Стродър — в Джейми. Вратата така се затръшна подире им, че стъклата издрънчаха. Известно време четиримата не помръднахме, само наблюдавахме облаците от разпрашена луга, носещи се над Главната улица; понякога бяха толкова гъсти, че напълно скриваха талигите на солничарите. Време за съзерцания обаче нямаше — съвсем скоро щеше да се спусне нощта и тогава един от работниците, пиещи уиски в „Лош късмет“, щеше да изгуби човешкия си облик.

— Май имаме проблем — заявих. Обръщах се към всички, ала очите ми бяха вперени в Джейми. — Струва ми се, че един преображенец, който е наясно с истинската си същност, едва ли би си признал, че умее да язди кон.

— И аз си го помислих — изтъкна Джейми и обърна глава към Уег.

— Събрахме всички ездачи — рече онзи. — Повярвайте ми, сай. Нали съм ги виждал със собствените си очи!

— Съмнявам се, че си ги виждал всичките — отбелязах.

— Не, според мен Уег е прав — добави Джейми. — Изслушай го, Роланд.

— В Малката Дебария има един богаташ на име Сам Шунт… — започна Уег. — Солничарите му викат Шундата Шунт и в това няма нищо чудно, защото здраво ги е стиснал за топките. Мините не са негови, а на някакви важни клечки от Гилеад, обаче той държи всичко останало — баровете, курвите, сайвантите…

Изгледах въпросително шерифа.

— Бараки в Малката Дебария, където нощуват някои миньори — обясни ми той. — Не са бог знае какво, но са за предпочитане пред подземията.

Отново се обърнах към полицай Уег, който се бе хванал с две ръце за реверите на дрехата си и имаше доста самодоволен вид.

— Сами Шунт е собственик на местния магазин, което значи, че всички солничари са му в ръчичките. — Той се ухили, ала щом видя, че не ми е до усмивки, пусна реверите си и вдигна ръце към небето. — Така е устроен светът, сай, и никой от нас няма вина. — Та Сами е голям любител на игрите и забавленията… особено ако може да изкара и някое друго пени… Четири пъти в годината устройва състезания за солничарите: бягане и бягане с препятствия, където те прескачат дървени прегради или пълни с кал ями… Най-смешно е, когато някой цопне в ямите. Курвите също идват да позяпат и се смеят като разпрани.

— Давай по-бързичко — изръмжа Пийви, — че на тия юнаци не им трябва много време, за да обърнат две малки.

— И надбягвания с коне организира — продължи Уег, — но само със старите си кранти, защото ако някое добиче си счупи крака, трябва да го застрелят.

— А ако солничар си строши крака, застрелват ли го? — подхвърлих.

Уег избухна в смях и се заудря по бедрата, сякаш не беше чувал по-смешно нещо. Кътбърт навярно би му казал, че обикновено не се шегувам, обаче не беше сред нас. А Джейми предпочиташе да се обажда само когато наистина се налагаше.

— Остроумно, млади Стрелецо, извънредно остроумно! Не, не ги застрелват, а ги постягат малко и ги пращат отново в мините… Сами Шунт плаща на две-три курви да се погрижат за солничарите след състезанията и всички са доволни! Естествено, за участие се взема входна такса, която се приспада от надниците. По този начин Сами си покрива всички разходи. Що се отнася до работниците, то на победителя във всяка от надпреварите — спринт, бягане с препятствия, конски надбягвания, — му се опрощава годишната вересия в местния магазин. Сами ги одрусва с такива лихви, че печалбата му е огромна. Е, сега разбрахте ли как стоят нещата? Хитро измислено, нали?

— Дяволски хитро — кимнах.

— Тъй, де! Ето защо, когато се стигне до надбягване между крантите по неголемия хиподрум, който Сами специално направи, всички, които умеят да яздят, се включват в състезанието. Голям смях е да гледаш как им се тресат задниците, истина ви казвам! За последните седем години не съм пропуснал нито една гонка и помня всеки солничар, който е вземал участие в надбягванията. Ето защо гарантирам, че всичките ни ездачи са там вътре, в кръчмата. Само един го няма, защото на състезанието, което Сами организира по случай Новоземие, този нещастник падна от коня и му изскочиха червата. Помъчи се ден-два, после ритна камбаната. Затуй си мисля, че надали е вашият човек. — Той отново се разсмя.

Пийви го изгледа с безразличие, а Джейми — със смесица от почуда и презрение.

Наистина ли вярвах, че този човек е събрал всички солничари, умеещи да яздят? Казах си, че ще повярвам, ако получа положителен отговор на следващия си въпрос.

— Залагаш ли на тези конни надбягвания, Уег?

— Миналата година направих добър удар — отвърна ми гордо той. — Шунт, естествено, ми плати с хартиени пари — голяма стипца е, да знаеш! — но нали ми стигат за курви и пиячка? Жените трябва да са млади, а уискито — старо!

Пийви ме изгледа над рамото му и вдигна рамене. Сякаш искаше да ми каже: „Той е единственият пазител на реда там, така че не ме обвинявай.“

Изобщо не го обвинявах.

— Уег, чакай ни в шерифството! — наредих. — Джейми, шерифе, вие елате с мен.

Докато прекосявахме улицата, им обясних всичко. Не ми отне много време.

* * *

— Най-добре ти да им кажеш какво искаме — обърнах се към Пийви, когато се спряхме пред входа на кръчмата. Говорех тихо, защото целият град ни зяпаше; поне скупчените пред „Лош късмет“ навлеци побързаха да се отдръпнат от нас, сякаш се бояха да не прихванат някаква зараза. — Все пак те познават.

— Но не толкова добре, колкото познават Уег — изтъкна шерифът.

— Защо според теб го накарах да остане от другата страна на улицата?

Той изсумтя насмешливо и мина през летящите врати. Двамата с Джейми го последвахме.

Постоянните клиенти се бяха отдръпнали до игралните маси, оставяйки бара на разположение на солничарите. Снип и Кенфийлд ги наглеждаха от двата края, Келин Фрай беше скръстил ръце на гърдите си и се облягаше на грубата дървена стена. На втория етаж навярно се помещаваше бордей, защото няколко не особено привлекателни „дами“ бяха застанали до парапета на стълбището и зяпаха миньорите.

— Ей, вие! — кресна Пийви. — Обърнете се към мен!

Работниците се подчиниха. Какъв беше той за тях, ако не поредният надзирател? Някои още държаха недопитите си чаши, ала повечето отдавна ги бяха пресушили. Всички изглеждаха развеселени и аз си казах, че червенината, плъзнала по бузите им, се дължи по-скоро на алкохола, отколкото на пронизващия вятър, преследващ ги още от подножието на хълмовете.

