Стивън Кинг
Вихър през ключалката (20) (Тъмната кула)

Вихър през ключалката

Едно време, преди дядото на твоя дядо да е бил роден, в края на неизбродимата дива пустош, известна като Необятната гора, живеело момче на име Тим заедно с майка си Нел и с баща си Големия Рос. Дълго време тримата живели безметежно и щастливо, въпреки че не притежавали много.

— Имам само четири неща, които ще ти оставя след смъртта си — рекъл Големия Рос на сина си, — ала те ще са ти предостатъчно, синко. Можеш ли да ми ги кажеш кои са?

Тим беше отговарял десетки пъти на този въпрос, ала никога не се уморяваше да го прави.

— Твоята брадва, твоята късметлийска монета, това късче земя и този дом, който е достоен за всеки крал и Стрелец от Средния свят. — След кратка почивка момчето допълнило: — И мама, естествено. Така стават общо пет.

Големия Рос винаги избухвал в смях и целувал сина си по челото. Обикновено по това време на деня Тим вече лежал в креватчето си (баща му все избирал тези моменти за любимата си игра на въпроси и отговори), а майка му Нел чакала до вратата, за да целуне на свой ред съпруга си.

— Точно така — усмихвал се Големия Рос. — Не бива да забравяме майка ти, защото без нея всичко щеше да е с краката нагоре.

И така, Тим заспивал с мисълта колко силно е обичан и как на света има едно местенце, което си е само негово. Слушал как вятърът вие в нощта и облъхва с тайнственото си дихание селската къщурка, смесвайки сладостните аромати на разцветниците от края на Необятната гора с леко киселите ухания на масивите от желязно дърво от най-затънтените й недра, където само най-големите смелчаци сред мъжете дръзвали да пристъпят.

Тези години били много, много щастливи, ала — както знаем от приказките и живота — щастливите години не траят дълго.

 

 

Един ден, когато Тим бил на единайсет, Големия Рос и най-близкият му приятел — Големия Келс — подкарали каруците си по Главния път към мястото, където Желязната пътека навлизала в гората. Всяка сутрин правели така, с изключение на неделната, когато всички жители на селцето Дъбрава се отдавали на заслужена почивка. В този ден обаче от Необятната гора се върнал само Големия Келс. Кожата му била покрита със сажди, а елекът му бил обгорен. На левия крачол на панталона му зеела голяма дупка, под които се червенеела изгоряла кожа, покрита с мехури. Седял прегърбен на капрата на каруцата, сякаш се намирал на ръба на изтощението и всеки миг щял да падне.

Нел Рос се показала на вратата и извикала:

— Къде е Големия Рос? Къде е съпругът ми?

Големия Келс само поклатил бавно глава, при което по раменете му се посипала пепел. Изрекъл само една дума, ала и тя била достатъчна да подкоси краката на Тим. Майка му запищяла.

Тази дума била „Дракон“.

 

 

Никой от сегашните хора не е зървал нещо, което дори малко да прилича на Необятната гора, защото светът вече не е същият. Гората била тъмна и пълна с опасности. Дървосекачите от селцето Дъбрава знаели това по-добре от всеки друг, ала дори те не подозирали какво може да живее или расте на десет колела от мястото, където разцветниците отстъпват място на масивите от желязно дърво — тези мрачни, високи и сурови горски стражи. Най-затънтените дебри на Необятната гора представлявали тайнствени кътчета, където непредпазливият посетител можел да се натъкне на странни растения, причудливи зверове и зловонни тресавища… а останките от Древните често се оказвали смъртоносни за онзи, който ги намери.

Обитателите на Дъбрава се страхували от Необятната гора, и с право — Големия Рос не бил първият дървосекач, който поел по Желязната пътека и никога не се върнал. Същевременно в сърцата на местните имало място и за обич към гората, защото тя все пак хранела и обличала семействата им. Хората усещали (макар че никой не би дръзнал да го изрече на висок глас), че Необятната гора е жива. И че като всички живи същества трябва да се храни.

Представи си, че си птица, която лети над ширналата се под нея дива пустош. Отгоре Необятната гора прилича на гигантска зелена рокля — толкова тъмна, че на места изглежда почти черна. Подгъвът на роклята е от по-светлозелено. Именно там растат разцветниците. Непосредствено под тях се намира далечната граница на Северното баронство, където се е сгушило селцето Дъбрава. Това било последното градче от някогашната цивилизована страна. Веднъж Тим попитал баща си какво точно значи цивилизован.

— Данъци — отвърнал му Големия Рос и се засмял. Смехът му обаче бил невесел.

Повечето дървосекачи не смеели да бродят по-навътре от обраслите с разцветници горски участъци. Дори и там дебнели предостатъчно изненадващи заплахи. Най-опасни били змиите, обаче се срещали и отровни гризачи, по-известни като въркозъби, които били с размерите на куче. Мнозина храбреци намирали смъртта си сред разцветниковите масиви, но като цяло рисковете си стрували. Дървесината им била изключителна — златиста на цвят, с тънки влакна и толкова лека, сякаш всеки миг щяла да се издигне и зарее из въздуха. От нея изработвали добри лодки за плаване по реките и езерата, които имали само един недостатък — не били подходящи за морски пътешествия, понеже още първата буря би направила построения от разцветниково дърво плавателен съд на трески.

За мореплаване трябвало желязно дърво и за тази драгоценна дървесина Ходиак — закупчикът на местния барон, който два пъти годишно навестявал дъскорезницата на Дъбрава — плащал добри пари. Именно железните дървета придавали зеленикавочерен оттенък на Необятната гора, и само най-смелите дървосекачи дръзвали да се отправят към мрачното сърце на гората в търсене на подобни масиви. Защото по Желязната пътека — която, както се сещаш, била просто драскотина по кожата на Необятната гора — дебнели безброй опасности, в сравнение с които змиите, въркозъбите и пчелите-мутанти от местата с разцветникови дървета приличали на детски залъгалки.

Дракони например.

 

 

И тъй, едва на единайсет години Тим Рос загубил баща си. Вече нямало нито брадва, нито късметлийска монета, висяща на тънка сребърна верижка от мощния врат на Големия Рос… А скоро момчето и майка му можели да останат и без земя и дом, защото наближавало Пълноземие — обикновено по това време на годината Сбирокнижникът на барона обхождал тукашните поселища. Той носел пергаментов свитък, който съдържал имената на всички семейства в Дъбрава, и срещу всяка фамилия било изписано число. То обозначавало размера на годишния данък. Ако можеш да си платиш — четири, шест или осем сребърни късчета, а понякога и цяло златно късче в случаите на най-големите имоти, — всичко било наред. Но ако не можеш… баронството конфискувало имуществото ти и те изхвърляло на улицата. Без право на обжалване.

Обикновено Тим прекарвал по половин ден в дома на вдовицата Смак, където се помещавало местното училище. Плащали й с храна — предимно зеленчуци, по-рядко — с месо. В далечните времена, преди кървавите язви да проядат половината й лице (или поне така си шепнели хлапетата, въпреки че никой не я бил виждал тогава), вдовицата била знатна дама в далечните баронства (или поне така си шепнели възрастните, макар че никой не знаел истината). Сега жената носела воал и обучавала местните момчета (и няколко момичета) да четат и да се занимават със съмнителното изкуство, известно като „матматика“.

Вдовицата била изключително умна. Тя ненавиждала празните приказки, а строгостта й била пословична. Въпреки това обаче — и въпреки ужасите, скрити под воала й — учениците й неусетно я обиквали. Повечето дни била неуморима, но имало и моменти, когато започвала да трепери, да се оплаква, че главата й ще се разцепи и че трябва да си полегне. В подобни случаи пускала децата по домовете им, като им заръчвала да предадат на родителите си, че не съжалява за нищо и най-малко от всичко — за своя прекрасен принц.

Един такъв пристъп връхлетял сай Смак около месец след като драконът превърнал в пепел Големия Рос. Щом малкият Тим наближил дома си (къщурката им се наричала „Прелестната гледка“), надзърнал през кухненския прозорец и видял, че майка му ридае, склонила глава върху масата.

Момчето захвърлило плочката си със задачите по матматика (делене на многоцифрени числа, което Тим първоначално мислел за страшно, ала после разбрал, че не е нищо повече от умножение наопаки) и се втурнало при майка си. Щом зърнала сина си, Нел се насилила да се усмихне. Разтеглените й в усмивка устни обаче така контрастирали с насълзените й очи, че на момчето също му се приискало да заплаче.

— Какво има, мамо? Случило ли се е нещо?

— Не, синко. Просто си мислех за баща ти. Понякога така ми липсва… Защо се прибираш тъй рано?

Тим започнал да й разказва, ала изведнъж замлъкнал, щом забелязал кожената кесия с вървите за пристягане. Майка му я закривала с длан, сякаш се опитвала да я скрие от него, и когато видяла накъде гледа, побързала да я приплъзне от масата в скута си.

Обаче Тим не бил глупаво момче; ето защо, преди да каже нещо повече, решил да приготви чай. Въпреки че захарницата била почти празна, той направил чая сладък, както майка му го обичала. Нел отпила и се поуспокоила. Едва тогава я попитал какво не е наред.

— Не знам за какво говориш.

— Защо броиш парите ни?

— Толкова са малко, че няма смисъл да ги броя — въздъхнала горчиво тя. — Ей сега ще дойде празникът на жътвата, а с него и Сбирокнижникът. Дори няма да чака въглените в огнището да изстинат. И какво ще стане тогава? Ще ни поиска шест късчета сребро, може би и осем, защото нали хората разправят, че данъците са се вдигнали… Сигурно им трябват пари за поредната глупава война далеч оттук, знам ли? Маршируващи войници, развети знамена… всичкото е на наш гръб!

— Колко са ни останали?

— Четири късчета… и съвсем мъничко от петото. Нямаме добитък, който да продадем, а откакто баща ти умря, нито тресчица желязно дърво. Какво ще правим? — заплакала отново тя. — Какво ще правим?

Тим бил потресен не по-малко от нея, но тъй като в семейството им вече нямало мъж, който да я утеши, нямал друг избор, освен да преглътне сълзите си и да прегърне майка си.

— Поне да имахме брадвата и късметлийската му монета! — въздъхнала Нел. — Щях да ги продам на Дестри.

Тези думи ужасили момчето, въпреки че и брадвата, и монетата били последвали съдбата на жизнерадостния си стопанин.

— Не би посмяла да го сториш!

— Напротив, точно така щях да направя. Най-важното е да съхраним имота и дома си. Баща ти милееше най-много за тях. Както и за теб и мен, естествено. Ако сега беше тук при нас, щеше да каже: „Продавай на воля, Нел“ понеже Дестри има пари… — Лицето й помръкнало. — На следващата година обаче Сбирокнижникът отново ще дойде… Както и на по-следващата…

Жената закрила лицето си с длани.

— Ох, Тим, ще останем без дом, а аз не мога да го предотвратя по никакъв начин! Ти сещаш ли се за някакво решение?

Хлапето с радост би пожертвало всичко, с което разполагало (макар и да не било никак много), ала добре разбирало, че това е само капка в морето. Ето защо си замълчало и попитало кога копитата на черния като смола жребец на Сбирокнижника ще затрополят по улиците на Дъбрава… Големият черен жребец, чието седло струвало повече, отколкото Големия Рос бил заработил за двайсет и пет години усилен труд, рискувайки ежедневно живота си на Желязната пътека.

Майка му вдигнала дясната си ръка и изпънала четири пръста.

— Остават ни толкова седмици, ако времето е хубаво — изрекла тя и вдигнала и другата си ръка, повтаряйки жеста. — И още толкова, ако лошото време го задържи в поселищата на Средиземието… Осем седмици това е най-дългият срок, на който можем да се надяваме. После…

— Може да се случи нещо, преди да е дошъл — казал Тим. — Татко винаги казваше, че гората дава на тези, които я обичат.

— Досега само е взимала от нас — отвърнала Нел и отново закрила лице дланите си. Синът й се опитал да я прегърне, но тя поклатила глава.

Тим отишъл да вземе плочката си. За първи път се чувствал толкова унил и изплашен. „Нещо трябва да се случи — казал си той. — Ох, как искам нещо да се случи и всичко да се промени!“

Най-лошото на желанията е, че понякога се сбъдват.

 

 

Тази година жителите на Дъбрава се радвали на изобилно и плодородно Пълноземие. Дори Нел го признавала, макар че й било тежко да гледа богатата реколта. Може би на следващата година щяло да се наложи двамата с Тим да се скитат от нива на нива с конопени торби през рамо, отдалечавайки се с всяка крачка от Необятната гора. Тези мисли помрачавали лятната красота. Да, гората била ужасно място — все пак бе отнела съпруга й, — ала въпреки това си оставала единственото място, което Нел познавала. Нощем, когато вятърът духал от север, гората се промъквала през отворения прозорец на спалнята й като тайнствен любовник, носейки своя неповторим, горчиво-сладък аромат, напомнящ смесица от кръв и ягоди. А понякога гората нахлувала и в сънищата й — с гъстите си балдахини, потайните пътечки и снопчетата от слънчеви лъчи, тъй бледи и призрачни, сякаш се процеждат през дебели зеленикави стъкла.

„Уханията на гората, носени от северния вятър, пораждат видения“ често казвали старите хора. Нел не знаела дали това е така, или се отнасяло за празния брътвеж на насядали край огнището хора, ала била сигурна, че в аромата на Необятната гора се крие мирисът както на живота, така и на смъртта. Знаела още и че Тим обожава този аромат… досущ като баща си. Самата тя също обичала горските ухания, колкото и да не й се искало да е така.

Навремето се бояла от деня, в който момчето й щяло да стане силно и високо и ще започне да броди по опасната пътека със своя баща. Сега обаче само съжалявала, че този ден никога не ще настъпи. Тим нямал проблеми със сай Смак и нейната „матматика“, ала Нел знаела какво в действителност иска синът й и мразела дракона, който му бе отнел възможността да сбъдне мечтата си. Навярно ставало въпрос за самка, опитваща се да защити яйцето си, но въпреки това Нел я ненавиждала. Надявала се, че люспестата жълтоока кучка ще се задави със собствения си огън, както разказвали някои от старинните легенди, и сама ще се взриви.

 

 

Няколко дни след като Тим се прибрал по-рано у дома и заварил майка си да плаче, при нея се отбил Големия Келс. Момчето било получило двуседмична работа в стопанството на Дестри — като помагач при сенокоса, — ето защо Нел била сама в градината: била коленичила в пръстта и изкоренявала плевелите. Щом зърнала най-добрия приятел на покойния си мъж, тя се изправила и избърсала ръце в конопената си престилка, която шеговито наричала „сватбената си премяна“.

Само един поглед към чистите му ръце и старателно оформената брада и били достатъчни, за да разбере причината за посещението му. Едно време, когато още били деца, Нел Робъртсън, Джак Рос и Бърн Келс били първи приятели. „Като палета от едно котило са“ — казвали жителите на Дъбрава, щом ги видели заедно. В онези дни тримата били неразделни.

Щом навлезли в юношеството, и двете момчета започнали да я ухажват. Ала макар да обичала и двамата, тя се влюбила в Големия Рос. Именно за него се омъжила и именно него допуснала в постелята си (въпреки че никой не знаеше дали нещата се бяха случили точно в този ред). Големия Келс приел поражението си достойно като истински мъж. На бракосъчетанието им той стоял до Рос и ги омотал с копринена панделка, когато тръгнали обратно по пътеката след речта на проповедника. Щом стигнали до вратата, Келс махнал панделката (макар че, както казват хората, тя винаги остава около младоженците), целунал младоженците и им пожелал дълъг живот и приятни нощи.

Следобедът, в който Големия Келс заварил Нел в градината, бил доста топъл, ала той носел изискан памучен жакет. Бръкнал и джоба си и извадил намотана копринена лентичка. Нел знаела, че ще направи точно това… предусещала го като всяка жена на нейно място… дори и след дълги години брак. Както знаела и че сърцето на Келс си е останало същото.

— Ще се омъжиш ли за мен? — попитал я. — Ако приемеш, ще продам къщата и земята си на стария Дестри — той отдавна им е хвърлил око, понеже граничат с източната му нива, — и ще заживея при теб. Сбирокнижникът ще дойде скоро, Нели, и ще протегне длан към теб. Ще можеш ли да я напълниш без съпруг?

— Знаеш, че не — отвърнала тя.

— Тогава ми кажи — ще ни обвърже ли панделката?

Нел изтрила нервно длани в престилката си, макар вече да били достатъчно чисти и трябвало само да ги поле с вода от поточето.

— Аз… аз трябва да си помисля.

— Какво има да му мислиш? — Той извадил прилежно сгънатата си бандана (била в джоба му, а не завързана на врата му, както обикновено правели дървосекачите) и избърсал челото си. — Нямаш голям избор. Или се съгласяваш и оставаме да живеем в Дъбрава — ще намеря на момчето някаква работа, че да помага на семейството, понеже още е твърде малък за гората, — или хващате пътя. Разбери — мога да споделя с теб това, което имам, но не мога ей тъй да ти го дам, колкото и да ми се иска. Имам само един имот, който мога да продам.

„Опитва се да ме подкупи, за да сгрея онази част от леглото, където някога спеше Милисент“ — минало през ума на Нел. Тази мисъл обаче изглеждала недостойна за мъжа, когото познавала още от времето, преди да възмъжее. Този мъж, който се трудел рамо до рамо с възлюбения й съпруг сред опасните и смъртоносни кътчета около Желязната пътека. „Единият трябва да сече, а другият — да му пази гърба — обичали да казват старците. — Винаги да са заедно и нивга да не се разделят.“ И ето че сега, когато Джак Рос вече го нямало, Бърн Келс я умолявал да заживее заедно с него. Това било съвсем в реда на нещата.

Обаче Нел продължавала да се колебае.

— Ела утре по същото време, ако не си променил решението си — рекла му тя, — и ще получиш отговор.

Думите й не се харесали на Големия Келс. Нел го прочела в погледа му; и преди била виждала това пламъче в очите му — още когато била едва напъпило девойче и всичките й приятелки й завиждали, задето била ухажвана от две чудесни момчета. Именно този поглед я накарал да отложи отговора си, макар че на пръв поглед изглеждало, сякаш Големия Келс й се явява като ангел, предлагащ да я измъкне — заедно с Тим, естествено — от безизходното положение, в което се оказали след смъртта на Големия Рос.

Посетителят й свел поглед към земята — било защото си дал сметка за онова, което Нел зърнала в очите му, било поради някоя друга причина… Известно време постоял така, изучавайки върховете на ботушите си, а когато отново вдигнал глава, на лицето му сияела усмивка. Тази усмивка го правела почти толкова обаятелен и привлекателен, какъвто бил в младежките си години… макар че за нищо на света не можело да бъде сравнен с Джак Рос.

— Добре, значи утре. Но не по-късно, мила моя. Нали знаеш какво казват на Запад: „Не гледай твърде дълго онова, което са ти предложили, защото ценните неща имат криле и може да отлетят“

 

 

Тя се измила в поточето, наслаждавайки се на горчиво-сладостните горски ухания, след което влязла в къщата и легнала по корем на кревата. Било нечувано за Нел Рос ей тъй да си лежи посред бял ден, без да прави нищо, ала имала за много неща да помисли и да си припомни миналото, в което двама млади дървосекачи се съревновавали за нейните целувки.

Дори ако сърцето й я било тласнало към Бърн Келс (в онези дни той още не бил станал „Голям“, въпреки че баща му бил загинал в гората от ноктите на остроклъв или някоя друга кошмарна твар), Нел се съмнявала, че би могла да се омъжи за него. Когато бил трезвен, Келс бил добродушен и мил, често се смеел и бил спокоен като пясък в пясъчен часовник, ала напиел ли се, ставал зъл и често размахвал юмруците си. А през онези дни започнал да пие — особено след сватбата на Рос и Нел, когато запоите му станали дори още по-продължителни и не веднъж-дваж му се налагало да нощува в тъмницата.

Джак търпял, търпял, обаче след онази нощ, в която Келс изпотрошил голяма част от мебелите в кръчмата, преди да изпадне в несвяст, Нел казала на съпруга си, че трябва да предприеме нещо. Големия Рос неохотно се съгласил. Измъкнал приятеля си от тъмницата — както бил постъпвал десетки пъти преди това, — ала за разлика от друг път, когато заръчвал на Келс да нагази в потока и да остане там, докато главата му не се проясни, този път решил да проведат сериозен разговор.

— Изслушай ме, Бърн, и си отпуши добре ушите. Приятели сме още от детинство, а работим заедно от деня, в който станахме достатъчно големи, за да оставим зад гърба си разцветниците и да се отправим по Желязната пътека. Ти пазеше моя гръб, а аз пазех твоя. Няма на света човек, на когото да имам по-голямо доверие… когато си трезвен. Налееш ли малко пиячка в гърлото си, ставаш надежден колкото подвижни пясъци. Не мога да ходя сам в гората и всичко, което имам — което двамата с теб имаме, — ще се изпари яко дим, ако не мога да ти се доверя. Никак не ми се иска да си търся нов партньор, обаче запомни: имам си жена, чакаме и дете, а за благото на семейството си няма да се спра пред нищо.

Келс обаче продължил с бурните си запои още няколко месеца, сякаш правел напук на стария си приятел и младата му съпруга. Големия Рос вече бил готов да разтрогне съдружието им и да си потърси нов партньор, когато се случило чудото. Не било много голямо — не превишавало метър и половина на височина, — и се наричало Милисент Редхаус. И ако Бърн Келс нямал намерение да се откаже от пиянството си заради Големия Рос, то заради Мили бил готов на всичко. Шест сезона по-късно тя издъхнала при раждане. Детенцето починало веднага след нея, преди още почервенелите от напъването й страни да изгубят яркия си цвят, както споделила акушерката пред Нел.

Щом това се случило, Големия Рос потънал в мрачни мисли.

— Сега пак ще се върне към пиенето и само боговете знаят как ще свърши тая работа — въздъхнал угрижено той.

Но за всеобща изненада Големия Келс останал трезвен и когато се случвало да има път покрай кръчмата на Гити, неизменно минавал от другата страна на улицата. По собствените му думи това било предсмъртната молба на Мили и щял да оскърби паметта й, ако постъпи другояче.

— По-скоро бих умрял, отколкото да гаврътна още едно — заричал се той.

И действително удържал на думата си… макар понякога Нел да усещала как погледът му се плъзга по тялото й. Всъщност не понякога, а доста често. Когато случайно я докосвал, докосванията му в никакъв случай не можели да се нарекат „интимни“ или дори „двусмислени“, а единственият път в годината, когато можел да я целуне, бил по време на празника на жътвата. Този поглед обаче… Той нямал нищо общо с начина, по който един мъж гледа свой приятел или съпругата на свой приятел; така мъжете изпиват с очи жените, към които не са безразлични.

 

 

Тим се върнал вкъщи час преди залез — уморен, но доволен. Почти навсякъде по потната му кожа била полепнала слама. Фермерът Дестри му платил с разписка за градската бакалия. Сумата била прилична, а към нея съпругата на фермера добавила торбичка със сладки чушки и домати. Нел взела разписката и торбичката от сина си, похвалила го за усърдието и го възнаградила с целувка, след което му приготвила вкусна пълнена питка и го изпратила при потока да се изкъпе.

Момчето стояло в прохладната вода, а пред него — в посока към Вътрешния свят и Гилеад — се простирали обвеяните в мъгла плодородни поля и нивя. Вляво, на по-малко от едно колело от него, започвала Необятната гора. Гората, в която по думите на баща му дори денем — и то по пладне! — тегнел сумрак. При мисълта за баща му радостта на Тим от днешната надница (която почти се равнявала на заработеното от възрастен мъж) взела да се стопява, подобно на зърно, ронещо се от пробит чувал. Макар и да му се явявала често, мъката все намирала начин да го връхлети неочаквано. Известно време момчето поседяло върху един голям камък, притиснало колене към гърдите си и подпряло брадичка върху сключените си ръце. Да си отидеш от този свят, погубен от драконов огън толкова близо до края на гората, без съмнение било хем ужасно несправедливо, хем и тъй рядко срещано… Апа подобни неща се били случвали и преди, така че баща му не бил нито първият, нито последният.

Гласът на майка му проехтял над полето, викайки го вкъщи за истинската вечеря. Тим веднага й извикал в отговор, след което се навел и изплакнал очите си с хладката вода. Усещал ги подпухнали, въпреки че не бил проронил и сълза. Момчето се облякло набързо и се затичало нагоре по склона. Сенките вече се сгъстявали и майка му била запалила фенерите, които хвърляли ярките си четириъгълни отблясъци насред китната градинка. Уморен, ала отново щастлив — момчетата са като ветропоказатели, както казват старците, — Тим се завтекъл към изкусителните светлинки на своя дом.

 

 

Щом приключили с вечерята и измили малкото съдове, сложени на трапезата, Нел казала:

— Тим, искам да си поговорим като майка и син… и не само. Вече си достатъчно голям, дори започна да се трудиш като възрастен и скоро — при това по-скоро, отколкото ти се иска — ще се разделиш с детството си. Ето защо смятам, че заслужаваш право на мнение в случая.

— За Сбирокнижника ли става въпрос, мамо?

— Донякъде, но… мисля, че се отнася за нещо повече. — Тя за малко щяла да каже: „Боя се, че се отнася за нещо повече“… Странно, нали? Да, двамата трябвало да вземат важно и тежко решение, ала какво общо имал страхът с тази работа?

Нел влязла в дневната, следвана от Тим. Стаята била толкова мъничка, че ако Големия Рос застанел в центъра й с разперени ръце, можел да докосне срещуположните стени. Там двамата седнали пред студеното огнище (нощта след тазгодишното Пълноземие била изключително топла) и тя му разказала за случилото се между нея и Големия Келс. Момчето я слушало с нарастващо безпокойство.

— Е — рекла накрая майка му, — какво мислиш? — Ала преди Тим да й отговори, тя зърнала тревогата, изписана на лицето му. Същата тревога, която терзаела и нея. — Той е добър човек и беше като брат на баща ти — занареждала. — Сигурна съм, че ще ни обича и ще се грижи за двама ни.

„Не — помислил си Тим. — Не ми се вярва. Аз съм допълнителен товар в дисагите. Той даже не ме поглежда. Освен ако не съм с татко… или с теб.“

— Не знам, мамо… — въздъхнал. От мисълта за Големия Келс — как се разхожда из къщата и как лежи до майка му в бащината постеля — изведнъж му прилошало, сякаш храната в стомаха му искала да излезе навън. И действително искала да излезе.

— Спря да пие — продължила Нел. Сякаш се опитвала да убеди не сина си, а самата себе си. — Още преди години. Беше доста буен като млад, обаче баща ти успя да го вкара в пътя. Както и Милисент, естествено.

— Може би, ала и двамата сега ги няма — изтъкнал Тим. — И, мамо, все още не си е намерил партньор, с когото да ходи по Желязната пътека. Продължава да работи сам, а това е много опасно!

— Има време, ще си намери — отвърнала майка му. — Келс е силен и знае кои са най-хубавите места в гората. Баща ти го научи как да ги открива, когато и двамата бяха още млади дървосекачи. Намериха си чудесни участъци в края на пътеката.

Тим знаел, че това е така, ала изобщо не споделял увереността й, че Келс ще успее да си намери партньор. Другите дървосекачи странели от него. По всяка вероятност го правели несъзнателно — както запознатият с гората човек заобикаля отровния бодлив храст веднага щом го зърне, па макар и с крайчеца на окото си.

„А може би само така ми се струва“ — казал си Тим.

— Не знам… — повторил, — нали хората казват, че никой не може да раздели обвързаните в църквата…

Нел се изсмяла нервно.

— Къде, в името на Пълноземие, си го чувал това?

— Ти си ми го казвала.

Тя се усмихнала.

— Да, може и така да е станало. Устата ми не се затваря, а езикът ми е като кречетало. Да си лягаме. Утрото е по-мъдро от вечерта.

Обаче и двамата спали неспокойно. Тим лежал в кревата си, угрижен какъв ли би бил животът му с Големия Келс като втори баща. Дали щял да се отнася добре към него? Дали щял да го взима в гората със себе си и да го обучава на занаята си? Това би било чудесно, мислело си хлапето, но дали майка му щяла да се съгласи, като се имало предвид, че именно тази работа я лишила от съпруг? Ами ако току-виж решила да му забрани да стъпва в Необятната гора? Ако си науми, че най-добре за него би било да се установи на юг от гората и да стане земеделец?

„Харесвам Дестри, но никога няма да бъда фермер като него — казал си. — Не и когато Необятната гора се простира на една крачка от мен и на света има толкова много интересни неща!“

В съседната стая Нел също лежала будна в постелята, потънала в своите собствени мрачни мисли. Една от тях я човъркала най-силно от всички — как ли ще се стече животът им, в случай че откаже на Големия Келс и двамата с Тим останат на произвола на съдбата, откъснати и прогонени от единственото им познато местенце в жестокия свят. Какво ли ще се случи с тях, когато Сбирокнижникът на баронството пристигне на големия си черен жребец, а те нямат какво да сложат в протегнатата му длан.

 

 

Следващият ден се оказал още по-горещ от предишния, ала Големия Келс отново бил пременен с изискания си памучен жакет. Зачервеното му лице лъщяло от пот. Нел се помъчила да се убеди, че не надушва графа в дъха му, но дори и така да било, какво от това? Всеки мъж на негово място би изпил няколко чаши, преди да чуе отговора на предложението си за брак. Пък и тя вече била взела решение. Почти.

Преди Келс да заговори, Нел събрала смелост и рекла:

— Снощи синът ми ми напомни, че никой не може да раздели обвързаните в църквата.

Големия Келс се намръщил. Тя се зачудила кое точно предизвикало реакцията му — брачната панделка… или споменаването на Тим?

— Добре де, и какво от това?

— Ще се отнасяш ли добре към нас двамата?

— Да, доколкото мога. — Челото му се набръчкало още повече. Нел не можела да разбере дали се сърди за нещо, или просто е учуден. Надявала се да е второто. Мъжете, които секат дърва в опасните горски дебри, без да се страхуват от дивите зверове, често се оплитали в подобни деликатни дела. За добро или за зло реакцията на Келс я накарала да открие сърцето си пред него.

— Даваш ли думата си? — попитала.

Челото му се изгладило. Той се усмихнал и белите му зъби проблеснали над старателно оформената брада.

— Да, заклевам се и гарантирам за това.

— Тогава ти казвам „да“.

Тъй двамата се оженили. Тук повечето истории приключват… за разлика от тази, която — горко на героите й! — тепърва започва.

 

 

Естествено, на сватбата имало графа… и Големия Келс пресушил доста чаши за човек, който се зарекъл да не близва алкохол. Тим го наблюдавал с растяща тревога, ала майка му сякаш нищо не забелязвала. Или поне така изглеждало. Имало и още нещо, което безпокояло момчето — на бракосъчетанието дошли твърде малко дървосекачи, въпреки че било неделя. А ако бил момиче, а не момче, със сигурност щял да забележи и друго: част от жените, които Нел смятала за свои приятелки, я гледали със старателно прикрито съжаление.

Тази нощ, късно след полунощ, Тим се събудил от някакъв глух удар или тупване, последвано от сподавен вик. Нищо чудно да му се било присънило, само дето звуците идвали иззад стената; от стаята, която майка му вече споделяла (колкото и да не му се искало да повярва) с Големия Келс.

Момчето лежало в кревата си с отворени очи, заслушано в мрака. И тъкмо започнало да се унася, когато зад стената се разнесли тихи ридания. Не след дълго дочуло и мъжки глас, гърлен и рязък. Гласът на втория му баща.

— Млъквай, чуваш ли? Нищо ти няма, даже кръв не ти тече, а аз трябва да ставам по първи петли.

Плачът престанал. Тим се ослушвал напрегнато в нощта, обаче не последвали други разговори. Малко след като от съседната стая се разнесло хъркането на Големия Келс, момчето заспало. На сутринта, когато заварил майка си да стои до печката и да пържи яйца, Тим забелязал синина на ръката й — от вътрешната страна, малко над лакътя.

— Нищо работа — казала Нел, щом зърнала угрижения му поглед. — Станах посред нощ да ида до тоалетната и се ударих на таблата на леглото. След като вече не съм сама, май ще трябва наново да се уча как да си намирам пътя в тъмното.

„Да — помислило си хлапето, — точно от това се страхувам“

 

 

На втората неделя от семейния им живот Големия Келс взел Тим със себе си и двамата се отправили към къщата, която вече принадлежала на Плешивкото Андерсън — другият едър земевладелец в Дъбрава. Отишли дотам с каруцата на Келс. Този път не била натоварена с дървените трупи или с купчините желязно дърво и мулетата я теглели с лекота. От дървените стърготини, посипали пода й, се носел горчиво-сладкият аромат на горски дебри. Старият дом на Келс изглеждал запустял и мрачен заради затворените кепенци на прозорците и високата трева, избуяла между дъските на верандата.

— Да си взема нещата, пък после Плешивкото да го прави, каквото му скимне изсумтял дървосекачът. Ако иска, за подпалки да го насече! Все тая ми е!

Както се оказало, имал да вземе само две неща от някогашния си дом захабена скамейка за крака и огромен, обточен с кожа сандък с ремъци и медна обковка. И двата предмета се намирали в спалнята. Щом влезли вътре, Келс се навел и погалил нежно сандъка, сякаш бил домашен любимец.

— Не мога да го оставя — рекъл той. — За нищо на света. Принадлежеше на баща ми.

Тим помогнал да го изкарат навън, ала основната работа била свършена от дървосекача. Сандъкът се оказал доста тежък. След като го натоварили в каруцата, Келс се привел и опрял длани на коленете на новозакърпените си (и наскоро изпрани) работни панталони, дишайки тежко. Щом червените петна, избили на лицето му, започнали да избледняват, той се изправил и отново погалил сандъка… при това с такава нежност, каквато едва ли проявявал към майката на Тим.

— Всичко, което имам, е в тоя сандък — заявил. — Що се отнася до къщата, как смяташ — добра цена ли ми е дал Плешивкото? — И изгледал предизвикателно момчето, сякаш очаквал възражение.

— Не знам — отвърнал предпазливо Тим. — Хората разправят, че сай Андерсън си пада малко скъперник…

Мъжът грубо се разсмял.

— Малко? Малко? Че той така си стиска грошовете, както девствениците не си стискат бедрата в стремежа си да опазят оная си работа! Знам, знам, че получих трохи, ама то беше ясно, че не мога да чакам. Хайде, помогни ми да привържем сандъка отзад! И се размърдай, момченце!

Тим не бил от ленивците. Веднага му помогнал и завързал въжето в своята част дори по-бързо от Келс; при това възелът на пастрока му се получил немарлив и нескопосан. Баща му със сигурност би се изсмял, ако можеше да го види. След като приключили, Келс отново погалил големия сандък с любяща нежност.

— Всичко — всичко, което имам, — е тук. Плешивкото знаеше, че ще ми трябва сребро преди Ширноземие, какво да се прави… Скоро ще цъфне старият Ти-знаеш-кой и ще протегне шепата си… — Келс се изхрачил между износените си ботуши — … и виновна за всичко е майка ти.

— Майка ми? Защо да е виновна? Нали сам поиска да се ожениш за нея?

— Внимавай какви ги дрънкаш, момче! — Дървосекачът погледнал надолу и като че ли се изненадал, щом зърнал, че пръстите му са се свили юмрук. Побързал да разтвори длан. — Малък си още и нищо не разбираш. Пораснеш ли, ще разбереш, че жените въртят мъжете на пръста си. Хайде, да се прибираме. Малко преди да седне на капрата, Келс се обърнал към Тим и го изгледал.

— Обичам майка ти. Засега не ти трябва да знаеш повече. — А щом мулетата затрополили по Главната улица на Дъбрава, добавил: — Обичах и баща ти. Знаеш ли колко ми липсва сега? Липсват ми времената, когато ходехме заедно в гората… Как Мисти и Битси теглеха каруцата му пред мене по Желязната пътека… Без него просто не е същото — въздъхнал тежко.

При тези думи сърцето на Тим се открехнало мъничко за едрия мъжага с приведени рамене, ала преди това крехко чувство да укрепне, дървосекачът отново заговорил:

— Достатъчно си ходил при тая Смак с нейните числа и книги. Странна птица е тя. С тия нейните воали и припадъци направо се чудя как ли успява да си избърше задника, след като ходи по нужда…

Сърцето на Тим отново се затворило. Обичал да научава нови неща и харесвал вдовицата Смак с всичките й странности, дори воалите и припадъците. Бил озадачен защо пастрокът му говори за нея тъй вулгарно и грубо.

— Какво ще правя тогава? Ще ходя с теб в гората? — попитал и си представил как седи на капрата на бащината си каруца, в която са впрегнати Мисти и Битси. Да, не изглеждало зле. Никак зле даже.

Келс се изсмял.

— Ти? В гората? Че ти още нямаш дванайсет!

— Ще ги навърша следващия ме…

— Дори когато станеш на двойно повече, пак няма да можеш да сечеш дърва по Желязната пътека, понеже си се сврял под фустата на майка си и цял живот ще си останеш Малкия Рос. — И пастрокът му отново се засмял. Тим почувствал как лицето му пламва. — Не, момко, вече говорих да те вземат в дъскорезницата. Да нареждаш дъските в склада — виж, за това ще те бива. Започваш работа веднага след жътвата, преди да е паднал първият сняг.

— Мама съгласна ли е? — Момчето се опитало да скрие тревогата си, ала не успяло.

— Нейното мнение е без знамение. Аз съм нейният съпруг и аз решавам.

