Стивън Кинг
Вихър през ключалката (19) (Тъмната кула)

Преображенецът
(Първа част)

— Скоро след смъртта на майка ми, която, както знаете, бе причинена от собствената ми ръка, баща ми — Стивън, син на Хенри Високия — ме извика в своя кабинет. Той се намираше в северното крило на замъка и представляваше малко и студено помещение. Още си спомням как вятърът виеше покрай тесните прозорци. Помня и високите стелажи, които сякаш ме гледаха отвисоко с навъсен взор — бяха отрупани с книги, които струваха цяло състояние, но така и си оставаха непрочетени. Поне от баща ми. Спомням си и черната му траурна яка. Беше същата като моята. Всички мъже в Гилеад носеха такава яка или лента на ръкава на ризата си. Жените пък покриваха косите си с черни мрежички. Щяха да продължат да ги носят, докато не изминеха шест месеца от погребението на Габриел Дисчейн.

Поздравих го, доближавайки юмрук до челото си. Той не вдигна очи от книжата на писалището си, ала знаех, че е видял поздрава ми. Нищо не убягваше от погледа му. Зачаках. Той постави подписа си върху няколко документа, докато вятърът навън фучеше и гарваните грачеха в двора на замъка. Камината изглеждаше по-студена и безжизнена и от очна кухина на череп. Баща ми почти никога не нареждаше да я палят… дори и в най-мразовитите дни.

Най-сетне благоволи да ме погледне.

— Как е Корт, Роланд? Как е твоят бивш учител? Сигурно знаеш, защото разбрах, че прекарваш много времето в колибата му, за да го храниш и да се грижиш за него.

— Има дни, през които ме разпознава — отвърнах. — През повечето време обаче не е така. Все още вижда малко с едното си око. Другото… — не се налагаше да довърша. Другото го нямаше. Моят сокол Дейвид му го беше извадил в деня, в който станах Стрелец; Корт от своя страна бе отнел живота му, ала по всяка вероятност птицата щеше да бъде последната му жертва.

— Знам какво стана с другото му око. Наистина ли го храниш?

— Да, татко, храня го.

— И го почистваш, когато се изцапа?

Стоях пред него като провинил се ученик, повикан от учителя си, и в интерес на истината точно така се чувствах. Обаче колцина провинили се ученици са убивали майките си?

— Отговори ми, Роланд. Питам те не само като баща, но и като твой дин!

— Понякога — свих рамене аз. И не излъгах; от време на време сменях мръсните му дрехи по три-четири пъти на ден, а когато имах късмет — само по веднъж. Или изобщо не се налагаше да го правя. Когато му помагах, Корт можеше да отиде до тоалетната и да си свърши работата. Стига да си спомнеше какво точно трябва да свърши.

— Няма ли си бели сестри, които да се грижат за него?

— Отпратих ги — отвърнах.

Баща ми ме изгледа с неподправено любопитство. Потърсих насмешката в очите му — донякъде действително исках да я видя, — ала не я открих.

— Затова ли те напътствах по пътя на оръжието? За да се превърнеш в бяла сестричка и да губиш времето си в бавене на един сломен старец?

Почувствах как в гърдите ми се надига гняв. Корт беше възпитал много момчета в свещените традиции на Елд и ги беше напътствал по трудния път на оръжието. Онези, които не се оказваха достойни и не съумяваха да го надвият в единоборство, биваха прокуждани на запад. Без никакви други оръжия… освен онова, което беше останало от ума и от достойнството им. Там, в Кресия или дори в още по-затънтените размирни владения отвъд нея, много от тези момчета се бяха присъединили към Джон Фарсън, известен още като Добрия човек. След време той щеше да разруши всичко, което баща ми и прадедите му бяха изграждали. Естествено, Фарсън не оставяше тези младежи да воюват с голи ръце. Той имаше не само оръжия, но и планове…

— Нима искаш да го изхвърлиш на бунището, татко? Това ли ще е възнаграждението му за всичките години на вярна служба? А после? Кой ще е следващият? Ванай, може би?

— Много добре знаеш, че никога не бих постъпил така. Ала стореното си е сторено, Роланд — вече си научил и това. Прекрасно знам, че не му прислужваш като болногледачка, понеже го обичаш. И той също го знае.

— Грижа се за него, защото го уважавам!

