Стивън Кинг
Вихър през ключалката (2) (Тъмната кула)

1

След като напуснаха Изумрудения дворец, който нямаше нищо общо с приказния Оз, но пък се беше превърнал в гробница на противния Тик-Так, момчето Джейк започна все повече да изпреварва групата.

— Не се ли тревожиш за него? — обърна се Сузана към Роланд. — Сам-самичък насред опасностите?

— Той не е сам, а с Ко — обади се Еди, напомняйки за косматото животинче, което силно се беше привързало към Джейк. — Господин Ко се разбира чудесно с добрите хора, ама устата му е пълна с остри зъбки за всички, които нямат учтиви обноски. Онзи тип Гашър го разбра на свой гръб.

— Джейк носи пистолета на баща си — намеси се Роланд. — И знае как да го използва. Знае и още как! А и не би се отклонил от Пътя на Лъча. — Вдигна осакатената си ръка и посочи нагоре. Небето беше като неподвижен похлупак, само колона от облаци бавно пъплеше на югоизток. Право към мрачните земи на Тъндърклап, ако бележката, оставена от човека, подписал се като Р.Ф., казваше истината.

Към Тъмната кула.

— Но защо… — подхвана Сузана, но количката й се раздруса и тя се обърна към Еди. — Внимавай, захарче.

— Извинявай — промърмори той. — От Агенцията по пътищата май не са поправяли скоро тази магистрала. Може би нямат достатъчно средства след бюджетните съкращения…

Определено не можеше да се нарече магистрала, ала беше път… или поне някога е бил. Два призрачни коловоза и няколко порутени бараки сочеха накъде се е простирал. По-рано сутринта ка-тетът мина край изоставен магазин с полуизтрит надпис: „ДОСТАВКА НА СТОКИ ЗА ВЪНШНИТЕ ЗЕМИ“. Влязоха да потърсят някакви провизии (тогава Джейк и Ко все още не се бяха отдалечили), но откриха само прахоляк, паяжини и някакъв скелет, който можеше да е на миеща мечка, куче или рунтаво животинче със златисти очи… Ко подуши останките и се изпишка върху тях, преди да излязат от потискащото помещение. Седна на гърбицата на пътя и подви опашка, после се обърна и задуши в посоката, от която идваха.

Роланд и друг път го беше виждал да прави така и въпреки че не беше споделил съмненията си, не преставаше да се чуди на какво се дължи странното поведение на косматия им приятел. Дали някой ги следеше? Не му се вярваше, ала поведението на животинката — вирнато носле, щръкнали уши и подвита опашка, — му навяваше спомени или асоциации, които засега му убягваха.

— Защо Джейк иска да бъде сам? — попита Сузана.

— Това тревожи ли те, Сузана от Ню Йорк? — на свой ред й зададе въпрос Стрелеца.

— Да, Роланд от Гилеад, тревожи ме. — Тя се усмихна дружелюбно, но в очите й проблесна някогашното зло пламъче. Дета Уокър още живееше в нея. Едва ли някога щеше да изчезне напълно… но Роланд нямаше нищо против. Без странната жена, загнездила се в сърцето й като късче лед, Сузана щеше да е само красива чернокожа с отрязани до коленете крака. Докато Дета съществуваше, Сузана щеше да е жена, с която няма как да не се съобразяваш. Опасна жена. Стрелец.

— Има доста неща, за които да мисли — рече тихо Еди. — Все пак премина през сериозни изпитания. Не всяко дете се завръща от света на мъртвите. А и както каза Роланд, ако някой се опита да му навреди, горчиво ще съжалява. — Престана да бута количката, избърса с длан потното си чело и погледна Стрелеца. — Останал ли е изобщо някой по тия затънтени краища, Роланд? Или всички са избягали?

— Предполагам, че са останали неколцина.

Всъщност не предполагаше: докато следваха Пътя на Лъча, няколко пъти беше забелязал как някой крадешком ги наблюдава. Веднъж зърна изплашена жена, която прегръщаше двете си дечица, а третото, още пеленаче, беше в шал, провесен на шията й. Друг път съзря стар фермер в ранен стадий на мутация — от ъгълчето на устата му висеше гърчещо се пипало… Еди и Сузана не бяха забелязали нито тези двамата, нито другите, за които Роланд знаеше, че дебнат, притаени сред високата трева или сред дъбравите. Спътниците му имаха още много да се учат.

От друга страна, май схващаха бързо, ако се съдеше по следващия въпрос на Еди:

— Имаш предвид тези, които Ко надушва подире ни ли?

— Не знам. — Стрелеца се поколеба дали да сподели, че според него животинчето по-скоро надушва нещо друго, но се отказа. Дълги години беше живял без ка-тет и беше свикнал да се съветва само със себе си. Естествено, щеше да се наложи да се отърве от тази привичка, ако тет-ът останеше стабилен… но сега нямаше да мисли за това.

— Да продължаваме! — нареди. — Сигурен съм, че Джейк ни чака напред.