— Вижте сега — продължи Пийви. — Сядате върху бара — всички до последния синковец майчин — и събувате обувките си, за да ви огледаме краката.

Думите му предизвикаха ропот на неодобрение.

— Ако искаш да узнаеш кой от нас е бил каторжник в занданника в Бийли, защо просто не попиташ? — извика възрастен миньор с прошарена брада. — Аз примерно съм бил и какво от туй? Пратиха ме там, задето откраднах самун хлебец за дъртата и двете ни малки дечица. Не че имаше кой знае каква файда де — и двете умряха.

— Ами ако не се събуем? — обади се един от по-младите. — Стрелците ще ни гръмнат, тъй ли?

— Голяма работа. Тъкмо няма да ходя повече в оная смрадлива дупка, мината.

Разнесе се одобрително мърморене. Чух, че някой измърмори нещо за „зеленикаво сияние“.

Пийви ме хвана за рамото и ме избута напред.

— Не забравяйте, че точно този Стрелец хем с почивен ден ви уреди, хем с пиене ви почерпи. Щом не сте извършили убийствата, защо се дърпате? От какво толкова се страхувате?

Онзи, който му отговори, изглеждаше горе-долу на моята възраст.

— Сай шериф, ние постоянно се страхуваме.

Беше необичайно дръзко признание и в „Лош късмет“ се възцари пълно мълчание. Навън вятърът стенеше и бомбардираше дървените стени с градушка от прах и песъчинки.

— Момчета, чуйте ме — каза Пийви, понижавайки глас. Забелязах, че в тона му вече се долавяше някаква нотка на почтителност към миньорите. — Тези Стрелци могат да ви заставят насила да направите необходимото, ала нито аз го искам, нито пък се налага. Като броим загиналите в ранчото на Джеферсън, сметката показва, че в Дебария вече имаме над три дузини жертви. Три от загиналите в ранчото са жени. — Той направи кратка пауза. — Не, излъгах ви. Загинала е само една жена… другите трупове бяха на невръстни момичета. Знам, че животът ви не е лек и че никога не сте получавали награда за добрината си. Въпреки това ви моля да ни помогнете. И защо не? Все пак само един от вас има какво да крие.

— Добре, от нас да мине! — махна с ръка онзи с прошарената брада. Както си седеше с гръб към бара, той се подпря с длани върху него, подскочи и седна на плота. Навярно беше най-старшият сред работниците, защото другите го последваха. Наблюдавах дали някой няма да прояви неохота, обаче не забелязах подобни признаци. Солничарите явно бяха започнали да възприемат случващото се като някаква шега. Не след дълго всички седяха на бара и обувките им се въргаляха на посипания със стърготини под. О, богове, струва ми се, че още усещам нетърпимата воня на вмирисаните им крака!

— Майчице, не издържам повече! — изписка една от леките жени и щом вдигнах поглед, видях как начервосаните „дами“ напускат балкона сред вихрушка от пера, финтифлюшки и дантелки. Барманът се бе отдръпнал до игралните маси и стискаше с пръсти носа си. Бях готов да се обзаложа, че този ден в ресторантчето на Рсйси не са били поръчани много пържоли; отвратителната миризма можеше да убие апетита и на най-прегладнелия клиент.

— Навийте си крачолите! — нареди шерифът. — Ще огледаме глезените ви.

След като бяха изпълнили първата заповед, сега те се подчиниха без възражения. Пристъпих напред.

— Този, когото посоча — казах, — слиза от бара и застава до стената. Можете да си вземете обувките, но по-добре не си правете труда да ги обувате. После ще пресечете улицата, а това можете и боси. — Тръгнах край редицата от изпружени крака. Повечето бяха неестествено мършави и всички, с изключение на стъпалата на по-младите миньори, бяха прорязани от изпъкнали пурпурни вени. — Ти… ти… и ти…

Открих общо десет души със сини пръстени, татуирани около глезените им — свидетелство, че са били каторжници в занданника в Бийли. Джейми се приближи до тях. Не беше извадил револвера си, но палците му бяха затъкнати в кръстосаните патрондаши на кръста му, така че дланите му да са близо до ръкохватките на шестострелите.

— Барман! — извиках. — Я налей още по едно малко, на хората, които останаха на бара!

Солничарите без татуировки радостно подсвирнаха и се заеха да нахлузват обущата си.

— Ами ние? — изръмжа онзи с прошарената брада. Пръстенът около глезена му беше изсветлял до бледосиня ивица. Стъпалата му бяха груби и възлести като стари дънери. Как ли съумяваше да ходи — а и да работи в мините, — за мен си оставаше пълна мистерия.

— Деветима от вас ще получат за награда по едно голямо уиски! — обявих аз и навъсените им физиономии мигом се разведриха. — А за десетия сме подготвили специална награда.

— Примка на шията — промърмори Кенфийлд от Джеферсъновото ранчо. — И след онуй, дето го зърнах в ранчото, ми се ще да потанцува по-дълго на въжето.

* * *

Оставихме Снип и Кенфийлд да наглеждат единайсетте миньори, останали да пият на бара, и изведохме на улицата останалите десет. Най-отпред вървеше онзи с прошарената брада; оказа се, че се придвижва изненадващо бързо с възлестите си крака-дънери. Дневната светлина бе излиняла до странен жълтеникав оттенък, какъвто не бях виждал преди. Скоро щеше да се стъмни. Вятърът продължаваше да духа, разнасяйки облаци прах. Докато пресичахме улицата, наблюдавах внимателно солничарите с надеждата, че някой ще предприеме опит за бягство и така ще избави чакащото ни в килията момче от надвисналите неприятности, ала очакванията ми не се оправдаха.

Джейми ме настигна и ми прошепна:

— Ако е тук, значи се надява, че момчето не е видяло нищо, освен глезените му, Роланд! И си мисли, че ще се измъкне сух от водата!

— Знам — кимнах. — И понеже хлапето действително не е видяло нищо друго, най-вероятно онзи ще рискува.

— Тогава как ще действаме?

— Нямаме избор, освен да натикаме всичките зад решетките. И да чакаме, докато някой започне да се преобразява.

— Ами ако „това“ не го връхлита изневиделица? Какво ще правим, ако убиецът контролира моментите на преобразяване?

— Не знам — отвърнах. — Нямам представа.

* * *

В шерифството заварихме Уег, Пикънс и Стродър да играят на „Вижте ме“, залагайки по пени за точка. Ударих с юмрук по масата и кибритените клечки, използвани за отбелязване на резултата, се разлетяха.