— Ако беше само от уважение, предполагам, че щеше да го посещаваш от време на време и да му четеш на глас — майка ти казваше, че умееш да четеш изразително, и беше права, — ала нямаше да му чистиш мръсотиите и да му сменяш чаршафите. Продължаваш да се измъчваш и да се упрекваш за смъртта на майка си, въпреки че вината не беше твоя.

Знаех, че баща ми е прав. Но нещо в мен отказваше да го повярва. Когато разгласиха за кончината й, написаха следното: „Габриел Дисчейн от Артън издъхна, обладана от демон, който омърси духа й.“ Така звучаха обичайните обяснения, когато някой виден представител на аристокрацията се самоубиеше, и това се превърна в официалното становище за смъртта й. Всички го приеха, без да повдигат никакви въпроси; дори онези, които тайно или явно бяха преминали на страната на Фарсън. Може би защото постепенно узнаха (само боговете знаеха откъде, със сигурност не от мен или моите приятели), че майка ми е станала любовница на Мартин Бродклоук, дворцовият магьосник и главен съветник на баща ми, който впоследствие избяга на запад. Сам.

— Роланд, слушай внимателно. Знам, че се чувстваш предаден от майка си. И аз се чувствам по същия начин. Знам и че донякъде я ненавиждаш. Аз изпитвам същото. Но и двамата с теб я обичахме… и още я обичаме. Съзнанието ти е отровено от играчката, която донесе от Меджис, и от вещицата, която те омагьоса. Ако беше само едното, навярно нямаше да се стигне до случилото се, ала двете заедно — розовото кълбо и вещицата — надделяха.

— Рия… — усетих парещите в очите ми сълзи, ала успях да ги потисна. Нямаше да си позволя да хленча пред баща си. Никога вече. — Рия от хълма Кьос.

Да, кучката с черно сърце. Тя уби твоята майка, Роланд. Превърна те в оръжие… и после натисна спусъка.

Не продумах.

Той, изглежда, усети скръбта ми, защото запрехвърля документите, които подписваше. Най-сетне вдигна глава.

— Отсега нататък сестрите ще поемат грижите за Корт. Възнамерявам да изпратя теб и един от твоите ка-май в Дебария.

— Къде? В Серенити ли?

Баща ми избухна в смях.

— Където майка ти замина, за да се пречисти?

— Да — кимнах.

— Естествено, че не. Онези жени там са черни сестри. Ще те одерат жив, дори и само да преминеш прага на свещените им порти. Повечето предпочитат дълга пръчка пред мъж.

Изобщо не разбрах какво искаше да каже. Не забравяйте, че въпреки всичко, през което бях преминал, все още бях твърде млад и наивен.

— Не съм убеден, че мога да се отправя на нова мисия, татко. Избери някой друг.

— Аз решавам какво можеш и какво не можеш — изгледа ме хладно той. — А и новата ти задача няма нищо общо с кашата, която забърка в Меджис. Може и да срещнеш някакви опасности и да ти се наложи да постреляш, ала работата трябва да се свърши. Отчасти заради хората, които се съмняват в силата на Бялото… ала най-вече защото грешките трябва да се поправят. А и нали ти казах, че няма да си сам.

— Кой ще ме придружи? Кътбърт или Алан?

— Не. Тук има доста работа за вършене и Смешника и Шишкото ми трябват. Тръгваш с Джейми Декъри.

Обмислих идеята и открих, че да яздя заедно с Джейми Червеноръкия всъщност ми допада. Макар че бих предпочел Кътбърт или Алан. Баща ми също го знаеше.

— Ще тръгнеш ли, без да оспорваш решението ми, или ще продължаваш да ме дразниш тъкмо когато съм затрупан с работа?

— Ще се подчиня на волята ти — отговорих. Всъщност дори се зарадвах, че ще напусна замъка с неговите призрачни стаи, шепнещи интриганти и всепроникващото чувство, че мракът и хаосът настъпват и нищо не може да ги спре. Светът се променяше, ала Гилеад нямаше да се промени заедно с него. Бляскавото и красиво сапунено мехурче съвсем скоро щеше да се спука.

— Добре. Ти си прекрасен син, Роланд. Може и да не съм ти го казвал досега, но е самата истина. За нищо не те обвинявам. За нищо.