И Големия Келс шибнал с поводите гърбовете на уморените от тегленето на тежката каруца мулета.

— Дий!

 

 

Три дни по-късно Тим се отправил към дъскорезницата на Дъбрава заедно с едно от момчетата на Дестри. Викали му Сламения Уилем заради безцветната му коса. Двамата били наети да складират дъските, ала тъй като по това време на годината дъскорезницата не била толкова натоварена с работа, първоначално щели да се трудят само по половин ден. Тим бил взел със себе си бащините мулета, които и бездруго се нуждаели от малко движение, и сега двамата яздели един до друг на път към къщи.

— Май ми беше казал, че доведеният ти баща не пие — рекъл Уилем, докато минавали покрай кръчмата на Гити. По пладне тя винаги била затворена и раздрънканото й пиано мълчало.

— Не пие — кимнал Тим, ала тутакси си припомнил сватбеното тържество.

— Така ли мислиш? Значи човекът, когото брат ми Ранди е видял снощи да изпълзява на четири крака от пивницата, е бил нечий друг пастрок. Бил изцапан с повръщано и сума ти време се подпирал на коневръза, сякаш го било страх, че ще изгуби равновесие и ще се строполи на земята. Здравата се бил натряскал! — При тези думи Уилем изплющял с тирантите си, както правел винаги, когато казвал (според него) нещо забавно.

„Трябваше да те оставя да се прибираш пеш, тъпак такъв!“ — помислил си Тим.

Тази нощ майка му отново смутила съня му. Той седнал в леглото, спуснал крака на пода и не помръднал. Гласът на Келс бил тих, но и стената между двете стаи била тънка.

— Млъквай, жено! Ако събудиш пишлемето и то цъфне тука, ще получиш двойна доза!

Плачът й мигом секнал.

— Просто се поувлякох, това е. Излязох с Мелън да пийнем малко безалкохолна бира и да ми разкаже за новия си участък, а някой тури пред мене чаша джакс. Гаврътнах и преди още да разбера какво пия, и като ми се отвори една глътка… Няма да се повтори. Имаш думата ми.

Тим пак си легнал, надявайки се, че пастрокът му казва истината. Лежал, загледано в невидимия тъмен таван, слушал воплите на совите и чакал идването на съня или на изгрева. Хрумнало му, че ако някоя жена се омъжи за когото не трябва, панделката се превръща в клуп. Горещо се молел с майка му да не стане така. Вече знаел, че не може да хареса новия й съпруг, камо ли да го обикне, но навярно Нел би могла да направи и едното, и другото. Жените не са като мъжете. Техните сърца са по-големи.

Още се намирал в плен на тези тягостни мисли, когато зората оцветила небето и сънят най-сетне дошъл. През този ден и двете ръце на майка му били дамгосани със синини. Изглежда, таблите на леглото, което вече споделяла с Големия Келс, нощем оживявали и заставали на пътя й.

 

 

Както си му е редът, Пълноземие отминало и дошло времето на Ширноземие. Тим и Сламения Уилем започнали да се трудят в дъскорезницата, макар и само по три дни седмично. Надзирателят — порядъчен мъж на име Рупърт Вен — им казал, че работното им време можело да се удължи, ако зиме не паднел много сняг и дърводобивът бил богат. И то най-вече добивът на драгоценното желязно дърво, което Големия Келс и неколцина други дървосекачи докарвали от Необятната гора.

Синините на Нел изчезнали и усмивката отново се върнала на лицето й. Тази усмивка изглеждала малко фалшива и сдържана, ала по-добре такава, отколкото никаква. Келс впрегнал мулетата и отново поел по Желязната пътека; ала въпреки че с Големия Рос били намерили чудесни участъци, продължавал да работи без партньор. Естествено, при това положение количеството драгоценна дървесина, която закарвал в селцето, било по-малко, но желязното дърво си е желязно дърво и за него винаги можеш да получиш добра цена: при това ще ти платят в сребърни късчета, а не с хартиени пари.

Понякога Тим си мислел (най-често докато бутал натоварената с дъски количка из големите складови помещения на дъскорезницата) — колко по-хубав щял да е животът му, ако вторият му баща се натъкне на змия или въркозъб в гората. Или дори на остроклъв — тези отвратителни летящи създания били наричани още птици-куршуми. Тъкмо такава твар била погубила бащата на Бърн Келс — пробила дълбока дупка в клетника с твърдия си като камък клюн.

Тим побързал да прогони тези мисли, изненадан от откритието, че в сърцето му има потайно кътче — тъмно, зловещо ъгълче — за такива неща. Ако можел да прочете мислите му, баща му със сигурност щял да се засрами. А нищо чудно и вече да се е засрамил; нали хората разправят, че достигналите полянката в края на пътя знаят всички тайни, които живите се мъчат да скрият един от друг.

Поне вече не усещал мирис на графа в дъха на пастрока си и никой — нито Сламения Уилем, нито някой друг — вече не разказвал как Големия Келс изпълзява от пивницата, когато старият Гити вече заключвал вратите.

„Дал е думата си и ще я удържи — помислил си. — А и таблата на леглото явно е престанала да се движи нощем, понеже синините по ръцете на мама изчезнаха. Животът най-сетне започна да се нарежда. Това е важното.“

Когато се връщал вкъщи след работата в дъскорезницата, вечерята му стояла на печката. Обикновено Големия Келс се прибирал по-късно; първо спирал до потока между къщата и обора, за да отмие стърготините от ръцете и врата си, после влизал в къщата и омитал лакомо порцията си. Поглъщал големи количества храна и все искал Нел да му сипва допълнително, при което тя безропотно се подчинявала. Сервирала му мълчаливо, а в редките случаи, когато заговаряла съпруга си, чувала в отговор само сумтене и мляскане. Щом приключел с вечерята, Келс отивал в малката стаичка в задната част на къщата, където сядал на сандъка си и пушел.

Понякога Тим вдигал очи от плочката, където решавал задачите по матматика, които вдовицата Смак продължавала да му дава, и виждал как Келс го наблюдава изпитателно през дима от лулата си. Погледът му действал изнервящо на момчето и то започнало да излиза с дъската си на двора, въпреки че вечерите в Дъбрава вече били доста хладни и с всеки следващ ден се стъмвало по-рано.

Един ден майка му излязла от къщата, приседнала до него на верандата и го прегърнала през рамо.

— Догодина ще се върнеш в училището на сай Смак, Тим. Обещавам ти. Ще успея да го убедя.

Тим се усмихнал и й благодарил, обаче не се залъгвал. Знаел добре какво ще стане. Следващата година отново щял да работи в дъскорезницата, само че по това време вече ще е по-голям и ще може не само да нарежда дъските в склада, но и да ги пренася дотам, което значи, че ще има по-малко време за задачите на сай Смак, понеже няма да работи само три дни седмично, както сега, а пет. Или дори шест. След година в задълженията му вече ще влиза и струговането на дървения материал, а после и рязането с трион. След още няколко години вече ще се прибира у дома толкова уморен, че няма да има никакви сили за книжките на вдовицата Смак, дори тя да е съгласна да му преподава, а всички знания по матматика ще изветреят от главата му. Този пораснал Тим Рос ще иска само едно — да хапне малко месце с къшей хляб и да се просне в кревата. Навярно ще започне да пуши и току-виж се пристрастил към графата или към бирата. И ще вижда как ликът на майка му помръква, усмивката й чезне и очите й неусетно губят блясъка си.

И за всичко това ще е виновен един-единствен човек: Големия Келс.

 

 

Жътвата отминала; Луната на ловджийката избледняла, отново се наляла и изпънала лъка си. От запад задухали първите ветрове, предвещаващи скорошното приближаване на Ширноземие. И точно когато жителите на Дъбрава започнали да си мислят, че горчивата чаша ще ги отмине, един от тези студени ветрове довял в селцето черния жребец на Сбирокнижника на баронството. Самият ездач бил изпит и мършав като Том Костеливата смърт, а черният му плащ се развявал на вятъра като прилепови криле. Изпод широкополата му шапка (също тъй черна като наметалото му) се откроявало мъртвешки бледото му лице, което непрестанно се обръщало ту насам, ту натам, отбелязвайки всички промени тук някой си направил нова ограда, а там друг увеличил стадото си с две-три нови крави… Местните ще недоволстват, ала ще платят… а ако няма с какво да платят, земята им ще бъде отнета в името на Гилеад. Навярно дори в тези митични стародавни времена е имало недоволни, които са роптаели, че данъците са прекалено високи, че Артур Елд (ако изобщо е имало такъв човек) отдавна не е сред живите и че жителите на Гилеад отдавна са изплатили задълженията си към баронството — при това не само в сребро, но и в кръв. Вероятно тези хора са чакали с нетърпение появата на някой като Добрия човек, който да им каже: „Стига толкова, достатъчно сте давали, светът вече не е същият, всичко се промени.“

Да, можело и така да стане, само дето през тази година нищо подобно не се случило… Нито пък през следващата. Положението останало непроменено в продължение на много, много години.

В късния следобед, когато тумбестите облаци се носели бавно из небето, а жълтеникавите царевични стъбла шумолели като проскърцващи зъби, сай Сбирокнижник насочил черния си кон през портите, които Големия Рос бил издигнал със собствените си ръце (а Тим го гледал и му помагал, когато баща му го помолел). Бавно и тържествено пристъпвал жребецът към стъпалата на верандата. Щом ги доближил, конят изпръхтял и спрял. Въпреки че стоял на верандата, Големия Келс пак трябвало да вдигне глава, за да се вгледа в лицето на неканения гост. Дървосекачът побързал да свали шапката си и я притиснал към гърдите си. Оредяващата му черна коса (в която сивеели първите прошарени кичури, тъй като Келс наближавал четирийсетте, следователно старостта дишала във врата му) тутакси била разчорлена от вятъра. Зад него, на прага, стояли Нел и Тим. Жената прегръщала сина си през раменете, сякаш се страхувала (майчинска интуиция или нещо друго), че Сбирокнижникът може да й го отнеме.

Известно време никой не продумал. Тегнещото безмълвие се нарушавало единствено от плющящото на вятъра наметало и от воя на фучащия под стрехите вятър. После Сбирокнижникът се привел и вперил в Келс големите си тъмни очи, които сякаш никога не мигали. Тим забелязал, че устните му са кървавочервени като на жените, които използват специални мазила, та устните им да станат алени. От недрата на плаща си Сбирокнижникът извадил не книга, не плочка, а свитък от истински пергамент. Разгънал го, намерил онова, което дирел, и го навил обратно на руло, преди да го върне на мястото му. Пронизващият му взор му отново се спрял на дървосекача, който само потреперил и свел поглед към ботушите си.

— Келс, нали така? — Гласът му бил толкова груб и дрезгав, че Тим почувствал как настръхва. И преди бил виждал Сбирокнижника, но само отдалеч; баща му винаги измислял някакъв повод да го изпрати далеч от къщи, когато черният ездач идвал на ежегодното си посещение. И Тим вече знаел защо. „Тази нощ татко със сигурност ще сънува кошмари“ — минало му през ума.

— Келс, да — отвърнал пастрокът му с престорено ведър, но треперещ глас. — Добре дошъл, сай. Дълъг живот и приятни…

— Да, да, приятни нощи и така нататък — махнал с ръка Сбирокнижникът. Тъмните му очи се вторачили нейде отвъд гърба на Келс. — И… Рос, нали? Казаха ми, че вече сте само двама, а не трима, понеже Големия Рос бил сполетян от нещастие. — Гласът му бил отмерен и приглушен, почти монотонен.

„Все едно слушам глух човек да се опитва да пее приспивна песен“ — казало си момчето.

— Да, така е — отвърнал Големия Келс и Тим чул как той шумно преглътнал. — Двамата с Рос бяхме в гората, нали разбирате, на един от малките ни участъци край Желязната пътека — те бяха четири-пет, всичките белязани с нашите имена… — дърдорел дървосекачът, — … и така и си останаха, не съм ги променял, защото в сърцето ми той винаги ще си остане моят партньор. Тъй се случи, че се раздалечихме за малко един от друг, а после аз дочух някакво съскане. Нали го знаете какъв е този звук — не можеш да го сбъркаш, няма друго такова нещо като съскането на драконова самка, когато се готви за…

— Млъкни! — отсякъл Сбирокнижникът. — Когато искам да чуя някоя история, предпочитам да започва с „Едно време…“

Дървосекачът понечил да каже нещо друго — навярно да помоли за извинение, но явно размислил. Сбирокнижникът се подпрял с ръка на седлото и вперил пронизващия си поглед в Келс.

— Разбирам, че си продал къщата си на Рупърт Андерсън, сай Келс.

— Аха, и той ме извози…

— Данъкът ти е девет късчета сребро или едно късче родит, който, доколкото знам, не се намира по тези места, ала все пак съм длъжен да ти го кажа, понеже така е записано в сбирокнижието — прекъснал го човекът с черния жребец. — Едно късче за сделката и осем — за къщата, в която приютяваш задника си след работа и вириш топоришката след полунощ.

— Девет? — зяпнал Големия Келс. — Девет? Ама това е…

— Какво е? — подметнал Сбирокнижникът с хриптящия си, безцеремонен глас. — Внимавай как ще ми отговориш, Бърн Келс, син на Матиас и внук на Куция Питър. Внимавай, защото вратът ти може и да е дебел, ала ние лесно ще го разтеглим, ако се наложи.

Дървосекачът пребледнял… макар че цветът на лицето му не можел да се мери с това на страховития им посетител.

— Само исках да кажа, че всичко е честно и справедливо. Нищо повече. Ей сега ще донеса дължимото.

И той влязъл в къщата. След малко се върнал с кесия от еленова кожа. Същата кесия, над която по време на Пълноземие майка му ронела горчиви сълзи. Кесията на Големия Рос. Тим си помислил, че през онези дни животът бил по-хубав, въпреки че баща му вече не бил между живите. Келс подал кесията на Нел, разтворил длани и й наредил да му отброи скъпоценните сребърни късчета.

Нежеланият посетител ги наблюдавал безмълвно, ала щом дървосекачът понечил да слезе от верандата, за да му връчи данъка (почти всичко, което притежавали, в това число и скромната надница на Тим), поклатил глава и процедил:

— Стой там! Искам момчето да ми ги донесе, защото е красиво, а в лицето му виждам чертите на баща му. Да, виждам ги много добре.

Тим поел сребърните късчета в шепите си — колко тежки били! — и тъкмо се обръщал, когато Големия Келс просъскал в ухото му:

— Да не вземеш да ги изпуснеш, тъпако!

Тим заслизал по стълбите. Струвало му се, че всичко се случва насън. Щом доближил големия черен кон, вдигнал долепените си шепи, ала преди да разбере какво става, Сбирокнижникът го сграбчил за китките и го вдигнал към себе си. Хлапето забелязало, че лъкът на седлото е украсен с върволица от сребърни руни: луни, звезди, комети и чаши, от които се леел студен огън. В същото време осъзнало, че по някакъв неведом начин Сбирокнижникът е успял да вземе сребърните късчета. Нямало никакъв спомен как и кога се е случило, обаче ръцете му били празни.

Нел изпищяла и се хвърлила напред.

— Задръж я! — прогърмял гласът на Сбирокнижника; думите отекнали толкова близо до ухото на Тим, че той за малко щял да оглушее.

Големия Келс сграбчил жена си за раменете и я дръпнал грубо назад. Тя изгубила равновесие и паднала на верандата, роклята й се омотала около глезените й.

— Мамо! — извикал Тим. Опитал се да скочи от седлото, но Сбирокнижникът с лекота го задържал. Миришел на печено на открит огън месо и на студена пот.

— Спокойно, млади Тим Рос, нищо й няма. Ето, виж как чевръсто се изправя. — После се обърнал към Нел, която действително била успяла да се изправи. — Не се тревожи, сай, искам само да разменя няколко думи с него. Нима бих навредил на един бъдещ налогоплагец?

— Ако му сториш нещо, ще те убия, дяволско изчадие такова! — просъскала тя.

Келс размахал юмрук пред лицето й.

— Затваряй си устата, жено!

Ала Нел не му обърнала внимание. Виждала единствено сина си, който седял на черния жребец, а ръцете на неканения им гост били кръстосани пред гърдите му.

Сбирокнижникът ги изгледал отвисоко — мъжът с готов за удар юмрук, а жената — с обляно в сълзи лице — и се усмихнал подигравателно.

— Нел и Келс! — изкискал се подигравателно. — Каква щастлива двойка!

После накарал коня си да се обърне и да поеме бавно към портата, използвайки единствено коленете си. Тим усещал стоманената хватка на ръцете, които го обгръщали, и зловонното дихание на похитителя. Щом минали през портата, Сбирокнижникът отново смушкал с колене жребеца, принуждавайки го да спре.

— Е, сподели ми, млади Тим, харесваш ли новия си баща? — прошепнал в ухото на момчето. — Кажи ми истината, но ми я кажи тихо. Това си е наш разговор и никой друг не бива да узнава какво сме си казали.

Тим не искал да се обръща, защото не смеел да погледне отблизо бледото лице на Сбирокнижника, обаче таял в себе си тайна, която не преставала да го гризе. Ето защо съумял да събере сили и да прошепне в ухото на страховития ездач:

— Когато се напие, той посяга на майка ми.

— Наистина ли? Защо ли не съм изненадан? Нима неговият баща не е посягал на неговата майка? Знаеш ли, не онова, което видим като деца, остава с нас за цял живот? — Сбирокнижникът заметнал мерния си плащ, скривайки себе си и Тим от погледите на Нел и Келс, и пъхнал някакъв малък, твърд предмет в джоба на момчето. — Дар от мене, млади Тим. Това е ключ. Но знаеш ли защо е специален? — Хлапето поклатило глава. — Ключът е вълшебен. Може да отвори всичко, което си пожелаеш… но само веднъж. Сетне става напълно безполезен, така че бъди особено внимателен за какво ще го използваш! — И той се разсмял гръмко, сякаш това било най-забавната шега, която бил чувал. Тим почувствал как му прилошава от зловонния му дъх.

— Господине… — Той нервно преглътнал. — Нямам какво да отворя. Доколкото знам, единствените ключалки в Дъбрава са на вратата на затвора и на пивницата.

— О, мисля, че ти е известна и още една. Не съм ли прав?

Тим се вгледал в ужасяващо веселите очи на Сбирокнижника, без да пророни и дума. Онзи обаче кимнал, сякаш бил получил отговор.

— Какви ги говориш на сина ми? — изкрещяла Нел от верандата. — Не наливай отрова в ушите му, дяволско изчадие!

— Не й обръщай внимание, млади Тим; съвсем скоро тя сама ще узнае всичко. Ще знае много, ала ще вижда малко. — Сбирокнижникът се ухилил; зъбите му били ослепително бели и неестествено големи. — Малка гатанка за теб! Можеш ли да я отгатнеш? Не? Нищо, с времето ще откриеш отговора.

— Понякога той го отваря — промълвило момчето, сякаш насън. — Отваря го и изважда точилото си. За да наостри брадвата си. После пак го затваря. Вечер сяда отгоре му, сякаш е стол, и пуши лула.

Сбирокнижникът не го попитал за какво говори, а допълнил:

— И го гали всеки път, когато минава покрай него, нали, млади Тим? Както грижовният стопанин гали своето старо, но любимо куче!

Това било самата истина, ала Тим не продумал. Всъщност и бездруго не се налагало да отговори. Интуицията му подсказвала, че не съществува тайна, която да остане скрита от съзнанието, скрито зад това мъртвешки бледо лице.

„Той си играе с мен — помислил си. — За него не съм нищо повече от малко забавление в този унил ден, в това унило селце, което съвсем скоро ще остави зад гърба си. Само че той обича да чупи играчките си. Стига ти само да погледнеш усмивката му, за да го разбереш.“

— Ще лагерувам на едно-две колела нататък по Желязната пътека — изрекъл Сбирокнижникът с дрезгавия си, лишен от интонация глас. — Цял ден съм на седлото и се уморих от всички дрънканици, които трябваше да слушам днес. В гората е пълно с въркозъби, остроклъви и змии, но пък те поне не дрънкат.

„Ти никога не се уморяваш — казало си момчето. — Не и ти.“

— Ела да ме видиш, ако искаш. — Този път Сбирокнижникът не се ухилил, а се изкикотил като непослушно девойче. — И ако ти стиска, естествено. Но ела през нощта, защото твоят покорен слуга обича да си поспива денем, когато има някоя свободна минутка. Или пък си остани тук, ако те е страх. За мене ще е все едно. Дий!

Последното се отнасяло за черния жребец, който се обърнал и бавно запристъпвал към верандата, където Нел все още кършела ръце, а Големия Келс я гледал гневно. Пръстите на Сбирокнижника отново се сключили като белезници около китките на Тим и го вдигнали. Миг по-късно той вече стоял на земята и се взирал в бледото лице с разтеглени в усмивка алени устни. Ключът в джоба му сякаш го парел през плата. Някъде във висините над къщата проехтял тътенът на гръмотевица. Сетне заваляло.

— Баронството ви благодари — казал Сбирокнижникът и докоснал с показалец периферията на широкополата си шапка. Обърнал коня и се отдалечил в дъжда. Когато вятърът развял полите на наметалото му, Тим успял да зърне нещо доста странно — към дисагите му бил привързан някакъв голям метален предмет, подобен на тас за баня.

 

 

Големия Келс изтичал надолу по стъпалата на верандата, хванал момчето за раменете и започнал да го разтърсва. Измокрената му рядка коса била залепнала за челото му, дъждовните капки се стичали по лицето му и капели от брадата му. В деня, когато двамата с Нел били обвързани с копринената панделка, тази брада била черна… а сега била прошарена.

— Какво ти каза? — изръмжал той. — За мене ли се отнасяше? Какви ти ги наговори? Казвай!

Ала Тим сякаш бил онемял. Главата му се люшкала с такава сила, че зъбите му тракали.

Нел се втурнала към тях.

— Спри! Пусни го! Нали ми обеща, че никога няма да…

— Не се меси в това, дето не те засяга, жено! — озъбил й се Келс и я ударил с юмрук. Тя полетяла назад и паднала в калта, където проливният дъжд запълвал следите, оставени от копитата на големия черен жребец.

— Копеле! — изкрещяло момчето. — Не смей да биеш майка ми! Мисли му, ако я удариш пак!

Когато пастрокът му ударил и него, Тим не усетил болката веднага, ала всичко пред очите му изведнъж се озарило от бяла светлина. Щом светкавицата помръкнала, той открил, че лежи в калта редом с майка си. Бил зашеметен, ушите му бучели, а ключът продължавал да го пари като горящо въгленче.

— Нис да ви вземе и двамата — процедил дървосекачът и закрачил под дъжда. Щом излязъл през портата, свърнал надясно към неголямата главна улица на Дъбрава. Тим бил сигурен, че се е запътил към кръчмата на Гити. По време на цялото Ширноземие Келс успял да се опази да не близне и капка алкохол — или поне доколкото знаело момчето, — ала тази вечер едва ли щял да се удържи. Нещо повече: Тим виждал по угриженото лице на майка си — мокрите й кичури и калните следи не можели да скрият зачервяващата й се от удара буза, — че тя също го знаела.

Прегърнал я през кръста, тя обгърнала с ръка раменете му и двамата бавно изкачили стъпалата на верандата. Щом влезли в къщата, Нел направо рухнала на стола си до кухненската маса. Момчето взело стомната, изляло вода в легена, намокрило една кърпа и внимателно я долепило до зачервената буза, която вече започвала да се подува. Известно време майка му подържала кърпата към лицето си, след което му я подала на него. За да не я огорчи, Тим взел компреса и го притиснал до страната си. По парещата му кожа се разляла приятна хладина.

— Хубава работа, няма що! — подхвърлила Нел, опитвайки се да се усмихне. Напердаши жената, наби детето и хайде, в кръчмата.

Момчето не знаело какво да й отговори, ето защо си замълчало.

Майка му се хванала за главата и се втренчила в масата.

— Голяма каша забърках — промълвила. — Да, не бях на себе си, понеже много се изплаших и не виждах друг изход, ала нямам оправдание за стореното. Знаеш ли, Тим… май щяхме да сме по-добре, ако бяхме останали сами, колкото и тежък да беше станал животът ни.

По-добре, ако ги прогонят от дома им? Като им вземат всичко? Сякаш не им стигаше, че бащината брадва и късметлийската му монета бяха изчезнали… Тим обаче си казал, че за едно нещо майка му е права: кашата наистина била голяма.

„Поне имам ключ“ — помислил си и ръката му се плъзнала в джоба, за да почувства отново парещия му допир.

— Къде ли е сега? — попитала Нел. Тим знаел, че няма предвид Бърн Келс.

„На едно-две колела нататък по Желязната пътека. Където ще ме чака“ помислил си, но казал:

— Не знам, мамо.

Доколкото си спомнял, за пръв път я лъжел.

— Е, за сметка на това пък знаем къде е Бърн, нали? — засмяла се тя и се намръщила от болката, пронизала лицето й. — Беше обещал на Мили Редхаус, че никога вече няма да пие, ала волята му хич я няма… Или… може би вината е в мен? Как мислиш, да не би аз да съм причината да ходи в кръчмата?

— Не, мамо — отвърнало момчето, макар че не било съвсем сигурно. Естествено, и дума не можело да става за онова, което майка му си мислела — че му трие сол на главата, държи къщата мръсна и разхвърляна или не изпълнява съпружеския си дълг, — а по-скоро за нещо коренно различно. Тук се криела някаква загадка и навярно ключът в джоба му щял да му помогне да я разбули. За да се удържи и да не го докосне още веднъж, Тим станал и надзърнал в килера.

— Какво искаш за хапване? Яйца? Мога да ти изпържа.

— Благодаря ти, момчето ми, но не съм гладна. Ще отида да си полегна.

Тим й помогнал да стигне до спалнята. Там се престорил, че гледа през прозореца, докато майка му се събличала. Когато се обърнал, Нел вече била захвърлила изцапаната си с кал рокля на пода и лежала в постелята, вече по нощница. Тя потупала местенцето до себе си, както често правела, когато бил малък. През онези безвъзвратно отминали дни баща му също лежал до нея и пушел някоя от саморъчно свитите си цигари.

— Не мога да го изхвърля — въздъхнала Нел. — Ако можех, бих го направила, но къщата вече е повече негова, отколкото моя. Законът е жесток към жената. Преди не съм имала поводи да мисля за това, ала сега… сега… — Погледът й се разфокусирал, очите й започнали да се затварят. Скоро щяла да заспи, което навярно било най-доброто за нея.

Момчето я целунало по здравата буза и се опитало да се изправи, ала майка му го задържала.

— Какво ти каза Сбирокнижникът?

— Попита ме дали харесвам пастрока си. Дори не помня какво му отвърнах. Доста се бях уплашил.

— И аз се уплаших, когато те закри с наметалото си. Помислих си, че ще те вземе със себе си… като Аления крал от онази приказка. — Нел притворила очи, после отново ги отворила — съвсем бавно. Момчето зърнало нещо в погледа й, ала не можело да определи точно какво. Навярно така изглеждал дълбоко стаеният ужас. — Помня как идваше при моя баща, когато бях съвсем малка. С черния си кон, черните си ръкавици и седлото със сребърните сигули. Бялото му лице после ми се явяваше насън в ужасни кошмари — едно такова издължено, смъртнобледо… И знаеш ли кое е най-плашещото, Тим?

Той бавно поклатил глава.

— Към седлото му е при вързан същият сребрист тас като навремето… Оттогава са минали двайсет години — охо, двайсет години и кусур!, — а той си е все същият. Не е остарял с нито ден!

Клепачите й отново се затворили. Момчето изчакало малко и след като очите й не се отворили, излязло на пръсти от стаята.

 

 

Когато се уверил, че майка му е заспала дълбоко, Тим отишъл в малката стаичка в задната част на къщата, където Големия Келс държал сандъка си — покрит с одеяло и сложен до самата врата. Когато момчето казало на Сбирокнижника, че знае само за две врати с ключалки в Дъбрава, онзи му отвърнал: „О, мисля, че ти е известна и още една.“

Тим дръпнал одеялото и пред погледа му се открил сандъкът на пастрока му. Сандъкът, който Големия Келс от време на време галел, както се гали любимо куче, и върху който често сядал привечер, пушейки лула пред открехнатата задна врата, за да излиза димът навън.

Момчето се върнало в предната част на къщата — отново на пръсти, за да не събуди майка си, — и надзърнало през прозореца. Дворът бил пуст и на мокрия от дъжда път не се виждали никакви признаци за скорошната поява на дървосекача. Повече не му трябвало. Пастрокът му по всяка вероятност бил при Гити, стараейки се да излее в гърлото си колкото се може повече пиячка, преди да се строполи на пода в несвяст.

„Ох, как се надявам някой да го понатупа и да му даде от собственото му лекарство — помислил си Тим. — И сам бих го направил, стига да бях по-голям“

Хлапето се върнало при сандъка, застанало на колене пред него и извадило ключа от джоба си. Той се оказал доста мъничък и бил изработен от някакъв сребрист метал, който се усещал неестествено топъл в ръката му; сякаш бил не някакъв си предмет, а живо същество. Ключалката в предната част на медния обков на сандъка обаче изглеждала доста по-голяма от причудливото ключе.

„Няма да стане — минало му през ума. — Няма да го отключи.“ После обаче си спомнил казаното от Сбирокнижника: „Ключът е вълшебен. Може да отвори всичко, което си пожелаеш… но само веднъж.“

Тим пъхнал ключето в ключалката и то се наместило вътре с тихичко изщракване, сякаш било изработено специално за нея. Той леко натиснал и ключето веднага се завъртяло, ала в същия миг топлината му изчезнала, сякаш се изпарила. Пръстите му вече докосвали само студен, мъртъв метал.

— Сетне става напълно безполезен — прошепнал и се обърнал, сигурен, че ще види как зад гърба му стои Големия Кепе е мрачно лице и със стиснати юмруци. Обаче зад него нямало никого, ето защо той разкопчал катарамите на ремъците и вдигнал капака. Чуло се протяжно изскърцване, което го стреснало и го накарало отново да се огледа. Сърцето му препускало като бясно и макар че дъждовната вечер не била топла, Тим почувствал как по челото му избива пот.

Най-отгоре, нахвърляни една върху друга, се виждали ризи и панталони. Повечето били доста опърпани и износени. „Мама ще ги изпере, изглади и закърпи — помислило си с горчивина момчето. — Ще направи всичко, което той й каже. А как ще й се отблагодари Келс? С удар по рамото… или юмрук в лицето?“

Тим извадил дрехите и открил под тях онова, което придавало тежест на сандъка. Бащата на Келс бил дърводелец и тук се съхранявали инструментите му. Нямало нужда да пита възрастните, за да му кажат, че струват цяло състояние — все пак били изработени от кован метал. „Можел е да ги продаде, за да си плати данъка — помислил си. — И бездруго нито ги използва, нито знае как се използват. Ако ги беше продал на някого, който знае какво да ги прави — като Хагарти Пирона например, — не само че щеше да си плати налога, но и щеше да му остане една прилична сума.“

Подобно поведение си имало своето название и Тим го знаел благодарение на уроците на вдовицата Смак. Наричало се „скъперничество“.

Опитал се да извади от сандъка и кутията с инструментите, ала не успял. Оказала се твърде тежка за него. Ето защо оставил чуковете, отвертките и точилата върху купчината дрехи и едва тогава преместил кутията. Отдолу се показали пет брадви, при вида на които Големия Рос навярно би се плеснал по челото от изненада и отвращение. Скъпоценната стомана била проядена от ръжда и даже без да изпробва с палец остриетата, Тим бил сигурен, че са затъпени. От време на време новият съпруг на Нел наточвал брадвата, която ползвал в момента; резервните брадви обаче изглеждали недокосвани от цяла вечност. Вероятно щели да са безполезни, когато най-накрая му потрябват.

Сбутани в единия ъгъл на сандъка били малка кожена кесия и някакъв увит в еленова кожа предмет. Тим го развил и видял портрет на усмихната миловидна жена. Къдравата й тъмна коса се спускала по раменете й. Той не си спомнял Милисент Келс — бил едва на три-четири годинки, когато тя отишла на полянката, където всички ще се съберем някога, ала знаело, че това е тя.

Отново увил портрета в еленовата кожа, върнал го в сандъка и взел кесията. Напипал само един предмет — мъничък, но доста тежък. Развързал вървите и обърнал кесията, за да изсипе съдържанието й. Изтрещяла нова гръмотевица, Тим се сепнал и предметът, скрит на дъното на сандъка на Келс, тупнал в дланта му.

Късметлийската монета на баща му!

 

 

Тим върнал всичко обратно в сандъка — всичко, без монетата. Прибрал кутията, наредил грижливо инструментите в нея, нахвърлил отгоре им ризите и панталоните и затворил капака. Всичко минало добре… ала щом момчето пъхнало сребристото ключе в ключалката, то се завъртяло съвсем свободно, без да докосне механизма.

Било напълно безполезно.

Тим зарязал опитите си да заключи сандъка, изправил се и хвърлил отгоре старото одеяло. Дълго време се суетял край него, докато го нагласи, и най-сетне му се сторило, че е наместено като преди. Често бил виждал как пастрокът му гали сандъка и седи отгоре му, но рядко се случвало да го отваря, най-вече когато се налагало да извади точилото. Ето защо имало вероятност дребното му провинение да остане незабелязано за известно време. Някой ден обаче — може би идния месец, ала по-скоро следващата седмица (или дори утре!) — Големия Келс щял да поиска да извади точилото си или да се сети, че има и други дрехи освен онези, които е донесъл с торбата си. Щом откриел, че сандъкът му не е заключен, веднага щял да провери кесията и да разбере, че монетата вече я няма. А тогава? Тогава новата му съпруга и малкото й копеленце ги чакал сериозен пердах. Много сериозен.

Естествено, Тим се боял от този момент, ала колкото повече се взирал в познатата червеникавозлатна монета, висяща на сребърна верижка, толкова повече нараствал гневът му. Никога досега не бил изпитвал подобен гняв. Не била безсилна момчешка злоба, а огнената ярост на зрял мъж.

Преди време бил разпитал стария Дестри за драконите и за онова, което могат да причинят на човека. Дали баща му е изпитал силна болка? Останали ли са някакви… части от него? Дестри усетил мъката му, нежно докоснал рамото му и рекъл:

— Не, синко. И на двата ти въпроса отговорът е „не“. Драконовият огън е най-силният огън на света. По-горещ е даже от разтопените скали, които понякога извират от цепнатини в земята далеч на юг оттук. Всички предания и сказания са единодушни по този въпрос. Всеки, който попадне под залпа на драконовия огън, за една секунда се превръща в пепел. Одеждите му, обущата му, металните му катарами — всичко изгаря за миг. Ето защо, ако се боиш, че баща ти е страдал, избий си го от главата. За него всичко е свършило в един-единствен миг.

„Одеждите му, обущата му, металните му катарами — всичко изгаря за миг“ Ала ето, че бащината късметлийска монета дори не била потъмняла, а и всички брънки на сребърната верижка били непокътнати. Следователно… какво точно се било случило с Големия Джак Рос? И как монетата се била озовала в сандъка на Келс? Момчето било осенено от ужасна мисъл… и му се сторило, че знае кой би могъл да му каже дали подозренията му са оправдани, или не. Първо обаче трябвало да събере цялата си смелост.

„Ела през нощта, защото твоят покорен слуга обича да си поспива денем, когато има някоя свободна минутка.“

Е, нощта съвсем скоро щяла да настъпи.

Майка му още спяла. Тим оставил до леглото й училищната си плочка, на която написал: „ЩЕ СЕ ВЪРНА СКОРО. НЕ СЕ ТРЕВОЖИ ЗА МЕН.“

Естествено, никое хлапе не си дава сметка колко безполезно е да отправя подобна молба към родната си майка.

 

 

Тим не искал да взема някое от мулетата на Келс — те били много злобни и своенравни. Виж, онези двете, които баща му бил отгледал още от раждането им, били съвсем различни. Мисти и Битси били „молита“ — така се наричали женските, способни да имат потомство, — ала не за тази цел ги държал Рос, а заради кроткия им нрав.

— Не си го и помисляй даже — рекъл той на сина си, когато станал достатъчно голям, за да зададе този въпрос. — Добичетата като Мисти и Битси изобщо не са предназначени за разплод. Такива като тях почти никога нямат нормално потомство.

Сега Тим си избрал Битси, която му била любимка. Повел я за юздата и я яхнал чак когато стигнали края на пътеката. Краката му, които едва стигали до средата на хълбоците на Битси, когато баща му го сложил за първи път на гърба й, сега се спускали почти до земята.

Отначало добичето пристъпвало съвсем бавно и предпазливо, с наведена глава и с клюмнали уши, обаче щом гръмотевиците секнали, а дъждът намалял, сякаш се ободрило. По принцип Битси не обичала да броди нощем под открито небе, ала тъй като след смъртта на Големия Рос двете с Мисти не били изкарвани често навън, сега явно била доволна…

„А може би татко не е мъртъв… — Тази мисъл прорязала съзнанието му като метеор и за миг го ослепила с надежда. Ами ако Големия Рос наистина бил жив и бродел нейде из дебрите на Необятната гора? — Да, а пък луната е от зелено сирене, както мама често ми казваше, когато бях малък.“

Мъртъв. Баща му бил мъртъв и сърцето му го знаело… както би знаело истината, ако баща му е жив. „Маминото сърце също щеше да го знае и тогава тя никога нямаше да се омъжи за онзи… онзи…“

— Онзи кучи син.