— Защо водите солничарите тука? — намръщи се Уег, гледайки разпилените клечки с нескрито съжаление. Май водеше в резултата. — И защо сте запрели онуй хлапе в килията?

— За да сложим край на тази отвратителна история — заявих с по-голяма увереност, отколкото изпитвах. Хванах за лакътя миньора с прошарената брада — внимателно, но твърдо — и го дръпнах настрани. — Как се казваш, сай?

— Стег Лука. Какво те прихвана? Да не мислиш, че аз съм чудовището?

— Не — отвърнах аз и бях напълно искрен. Не защото имах някакви основания; просто вътрешният ми глас ми подсказваше, че това не е преображенецът. — Но ако знаеш кой е убиецът — или си мислиш, че знаеш, — по-добре го сподели с мен. Долу в тъмницата ни чака едно уплашено момче, което сме заключили в килията, за да не пострада. Видяло е как нещо, приличащо на огромна мечка, е убило баща му, и никак не ми се иска да му причинявам още страдания. Защото е свястно хлапе.

Стег Лука позамисли и на свой ред ме хвана за лакътя. Имах чувството, че вместо пръсти има стоманени клещи. Дръпна ме в ъгъла и ми прошепна:

— Не мога да ти кажа, Стрелецо, защото всички бяхме там, на новото находище, когато зърнахме онова.

— Кое?

— Пукнатина в солния масив, откъдето излизаше нещо като зеленикаво сияние. Едно трептящо такова… Първо беше ярко, после помътня. Първо ярко, после мътно. Като туптене на сърце. И… го чуваш в главата си.

— Не те разбирам.

— И аз самият не се разбирам. Знам само, че всички го видяхме и усетихме едно и също. Чуваш го в главата си и те зове да отидеш при него. Болезнено беше.

— Кое? Сиянието или гласът?

— И двете. Сигурен съм, че е било нещо от Древните. Разказахме на Бандърли — нашият надзирател — и той също се спусна долу. Видя го със собствените си очи. И го усети. И как смяташ, затвори ли новото находище? Затвори го, ама друг път! Нали трябва да отговаря пред началниците си, а те знаят, че там лежат купища сол! Затова ни нареди да затрупаме пукнатината с камъни, та да не се вижда. Това и направихме. Обаче камъните, дето някой ги е струпал нейде, лесно могат да бъдат отместени. И някой го е сторил. Заклевам се, че не си измислям. Първо ги е отместил един по един, сетне ги е върнал на мястото им. Обаче аз видях, че има разлика. По един начин бяха натрупани преди, по друг начин бяха накамарени след това. Някой е отишъл там, Стрелецо, и онова, дето е било от другата страна… го е променило.

— И ти не знаеш кой е бил, така ли?

Лука поклати глава.

— Мога само да кажа, че е станало между полунощ и шест сутринта, защото по това време никой не слиза в мината.

— Казвам ти благодаря, сай! Връщай се при другарите си. Съвсем скоро ще те почерпим с още уиски.

Ала сай Лука вече бе изпил последното си питие. Никога не знаем какво ще ни поднесе бъдещето, нали?

Той отиде при другите солничари и аз отново ги обходих с поглед. Без съмнение Лука Стег беше най-възрастният. Повечето бяха на средна възраст, но имаше и двама-трима по-млади. Направи ми впечатление, че вече не изглеждат уплашени, а по-скоро са развълнувани и заинтригувани. Напълно ги разбирах — в стомасите им се плискаха по две малки питиета, а и нашето „разследване“ ги бе изкарало от унилата рутина на тежкото им ежедневие. Никой не изглеждаше притеснен или гузен. Те се държаха съвсем естествено и непринудено като най-обикновени работници от замиращо, захвърлено в последния бастион на цивилизацията миньорско селище, каквито си и бяха.

— Джейми! — обърнах се към своя приятел. — Ела да ти кажа нещо.

Отведох го до вратата и зашепнах в ухото му. Възложих му задача и му казах да я изпълни възможно най-скоро. Той кимна и излезе в следобедната буря, която продължаваше да бушува. А дали късният следобед не бе отминал, отстъпвайки на ранната привечер? Не знаех. Бях изгубил представа за времето.

— Къде пък хукна туй момче сега? — полюбопитства Уег.

— Не е твоя работа — отвърнах и се обърнах към мъжете със сините татуировки на глезените. — Стройте се в колона, ако благоволявате. Най-възрастните отпред, най-младите отзад.

— Ами ако не знам на колко години съм? — попита един оплешивяващ мъж с часовник на китката. Ръждясалата му верижка бе допълнително пристегната с шнурче, за да не се разпадне. Думите му предизвикаха смях у неколцина от събратята му.

— Просто се наредете някак — заявих.

Възрастта им изобщо не ме вълнуваше, но приказките и споровете печелеха време, а на мен точно това ми трябваше. Ако ковачът бе изпълнил каквото му заръчах, всичко щеше да е наред. В противен случай щеше да ми се наложи да импровизирам. Ако един Стрелец не е способен да импровизира, рано си отива от този свят.

Солничарите се засуетиха като деца, играещи на „Музикални столчета“^[1], и не след дълго се наредиха един до друг, горе-долу съблюдавайки инструкциите ми. Редицата започваше от входа на тъмницата и се проточваше до външната врата. Най-отпред бе застанал Лука Стег. Собственикът на ръждясалия часовник беше някъде по средата. Изглеждащият мой връстник момък — същият, който бе казал, че миньорите постоянно се страхуват, — беше последен.

— Ще запишете ли имената им, шерифе? — обърнах се към Пийви. — Искам да разменя няколко думи с момчето на Стрийтър.

* * *

Заварих Били до решетките на килията за пияниците и нарушителите на реда. Хлапето явно беше чуло разговора ни и изглеждаше доста уплашено.

— Той тук ли е? — прошепна ми. — Преображенецът?

— Така мисля — отвърнах. — Но още не знаем със сигурност.

— Сай, страх ме е.

— Не те виня. Килията обаче е заключена, а решетките са от солидна стомана. Не може да ти стори нищо, Били.

— Ти не си го виждал в облика на мечка — промълви момчето. Разширените му, вторачени в мен очи блестяха. Бях виждал подобни изражения у хората, които са получили съкрушителен удар в челюстта. Точно преди да им се подкосят краката. Навън вятърът виеше под стрехите на тъмницата.

— Тим Стаутхарт също се е страхувал — казах аз. — Но не се е отказал, нито пък се е предал. Надявам се, че ще постъпиш като него.