Наведох глава. Когато тази среща приключеше, щях да се затворя някъде и да дам воля на чувствата си, ала не и сега. Не и пред него.

— Десет или дванайсет колела след царството на жените — Серенити или както там се нарича, — се намира въпросният град. Името му е Дебария и е разположен на ръба на алкалните низини. Нищо спокойно^[1] няма в Дебария.

Поселището е мръсно и прашно, оттам минава железницата и отнася добитък и буци сол на юг, изток и север — почти във всички посоки, само не и към местата, които Фарсън е окупирал и откъдето крои пъклените си планове. Малко са останалите железопътни градове и предполагам, че Дебария ще опустее и ще изчезне като много други места в Средния свят, ала поне засега градът е пренаселен — гъмжи от кръчми, бардаци, игрални зали и самонадеяни главорези. Обаче колкото и да не ти се вярва, там все още са останали неколцина свестни мъже. Един от тях е главният шериф Хю Пийви. Именно на него ще докладвате двамата с Де Къри. Ще му покажеш револверите и сигула, който ще ти дам. Запомни ли всичко, което ти казах?

— Да, татко — отвърнах. — Какво толкова лошо може да се случи там, че да се наложи пристигането на стрелци? — попитах, позволявайки си да се усмихна леко. Нещо, което не ми се случваше особено често след кончината на майка ми. — Дори и да са прохождащи млади стрелци като нас?

— Според докладите, които получих… — баща ми вдигна няколко листа хартия и ги размаха пред мен — … там се е появил преображенец. Все още се съмнявам в истинността на сведенията, ала няма никакво съмнение, че тамошните жители са уплашени до смърт.

— Какво означава преображенец? — намръщих се аз.

— Според древните легенди това е създание, способно да си променя облика. Отиди при Ванай, след като приключим тук. Той отдавна събира информация за тези същества.

— Добре — съгласих се.

— Свърши си работата, намери откачалката, която обикаля насам-натам, намъкнала животински кожи — предполагам, че такъв е случаят, — и не се задържай дълго там. Далеч по-важни неща започват да се олюляват и клатушкат. И преди да са се сгромолясали, на всяка цена ти и всеки твой ка-май трябва да сте отново тук.

* * *

Два дни по-късно Джейми и аз отведохме конете си в товарния вагон на специалния влак, който ни очакваше. Някога локомотивите на „Западните железници“ изминавали по хиляди колела и даже повече, като прекосявали цялата пустиня Мохейн, ала напоследък — в последните години преди падането на Гилеад — стигаха само до Дебария. Отвъд градчето повечето железопътни линии бяха разрушени от стихиите, ерозиралата земя и честите земетръси. Що се отнася до останалите влакови композиции, те нерядко ставаха плячка на разбойници и престъпни банди, известни още и като „сухопътни пирати“, понеже тази част от света вече беше в плен на кървавите конфликти. Наричахме тези отдалечени западни райони, където заповедите на Джон Фарсън се изпълняваха безпрекословно, „Външния свят“. В края на краищата самият той беше само един сухопътен пират… Най-обикновен сухопътен пират, но с големи претенции.

Самият влак се състоеше от два вагона, теглени от неголяма парна машина. Жителите на Гилеад наричаха този тип влакчета „Дребосъчето Пуф-Паф“ и с радост наблюдаваха как композицията с пухтене изкачва моста на запад от двореца. Сигурно щяхме да се движим доста по-бързо, ако яздехме конете си, обаче с влака добичетата нямаше да се уморят. А и прашасалите кадифени кресла в купето ни, които се разтягаха в легла, силно ни впечатлиха. Докато не пробвахме да спим на тях. При едно малко по-силно раздрусване Джейми буквално изхвръкна от импровизираното си легло и се просна на пода. Ако беше на негово място, Кътбърт би се залял от смях, а Алан би проклинал часове наред, обаче Джейми Червеноръкия само се изправи, изтупа се, протегна се и отново си легна.