Ушите на мулето потрепнали. Тъкмо минавали покрай къщата на вдовицата Смак в края на Главната улица и тук уханията на гората се усещали по-силно — тръпчивият, но нежен аромат на разцветници, примесен с тежкия мирис на желязно дърво. Естествено, да бродиш по тъмно по пътеката, без да имаш дори брадва за самоотбрана, било същинско безумие. Тим го знаел, ала въпреки това продължавал неотклонно напред.

— Онзи кучи син, който посяга на жена си.

Тези думи били изречени толкова гърлено, че приличали повече на ръмжене.

 

 

Битси знаела пътя и не забавила ход, когато селският път се стеснил в края на обраслите с разцветници участъци. Не се поколебала и за секунда, когато горската пътека се превърнала в пътечка в началото на масивите от желязно дърво. Щом Тим видял, че вече е навлязъл в Необятната гора, той дръпнал юздите и спрял мулето. Бръкнал в торбичката си и извадил газената лампа, която бил взел от обора. Резервоарът й бил пълен догоре с газ и момчето си казало, че ако я използва пестеливо, ще може да се радва на светлината й в продължение на час или дори два.

Той драснал една кибритена клечка в нокътя си (знаел този трик от баща си), завъртял вентилчето и поднесъл пламъчето към малкото отверстие. Лампата грейнала в синьо-бяла светлина. Тим я вдигнал и зяпнал от изумление.

На няколко пъти бил идвал с баща си в тази част на гората, ала само денем; може би поради тази причина видяното му се сторило тъй страховито, че изведнъж му се приискало да захвърли всичко и да се върне обратно в Дъбрава. И макар че стволовете на най-близките до селцето дървета били отсечени, другите се извисявали зловещо над момчето и малкото му муле. Високи, стройни и мрачни като манихейски старейшини на погребение (Тим бил виждал такава картинка в една от книгите на вдовицата Смак), върховете им се губели нейде във висините, където светличето на жалката му лампа нямало никакъв шанс да достигне. Първите десетина-дванайсет метра от стъблата на дърветата били абсолютно гладки, а растящите по-нависоко клони се протягали към небето, образувайки гъста плетеница, хвърляща паяжина от сенки върху тясната пътечка. Отдолу стволовете изглеждали като широки черни колони. При желание човек можел да открие проход между тях, ала това било като да си прережеш гърлото с остър камък. Всеки глупак, който дръзнел да скита по Желязната пътека — или отвъд нея — скоро се озовавал в лабиринт, където най-вероятно щял да умре от глад. Разбира се, ако не бъдел изяден междувременно. Сякаш в потвърждение на това, отнякъде наблизо се разнесло хрипливо хихикане.

Тим се запитал какво всъщност дири тук, при положение че в родния му дом го чакало топличко легло с чисти чаршафи. После докоснал бащината си късметлийска монета (която вече висяла на неговия врат) и решимостта му се завърнала. Битси неспокойно въртяла глава наляво-надясно, сякаш искала да попита: „А сега накъде? Напред или назад? Ти си господарят ти кажи!“

Момчето се съмнявало, че ще намери смелост самичко да загаси лампата, преди газта да свърши, потапяйки го в непрогледен мрак. Обаче все пак намерило. Макар и вече да не виждало железните дървета, усещало как те го обграждат от всички страни.

Въпреки всичко посоката била само една — напред.

Тим смушкал с колене Битси, изцъкал с език и мулето отново се размърдало. По равната му походка той предположил, че се движат по права линия, а по спокойния му ход — че добичето не надушва някаква опасност. Или поне засега. Обаче какво биха могли да знаят мулетата за опасностите? Предполагало се, че той трябва да защитава Битси… Нали той бил господарят?

„Ох, Битси — въздъхнал мислено Тим. — Само да знаеше истината…“

Колко далеч бяха отишли? Още много ли им оставаше? Колко още трябваше да изминат, преди това безумно начинание да приключи и да поемат обратно към дома? Той бе единственото същество на този свят, което майка му обичаше… и на което разчиташе… Така че колко още трябваше да изминат?

Струвало му се, че са пропътували поне десет колела от момента, в който оставили зад гърба си аромата на разцветниците. Обаче знаел, че не е така. Както знаел, че шумоленето, което чувал над главата си, се дължи на типичния за Ширноземие вятър, а не на някакъв си звяр, който се прокрадвал към него, предвкусвайки скорошната си вечеря. Да, прекрасно го знаел, но защо шумът на вятъра му приличал тъй силно на дихание?

„Ще преброя до сто и ще обърна Битси“ — зарекъл се Тим, ала щом свършил да брои, в непрогледния мрак все още нямало нищо друго, освен него самия и храброто му мъничко „моли“ („плюс онази твар, която ни дебне и идва все по-близо“ — прошепнал предателският глас в съзнанието му). Ето защо момчето решило да преброи до двеста. Щом стигнал до сто осемдесет и седем, Тим дочул изхрущяване на съчка. Той побързал да запали лампата и се обърнал назад, вдигайки я високо. В началото мрачните сенки сякаш се размърдали, а сетне се хвърлили напред, за да го сграбчат. И не се ли скрило нещо в сумрака? Нима не зърнал зловещия блясък на някакво алено око?

Естествено, че не, обаче…

Тим издишал нервно през стиснатите си зъби, загасил лампата и изцъкал с език. Битси обаче не помръднала, ето защо му се наложило да го направи пак. Мулето, което изглеждало съвсем спокойно само допреди минута, сега нямало никакво желание да продължи напред. В крайна сметка обаче, тъй като била добро и покорно добиче, Битси се подчинила на командата на господаря си. Момчето подновило броенето и скоро стигнало до двеста.

„Последно: броя на обратно от двеста до нула и ако не го видя, този път наистина обръщам.“

Тим успял да стигне чак до деветнайсет, преди да зърне червеникавооранжевия отблясък вляво пред себе си. Това сияние идвало от накладен сред дърветата огън и момчето нямало никакви съмнения в това кой го е запалил.

„Звярът, който ме е преследвал, изобщо не се е прокрадвал отзад — помислил си той. — Чакал ме е отпред. А що се отнася до онзи отблясък… може би идва от огън, ала аз със сигурност видях онова око… Червеното око. Май трябва да се връщам, докато още имам тази възможност.“

Тогава той докоснал късметлийската монета, висяща на шията му, и смушкал с колене Битси да ускори ход.

 

 

Тим отново запалил лампата и я вдигнал високо. От Главната пътека се разклонявали множество тесни пътечки и точно пред него, закована за стъблото на една бреза, се откроявала табелка със следния надпис: „КОСИНГТЪН-МАРЧЛИ“. Момчето знаело тези имена: Питър Косингтън (който също бил сполетян от лош късмет тази година) и Ърнест Марчли били дървосекачи, които често идвали със семействата си на вечеря у тях, а Тим и родителите му на свой ред се отбивали у тях.

— Добри момчета са, но не смеят да навлязат по-навътре в Гората — споделил Големия Рос пред сина си след една подобна визита. — Да, след разцветниците се издигат доста железни дървета, ала истинското съкровище — най-плътната и качествена дървесина — е скрита навътре, към края на пътеката, недалеч от Фагонард.

„Значи съм изминал само едно-две колела, ала в тъмното всичко изглежда различно…“

Тим подкарал Битси по пътечката на Косингтън и Марчли и само след минута се озовал на една поляна, където Сбирокнижникът седял пред приятно припукващия огън.

— Я, ето го и малкия Тим — изрекъл той. — Явно имаш топки, нищо че ще мине още година-две, преди да им пораснат косми. Ела, седни и хапни малко яхния.

Тим не бил много сигурен дали иска да опита от вечерята на този страховит човек, обаче не носел храна, а и уханието, което се разнасяло от тенджерата, наистина било съблазнително.

— Не се страхувай, че ще те отровя, малкия — ухилил се Сбирокнижникът, сякаш прочитайки мислите му.

— Не се страхувам — отвърнал Тим… макар че след споменаването на отровата вече не бил толкова сигурен. Въпреки всичко оставил Сбирокнижника да напълни металната чиния с храна и взел захабената, но чиста лъжица.

Оказало се, че в ястието няма нищо вълшебно — чисто и просто яхния от говеждо, картофи, моркови и лук, плуващи във вкусен сос с подправки. Докато се хранел, наблюдавал как Битси предпазливо се доближила до черния кон на Сбирокнижника. Жребецът само подушил набързо носа й и се отдръпнал назад (при това с голямо презрение, казало си момчето), насочвайки вниманието си към собствената си вечеря. Тя му била поднесена от Сбирокнижника, който преди да му сипе овес внимателно почистил земята от треските и стърготините, останали след Косингтън и Марчли.

Докато Тим се хранел, мъжът не се опитвал да го заговори — само ровел с тока на ботуша си в земята, издълбавайки неголяма дупка. До нея лежал причудливият тас, който по-рано момчето видяло да виси на седлото му. Трудно му било да повярва, че майка му можела да се окаже права — ако бил направен от драгоценния метал, съдът би трябвало да струва цяло състояние, — обаче действително изглеждал сребърен. Колко ли сребърни късчета било нужно да разтопиш, за да изработиш подобно нещо?

Токът на Сбирокнижника се натъкнал на корен. Той бръкнал под плаща си и извадил оттам голям нож — дълъг колкото предмишницата на момчето, и прерязал корена с един замах. Ботушът му отново затропал по земята: туп, туп и туп.

— Защо дълбаеш така? — попитал Тим.

Сбирокнижникът светкавично вдигнал глава и възнаградил момчето с тънка усмивка.

— Може би сам ще разбереш. А може би няма. Свърши ли с вечерята?

— Да, и казвам благодаря, сай. — Тим потупал три пъти по гърлото си. — Беше много вкусно.

— Радвам се. Манджата не е като целувката и остава за по-дълго. Или поне така казват манихейците. Виждам, че ти харесва тасът ми. Красив е, нали? Много е древен. Истинска реликва от Гарлан. В Гарлан наистина са живели дракони, а огнездищата им и досега ги има в дълбините на Необятната гора. Е, млади Тим, пак научи нещо ново — много вълци — това е глутница; много лъвове — това е прайд; много рунтавелници — това е трокет, а много дракони — това е огнездище.

— Огнездище на дракони… — промълвил Тим, сякаш искал да изпробва думите на вкус. В следващия миг осъзнал пълния смисъл на казаното от Сбирокнижника и изтръпнал. — Ако драконите обитават само дълбините на Необятната гора…

Ала събеседникът му го прекъснал, преди да успее да довърши мисълта си.

— Та-та, ша-ша, на-на. Запази си мислите за после. Сега вземи таса и ми донеси вода. В края на полянката тече едно ручейче. Обаче си вземи малката лампа, защото светлината на огъня няма да стигне дотам, а на едно от дърветата се е разположила отровница. Доста се е подула, което означава, че съвсем наскоро добре си е похапнала. Въпреки това обаче не бих наливал вода точно под нея, ако бях на твое място.

И той отново се усмихнал. Тим си казал, че в тази усмивка има нещо жестоко, ала нима бил изненадан?

— Макар че едно момче, на което му стиска да навлезе в Необятната гора само с бащиното си муле, може да постъпи както си иска.

Тасът действително се оказал сребърен; просто бил твърде тежък, за да е изработен от друг материал. Докато вървял към далечния край на поляната, Тим сбърчил нос от неприятната миризма и доловил някакъв приглушен звук, наподобяващ мляскането на множество мънички устенца. Спрял и се обърнал.

— Не бива да пиеш от тази вода, сай! — извикало момчето. — Застояла е.

— Не ми казвай какво бива и какво не бива да правя, млади Тим! Просто напълни таса и толкова. Само не забравяй за отровницата, моля аз!

Тим коленичил, поставил сребърния тас пред себе си и се вгледал в лениво течащия поток. Водата гъмжала от тлъсти бели гадинки. От несъразмерно големите им глави стърчали разположените им на стъбълца очи. Приличали на нещо като водни личинки и както изглежда, воювали помежду си. След като ги наблюдавало в продължение на известно време, момчето осъзнало, че гадините всъщност се изяждат една-друга. Яхнията се размърдала неохотно в стомаха му.

Някъде отгоре се разнесло странно шумолене, сякаш някой прокарвал длан по голямо парче шкурка. Тим вдигнал лампата си по-високо. На най-долния клон на желязното дърво вляво от него, навита на масивни пръстени, висяла огромна червеникава змия. Заострената й като лопата глава, която надхвърляла по размери и най-голямата мамина тенджера, била обърната точно към момчето. Кехлибарените й очи с вертикални черни зеници го наблюдавали сънливо. От устата й се подала дългата лентичка на раздвоения като вилица език, потрепнала във въздуха и се скрила обратно между челюстите с влажен звук.

Тим се постарал възможно най-бързо да напълни легена със зловонната вода, ала тъй като вниманието му било насочено към надвисналата над главата му отровница, без да иска загребал и няколко личинки, които тутакси започнали да го хапят по ръката. Той ги изтръскал, надавайки приглушен вик на болка и отвращение, след което се изправил и понесъл сребърния тас обратно към огъня. Пристъпвал бавно и внимателно, за да не разлее нито капка от гнилата, гъмжаща от живот вода.

— Ако ще го пиеш или ще се миеш с това, сай…

Сбирокнижникът го изгледал с килната насмешливо глава, чакайки го да продължи, но момчето не могло да каже нищо повече. То поставило таса на земята до загадъчния си събеседник, който изглежда бил престанал да дълбае безполезната си дупка.

— Нито ще я пием, нито ще се мием с нея, макар че, ако искаме, можем да направим и едното, и другото.

— Шегуваш се, сай! Та тя е мръсна!

— Целият свят е мръсен, млади Тим, ала успяваме да живеем в него, нали? Дишаме му въздуха, ядем му храната, вършим мръсните му дела… Да. Нима не правим всичко това? Е, както и да е. Хайде, разполагай се!

И Сбирокнижникът му посочил къде да се намести, а той самият се заел да рови из принадлежностите си. Тим безмълвно наблюдавал как тлъстите личинки се изяждат една друга, неспособен да откъсне поглед от противната гледка. Дори се запитал дали щели да продължат, докато не остане само една? Най-силната гадинка?

— А, ето къде си! — възкликнал Сбирокнижникът. Държал дълъг стоманен прът с бяла топка (сякаш от слонова кост) на върха. Станал и също приклекнал до сребърния тас, заставайки точно срещу Тим.

Момчето смаяно се взирало в стоманения прът.

— Това вълшебна пръчица ли е?

Сбирокнижникът сякаш се замислил.

— Да, може да се каже — рекъл след малко. — Макар че в интерес на истината е започнала живота си като скоростен лост на додж „Дарт“. Икономичната кола на Америка, млади Тим.

— Какво е Америка?

— Едно кралство, обитавано от влюбени в играчките идиоти. Няма никаква връзка с разговора ни. Обаче знай и разкажи на децата си, ако съдбата те накаже, дарявайки те с потомство — в правилните ръце всеки предмет може да стане вълшебен. Сега гледай внимателно!

Сбирокнижникът заметнал наметалото си, за да освободи ръката си, и прокарал металната пръчка над таса с мътната мръсна вода. Пред смаяния поглед на Тим личинките замрели неподвижно… после изплували на повърхността… и накрая изчезнали. Онзи отново прокарал пръчката над сребърния тас и мътилката също изчезнала. Сега водата изглеждала годна за пиене. Била толкова бистра, че Тим зърнал в нея собственото си изумено лице.

— О, богове! Как го…

— Тихо, глупаво момченце! Смутиш ли покоя на водата, нищо няма да зърнеш!

Сбирокнижникът прокарал за трети път над водата импровизираната си вълшебна пръчица и отражението на момчето изчезнало по същия начин, както изчезнали гадинките и мътилката. На негово място се появило потрепващото изображение на родната му къщурка. Тим зърнал майка си… зърнал и Бърн Келс. Пастрокът му тъкмо излизал от малката стаичка, където държал сандъка си, и влизал в кухнята.

Нел стояла между печката и масата. Все още носела същата нощница, с която за последно я видяло и момчето. Очите на Келс изглеждали възпалени и подпухнали. Косата му била залепнала за челото. Тим знаел, че ако в тази минута можел да се пренесе в кухнята, без съмнение щял да подуши тежката миризма на джакс, обгърнала пастрока му като облак. Дървосекачът отворил уста и по устните му Тим прочел: „Как си отворила сандъка ми?“

„Не! — идвало му да изкрещи. — Не тя, аз го отворих!“ Ала не могъл.

— Е, какво ще кажеш? — прошепнал Сбирокнижникът. — Харесва ли ти представлението?

Отначало Нел отстъпила към вратата на килера, после се опитала да побегне, но не успяла; Келс я сграбчил с едната си ръка за рамото, а с другата — за косата. Разтърсил я грубо, все едно била парцалена кукла, и я блъснал към стената. Момчето забелязало, че той се клатушка, сякаш всеки момент ще изгуби равновесие и ще се строполи на пода. Обаче не паднал, а когато Нел отново се помъчила да избяга, грабнал стоящата до умивалника тежка глинена стомна — същата, от която Тим по-рано налял вода, за да облекчи болката на майка си — и с всички сили я стоварил върху главата на жената. Керамичният съд се пръснал на парчета и в ръката на Келс останала само дръжката. Той я захвърлил, вкопчил се в жената, за която наскоро се бил венчал, и я заобсипвал с тежки удари.

— НЕ! — изкрещяло момчето.

Диханието му набраздило водната повърхност и образите мигом изчезнали.

 

 

Тим скочил и се втурнал към Битси, която го изгледала изненадано. Мислено синът на Джак Рос вече се носел назад по Желязната пътека, пришпорвайки мулето до предела на възможностите му. В реалността обаче Сбирокнижникът съумял да го хване, преди той да е изминал и три крачки, и го върнал край огъня.

— Та-та, на-на, млади Тим, недей да бързаш толкова! Съвещанието ни започна, ала още е далеч от своя край!

— Пусни ме! Ако не й помогна, тя ще умре… а може и онзи да я е убил вече! Или… това беше чисто и просто фалшебство? Малка шегичка от твоя страна? — попитал Тим и си помислил, че ако е така, то това е най-жестоката и противна шега, погаждана някога на момче, което силно обича майка си. Въпреки всичко се надявал да е така. От все сърце се надявал, че Сбирокнижникът ще се засмее и ще каже: „Е, май хубавичко те прекарах, а, млади Тим?“

Обаче мъжът поклатил глава.

— Не е нито шега, нито фалшебство, защото сребърният тас никога не лъже. Боя се, че онова, което съзря, вече се е случило. Ужасно е да си представиш какво може да причини пияният мъж на една жена, нали? Обаче те съветвам да хвърлиш още един поглед. Може пък този път да намериш утеха.

Тим отново клекнал пред сребърния съд, а Сбирокнижникът махнал е металната пръчка над водата. Над повърхността й сякаш се надиплила мъгла… освен ако пълните със сълзи очи на момчето не му изиграли номер. Така или иначе, мъглата се разсеяла и пред погледа му изплувала тяхната веранда. Там се виждали двама души — майка му и някаква друга жена, която сякаш нямала лице, наведена над Нел. С нейна помощ майка му бавно, едва-едва, успяла да се изправи. Безликата я насочила към вратата и майка му плахо закретала натам. Съдейки по походката й, всяка стъпка й причинявала неописуема болка.

— Тя е жива! — извикало момчето. — Мама е жива!

— Съвършено вярно, млади Тим. Окървавена, но несломена. Е… може би съвсем мъничко сломена — изкискал се Сбирокнижникът.

Този път викът на Тим проехтял над сребърния тас — той бил вдигнал глава към небето, та диханието му да не набразди водната повърхност — и видението не изчезнало. Изведнъж го осенило, че жената, помагаща на майка му, му се е сторила безлика само защото била с воал. А магаренцето, което се виждало в самия край на треперливото изображение, било Съншайн. Тим неведнъж бил хранил, поил и разхождал Съншайн. Същото правели и другите ученици от малкото училище на Дъбрава — това било част от „таксата им за обучение“, както обичала да се изразява учителката им. Момчето обаче нито веднъж не я било виждало да язди добичето. Може би просто се въздържала да го прави заради пристъпите си.

— Това е вдовицата Смак! Какво прави в нашата къща?

— Навярно е най-добре сам да я попиташ, млади Тим.

— Ти ли я накара да отиде там?

Сбирокнижникът се усмихнал и поклатил глава:

— Имам си много любими занимания, ала се боя, че спасението на изпаднали в беда дами не е сред тях. — Навел се над таса и периферията на шапката му потопила лицето му в черна сянка. — О, я погледни! Изглежда, че тя все още е в беда.

Тим се навел по-близо към водата. С помощта на вдовицата майка му пристъпвала колебливо по дъсчения под на верандата, протегнала ръце пред себе си, ала вървяла не към вратата (която се намирала точно пред нея), а към стената. Вдовицата внимателно я побутнала накъдето трябва и двете влезли в къщата.

Събирачът на данъци изцъкал с език:

— Лоша работа, млади Тим. Понякога ударите по главата могат да причинят ужасни неща. Даже и да не те убият, може да ти докарат големи беди. И тези беди да ти останат за цял живот. — Въпреки че говорел сериозно, в очите му блещукали искриците на неизразимо веселие.

Ала разяжданият от тревога Тим дори не ги забелязал.

— Тръгвам си. Мама има нужда от мен. — И той отново се спуснал към Битси. Този път успял да направи половин дузина крачки, преди Сбирокнижникът да успее да го спре. Пръстите му били като стоманени клещи.

— Преди да си тръгнеш, Тим, с моята благословия, разбира се, трябва да свършиш още едно нещо.

Момчето имало чувството, че полудява. „Може би — минало му през ума — ме е ухапал кърлеж, сега лежа в кревата с треска и всичко това ми се присънва.“

— Занеси таса обратно до ручея и излей водата. Само че не на същото място, където си я налял, защото онази отровница вече започна да проявява интерес към онова, което я заобикаля.

Сбирокнижникът взел газената лампа на Тим, нагласил фитила в такова положение, че да свети най-силно, и я вдигнал високо. Почти цялото туловище на змията вече висяло от клоните. Само най-горните деветдесет сантиметра, завършващи със заострената муцуна, били вирнати и лениво се поклащали насам-натам. Кехлибарените очи на влечугото се вторачили в сините очи на момчето. Езикът на отровницата се стрелнал навън — шлюп! — и за секунда Тим зърнал двата й дълги, извити зъба, проблясващи на светлината от лампата.

— Отиди вляво от нея — посъветвал го Сбирокнижникът. — Аз ще дойда с теб и ще застана на пост.

— А не можеш ли сам да си го излееш, сай? Искам да видя майка си. Трябва да отида при…

— Не те извиках тук заради майка ти, млади Тим — изрекъл онзи и сякаш станал много по-висок. — Прави, каквото ти казвам.

Момчето взело съда и тръгнало към ручея, придържайки се към левия край на поляната. Онзи застанал между него и змията, без да отпуска ръката си с лампата. Отровницата мигом се обърнала към тях, проследявайки движенията им с янтарните си очи, ала не направила опит да скъси дистанцията помежду им, въпреки че долните клони били тъй гъсто преплетени, че със сигурност би го сторила с лекота.

— Тази полянка е част от участъка на Косингтън и Марчли — оповестил невъзмутимо Сбирокнижникът. — Може би си прочел надписа на табелката.

— Аха.

— Момче, което умее да чете, е истинско съкровище за Баронството. — Събирачът на данъци вече бил толкова близо до Тим, че момчето го побили тръпки. — Някой ден ще плащаш голям данък — естествено, ако не загинеш в Необятната гора тази нощ… утре вечер… или вдругиден вечерта. Но защо да се боим от бурите, които са още далеч? — Направил кратка пауза, преди да продължи: — Знаеш чий е този участък, ала аз знам малко повече. Научих го по време на обиколката си заедно с известията за счупения крак на Франки Симънс, за болното от млечница дете на Уайландови, за умрелите крави на Ривърли (макар че според мене, ако си разбирам от работата — а то е тъй! — бълват опашати лъжи през малкото си останали зъби) и другите любопитни клюки. Хората обичат да клюкарстват! Виж каква е работата, млади Тим. Открих, че неотдавна, по време на Пълноземие, Питър Косингтън бил премазан под дърво, което паднало не където трябва. Понякога дърветата правят така, особено железните. Вярвам, че железните дървета наистина могат да мислят и точно оттам идва традицията дървосекачите да ги молят за прошка всеки ден, преди да започнат да секат.

— Знам за случилото се със сай Косингтън — рекъл Тим. Въпреки тревогите, които го терзаели, бил заинтригуван от новата посока на разговора. — Майка ми им изпрати супа, въпреки че още беше в траур заради татко. Дървото се стоварило върху сай Косингтън, ала малко встрани от гръбнака му, иначе той нямаше да оживее. И въпреки че някои побързаха да го отпишат, напоследък състоянието му се подобри значително.

Вече били съвсем близо до водата. Зловонието обаче не било силно и натрапчиво като предишния път и момчето не долавяло шумоленето на гнусните личинки. Макар че това не било кой знае каква утеха, като се имало предвид, че отровницата продължавала да ги следи с гладния си, любопитен взор. Лоша работа.

— Да, Широкоплещестия Коси действително се върна на работа и всички казваме „Благодаря, сай!“. Докато беше на легло обаче — две седмици преди баща ти да се срещне с дракона и шест седмици след това, което прави общо осем, — този участък и всички останали от територията на Косингтън-Марчли стояха неизползваеми, понеже Ърни Марчли не е като пастрока ти. С други думи, не влиза без партньор в Необятната гора. Макар че — отново за разлика от пастрока ти — Мудния Ърни през цялото време си е имал партньор.

Тим си спомнил за монетата, чиято хладина усещал на гърдите си, както и защо изобщо се бил впуснал в това безумно начинание.

— Нямало е никакъв дракон! Ако е имало, нали щеше да изгори не само татко, но и късметлийската му монета! Да не говорим как се е озовала в сандъка на Келс!

— Излей таса, млади Тим. Мисля, че този път във водата няма да има никакви гадинки, които да те обезпокоят. Не, само не и тук.

— Но аз искам да разбера…

— Затвори си дрънкалото и излей водата от моя тас, защото няма да си тръгнеш от тази поляна, докато е пълен!

Тим застанал на колене, за да изпълни повелята му; искал само да приключи по-скоро и да си тръгне. Изобщо не го интересувал Широкоплещестия Коси и силно се съмнявал, че мъжът с черния плащ се интересува от партньора на Мудния Ърни.

„Или ме дразни, или ме тормози… — минало му през ума. — Може пък да не прави разлика между двете. Веднъж обаче да излея този проклет леген, мятам се на Битси и веднага препускам към къщи. Нека се опита да ме спре. Само да се опи…“

Мислите му секнали рязко, както се троши суха съчка под тежък ботуш. Изпуснал сребърния тас, който издрънчал и се преобърнал сред гъстата трева. Да, в потока действително нямало личинки; за това Сбирокнижникът бил прав. Водата била бистра като тази на ручея край къщата им. На петнайсет-двайсет сантиметра под повърхността лежал труп. Одеждите му се били превърнали в парцаливи дрипи, полюшвани от течението. Клепачите му липсвали… както и повечето коса. Лицето и ръцете, някога отличаващи се с тъмен загар, сега лъщели, бели като алабастър. Иначе тялото на Големия Рос изглеждало идеално запазено. Ако не била празнотата на очите му без ресници, момчето щяло с лекота да си представи, че баща му ей сега ще се надигне и ще го притисне в мокрите си обятия.

Отровницата издала зловещото си шлюп.

Нещо в Тим сякаш се пречупило и той закрещял.

 

 

Сбирокнижникът се мъчел да натика нещо в устата му. Тим се съпротивлявал, но напразно; мъжът го сграбчил за косата, а когато хлапето закрещяло от болка, тикнал някакво шишенце между зъбите му. Към гърлото му бликнала пареща течност. Обаче не била алкохол, защото вместо да го опияни, тя го дарила с ледено спокойствие. Сторило му се, че се е превърнал в хладнокръвен и безстрастен посетител в собствената си глава.

— След десетина минути ефектът ще отшуми и ще те пусна да си вървиш — рекъл Сбирокнижникът. Предишната му веселост била изчезнала и той вече не се обръщал към момчето с „Млади Тим“. — А сега си отвори добре ушите и ме слушай. В Таварес, на четирийсет колела оттук, за пръв път чух мълвата за дървосекач, изпепелен от дракон. Всички говореха за него. Женски дракон, голям колкото къща, разправяха хората. Веднага ми стана ясно, че тези слухове са пълна глупост. Не изключвам възможността някъде в гората да се появи тигер… — Устните му най-накрая се разтеглили в усмивка, макар и за един убийствено кратък миг. — … ала дракон? Никога. Тъй близо до цивилизацията не е бил зърван дракон поне от сто години, а голям колкото къща — нито веднъж. Стана ми любопитно. И не защото Големия Рос е данъкоплатец — или по-скоро беше данъкоплатец, — макар че именно тъй щях да отговоря на беззъбите селяндури, ако някой бе проявил достатъчно съобразителност и кураж, за да ме попита. Не, това си беше любопитство заради самото любопитство, понеже страстта към разбулването на загадките винаги ми е била слабост. Понякога си мисля, че някой ден ще ме погуби. — Направил кратка пауза, преди да продължи: — Миналата нощ, малко преди да започна обиколката си из Дъбрава, пак лагерувах на Желязната пътека, ала този път отидох чак до края й. Там, на закованите върху последните дънери табелки, досами тресавищата на Фагонард, са написани имената на Рос и Келс. Точно там реших да напълня своя тас от последното бистро поточе и знаеш ли какво зърнах във водата? Табелка с надпис „Косингтън-Марчли“ Събрах принадлежностите си, яхнах Блеки и препуснах насам, за да видя каквото трябваше да видя. Нямаше нужда да прибягвам до изключителните възможности на таса си, защото и сам открих мястото, до което не смееше да се доближи отровницата и което не гъмжеше от личинките. Макар че тези гадинки са ненаситни мършояди, старите жени мълвят, че за нищо на света няма да се докоснат до плътта на праведен човек. Стариците често грешат, ала съдейки по всичко, за това са прави. Студената вода е съхранила тялото, а видими рани няма, понеже убиецът го е издебнал изотзад. Щом го преобърнах, видях, че са му разцепили черепа, ето защо реших да го върна, както го бях намерил, за да ти спестя тази гледка. — Сбирокнижникът замлъкнал за момент. — И за да може той също да те види, ако, естествено, духът му още е наблизо. Виж, по този въпрос мненията на стариците не съвпадат. Ти как се чувстваш? Искаш ли да ти дам още нен?

— Добре съм — отвърнал Тим. Никога досега не бил изричал такава лъжа.

— Бях почти сигурен, че знам кой е убиецът — както навярно и ти, — и последните ми съмнения се разсеяха в кръчмата на Гити, откъдето започнах обиколката си из Дъбрава. Дойде ли времето за данъците, на местната пивница винаги може да се разчита; можеш да я острижеш с десет късчета сребро, а току-виж и с повече. Там и узнах, че Бърн Келс е завързал панделката с вдовицата на мъртвия си партньор.

— Заради теб — процедил Тим с монотонен глас, който изобщо не приличал на неговия. — Заради твоите проклети данъци.

Сбирокнижникът положил длан върху гърдите си.

— Грешиш! — изтъкнал той с престорено засегнат тон. — Не данъците са го карали да изгаря в постелята през всичките тези години. Дори когато до него още е лежала жена, която да потушава факлата му.

Сбирокнижникът говорел ли, говорел, но действието на субстанцията, наречена „нен“ вече започвало да отслабва и момчето изгубило нишката на разговора. Изведнъж от хладно му станало горещо и стомахът му болезнено се свил. Тим допълзял до догарящия огън, рухнал на колене и избълвал вечерята си в същата яма, която събеседникът му изровил с ботуша си.

— Виждаш ли! — възкликнал радостно човекът с черния плащ. — Знаех си, че все ще послужи за нещо!

 

 

— Сигурно искаш час по-скоро да се върнеш при майка си — рекъл му Сбирокнижникът.

Тим вече бил приключил с повръщането и седял край останките от огъня с клюмнала глава и паднал пред очите му перчем. — Ти си достоен син. Обаче имам още нещо за теб. Няма да ти отнеме повече от минутка. Пък и каквото и да си говорим, няма да има кой знае каква разлика за Нел Келс; стореното си е сторено.

— Не я наричай така! — извикало момчето.

— Че защо? Нима не е омъжена? Който жени се припряно, не живее хич засмяно, казват старите хора. — Сбирокнижникът приклекнал пред дисагите си и наметалото му се издуло около него, досущ като крилете на огромна страховита птица. — Казват още и че никой не може да раздели обвързаните в църквата… И това си е чистата истина. На някои нива на Кулата съществува любопитното понятие „развод“, но не и в това очарователно кътче от Средния свят. Чакай малко сега… къде ли беше…

— Не разбирам защо Широкоплещестия Питър и Мудния Ърни не са го открили отбелязал глухо Тим. Чувствал се опустошен, сякаш някой е изкарал всичкия му въздух. Нейде дълбоко в сърцето му все още пулсирало някакво чувство, ала той нито знаел какво е, нито можел да го опише. — Това си е техният участък и те си работят тук, откакто Косингтън се възстанови и отново нарами брадвата…

— Да, те секат желязно дърво, ала не тук. Имат си и други участъци. Този си стои изоставен от известно време… Не се ли сещаш защо?

Естествено, че се сещал. Широкоплещестия Питър и Мудния Ърни били добри и разбрани хора, но не можело да се каже, че са сред най-храбрите дървосекачи. Обикновено не смеели да влизат твърде навътре в гората.

— Чакали са отровницата да се премести другаде… или поне тъй предполагам.

— Мъдро хлапе — кимнал одобрително събеседникът му. — Вярно предполагаш. А как, смяташ, се е чувствал пастрокът ти, като е знаел, че този дървесен плужек може всеки момент да се махне оттук и ония двамата да се върнат? Да се върнат и да открият следите на престъплението му, преди да е събрал смелост, за да отнесе тялото по-навътре в гората?

Новото чувство, загнездило се в сърцето на Тим, запулсирало още по-силно. И той се радвал на това. Всичко било за предпочитане пред безпомощния ужас, които го пронизвал при всяка мисъл за майка му.

— Зле, надявам се Дано е изгубил съня си. — След което добавил, неочаквано осенен от внезапно прозрение: — Ето защо отново е започнал да пие!

— Да, мъдро хлапе си, сивеем не за годините си… А! Ето къде била! — Сбирокнижникът се обърнал към Тим, кой то тъкмо бил отвързал Битси и се готвел да я възседне. Приближил се до момчето, криейки нещо под наметалото си. — Сигурно го е направил импулсивно, после е изпаднал в паника. Защо иначе ще си измисля такава абсурдна история? Другите дървосекачи се съмняват в нея, бъди сигурен. Запалил е огън и се е приближил максимално близо до пламъците, за да опърли дрехите и кожата си, оставайки толкова време, колкото е могъл да издържи. Знам го, защото запалих огън върху останките от неговия. Най-напред е захвърлил принадлежностите на своя мъртъв партньор отвъд потока — навътре сред дърветата, колкото му стигали силите. Обзалагам се, че кръвта на баща ти върху ръцете му още не е била изсъхнала… Прекосих потока и ги намерих. В общи линии, безполезни неща, ала запазих едно от тях специално за теб. Беше доста ръждива в интерес на истината, обаче успях да я почистя с пемзата и с точилото. — Той извадил изпод наметалото си брадвата на Големия Рос. Наскоро наточеното й острие проблеснало. Тим, който вече бил яхнал Битси, поднесъл брадвата към устните си и целунал хладната стомана. После я затъкнал в колана си, както го бил учил Големия Рос — с острието не към тялото му, а в обратната посока. — Виждам, че носиш някаква имитация на родит на врата си. На баща ти ли беше?

На гърба на мулето момчето изглеждало почти еднакво на ръст със Сбирокнижника.

— Беше в сандъка на онзи подъл убиец.

— Е, открил си късметлийската му монета, а сега получи и брадвата му. Интересно, къде ли би я забил, ако ка ти предостави подобна възможност?

— В главата му. — Новото чувство — чиста ярост — се отскубнало от сърцето му като птица с пламтящи криле. — Без значение дали отпред или отзад.

— Достоен отговор! Обичам хората с планове за бъдещето! Тръгвай и нека всички богове, които знаеш, да са ти на помощ, барабар с Човека Исус! — Сбирокнижникът се обърнал към гаснещия огън. — Сигурно ще прекарам още една-две нощи в Необятната гора. Интересни неща се случват в малката Дъбрава, безкрайно интересни! Оглеждай се за зелената ефирия, момчето ми! Тя сияе, да знаеш!

Тим не продумал, ала мъжът с черния плащ бил сигурен, че е чул думите му.

Всеки на негово място щял да ги чуе.

 

 

Навярно вдовицата Смак гледала през прозореца, понеже изскочила навън преди още Тим да отведе изтощената Битси до верандата (въпреки разяждащата го тревога, момчето изминало последните седемстотин-осемстотин метра пеша, за да му е по-леко на добичето).

— Слава на боговете, слава на боговете! Майка ти вече те мислеше за мъртъв. Бързо, бързо, да влезем вътре! Нека най-накрая чуе гласа ти и да те докосне!

Пълният смисъл на тези думи не дошъл веднага до съзнанието на Тим. Той завързал Битси до Съншайн и се завтекъл по стъпалата на верандата.

— Как се сети да идеш при нея, сай?

Вдовицата обърнала лицето си към него (макар че лицето й изобщо не се виждало под тъмния воал).