— Ти ще бъдеш ли тук?

— Аха. Както и верният ми другар Джейми.

В същия миг, сякаш думите ми го бяха призовали, вратата откъм шерифския кабинет се отвори и Джейми влетя вътре, изтръсквайки лепкавия прах от ризата си. Толкова се зарадвах, че дори вонята на немити крака, която го съпровождаше, не помрачи вълнението ми.

— Е, взе ли го? — попитах нетърпеливо.

— Да. Добра изработка. Ето го, както и списъка с имената. — Джейми ми подаде и двете. — Готов ли си, синко? — обърна се към Били.

— Мисля, че да — гласеше отговорът. — Ще се престоря на Тим Стаутхарт.

Моят ка-май кимна.

— Чудесна идея. Сигурен съм, че ще се справиш.

Последвалият порив на вятъра беше необичайно силен. Облак прах нахлу в килията през зарешетения прозорец, корнизите на покрива потрепериха от пронизителния вой. Светлината на деня гаснеше ли, гаснеше… Казах си, че навярно ще е по-разумно (и със сигурност по-безопасно) да заключим десетината солничари в тъмницата и да изчакаме настъпването на утрешния ден. Всички без един обаче бяха невинни. Както и момчето. Затова беше най-добре да сложим край на тази история още сега. Ако изобщо можеше да се сложи край на подобно нещо.

— Слушай, Били — рекох. — Ще ги прекарвам покрай теб един по един, бавно и внимателно. Навярно нищо няма да се случи.

— Д-д-добре — пророни той едва чуто.

— Искаш ли преди това да пийнеш малко вода? Или да отидеш по нужда?

— Не, добре съм — каза Бил, макар че не изглеждаше никак добре. Лицето му беше изкривено от ужас. — Сай? Колко от тях имат сини пръстени около глезените?

— Всички.

— Тогава как…

— Те не знаят какво точно си видял. Просто огледай всеки, който мине пред теб. И се отдръпни малко назад, разбра ли?

„Отдръпни се назад, за да не могат да те сграбчат през решетките“ — ето какво имах предвид, но не исках да го плаша.

— Трябва ли да кажа нещо?

— Не. Освен ако не видиш нещо, което да пробуди спомените ти, естествено. — Макар че в интерес на истината не хранех особени надежди, че това ще се случи. — Доведи ги тук, Джейми. Нека шериф Пийви да води колоната, а Уег да е най-отзад.

Моят ка-май кимна и отиде да изпълни заръката ми. Били ми протегна ръка през решетките. За секунда не можах да съобразя какво точно иска, след което разбрах и стиснах дланта му. Постояхме така известно време.

— Сега се отдръпни назад, Били. И си спомни лицето на баща си. Той те гледа от полянката в края на пътя.

Момчето ме послуша. Очите ми пробягаха по списъка с имена, повечето от които — най-вероятно написани неправилно — не ми говореха нищо.

Пръстите на свободната ми ръка лежаха върху десния ми кобур. В барабана на револвера бе зареден по-особен патрон. Както казваше Ванай, имаше само един начин да убиеш преображенец — като го пронижеш със свещения метал. Бях платил на ковача със злато, ала куршумът, който той ми отля — онзи, който щеше да бъде изстрелян пръв при натискането на спусъка, — беше от чисто сребро. Горещо се надявах, че ще свърши работа. В противен случай след среброто щеше да дойде ред на оловото. И шестте гнезда на барабана бяха пълни.

* * *

Вратата се отвори и на прага застана Хю Пийви. Държеше петдесетсантиметрова палка от желязно дърво, чийто кожен ремък беше омотал около китката си и с която потупваше заплашително по лявата си длан. Щом обаче погледът му се спря на пребледнялото хлапе в килията, на лицето му грейна сърдечна усмивка.

— Привет, Били, син на Бил! — извика. — Ние сме с теб и всичко е наред. Не бой се от нищо.

Момчето се помъчи да се усмихне, ала ясно виждах страха в очите му.

Следващият, който влезе, беше Стег Лука. Пристъпваше бавно и тромаво, олюлявайки се на възлестите си крака. Последва го миньор, изглеждащ като негов връстник, с оредели бели мустаци, сплъстена мазна коса, дълга до раменете, и — както ми се стори — зловещо присвити очи. А може би просто недовиждаше? Според списъка името му беше Боби Фрейн.

— Вървете бавно — наредих, — за да може момчето добре да ви огледа.

Солничарите тръгнаха към нас. Бил Стрийтър се взираше в лицата им.

— Добър вечер, синко — рече Лука, докато минаваше покрай килията. Боби Фрейн вдигна въображаемата си шапка. Един от по-младите работници, Джейк Марш, изплези пожълтелия си от тютюна език. Останалите просто се тътрузеха безмълвно напред. Двама бяха свели тъй ниско главите си, че Уег им кресна да се изправят и да гледат хлапето в очите.

Наблюдавах внимателно лицето на Бил за евентуални признаци, че е разпознал извършителя на убийствата, но там се четеше само страх и изумление. Въпреки че се стараех да изглеждам невъзмутим, надеждата започваше да ме напуска. Как така изобщо си бях въобразил, че преображенецът ще се опита да избяга или ще се издаде по един или друг начин? Та той нищо не губеше, като продължаваше да играе ролята си, и със сигурност прекрасно го съзнаваше.

Бяха останали едва четирима миньори… после двама… и накрая само момъкът, който беше казал в кръчмата, че постоянно се страхуват. Видях, че изражението на Били внезапно се промени, когато младежът мина пред килията му, ала бързо си дадох сметка, че просто е разпознал един свой връстник.

Последен беше Уег. Беше оставил палката си, но държеше големи медни боксове. Усмивката, която отправи на Малкия Бил Стрийтър, не изглеждаше никак приятна.

— Нищичко ли не си хареса от стоките, които ти предложихме, дребосък? Защо ли не съм изнена…

— Стрелецо! — извика Били. — Сай Дисчейн!

— Да, Били, тук съм! — Избутах встрани полицая и застанах пред килията. — Какво има?

Момчето нервно прокара език по горната си устна.

— Накарайте ги да минат още веднъж покрай мен, ако може. Само че този път им кажете да запретнат крачолите си. Не видях пръстена…

— Били, татуировките на всичките са еднакви.

— Не — поклати глава хлапето. — Не са еднакви.

Вятърът бе утихнал за момент и шериф Пийви чу разговора ни.

— Обърнете се, хубостници, и марш обратно до вратата! И хубавичко си навийте крачолите!

