Стивън Кинг
Вихър през ключалката (5) (Тъмната кула)

4

— Гладни ли сте? — попита Бикс. — Туй, дето ще ви го предложа, не е за изискани гости, ама на драго сърце ще го споделя с вас.

— За което ще сме ти благодарни! — Сузана вдигна глава и проследи с поглед кабела, който минаваше диагонално над реката. — Това е ферибот, нали?

— Точно така — кимна Джейк. — Бикс ми разказа, че на другия бряг също имало хора. Не съвсем близо, но и не много далеч. Имали оризища, доколкото му било известно; не ги познавал, защото рядко наминавали тук…

Бикс слезе от сала и отиде в бараката за лодки. Еди го изчака да се отдалечи и щом го чу да рови из вещите си, прошепна на момчето:

— Този наред ли е?

— Нищо му няма. Само дето отдавна не е виждал хора. Каза ми, че от години никой не пожелал да премине на отсрещния бряг…

— Не се и съмнявам — измърмори младият мъж.

Бикс се появи с голяма кошница, която Роланд веднага пое, иначе старецът като нищо щеше да цамбурне във водата. Не след дълго всички вече седяха на ракитените столове и дъвчеха сандвичи с филе от някаква розова риба, които им се сториха много вкусни.

— Яжте до насита! — подкани ги Бикс. — Реката е пълна с риби и повечето са си наред. Мутиралите тутакси ги изхвърлям. Едно време ни караха да ги събираме на купчини по брега, та да не се размножават, и аз чинно спазвах тия заръки, ама вече… — Той сви рамене. — Живей и остави другите да живеят — тъй викам аз. Като човек, дето е изкарал доста време на тая земя, мисля, че имам право да го кажа.

— На колко си години? — попита Джейк.

— Навъртях сто и двайсет преди доста време, сетне им изгубих бройката. Времето минава по-бързо от тази страна на вратата, ако ме разбирате.

„От тази страна на вратата.“ Някакъв спомен изплува за миг в съзнанието на Роланд и отново изчезна.

— Това ли следвате? — Старецът вдигна ръка и посочи върволицата от облаци, пъплещи един подир друг в небето.

— Да, натам ни е пътят.

— В Кала ли отивате… или още по-нататък?

— Още по-нататък.

— Към безкрайния мрак ли? — Изражението на Бикс издаваше и загриженост, и възхищение.

— Следваме пътя си — лаконично каза Роланд. — Колко ще искаш, за да ни закараш до другия бряг, лодкарю?

Бикс избухна в смях. Гръмогласен, дрезгав и жизнерадостен.

— За какво са ми пари, като няма за какво да ги харча? Нямате ни добитък, ни храна — ясно е като бял ден, че имам повече провизии от вас… Пък и можете насила да ме накарате да ви преведа отсреща, нали така?

— Никога няма да те принудим! — разгорещено възкликна Сузана, засегната от предположението.

— Знам — отвърна Бикс и махна с ръка. — Грабителите веднага биха го сторили, а след като се озоват от другата страна, ще изгорят сала… Ала истинските Стрелци — никога. Жените-стрелци също, предполагам. Не ми изглеждаш въоръжена, госпожо. Макар че при жените никога не се знае…

Сузана само се усмихна.

Бикс се обърна към Роланд:

— Обзалагам се, че идвате от Луд. Чух за Луд и какво е станало там… А беше прекрасен град навремето. Когато ходих там за последно, вече западаше и се променяше, ама пак беше чудесен!

Членовете на ка-тета се спогледаха — често не говореха, а споделяха чрез телепатия. Очите им бяха потъмнели от тъга, примесена със смут.

— Какво толкова? — попита Бикс. — Май сгазих лука, а? Ако рекох нещо, дето ви е разстроило, моля да ми простите…

— Спокойно — промърмори Роланд. — Само че Луд…

— От Луд останаха само разпилени от вятъра прашинки — въздъхна Сузана.

— Е, не точно прашинки… — намеси се Еди.

— Пепел — допълни Джейк. — Пепел, която блести в мрака.

Бикс се замисли, после кимна:

— Дано смогнете да ми го разправите за един час. Горе-долу за толкоз време ще сме отсреща.