— Ума ли си изгуби, Тимъти? Та нали те видях през прозореца на къщата си как пришпорваш като невидял мулето?!? Не можах да разбера защо си се разбързал в тази късна доба, при това точно към гората, ето защо реших да го узная от майка ти… Но да вървим! И се постарай да говориш малко по-весело, ако я обичаш.

И вдовицата го повела през дневната, където мъждукали две керосинови лампи. В стаята на майка му, на масичката до леглото, също горяла една лампа и на нейната светлина Тим видял лежащата в постелята Нел. Лицето й било наполовина скрито от превръзките. Друг един бинт, просмукан от кръв, обвивал шията й, подобно на яка.

При звука от стъпките му тя се изправила в кревата с безумно изражение на лицето.

— Ако е Келс, не се приближавай! Достатъчно злини сътвори!

— Аз съм, мамо.

Нел се обърнала към него с разтворени обятия.

— Тим! Ела при мен, ела!

Момчето коленичило до леглото и обсипало с целувки лицето й, там, където не било скрито от превръзките. От очите му бликали сълзи. Майка му все още била с нощницата си, ала яката и предницата на дрехата били втвърдени от засъхналата кръв. Сбирокнижникът му показал как пастрокът му със страшна сила стоварил върху главата й глинената стомна, след което се заел да я обработва с юмруци. Колко ли удара видял Тим? Момчето не знаело. А колко още е трябвало да изтърпи клетата му майка, след като видението в сребърния тас изчезнало? Толкова много, че било истински късмет изобщо да е жива, помислил си той… Един от тези удари — най-вероятно онзи със стомната — лишил майка му от зрението й.

 

 

— Ударът е предизвикал сътресение на мозъка — казала вдовицата Смак. Тя седяла на люлеещия се стол в спалнята на Нел, а Тим бил седнал на леглото и държал лявата ръка на майка си. Два от пръстите на лявата били счупени. Вдовицата, на чийто гръб се струпали толкова много грижи след своевременното й посещение, ги шинирала със съчки и ги превързала с парчета плат от старите нощници на Нел.

— Виждала съм го и преди. В мозъка се е образувал оток. Щом спадне, зрението й може би ще се възвърне.

— Може би — повторило мрачно момчето.

— Ако Бог пожелае вода, ще има вода, Тимъти.

„Само дето нашата вода е отровна — помислил си Тим — и боговете нямат нищо общо с това.“ Тъкмо отворил уста, за да го каже, когато вдовицата поклатила глава.

— Сега спи. Дадох й билкова настойка — не много силна, понеже се притеснявах как ще й се отрази след всички тези удари по главата, — но явно й е подействала. Добре, че стана така.

Момчето свело поглед към лицето на майка си — плашещо бледо, осеяно с кървави петънца — и побързало да се обърне към учителката си:

— Нали пак ще се събуди?

— Ако Бог пожелае вода, ще има вода — повторила тя и на Тим му се сторило, че зад воала призрачните й устни се разтеглили в подобие на усмивка. — А мисля, че в този случай ще има вода. Майка ти е силна.

— Може ли да поговоря с теб, сай? Ако не поговоря с някого, направо ще се пръсна.

— Разбира се. Да излезем на верандата. Тази нощ ще остана тук, ако нямаш нищо против. Само бих искала да отведеш Съншайн в обора и да се погрижиш за него…

— Разбира се — отвърнало момчето. Изпитвало такова облекчение, че неволно се усмихнало. — И казвам благодаря, сай.

 

 

Било още по-топло от преди. Разположена в люлеещия се стол, където Големия Рос обичал да прекарва летните вечери, вдовицата казала:

— Струва ми се, че се задава мразовей. Наречи ме луда, ако щеш — няма да си първият, нито последният, — обаче имам такова предчувствие.

— Какво е това, сай?

— Не го мисли. Най-вероятно нищо работа… освен ако не видиш сър Трокен да танцува на звездна светлина с муцунка, обърната на север. По тези краища не е имало мразовей, откакто бях хлапе, а повярвай ми, това беше доста отдавна. Имаме и по-важни неща, за които да си говорим. Само онова, което този звяр причини на майка ти, ли те измъчва… или има и нещо друго?

Тим въздъхнал. Не знаел откъде да започне.

— Виждам, че носиш на шията си монетата, която преди съм виждала на врата на баща ти. Може би трябва да започнеш оттам. Има и още нещо, което трябва да обсъдим, и то е как да защитим майка ти. Бих те изпратила при полицай Хауард, въпреки че е късно, но у тях е тъмно, а кепенците са затворени. Със собствените си очи го видях, докато идвах насам. И в това няма нищо чудно — всички знаят, че когато Сбирокнижникът идва в Дъбрава, Хауард Тасли винаги си намира някакъв предлог да изчезне вдън земя. Аз вече съм старица, а ти си още хлапе. Какво ще правим, ако Бърн Келс се върне, за да довърши започнатото?

Тим, който вече не се чувствал като хлапе, докоснал колана си:

— Бащината монета не е единственото, което открих тази вечер. — Показал на вдовицата брадвата на Големия Рос. — Това също принадлежеше на татко и ако Келс възнамерява да се върне, ще го забия в главата му. Където му е мястото.

Вдовицата Смак понечила да възрази, ала пламъчетата, които зърнала в очите на момчето, я накарали да отмести поглед.

— Разказвай — рекла. — Искам да чуя всичко, до последната дума.

 

 

Щом Тим приключил с разказа си — без да й спестява нито дума, както му заръчала, — повторил казаното от майка му за Сбирокнижника. Известно време старата учителка седяла мълчаливо… макар че от време на време нощният вятър развявал воала й и се създавало впечатлението, че тя кима.

— Знаеш ли, че Нел е права — продумала най-накрая. — Този тайнствен човек наистина не е остарял с нито ден. И събирането на данъци за него не е работа, а забавление. Между другото, той си има много такива увлечения. — Вдигнала ръката си и сякаш я заразглеждала през воала. После пак я отпуснала в скута си.

— Не треперите — отбелязало момчето.

— Да, днес не треперя, което е добре, ако ще трябва да прекарам цялата нощ до леглото на майка ти. А ти ще си постелеш сламеник зад вратата. Няма да ти е много удобно, но ако пастрокът ти се върне, ще можеш да го издебнеш в гръб. Само така ще имаш шанс да го победиш. Животът няма нищо общо с приказките за Храбрия Бил, нали?

Пръстите на Тим се свили в юмруци, ноктите му се впили в дланите му.

— Този кучи син не заслужава друго. Тъй е постъпил с баща ми, значи тъй заслужава да умре.

Вдовицата Смак хванала ръката му и нежно разтворила пръстите му.

— Нищо чудно изобщо да не се върне. Особено ако си е казал, че е приключил с нея. Все пак всичко беше плувнало в кръв!

— Мръсно копеле! — просъскал глухо Тим.

— Най-вероятно се търкаля пиян някъде. Утре ще идеш при Здравеняка Питър Косингтън и Мудния Ърни Марчли, защото трупът на баща ти е в техния участък. Покажи им монетата си и им разкажи къде си я намерил. Те ще извикат още хора и ще се отправят в търсене на Келс, а когато го намерят, ще го хвърлят в тъмницата. Надали ще им отнеме много време. Обзалагам се, че щом изтрезнее, Келс ще започне да твърди как нищо не си спомня. И не е изключено да казва истината… понеже понякога алкохолът покрива човешкия разум с черна пелена.

— Ще тръгна с тях.

— Не, едно момче няма работа там. Стига ти, че ще трябва да стоиш цяла нощ на стража с бащиния топор. Тази нощ трябва да си мъж. Утре отново ще станеш момче, а най-доброто място за едно момче, чиято майка е претърпяла злополука, е до постелята й.

— Сбирокнижникът ми каза, че ще прекара още една-две нощи край Желязната пътека. Може би няма да е зле да…

Ръката, която само допреди миг го утешавала, сега се впила в китката му с такава сила, че чак го заболяло.

— Не си го и помисляй! Не ти ли стига това, което ти причини?

— Какво говориш, сай?!? Нима той е виновен за случилото се? Келс уби баща ми и Келс преби зверски майка ми!

— Но именно Сбирокнижникът ти даде ключа… и само боговете знаят какво друго още е сторил. Или ще стори, ако му се яви сгодна възможност. Не забравяй, че навсякъде, където стъпи, той сее раздор, разруха и плач. И постъпва така от незапомнени времена. Да не мислиш, че хората се страхуват от него само защото ще ги изхвърли на улицата, ако нямат с какво да си платят налозите? Не, Тим, не.

— Знаеш ли името му?

— Не, обаче не ми е нужно, понеже знам какво представлява в действителност. Той е ходещата гибел. Веднъж, след като натвори такива неща, за които не мога да говоря пред едно дете, се зарекох да узная за него всичко възможно. Писах на една знатна дама, която познавах навремето в Гилеад — жена, надарена с изключително благоразумие и красота. Платих на куриера голяма сума в сребро, за да отнесе посланието ми и да ми донесе отговора… който моята приятелка от големия град изрично ме помоли да изгоря. Та тя ми разказа, че когато Сбирокнижникът от Гилеад не се отдава на увлечението си да събира налози — безсърдечно дело, което се свежда до изцеждането на сълзите на отрудените хора, той служи като съветник. Съветник на дворцовите лордове, зовящи се „Съветът на Елд“, макар че кръвното им родство с Елд е недоказуемо и почива само на техните твърдения. Мълви се, че Сбирокнижникът бил велик маг и навярно има нещо вярно; нали и ти си зърнал магията му в действие…

— Да — кимнал Тим, мислейки си за сребърния тас. Сетне си спомнил как Сбирокнижникът противно на всякаква логика му се сторил по-висок, когато изведнъж се разгневил.

— Благородната ми позната сподели, че според някои слухове под черната му пелерина се криел самият Мерлин — онзи Мерлин, който бил придворен маг на самия Артур Елд. Сказанията и легендите твърдят, че Мерлин е вечен и живее не като всички нас, от днешния ден към утрешния, а обратно във времето. — Момчето дочуло как вдовицата сумти под воала си. — Само от тази мисъл главата започва да ме боли, понеже това противоречи на всички природни закони.

— Но нали според преданията Мерлин е бял магьосник?

— Онези, които вярват, че Сбирокнижникът е всъщност Мерлин, мълвят, че бил тласнат към злото от фалшебството на Магьосническата дъга, поверена му в дните преди падението на Кралството на Елд. Други смятат, че по време на по-сетнешните си странствания той се натъкнал на артефакти, останали от Великите древни, които отначало го запленили, после почернили душата му. Казват, че се случило в Необятната гора, където той и досега си има тайно убежище, в което времето е спряло.

— Не ми се вярва — отбелязал Тим… макар че въображението му било завладяно от идеята за вълшебна къща, където стрелките на часовниците не помръдват, а в пясъчните часовници не пада нито една песъчинка.

— То е ясно, че това са просташки измишльотини — възкликнала вдовицата Смак, ала щом зърнала потреса в очите на момчето, побързала да добави: — Съжалявам, но понякога само вулгарността върши работа. Не, дори Мерлин не може да е на две места едновременно. Значи хем обикаля из Необятната гора в единия край на Северното баронство, хем служи като съветник на лордовете и на Стрелците в Гилеад в другия му край… Не, Сбирокнижникът не е Мерлин, но е маг, при това тъмен. Така ми каза дамата, на която някога съм преподавала, и аз й вярвам. Затова не бива да ходиш повече при него. Каквото и да ти предложи, каквото и да ти обещае — не забравяй, че всичко ще се окаже лъжа.

Тим се замислил над думите й.

— Сай, а ти знаеш ли какво е това ефирия? — попитал след малко.

— Разбира се — отвърнала тя. — Ефириите са феи, които според сказанията обитават най-затънтените горски дебри. Зловещият човек ли ти спомена за тях?

— Не, просто се сетих за една история, която Сламения Уилем ми разказа неотдавна в дъскорезницата.

„Защо изобщо излъгах?“

Ала дълбоко в сърцето си Тим знаел отговора.

 

 

За щастие тази нощ Бърн Келс не се прибрал. Тим възнамерявал да стои на стража през цялата нощ, ала все пак бил малко момче, при това страшно уморено „Ще затворя очи само за няколко секунди, за да им дам да си починат“ — казал си той, докато лягал на сламеника зад вратата… и наистина му се сторило, че са изминали едва няколко секунди. Щом отворил очи обаче, стаята била обляна от утринните слънчеви лъчи. Брадвата на баща му лежала на земята — там, където се изплъзнала от омалялата му ръка, когато сънят го надвил. Момчето я вдигнало, затъкнало я в колана си и се втурнало към спалнята при майка си.

Вдовицата Смак спяла дълбоко в люлеещия се стол от Таварес, избутан досами постелята на Нел. Хъркането й повдигало равномерно воала. Тим забелязал, че очите на майка му са широко отворени. Зениците й мигом се стрелнали по посока на звука от стъпките му.

— Кой идва?

— Аз съм, мамо. Тим.

Момчето седнало до леглото й.

— Можеш ли да виждаш вече? Поне мъничко?

Тя се помъчила да се усмихне, но подпухналите й устни едва помръднали.

— Боя се, че всичко все още е тъмно, за съжаление.

— Нищо.

Тим вдигнал здравата й ръка и я целунал.

— Сигурно още е твърде рано.

Гласовете им събудили вдовицата Смак.

— Той е прав, Нел.

— Независимо дали ще прогледна, или не, догодина ще ни изхвърлят оттук и какво ще правим тогава?

И майка му обърнала лице към стената и заридала. В недоумение как да постъпи, Тим вдигнал поглед към вдовицата. Тя му дала знак да излезе.

— Ще й дам нещичко, което да я успокои — обяснила тя. — А ти имаш да се срещаш с някои хора, Тим. На твое място бих тръгнала още сега, преди да са отишли в гората.

 

 

Като нищо щял да изтърве Питър Косингтън и Ърни Марчли, ако Плешивкото Андерсън — един от най-големите земевладелци в Дъбрава — не се бил разприказвал с тях в хамбара, където складирали добива и държали сечивата си. Дървосекачите тъкмо запрягали мулетата и се готвели за новия работен ден. Тримата изслушали мрачно разказа на момчето, а когато Тим завършил с думите, че и на сутринта майка му все още е незряща, Широкоплещестия Питър поставил ръце на раменете му.

— Разчитай на нас, момко. Ще вдигнем на крак всички дървосекачи от селото — както тия, дето работят на разцветниците, така и ония, дето секат желязното дърво. Днес никой няма да ходи за дърва в гората.

А Плешивкото Андерсън добавил:

— Аз пък ще изпратя момчетата си да наобиколят фермерите, Дестри и дъскорезницата.

— Няма ли да известим полицая? — попитал Мудния Ърни.

Андерсън свел глава, изплюл се между ботушите си и избърсал брадичката си с длан.

— Чух, че тръгнал за Таварес, ама никой не знае дали бракониери ще лови, дали държанката си ще навестява… От Хауърд Тасли полза никаква; все едно да си туриш пето колело на каруцата. Ще свършим всичко сами и ще окошарим Келс, преди Тасли да се вясне отново тук.

— А ако тръгне да се репчи, ще му строшим ръцете — добавил Косингтън. — Никога не е можел да озаптява бездънната си жажда и лошия си нрав. Навремето Джак Рос го вкарваше в пътя, но вижте какви ги надроби Келс! Да пребие Нел Рос тъй зверски, че клетата женица да ослепее! Пияндурникът открай време и беше хвърлил око и единственият, дето не го знаеше, беше…

Андерсън го смушкал с лакът да млъкне и се обърнал към Тим:

— Сбирокнижникът ли ти показа трупа на татко ти?

— Аха.

— И ти сам го видя, със собствените си очи?

— Да, видях го. — В очите на момчето напирали сълзи, ала гласът му не потреперил.

— На нашия участък — добавил Мудния Ърни. — В единия край на полянката, дето се е наместила една отровница.

— Да.

— Само заради туй ми се ще да му видя сметката — заканил се Широкоплещестия Питър, — но ще го докопаме жив, стига да можем. Ърни, двамата с тебе ще отидем и ще пренесем мърт… тленните останки, преди да се включим в издирването. Плешивко, ще можеш ли сам да разпространиш новината?

— Естествено. Сборен пункт — пред бакалницата. Вие, момчета, също си отваряйте очите на четири, докато пътувате по Желязната пътека, макар че най-вероятно мръсникът се търкаля пиян нейде из селото… — След тези думи Андерсън измърморил под нос, по-скоро на себе си, отколкото на другите: — Никога не съм вярвал на оная история с дракона.

— Започнете с кръчмата на Гити — предложил Мудния Ърни. — Неведнъж си отспиваше там след запоите…

— Така и ще направим — кимнал Плешивкото Андерсън и вдигнал поглед към небето. — Право да ви кажа, нещо не ми харесва това време. Твърде топло е за Ширноземие. Надявам се да не ни донесе някоя буря, а не дай си боже да предвещава мразовей. Ще унищожи всичко и догодина никой няма да е в състояние да даде дължимото на Сбирокнижника. Макар че ако това, което казва хлапето, е вярно, той всъщност ни е направил услуга, посочвайки гнилата ябълка в кошницата…

„Може и да е направил услуга на вас, ала не и на майка ми — помислил си Тим с горчивина. — Ако не ми беше дал онзи ключ и аз не го бях използвал, сега тя нямаше да е сляпа като къртица.“

— Прибирай се вкъщи — обърнал се Марчли към момчето с мек, но нетърпящ възражение тон. — Ако искаш, пътьом се отбий у нас и кажи на жена ми, че майка ти се нуждае от помощ. По някое време вдовицата Смак ще трябва да отиде у дома си и да си почине, понеже нито е здрава, нито е първа младост… И още нещо. — Той въздъхнал. — Кажи й, че после ще ни трябват помощнички и за погребалния дом на Топкинс.

 

 

Този път Тим оседлал Мисти, а тя обичала да спира и да си пощипва зеленина от всеки храст. Докато стигне до дома си, бил задминат от две каруци и една запрегната с пони двуколка. Във всяка от тях имало по две жени, готови да помогнат на злочестата му майка и трудния момент.

Преди още да прибере Мисти в конюшнята и да я завърже до Битси, на верандата се появила Ада Косингтън и му казала, че трябва да откара вдовицата Смак у дома й.

— Вземи моята двуколка. Само гледай да не я преобърнеш, ме клетницата едва се държи.

— Да не е получила пристъп?

— Не, по-скоро е толкова изтощена, че просто няма сили да трепери. Все пак е била тук, когато помощта й е била най-необходима, и вероятно е спасила живота на майка ти. Никога не го забравяй.

— А майка ми може ли да вижда вече? Поне мъничко?

Тим обаче зърнал отговора в очите на сай Косингтън, преди тя да си отвори устата.

— Още не, синко. Трябва да се молиш за изцелението й.

Момчето се замислило дали да й каже онова, което баща му понякога казвал: „Моли се за дъжд, колкото щеш, но кладенец копай, без да се осланяш на валеж“ В крайна сметка обаче предпочело да си замълчи.

 

 

Пътуването до къщата на вдовицата им отнело повечко време, понеже магаренцето й било привързано към задната част на двуколката. Както и преди, било необичайно горещо за сезона, а сладко-киселият ветрец, който обикновено подухвал от Необятната гора, утихнал. Вдовицата Смак на няколко пъти се опитала да каже нещо окуражаващо на момчето, обаче се отказала; Тим предположил, че думите й звучали също тъй фалшиво в собствените й уши, както и в неговите. Малко след като преполовили Главната улица, той дочул вдясно от себе си гъргорещи звуци. Обърнал се разтревожено и тутакси се успокоил. Спътничката му била заспала, брадичката й почивала върху пилешката й гръд. Долният край на воала й лежал в скута й.

Щом достигнали дома й в края на поселището, Тим й предложил да я изпроводи до къщата.

— Не, само ми помогни да се кача по стълбите, а оттам насетне и сама ще се справя — рекла му вдовицата Смак. — Толкова съм уморена, че искам само да пийна малко чай с мед и веднага си лягам. Връщай се при майка си, без да губиш време, Тим. Знам, че докато се прибереш, сигурно половината жени от Дъбрава ще са се струпали у вас, ала тя се нуждае най-вече от теб!

И за пръв път през тези пет години, откакто Тим бил ученик на вдовицата Смак, тя го прегърнала. Прегръдката била сурова и енергична. Момчето почувствало как тялото й трепери под дрехите в плен на поредния пристъп. Явно не била чак толкова уморена, че да се отърве от треперенето. Или въпреки умората си намерила сили да утеши едно момче — едно изтощено, гневно и изплашено момче, — което отчаяно се нуждаело от утеха.

— Отивай при нея. И стой далеч от зловещия човек, ако пак се изпречи на пътя ти. Не забравяй, че целият е изтъкан от лъжи — от ботушите до главата, — а приказките му ще ти донесат само сълзи.

 

 

Докато вървял към дома си, Тим срещнал Сламения Уилем и брат му Хънтър (известен като Петнистия Хънтър заради обсипано му с лунички лице), които яздели към сборния пункт на групата за издирване на Келс.

— Ще претърсим всички участъци покрай Желязната пътека заявил развълнувано Петнистия Хънтър. — Няма начин да не го открием.

От тези думи момчето разбрало, че явно не са намерили Келс в градската кръчма. Сърцето му подсказвало, че няма да го открият край Желязната пътека. Не знаел на какво се дължи предчувствието му, ала било много силно. Досущ като усещането, че Сбирокнижникът още не е приключил с него. Да, мъжът в черно доста се позабавлявал за негова сметка… ала явно не се бил наситил.

 

 

Нел спяла, но се събудила, когато Ада Косингтън въвела Тим в стаята. Останалите жени били в дневната, обаче си личало, че не са седели със скръстени ръце, докато момчето отсъствало. Килерът се бил напълнил по чудодеен начин — лавиците се огъвали под тежестта на всевъзможни шишета и пакети — и въпреки че Нел била образцова стопанка, Тим за първи път виждал дома си така сияещ от чистота. Дори таванските греди били прилежно изстъргани от дима и саждите.

От Бърн Келс нямало и следа. Ужасният сандък бил изнесен под задната веранда, където да гние в компанията на паяци, мишки и жаби.

— Тим? — Нел протегнала ръка и облекчено въздъхнала, когато момчето уловило търсещите й пръсти. — Всичко наред ли е?

— Да, мамо, всичко е наред.

Това било опашата лъжа и двамата го знаели.

— И преди знаехме, че татко ти е мъртъв, нали? Обаче утехата е никаква; имам чувството, че отново са го убили. — От незрящите й очи бликнали сълзи. Тим също ридаел, ала се стараел да го прави тихичко. Майка му нямало да се почувства по-добре, ако чуе неговия плач. — Ще го отнесат в малкия погребален дом зад ковачницата на Стоукс. Тези добри женици ще отидат там, за да го подготвят за погребението, но ще можеш ли да идеш преди тях, Тими? Ще можеш ли да му изразиш своята и моята любов? Защото аз не мога. Мъжът, с когото бях достатъчно глупава да се обвържа, така ме подреди, че едва ходя… И нищичко не виждам. Що за ка-май се оказах… и каква цена ми се наложи да платя!

— Не говори така, мамо. Обичам те. Разбира се, че ще отида.

 

 

Понеже още имал време, Тим отишъл първо в обора (в къщата имало прекалено много жени за неговия вкус), където си приготвил легло от малко слама и един стар чул, с който покривали мулетата. Заспал почти веднага. В три след полунощ бил събуден от Широкоплещестия Питър. Мъжът притискал шапката си към гърдите си, на лицето му било изписано скръбно изражение.

Тим моментално се надигнал, търкайки очите си.

— Открихте ли Келс?

— Не, момко, ала открихме баща ти и го пренесохме в селото. Майка ти каза, че ще му отдадеш последна почит от името на вас двамата. Тъй ли е?

— Да, тъй е. — Момчето се изправило и се заело да изтръсква сламата от панталоните и ризата си. Изпитвало чувство на срам, задето дървосекачът го заварил да спи, обаче през изминалата нощ сънят му бил неспокоен и измъчван от кошмари.

— Тогава да тръгваме. Ще те закарам с моята каруца.

 

 

Погребалният дом зад ковачницата бил единственото място, способно да мине за морга в онези времена, когато повечето селяни сами се грижели за покойниците си, погребвайки ги в собствената си земя. Обикновено после поставяли над гробовете дървен кръст или грубо издялана каменна плоча. Пред вратата на погребалния дом стоял Дъстин Стоукс, наречен от съселяните си Нажежения Стоукс заради ковашкия си занаят. Вместо обичайните кожени бричове сега носел бели памучни панталони, а над тях, подобно на корабно платно, се издувала широка бяла риза, стигаща чак до коленете му.

Докато го гледал, Тим се сетил, че обичаите повелявали човек да се облича в бяло в уважение към мъртвите. И в този миг осъзнал всичко. Осъзнал го в цялата му неумолимост; осъзнал го по начин, който изобщо не можел да се сравнява с онази нощ в Необятната гора, когато се взирал в отворените очи на мъртвия си баща. Краката му се подкосили.

Широкоплещестия Питър го подхванал със силните си ръце.

— Ще издържиш ли, момко? Ако не можеш, няма нищо срамно. Все пак е твоят баща и аз знам колко силно го обичаше. Както и всички ние.

— Ще издържа — отвърнал Тим. Шепнешком, защото въздухът отказвал да влезе в дробовете му.

Нажежения Стоукс доближил юмрук до челото си и се поклонил. За пръв път през живота си Тим бил приветстван като зрял мъж.

— Хайл, Тим, син на Джак. Неговата ка вече е на полянката в края на пътя, ала онова, което остана, още е тук. Искаш ли да влезеш и да го зърнеш?

— Да, моля аз.

Широкоплещестия Питър останал отвън и Стоукс хванал момчето за ръката. Но не онзи Стоукс с кожените бричове, който разпалвал с меховете огъня в ковачницата си и грозно псувал, а един друг Стоукс, облечен в церемониални бели одежди. Той го въвел в малката стаичка с изрисувани с горски пейзажи стени и го съпроводил до подиума от желязно дърво в центъра — мястото, което от памтивека символизирало полянката в края на пътя.

Големия Рос също бил пременен в бяло, но дрехата му била саван от тънко платно. Взорът на лишените му от клепачи очи бил устремен в тавана. До едната стена бил подпрян ковчегът и от него се носел приятен аромат, понеже също бил изработен от желязно дърво, за да съхрани тленните останки на покойника за хиляди години напред.

Стоукс пуснал ръката на Тим, който изминал сам последните няколко крачки. Щом се приближил до покойника, паднал на колене. Пъхнал длан под плътния саван и хванал бащината ръка. Тя била студена, ала Тим не се поколебал дори за миг, преди да сплете топлите си, живи пръсти с тези на татко си. Така правели винаги още откакто бил съвсем мъничък и едва можел да ходи. В онези дни мъжът, пристъпващ редом с него, му се струвал триметров великан, безсмъртен и непоклатим.

Стоял на колене пред подиума и се взирал в лицето на баща си.

 

 

Щом излязъл навън, бил поразен от ъгъла, под който падали слънчевите лъчи. Изглежда, бил останал в погребалния дом повече от час. Косингтън и Стоукс стояли до високата почти колкото човешки бой купчина пепел зад ковачницата и пушели саморъчно свити папироси. Все още нямало никакви новини за Големия Келс.

— Може да се е хвърлил в реката и да се е удавил — предположил ковачът.

— Хайде, скачай в каруцата, момко — рекъл Косингтън. — Ще те откарам обратно при майка ти.

Тим поклатил глава.

— Благодаря, сай, но мисля да повървя малко, ако нямаш нищо против.

— Имаш нужда от малко време за размисъл, а? Е, разбирам те. Аз ще се прибирам. Вечерята ми ще е изстинала, обаче няма да ми се опре. В такива моменти никой няма да обърне гръб на майка ти, момко. Никой. Не го забравяй.

Момчето се насилило да се усмихне.

Широкоплещестия Питър се качил на капрата и взел поводите, след което ненадейно се сетил за нещо и се навел към Тим.

— Оглеждай се за Келс, докато вървиш към къщи, макар и да не мисля, че ще го зърнеш през деня. Нощем ще ви пазят трима яки юнаци.

— Благодаря, сай.

— Стига си ми викал така. Наричай ме Питър. Вече си голям, така че всичко е наред. — Дървосекачът раздрусал ръката на момчето. — Съжалявам за баща ти, момко. Ужасно съжалявам.

 

 

Тим вървял по главния път на селцето. Залязващото слънце аленеело от дясната му страна. Чувствал се опустошен, изтърбушен и безразличен към всичко и може би така било най-добре… поне засега. С незрящата му майка и без мъж в къщата, който да издържа семейството, що за бъдеще ги очаквало? Приятелите на Големия Рос щели да помогнат, доколкото могат, ала и те си имали предостатъчно грижи. Баща му вярвал, че къщурката им винаги ще си бъде тяхна, но сега Тим разбирал, че нито една къща, стопанство или парче земя в Дъбрава не принадлежат на селяните. Защото на следващата година Сбирокнижникът отново щял дойде и да извади своя свитък. Както и на последващата… и в годината след нея. Изведнъж се изпълнил с омраза към далечния Гилеад, който винаги (или поне в онези редки мигове, когато мислите му се насочвали към него) си представял като някакво дивно, пълно с чудеса място. Нямало ли го Гилеад, нямало да има и данъци. Едва тогава всички щели да са истински свободни.

На юг се издигнал облак прах, който изглеждал като кървава мъгла на фона на залязващото слънце. Тим предположил, че жените, помагащи на майка му, вече пътували с каручките и двуколките си към погребалния дом, откъдето той неотдавна си тръгнал. Там щели да се погрижат за вече умитото от потока тяло. Да го намажат с благовонни масла. Да сложат в дясната ръка на покойника късче брезова кора с изписаните имена на съпругата и сина му. Да му нарисуват синя точка на челото и да го положат в ковчега. После Нажежения Стоукс щял да закове капака с поредица от кратки удари, един от друг по-ужасяващи в своята необратимост.

Накрая жените щели да го засилят със съболезнованията си, ала макар й искрени, те щели да са мъчителни за него. Не знаел дали ще съумее да ги изтърпи, без да рухне. Вече се чувствал тъй уморен от риданията… С тези мисли Тим свърнал от пътя и се насочил към малката ромоляща рекичка, известна като Подковата, която съвсем скоро щяла да го отведе до първоизвора си — кристалночистото ручейче между къщата на Рос и обора.

Пристъпвал в полусън, потънал в мрачни мисли: за Сбирокнижника, за ключето, което можело да се използва само веднъж, за отровницата, за майчините ръце, протягащи се към мястото, откъдето идвал гласът му…

Бил дотолкова погълнат от размишленията си, че за малко нямало да види необикновения предмет, стърчащ от лъкатушещата покрай рекичката пътека. Това бил стоманеният прът с бялата, сякаш направена от слонова кост топка на върха. Спомнил си как попитал Сбирокнижника дали това не е вълшебна пръчица. „Да, може да се каже. Макар че в интерес на истината е започнала живота си като скоростен лост на додж «Дарт»« — гласял загадъчният отговор.

Металният предмет бил забит до половината в твърдата почва; действие, за което определено била необходима сериозна сила. Тим се протегнал към него, поколебал се за секунда, после си казал да не бъде глупак; все пак нямал пред себе си отровница, която да го парализира с ухапването си и да го погълне жив.

Момчето изтръгнало Желязната пръчка и я разгледало внимателно. Да, действително била стоманена. При това от изключително качествена стомана, каквато само Великите древни умеели да правят. Странната вещ със сигурност била много ценна, но чак пък да е вълшебна? Струвало му се, че по нищо не се различава от всяко друго стоманено изделие — изглеждала също тъй студена и мъртва.

»В правилните ръце — бил прошепнал Сбирокнижникът — всеки предмет може да стане вълшебен.“

Момчето забелязало една дървесна жабка, която скачала по ствола на сгърчената брезичка от другата страна на рекичката. Насочило бялата топка към гадинката и произнесло единственото магическо заклинание, което знаело: „Абра-ка-дабра!“. Очаквало жабата да тупне мъртва от дървото или поне да се превърне в… е, в нещо си там. Обаче земноводното явно отказвало да умре или да се преобрази. Онова, което сторило, било да скочи от брезичката и да изчезне сред високата зелена трева, избуяла по речния бряг. Въпреки всичко Тим не се съмнявал, че металната пръчка е оставена специално за него. По някакъв начин Сбирокнижникът знаел, че той ще мине оттук. Както и точния момент, когато това ще се случи.

Тим отново се обърнал на юг и зърнало алени проблясъци. Източникът им се намирал между къщата и обора. В продължение на няколко секунди само се взирал в яркочервените отражения. После се затичал. Сбирокнижникът му подарил ключе, което отваря всяка ключалка. Оставил му вълшебната си пръчица. А ето че сега, в непосредствена близост до извора, откъдето черпели вода, го очаквал и сребърният му тас.

Онзи, с виденията.

 

 

Само че вместо сребърния тас сред тревата се търкаляло деформирано тенекиено ведро. Тим разочаровано увесил нос и се затътрил към обора. Преди да се прибере вкъщи, трябвало да се погрижи за мулетата, да ги напои и да ги нахрани. Ненадейно обаче се спрял и се обърнал назад.

Да, ведро като ведро, ала не тяхното ведро. Тяхното било по-малко и било направено от желязно дърво, а дръжката му — от разцветниково. Момчето се върнало до извора и вдигнало захвърления предмет. После почукало по него с бялата топка. Проехтял дълбок, звънтящ звук, който го накарал да отстъпи крачка назад. Нито едно тенекиено ведро не би могло да кънти така. А още по-малко пък — да отрази алените слънчеви лъчи по такъв впечатляващ начин.

„Да не си мислеше, че ще се откажа от сребърния си тас, за да го дам на някакво недоносче като теб, Тим, син на Джак? И защо да го правя, след като всеки предмет може да стане вълшебен? Като стана дума за вълшебство — нима не ти дадох собствената си вълшебна пръчица?“

Тим си давал сметка, че гласът на Сбирокнижника е рожба на въображението му, обаче бил убеден, че ако човекът с черното наметало бил тук, със сигурност щял да каже нещо подобно.

После в главата му прозвучал нов глас: „Целият е изтъкан от лъжи — от ботушите до главата, — а приказките му ще ти донесат само сълзи.“

Ала Тим побързал да го заглуши и се навел, за да напълни с вода от ручея оставеното ведро. Щом съдът натежал в ръцете му, отново го обхванали съмнения. Помъчил се да се сети дали Сбирокнижникът е правел някакви специални ритуали над водната повърхност — нещо като неотменна част от магията? — но не успял. Единственото, което си спомнил, било предупреждението на човека в черно, че ако наруши покоя на водата, няма да зърне нищо.

Изпълнен със съмнения не толкова във възможностите на вълшебната си пръчица, колкото в способността си да се възползва от нея, той размахал железния прът над водата. Отначало нищо не се случило. Тъкмо възнамерявал да се откаже, над водната повърхност се появила призрачна мъгла, скриваща отражението му. Щом се разсеяла, той зърнал Сбирокнижника, който се взирал право в него. Там, където се намирал зловещият човек, било сумрачно, ала над главата му пърхало странно зелено светличе. Изглеждало не по-голямо от нокът. Причудливата светлинка се издигнала нагоре и момчето забелязало дъската, закована за ствола на желязното дърво. „РОС — КЕЛС“ — било изписано отгоре й.

Зеленото светличе се носело в плавна възходяща спирала и най-неочаквано се озовало под самата водна повърхност във ведрото. Тим зяпнал от изумление. Вътре в странното пламъче се виждало живо същество — миниатюрна изумрудена жена с прозрачни крилца на гърба.

„Това е ефирия — от вълшебните създания!“

Убедена, че е привлякла вниманието му, ефирията кацнала за кратко върху рамото на Сбирокнижника, след което сякаш скокнала от него. Вече се реела между два стълба, свързани от напречна греда, на която се виждала още една табелка. Момчето веднага разпознало равните печатни букви, характерни за бащиния му почерк. „ТУК СВЪРШВА ЖЕЛЯЗНАТА ПЪТЕКА — гласял надписът. — ОТВЪД СЕ ПРОСТИРА ФАГОНАРД“. А най-долу, с по-големи и удебелени букви, пишело:

„ПЪТЕШЕСТВЕНИКО, БЪДИ НАЩРЕК!“

Ефирията се стрелнала обратно към Сбирокнижника и описала два кръга около него, оставяйки сияеща, бавно изсветляваща зелена следа. Сетне литнала нагоре и застинала във въздуха досами бузата на мъжа в черно. Сбирокнижникът се взирал право в Тим; образът му потрепвал (досущ като очертанията на бащиния му труп във водите на поточето), ала при все това изглеждал абсолютно реален и истински, сякаш седял насреща му от плът и кръв. Той описал с ръка полукръг над главата си, движейки два пръста като ножица. Момчето знаело значението на този знак, защото всички в Дъбрава го използвали. „Бързо, бързо!“

В същия миг образите на човека с черния плащ и вълшебната му спътничка изчезнали и Тим видял собственото си смаяно лице. Отново прокарал стоманената пръчка над ведрото, без да забелязва, че тя вибрира в ръката му. Отново, сякаш от нищото, над водната повърхност плъзнала мъгла. После се разсеяла. Сега момчето виждало висока постройка, увенчана с множество фронтони и комини. Тя се издигала насред полянка, обрамчена от тъй масивни и високи железни дървета, че в сравнение с тях дърветата покрай Желязната пътека изглеждали джуджета. „Сигурно върховете им се губят в облаците“ — минало му през ума. Осъзнал, че постройката се намира в най-затънтените части на Необятната гора, много по-навътре от местата, където дръзвали да пристъпят и най-храбрите дървосекачи на Дъбрава. Многобройните й прозорци били украсени с кабалистични символи и благодарение на тях той разбрал, че се взира в дома на Мерлин Елд, където времето е спряло своя ход или дори тече в обратна посока.