— Няма ли край тая гавра? — възнегодува солничарят със стария часовник на китката. В списъка фигурираше като Оли Анг. — А уж ни казахте, че почерпка щяло да има… По едно голямо уиски при това!

— Какво ти пука пък на теб, красавецо? — озъби му се Уег. — Тъй и тъй трябва да се върнеш, както ти е наредено. Да не те е изтървавала майка ти върху меката ти главица?

Миньорите помърмориха, помърмориха, но се затътриха обратно по коридора. Този път по-младите вървяха отпред, а по-възрастните — отзад. Всички бяха навили крачолите си. Колкото и да се взирах, не можах да открия разлики между отделните татуировки. Мислех си, че и Били няма да забележи нещо по-различно… обаче грешах. Ненадейно той се ококори отстъпи още една крачка назад, но не продума.

— Шерифе, задръжте ги още за малко — наредих.

Пийви застана пред вратата към канцеларията си, препречвайки я с тялото си. Приближих до решетките и тихо попитах:

— Видя ли нещо, Били?

— Белегът — прошепна той. — Бялото петно. Онзи с прерязания пръстен. Той е.

Нищо не разбирах… след което изведнъж ме осени. Спомних си как Корт ми казваше, че съм бил „муден от веждите нагоре“. Той и на другите казваше подобни неща, че и далеч по-лоши — все пак беше част от работата му, — но сега, както си стоях в тъмницата на Дебария, докато самумът надаваше вой навън, осъзнах, че учителят ми е бил прав. Действително не бях от най-съобразителните. Само преди няколко минути си бях казал, че ако Били си е спомнял още нещо освен татуировката, със сигурност съм щял да го извадя наяве по време на хипнозата. Е, сега разбирах, че наистина го бях извадил.

„Има ли нещо друго?“ — бях попитал, абсолютно сигурен, че няма; исках само да пробудя хлапето от транса, който определено не му действаше добре. И когато Били бе проронил: „Бялото петно?“ — с колеблив тон, сякаш питаше самия себе си, глупавият Роланд най-безгрижно бе пропуснал тези думи покрай ушите си.

Солничарите отново роптаеха. Оли Анг — онзи с ръждясалия часовник — каза, че са направили всичко, което сме ги накарали, и че иска да се върне в „Лош късмет“, за да получи пиячката си и проклетите си ботуши.

— Кой е? — попитах Били.

Момчето се наведе към мен и ми прошепна отговора. Кимнах и се обърнах към десетимата миньори в края на коридора. Джейми не ги изпускаше от поглед, дланите му почиваха върху ръкохватките на револверите. Вероятно солничарите зърнаха нещо в изражението ми, понеже изведнъж престанаха да недоволстват и се втренчиха в мен. Чуваха се само свистенето на вятъра и непрекъснатото стържене на буците пръст, бомбардиращи стената на сградата.

Що се отнася до онова, което последва, впоследствие много пъти се връщах към него в мислите си и смятам, че нямаше начин да го предотвратим. Нали разбирате, че не знаехме нищо за преобразяването — колко бързо се случва и прочее… Не мисля, че и Ванай е знаел повече от нас, иначе щеше да ни предупреди. Дори баща ми каза същото, когато приключих разказа си и зачаках — под суровия взор на книгите в кабинета му — присъдата му за действията ми в Дебария. Присъда, която щеше да ми въздаде не като мой баща, а като мой дин.

За едно съм благодарен на съдбата. Възнамерявах да помоля шерифа да отдели от групичката човека, когото Били беше посочил, обаче се отказах. И не защото Пийви бе помогнал на баща ми навремето, а понеже не той беше пазителят на реда, отговарящ за Малката Дебария и за солните мини.

— Уег — повиших глас. — Доведи Оли Анг при мен, ако благоволяваш.

— Това кой беше от всичките?

— Онзи с часовника на ръката.

— Веднага!

— Ей, ама какво… — запротестира Оли Анг, когато железните пръсти на Уег го сграбчиха. Изглеждаше ми малко мекушав за миньор и по-скоро приличаше на книжник, но ръцете му бяха жилести и забелязах, че под памучната му фланела играят солидни мускули. — Какво ви прихвана? Нищичко не съм сторил, нищичко! Не е честно да ме натопявате само защото някакво вчерашно лайно иска да се изфука!

— Затваряй си устата! — сряза го Уег и го изблъска пред другите.

— Навий си пак крачолите! — заповядах.

— Върви на майната си, сополанко! Заедно с кончето, с което си доприпкал!

— Запретни си крачолите или аз ще го направя.

Той вдигна ръце и ги сви в юмруци.

— Хайде пробвай! Пробвай, ако ти стис…

Джейми, който се беше шмугнал зад гърба му, извади единия си револвер, подхвърли го във въздуха, улови го за цевта и стовари ръкохватката върху главата на Анг. Ударът беше много добре пресметнат: миньорът не изпадна в безсъзнание, само отпусна юмруци. Уег го хвана под мишниците, когато краката му се подкосиха. Запретнах десния крачол на работния му комбинезон и видях синята татуировка на каторжниците от занданника в Бийли, прекъсната — или „прерязана“, както се беше изразил Били, от плътен белезникав белег, стигащ чак до коляното му.

— Точно това видях! — възкликна момчето, поемайки си въздух. — Точно това видях, докато лежах под оная купчина в бараката.

— Съчинява си — изломоти онзи. Изглеждаше замаян и говореше завалено. Тъничка струйка кръв се процеждаше по лицето му от раната, причинена от оръжието на Джейми.

Знаех, че не е така. Били предварително беше споменал бялото петно. Понечих да кажа на Уег да заключи миньора в някоя килия, но Анг се хвърли напред. В погледа му се четеше закъсняло прозрение. И не само това. Очите му пламтяха от справедлив гняв.

Преди да успеем да го спрем, Стег Лука сграбчи Анг за раменете, завъртя го с лице към себе си и с все сила го блъсна в решетката на отсрещната килия.