През първия ден си говорехме съвсем малко; през повечето време се любувахме на гледката, разкриваща се през вълнообразните, покрити със слюда прозорци. Наблюдавахме като омагьосани как красивата зеленина и гъстите дъбрави на Гилеад се заменят от пустинни местности, осеяни с изсъхнали шубраци, мизерни стопанства и прихлупени овчарски колиби. Минахме и през няколко малки градчета, населявани предимно от мутанти, които ни зяпаха тъпо и невярващо, докато „Дребосъчето Пуф-Паф“ бавно минаваше през гарите им. Щом ни забелязаха, някои от мутантите посочиха с пръсти към челата си, сякаш ни показваха невидимо око. Този жест всъщност означаваше, че са се заклели във вярност към Добрия човек Фарсън. В Гилеад такива хора щяха моментално да бъдат хвърлени в затвора за предателство, ала вече бяхме твърде далеч от цивилизования и подреден свят на владенията ни. Бях потресен от обстоятелството, че за толкова кратко време тези хора бяха плюли на лоялността си към нас и се бяха присъединили към враговете.

Още в първия ден от пътешествието ни, отвъд градчето Бийсфорд-на-Артън, където все още живееха близки на майка ми, някакъв дебелак метна камък по влака ни. Той отскочи от затворената врата на товарния вагон и аз добре чух как конете изцвилиха от изненада. Дебелият мъж видя, че го гледаме. Ухили се, хвана се с две ръце за чатала и се отдалечи с тромаво клатушкане.

— Някой май добре си е похапвал в тази бедна земя — отбеляза Джейми, докато гледахме как сланините по тялото му се тресат в кърпените панталони.

На следващата сутрин прислужникът ни донесе студена закуска от овесена каша и мляко.

— Мисля, че вече е крайно време да ми разкажеш каква работа имаме тук — подхвана Джейми.

— Би ли ми обяснил нещо преди това? — помолих го. — Може пък ти да го разбереш…

— Разбира се.

— Баща ми каза, че жените в Дебария предпочитали дълга пръчка пред мъж. Знаеш ли какво означава това?

За момент Джейми ме изгледа безмълвно, сякаш искаше да разбере дали не се шегувам с него, а после краищата на устните му плавно се извиха нагоре. Тази гримаса бе неговият еквивалент на това човек да се държи за корема и да се търкаля по пода, докато се залива в гръмогласен смях. Както например би се държал Кътбърт Алгуд…

— Предполагам, че става въпрос за това, което курвите в бордеите наричат „пръчката на насладите“. Помогнах ли ти?

— Сериозно ли? И те наистина… я използват една с друга?

— Така се говори. Ала повечето приказки са тра-ла-ла. Пък и ти знаеш повече за жените от мене, Роланд. Аз не съм бил с никоя досега. Това обаче не е чак толкова важно. Предполагам, че ще мине малко време и аз също ще го направя. Хайде, разкажи ми сега за работата ни в Дебария!

— Говори се, че някакъв преображенец тормозел добрите хора. Както и лошите хора, откъде да знам?

— Това е човек, който се превръща в някакъв вид животно ли?

В конкретния случай беше малко по-сложно, ала Джейми бързо схвана същината на проблема. Вятърът се усилваше и мяташе буци вкаменен прах по едната страна на влака. Последва силна градушка от кашкави топчета, които сериозно разтърсиха малкия влак. Празните ни купички от каша се плъзнаха надолу, ала ние успяхме да ги уловим, преди да паднат. Ако не можехме да хващаме такива предмети във въздуха, не бихме могли да се справим и с револверите си. Макар че Джейми едва ли би предпочел револвера, защото ако имаше избор (или време да реши), по-скоро би грабнал своя лък или бах^[2].

— Баща ми не вярва, че е за истински преображенец. Но Ванай е убеден. Той…

В този миг ненадейно бяхме изхвърлени от седалките си и полетяхме към насрещните. Прислужникът, който идваше от задната част на влака, за да прибере празните купички и чаши, прелетя през пътеката и стигна чак до вратата, отделяща малката кухничка от вагона. Предните зъби изскочиха от устата му, което ме сепна не на шега.

Без да губи време, Джейми се втурна по пътеката, която все повече се накланяше. Когато стигнах до него, той вече държеше зъбите на прислужника в шепата си. Забелязах, че са изработени от боядисано дърво и са пристегнати със специална скоба, която едва се забелязваше.

— Добре ли сте, сай? — попита Джейми.

Старият прислужник бавно се изправи на крака, взе изкуствените си зъби и ги намести в кухината зад горната си устна.

— Аз съм добре, но тая дърта кучка отново дерайлира. По-навътре в Дебария не отивам. Имам си жена. Може да е стара кранта, но съм решил да я надживея. А вие, млади мъже, най-добре прегледайте конете си. Ако имате късмет, никой няма да е със счупен крак.

