Стивън Кинг
Вихър през ключалката (22) (Тъмната кула)

1

— Тази нощ — каза Роланд — имаше огньове, музика, танци… много вкусни ястия и много алкохол, с който да ги полеем.

— Ех, пиячка… — въздъхна Еди, но на лицето му танцуваше дяволита усмивка. — Спомням си аз пиячката, как бих могъл да я забравя?

Това бяха първите думи, които някой от слушателите на Стрелеца изричаше от доста дълго време, и сякаш разрушиха магията, сковавала ги през тази безкрайна ветровита нощ. Размърдаха се като хора, пробуждащи се от дълбок сън. Всички, с изключение на Ко, който лежеше по гръб пред огнището, разперил късите си крачета.

Роланд кимна.

— Жени също имаше и по-късно през нощта Мълчаливия Джейми се прости със своята девственост. На другата сутрин се качихме на Дребосъчето Пуф-Паф и потеглихме към Гилеад. Тъй се случи всичко през онези далечни времена…

— Преди дядото на моя дядо да е бил роден — промълви Джейк.

— О, за това не съм толкова сигурен — рече Роланд, поусмихна и отпи глътка вода. Гърлото му беше пресъхнало.

Възцари се тишина. Еди беше този, който я наруши.

— Благодаря ти, Роланд. Беше трепач!

Стрелеца повдигна недоумяващо вежди.

— Иска да каже, че историята е била чудесна — обади се Джейк. — На мен също много ми хареса.

— Виждам светлина в процепите между дъските, с които закрихме прозорците! — възкликна Сузана. — Слаба е, но все пак е светлина. Ти прогони мрака с разказа си, Роланд. Май не си чак такъв начумерен мълчаливец като Гари Купър, а?

— Не знам кой е този.

Тя го хвана за ръката и я стисна силно.

— Няма значение, миличък.

— Вятърът вече не е ураганен, но още е доста силен — отбеляза Джейк.

— Ще хвърлим малко дърва в огъня и ще се опитаме да поспим — рече Стрелеца. — Следобеда сигурно се ще постопли, колкото да излезем да съберем още дъски и съчки. А утре… — … отново тръгваме на път — довърши Еди.

— Съвсем вярно, Еди.

Роланд сложи последните дърва в огнището, изчака огънят отново да живне и едва тогава легна и затвори очи. Само след няколко секунди вече спеше дълбоко.

Еди прегърна Сузана и погледна Джейк, който седеше с кръстосани крака и съзерцаваше пламъците.

— Време е да подремнеш малко, скитнико дребен.

— Не ме наричай така. Знаеш, че не ми харесва.

— Добре, каубой.

Момчето му показа среден пръст. Еди се усмихна и затвори очи.

Джейк се загърна по-плътно с одеялото. Моята „разстилка“, помисли си и устните му се разтеглиха в усмивка. Отвън, зад старите тухлени стени, леденият вихър стенеше като безплътен глас. „Той е от другата страна на ключалката — каза си момчето. — Какво ли има там, откъдето идва? Може би там е Вечността. Вечността и Тъмната кула…“

Замисли за момчето, което Роланд Дисчейн е бил преди незнайно колко години. Представи си го как лежи в овалната си спалня на върха на каменната кула. Сгушен под завивките, малкият Роланд слуша как майка му чете старинни предания, а навън вятърът фучи над притъмнялата земя. Докато се унасяше, зърна лицето на жената и си помисли, че то е не само красиво, но и добро. Собствената му майка например никога не му беше чела или разказвала приказки. В неговия дом — и късче земя — това бе задължение на гувернантката. Клепачите му натежаха, в съзнанието му изплуваха рунтавелници, танцуващи на задните си лапи под сребърната лунна светлина.

Миг по-късно вече спеше.