— Трябваше да се сетя! — изкрещя. — Трябваше да се сетя още преди седмици, копеле двулично! Мръсен убиец! — Пръстите му се вкопчиха в ръката със стария часовник. — Откъде го взе това, ако не от процепа със зеленикавото сияние? Откъде, а? Ах, ти, гадно преобразяващо се изчадие! — Изхрачи се в лицето на Анг и се обърна към нас с Джейми, без да изпуска Солничаря от хватката си. — Излъга, че го намерил в някаква яма край старите находища в подножието на хълма. Рече ни, че сигурно е останал от грабежите на бандата Кроу, а ние, глупаците, му повярвахме! Даже ходихме и ние да копаем през почивните си дни, току-виж сме намерили някоя дрънкулка! — Отново се обърна към объркания Оли Анг. Всъщност ние предполагахме, че е объркан; кой би могъл да каже какво се случва в главата му? — А ти си ни се присмивал, докато сме копали там! Намерил го бил в някаква яма… да, но не и в старите находища! Промъкнал си се в процепа! Отишъл си при зеленикавото сияние! Това си бил ти! Ти си би…

Лицето на Анг се изкриви. Не, той не направи гримаса, а лицето му наистина се изкриви като мокра кърпа, изстисквана от невидима ръка. Очите му плъзнаха нагоре, докато едното не застана точно над другото, и от сини станаха черни като въглени. Кожата му първо побеля, после позеленя. Взе да се надига, сякаш отвътре напираха множество малки юмручета, и се нацепи, покривайки се с люспи. Дрехите му се разкъсаха и паднаха от тялото му, защото то вече не бе човешко. Нито пък беше тяло на вълк, на мечка или на лъв. Навярно щяхме да реагираме своевременно при превъплъщението. Може би дори обликът на алигатор нямаше да ни завари неподготвени — изправен на задните си крака алигатор като изчадието, нападнало клетата Фортуна от Серенити. Макар че, като се замисля, от всички изброени зверове тъкмо алигаторът бе най-близо до ужасяващия облик на създанието, явило се пред нас.

В рамките на три секунди Оли Анг се бе превърнал в огромна змия, надигнала глава до нивото на очите ни. В чудовищна отровница.

Лука, който продължаваше да стиска ръката, потъваща в люспестото зелено тяло, изкрещя, но млъкна, когато удължаващата се глава на змията (върху която още се виждаха няколко кичура човешка коса) се стрелна към устата му. Чу се противно мляскане и Долната челюст на стареца беше изтръгната. Видях как жилестият врат на злочестия солничар се подува и разтяга, докато противната твар все още преобразяваща се и все още стояща на останките от човешки крака — потъваше все по-дълбоко в гърлото му, все едно беше пулсиращ свредел.

Откъм коридора, където стояха другите миньори, проехтяха уплашени викове. Дори не погледнах натам. Взирах се в Джейми, който беше хванал растящото, раздуващо се змийско туловище, опитвайки се да го издърпа от гърлото на умиращия Стег Лука. Змията разкъса шията на Лука и главата й се подаде от другата страна — тази ужасна люспеста, окървавена глава, покрита с парчета плът! Червеният раздвоен език на противното влечуго се стрелкаше ту навън, ту навътре…

Уег замахна с металния бокс. Змията с лекота избегна удара и устата й зейна: имаше два зъба на горната челюст и два на Долната и те продължаваха да се удължават. От тях капеше прозрачна гъста течност. Влечугото ухапа ръката на полицай Уег и той закрещя от болка:

— Пари! О, богове, как ПАРИ само!

Лука, нанизан на шията на отровницата като на кол, сякаш затанцува, докато тя нанасяше смъртоносните си удари. Разлетяха се късчета плът и капки кръв.

Джейми ме изгледа като обезумял. Държеше револверите си готови за стрелба, но нима можеше да реши по какво точно да стреля? Змията се гърчеше между двамата умиращи. Долната част на туловището й (краката вече ги нямаше) се беше обвила около кръста на Лука и го стягаше в железните си пръстени, главата й все така се подаваше през разширяващата се рана в шията на стареца.

Хвърлих се към Уег, хванах го за яката и го дръпнах назад. Пострадалата му ръка вече беше почерняла и беше станала двойно по-дебела. Очите му щяха да изскочат от орбитите, от устните му капеше белезникава пяна.

Сякаш отдалеч чух писъците на Били Стрийтър.

Челюстите на змията се разтвориха и освободиха ръката на полицая.

— Пари — пророни немощно Уег. Бяха последните му думи. Гърлото му се беше подуло, езикът му висеше навън. Той се строполи на пода, разтърсван от предсмъртни гърчове. Отровницата впери поглед в мен, стрелкайки раздвоения си език. Очите й бяха черни, змийски, но в тях прозираше човешки разум. Вдигнах револвера. Имах само един сребърен куршум, а главата на влечугото се мяташе насам-натам, но не се съмнявах, че ще я улуча. Тъкмо затова са създадени Стрелците. Зъбите на змията проблеснаха на сантиметри от мен и аз натиснах спусъка. Изстрелът ми беше точен и сребърният куршум се заби право в отворената уста на гадината. Главата й се пръсна сред фонтан от алени капки, които побеляваха още преди да стигнат до пода. И преди ми се беше случвало да видя такава месеста бледа плът. Беше мозък. Човешки мозък.

Изведнъж обезобразеното лице на Оли Анг се втренчи в мен от дупката в шията на Лука — човешко лице върху змийско тяло. Между люспите му се появи черна козина, сякаш умиращата в него сила беше изгубила контрол над различните си превъплъщения. Миг преди агонизиращото същество да се строполи на пода, единственото му оцеляло око — синьо на цвят — пожълтя и се превърна в око на вълк. После умиращият преображенец се строполи на пода, повличайки със себе си и злочестия Стег Лука. Гърчеше се и се извиваше, пламтеше и се изменяше. Чувах пращенето на късащите се мускули и хрущенето на пренареждащите се кости. Пред погледа ми се появи бос крак, който се превърна в покрита с козина лапа и отново премина в човешко стъпало. Тленните останки на Оли Анг потрепериха за последен път и повече не се раздвижиха.

Момчето още крещеше.

— Легни на сламеника! — извиках му. Гласът ми не прозвуча твърдо, както очаквах. — Затвори очи и си кажи, че всичко свърши, защото това е самата истина.

— Искам при теб! — проплака Били, докато пристъпваше към сламеника. Бузите му бяха изцапани с кръв. И аз бях плувнал в кръвта на чудовището, но за щастие момчето не ме видя. Очите му вече бяха затворени. — Искам да дойдеш при мен, сай! Моля те, сай, умолявам те!

— Ще дойда при теб веднага щом мога — обещах. И удържах на думата си.

* * *

Тази нощ върху долепените сламеници в килията за пияниците и нарушителите на реда спаха трима души, без да са нито пияници, нито нарушители на реда — Джейми (отляво), аз (вдясно) и Били (по средата). Самумът тъкмо започваше да утихва и чак до късна доба от улицата ехтяха песни и радостни възгласи — цяла Дебария празнуваше гибелта на преображенеца.

— Какво ще се случи с мен, сай? — попита момчето, преди най-сетне да потъне в сън.