* * *

Имаха късмет. Добичетата бяха здрави, ала очевидно бяха изплашени, понеже нервно потропваха с копита, нетърпеливи да излязат час по-скоро навън. Спуснахме рампата и ги отведохме до платформата между двата вагона, където те наведоха глави и присвиха уши срещу знойния, прашен западен вятър. Междувременно ние се върнахме в пътническия вагон, за да вземем принадлежностите си. Машинистът — широкоплещест, кривокрак мъжага — се затътри към нас, придружен от стария прислужник. Щом ни доближи, здравенякът посочи с ръка в далечината.

— Онуй там, дето лъкатуши като змийче по хребета, е главният път на Дебария — нали виждате стълбовете? Тръгвате по него и ще стигнете до свърталището на женските за по-малко от час, ама най-добре не си давайте зор да ги питате за каквото и да било. Нищо няма да научите от тия проклети кучки: — Той внезапно понижи глас: — Освен туй ядат мъже, да знаете! Тъй съм чувал. Туй не са празни приказки, момчета! Казвам ви — ония верно… ядат… мъжове!

Помислих си, че по-скоро ще повярвам в приказките за преображенеца, отколкото в това, ала се, а и едната му ръка пламтеше в червено като тази на Джейми. За разлика от Джейми обаче неговата травма се дължеше на леко изгаряне и с времето щеше да отшуми… докато тази на приятеля ми щеше да продължи да бъде огненочервена чак до деня, в който го положат в гроба. Изглеждаше така, сякаш е потопена в кръв.

— Имайте си едно наум, понеже може да се опитат да ви прикоткат. Или пък току-виж ви показали бозките си, защото знаят, че младите мъже не могат да откъснат очи от тях. Каквото и да правят и струват обаче, вие не им обръщайте внимание. Затулете ушите си за нещата, дето ви нашепват, и отвърнете очи от бозките им. Помнете, че трябва да продължите напред и да стигнете до града. Имаме нужда от помощ, за да поправим тая пъпчива таралясница и да я вдигнем отново на крака. Релсите са си наред; просто са покрити с разпрашената луга. Предполагам, че не можете да платите на хората, та да дойдат дотук, но ако можете да пишете — а млади джентълмени като вас със сигурност умеят, — бъдете тъй добри да изпратите уведомително писмо за станалото или както там се казваше…

— Имаме средства — прекъснах го аз. — Достатъчно, за да наемем неголям екип.

Машинистът се ококори. Предполагам, че очите му щяха да се разширят още повече, ако знаеше, че съм получил от баща си двайсет златни късчета, които носех в кесия, скрита в специалния вътрешен джоб на жилетката ми.

— И волове, да знаете! Защото ще имаме нужда от волове, стига да имат на разположение… Ако нямат, и товарни коне ще свършат работа.

— Веднага щом пристигнем, ще проверим в оборите с какво разполагат — заявих му аз и възседнах жребеца си. Междувременно Джейми завърза лъка си от едната страна на седлото на неговия кон, след което го заобиколи и намести своя бах в кожения калъф, специално изработен от баща му.

— Не ни оставяйте да погинем тук насред нищото, млади сай! — примоли ни се машинистът. — Нямаме нито коне, нито оръжия.

— Няма да ви забравим — уверих го аз. — Само останете вътре, за да бъдете в безопасност. Ако не успеем да ви уредим помощ днес, ще ви изпратим дилижанс, който да ви откара до града.

— Благодаря, сай. И не забравяйте — стойте далеч от онези женски! Те… ядат… мъжове!

* * *

Денят беше зноен и душен. Пришпорихме конете за кратко, понеже искаха да се пораздвижат малко след дългия престой в товарния вагон, след което преминахме в спокоен раван.

— Ванай — измърмори по едно време Джейми.

— Какво за него?

— Преди влакът да дерайлира, ти ми каза, че според баща ти нямало такова нещо като преображенец, но Ванай не бил на същото мнение…

— Да — кимнах. — Той изтъкна, че след като прочел внимателно доклада, изпратен му от шериф Пийви, му било трудно да не повярва в преображенеца. Нали знаеш какво ни повтаряше почти всеки час: „Когато фактите говорят, мъдрият ги изслушва.“ Откъдето и да го погледнеш, двайсет и трима мъртъвци са си доста факти. При това не простреляни или наръгани, а — забележи! — разкъсани на късове.