Във ведрото се появило малкото, потрепващо изображение на Тим. Той пристъпил към вратата и похлопал. Вратата се отворила и на прага застанал усмихнат старец, в чиято дълга до кръста бяла брада проблясвали скъпоценни камъни. На главата му имало островърха шапка, яркожълта като слънцето на Пълноземие. Водният Тим повел задълбочен разговор с Водния Мерлин. Магьосникът се поклонил и се върнал в сградата… която, както изглеждало, постоянно променяла очертанията си (макар че не било изключено причината за това да се дължи на водата). Когато вълшебникът се върнал, вече държал в ръцете си някаква черна тъкан, наподобяваща коприна. Вдигнал я към очите си, показвайки предназначението й — превръзка. Водният Мерлин я подал на Водния Тим, ала преди момчето да успее да я поеме, над водата отново се разстелила мъгла. Щом се разсеяла, Тим не могъл да види нищо друго, освен собственото си лице и птицата, прелитаща над главата му в стремежа си да се върне в гнездото си преди мръкване.

Момчето размахало стоманената пръчка над водата за трети път. Въпреки вълнението му, вече съвсем ясно усещало как тя вибрира между пръстите му. Щом мъглата се избистрила, във ведрото се появил неговият образ. Тим седял до леглото на майка си, чиито очи били скрити под черната превръзка. После Водният Тим се пресегнал, свалил превръзката и лицето на Водната Нел се озарило от невъобразима радост. Смеейки се, тя притиснала сина си в обятията си. Водният Тим също се смеел.

В този миг мъглата засенчила и това видение, ала за разлика от преди сега и вибрациите в стоманената пръчка изчезнали. „Стана напълно безполезна“ — помислило си момчето. И било съвсем право. Щом мъглата се разсеяла, водата в тенекиеното ведро вече не му показвала нищо по-необичайно от последните отблясъци на залязващото слънце. Тим на няколко пъти се опитал да размаха над съда пръчката на Сбирокнижника, ала напразно. Това обаче изобщо не го притеснявало. Вече знаел какво трябва да стори.

Изправил се, погледнал към своя дом и не видял никого отпред. Навярно мъжете, обещали да стоят на стража, щели да се появят съвсем скоро. Ето защо не бивало да се бави.

Влязъл в обора, погалил нежно Битси и я попитал дали не иска отново да направят вечерна разходка.

 

 

Вдовицата Смак била изтощена до краен предел от непредвидените усилия, които трябвало да положи, за да помогне на Нел Рос. Освен всичко друго, била болна и стара, а и това странно, необичайно топло време я притеснявало повече, отколкото би се съгласила да признае. Ето защо, въпреки че Тим не смеел да хлопа твърде силно (стигало му и това, че изобщо посмял да я безпокои след залез-слънце), вдовицата веднага се събудила.

Жената взела една лампа и сърцето й се свило, щом зърнала кой стои на прага й. Ако прогресиращата й болест не била отнела способността на единственото й око да сълзи, със сигурност щяла да се разплаче при вида на това младо лице, изпълнено с глупава и смъртоносна решителност.

— Връщаш се обратно в гората — въздъхнала тя.

— Да — отвърнал Тим с тих, но непоколебим глас.

— Въпреки всичко, което ти казах.

— Аха.

— Той те е омагьосал. Но защо? Заради някаква изгода? Не, не и той. Видял с ярко пламъче сред мрака на тази забравена от бога пустош, а за него няма нищо по-сладко от това да го стъпче.

— Сай Смак, той ми показа…

— Нещо за майка ти, обзалагам се. Знае какви струни да докосне, и го по-добре от всеки друг. За всяко сърце той има вълшебно ключе. Наясно съм, че думите ми няма да те спрат, защото и с едно-единствено око мога да прозра какво се крие в сърцето ти. Както съм наясно и че не мога да те удържа със сила. Тогава защо изобщо реши да дойдеш при мен?

Думите й смутили момчето, ала решимостта му не отслабнала дори за миг. В този момент вдовицата Смак осъзнала, че Тим наистина е изгубен за нея. И нещо по-лошо — че е изгубен и за самия себе си.

— Какво искаш? — попитала тя.

— Само да изпратите вест на майка ми, ако не ви затруднява. Кажете й, че съм отишъл в гората и ще се върна с нещо, което ще й помогне да си възвърне зрението.

В продължение на няколко секунди сай Смак само се взирала безмълвно в него през воала си. На светлината на лампата Тим можел да разгледа опустошения пейзаж на лицето й в далеч по-големи подробности, отколкото му се искало.

— Почакай тук. Не си и помисляй да се измъкнеш без мое знание, защото ще те сметна за страхливец. И се въоръжи с търпение; нали ме знаеш, че не съм от най-бързите…

И Тим зачакал, въпреки че нямал търпение по-скоро да си тръгне оттук. Секундите му се стрували като минути, а минутите — като часове, но най-накрая жената се върнала.

— Бях сигурна, че ще си плюеш на петите — рекла и тези й думи го наранили повече, отколкото ако го била зашлевила. После му подала лампата. — За да ти осветява пътя. Виждам, че нямаш своя.

Било самата истина. Толкова бързал да се отправи на път, че съвсем бил забравил за лампата.

— Благодаря, сай.

В другата си ръка вдовицата държала платнена торба.

— Сложила съм ти вътре самун хляб. Зная, че е малко, а и хлябът е отпреди два дена, но това е всичко, което мога да ти дам. — Гърлото на Тим се свило и понеже бил неспособен да каже каквото и да било, просто потупал три пъти по врата си. Сетне протегнал ръка към торбичката, ала вдовицата все още не я пускала. — Вътре има и още нещо, Тим. Принадлежеше на брат ми, който загина в Необятната гора преди двайсетина години. Купи го от един странстващ търговец, а когато му се скарах, наричайки го наивен глупак, той ме заведе в полята западно от селото и ми показа как точно работи. Ох, богове, що за шум вдигна! После няколко часа ми бучаха ушите!

И тя извадила от торбата някакво причудливо на вид оръжие.

Изумено, момчето се вторачило с ококорени очи в него. В книгите на вдовицата и в дневната на Дестри (сложени в рамки и закачени на стената) имало рисунки на странните изобретения, наречени „пушки“, ала Тим нито за миг не си представял, че ще зърне някога истинско огнестрелно оръжие. При това дълго към четирийсетина сантиметра, с дървена ръкохватка и с метален спусък. Цевите били четири, пристегнати от солидни метални скоби, навярно изработени от мед. Отворите в краищата на цевите били квадратни.

— Брат ми го изпробва как гърми на два пъти, преди да ми го покаже, а после така и не му се удаде шанс отново да постреля с него, защото скоро издъхна. Не зная дали оръжието е в изправност, ала гледах да го държа сухо и веднъж годишно — на неговия рожден ден — го смазвах, както той самият ме бе научил. И четирите цеви са заредени, има и още пет куршума. Така се наричат нещата, с които стреля.

— Крушуми? — намръщило се момчето.

— Не крушуми, а куршуми. Гледай сега. — Вдовицата му подала торбата, за да освободи и двете си възлести ръце, след което се обърнала към вратата. — Джошуа ми казваше никога да не насочвам оръжието към някого, освен ако не искам да го убия. „Оръжията имат гладни сърца“ — да, такива му бяха думите. А може би е казвал „гадни сърца“? Не помня вече, все пак минаха толкова много години… Тук от едната страна имаше едно малко лостче… А, ето го!

Чуло се изщракване и оръжието се пречупило на две между ръкохватката и цевите. Жената му показала четири медни пластинки, квадратни като отворите на дулата. Ала щом бръкнала с пръсти и извадила една от тях, Тим разбрал, че пластинката всъщност е плоската основа на онова, с което оръжието стреляло. Куршумите.

— След изстрела медното дъно остава тук — обяснила вдовицата, — защото куршумът е част от патрон. Трябва да го извадиш и да заредиш друг. Разбираш ли?

— Аха. — Момчето вече изгаряло от желание да подържи един от куршумите. А още повече му се искало да почувства оръжието в ръцете си, да натисне спусъка и да чуе прогърмяването на изстрела.

Жената затворила пушкалото (отново прозвучало познатото изщракване) и го обърнала с ръкохватката към Тим. Момчето забелязало четири малки петлета, които трябвало да се запъват назад с палец.

— Това са ударниците. Разбираш ли?

— Аха.

— Този тип оръжие е известно като четиристрел. Джошуа казваше, че ако четирите ударника не са запънати, няма никаква опасност да гръмне. — Вдовицата леко се олюляла, сякаш внезапно й се завил свят. — Богове, какво всъщност правя?!? Давам оръжие на едно дете! На едно дете, което е тръгнало нощем към Необятната гора, за да се срещне с дявола! Но какво друго мога да сторя? — След което добавила, вече на себе си: — Той обаче не очаква детето да е въоръжено, нали така? Може би на света все още е останала частичка от Бялото и някой от тези древни куршуми ще се забие в черното му сърце. Хайде, прибирай го в торбата!

И тя подала четиристрела на Тим. Момчето го поело от ръцете й и за малко щяло да го изпусне. Било изумено как един толкова малък предмет може да е толкова тежък! Сторило му се, че оръжието всеки момент ще завибрира като вълшебната пръчка на Сбирокнижника при размахването й над водата.

— Допълнителните патрони са увити в памук. Заедно с четирите в цевите на пушкалото стават общо девет. Дано ти послужат и се надявам, че на полянката в края на пътя няма да ме очаква проклятие, задето съм ти ги дала.

— Благодаря… казвам благодаря, сай! — Това било всичко, което Тим могъл да изрече. Пъхнал внимателно четиристрела в торбата.

Жената се хванала с две ръце за главата и се усмихнала горчиво.

— Ти си глупак, но и аз не съм по-умна от теб. Наместо да ти дам четиристрела на брат си, трябваше да грабна метлата и да те напердаша хубавичко с нея. — Думите й били последвани от нов пристъп на онзи горчив смях. — Макар че едва ли би допринесло кой знае каква полза с моите старчески силици…

— Ще изпратиш ли утре заранта вест на мама? Този път няма да спирам по средата на Желязната пътека, а ще отида по-далеч — чак до края й.

— И да разбия сърцето й? — Тя се навела към него и воалът й се люшнал. — Помисли ли за това? По лицето ти виждам, че е така. Защо изобщо го правиш, след като знаеш как ще я нараниш?

Момчето се изчервило, но нямало никакво намерение да се откаже. В този миг изглеждало почти като покойния си баща.

— Ще й помогна да възвърне зрението си. Магията, която ми остави Сбирокнижникът, ми показа как да го сторя.

— Черна магия! Лъжлива черна магия! Лъжлива, Тим Рос!

— Според теб. Той обаче не ме излъга за ключа. Ключът действително проработи. Не ме излъга и за побоя. Случи се точно както ми показа. Не ме излъга, че мама е ослепяла. Тя наистина ослепя. Що се отнася до татко… ти знаеш.

— Да — изрекла бавно вдовицата. — Да, и какво ти донесе всяка една от тези истини? — Изведнъж заговорила с някакъв груб, необичаен акцент, който Тим чувал за първи път през живота си. — Само ти причиниха болка и те подмамиха в клопката му.

Момчето предпочело да си замълчи. Само навело глава и вперило поглед в носовете на обущата си. И тъкмо когато у вдовицата проблеснал лъч надежда, Тим вдигнал взор към нея и заявил:

— Ще завържа Битси в края на участъка на Косингтън и Марчли. Не искам да я оставям на мястото, където открих баща си, защото на дървото има отровница. Когато отидеш да видиш майка ми, ще можеш ли да помолиш сай Косингтън да прибере Битси у дома?

Една по-млада жена навярно би продължила да спори и даже би започнала да го умолява. Но не и вдовицата Смак.

— Още нещо? — подхвърлила тя.

— Само две.

— Казвай.

— Ще целунете ли мама от мен?

— Да, с радост ще го сторя. Кое е другото?

— Ще ме изпратите ли с благословия?

След кратък размисъл жената поклатила глава.

— Що се отнася до благословиите, мисля, че четиристрелът на моя брат е най-доброто, което мога да ти дам.

— Е, значи ще трябва да се задоволя с него. — Момчето допряло юмрук до челото си, обърнало се и тръгнало към дребничкото си вярно муле.

Зад гърба му вдовицата Смак промълвила с тих, едва доловим глас:

— Благославям те в името на Ган. Сега вече всичко е в ръцете на ка.

 

 

Луната вече се спускала по небесния свод, когато Тим скочил от Битси и я завързал за един храст край Желязната пътека. Преди да напусне дома си, бил напълнил джобовете си с жълъди и сега ги разсипал по земята, както бил направил Сбирокнижникът предишната нощ.

— Не се страхувай! Утре сай Косингтън ще дойде за теб — казал и погалил добичето. В съзнанието му изплувала ярка картина: Широкоплещестия Питър заварва Битси мъртва, със зейнала в корема грозна рана без съмнение дело на някой от горските хищници (и може би точно на онзи, чието присъствие усещал зад гърба си по време на предишната си експедиция по Желязната пътека). Но какво му оставало да стори? Битси била кротка и добра, ала недостатъчно умна, за да намери самичка пътя към къщи.

— Всичко ще бъде наред — рекъл и я погалил по гладкия нос. Дали? Ами ако вдовицата Смак била права за всичко? И това е само първото доказателство? Побързало да прогони тази мисъл.

„За всичко останало той ми каза истината; едва ли ще ме излъже точно сега.“

И преди да измине първите три колела по Желязната пътека, започнал безрезервно да вярва в това.

Не бива да забравяме, че бил само на единайсет.

 

 

Тази нощ Тим не видял никакъв огън. Вместо гостоприемните оранжеви пламъци на горящо дърво в края на Желязната пътека зърнал само студено зеленикаво сияние. То потрепвало и изчезвало от време на време, ала неизменно се появявало отново; било достатъчно ярко, за да хвърля сенки, които се кълбели около краката на Тим като гърчещи се змии.

Пътеката, която вече била едва забележима (понеже представлявала само два коловоза, проправени от каруците на Големия Рос и Големия Келс), завила наляво, заобикаляйки едно желязно дърво. Стволът му бил по-широк и от най-голямата къща в Дъбрава. Сто крачки по-нататък пътеката излизала на полянка. Там Тим забелязал познатите два стълба, свързани от напречната греда. Можел да прочете всичко, понеже над табелката се реела ефирията. Изящното създание размахвало толкова бързо крилцата си, че те почти не се виждали.

Момчето пристъпило по-близо, забравяйки всичко заради възторга си от това екзотично видение. Ефирията била не повече от десетина сантиметра висока, гола и прекрасна. Било трудно да се каже дали тялото й е зелено като излъчваното сияние, защото изумрудените лъчи, струящи от него, били ослепително ярки. Тим обаче зърнал приветливата й усмивка и знаел, че ефирията го вижда, въпреки че бадемовидните й очи били без зеници. Крилцата й издавали тихичко, постоянно бръмчене.

От Сбирокнижника нямало и следа.

Ефирията игриво описала кръг във въздуха и се стрелнала към един бодлив храст. Момчето се разтревожило при мисълта как бодлите разкъсват нежните й крилца. Миг по-късно обаче изящното създание се появило отново и напълно невредимо се издигнало във възходяща спирала на петнайсетина метра височина — чак до първите стърчащи клони на железните дървета. Сетне ефирията се гмурнала надолу към него и Тим зърнал извитите й назад ръце — все едно била момиче, скачащо в езеро от висока скала. Неволно се снишил, когато изумрудената горска фея прелетяла над главата му, разрошвайки косите му, и дочул лъчезарния й смях, наподобяващ звън на далечни камбанки.

Предпазливо се надигнал и видял, че ефирията се завръща — този път с поредица от зашеметяващи салта във въздуха. Сърцето му биело до пръсване. Казал си, че никога през живота си не е виждал нещо тъй пленително.

Изящното създание замряло над напречната греда, свързваща двата стълба, и под светлината на изумруденото й сияние Тим за пръв път разгледал едва забележимата пътека, водеща навътре в Необятната гора. Ефирията вдигнала ръка и му махнала да я последва. Запленен от неземната й красота и от омагьосващата й усмивка, той без колебание се навел и се промушил под табелката, без дори да погледне последните три думи, изписани от бащината му ръка:

„ПЪТЕШЕСТВЕНИКО, БЪДИ НАЩРЕК!“

Ефирията останала да се рее във въздуха, докато Тим не се приближил тъй близо до нея, че да се протегне и да я докосне. Едва тогава се понесла напред, следвайки очертанията на обраслата пътека. Не след дълго изумрудената горска фея отново увиснала във въздуха; усмихвала се пленително и му махала да я следва. Разкошните й коси, стелещи се като водопад по раменете й, ту закривали мъничките й гърди, ту се завихряли нагоре от неспирно махащите крилца.

След като я доближил за втори път, Тим решил да я заговори — съвсем тихичко, понеже се опасявал, че гръмкият глас може да спука миниатюрните й ушни тъпанчета, — задавайки следния въпрос:

— Къде е Сбирокнижникът?

В отговор чул поредния изблик на смях, наподобяващ нежен звън на камбанки. Ефирията направила двойно салто, притискайки колене към раменете си, и се понесла напред, спирайки само за да се убеди, че Тим я следва. Тъй повела омагьосаното момче все по-навътре и по-навътре в глъбините на Необятната гора. Тим не забелязал как пътеката изчезнала и как неусетно се озовал сред древни железни дървета, зървани от малцина простосмъртни, при това в далечни времена. Не забелязал и че горчиво-сладостният аромат на желязно дърво бил заменен от не толкова приятния мирис на застояла вода и на гниеща растителност. След малко железните дървета изчезнали. По-нататък със сигурност имало още стотици — неизброимо множество, издигащо се към небето като копията на страховита армия, — но не и тук.

Намирал се на края на огромното блато, известно като Фагонард.

Ефирията, която отново го дарила с неустоимата си усмивка, продължила да се носи напред. Сиянието й вече се отразявало в мътните води. Нещо — което определено не било риба, — изплувало сред пяната, вторачило във въздушната натрапница окото си без ресници и пак се скрило под повърхността.

Момчето не забелязало нищо. Взирало се в миниатюрното, обрасло с буйна трева островче, над което се реела изумрудената му спътница. Не било близко, ала Тим нямал избор. Горската фея го чакала. Той се засилим, скочил и едва успял да достигне могилката. Зеленото сияние на ефирията било подвеждащо и обектите изглеждали по-близо, отколкото са в действителност. Той се олюлял и размахал ръце, за да запази равновесие. Ефирията само влошавала нещата (не нарочно, Тим бил сигурен в това; просто искала да си играе), като описвала шеметни окръжности около главата му, заслепявайки то със сиянието си и изпълвайки ушите му със звънкия си смях.

Успехът на пътешествието му висял на косъм (при това Тим не подозирал за присъствието на люспестата глава с изпъкнали очи, изплувала на повърхността зад него, чиито разтварящи се челюсти били осеяни с триъгълни зъби), обаче бил млад, пъргав и ловък. Той съумял да запази равновесие и съвсем скоро вече стоял на блатното островче.

— Как се казваш? — попитал сияещата фея, която се реела точно над могилката.

Въпреки звънливия й смях той не бил сигурен, че ефирията може да говори, а дори и да умеела, че изобщо ще му отговори: било на свещения, било на простонародния език. Тя обаче му отвърнала и той си казал, че това е най-дивното име на света, което идеално подхожда на въздушната й красота.

— Арманита! — проехтяло звънкото й гласче и тя отново полетяла напред, като се смеела и му хвърляла кокетни погледи през рамо.

 

 

Той я следвал все по-навътре и по-навътре в затънтените мочурища на Фагонард. Понякога островчетата се намирали тъй близо едно до друго, че можел да прекрачва от едното на другото, ала колкото повече напредвали, толкова по-често му се налагало да скача. Той обаче не се страхувал. Точно обратното; бил преизпълнен с възторг и еуфория и се смеел всеки път, когато изгубвал равновесие. Не забелязвал следващите го клинообразни сенки, прорязващи водите с такава лекота, с каквато шивашката ножица срязва копринената тъкан; първо сянката била само една, после — три, накрая станали половин дузина. Не спирали да го хапят буболечки-кръвопийци, ала Тим ги изтръскал от себе си, без да усеща болката от ужилванията, които оставяли по кожата му кървави петънца. Оставал сляп и за изгърбените, но без съмнение двуноги същества, които пристъпвали на известно разстояние встрани от него, а светещите им очи не го изпускали от поглед.

На няколко пъти момчето се обръщало към Арманита с думите: „Ела при мен, няма да те нараня!“ Ефирията обаче все му се изплъзвала, като веднъж дори прехвърчала между пръстите му и ги погъделичкала с крилцата си.

След малко закръжила над едно островче, което изглеждало по-голямо от останалите. Върху него не растяло нищо и Тим предположил, че всъщност е голям камък или скала — първата, която виждал по тези места.

— Толкова далеч не мога да скоча! — извикал на Арманита. Потърсил друга опора и не намерил. За да се добере до следващата могилка, трябвало да скочи върху скалата. Ефирията не спирала да му маха приканващо.

„А може и да успея — помислил си. — Тя е сигурна, че ще успея; иначе защо ще ме приканва?“

На островчето, където стоял, нямало място да се засили, ето защо присвил колене и се оттласнал, влагайки цялата си сила. Прелетял над водата, разбрал, че няма да достигне камъка — макар че му оставало съвсем малко — и протегнал ръце. Приземил се върху гърдите и брадичката си, удряйки ги толкова силно, че буквално видял звезди пред полузаслепените си от сиянието на ефирията очи. Само след миг осъзнал, че онова, в което се е вкопчил, не е скала освен ако скалите не могат да дишат, — и зад гърба му се разнесло страховито ръмжене, последвано от силен плясък, който залял гърба и тила на момчето с топла, гъмжаща от гадинки вода.

Тим се изкатерил върху камъка, който не бил камък, давайки си сметка, че е изгубил лампата на вдовицата Смак. Слава на боговете, че поне торбата все още била с него. Като нищо щял да изпусне и нея, ако не бил омотал горната й част около китката си. Памучната материя била мокра, ала не и подгизнала. Поне засега.

В момента, в който усетил, че съществото зад гърба му се приближава, „скалата“ започнала да се надига. Изглежда, стоял на главата на някакво огромно създание, заровено в калта и в тинята. Сега вече било будно и явно никак не било доволно. Неведомият звяр надал оглушителен рев и от пастта му блъвнали зеленикавооранжеви пламъци, които опърлили стърчащите от водата тръстики.

„Не е голям като къща — едва ли! — обаче е дракон, истински дракон, и — о, богове! — аз стоя на главата му!“

Драконовият огън озарил блатото. Тим видял как съществата, които го преследвали, се разпръскват в различни посоки, разклащайки тръстиките. Зърнал и още едно островче. То било значително по-голямо от онова, от което скочил, за да попадне на сегашното — доста опасно — място.

Нямал време да се тревожи дали ще бъде изядено от гигантска риба-човекоядец, или пък драконът ще го превърне във въглен при следващото си издишване, ако той не смогне да достигне новата си цел. С беззвучен вик се оттласнал от опората си. Още не бил скачал толкова далеч и едва не паднал във водата от другата страна на островчето. Добре че успял да се вкопчи с двете си ръце във високата трева-бръснач, макар че острите й ръбове прерязали пръстите му. Някои туфи още димели след залпа на разярения дракон, ала той продължил да се държи. Дори не му се искало да мисли какво го очаква, ако се прекатури от миниатюрното парче земя.

Не че в момента се намирал в кой знае каква безопасност. Изкатерил се до най-високата част на островчето и погледнал назад към посоката, откъдето бил дошъл. Драконът — който се оказал женски, съдейки по розовия „девичи“ гребен на главата му — вече се издигал над водата, застанал на задните си крака. Не, определено бил по-малък от къща, но по-голям от Блеки, черния жребец на Сбирокнижника. Създанието размахало два пъти мощните си криле, разпилявайки пръски вода и създавайки въздушно течение, което отметнало залепналите потни кичури от челото на Тим. Звукът наподобявал плющенето на прострените от майка му чаршафи във ветровит ден.

Драконът го наблюдавал с малките си, осеяни с червени жилчици очи. Горящата му слюнка се проточвала от челюстите му на дълги нишки и съскала при допира си с водата. Тим зърнал потрепващите хрилни процепи между масивните гръдни пластини, откъдето звярът си поемал въздух, за да разпалва огнената пещ във вътрешностите си. Имал време да си помисли колко странно било — и забавно донякъде, — че лъжата на пастрока му се превърнала в истина. Само дето той бил този, който щял да бъде изпечен жив.

„Боговете навярно се смеят“ — минало му през ума. Сбирокнижникът със сигурност се заливал от смях. Противно на всякаква логика паднал на колене и протегнал ръце към дракона. Памучната торба на вдовицата Смак още се поклащала на дясната му китка.

— Моля ви, милейди! — извикал. — Моля ви, не ме изпепелявайте, защото бях заблуден и ви моля за прошка!

В продължение на няколко мига драконът продължил да го наблюдава, без хрилете му да спират да пулсират. Огнената му слюнка капела от голямата му паст и падала със съскане във водата. После, съвсем бавно — сантиметър по сантиметър, както се сторило на момчето — огнедишащото създание започнало да се потапя обратно в мочурището. Най-накрая на повърхността останала само горната част на главата му… и онези страховити, пронизващи очи. Сякаш казвали, че следващия път няма да проявят милосърдие, ако отново бъдат обезпокоени. После и те потънали и онова, което останало да се подава над водата, отново заприличало на скала.

— Арманита? — Тим се огледал за изумруденото сияние, макар и да предусещал, че няма да го зърне. Ефирията успяла да го отведе в глъбините на Фагонард; до такова място, където пред него нямало повече островчета, а зад гърба му имало дракон. Мисията й била изпълнена.

— Целият е изтъкан от лъжи — прошепнал.

Вдовицата Смак била права за всичко.

 

 

Той седнал на могилката, убеден, че всеки момент ще се разплаче, ала сълзите му така и не бликнали. И по-добре; каква полза би имало от детинското циврене? Да, направили го на глупак, нищо повече. Зарекъл се, че следващия път ще бъде по-умен… ако, естествено, имало следващ път. И както си седял в мрака под пепелявото лунно сияние, процеждащо се през гъстата растителност, осъзнал, че наистина можело да няма следващ път. Гмурналите се под водата същества, които се разбягали при залпа на дракона, отново се върнали. Естествено, гледали да заобикалят отстрани „будоара“ на огнедишащия звяр, но пак им оставало достатъчно пространство, за да маневрират… Не се съмнявал, че обект на интереса им е островчето, на което се намирал. Единственото, което му оставало, било да се надява, че те са някакви рибоподобни твари, неспособни да живеят извън водата. Давал си сметка, че създанията, пригодени за живот в толкова гъсти и мътни води, най-вероятно могат да дишат както под повърхността, така и над нея.

Наблюдавал как описват кръгове около островчето му и си помислил: „Събират смелост за атаката.“ Съзнавал, че се взира в лицето на смъртта, но все пак бил само на единайсет години и въпреки напрегнатата ситуация усетил как коремът му къркори от глад. Отворил торбата, извадил хляба и видял, че само единият му край още е сух. Отчупил няколко залъка и бавно ги сдъвкал. Допълнителните боеприпаси за четиристрела също изглеждали сухи; за щастие Тим знаел какво да стори, за да ги предпази от намокряне. Издълбал средата на самуна, пъхнал патроните вътре, запушил дупката и върнал хляба обратно в торбата. Надявал, че памучната материя ще изсъхне, макар и да не бил съвсем убеден; въздухът тук бил твърде влажен, а и…

Изведнъж двете създания се устремили като стрели към островчето му. Той скочил на крака и извикал първото, което му дошло наум:

— Да не сте посмели! Да не сте посмели, изчадия! Пред вас стои Стрелец, истински син на Гилеад и потомък на Елд, така че се махайте, докато още можете!

Съмнявал се, че тварите с мозъчета колкото грахови зърна са способни да го разберат — а дори и да го разберат, едва ли ще се трогнат, — но гласът му ги сепнал и те се гмурнали в мътните води.

„Трябва да внимавам да не събудя пак огнената девица — напомнил си. — Защото надигне ли се пак, вече няма да има прошка. Ще ме изпепели за секунда, пък дори и само за да ми затвори устата.“

Но имал ли избор?

Когато тези живи подводни кораби се насочили отново към него, Тим не само закрещял, но и запляскал с ръце. „Стигне ли се дотам — казал си, — смъртта от огъня ще е далеч по-милостива от онази, която ме очаква в челюстите на блатните твари. И несравнимо по-бърза“

Запитал се дали Сбирокнижникът не се спотайва наблизо, наслаждавайки се на случващото се. Най-вероятно било така, ала само донякъде — човекът в черно със сигурност го наблюдавал, но едва ли би изцапал ботушите си със зловонната тиня. Навярно седял на някое сухо местенце и гледал представлението в сребърния си тас в компанията на кръжащата наблизо Арманита. А може би тя се била разположила удобно на рамото му, подпряла брадичка на мъничките си ръчички.

 

 

Когато рехавата утринна светлина започнала да се провира през короните на надвисналите дървета (възлести, покрити с мъх изродености, каквито Тим не бил виждал никога досега), островчето вече било обкръжено от двайсетина изчадия, най-малкото от които било дълго три-четири метра. Другите били много по-големи. Виковете и плясканията вече не ги плашели. Съвсем скоро щели да се доберат до него. И сякаш това не било достатъчно, през зеления покров над главата му вече прониквала достатъчно светлина, за да забележи, че предстоящата му гибел си има и зрители. Единственото хубаво нещо било, че още не можел да различи лицата им. Стояли на недалечния бряг, на около седемдесет-осемдесет метра от него — изгърбени същества с издадени космати глави. Преброил поне половин дузина, ала нищо чудно да били повече; там, където се намирали, все още било твърде сумрачно. От телата им висели някакви парцали, които напомняли остатъци от дрехи или гроздове лишеи като онези, поклащащи се от дърветата. Приличали му на примитивни обитатели на тинята, надигнали се от дъното на блатото само за да погледат как подводните хищници първо ще си поиграят, а после ще разкъсат жертвата си.

„Има ли някакво значение? И да ме гледат, и да не ме гледат, пак ще умра.“

Една от кръжащите рептилии се откъснала от глутницата и доплувала до островчето, биейки с опашка по водата. Праисторическата й паст била раззината в зъбата бездна, по-голяма от тялото на момчето. Изчадието се врязало точно под мястото, където Тим стоял; при това с такава сила, че цялото островче се разтресло, подобно на желе. На брега неколцина от тинестите хора подсвирнали. Досущ като зрители на игра с топка в събота следобед.

Тази мисъл така го разгневила, че страхът му се изпарил, а на негово място се настанила яростта. Ще го докопат ли подводните твари? Момчето не виждало нищо, което да им попречи. Но ако четиристрелът на вдовицата Смак не бил пострадал твърде сериозно от водата, навярно Тим би могъл да накара поне една от рептилиите да си плати скъпо за закуската.

„А дори и да не гръмне, ще го хвана за цевта и ще ги блъскам с дръжката по главите, докато не ми отхапят ръката.“

Съществото вече изпълзявало от водата, изкоренявайки цели туфи трева с масивните си нокти. Подире му оставали дълбоки черни бразди, които тутакси се запълвали с вода. Опашката му — черно-зеленикава отгоре и мъртвешки бяла отдолу — го тласкала напред и нагоре, разпръсквайки зловонна тиня. Над продълговатата муцуна на чудовището се виждало гнездо с множество изпъкнали, пулсиращи очички, които не се откъсвали дори за миг от лицето на Тим. Дългите челюсти зловещо проскърцвали, подобно на триещи се един в друг камъни.

На брега — на седемдесетина метра или хиляда колела, какво значение имало? — тинестите хора отново завикали, сякаш насърчавали чудовището да довърши започнатото.

Тим отворил памучната торба. Ръцете му не треперели, а пръстите му пипали точно там, където трябва, независимо че онази твар вече се била подала наполовина от водата и само метър и нещо делял потракващите й зъби от подгизналите му ботуши.

Той запънал едно от петлетата, както му била показала вдовицата, сложил пръст на спусъка и се отпуснал на едното си коляно. Сега той и приближаващият се ужас били на едно ниво. Почувствал отвратителната воня на мърша и надзърнал дълбоко в розовото гърло на страшилището. Въпреки всичко се усмихвал. Усещал как се разтягат устните му и се радвал. Колко хубаво било да се усмихва в един от последните си мигове! Искало му се само едно — вместо влечугото от водата да се подава Сбирокнижникът с малката зелена лъжкиня на рамото си.

— Да видим как ще ти се стори това, приятелче — измърморил и дръпнал спусъка.

Проехтял гръм и на Тим му се сторило, че оръжието се е пръснало в ръцете му. Но не четиристрелът бил поразен, а противното гнездо от очи на хищника. От раната шурнала черно-червена сукървица. Чудовището надало агонизиращ рев и се отдръпнало назад. Късичките му предни крайници се замятали във въздуха. Гърчейки се, тупнало във водата и се преобърнало по гръб. Около наполовина потопената му муцуна започнал да се разпростира червен облак. Гладните древни челюсти били сключени в предсмъртна гримаса. Високо горе, сред клоните на дърветата, безцеремонно събудените птици пляскали с криле и надавали злобни крясъци.

Все още обгърнат от утринната хладина (и без да спира да се усмихва, макар и да не го съзнавал), Тим пречупил четиристрела и извадил димящата, гореща гилза. Взел хляба, измъкнал със зъби тестената запушалка, грабнал един от резервните патрони и го пъхнал в празния квадратен отвор. Сетне затворил оръжието и изплюл хлебното капаче, което вече имало маслено-металически вкус.

— Хайде! изкрещял на възбудено сновящите напред-назад подводни твари (хълмът на драконовата глава не се виждал вече). — Хайде, елате да получите още!

Не било блъф; действително искал те да дойдат. Нищо в досегашния му живот — включително и бащината му брадва, която висяла на кръста му, — не можело да се сравни с усещането за свещена справедливост, с което го изпълвал четиристрелът в ръката му.

От брега се разнесъл някакъв звук, който момчето не могло да определи в началото. Но не защото бил необикновен или странен, а понеже никак не се връзвал с представата му за примитивните диваци, наблюдаващи спектакъла. Тинестите хора му пляскали с ръце.

Когато той се обърнал към тях с димящото оръжие в ръката си, те паднали на колене, вдигнали юмруци към челата си и произнесли единствената дума, на която, изглежда, били способни. Тази дума била „хайл“ — една от малкото, звучащи еднакво както на свещения, така и на простонародния език. Манихейците я наричали фин-Ган или първата дума — тази, която накарала света да се завърти.

„Възможно ли е…“

Тим Рос, синът на Джак, отместил поглед от падналите на колене тинести хора към старинното (но доста ефективно) оръжие, което продължавал да държи.

„Възможно ли е да си мислят, че…“

Да, напълно възможно било. И нещо повече.

Тези обитатели на Фагонард наистина го смятали за Стрелец.

 

 

В продължение на няколко секунди Тим бил твърде потресен, за да помръдне. Само ги наблюдавал от върха на островчето, където току-що се преборил за живота си (макар че всеки момент можел да го изгуби) — как са коленичили сред високите зелени тръстики на седемдесет-осемдесет метра разстояние, долепили юмруци до косматите си глави и неспособни да откъснат взор от него.

Накрая разсъдъкът му постепенно се завърнал и той си казал, че трябва да се възползва, преди да е станало прекалено късно. В съзнанието му трескаво се запремятали историите, разказвани от майка му и баща му, както и онези, които вдовицата Смак четяла на учениците си от скъпоценните си книги. Нито една от тях обаче не подхождала на ситуацията, докато не се сетил за едно откъсче от разказа на Хари Стърготината — един от особняците, работещи на непълен работен ден в дъскорезницата. Старият Хари бил малко чалнат — ту ще насочи показалец към теб, все едно те застрелва, ту ще заломоти някакви глупости, уж били на свещения език. Най-много от всичко обаче Стърготината обичал да говори за мъжете от Гилеад, които носели големи револвери и се отправяли в търсене на опасни приключения.

„Ох, Хари, горещо се надявам именно ка да ме е побутнала по-близо до теб в онази обедна почивка!“

— Хайл, поданици мои! — извикал на тинестите хора. — Виждам ви много добре! Изправете се с любов и вярност към мен!

Отначало нищо не се случило. После коленичилите същества се надигнали и вперили в него своите хлътнали, нечовешки уморени очи. Увисналите им долни челюсти се спускали почти до гърдите, свидетелствайки за изумлението им. Тим забелязал, че някои са въоръжени с примитивни лъкове; други носели тояги, прикрепени към хлътналите им гърди с помощта на преплетени лозови клонки.

„Какво да им кажа сега?“

Понякога, минало му през ума, само чистата истина ще ги свърши работа.

— Разкарайте ме от този проклет остров! — изкрещял той.