— Всичко ще бъде наред — отвърнах аз, уповавайки се на мисълта, че Евърлин от Серенити няма да попари надеждите ми.

— То мъртво ли е? Наистина ли е мъртво, сай Дисчейн?

— Наистина е мъртво.

Въпреки това нямах намерение да се осланям само на случая. След полунощ, когато вихърът утихна до лек нощен ветрец, а Бил Стрийтър потъна в толкова дълбок сън, че никакви кошмари не можеха да го споходят, двамата с Джейми излязохме на пръсти от килията. Заедно с шериф Пийви тръгнахме към голямата поляна зад тъмницата и заляхме с керосин трупа на Оли Анг. Преди да драсна клечката, попитах спътниците си дали някой от тях иска да вземе за спомен ръждивия часовник на Солничаря. Като по чудо старинната вещ не бе пострадала по време на схватката и миниатюрната стрелка за секундите още описваше кръгове по циферблата.

Джейми поклати глава.

— И аз не го искам — заяви шерифът. — Може да е прокълнат или вътре да се таи нещо зло! Хайде, Роланд. Ако мога да те наричам така.

— Естествено, че можеш — казах. Драснах клечката и я хвърлих върху останките. Тримата наблюдавахме огъня, докато от преображенеца на Дебария останаха само почернели кости и овъглена купчинка метал.

* * *

На сутринта двамата с Джейми взехме няколко души със себе си (не се наложи да ги молим, понеже те изгаряха от желание да ни придружат) — и отидохме до железопътната линия. Сговорна дружина планина повдига: само за два часа върнахме Дребосъчето Пуф-Паф обратно на релсите. Травис, нашият машинист, ръководеше операцията. Завързах много нови приятелства, когато обявих на всеослушание, че по пладне всички ще обядват в ресторантчето на Рейси за моя сметка, а после ще ги почерпя и с питие в „Лош късмет“.

Тази вечер в Дебария щеше да има празненство, на което двамата с Джейми бяхме поканени като почетни гости. С радост бих минал и без него първо, не обичах шумните компании, второ, исках час по-скоро да се върна у дома, — обаче тези празненства спадат към задълженията на всеки Стрелец. Утешавах се, че ще присъстват и жени, сред които сигурно имаше хубавици. Не бих възразил срещу тяхната компания, а и Джейми със сигурност щеше да се почувства приятно. Предстоеше му още много да се учи по отношение на жените и спокойно можеше да започне обучението си от Дебария.

Двамата наблюдавахме как Дребосъчето Пуф-Паф с пъхтене поема към нас и се отправя към Гилеад.

— Ще се отбием ли в Серенити на връщане? — попита Джейми. — Да ги питаме дали ще приемат момчето?

— Аха. Пък и нали игуменката ми каза, че имала нещо за мен.

— Имаш ли представа какво е?

Поклатих глава.

* * *

Щом пристигнахме в Серенити, Евърлин — тази планина в женски облик — се втурна към нас, разперила приветствено ръце. Едва потиснах импулса си да побягна: все едно стоях на пътя на някоя от огромните цистерни, кръстосвали навремето нефтените полета край Куна.

Вместо да ни помете обаче, игуменката ни притисна в мечешките си обятия. От нея лъхаше на канела, мащерка и на току-що изпечени курабийки. Тя целуна Джейми по бузата и той се изчерви. Аз пък получих сочна целувка по устните. Известно време виждахме около себе си само развявани от вятъра одеяния и краищата на бялата й копринена качулка. Накрая тя отстъпи назад, освобождавайки ни от муселиновия плен. Лицето й сияеше.

— Каква неоценима помощ оказахте на градчето! Всички ви казваме благодаря!

Усмихнах се.

— Сай Евърлин, ласкаете ни!

— Нищо подобно! Ще останете за обяд, нали? И медовина чудесна имаме, макар че не бива да прекалявате с нея. Довечера ще се наложи да вдигате доста тостове, но внимавайте! — Тя намигна дяволито на Джейми. — Прекаляването с алкохола отслабва мъжката сила и замъглява хубавите спомени. — Тя направи кратка пауза, удостоявайки ни с палава усмивка, която не подхождаше на монашеските й одежди. — Макар че, като ви гледам какви сте млади и жизнени, може и да греша. — Джейми почервеня като рак, обаче не продума. — Видяхме ви отдалече, че идвате — добави Евърлин. — А, ето още някой, който иска да ви благодари.

Отдръпна се и пред нас застана дребничката женица на име Фортуна. Половината й лице продължаваше да е скрито под дебелата превръзка, но възстановяването й явно се развиваше добре, защото тя вече не приличаше на призрак. В погледа й се четеше облекчение и радост. Тя свенливо пристъпи напред и промълви:

— Вече отново мога да спя. А след време навярно и кошмарите ще спрат да ме спохождат. — Изведнъж подхвана полите на сивата си роба и коленичи пред нас, с което много ме притесни. — Аз, сестра Фортуна, именуваща се Ани Клей навремето, ви казвам благодаря. Признателни са ви всички, но исках да ви благодаря лично от цялото си сърце.

Хванах я нежно за раменете.

— Изправи се, жено. Не се прекланяй пред такива като нас.

Тя впери в мен грейналите си очи и ме целуна по страната, макар че сигурно й беше трудно с тези плътни превръзки. Тичешком прекоси двора и влезе в една от пристройките (най-вероятно кухнята), откъдето се носеше апетитно ухание.

Евърлин я изпроводи с любеща усмивка и отново се обърна към мен.

— Става въпрос за едно момче… — подхванах.

Тя ме прекъсна:

— Бил Стрийтър. Известни са ми както името му, така и историята му. Не ходим до градчето, но понякога градчето идва при нас. Добрите птиченца ни казват туй-онуй, ако ме разбираш.

— Напълно ви разбирам — отвърнах.

— Доведете го утре, когато дойдете на себе си — рече игуменката. — Тук всички сме жени, ала с радост ще приютим едно сираче… поне дотогава, докато му поникне достатъчно мъх над горната устна, че да започне да се бръсне. Оттогава насетне жените вече ще смущават разума и тялото му и ще е по-добре за него да не остава тук. Междувременно обаче ще го научим на четмо и на писмо… стига, естествено, да му сече умът, за да се научи. Как мислиш, Роланд, сине на Габриел — сече ли му пипето на малкия Бил?

Не бях свикнал хората да споменават името на майка ми в обръщенията си към мен, ала в интерес на истината ми стана доста приятно.

— Бих казал, че хлапето е доста разсъдливо.