Джейми изсумтя.

— И в двата случая става въпрос за цели семейства. И то големи домакинства, цели кланове. Домовете им били обърнати наопаки и всичко било опръскано с кръв. Крайниците на несретниците били изтръгнати от торсовете и разпръснати навсякъде около къщите. Част от тях били открити — наядени и разръфани, — ала не всички… В едно от стопанствата шериф Пийви и заместникът му се натъкнали на главата на малко момче, забучена на кол от оградата с размазан череп и изтекъл мозък.

— А има ли оцелели свидетели?

— Съвсем малко. Един пастир случайно видял как нападат друг овчар, докато се прибирал. Оцелелият тъкмо прекосявал билото на близкия хълм и двете му кучета се спуснали надолу, за да помогнат на нападнатия, ала и двете били зверски разкъсани. После съществото се втурнало нагоре по хълма, ала на пастира му провървяло, понеже вниманието на изчадието било привлечено от овцете. Според овчаря нападателят изглеждал като вълк, тичащ изправен на два крака — досущ като човек. Другият свидетел е жена, придружавала мъж, докато играел комар в местна кръчма. Другите комарджии го хванали да мами, ала въпреки това му изплатили дължимото; в същото време обаче предупредили двойката да напусне града преди мръкване (в противен случай ги очаквал бой с камшик). Тарикатите тъкмо напускали очертанията на града и минавали покрай солните мини, когато били нападнати. Мъжът влязъл в схватка с изчадието; така успял да осигури на жената време да се спаси. Тя успяла да се скрие сред скалите, докато нещото не се отдалечило. Според показанията й приличало на лъв.

— И лъвът ли ходел на два крака?

— Дори да е било така, жената не успяла да го види. Всичко се случило твърде бързо. Последните свидетели са две говедарчета, лагерували край реката на Дебария, недалеч от млада манихейска двойка. Младоженците били на меден месец. Всъщност говедарчетата изобщо не подозирали за манихейците в съседство, докато не чули писъците им. Докато препускали натам, момчетата зърнали убиеца да се отдалечава, понесъл женски крак между челюстите си. Определено не бил човек, ала говедарчетата се кълнат, че тичал изправен, съвсем като човек.

Джейми се наведе над гривата на коня си и се изхрачи на земята.

— Не може да бъде.

— Ванай казва, че може. Според него и преди са се срещали такива същества, макар и не в близкото минало… Той смята, че появата им навярно се дължи на някакъв вид мутация.

— Но нали всеки от свидетелите е видял различни животни?

— Да. Говедарчетата го описват като тигер. Имал ивици.

— Лъвове и тигри, тичащи наоколо на два крака, все едно са дресирани атракции от пътуващ цирк. И точно тук, насред тая пустош… Сигурен ли си, че не ни пързалят?

Не бях достатъчно зрял, за да преценя, ала бях убеден, че времената са твърде сурови и тежки, за да се изпращат двама млади стрелци тъй далеч на запад ей тъй, на шега. Да не говорим и че последната дума, която би могла да опише Стивън Дисчейн, беше шегаджия.

— Само ти предавам онова, което Ванай ми каза на мен. Говедарчетата, пристигнали в града с тленните останки на двамата манихейци, никога не са чували за такова животно като тигер. Ала ето че описват изчадието именно така — със зелени очи, ивици и така нататък. Показанията им са тук, черно на бяло. — При тези думи бръкнах във вътрешния джоб на жилетката си и извадих двата смачкани листа, дадени ми от Ванай. — Искаш ли да им хвърлиш едно око?

— Не си падам много по четенето — подхвърли Джейми. — Както добре знаеш.

— Добре, ти решаваш. Но пак ти казвам — описанието им е досущ като онази илюстрация в старата книжка за момчето, попаднало в плен на мразовея.

— Коя точно?

— Онази за Тим Стаутхарт — „Вихър през ключалката“. Това обаче не е толкова важно. Знам, че говедарчетата може да са били пияни — обикновено не пропускат да се почерпят, ако се намират близо до град, където се продава алкохол, — но показанията им са достоверни. Според Ванай създанието е както преображенец, така и превъплъщенец.