 

 

В първия момент тинестите хора само се взирали безмълвно в него. Сетне обаче се събрали накуп и явно се заели да обсъждат какво да сторят. Съвещанието им било съпроводено от сумтене, грухтене, цъкане и заплашително ръмжене. Момчето тъкмо взело да си мисли, че това съвещание ще продължи вечно, когато неколцина членове на племето се отделили от основната група и побягнали нанякъде. Друг — най-високият — се обърнал към Тим и протегнал двете си ръце. Да, спокойно можели да бъдат наречени ръце, макар че имали прекалено много пръсти и дланите им били покрити с някаква мъхеста субстанция. Значението на жеста им било ясно и недвусмислено: „Стой на мястото си!“

Момчето кимнало, приседнало върху могилката („Също като лейди Кифличка на своята възглавничка“ — минало му през ума) и започнало да дъвче останалия му хляб. Естествено, без да изпуска от очи тинестите води, където навярно се спотайвали поредните натрапници. Четиристрелът бил готов за стрелба в ръката му. По кожата му кацали мухи и други дребни буболечки, които пиели от потта му и отлитали далеч. Тим си седял и си мислел как ако скоро нищо не се случи, сам ще скочи във водата, за да се избави от досадните гадинки, които се оказвали твърде бързи, за да ги смачка. Обаче не знаел какви други опасности дебнат сред зловонната тиня или пълзят по дъното.

Щом преглътнал последното късче хляб, чул някакво ритмично потропване, ехтящо в утринната тишина, което накарало птиците отново да се разхвърчат. Някои от пернатите се оказали изненадващо големи, с розови криле и ципести крака, с които пляскали по водата, докато излитали. Надавали пронизителни крясъци, напомнящи смеха на полудели деца.

„Някой блъска по кух дънер, както ми се искаше и на мен преди известно време“ — минало му през ума и устните му се разкривили в уморена усмивка.

Глухите удари продължили още пет минути, после секнали. Създанията на брега се взирали в посоката, откъдето бил дошъл Тим. Колко млад и глупав бил тогава, за да тръгне подир кикотещата се коварна ефирия на име Арманита! Тинестите хора вдигнали ръце и заслонили очи от слънцето, чиито лъчи вече безпощадно прониквали през гъстия листак, прогонвайки блатната омара. Задавал се поредният необичайно зноен ден.

До ушите му достигнал приглушен плясък и не след дълго от разсейващата се мъгла се появила някаква странна и безформена лодка. Тя била направена от незнайно откъде намерени дъсчени отломки и водата стигала почти до горната й част. Зад нея се проточвали дълги плетеници от мъх и водорасли. Имала мачта, но не и платно; на върха й се виждала глиганска глава, около която кръжали рояци мухи. Четирима от тинестите хора гребели с весла от някакво оранжево, непознато за Тим дърво. Петият блатен обитател стоял на носа на лодката. На главата му се мъдрел копринен черен цилиндър, декориран с алена лента, спускаща се върху голото му рамо. Той се взирал напред, като сочел с ръка ту вляво, ту вдясно. Гребците изпълнявали указанията му с лекота, свидетелстваща за дълга практика, и плавателният съд ловко маневрирал между островчетата.

Щом лодката достигнала мястото, където в черната застояла вода лежал драконът, кормчията се навел, после се изправил със сумтене и с усилие. Държал голям кървав къс месо, който според Тим бил от същия глиган, чиято глава увенчавала мачтата. Мъжът притиснал парчето плът към себе си, без да обръща внимание на кръвта, обагряща косматите му гърди и ръце. Взирал се съсредоточено във водата. После рязко извикал, цъкайки няколко пъти с език. Гребците вдигнали веслата над водата. Лодката продължила да плава по инерция към островчето, където се намирало момчето, ала кормчията сякаш не го забелязвал. Продължавал да се взира във водата, сякаш се намирал в екстаз.

Сред мъртвешката тишина, която изглеждала по-страшна и от най-шумния плясък, от водата се подала лапа с наполовина свити нокти. Кормчията сложил окървавения къс глиганска плът в тази чудовищна длан като майка, наместваща рожбата си в люлката. Закривените нокти се свили около месото и във водата закапала кръв. Сетне лапата изчезнала също тъй безшумно, както и се появила, отнасяйки принесената й жертва.

„Сега вече знам как се умилостивява дракон“ — помислил си Тим. Изведнъж му хрумнало, че вече е насъбрал такъв запас от истории, които ще накарат не само Стария Хари Стърготината, но и всички жители на Дъбрава да зяпнат от изумление. Дали обаче щял да остане жив, и да ги разкаже?

 

 

Плоскодънната лодка се ударила в островчето. Гребците навели глави и доближили юмруци до челата си. Същото направил и кормчията. Когато поканил с жест момчето да се качи в малкия плавателен съд, висящите от ръката му дълги кафяви и зелени влакна се полюшнали. Подобна „растителност“ се виждала и по бузите и брадата му. Даже от ноздрите му стърчали мъхести нишки, затова му се налагало да диша през устата.

„Това не са тинести хора — помислил си Тим, докато пристъпвал в лодката, — а хора-растения. Мутанти, които постепенно се превръщат в част от мочурището, където живеят.“

— Казвам благодаря — обърнал се към кормчията и също докоснал челото си с юмрук.

— Хайл! — извикал онзи. Устните му се разтеглили в широка усмивка, разкриваща малко на брой зелени зъби. Това обаче ни най-малко не намалило обаянието на тази усмивка.

— Срещата ни е добра — рекъл Тим.

— Хайл! — повторил кормчията и останалите подели възгласа с такава сила, че тресавището заехтяло: — Хайл! Хайл! Хайл!

На брега (ако потрепващата и сълзяща при всяка стъпка земя би могла да бъде наречена бряг) членовете на племето се скупчили около Тим. Землистата им, натрапчива миризма го ударила в носа. Момчето продължавало да държи четиристрела, но не защото възнамерявало да застреля някого или само да го заплаши, а понеже хората-растения изгаряли от любопитство да го разгледат. Ако някой протегнел ръка, за да пипне оръжието, той веднага щял да го прибере в торбата. Но никой не посмял. Блатните обитатели сумтели, ръкомахали и надавали пискливи птичи крясъци, ала единствената дума, която той успявал да различи, била „хайл“. Въпреки всичко, когато ги заговорил, нямало никакво съмнение, че прекрасно го разбират.

Преброил най-малко шестнайсет души — до един мъже и до един мутанти. Освен растенията по телата им растели и някакви причудливи гъбовидни образувания, които му заприличали на плоските гъби, растящи по стъблата на разцветниците. Често ги бил виждал в дъскорезницата. Виждало се още, че спасителите му били покрити с циреи и гнойни язви. Бил сигурен, че в поселището им има и жени, но не и деца; това било измиращо племе. Скоро Фагонард щял да го погълне също както драконът погълнал жертвения къс от глиган. В момента обаче хората-растения се взирали в Тим и той съзирал в очите им същото изражение, познато му от дъскорезницата; по този начин момчетата гледали главния надзирател, когато са свършили възложената им работа и чакали да им се възложи нова.

Тези хора го мислели за Стрелец. Абсурдно, нали — все пак бил само едно хлапе, — ала това било самата истина. И поне за известно време можел да им заповядва. Колкото и лесно да звучало, той никога до този момент не бил началник и дори не си мечтаел да бъде. Какво му трябвало? Ако им кажел да го отведат до южния край на тресавището, те без съмнение щели да се подчинят… Бил сигурен, че оттам лесно ще намери пътя до Желязната пътека, която на свой ред ще го отведе обратно в Дъбрава.

Вкъщи.

Изглеждало съвсем логично. Ала какво щял да завари, щом се прибере? Майка му щяла да е сляпа като преди и нищо — включително залавянето на Големия Келс — нямало да промени този факт. Излизало, че всички опасности, през които му се наложило да премине, са били излишни. Дори още по-зле; Сбирокнижникът със сигурност щял да види в сребърния си тас позорното му отстъпление и да се пръсне от смях. А коварната му феичка щяла да му приглася, удобно настанена на рамото му.

Докато размишлявал над това, Тим си спомнил нещо, споменато от вдовицата Смак в онези щастливи дни, когато бил обикновен ученик, а единствените му грижи били да приключва с домашните си, преди баща му да се прибере у дома. „Най-глупавият въпрос, деца, е незададеният въпрос.“

— Отправих се в търсене на Мерлин, който е велик магьосник — бавно и отчетливо заговорил Тим. — Научих, че живее в Необятната гора, ала човекът, който ми го каза, се оказа…

Мръсник. Лъжец. Измамник, който се забавлява с това да подлъгва деца.

— … ненадежден — довършил. — Чували ли сте за Мерлин, фагонардци? Разказват, че носи висока шапка с цвета на слънцето… — Очаквал, че те ще поклатят неразбиращо глави. Наместо това членовете на племето се скупчили в плътен ломотещ кръг. Съвещанието им продължило десет минути и на моменти ставало доста ожесточено. Накрая спорещите отново се обърнали към Тим, избутвайки напред добрия стар кормчия. Набит и широкоплещест, той навярно щял да бъде симпатичен, ако не бил израснал сред зловонния тинест змиярник, известен като Фагонард. В очите му проблясвал несвойствен за събратята му интелект. На гърдите му, точно над дясното зърно, потрепвал и пулсирал огромен цирей, от който се процеждала гной.

Вдигнал показалец и Тим разгадал жеста: така вдовицата Смак призовавала учениците да внимават. Кимнал и посочил с двата пръста на дясната си ръка (онази, която не държала оръжието) към очите си, както го била учила вдовицата.

Кормчията (който вероятно бил най-добрият актьор в племето) му кимнал в отговор и прокарал ръка под обраслата си с четина и трева брадичка.

— Брада? Да, той има брада! — възкликнал развълнувано Тим.

Кормчията прокарал ръка над главата си, свивайки пръстите си в юмрук, сякаш изобразявал не висока шапка, а островърха конусовидни шапка.

— Да, точно той! — разсмяло се момчето.

Кормчията се усмихнал, ала Тим си казал, че усмивката му изразява угриженост. Неколцина от блатните жители мърморели и чуруликали. След като им дал знак да замълчат, кормчията отново се обърнал към момчето. Преди да продължи с пантомимата си обаче, циреят над дясното му зърно се спукал сред фонтан от кърваво-гнойни пръски и оттам изпълзял паяк с размерите на яйце на червеношийка. Той го сграбчил, смачкал го и го захвърлил. Момчето наблюдавало с отвращение как мъжът разтваря с едната си ръка краищата на раната, докато бърка вътре с пръстите на другата и изгребва слузестата маса пулсиращи яйчица. Сетне небрежно изтръскал гнусните остатъци от кожата си, сякаш това не било нищо необичайно; по същия начин човек се отървава от сополите си, след като се е изсекнал в дланите си в мразовит зимен ден. Никой от племето не му обърнал внимание. Хората-растения искали представлението да продължи.

Щом приключил с почистването на раната, кормчията застанал на четири крака и започнал да върти главата си наляво и надясно, като ръмжал гърлено. Сетне спрял и изгледал въпросително Тим. Момчето поклатило глава. Стомахът го свивал, но се въздържал — все пак тези хора му били спасили живота и нямало да бъде учтиво да повърне в краката им.

— Не разбирам, сай. Съжалявам.

Кормчията вдигнал рамене и се изправил. Косматата растителност на гърдите му била подгизнала от кръв. Той отново изобразил брадата и островърхата шапка. Отново паднал на колене и длани, заръмжал и замятал глава. Този път и останалите сторили същото. Цялото племе се превърнало в глутница опасни зверове, макар че смехът на членовете му и очевидното им добро настроение разваляли впечатлението.

Тим пак поклатил глава, чувствайки се още по-глупаво.

Кормчията обаче май изобщо не се забавлявал, а изглеждал угрижен. Сложил ръце на кръста си и сякаш се замислил. Сетне повикал един от съплеменниците си — висок, плешив и беззъб индивид. Двамата провели дълго съвещание, след което високият хукнал нанякъде. Тичал доста бързо, ала заради невероятно кривите си крака се клатушкал като ладия сред морска буря. Кормчията повикал още двама. Скоро и те побягнали в неизвестна посока.

Той за пореден път застанал на четири крака и възобновил животинската си пантомима, а щом приключил, вперил в момчето едва ли не умолителен поглед.

— Куче? — предположил плахо Тим.

Блатните обитатели избухнали в добродушен смях.

Кормчията се изправил и потупал момчето по рамото с шестопръстата си ръка, сякаш искал да му каже да не го взима навътре.

— Кажи ми само едно нещо — рекъл Тим. — Мерлин… сай, той съществува ли наистина?

Кормчията се замислил и вдигнал ръце във въздуха. Всеки жител на Дъбрава без проблеми би разбрал какво иска да каже: „Кой знае?“

 

 

Двамата съплеменници се върнали с кошница от тръстика с конопен ремък за носене на рамо. Оставили я пред краката на кормчията, обърнали се към Тим, поздравили го с юмруци към челата и с доволни усмивки се отдръпнали назад. Кормчията приклекнал и дал знак на момчето да стори същото.

Тим се досетил какво има в кошницата още преди кормчията да я отвори. Долавял уханието на прясно изпечено месо и избърсал с ръкава слюнките си. Двамата мъже (или по-скоро жените им) били приготвили фагонардски вариант на обяда, който дървосекачите взимали със себе си, когато тръгвали на работа. Парчета свинско месо, гарнирани с кръгчета от никакъв оранжев плод, наподобяващ тиква, завити в зелени листа. Имало и ягоди и боровинки плодове, които не се срещали в Дъбрава по това време на годината.

— Казвам благодаря, сай — кимнал Тим и докоснал гърлото си три пъти. Това разсмяло всички и те заповтаряли жеста му.

Високият беззъб индивид също се върнал. Носел на рамо кожен мях за вода, а в другата си ръка държал малка кесийка от най-изящната и мека кожа, която Тим бил виждал някога. Кесийката подал на кормчията, а меха с вода на момчето.

Тим не съзнавал колко е жаден, докато не усетил тежестта на меха и не го стиснал между дланите си. Издърпал запушалката със зъби, положил я в сгъвката на лакътя си, както правели мъжете от селцето му, и започнал жадно да пие. Очаквал водата да е застояла и с неприятен вкус (както и да гъмжи от буболечки), ала тя се оказала студена и сладка, сякаш извирала от ручея между къщата му и плевнята.

Мъжете отново избухнали в смях и запляскали с ръце. Тим забелязал пулсиращия цирей на рамото на високия мъж, който всеки миг щял да се спука, и с облекчение отклонил поглед, когато кормчията го потупал по рамото, за да му покаже кесийката. През средата й минавало нещо като метален шев. Когато кормчията дръпнал езичето, прикрепено към шева, торбичката се отворила по чудодеен начин. Вътре имало метален диск с размерите на малка чинийка. В горната му част се виждал надпис, който момчето не могло да разчете. Под надписа имало три бутона. Кормчията натиснал единия и от причудливия предмет с леко жужене се показала къса пръчица. Хората-растения, които се били скупчили пред момчето, отново се засмели и заръкопляскали. Очевидно се забавлявали от случващото се. Тим, който вече бил утолил жаждата си и стъпвал на твърда (или почти твърда) земя, си казал, че също се чувства доста приятно сред тези хора.

— Това на Древните ли е принадлежало, сай? — Кормчията кимнал. — Там, откъдето идвам, такива предмети се смятат за опасни.

Отначало кормчията не го разбрал — както и съплеменниците му, съдейки по озадачените им физиономии. Сетне обаче се засмял и посочил всичко, което ги заобикаляло — небето, водата, калната земя… Сякаш искал да каже, че всичко е опасно.

„И сигурно е точно така — помислило си момчето. — Тук действително всичко е опасно.“

Кормчията го мушнал леко в гърдите, след което вдигнал рамене, сякаш се извинявал „Съжалявам, но сега трябва да бъдеш по-внимателен.“

— Добре — кимнал Тим. — Гледам те.

И отново посочил с два пръста към очите си, предизвиквайки нов изблик на смях и ръгане с лакти сред блатните жители.

Кормчията натиснал втория бутон. Дискът изписукал и зрителите одобрително замучали. Под копчетата проблеснала червена светлинка. Кормчията бавно се завъртял, държейки диска в протегнатите си ръце, все едно поднасял дар на боговете. Щом описал три четвърти кръг, приборът отново издал звук и червената светлинка станала зелена. Кормчията изпънал мъхестия си пръст натам, накъдето сочело устройството. Доколкото Тим можел да прецени по почти незабележимото слънце, това било север. Кормчията погледнал към момчето, за да се убеди, че го е разбрало. Тим предполагал, че го е разбрал, ала имало един проблем.

— Там има вода. Мога да плувам, но…

Той оголил зъби и гракнал с тях, показвайки островчето, където едва не се превърнал в закуска за люспестата твар. Всички избухнали в смях, а най-гръмогласно се смеел кормчията. Дори се навел и се хванал за косматите си колене, за да не се прекатури на земята.

„Да, много смешно — помислило си момчето. — За малко да ме изядат жив, какъв майтап!“ Щом престанали да се смеят и кормчията отново бил в състояние да се изправи, посочил плоскодънната лодка.

— О! — възкликнал Тим. — Съвсем я бях забравил! „Май трудно ще се намери по-глупав стрелец от мен“ — добавил наум.

 

 

Кормчията помогнал на Тим да се качи в лодката, а сам заел обичайното си място под мачтата с глиганската глава. Гребците хванали веслата. Не пропуснали да вземат храната и водата, а момчето прибрало кожената кесия с компаса (ако това действително бил компас) в памучната торба на вдовицата Смак. Четиристрелът бил затъкнат отляво в колана му, за да се уравновесява с брадвата, висяща отдясно.

Последвала размяна на приветствия, съпроводена с честото споменаване на думата „хайл“, след което към лодката се приближил високият беззъб мъж. Тим предположил, че той е нещо като старейшина на племето, макар че кормчията отговарял за комуникациите. Старейшината застанал на брега и изгледал сериозно момчето. Сетне разперил два пръста и посочил очите си: „Гледай ме внимателно“

— Виждам те много добре — казал Тим и макар това да било самата истина, усещал как клепачите му натежават. Не помнел кога е спал за последен път. Определено не и миналата нощ.

Старейшината поклатил глава и отново насочил пръсти към очите си — този път доста по-енергично — и някъде дълбоко в съзнанието си (а може би и в онова сияйно късче от ка, известно като душа) момчето доловило шепот. За пръв път го осенила мисълта, че блатните жители разбирали не точно думите му.

— Да внимавам ли?

Старейшината кимнал; останалите изсумтели в съгласие. Този път нямало нито смях, нито веселие — членовете на племето изглеждали тъжни и по детски беззащитни.

— Да внимавам за какво?

Старейшината застанал на четири крака и започнал бързо да обикаля в кръг, джафкайки като куче. От време на време се спирал, надигал глава и се взирал на север, раздувайки пълните си с растителност ноздри, сякаш душел въздуха. Най-накрая се изправил и изгледал въпросително момчето.

— Добре — казал Тим. Нямал никаква представа какво се опитвал да му каже старейшината и защо всички изведнъж толкова посърнали, обаче се зарекъл, че няма да забрави загадъчното послание. И че ще разбере какво са искали да му кажат, когато зърне със собствените си очи онова, за което го предупреждавали. Стига да не е прекалено късно.

— Сай, четеш ли мислите ми? — Първо старейшината, после и другите кимнали. — Значи знаете, че не съм Стрелец. Просто се опитвах да си вдъхна кураж.

Старейшината поклатил глава и се усмихнал, сякаш искал да каже, че това е без значение. Сетне повторил жеста „Гледай ме внимателно“ и започнал силно да се тресе. Останалите — дори онези, които се намирали в лодката — последвали примера му. След малко старейшината се проснал на земята, която издала жвакащ звук под тежестта му. Другите направили същото. Момчето смаяно наблюдавало покъртителната картина. Не след дълго старейшината се надигнал и го погледнал в очите. Безмълвният му взор питал дали Тим е разбрал значението на показаното… и той с ужас осъзнал, че е разбрал всичко.

— Да не би да казвате, че… — Не могъл да довърши, най-малкото не и на глас. Било твърде ужасяващо.

(Да не би да казвате, че ще умрете?)

Бавно, без да откъсва поглед от очите му — и в същото време с едва загатната усмивка — старейшината кимнал. В този миг Тим категорично доказал на всички, че не е никакъв Стрелец. От очите му рукнали сълзи.

 

 

Кормчията оттласнал лодката от брега с помощта на дълъг прът. Гребците откъм левия борд напрегнали мишци и насочили плавателния съд наляво, а щом достигнали откритите води, кормчията наредил на всички да натиснат веслата. Тим седнал на кърмата и отворил кошницата с храна. Въпреки глада си хапнал съвсем малко, понеже се чувствал унил и мрачен. Когато предложил да пусне кошницата между гребците, те му се усмихнали с благодарност, ала твърдо отказали. Водата била гладка, равномерният ритъм на веслата действал унасящо и скоро очите на момчето се затворили. Присънила му се майка му — как го разтърсва в ранна утрин и му казва да не бъде лентяй, да спре да се излежава и да помогне на баща си да запрегне мулетата.

— Значи татко е жив, така ли? — попитал той и въпросът му бил толкова абсурден, че Нел весело се засмяла.

 

 

Някой действително го разтърсвал, но не била майка му. Щом отворил очи, Тим видял надвесения над него кормчия. Мъжът вонял толкова силно на пот и гниещи зеленчуци, че момчето едва се удържало да не кихне. Освен това не било ранна утрин, а точно обратното: слънцето вече залязвало и червеното му зарево се процеждало сред клоните на причудливите възлести дървеса, чиито стъбла се подавали от самата вода. Тим не знаел как се наричат… за разлика от онези масивните, растящи на склона недалеч от брега, където били акостирали. Железни дървета, и то какви! Истински исполини. В подножията на стволовете им растели някакви оранжеви и златисти цветя. Навярно майка му щяла да припадне от вълнение пред невероятната им красота, помислил си той, след което си спомнил, че клетницата дори не може да ги зърне.

Изглежда, били стигнали до края на Фагонард. Оттук започвали мрачни горски дебри.

Кормчията му помогнал да слезе от лодката, а двама от гребците извадили кошницата с храната и водния мях. Когато всичко било струпано в краката на Тим — на земя, която нито се тресяла, нито отделяла тинеста слуз, — кормчията му направил знак да отвори платнената торба на вдовицата, после издал писукащ звук, с което предизвикал одобрителен смях сред екипажа си.

Тим извадил кожения калъф, където се намирал металният диск, и понечил да го върне на кормчията. Той обаче поклатил глава и посочил към момчето. Жестът бил пределно ясен. Тим дръпнал езичето, затварящо металния шев, и извадил устройството. То било тънко, но същевременно изненадващо тежко, а повърхността му била невероятно гладка.

„Не бива да го изпускам — помислил си. — После ще мина по същия път и ще им го върна, както бих върнал чиния или инструмент на някой съсед в Дъбрава. Цяло и непокътнато. И ако имам късмет, ще ги намеря и тях цели и невредими.“

Блатните обитатели искали да се уверят, че той е запомнил как да използва прибора. Тим натиснал първото копче и късата пръчица изскочила навън. Сетне натиснал второто и дискът изписукал, светвайки в червено. Този път нямало нито смях, нито подсвирквания — работата била сериозна, може би на живот и смърт. Момчето бавно се завъртяло и щом се обърнало с лице към тесния проход между дърветата (навярно някогашна пътека), червената светлинка се сменила със зелена и приборът изписукал за втори път.

— Отново север — заявил Тим. — Показва посоката дори и след залез-слънце, нали? Даже и ако дърветата са твърде нагъсто и закриват Древната звезда и Древната мечка?

Кормчията кимнал, потупал го по рамото… после се навел и го целунал по бузата. Сетне отстъпил назад, сякаш изплашен от собствената си смелост.

— Няма проблеми — казал Тим. — Всичко е наред.

Кормчията се отпуснал на едното си коляно. Другите слезли от лодката и последвали примера му. Доближили юмруци до челата си и извикали:

— Хайл!

Тим почувствал как в очите му отново напират сълзи.

— Станете, поданици мои… ако сами се смятате за такива — казал. — Изправете се с любов и вярност към мен.

Те се подчинили и се върнали в лодката.

Тим вдигнал високо металния диск:

— Ще ви го върна! Цял и непокътнат! Обещавам!

Бавно — и с усмивка, което било още по-ужасно — кормчията поклатил глава. Дарил момчето с последен, изпълнен с обич поглед, и оттласнал лодката далеч от брега към онази крехка и неустойчива част от света, която заедно със събратята си наричал свой дом. Тим ги гледал как се отдалечават на юг и им помахал с ръка, когато гребците вдигнали във въздуха веслата си в прощален жест. Гледал, докато плоскодънната лодчица не се превърнала в мержелеещ се призрак насред пурпурното зарево на залязващото слънце. Накрая избърсал парещите си сълзи, едва удържайки се да не ги извика да се върнат.

Щом лодката се изгубила от погледа му, той нарамил принадлежностите си, обърнал се в указаната от необикновения прибор посока и закрачил към дълбините на гората.

 

 

Стъмнило се. Отначало в небето имало луна, ала щом се спуснала към хоризонта, сиянието й се превърнало в блед отблясък. После изчезнал и той. Тим бил сигурен, че оттук минава пътека, обаче все се отклонявал от нея. Първите два пъти като по чудо успял да се предпази от фронтален сблъсък с някое дърво, но не и на третия. Бил потънал в размисли за Мерлин — как не било изключено да се окаже, че такъв човек изобщо не съществува, — и гърдите му се врязали в могъщия ствол на едно желязно дърво. Момчето успяло да удържи сребристия диск, ала кошницата с храната изхвръкнала от рамото му и съдържанието й се разпиляло по земята.

„Сега ще се наложи да пълзя и да събирам всичко опипом, и сигурно нищо няма да намеря, ако не остана чак до сутринта…“

— Имате ли нужда от светлина, пътешественико? — попитал женски глас.

Впоследствие Тим щял да си каже, че е извикал изненадано — нима не сме склонни така да си подправяме спомените, че да отразяват най-добрата ни страна? — ала истината била доста по-различна. Той закрещял от ужас, изпуснал металния диск, скочил на крака и малко му оставало да си плюе на петите (напълно забравяйки за дърветата, в които можело да се удари), когато се обадила онази частица от разума му, отговаряща за оцеляването. Ако побегнел, то най-вероятно никога нямало да намери разпиляната по земята храна. Нито пък диска, който се зарекъл да пази и да върне цял и непокътнат.

„Това беше гласът на диска.“

Абсурдна мисъл; дори миниатюрна горска фея като Арманита не би се побрала в подобна тъничка метална пластинка… Макар че едва ли имало нещо по-абсурдно от това малко момче да броди сам-самичко из Необятната гора в търсене на мъртъв от векове древен маг? Който — ако по някакво чудо на чудесата все още е жив — навярно се намира на хиляди колела северно оттук, в онази част на света, където снегът никога не се топи?

Тим се озърнал за зелената светлинка и не я видял. С биещо до пръсване сърце паднал на колене и зашарил с ръце по земята. Напипал увити в листа сандвичи, малка съдинка с ягоди (повечето се изсипали навън) и тръстиковата кошница. Сребърният диск обаче сякаш бил потънал вдън земя.

— Къде си, Нис да те вземе! — провикнал се отчаяно.

— Тук съм, пътешественико — спокойно казал женски глас някъде отляво.

Без да се изправи, Тим се обърнал натам.

— Къде?

— Тук, пътешественико.

— Не спирай да говориш, моля аз.

Гласът повторил:

— Тук, пътешественико. Тук, пътешественико, тук, пътешественико.

Тим се пресегнал по посока на звука и пръстите му докоснали драгоценния предмет. Той побързал да го обърне и в същия миг зелената светлинка проблеснала пред очите му. Плувнал в пот, притиснал диска към гърдите си. Минало му през ума, че никога през живота си не е изпитвал подобен страх — дори когато се намирал върху главата на дракона, — нито пък подобно облекчение.

— Тук, пътешественико. Тук, пътешественико. Тук…

— Намерих те — казал, чувствайки се едновременно глупаво и не съвсем глупаво. — Можеш, хъммм… да замълчиш вече.

Сребристият диск се подчинил. Тим поседял безмълвно в продължение на пет минути, заслушан в гласовете на гората — които, поне засега, не звучали тъй заплашително като онези от мочурището, — опитвайки се да възвърне самообладанието си. Накрая изрекъл:

— Сай, искам светлина.

Дискът издал същото едва доловимо жужене, съпроводило показването на пръчицата, и ненадейно от него заструяла силна бяла светлина. Била толкова ярка, че момчето буквално ослепяло за секунда-две. Сетне от тъмнината изведнъж се появили дърветата, а някакво животинче, което безшумно се прокрадвало наблизо, стреснато отскочило назад и изскимтяло. Очите на Тим все още не били привикнали към светлината, затова зърнал само гладката му козина и извитата опашка.

От диска се била показала друга пръчица. На върха й се виждала мъничка сферична изпъкналост, частично закрита от капаче, и именно оттам струели ослепителните лъчи. Тим я уподобил на горящ фосфор, само дето за разлика от фосфора топчицата не горяла… Умът му не го побирал как в толкова тъничка метална пластина могат да се поберат пръчици и лампички, обаче не го било грижа. В момента го вълнували съвсем други неща.

— Колко ще изтрае, милейди?

— Въпросът ви е неточен, пътешественико. Перифразирайте го.

— Колко време ще издържи пламъчето?

— Батерията е заредена на осемдесет и осем процента. Прогнозируемо време на функциониране — седемдесет години, плюс-минус две.

„Седемдесет години — помислил си Тим. — Би трябвало да ми стигне.“

И започнал да събира принадлежностите си.

 

 

Благодарение на яркото сияние вече можел да разгледа пътеката по-добре, отколкото в околностите на блатото. Макар и под неголям наклон, тя водела само нагоре и към полунощ (ако това действително било полунощ — нямало как да се разбере) Тим капнал от умора. Чувствал се тъй, сякаш изобщо не бил спал в лодката. Както и преди жегата била лепкава и нетърпима; всичко това заедно с тежката кошница и с пълния мях бързо изцедило силите му. Накрая седнал на земята, сложил металния диск до себе си, отворил кошницата и отхапал от единия сандвич, който се оказал невероятно вкусен. Искало му се да излапа и втори, обаче си напомнил, че не се знае за колко дни ще трябва да разпредели запасите си. После го осенила и друга мисъл — че яркото сияние, излъчвано от диска, може да привлече вниманието на всички същества, намиращи се в околността… а някои от тях определено нямало да са дружелюбни.

— Можеш ли да изключиш светлината, сай?

Не бил сигурен, че женският глас ще му отговори (през последните четири-пет часа неведнъж се опитвал да завърже разговор, но напразно), — ала светлината веднага угаснала, потапяйки го в пълен мрак. Изведнъж му се сторило, че усеща присъствието на живи същества навсякъде около себе си — диви свине, вълци, остроклъви и даже няколко отровници — и едва успял да потисне желанието си да помоли отново за светлина.

Сякаш въпреки неестествените горещини железните дървета знаели, че сега е Ширноземие и щедро обсипвали с листата си не само растящите в подножието им цветя, но и всичко наоколо. Тим събрал достатъчно, за да си направи сравнително мека и удобна постеля, и се изтегнал върху нея.

„Започвам да се превръщам в «джиппа»« — помислил си. Така в Дъбрава наричали онези, които изгубвали разсъдъка си. Обаче не се чувствал като джиппа, а по-скоро сит и доволен, макар че фагонардците му липсвали и се притеснявал за тях.

— Мисля да поспя — рекъл на говорещото устройство. — Ще ме събудиш ли, ако нещо се приближи, сай?

Отговорът, който последвал, бил странен и неразбираем:

— Директива номер деветнайсет.

»Това е след осемнайсет и преди двайсет — помислил си Тим, затворил очи и се унесъл. Искало му се да зададе още един въпрос на безтелесния женски глас — А с блатните обитатели разговаряла ли си?“ — но не успял, понеже заспал.

В мъртвилото на нощта, в онова кътче от Необятната гора, където Тим Рос сладко спял, безшумно се прокраднали малки същества. Вътре в сложното устройство, маркирано като „Норт Сентрал Позитроникс — портативен навигационен модул ДАРИЯ, NCP-1436345-AN“, духът в машината отбелязал приближаването на въпросните създания, но си замълчал, тъй като не открил опасност. Тим не се събудил.

Трокените — шест на брой — застанали в полукръг около спящото момче. Известно време го наблюдавали със странните си, обрамчени в златисто очи, след което се обърнали на север и вирнали муцунки към небето.

Над крайните северни предели на Средния свят, където снегът никога не се топял и където никога не настъпвало Новоземие, започвала да се оформя грамадна небесна фуния, въртяща се сред неотдавна дошлите от юг, необичайно топли въздушни маси. Дишайки като грамаден бял дроб, тя засмуквала студения въздух отдолу и се завъртала все по-бързо и по-бързо, създавайки нещо като самоподдържаща се енергийна помпа. Не след дълго външните й краища достигнали Пътя на Лъча, чието местоположение портативният модул ДАРИЯ отчитал с електронен способ, а Тим Рос съзирал като неясна пътека, водеща през гората.

Лъчът опитал бурята и я засмукал, понеже вкусът му харесал. Така мразовеят започнал да се движи на юг — отначало бавно, сетне все по-бързо.

 

 

Тим се събудил от чуруликане на птици и се надигнал, като разтърквал сънените си очи. Отначало не осъзнал къде точно се намира, ала щом зърнал тръстиковата кошница и зеленикавите слънчеви лъчи, провиращи се през гъстите клони на железните дървета, изведнъж си спомнил всичко. Изправил се, възнамерявайки да се облекчи встрани от пътеката, обаче внезапно се спрял. По земята около мястото на нощния му бивак се виждали няколко плътни купчинки… Кой ли бил идвал тук, за да го шпионира посред нощ?

„Твърде малки са, за да са от вълци — минало му през ума. — И добре, че не са били вълци.“

Разкопчал си панталона, облекчил се, после се навел към кошницата (останал изненадал, че среднощните му гости не са опустошили припасите му), отпил няколко глътки от кожения мях и взел сребристия диск. Погледът му се спрял на третия бутон. Сторило му се, че чува как вдовицата Смак му казва да не натиска копчето, но решил да не се подчини. Ако се вслушвал в добронамерените и благоразумни съвети, сега едва ли щял да е тук. Естествено, тогава и майка му нямаше да е изгубила зрението си… но пък Големия Келс пак щял да му е пастрок. Тим си казал, че навярно целият живот на човека е изтъкан от подобни дилеми. Едно губиш, друго печелиш. Изпълнен с надежда, че проклетата джаджа няма да се взриви, той натиснал бутона.

— Здравейте, пътешественико! — изрекъл женският глас. Тим понечил да отвърне на поздрава, обаче гласът продължил, без да го удостои с никакво внимание. — Добре дошли в ДАРИЯ, навигационната служба на „Норт Сентрал Позитроникс“. В настоящия момент се намирате на Лъча на Котката, известен още и като Лъча на Лъва или Лъча на Тигера. Освен това се намирате и на Пътя на Птицата, известен още и като Пътя на Орела, Пътя на Ястреба и Пътя на Лешояда. Всичко на света служи на Лъча!

— Да, така разправят — съгласило се той. Бил тъй изумен, че не си давал сметка какво говори. — Макар че никой не знае какво точно означава това…

— Оставихте зад себе си Точка Девет във Фагонардските мочурища. Там няма Коган, но има зарядна станция. Ако ви е необходима зарядна станция, кажете да и аз ще преизчисля маршрута ви. Ако не се нуждаете от зарядна станция, кажете продължи.

— Продължи — изрекъл Тим. — Госпожо… Дария… аз търся Мерлин…

— Следващият Коган по маршрута ви се намира в Норт Форест Кинок, известен още и като Северното гнездо — прекъснал го гласът. — Зарядната станция в Норт Форест Кинок не работи. Смущенията по Лъча свидетелстват за наличие на магия в гореспоменатия район. Възможно е и присъствие на Променен живот в гореспоменатия район. Препоръчва се обходен маршрут. За обходен маршрут кажете обход и аз ще изчисля необходимите координати. Ако искате да посетите Когана в Норт Форест Кинок, известен още и като Северното гнездо, кажете продължи.

Момчето се замислило. От една страна, ако това нещо, наречено Дария, му предлагало обходен маршрут, значи този Коган (каквото и да представлява) бил опасен… Но, от друга, нима не се бил отправил в търсене на магия от самото начало? На магия или на чудо? Отървал се бил невредим, след като седял на главата на грамаден дракон… Колко по-опасен можел да се окаже този Коган в Норт Форест Кинок?

„Може би много“ — помислил си… обаче имал бащината брадва, бащината късметлийска монета и подарения от вдовицата четиристрел, който дори успял да пролее кръв.

— Продължи — казал.

— Разстоянието до Когана в Норт Форест Кинок е осемдесет километра или четирийсет и пет цяло четирийсет и пет колела. Метеорологичните условия… — Дария млъкнала. Чуло се изщракване, след което женският глас добавил: — Директива номер деветнайсет.

— Какво е това, Дария?

— За да избегнете Директива номер деветнайсет, кажете вашата парола. Може да се наложи да я кажете буква по буква.

— Не разбирам…

— Сигурен ли сте, че не искате да предприемете обходен маршрут, пътешественико? Засякох сериозни смущения по Лъча, които говорят за наличие на силна магия.

— Бяла или черна? — попитал Тим, макар че му се искало да зададе въпрос, който гласът от диска едва ли щял да разбере: „Това Мерлин ли е, или онзи човек, който въвлече мен и майка ми в тази каша?“

В продължение на десет секунди приборът не издал нито звук. Тим си помислил, че Дария няма да отговори, нито че за пореден път ще повтори „Директива номер деветнайсет“, когато тя най-сетне нарушила тишината. Отговорът обаче се оказал напълно безполезен, защото гласял:

— И двете.