— Радвам се. А щом дойде времето да ни напусне, ще му намерим подходящо място.

— Парче земя и дом — рекох.

Евърлин се засмя.

— Да, точно като в приказката за Тим Стаутхарт! Сега да разчупим хляба и да вдигнем наздравица с медовина за подвизите на младите герои!

* * *

Хапнахме, пийнахме и си прекарахме чудесно. Сестрите започнаха да прибират съдовете и да раздигат трапезата, а игуменката Евърлин ме отведе в „покоите си“: спалня и голям кабинет. В кабинета имаше огромно дъбово писалище, на което спеше котка, легнала между купищата книжа.

— Тук много рядко са влизали мъже, Роланд — рече ми игуменката. — Но един от тях навярно ти е познат. Бледо лице, черни дрехи. Сещаш ли се за кого говоря?

— Мартин Броудклоук — казах. Хубавата храна в стомаха ми изведнъж прокисна от ненавист. И от ревност… при това не само от солидарност към баща ми, на когото Габриел от Артън беше сложила рога. — Той виждал ли се е с нея?

— Искаше, обаче аз му отказах и му наредих да си върви. Отначало се опъна, но аз му показах ножа си и го уверих, че в Серенити има и други оръжия, включително огнестрелни, както и жени, които умеят да си служат с тях. Той ме разбра, ала преди да си тръгне, прокле мен и нашата обител. — Евърлин помълча, галейки котката, после отново вдигна очи към мен. — Ще ти призная нещо: дълго време се измъчвах от мисълта, че тази работа с преображенеца е негово дело.

— Съмнявам се, че е замесен — промърморих.

— Прав си, но никога няма да го узнаем със сигурност, нали така? — Котката се опита да се намести в скута й, ала игуменката не й позволи. — Сигурна съм за едно: Намерил е начин да поговори с нея — дали през прозореца на килията й, дали в сънищата й… И няма как да разберем, понеже клетницата отнесе тази тайна на полянката в края на пътя. Горката жена…

Не продумах. Когато си в смут и на душата ти е тежко, по-добре изобщо не говори, защото няма да подбереш правилните думи.

— Майка ти сложи край на тукашното си пребиваване скоро след като прогонихме онзи тип Броудклоук. Каза ми, че трябвало да изпълни своя дълг и да изкупи вината си. Спомена, че някой ден синът й щял да дойде тук. Попитах я откъде знае и тя отвърна: „Защото ка е като колело, което непрестанно се върти.“ И ми остави нещо за теб.

Издърпа едно чекмедже и извади някакъв плик. На него беше написано моето име и почеркът ми беше познат. Навярно само баща ми го познаваше по-добре от мен. Същата тази ръка навремето беше прелиствала пожълтелите страници на „Вихър през ключалката“. Както на много други книги. Обичах приказките, ала повече обичах тази прелистваща страниците ръка. И гласа, който слушах като омагьосан, докато мразовитият вятър виеше навън. В онези времена майка ми още не бе попаднала в паяжината на измяната и интригите, които в крайна сметка я отведоха пред дулото на револвера. На револвера, държан от моята ръка.

Евърлин стана и приглади дрехата си.

— Време е да проверя как вървят делата в малкото ми кралство. До нови срещи, Роланд, сине на Габриел. Когато си тръгнеш, затвори вратата след себе си. Сама ще се заключи.

— Не се ли притеснявате да ме оставите сам сред вашите неща? — попитах.

Тя се засмя, заобиколи писалището и ме целуна по страната.

— Стрелецо, бих поверила и живота си в твоите ръце! — заяви и излезе. Беше толкова висока, че се наведе, за да не си удари главата в касата на вратата.

* * *

Дълго време само съзерцавах последното послание на Габриел Дисчейн. Сърцето ми преливаше от омраза, любов и разкаяние… и тези чувства ме преследват и досега. Хрумна ми да изгоря плика, без да видя какво има вътре, ала все пак го отворих. Вътре имаше само един лист хартия. Почеркът беше разкривен, редовете — неравни, пунктуацията — неправилна, хартията беше накапана с мастило. Казах си, че жената, оставила това послание, с всички сили се е борела да задържи последните остатъци от разума си. И навярно мнозина не биха разбрали думите й, обаче аз ги разбрах. Сигурен съм, че баща ми също щеше да ги разбере, но аз нито му показах писмото, нито му споменах за него.

Ястията на пиршеството се оказаха отровни

                Дворецът се превърна във тъмница

                                Изгарям отвътре, Роланд

Сетих се за Уег и за предсмъртната му агония след змийското ухапване.

Ако се върна и разкажа

                        това, което знам,

Гилеад навярно ще спечели още няколко години

                                Както и ти

                                        и баща ти,

                        макар че никога не ме е обичал.

Фразата „макар че никога не ме е обичал“ беше задраскана, ала аз успях да я разчета.

Той казва, че няма да посмея

        Той казва: Остани в Серенити

                                        до сетния си час

                Той казва: Ако се върнеш, бързо ще загинеш

                        Той казва: Смъртта ти

                                        ще унищожи единствения,

                на когото държиш на този свят

          Той казва: Искаш ли да умреш

                 от ръката на отрочето си

                                                И да видиш как

Всичко добро

Всичко мило

Всички любящи мисли

                 Се изливат от него като вода от черпак?

        И всичко туй, заради Гилеад,

                        който никога не те е обичал

                                И тъй или инак ще рухне скоро?

Ала аз трябва да се върна. Молех се да се върна

                И си представях как се връщам

                                И гласът, който чувам,

                ми повтаря едно и също:

                        „ТАКА ПОВЕЛЯВА КА“

Имаше и още няколко думи, които препрочитах отново и отново по време на странстванията ми след поражението при Джерико Хил и падането на Гилеад. Препрочитах ги, докато хартията не се разпадна и аз не я предадох на милостта на вихъра — на вихъра, духащ през ключалката, нали разбирате? В края на краищата този вихър отнася всичко, нали така? И защо не? Защо да бъде другояче? Ако сладостта в живота ни не ни напускаше, тя нямаше да съществува.

Останах в кабинета на Евърлин дотогава, докато не се взех отново в ръце. После прибрах писмото от майка ми — нейното прощално, предсмъртно писмо — в кесията си и грижливо затворих вратата след себе си, за да се заключи. Намерих Джейми, яхнахме конете и препуснахме към Дебария. Тази нощ имаше огньове, музика, танци… много вкусни ястия и много алкохол, с който да ги полеем. Жени също имаше и по-късно през нощта Джейми се прости със своята девственост. А на следващата сутрин…