 

 

Пътеката продължавала да се катери нагоре, жегата не отслабвала. Около пладне Тим вече се чувствал твърде уморен и гладен, за да продължи напред. На няколко пъти се опитал да завърже разговор с Дария, но тя упорито мълчала. Натискането на третия бутон също не помогнало, въпреки че дискът изпълнявал безупречно навигационните си функции: когато момчето нарочно се отклонявало вляво или вдясно, зелената светлинка ставала червена. Приборът светвал в зелено едва при завръщането му на пътеката.

Тим похапнал и легнал да си почине. Събудил се в късния следобед и със задоволство установил, че вече е по-прохладно. Изправил се, нарамил значително олекналата кошница и кожения мях и поел напред. Светлината на деня бързо помръквала и здрачът неусетно се превърнал в нощ. Ала момчето вече не се страхувало както преди. Все пак оцеляло след първата си нощ по тези места, а и всеки път, когато молело Дария да му даде светлина, тя се подчинявала. След дневните горещини вечерната прохлада му действала освежаващо.

Изминали доста часове, преди Тим отново да се умори. Тъкмо спрял и се заел да събира нападала шума за постелята си, Дария ненадейно заговорила:

— По-напред ви очаква възможност да се полюбувате на красивия пейзаж, пътешественико. Ако сте съгласен, кажете продължи, за отказ кажете не.

Момчето вече било оставило кошницата на земята, обаче размислило. Предложението на диска го заинтригувало.

— Продължи.

Ярката светлина на устройството помръкнала, но след като очите му свикнали с тъмнината, Тим зърнал някакво сияние в далечината. След няколко крачки се оказало, че това е луната, ала този път лъчите й били доста по-ярки от онези, които се процеждали през гъсто преплетените клони над пътеката.

— Използвайте зеления навигационен сензор — съобщила Дария. — И се движете тихо. До пейзажа ви остават още дванайсет километра в северна посока от настоящото ви местоположение. — Приборът тихичко изщракал и отново млъкнал.

 

 

Тим се движел възможно най-тихо, макар и да му се струвало, че вдига твърде много шум. В крайна сметка обаче това не се оказало чак толкова важно. Пътеката го извела на първата голяма поляна, която виждал, откакто навлязъл в гората, а съществата, намиращи се там, не му обърнали внимание.

Върху поваления ствол на едно желязно дърво се били разположили шест рунтавелника, вирнали муцунки към висящия в небето лунен сърп. Очите им искрели като брилянти. През онези дни трокените се срещали изключително рядко в околностите на Дъбрава и да зърнеш някой се смятало за голям късмет. Тим никога не бил виждал рунтавелник близо до родното си място. Някои от приятелите му твърдели, че са се натъквали на играещи си сред полята или разцветниковите горички трокени, ала той подозирал, че си измислят. Сега обаче пред него се виждали половин дузина зверчета. Какво ли означавало да зърнеш толкова много накуп?

Помислил си, че са много по-красиви от коварната Арманита, защото единствената им магия била простичката магия на живите същества. „Ето кой ме е навестявал през нощта…“ — минало му през ума.

Пристъпил към животинчетата, сякаш движейки се насън; съзнавал, че ще ги уплаши, ала бил неспособен да се въздържи. Рунтавелниците не помръдвали. Тим протегнал ръка, за да погали един от тях, без да обръща внимание на унилия глас в главата си (напомнящ този на вдовицата Смак), който го предупреждавал, че ще бъде ухапан.

Трокенът не го ухапал, ала щом почувствал как пръстите на Тим докосват гъстата мека козина на шията му, сякаш се събудил. Скочил от дървото и събратята му го последвали. Впуснали се в шеметна гоненица около краката на момчето, като се хапели лекичко един друг и силно джавкали. Тим се разсмял.

Един от рунтавелниците се спрял, изгледал го… и като че ли му се усмихнал в отговор.

Най-накрая животинчетата оставили момчето и се втурнали към центъра на поляната. Там се затичали в кръг, бледите им сенки танцували и се преплитали на лунната светлина. Ненадейно всички се спрели и се изправили на задните си крака, протягайки предните си лапички. Изглеждали като дребни рунтави човечета. Под сребърната усмивка на полумесеца всички се обърнали на север, към Пътя на Лъча.

— Вие сте чудесни! — възкликнало момчето.

Трокените обърнали муцунки към него и концентрацията им се изпарила.

— Десни! — изджавкал един… и внезапно всички вкупом се понесли към дърветата. В следващия миг от тях нямало и следа. Изчезнали толкова бързо, че Тим за малко щял да си помисли, че са му се привидели.

За малко.

Тази нощ се подготвил да спи на поляната; надявал се, че пухкавите зверчета ще се върнат. Тъкмо потъвал в дълбок сън, когато в съзнанието му ненадейно изплували думите на вдовицата Смак по повод необичайно горещото време: „Най-вероятно нищо работа… освен ако не видиш сър Трокен да танцува на звездна светлина с муцунка, обърната на север.“

Нима току-що не видял как не един, а половин дузина рунтавелници правели и едното, и другото?

Тим се надигнал и седнал. Вдовицата му споменала, че тези танци всъщност са предвестник на нещо, но на какво? Ледовей? Нещо такова, ала не съвсем.

— Мразовей — изрекъл на глас. — Да, точно така.

— Мразовей — повторила неочаквано Дария, с което така стреснала момчето, че то съвсем се разсънило. — Бързо движещ се ураган с огромна сила. Характеризира се с рязко понижаване на температурата, съпроводено с бурни ветрове. Предизвиквал е големи разрушения и многобройни смъртни случаи в цивилизованите части на света. В по-примитивните региони е заличавал цели племена. Това определение за мразовей бе предоставено от Норт Сентрал Позитроникс.

Тим отново се излегнал на постелята си от листа, пъхнал ръце под главата си и се загледал в онази част от звездното небе, видима от полянката. Предоставено от Норт Сентрал Позитроникс, така ли? Е, може би… Хрумнало му, че определението спокойно би могло да бъде предоставено и от Дария. Казал си, че машинката е невероятна (макар да подозирал, че неведомата му спътница всъщност представлява много повече от машина), ала със сигурност имало неща, за които й било забранено да му казва. В същото време обаче Дария му намеквала за това-онова. Освен ако не го подвеждала като Сбирокнижника и Арманита… Тим неохотно признал, че не е изключено, въпреки че не го вярвал. В какво вярвал тогава? Че в продължение на много време Дария си нямала с кого да поговори и поради тази причина се е привързала към него. Може би било самата истина, а може би той бил само глупаво хлапе, готово да повярва в какво ли не… Едно знаел със сигурност — ако този ужасен ураган действително се задава, то трябва възможно най-бързо да приключи със задачата си и да си намери подходящо укритие. Къде обаче щял да е в безопасност?

Тези мисли го върнали към племето от Фагонард. Спасителите му едва ли ще бъдат в безопасност… и нямали никакви илюзии по този въпрос; нима не имитирали пред него танца на рунтавелниците? Още тогава той се зарекъл, че непременно ще узнае какво са искали да му кажат, щом зърне онова, за което го предупреждавали. Така и станало. Бурята — мразовеят — вече се надигала. Блатните жители го знаели (навярно заради необичайното поведение на трокените) и очаквали своята гибел.

Той си казал, че тези мрачни мисли още дълго няма да му позволят да мигне, но само след пет минути вече спял дълбоко.

Сънувал рунтавелници, танцуващи на лунна светлина.

 

 

Тим неусетно започнал да възприема Дария като своя спътница, макар че не говорела много, а когато се обаждала, той невинаги разбирал защо (или какво по На’ар има предвид). Веднъж му изредила някакви числа. Друг път му съобщила, че „излиза офлайн, за да търси сателит“, и му препоръчала да спре. Той я послушал и в продължение на половин час дискът сякаш замрял — никакви светлинки, никакви звуци. Тъкмо започнал да си мисли, че спътничката му е умряла, когато зелената лампичка отново светнала, малката пръчица се показала и Дария обявила, че „връзката със сателита е възстановена“.

— Поздравявам те от все сърце — промърморил той.

Няколко пъти Дария предлагала обходен маршрут. Той упорито отказвал. В края на втория ден от пътешествието ни в клин, ни в ръкав му изрецитирала следния откъс от стихотворение:

Към искрящото око на орела погледни!

Виж крилете, на които небосводът се крепи.

Погледът му не изпуска ни морето, ни земята,

от взора му не могат да се скрият и децата.

Помислил си, че дори да доживее до сто години (в което силно се съмнявал предвид безумната му мисия), никога нямало да забрави видяното по време на тридневното им изкачване в непоносимия зной. Пътят вече нямал нищо общо с едва забележимата пътечка, по която момчето пристъпвало в началото; бил широк и сравнително гладък, от двете му страни се издигали порутени каменни стени. По едно време в продължение на цял час небесният коридор над маршрута им се изпълнил с хиляди червени птици. Изглеждали огромни и до една се били устремили на юг, сякаш мигрирали към по-топлите краища. „Навярно — помислил си Тим — са дошли в Необятната гора, за да си отдъхнат.“ Той не знаел някой от жителите на Дъбрава да е виждал подобни пернати в небето над селото. Друг път четири сини еленчета, високи около шейсетина сантиметра, пресекли невъзмутимо пътя му, без дори да забележат потресеното момче, което застинало насред крачката си и се взирало смаяно в тези мутанти-джуджета. Имало и случай, когато се натъкнали на поле, осеяно с гигантски жълти гъби, всяка от които била висока към метър и половина, а гугличките им били като грамадни чадъри.

— Стават ли за ядене, Дария? — попитал Тим, защото запасите в кошницата му били на привършване. — Знаеш ли?

— Не са ядивни, пътешественико — отвърнала спътницата му. — Отровни са. Дори прашинка от тях да попадне върху кожата ви, ще умрете мъчително. Съветвам ви да проявите изключителна предпазливост.

Момчето я послушало и даже затаило дъха си, докато минавали покрай тази смъртоносна градина, таяща коварна, искрящо жълта като слънцето смърт.

Към края на третия ден Тим се озовал на ръба на страховита бездна, дълбока поне триста метра. Всъщност така и не могъл да зърне дъното, понеже било закрито от множество бели цветчета, отрупали стръмните стени на пропастта. Били толкова много, че в началото ги помислил за паднал от небето облак. Над бездната имало старинен каменен мост, губещ се сред водопад, в който се отразявал кървавочервеният залез.

— Да не би да се налага да… мина по това нещо? — попитал плахо той. Мостът изглеждал не по-широк от греда, отгоре на всичко по средата се стеснявал още повече. — Не последвал отговор, но постоянно светещата зелена светлинка казвала всичко. — Може би на сутринта… — подхвърлил Тим. Съзнавал, че няма да заспи от мисли за моста, ала не искал да рискува и да мине по него в края на деня. Самата идея, че прекосява последната му част в пълен мрак, го изпълвала с ужас.

— Съветвам ви да минете по моста сега — казала Дария — и да продължите към Когана в Норт Форест Кинок по възможно най-бързия начин. Обходният маршрут вече е невъзможен.

Загледан в пропастта и в ненадеждното мостче, Тим вече разбирал, че обходният маршрут е невъзможен. Обаче…

— Защо да не почакам до сутринта? Тогава със сигурност ще е по-безопасно.

— Директива номер деветнайсет. — В този миг от диска се разнесло най-силното изщракване от всички досега и женският глас добавил: — Съветвам те да побързаш, Тим.

На няколко пъти досега момчето я молело да се обръща към него по име, а не с „пътешественико“. Сега Дария за първи път изпълнила молбата му и това го убедило, че трябва да се вслуша в думите й. Оставил на земята кошницата на блатните обитатели (не без известно съжаление), защото се опасявал, че ще му попречи да пази равновесие. Пъхнал последните сандвичи под ризата си, преметнал през рамо кожения мях и проверил дали четиристрелът и бащината му брадва са добре закрепени на колана му. После пристъпил към каменния мост, свел поглед към белите цветчета, и забелязал, че върху тях вече пропълзяват първите сенки на настъпващия сумрак. В главата му избухнала ярка картина — представил си как внезапно стъпва накриво, как размахва неистово ръце в напразен опит да запази равновесие и как краката му първо се хлъзгат по камъка, а сетне ритат във въздуха, докато викът му ехти сред отвесните стени на пропастта. Навярно щял да разполага с няколко мига, през които да съжали за живота, който би могъл да изживее, след което…

— Дария… — промълвил уморено — … наистина ли трябва да го сторя?

Липсата на отговор била достатъчно убедителна. Тим си поел дълбоко въздух и направил първата крачка над бездната.

 

 

Подметките на ботушите му потраквали по каменния мост. Не му се искало да поглежда надолу, обаче нямал избор; ако не гледал къде стъпва, бил обречен. В началото съоръжението било широко колкото селски път, но щом наближил средата му, мостът се стеснил до ширината на подметките му. Опитал се да върви с разперени ръце, ала вятърът от дълбините на пропастта така издул ризата му, че той се почувствал като хвърчило, което всеки миг ще се издигне във въздуха. Ето защо отпуснал ръце и продължил напред, стъпчица по стъпчица, поклащайки се леко. Бил убеден, че сърцето му скоро ще престане да бие, в съзнанието му се блъскали хаотични мисли.

„Мама никога не ще узнае какво се е случило с мен.“

Точно по средата, където мостът бил най-тесен и тъничък, Тим почувствал как съоръжението трепери под краката му и доловил как вятърът завихря фучащи мелодии под проядената от ерозията долна част. На всяка крачка стъпалото му се озовавало над зеещата бездна.

„Само не спирай!“ — казал си, ала знаел, че ако се изплаши, точно това и ще направи. Сетне забелязал с крайчеца на окото си някакво движение долу и наистина се изплашил.

От белите цветчета се издигали дълги кожести пипала. Отгоре били синкавосиви, отдолу — розови като изгорена кожа. Проточвали се нагоре, към него, като се извивали и танцували — първо само две, после четири, сетне осем и накрая цяла горичка.

— Съветвам те да побързаш, Тим — обадила се Дария.

С усилие на волята си той се заставил да продължи напред. Отначало напредвал по-бавно, ала щом видял как пипалата се приближават, забързал крачките си. Естествено, нито едно същество не би могло да го докопа от триста метра разстояние, колкото и чудовищно да е скритото му сред цветчетата туловище, обаче щом момчето зърнало как пипалата изтъняват и се протягат още по-нагоре, се разбързало още повече. А когато най-дългото достигнало долната част на моста и запълзяло по камъните, Тим се впуснал в бяг.

Грохотът на водопада, сред чиито струи вече искрели не алени, а розово-оранжеви отблясъци — ехтял пред него. Хладни пръски осеяли горещото му лице. Тим почувствал как нещо докосва ботуша му в търсене на плячка и се хвърлил напред към водата, надавайки нечленоразделен вик. За секунда бил пронизан от вледеняващия хлад, обгърнал тялото му като ръкавица, след което се озовал от другата страна на водопада, отново на твърда земя.

Едно от пипалата също успяло да се промуши през водната завеса. То се надигнало като атакуваща змия, от която се стичали капки вода… и запълзяло обратно.

— Дария! — извикал Тим. — Добре ли си?

— Водата не може да ми навреди — отвърнала спътничката му с тон, в който се долавяло недотам прикрито самодоволство.

Момчето станало и се огледало. Намирало се в малка скална пещера. На едната й стена с боя, която преди години или по-скоро преди столетия навярно е била червена, но в момента изглеждала ръждивокафява, се виждал следният загадъчен надпис:

Пред Тим се издигало неголямо каменно стълбище, осветено от избледняващите лъчи на залязващото слънце. От едната му страна се виждала голяма купчина от тенекиени кутии и части от счупени механизми — пружини, жици, строшени стъкла и парчета от зелени дъски, покрити с причудливи метални завъртулки. От другата му страна бил подпрян озъбен скелет, върху чийто гръден кош лежал някакъв наподобяващ старинна манерка предмет. „Здравей, Тим! — сякаш казвал мъртвецът. — Добре дошъл на края на света! Искаш ли глътка прах? Имам много, не се стеснявай!“

Момчето изкачило стъпалата, шмугвайки се покрай скелета. Много добре съзнавало, че той няма изведнъж да оживее и да го сграбчи за крака като пипалата от белите цветчета. Въпреки всичко му се сторило по-безопасно да премине възможно най-бързо покрай него.

Щом се озовал горе, Тим видял, че пътеката отново потъва сред дърветата, но не за дълго. Пред очите му, недалеч от него, гигантските дървета се раздалечавали и дългият склон, който момчето изкачвало в последните дни, завършвал с поляна, много по-голяма от онази, на която си играели рунтавелниците. В средата й се издигала грамадна кула с метални трегери. На върха примигвала алена светлинка.

— Почти достигна целта си — изрекла Дария. — Коганът в Норт Форест Кинок се намира на три колела оттук. — От вътрешността на диска отново се разнесло отчетливо изщракване. — Наистина трябва да побързаш, Тим.

Докато момчето съзерцавало кулата с мигащата светлинка, въздухът потреперил от нов порив на вятъра. Този път обаче, за разлика от топлия вихър, надигнал се от дълбините на пропастта, Тим бил облъхнат от неочакван хлад. Той вдигнал очи към небето и видял, че облаците, които съвсем доскоро лениво пъплели на юг, сега препускали като бесни.

— Това мразовей ли е, Дария? Мразовеят се задава, нали?

Тя не отговорила, но и не се налагало.

Тим се затичал напред.

 

 

Когато най-сетне стигнал до поляната, където се намирал Коганът, едва дишал и вместо да тича, вървял бързо, макар че времето неумолимо го притискало. Вятърът продължавал да се усилва и да духа срещу него, някъде във висините клоните на железните дървета издавали шепнещи звуци. Все още било топло, но скоро щяло да застудее. Тим знаел, че трябва да си намери укритие и се надявал да го открие в Коган.

Щом обаче излязъл на поляната, едва удостоил с поглед овалното здание с метален покрив в подножието на кулата-скелет с примигваща светлинка на върха. Вниманието му било привлечено от нещо друго, което го накарало да затаи дъх.

„Не вярвам на очите си… Наистина ли го виждам?“

— О, богове! — прошепнал.

Излизащата на поляната пътека била покрита с някакъв гладък, тъмен на цвят материал, който блестял тъй силно, че в него се отразявали танцуващите на вятъра клони и обагрените в пурпурно от залеза облаци в небето. Пътеката прекосявала поляната и завършвала пред скалиста пропаст. Тим имал чувството, че там свършва целият свят и започва отново едва на сто колела оттатък бездната. Самата пропаст изглеждала несравнимо по-страховита от онази с белите цветчета. Бесните пориви на вятъра вдигали вихрушки от опадали листа. Сред тях се мяркали и множество бързолети; птичките махали с криле, ала всичките им усилия били напразни сред могъщите въздушни течения…

Момчето забелязало, че някои от бързолетите всъщност са мъртви; безмилостният вятър бил изтръгнал крилете от крехките им телца.

Ала не бездната и мъртвите птици привлекли вниманието му. Вляво от причудливия метален път, само на метър от мястото, където светът свършвал в нищото, имало кръгла клетка от стоманени пръти. Пред нея, преобърнато с дъното нагоре, се търкаляло очукано тенекиено ведро, което му било до болка познато.

А вътре в клетката се виждал огромен тигер, който бавно обикалял около някаква дупка в центъра й.

Щом забелязал зяпналото, втренчено в него момче, звярът се приближил до металните пръчки. Очите му били искрящо зелени и големи колкото топки за игра. Тъмнооранжевите ивици по козината му се редували с полунощно черни. Ушите му били щръкнали, голямата му паст — зейнала в хищна гримаса, където белеели дълги зъби. Изръмжал. Звукът бил нисък и гърлен, сякаш разпаряли копринена риза по шевовете. Може би това било приветствие… обаче Тим силно се съмнявал.

На масивната шия на звяра имало сребърен нашийник, на който висели два предмета. Единият приличал на карта за игра, а другият представлявал ключ с необичайна, сякаш нарочно изкривена форма.

 

 

Тим нямал представа колко време е прекарал така, застинал в плен на тези приказни изумрудени очи, нито пък колко още щял да остане, ако надвисналата над него заплаха не била напомнила за себе си с поредица от приглушени взривове.

— Какво е това?

— Дърветата от другата страна на Гигантския каньон — отвърнала Дария. — Бързите и резки промени в температурата ги взривява, но не навън, а навътре. Потърси укритие, Тим.

Изглежда, мразовеят не си поплювал.

— Кога ще бъде тук?

— След по-малко от час — съобщила спътницата му. Кратка пауза, след която се разнесло поредното изщракване. — Сигурно ще ми се наложи да се изключа.

— Не!

— Наруших Директива номер деветнайсет. В своя защита мога да кажа, че мина твърде много време, откакто за последно разговарях с някого. — Прозвучало силно клик!, последвано от доста по-тревожното и зловещо кланк!.

— Ами тигера? Какво да правя с него? Да не би да е Пазител на Лъча? — Веднага щом изрекло тези думи, момчето се изпълнило с ужас. — Не мога да оставя един Пазител на Лъча навън! Мразовеят ще го убие!

— Този край на Лъча се пази от Аслан — заявила Дария. — Аслан е лъв и ако все още е жив, се намира далеч оттук, в страната на вечните снегове. Що се отнася до тигера… Директива номер деветнайсет! — Проехтяло най-силното изщракване досега. Момчето не смеело дори да си представи какво й е коствало да преодолее строгата директива. — Този тигер е… магията, за която ти говорех. Най-добре го забрави… Намери си укритие! На добър час, Тим. Ти беше мой прия… — Този път вместо изщракване се чуло зловещо изхрущяване. От диска се издигнал пушек и зелената светлинка угаснала.

— Дария!

Тишина.

— Дария, върни се!

Но Дария вече я нямало.

Звуците от канонадата на умиращите дървета още ехтели в далечината отвъд зейналата бездна, ала бурята несъмнено се приближавала. Вятърът непрекъснато се усилвал и ставал все по-студен. Момчето вдигнало поглед към небето и видяло как последните облаци се носят шеметно над главата му. Зад тях започвала неестествена, кошмарна виолетова шир, на чийто фон вече се появявали първите звезди. Шепотът на вятъра в клоните на железните дървета се превърнал в хор от тежки въздишки, сякаш горските властелини знаели, че дългият им живот е достигнал своя край. Великият дървосекач неумолимо се приближавал, размахвайки чутовната си вятърна секира.

Тим отново погледнал тигера, който бил възобновил неспокойните си обиколки — сякаш за да покаже, че момчето не заслужава и грам внимание, — след което се втурнал към металическото овално здание, наречено Коган. Малки кръгли прозорчета от истинско (и доста дебело на вид) стъкло обрамчвали постройката на нивото на главата му. Вратата също изглеждала метална. По нея не се виждали нито дръжка, нито резе, а само мъничко, наподобяващо тясна уста отверстие. На ръждясалата желязна табелка над него пишело:

Момчето едва успяло да прочете тези думи, понеже били написани на Странна смесица от свещения и простонародния език. За сметка на това надрасканото под тях ни най-малко не го затруднило: "Всички тук са мъртви".

В основата на вратата се виждало някакво сандъче, подобно на онова, в което майка му държала най-различни дреболии, само че това било метално, а не дървено. Тим се опитал да го отвори, обаче не успял. На капака му били гравирани разни непонятни символи. Виждала се и ключалка с необичайна форма — нещо като буквата ^[1], ала наблизо не се мяркал ключ. Момчето понечило да вдигне странното сандъче, но отново претърпяло неуспех; то сякаш било зазидано в земята.

Ненадейно нещо го ударило в лицето. Мъртъв бързолет. Още мъртви птици префучали във въздуха. Някои се ударили в стените на Когана и изпопадали на земята.

 

 

Тим отново прочел последните думи на Желязната табелка: „ИЗПОЛЗВАЙТЕ КАРТА ЗА ДОСТЪП“ Дори и да не знаел какво точно означава това, тесният процеп под надписа бил достатъчно красноречив. Струвало му се и че знае как изглежда картата за достъп, защото смятал, че я е виждал редом с ключа за необичайната ключалка на металното сандъче. Тези два предмета — и възможното спасение — висели на шията на тигера, който можел да схруска момчето на три хапки. А като се имало предвид, че в клетката на хищника не се виждала никаква храна, нищо чудно да го изгълтал и на две хапки.

Всичко това все повече заприличвало на жестока шега, на която би могъл да се засмее само изключително зъл човек. Например такъв, който не би се поколебал да използва коварна ефирия, за да подмами момчето в опасно тресавище.

Как да постъпи? Можел ли изобщо да направи нещо? Така му се искало да попита Дария, ала се опасявал, че приятелката му от сребристия диск — добрата фея, за разлика от злата фея на Сбирокнижника, — е загинала в сблъсъка с Директива номер деветнайсет.

Тим се приближил бавно към клетката, превивайки се под напора на биещия в лицето му вятър. Тигерът го забелязал, заобиколил дупката в центъра и застанал пред вратата. Вихърът разрошвал козината му и се създавало впечатлението, че ивиците по тялото му се извиват и разменят местата си.

Тенекиеното ведро, което отдавна би следвало да е отнесено от вятъра, все още стояло наблизо. Сякаш и то като сандъчето било зазидано в земята.

„Същото ведро, което той ми подхвърли, за да ми покаже лъжливите си видения и да ме накара да им повярвам.“

Да, всичко било просто една шега и под ведрото Тим навярно щял да намери остроумния й финал — неща от рода на „Не мога да ям супа с вилица“ или „Тогава я обърнах, за да я загрея и от другата страна“ от които хората се смеят до припадък. Но ако всичко вече е свършило, защо не? Какво друго му оставало, освен да се посмее?

Вдигнал ведрото. Очаквал, че ще открие отдолу вълшебната пръчица на Сбирокнижника, обаче шегата се оказала още по-забавна — под ведрото имало ключ. Голям и с красиви орнаменти. Досущ като сребърния тас на човека в черно и нашийника на тигера и този ключ бил сребърен. Тим забелязал, че към него е привързана някаква бележка.

Отвъд пропастта дърветата продължавали да трещят и пукат. От бездната се издигнали грамадни облаци прах, които веднага били разпръснати от могъщите течения като пепел, издухана от силен вятър.

Посланието на Сбирокнижника било лаконично:

Приветствам те, Смело и Находчиво Момче! Добре дошъл в Норт Форест Кинок, който нявга бе известен като Портала към Външния Свят. Тук съм ти оставил един ужасно непослушен и опасен Тигер. Той е МНОГО гладен! Но както навярно си се досетил, Ключът към УБЕЖИЩЕТО виси на шията му. Сигурно си се досетил и че Ключът, който държиш, отваря Клетката. Използвай го, ако ти стиска! Предай много поздрави на Майка си (която МНОГО СКОРО ще бъде навестена от Новия си Съпруг)! Твой Покорен Слуга,

РФ/МБ

Човекът — ако изобщо бил човек, — оставил му тази бележка, не се изненадвал лесно, но със сигурност щял да се удиви, ако можел да зърне усмивката на лицето на Тим, когато той се изправил с ключа в ръка и ритнал с все сила ведрото. То се издигнало във въздуха и моментално било отнесено от ураганния вятър. Вече било изпълнило мисията си и от магията в него нямало и помен.

Тим погледнал тигера. Тигерът също се втренчил в него. Изглеждал напълно спокоен, сякаш изобщо не се притеснявал от приближаващата се буря, само бавно махал с опашка.

— Той си мисли, че по-скоро ще се оставя да бъда отнесен от вихъра или да умра от студ, вместо да се осмеля да се приближа до твоите зъби и нокти. Обаче не е помислил за това. — Тим измъкнал четиристрела от колана си. — Добра работа свърши срещу блатната твар и съм сигурен, че ще свърши добра работа и срещу теб, сай Тигер. — За пореден път се изненадал с каква лекота и непринуденост държи оръжието. Ролята му била тъй простичка и разбираема — то искало само да стреля. И ето че сега, докато се наслаждавал на приятната тежест на четиристрела в ръката си, осъзнал, че и неговите желания са същите. Макар че… — Всъщност е предвидил и това — добавил и се усмихнал още по-широко… макар и доста трудно, защото лицето му вече започвало да изтръпва от студа. — Да, помислил е за всичко. Дали е очаквал, че ще стигна толкова далеч? Може би не. А дали е очаквал, че ако случайно стигна дотук, ще те застрелям, за да спася живота си? Защо пък не? Той със сигурност би постъпил по този начин. Но да изпраща едно хлапе? Защо, след като собственоръчно е погубил хиляди, прерязал е стотици гърла и е отнел домовете на бог знае колко вдовици като клетата ми майка? Можеш ли да ми отговориш, сай Тигер?

Обаче хищникът само се взирал безмълвно в него. Масивната му глава била приведена, опашката му лениво се поклащала наляво-надясно.

Момчето затъкнало четиристрела обратно в колана си, а с другата си ръка пъхнало украсения с орнаменти ключ в ключалката на клетката.

— Сай Тигер, предлагам ти сделка. Позволи ми да се възползвам от ключа на шията ти, за да отворя вратата на това укритие, и двамата ще оцелеем. Разкъсаш ли ме обаче, и двамата ще загинем. Разбираш ли? Дай ми знак, ако е тъй.

Звярът не реагирал. Както преди не откъсвал очи от момчето.

Тим нямал кой знае какви очаквания, но и това не било толкова важно. Ако Бог пожелае вода, ще има вода.

— Обичам те, мамо — казал и завъртял ключа. Старинните механизми се раздвижили с глухо стържене. Тим отворил вратата и пантите изскърцали. Направил крачка назад, сложил ръце на кръста си и зачакал.

Няколко секунди тигерът не помръднал, сякаш се колебаел. После пристъпил бавно напред и излязъл от клетката. Човекът и звярът се взирали един в друг под пурпурния небосвод, докато вихърът бушувал наоколо и грохотът на умиращите дървета се усилвал. Дебнели се един друг като Стрелци. Хищникът се приближил към момчето. То неволно отстъпило, давайки си сметка, че направи ли още една крачка назад, нервите му няма да издържат и ще побегне. Ето защо събрало целия си кураж и не помръднало.

— Приближи се. Аз съм Тим, син на Големия Джак Рос!

Вместо да се хвърли отгоре му и да разкъса гърлото му, тигерът вдигнал глава, поднасяйки на своя освободител нашийника с ключовете.

 

 

Тим не се поколебал нито за миг. По-нататък можел и да си позволи лукса да се учудва, но не и сега. Усилващият се вятър щял да го подхване и да го запокити върху дърветата, където щял да издъхне, пронизан от някой клон. Тигерът бил по-тежък от него, ала не след дълго и той щял да последва съдбата му.

Ключът, който изглеждал като карта за игра, и онзи, който приличал на , изглеждали запоени за сребърния нашийник, но откопчаването му не било трудно. Момчето натиснало вдлъбнатините и нашийникът се отворил. Отдолу се показал друг нашийник от мека розова кожа, ала Тим нямал време да го разгледа, защото се спуснал към металната врата на Когана.

Пъхнал картата в процепа. Нищо не се случило. Обърнал я и се опитал да я вкара от другия край. Отново нищо. В същия момент мощен порив на вятъра — досущ като нечия исполинска ръка — го запратил към вратата, разкървавявайки носа му. Тим се оттласнал назад, завъртял картата наопаки и опитал пак. Никакъв резултат. Ненадейно в паметта му изплували думите, казани от Дария само преди три дни: „Зарядната станция в Когана в Норт Форест Кинок не функционира.“ Е, момчето вече знаело какво значи това. Алената светлинка на върха на кулата продължавала да примигва, обаче тук, долу, захранващите Когана искри явно били изчерпани. Тим преодолял страха си от тигера, но Коганът се оказал недостъпен. И въпреки всички усилия в крайна сметка щели да умрат.

Изглежда, това бил краят на жестоката шега… И нейде далеч оттук човекът в черно със сигурност се превивал от смях.

Обърнал се и видял, че хищникът бута с муцуна металното сандъче с гравираните върху капака символи. Звярът вдигнал поглед към момчето и отново долепил нос до сандъчето.

— Добре… — въздъхнал Тим. — Защо пък не?

Коленичил и се озовал толкова близо до тигера, че почувствал горещото му дихание върху замръзналата си буза. Изпробвал ключа с форма на , който паснал идеално в ключалката. За един кратък миг си спомнил как отворил с ключето на Сбирокнижника сандъка на Големия Келс. Щом го завъртял, последвало тихо изщракване и треперещите му пръсти повдигнали капака в очакване да намери там спасението.

Само че видял три предмета, които му се сторили безполезни: голямо бяло перо, малко кафяво шишенце и обикновена памучна салфетка като онези, които в Дъбрава се слагат на дългите маси, наредени за ежегодните обеди в чест на Празника на Жътвата.

Вятърът вече се бил превърнал в същинска вихрушка. Призрачните му стенания ехтели, докато фучал край металните трегери на кулата. Перцето изхвръкнало от сандъчето, ала тигерът проточил шия и го задържал между зъбите си. Сетне се обърнал към момчето, за да му го подаде. Тим го взел и без да се замисля, го затъкнал в колана си до бащината брадва, после запълзял, отдалечавайки се от Когана. Да бъдеш запратен върху дърветата и да те прободе някой клон не било сред най-приятните видове смърт, ала пак било за предпочитане пред това да бъдеш премазан в Желязната стена, докато смъртоносният вятър изцежда капка по капка живота ти, а студът пропълзява през кожата до вътрешностите ти и ги превръща в лед.

Тигерът заръмжал; звукът наподобявал бавното разпаряне на копринена дреха. Момчето понечило да се обърне и отново било запратено към Когана. Опитало се да си поеме дъх, обаче вятърът продължавал да изтръгва въздуха от устата и от носа му.

Сега хищникът стискал между зъбите си салфетката. Когато най-сетне успял да напълни дробовете си (при което гърлото му било вледенено от проникналия хлад), Тим зърнал нещо поразително. Сай Тигер бил захапал салфетката за единия ъгъл и тя се била разгънала, увеличавайки четворно размерите си.

„Не може да бъде!“

Обаче го виждал със собствените си очи. Ако очите — от които се стичали сълзи, замръзващи по бузите му, — не го лъжели, салфетката между зъбите на звяра се била уголемила и вече приличала на кърпа. Протегнал ръка към нея. Хищникът не отворил челюстите си, докато не се уверил, че Тим я държи здраво. Около тях бушувал ураганът, чиито пориви карали дори тристакилограмовия тигер да полага усилия, за да се задържи на краката си, обаче превърналата се в кърпа салфетка висяла в ръцете на момчето, все едно се намирала в зона на пълно безветрие.

Тим се втренчил в звяра. Той също се вгледал в него. От него струяло безметежно спокойствие, сякаш се намирал в пълна хармония със себе си и с беснеещия свят наоколо. Тим неволно си спомнил тенекиеното ведро, което се оказало също тъй подходящо за виденията като сребърния тас на Сбирокнижника. „В правилните ръце — както сам казал човекът в черно, — всеки предмет може да стане вълшебен.“

Дори една обикновена памучна салфетка.

Както и преди още била сгъната на две. Най-малко на две. Тим я разгънал и кърпата се превърнала в покривка. Държал я пред себе си и въпреки че вихрушката бушувала все тъй яростно, между лицето му и парчето плат царяло пълно затишие.

И въздухът помежду им бил не студен, а топъл.

Той стиснал с две ръце покривката, която доскоро била кърпа, тръснал я и тя отново се разгънала. Вече била с размерите на чаршаф и долният й край съвсем спокойно лежал на земята, макар че само на сантиметри встрани ураганът разнасял прах, съчки и мъртви бързолети. Всички те се блъскали в извитите стени на Когана като ледени топчета. Тим понечил да пропълзи под чаршафа, обаче изведнъж се поколебал, загледан в ярките зелени очи на тигера. Не можел да откъсне очи и от заострените зъби, недотам прикрити от тъмнокафеникавата му долна устна.

— Хайде, ела. Тук отдолу няма нито вятър, нито студ.

„Но ти и сам го знаеше, сай Тигер. Нали?“

Хищникът се прилепил към земята, протегнал големите си лапи и запълзял по корем, докато не се озовал под чаршафа. Докато се намествал по-удобно, момчето почувствало как мустаците на звяра го гъделичкат по ръката и неволно потреперило. В следващия миг дългото, покрито с мека козина тяло на тигера се притиснало до неговото.

Звярът бил доста едър и тънката бяла материя не го покрила. Тим станал, борейки се с вятъра, брулещ безмилостно главата и раменете му, и отново тръснал покривалото. То се разгърнало с плющене и се уголемило до размерите на ветроходно платно. Краищата му вече се простирали чак до основата на Желязната клетка.

Светът около тях вилнеел и бушувал, ала под покривалото било тихо и спокойно. С изключение на забързаното туптене на сърцето на Тим. Когато пулсът му най-накрая се нормализирал, той почувствал как до гърдите му тупти друго сърце. Доловил и някакъв тих, вибриращ гърлен звук. Тигерът мъркал.

— Тук сме в безопасност, нали? — попитал.

Звярът го изгледал, после затворил очи. Тим си казал, че този отговор му допада.

 

 

Настъпила нощта, а с падането й мразовеят се усилил още повече. Отвъд покрова на могъщото вълшебство, което в началото изглеждало като най-обикновена салфетка, студът стремглаво напирал, а скоростта на вятъра вече надвишавала сто колела в час. Прозорците на Когана се покрили с бели драперии от скреж, дебели два-три сантиметра. Железните дървета първо се сгърчили отвън навътре, после рухнали сред смъртоносен рояк клони, трески и цели дънери. Ала звярът спокойно спял, без да обръща внимание на яростната стихия, избутвайки момчето към края на укритието им. По едно време Тим си дал сметка, че го ръга с лакът, както правим с онези, които ни дърпат завивките. Звярът изръмжал недоволно и показал ноктите си, обаче се отместил мъничко.

— Благодаря, сай — прошепнало момчето.

Час след залез-слънце — а може би и два; Тим бил изгубил чувството си за време, — към воя на вятъра се присъединил неприятен стържещ шум. Тигерът отворил очи. Тим предпазливо отметнал единия край на чаршафа и надзърнал навън. Металната кула над Когана изглеждала килната. Той гледал като хипнотизиран как постройката се накланя все повече, след което в един миг рухнала сред облак прах.

„Коганът е следващият“ — помислил си.

Обаче сгрешил.

Коганът устоял на стихията, както бил устоявал в продължение на хиляди години досега.

 

 

Никога нямало да забрави странната нощ… нито пък да запомни всички подробности, както обикновено помним различните случки в живота си. Само насън се завръщал към пълното осъзнаване на събитията и мразовеят навестявал съновиденията му до края на живота му. Но не и кошмарите му. Били хубави сънища. В тях се чувствал защитен.

Под покривалото било топло, а спящият му събрат по постеля го сгрявал допълнително. По едно време Тим отметнал леко парчето плат и зърнал милиарди звезди, разпилени по небесния купол. Струвало му се, че бурята е пробила малки дупчици в този свят над света и го е превърнала в сито. И сега през отверстията прозирала сияещата тайна на мирозданието. Навярно подобни гледки не били предназначени за очите на простосмъртните, ала той бил убеден, че е получил специално разрешение да се полюбува на тази красота — може би защото лежал под вълшебен покров заедно със създание, което дори най-лековерните жители на Дъбрава щели да сметнат за митично.

Докато съзерцавал звездите, бил преизпълнен с благоговение и с онова дълбоко и непреходно удовлетворение, каквото изпитвал като дете, събуждайки се посред нощ в топлата си постеля, докато навън вятърът пеел самотната си песен, мълвяща за други светове и за други животи.

„Времето е като ключалка — помислил си, неспособен да откъсне поглед от звездното небе. — Да, точно така ми се струва. Понякога се навеждаме, за да надникнем през нея. А вихърът, който нахлува през нея и смразява лицето ни — вихърът, духащ през ключалката, — всъщност е диханието на цялата жива вселена.“

Вятърът надавал рев и студът се усилвал, ала Тим Рос лежал на топло и безопасно местенце, долепен до спящия тигер. Накрая и той потънал в дълбок, блажен и несмущаван от кошмари сън. Докато се унасял, се почувствал съвсем мъничък, понесен на крилете на вихъра, духащ през ключалката. Той го издигал все по-нависоко и по-далеч от ръба на Гигантския каньон, отнасяйки го над Необятната гора и Фагонард, над Желязната пътека и над Дъбрава — миниатюрното гнезденце на огънчета, което той безстрашно напуснал, — и още по-нататък, отвъд пределите на Средния свят към онова тайнствено място, където се издигала грамадна тъмна Кула.

„Ще отида там! Някой ден ще отида там!“

Това била последната му мисъл, преди да заспи дълбоко.

 

 

На сутринта воят на вятъра утихнал до приглушено бучене. На Тим му се ходело до тоалетната и не можел да стиска повече. Той отметнал покривалото и изпълзял навън. Мразовеят така бил оглозгал поляната, че от почвата не било останало нищо и се виждала скалистата основа. Момчето бързо заобиколило овалната постройка; а дъхът му излизал на облачета, които мигновено били отнасяни от вятъра. За негово щастие тази част на Когана се намирала от подветрената страна на бурята, ала въпреки това и тук царял непоносим студ. От урината му се вдигнала пара, локвичката на земята веднага започнала да замръзва.

Тим треперел като лист, докато пристъпвал обратно към убежището си, борейки се с вятъра, който заплашвал да го отнесе. Когато най-сетне се шмугнал под магическото покривало и почувствал благословената топлинка, зъбите му тракали от студ. Без да се замисля, прегърнал тигера, стряскайки се само за миг, когато звярът отворил очи и раззинал страховитата си паст. От устата му се показал език с размерите на килимче и с цвета на новоземска роза. Той лизнал лицето на момчето и то потрепнало, но не от страх; спомнило си как сутрин баща му потърквал наболите си бузи в неговите, преди да си налее вода в легена и да се избръсне. Често казвал, че никога няма да си пусне брада, защото нямало да му отива.

Тигерът навел глава и задушил яката на Тим. Мустаците му гъделичкали врата на момчето и то се разсмяло. После се сетило, че са му останали още два сандвича.

— Ще си ги разделим — казало на звяра. — Макар че ти спокойно би могъл да изядеш и двата, стига да пожелаеш.

След като хапнали, Тим заметнал вълшебната завивка над главата си и отново потънал в сън.

 

 

Когато отворил очи, му се сторило, че вече е пладне. Вятърът бил утихнал и щом Тим подал главата си навън, почувствал лекото затопляне. Същевременно си дал сметка, че измамното лято било безвъзвратно отминало. От него нямало и помен… също като от последните им хранителни запаси.

— С какво се хранеше, докато беше в клетката? — попитал тигера. От първия му въпрос съвсем закономерно се родил и втори: — И колко време си прекарал там?

Звярът станал и се протегнал, после отишъл до ръба на пропастта, облекчил се, после се приближил до клетката, подушил металните пръти и обърнал глава, сякаш вече не го интересували. Върнал се при момчето, което лежало по корем и го наблюдавало, подпряно на лактите си.

Хищникът го изгледал — мрачно, както се сторило на Тим, — със зелените си очи, преди да отпусне глава и да избута с нос края на защитилия ги от мразовея чаршаф. Отдолу се показало металното сандъче. Тим не помнел да го е прибирал под вълшебната завивка, но пък иначе вихърът като нищо щял да го отнесе. В този момент се сетил за перото, затъкнато в колана му. Измъкнал го и го разгледал. Приличало на ястребово… само дето едва ли съществувал толкова голям ястреб, при това снежнобял.

— Орлово перо е, нали? — попитал. — Орлово, Ган да ме порази!

Обаче тигерът не проявявал никакъв интерес към странната находка, въпреки че предишната вечер я спасил от урагана. Избутал с муцуна сандъчето към краката на Тим и отново вперил пронизващия си поглед в него.

Тим отворил сандъчето. Вътре имало само кафяво шишенце като от лекарство. Той го взел и веднага пръстите го засърбели. Нещо подобно бил усетил и докато прокарвал вълшебната пръчица на Сбирокнижника над тенекиеното ведро.

— Да го отворя ли? Ти едва ли ще можеш.

Тигерът не откъсвал очи от малкото шишенце.

Те сияели тъй ярко, сякаш мозъкът му излъчвал силна магия, която струяла през тях. Тим внимателно отвинтил капачето и щом го махнал, видял, че отдолу е прикрепена прозрачна пипета.

Хищникът отворил огромната си паст. Намекът бил разбираем, само дето…

— Колко? — попитало момчето. — За нищо на света не бих искал да те отровя.

Ала звярът продължавал да си седи с вирната муцуна и отворена уста. Приличал на новоизлюпено птиченце, което чака майка му да пусне червейче в човчицата му.

След няколко неуспешни опита — никога до сега не бил използвал пипета, макар че бил виждал нейната по-голяма и доста по-груба версия, която Дестри наричал „бичи шприц“ — Тим успял да събере малко течност и плахо приближил пипетата до раззинатите челюсти на звяра. Предчувствал какво ще се случи (все пак бил слушал много истории за преображенци), но така и не можел да повярва, че тигерът всъщност е омагьосан човек.

— Ще изцеждам капка по капка — казал на хищника. — Ако искаш да спра, преди течността да свърши, си затвори устата. Дай ми знак, ако си ме разбрал.

Ала както и преди, тигерът не помръднал. Само чакал.

Една капка… две… три… пипетата вече била полупразна… четири… пет…

Изведнъж кожата на звяра започнала да се надипля и издува, сякаш в тялото му били затворени някакви същества, които искали да излязат. Муцуната му започнала да се разтапя, разкривайки зъбатите челюсти, след което се сбръчкала и плътта се споила наново, запечатвайки устата. Проехтял приглушен рев от болка… или от ярост.

Момчето залитнало и тупнало на земята.

Зелените очи изпъкнали и изскочили навън, сякаш били на пружинки. Мятащата се опашка ту потъвала обратно в туловището, ту отново се показвала. Олюлявайки се, тигерът тръгнал към зейналата бездна на Гигантския каньон.

— Спри! — извикал Тим. — Ще паднеш!

Клатушкайки се, звярът запристъпвал край ръба на пропастта. По едно време едва не се подхлъзнал и надолу полетял дъжд от камъчета. Щом заобиколил клетката, ивиците на козината му първо се размазали, сетне изсветлели. Главата му продължавала да променя формата си. Върху нея разцъфнали бели петна, а над тях — точно там, където преди се намирала устата — се появили яркожълти. Тим чул пукот на пренареждащи се кости.

Тигерът отново изревал, ала ревът му ненадейно изгубил от дрезгавината и мощта си, превръщайки се в изтерзан човешки вик. Животното, което непрекъснато се променяло, се изправило на задните си лапи… само дето вече не били лапи; на мястото им Тим зърнал старинни черни ботуши. Ноктите се били преобразили в сребърни сигули — луни, кръстове, спирали…

Жълтата изпъкналост на главата на хищника продължавала да расте, докато не се превърнала в конусовидната островърха шапка, която момчето съзряло в тенекиеното ведро. Онова, което преди било бялата „якичка“ на тигера, сега било искрящо бяла брада, сияеща на фона на студената слънчева светлина. Точно така, сияела, защото била украсена с рубини, изумруди, сапфири и брилянти.

От тигера вече нямало и помен, а пред смаяния Тим стоял самият Мерлин Елд.

Магьосникът не се усмихвал за разлика от образа си във видението… Ала, естествено, видението било измамно; просто поредното фалшебство, изпратено на Тим от Сбирокнижника, за да го отведе до гибелта му. В погледа на истинския Мерлин се четяла доброта, но и някаква мрачна решителност. Бялата му копринена роба се развявала от вятъра, тялото му било толкова мършаво, че приличало на скелет.

Момчето се отпуснало на коляно, навело глава и доближило треперещия си юмрук към челото. Опитало се да каже: „Хайл, Мерлин!“, обаче гласът му изневерил и от устните му се откъснал само сподавен хрип.

— Изправи се, Тим, син на Джак! — изрекъл магът. — Но първо затвори шишенцето. Мисля, че вътре има още няколко капки, които могат да ти послужат.

Тим вдигнал глава и озадачено изгледал високия старец, застанал до клетката. Същата клетка, която доскоро била негов затвор.

— За майка ти — пояснил Мерлин. — За нейните очи.

 

 

— Истина ли казваш, сай! — прошепнал Тим.

— Самата истина, както е истина и че Костенурката носи целия свят на гърба си. Ти измина дълъг път и прояви голяма смелост. Както и немалко глупост, но няма значение, понеже те често вървят ръка за ръка, особено при младите. Освен това ме избави от тялото, в което бях заточен преди много, много години. Затова заслужаваш награда. Затвори шишенцето и се изправи.

— Благодаря, сай. — Ръцете на Тим треперели и в очите му напирали сълзи, ала успял да прибере пипетата в шишенцето, без да разлее и капчица. — Мислех, че вие сте Пазител на Лъча, но Дария ми каза, че не било тъй…

— А коя е Дария?

— Пленница като вас. Беше затворена в едно устройство, което жителите на Фагонард ми дадоха. Мисля, че е мъртва.

— Моите съболезнования, синко.

— Беше ми приятелка — добавил Тим.

Магът кимнал:

— Светът е пълен с тъга, Тим Рос. А с мен твоят враг се изгаври, като ме впримчи в тялото на голяма котка. Дори той обаче не можа да ме превърне в Аслан; тази магия му е неподвластна… колкото и да му се искаше да го стори. С радост би погубил Аслан и другите Пазители, та да рухнат всички Лъчи.

— Сбирокнижникът — прошепнал Тим.

Мерлин отметнал глава и избухнал в смях. Островърхата му шапка не помръднала, което според момчето било истинско вълшебство.

— Не, не, не той. Малко фалшебство и дълъг живот — с това се изчерпват способностите му. Не, Тим, има един много по-могъщ от този тип с черната пелерина. Твоят враг тича с всички сили натам, накъдето му посочи Могъщият. Идването ти тук не бе по волята на Аления крал и онзи, когото ти наричаш Сбирокнижника, ще заплати за глупостта си. Сигурен съм. Той е твърде ценен, за да бъде убит, но не и дотолкова, че да не бъде накаран да страда… И да бъде наказан. О, да.

— И какво ще му направи този… Ален крал?

— По-добре да не знаеш, но бъди сигурен в едно — вече никой в Дъбрава няма да го види. Дните му на събирач на налози са преброени.

— Ами майка ми… тя наистина ли ще вижда отново?

— Да, защото ти много ми помогна. Няма да съм последният, на когото ще помогнеш в своя живот. — И Мерлин посочил към колана му. — Това е само първото ти оръжие… и може би най-лекото от всички.

Тим свел поглед към четиристрела, ала не взел него, а бащината си брадва.

— Оръжията не ми трябват, сай. Аз съм най-обикновено селско момче. Ще стана дървосекач като баща си. Мястото ми е в Дъбрава и там и ще си остана.

Старият маг го изгледал с присвити очи.

— Казваш го с брадва в ръка, но дали би го повторил, ако държеше револвер? Щеше ли сърцето ти да го каже? Не ми отговаряй, виждам истината в очите ти. Ка ще те отведе далеч от Дъбрава.

— Но… аз обичам родното си място — промълвило момчето.

— Ще се порадваш на още време там, не се бой. А сега ме слушай внимателно и прави каквото ти кажа.

Мерлин подпрял длани на коленете си и се навел към Тим. Вятърът развявал брадата му и скъпоценните камъни в нея пламтели като огънчета. Лицето му било съсухрено и изпито като на Сбирокнижника, ала вместо злобна насмешка излъчвало сериозност и искреност. И вместо жестокост — доброта.

— Когато се върнеш вкъщи — този път пътуването ти ще бъде доста по-кратко и далеч по-безопасно, — ще идеш при майка си и ще капнеш в очите й течността от шишенцето. Сетне ще й дадеш бащината си брадва. Запомни ли? Монетата ще остане с теб през целия ти живот — на смъртния ти одър тя ще виси на шията ти и ще те погребат с нея, — ала секирата ще дадеш на майка си. Веднага щом се прибереш.

— З-з-защо?

Магът свъсил гъстите си вежди. Само за миг добротата била заменена от страховита непреклонност.

— Не задавай въпроси, млади момко. Ка идва ненадейно… като вятър. Като мразовей. Ще ме послушаш ли?

— Да — отвърнал Тим. — Ще сторя каквото ми заръча.

— Добре. — Мерлин се обърнал и прострял ръце над вълшебната завивка. Онзи край, който бил от страната на клетката, прошумолял и се издигнал във въздуха. Внезапно тъканта се оказала сгъната на две, после — на четири и се смалила до размерите на покривка за маса. Момчето си казало, че жените на Дъбрава с радост щели да се възползват от подобна магия при застилането на леглата и в същия миг се сепнало от светотатствената си мисъл.

— Не, не, сигурен съм, че си прав — отбелязал магът някак разсеяно. — Но ако нещо се обърка, ще настане невъобразима суматоха. Магията е пълна с изненади дори и за старец като мен.

— Сай… вярно ли е, че живеете обратно във времето?

Мерлин плеснал с ръце в показно раздразнение и ръкавите на робата му се плъзнали надолу, разкривайки тънките му, бели като брезови клонки ръце.

— Всички така смятат и дори да кажа, че не е вярно, пак ще си го мислят, не съм ли прав? Живея, както си живея, Тим, и истината е, че земните ми дни са към края си. Чувал ли си за вълшебната ми къща в гората?

— Да, сай!

— Ами ако ти кажа, че живея в пещера, където няма нищо друго освен маса и сламеник? Дали хората ще ти повярват, когато им го кажеш?

Момчето се замислило. Поклатило глава.

— Не. Няма да ми повярват. Според мен дори няма да повярват, че изобщо сме се срещнали.

— Тяхна работа. Що се отнася до теб… готов ли си за обратния път?

— Може ли да те питам още нещо?

Магът насочил показалец:

— Може, но само един въпрос. Прекарах много години в тази клетка — която, както виждаш, не е помръднала и на сантиметър от мястото си, въпреки яростта на стихиите, — и ми втръсна да ходя по нужда в тая дупка. Да живееш като аскет е прекрасно, но всяко нещо си има граници. Хайде, питай.

— Как Аленият крал успя да те плени?

— Виж, Тим, той не може да плени никого, понеже той самият е пленник, заточен на върха на Тъмната кула. Обаче си има своите сили, както и своите служители. Онзи, с когото ти се срещна, далеч не е най-страшният сред тях. В пещерата ми дойде един човек. Той успя да ме заблуди, че е странстващ търговец, защото магията му беше силна. Магията, която му бе дадена от Аления крал, както разбираш.

— По-силна от твоята? — рискувал Тим с още един въпрос.

— Не, но… — въздъхнал Мерлин и вперил поглед в утринното небе. Тим осъзнал, че магьосникът е смутен. — Бях пиян.

— А… — прошепнал. Друго не му дошло на ума.

 

 

— Достатъчно се съвещавахме — рекъл магът. — Сядай на диплетката.

— На кое?

Мерлин посочил онова, което първо било салфетка, после чаршаф и накрая покривка за маса.

— На това. И не се притеснявай, че ще я изцапаш с обувките си. Видяла е много по-мръсни пътешественици от теб.

Тим точно от това се притеснявал, обаче стъпил върху покривката и седнал на нея.

— Сега перото. Вземи го и го дръж здраво. То е от опашката на Гаруда — орелът, Пазител на другия край на този Лъч. Или поне така са ми разказвали, когато бях дете. Да, и аз съм бил дете някога, Тим, син на Джак. Разказвали са ми още и че бебетата се появяват сред зелките в градината.

Но момчето го слушало с половин ухо. То поело перото, което тигерът спасил от бурния вятър, и го стиснало.

Мерлин го изгледал изпод високата си жълта шапка.

— Когато се прибереш у дома, какво ще направиш най-напред?

— Ще капна от течността в шишенцето в очите на мама.

— Добре, а после?

— Ще й дам бащината брадва.

— В никакъв случай не го забравяй.

Старецът се навел и го целунал по челото.

За миг целият свят избухнал в очите на момчето — ярко и ослепително като звездите по време на бушуващия мразовей. За миг сякаш всичко се събрало там.

— Ти си добро хлапе с безстрашно сърце. Хората ще го видят и ще започнат тъй да те наричат^[2]. Сега поемай по своя път с моята благословия. Отлитай към дома!

— Д-д-да отлетя? Как?

— А как вървиш? Само си помисли, че летиш. Помисли си за дома. — На лицето на Мерлин разцъфнала усмивка и от ъгълчетата на очите му хиляди бръчици се разбягали по лицето му. — Защото, както е казал някой от великите, няма по-хубаво място от родния дом. Представи си го! Представи си го ясно!

И Тим се замислил за къщичката, където бил израснал, и за стаята, където заспивал всяка нощ, заслушан в шепота на вятъра, мълвящ за други светове и други животи. Замислил се за обора, където държали Мисти и Битси, и за това кой ги храни сега. Може би Сламения Уилем? Замислил се за ручея, където бил напълнил безброй ведра с вода… Повече от всичко друго обаче се замислил за майка си — за жизнеността й, за кестенявата й коса, за очите й в миговете, когато били изпълнени с радост и смях, а не с терзания и грижи.

„Колко ми липсваш, мамо“ — помислил си… и в същия миг покривката се откъснала от каменистата земя и увиснала над собствената си сянка.

Той ахнал от изумление. Диплетката се люшнала и се завъртяла в противоположна посока. Сега той бил над конусовидната шапка на магьосника и Мерлин трябвало да вдигне глава, за да разговаря с него.

— Ами ако падна? — извикал.

Магът се засмял.

— Рано или късно всички падаме. Засега гледай да не изпускаш перото! Диплетката няма да те изсипе, така че дръж здраво перото и не преставай да мислиш за дома си!

Момчето стиснало перото и си представило Дъбрава — Главната улица, ковачницата, погребалното бюро между нея и гробището, стопанствата, дъскорезницата край реката, къщата на вдовицата Смак и — естествено — техния скромен двор с родната му къща. Диплетката се издигнала още по-високо и за няколко секунди увиснала над Когана (сякаш се колебаела накъде да поеме), после се понесла на юг по протежение на дирята, оставена от мразовея. Отначало летяла бавно, ала щом сянката й паднала върху изкоренената, изорана и покрита със скреж пустош, на чието място до съвсем неотдавна се простирали милиони акри девствени гори, полетяла по-бързо.

Ужасна мисъл осенила Тим; ами ако мразовеят е стигнал до Дъбрава, вледенявайки всичко и погубвайки жителите й, включително и Нел Рос? Обърнал глава, за да попита Мерлин, ала от мага нямало и следа. До края на живота си Тим го зърнал само още веднъж — ала тогава и самият той вече бил старец. Обаче тази история не е за днес, а за друг ден.

 

 

Диплетката се издигала, докато светът под нея не заприличал на географска карта. В същото време магията, закриляща момчето и четириногия му другар от стихията, продължавала да действа — въпреки че чувал как последните пориви на мразовея свистят от всички страни, Тим не чувствал абсолютно никакъв студ. Седял си на диплетката с кръстосани крака като мохейнски принц на своя слон и държал пред себе си перото на Гаруда. Нещо повече — дори се чувствал като Гаруда, реейки се над многовековните гори, напомнящи зелената рокля на исполинка. На места цветът им бил толкова тъмен, че изглеждал почти черен. Грозният белег, който я прорязвал — сякаш някой бил разсякъл тази рокля с огромен нож, — наподобявал сивкавата долна фуста под тъмнозелените поли. Да, мразовеят унищожил всичко, до което се докоснал, макар че, общо взето, гората не била пострадала. Ивицата на разрушението била широка не повече от четирийсет колела.

Дори тези четирийсет колела обаче се оказали достатъчно, за да заличат Фагонард. Черната блатна вода била скована в безмилостните обятия на жълтеникави ледени петна. Сивите, възлести дървета, стърчащи от мочурищата, били повалени и изтръгнати. Островчетата вече не изглеждали зелени; приличали на капчици от разтопено бяло стъкло.

На едно от тях, килната настрани, се виждала лодката на блатните обитатели. Тим си спомнил Кормчията, Старейшината и всички останали и заронил горчиви сълзи. Ако не били те, сега щял да лежи вледенен на някое от тези островчета, намиращи се на сто и петдесет метра под него. Все пак хората от тресавището го нахранили и му дали Дария — неговата добра фея. Не е честно, не е честно, не е честно! Така крещяло детското му сърце, после частица от това сърце умряла завинаги. Защото така е устроен светът.

Преди да остави блатото зад себе си, пред взора му се разкрила друга печална гледка — обширен почернял участък, осеян с разтапящ се лед. Покрити със сажди късове лед плавали около гигантското люспесто тяло, лежащо на една страна като изхвърлената на сушата лодка. Това бил женският дракон, който пощадил живота му. Тим можел да си представи — при това твърде ясно — как създанието се е мъчело да отблъсне студа с огненото си дихание, докато мразовеят надделял, както надделял над всичко из Фагонард. Ледената смърт господствала навсякъде.

 

 

Над Желязната пътека диплетката започнала да се снижава и щом доближила границите на участъка Косингтън-Марчли, се спуснала плавно на земята. Малко преди да изгуби от поглед панорамната гледка, Тим успял да види, че дирята на мразовея, която преди се проточвала право на юг, започнала да се извива на запад и му вдъхнала надеждата, че Дъбрава е оцеляла.

Огледал замислено диплетката, после размахал ръце над нея.

— Сгъни се! — извикал, чувствайки се малко глупаво.

Магическата тъкан не помръднала. Щом обаче се навел над нея, за да я сгъне сам, диплетката изшумоляла и се прегънала веднъж, втори път, трети… като се смалявала, но запазвала дебелината си. След броени секунди на пътеката лежала най-обикновена памучна салфетка. Обаче едва ли някой би поискал да я сложи пред себе си на трапезата, понеже по средата й се мъдрел отпечатък от обувка.

Момчето я пъхнало в джоба си и тръгнало из полето. Щом достигнало разцветниковите масиви — повечето от дърветата там били незасегнати от свирепата буря, — се затичало.

 

 

Тим решил да заобиколи селцето, защото не искал да губи нито минута в отговори на различни въпроси. Макар че точно в този момент на хората едва ли им било до него… Мразовеят не бил засегнал тежко Дъбрава, ала Тим видял как съселяните му се грижат за добитъка, спасен като по чудо от рухналите обори, и оглеждат посевите в полята. Дъскорезницата била отнесена в реката. Отломките й се носели по течението и единственото, останало от нея на сушата, били каменните й основи.

Момчето закрачило към дома си покрай рекичката както в деня, в който намерило вълшебната пръчица на Сбирокнижника. Ледът, сковал в хватката си извора, откъдето черпели вода, вече започвал да се разтапя. Въпреки че вятърът бил осеял покрива на къщата им с отломки от разцветниковите дървета, самата постройка изглеждала непокътната и здрава. Изглежда, майката на Тим била сама вкъщи, понеже пред верандата не се виждала нито каруца, нито добичета. Момчето съзнавало, че след подобен ураган хората ще са загрижени за пораженията върху своите имоти, ала въпреки това се разгневило. Да оставят сляпата, жестоко пребита жена на милостта на стихията… Това не било редно. И не било обичайно за съседите в Дъбрава.

„Някой я е отвел на безопасно място — минало му през ума. — Най-вероятно в залата за съвещания.“

После чул цвилене, което не приличало на звуците, издавани от техните мулета, и се усмихнал. Съншайн, магаренцето на вдовицата Смак, хрупало сено.

Бръкнал в джоба си и внезапно бил обзет от паника, когато не открил скъпоценното шишенце. Сетне пръстите му го напипали — намирало се под диплетката, — и сърцето му се успокоило. Тичешком се изкачил по стъпалата на верандата (познатото проскърцване на третото го накарало да се почувства, сякаш сънува) и отворил вратата. Вътре било топло, понеже вдовицата Смак била наклала в камината огън, който вече догарял. Самата вдовица спяла на креслото на баща му, обърната с гръб към вратата и с лице към огнището.

Въпреки че изгарял от желание да изтича при майка си, Тим се спрял и си събул обувките. Вдовицата дошла тук, когато нямало никой друг; запалила огън, за да прогони студа от къщата; дори когато поселището било заплашено от разрушение, тя не забравила съседския си дълг. Ето защо той не искал да я събуди.

Прекосил на пръсти помещението и се доближил до отворената врата на спалнята. Майка му лежала неподвижно в постелята си — сключените й ръце лежали върху завивката, а невиждащият й взор бил вперен в тавана.

— Мамо? — прошепнал.

За миг тя не помръднала и Тим усетил как в сърцето му се забива леденото копие на страха. „Закъснях — помислил си. — Мама е мъртва.“

После Нел се надигнала на лакти, при което косата й се разпиляла като водопад върху възглавницата, и се обърнала към него. Лицето й се озарило от безумна, противоречаща на всякаква логика надежда.

— Тим? Ти ли си, или сънувам?

— Будна си, мамо — отвърнал той.

И се хвърлил към нея.

 

 

Нел го притиснала в обятията си и обсипала лицето му с онези нежни целувки, с които дарява само една майка.

— Мислех, че си загинал! О, Тим! А когато започна бурята, вече знаех, че си мъртъв, и също ми се искаше да умра. Къде беше? Как можа така да разбиеш сърцето ми, лошо момче?

И отново го зацелувала.

Тим се разтапял в ръцете й: усмихвал се и се наслаждавал на нейния чист, добре познат мирис.

Ненадейно обаче думите на Мерлин изплували в съзнанието му: „Когато се прибереш у дожа, какво ще направиш най-напред?“

— Къде беше? Разкажи ми!

— Ще ти разкажа всичко, мамо, но преди това легни по гръб и отвори широко очи. Колкото можеш по-широко.

— Но защо? — Пръстите й продължавали да шарят по очите, носа и устните му, сякаш не можела да повярва, че синът й наистина стои пред нея. Очите, които момчето тъй силно се надявало да изцери, се взирали в него… и отвъд него. Върху зениците вече започвало да се образува нещо като млечна пелена. — Защо, Тим?

Не му се искало да й казва, защото се боял, че обещаното чудодейно изцеление може и да не подейства. Не смятал, че Мерлин би го излъгал — това по-скоро би направил Сбирокнижника, — но не било изключено магът да греши.

„Ох, дано да не е сгрешил!“

— Няма значение. Донесъл съм ти лекарство, но е съвсем мъничко, така че отвори очи и недей да мърдаш.

— Не разбирам…

В обгърналия я мрак на Нел й се сторило, че думите, които последвали в отговор, били изречени по-скоро от покойния й съпруг, отколкото от живия й син.

— Просто приеми, че съм бил далеч и съм преживял много, за да се сдобия с онова, което държа в ръцете си. Сега лягай и не мърдай!

Майка му се подчинила, гледайки го със слепите си очи. Устните й треперели.

Ръцете на Тим — също. Той мобилизирал цялата си воля, за да ги овладее, затаил дъх и развинтил капачката на драгоценното шишенце. Събрал цялото му съдържание — което и бездруго не било много, — в пипетата. Навел се над Нел и нежно й казал:

— Обещай ми, че ще лежиш неподвижно, мамо! Капчиците може да щипят.

— Ще се постарая — прошепнала тя.

Една капка в лявото око.

— Е, как е? — попитал Тим. — Пари ли?

— Не — отвърнала майка му. — Прохладно и приятно е. Моля те, капни и в другото.

Момчето изпълнило молбата й, след което седнало на ръба на леглото, хапейки нервно устната си. Млечната пелена започнала да става прозрачна… а може би просто му се искало да стане така?

— Виждаш ли нещо, мамо?

— Не, но… — дъхът й секнал. — Виждам светлина, Тим! Светлина!

Тя отново понечила да се повдигне на лакти, ала синът й нежно я възпрял и капнал по още една капка в очите й. Оставало му само да се надява, че лекарството ще подейства, понеже в пипетата вече нямало нищичко. И добре, че го сторил, защото когато Нел ненадейно извикала, той се сепнал и изпуснал шишенцето.

— Мамо? Мамо? Какво има?

— Виждам лицето ти! — изкрещяла тя и притиснала длани към бузите си. Очите й били пълни със сълзи, ала от това само му олекнало, понеже взорът им бил вперен право в него, а не някъде в далечината. И най-важното било, че очите й сияели — при това както никога преди.

— О, Тим, миличък, виждам лицето ти! Виждам го много добре!

Онова, което последвало, няма нужда да бъде разказвано; нима може да се предадат с думи миговете на неподправено щастие?

 

 

"Трябва да й дадеш бащината си брадва."

Тим се пресегнал към колана си, извадил секирата и я положил на леглото до майка си. Тя погледнала брадвата, видяла я — това все още се струвало чудо и на двамата, — и пръстите й докоснали загладената от дългогодишна работа дръжка. Сетне изгледала учудено сина си.

Тим само поклатил усмихнато глава.

— Мъжът, който ми даде капките, ми заръча да ти я предам. Това е всичко, което зная.

— Кой е този мъж, Тим? Що за човек е?

— Дълга история — махнало с ръка момчето. — По-добре да ти я разкажа след закуска.

— Яйца! — провъзгласила тържествено Нел. — Не по-малко от дузина! С бекон!

Без да спира да се усмихва, Тим я подхванал за раменете и нежно я върнал в кревата.

— И сам мога да забъркам яйца и да изпържа бекон. Даже ще ти донеса закуската в леглото. — Изведнъж го осенила нова идея. — Вдовицата Смак може също да закуси с нас. Цяло чудо е, че виковете ти не я събудиха.

— Тя дойде, когато вятърът стана ураганен, и остана будна през цялата нощ, поддържайки огъня. Бояхме се, че ще разруши къщата, но домът ни устоя. Сигурно е капнала от умора. Събуди я, Тим, но бъди внимателен с нея!

Момчето целунало майка си по бузата и излязло от стаята. Вдовицата още спяла пред угасващия огън. Била толкова изтощена, че дори не похърквала. Тим я хванал за рамото и леко я разтърсил, но тя не се събудила. Мислите му били пронизани от зловеща догадка. Той заобиколил креслото и застанал пред нея. Онова, което зърнал, сякаш изцедило живеца му и той паднал на колене. Воалът й бил съдран. Някога красивото й лице било обезобразено. Единственото й око се взирало безизразно в Тим. Предницата на роклята й била покрита със засъхнала кафеникава кръв; гърлото й било прерязано.

Момчето си поело въздух, за да изкрещи, ала не могло да издаде и звук, защото нечии силни ръце го сграбчили за гърлото.

 

 

Бърн Келс се промъкнал в дневната от малката стаичка в задната част на къщата, където седял върху сандъка си и се мъчел да си спомни защо е убил старицата. По някое време си казал, че най-вероятно го е сторил заради огъня. Прекарал две нощи подред в хамбара на Глухаря Ринкън, а тази дърта сплетница, която само пълнела главата на заварения му син с куп безполезни глупости, през цялото това време си седяла на сухо и топло. Хак да й е сега!

Видял как момчето влиза в спалнята на майка си. Слушал как Нел надава радостни възгласи, всеки от които се забивал в него като гвоздей. Единствените викове, които трябвало да ехтят из стаята й, били виковете на болка и страдание. Тя била причината за всичките му нещастия; тя го омагьосала със стегнатите си гърди, с тънкото си кръстче, с дългите коси и със засмените очи. Мислел си, че с времето властта й над него ще намалее, обаче това така и не се случило. Най-накрая просто му се наложило да я завладее. Иначе защо би погубил най-добрия си — и най-отдавнашен — приятел?

А сега и това хлапе, заради което се превърнал в издирван престъпник. Да, кучката не излязла стока, а псето й се оказало още по-противно. Какво било онова нещо на кръста му? Богове, нима било оръжие? Как изобщо подобен сополанко би могъл да се сдобие с огнестрелно оръжие?

Келс стискал гърлото на Тим, докато момчето не престанало да се съпротивлява, отпускайки се като парцалена кукла в силните му ръце. Той измъкнал четиристрела от колана му и го хвърлил настрани.

— Досадно нищожество като теб не заслужава куршум — процедил. Устата му се намирала съвсем близо до ухото на Тим. Някак отдалеч, сякаш се наблюдавал отстрани, Тим почувствал боцкането на брадата на пастрока си. — Не заслужаваш и ножа, с който клъцнах гръкляна на тая дърта кучка. Огън — ето какво ти се полага, жалко псе! В огнището има още бая въглени. Ще ми стигнат, за да изпържа очичките ти и хубавичко да препека кожичката на…

Разнесъл се глух, плътен звук и хватката около шията на Тим ненадейно се разхлабила. Той рязко се обърнал, жадно вдишвайки въздуха, който парел като огън.

Келс стоял до креслото на Големия Рос и се взирал невярващо в сивото каменно огнище. По десния ръкав на фланелената му риза, по която още висели сламки сено след нощувката в хамбара на Глухаря Ринкън, капела кръв. Над дясното му ухо стърчала брадвата на Джак Рос. Нел стояла зад него, нощницата й била изпръскана с множество алени капчици.

Големия Келс бавно обърнал лице към нея. Пръстите му напипали острието, забито в главата му, и той протегнал към нея длан, пълна с кръв.

— Тъй разсичам брачната панделка! Проклет да си! — изкрещяла Нел в лицето му и — сякаш сразен от тези думи, а не от секирата — Бърн Келс паднал мъртъв на пода.

 

 

Тим закрил лицето си с длани, сякаш се опитвал да се скрие от спомена за видяното… макар и да знаел, че гледката ще го преследва до края на живота му.

Нел го прегърнала през раменете и го извела на верандата. Утрото било слънчево и ведро; ледът, сковал полята, вече се топял, във въздуха се издигала ефирна мъглица.

— Добре ли си, Тим? — попитала.

Той си поел дъх. Все още усещал въздуха топъл при всяко свое вдишване, но поне паренето престанало.

— Да. А ти?

— Не се тревожи за мен — отвърнала тя. — Всичко ще бъде наред при нас. Виж каква прекрасна утрин е… и се радвай, че сме живи и можем да й се насладим.

— Но вдовицата… — момчето се разплакало.

Двамата седнали на верандата и се загледали в двора, където съвсем наскоро трополели копитата на врания жребец на Сбирокнижника „Черен кон, черно сърце“ — помислил си Тим.

— Ще се помолим за Арделия Смак — изрекла майка му. — И всички жители на Дъбрава ще дойдат на погребението й, за да й окажат последни почести. Няма да кажа, че Келс й е направил услуга — убийството никога не може да бъде услуга, — ала горката женица тъй страдаше през последните три години, че й бездруго не й оставаше много. Мисля, че трябва да отидем до града и да видим дали полицаят се е върнал от Таварес. Тъкмо ще ми разкажеш всичко по пътя. Ще ми помогнеш ли да запрегнем Мисти и Битси?

— Да, мамо. Първо обаче ще взема нещо. Нещо, което тя ми даде.

— Добре. Само не поглеждай труповете, синко.

Тим така и сторил. Само взел четиристрела и го затъкнал в колана си…