— Двайсет и трима мъртъвци, казваш… — замисли се Джейми. — Гледай ти…

Нов порив на вятъра вдигна във въздуха плътна завеса от разпрашена луга. Конете сведоха глави, а ние вдигнахме шалчетата си пред устите и носовете си.

— Ужасна жега — изсумтя Джейми. — И на всичкото отгоре тоя проклет прах.

Той изведнъж сякаш си даде сметка, че се е разбъбрил повечко, и замлъкна. Нямах нищо против, тъй като и бездруго имах твърде много материал за размисъл.

След по-малко от час превалихме един хълм и видяхме искрящо бяла хаси долу пред нас. Беше с размерите на баронско имение. Зад нея, от двете страни на неголямото поточе, се простираха обширна градина и нещо, което приличаше на лозови насаждения. Само при вида им устата ми се изпълни със слюнка. Последния път, когато бях похапвал грозде, подмишниците ми бяха гладки и напълно лишени от окосмяване.

Стените на хасиендата бяха високи и отгоре им блещукаха заострени стъкла, ала широко разтворените дървени порти сякаш ни приканваха да влезем. Пред тях се открояваше силуетът на жена, седнала на нещо като трон; беше облечена с искрящо бяла рокля от муселин, а на главата си имаше бяла копринена качулка, спускаща се около лицето й като криле на чайка. Щом се приближихме, видях, че тронът е изработен от прословутото желязно дърво. Може би никой друг стол не би издържал теглото й, понеже това бе най-едрата жена, която някога съм виждал исполинските й размери ме наведоха на мисълта, че би била достойна партньорка на легендарния принц в изгнание Дейвид Куик.

Забелязах в скута на непознатата комплект за шиене. Навярно тя майстореше одеяло, ала на фона на могъщата й осанка — и обстоятелството, че тялото й приличаше на бъчва, а всяка от гърдите й можеше без проблеми да затули бебе от слънчевите лъчи, — завивката изглеждаше миниатюрна като носна кърпичка. Щом зърна, че се приближаваме, тя остави настрана ръкоделието си и се изправи. Сигурно беше висока над два метра. Вятърът тук, в падината, не беше много силен, ала въпреки това успя да поразвее полите на роклята й около масивните й бедра. Звукът ме накара да се замисля за шепота, с който морският бриз приласкава опънатите платна на ладия. Почти в същия миг в съзнанието ми изплува и предупреждението на машиниста, че тукашните жени „ядат мъжовете“ ала когато исполинката вдигна грамадния си юмрук към челото си, а с другата ръка оправи полите на роклята си, аз моментално дръпнах юздите на коня си.

— Хайл, Стрелци! — поздрави ни жената. Гласът й беше дълбок и гърлен, но не толкова плътен като мъжки баритон. — От името на Серенити и на жените, обитаващи това място, ви приветствам с добре дошли. Нека дните ви на тази земя бъдат дълги и щастливи.

На свой ред и ние вдигнахме юмруци към челата си и отправихме стандартните приветствия.

— От Вътрешния свят ли идвате? Така си мисля, защото дрехите ви все още не са достатъчно мръсни за тези покрайнини. Макар че ако прекарате още само един ден тук, със сигурност ще заприличате на местните жители! — При тези думи тя избухна в смях, наподобяващ отшумяващия тътен на гръмотевична буря.

— Да, именно оттам идваме — отвърнах. Беше повече от ясно, че Джейми няма да продума и ще остави на мен да поддържам разговора. По природа си беше мълчалив, а сега буквално бе зашеметен. Сянката на жената, извисяваща се на стената зад нея, беше висока колкото Лорд Пърт.

— Идвате заради преображенеца, нали?

— Точно така — кимнах. — Виждали ли сте извършителя на убийствата, или само сте чували за него? Защото в такъв случай ще продължим напред и ще ви кажем благодаря, сай.

— Не говори за онази твар, сякаш е човек, момче. Дори не си го помисляй.

Погледите ни се срещнаха. След като тя се изправи, очите ни се оказаха на едно ниво, въпреки че аз седях на гърба на Младия Джо — едър и красив жребец.

— То — изрече бавно тя. — То е чудовищно изчадие от Дълбоката бездна и това е извън всякакво съмнение, както вие двамата служите на Бялото и Елд. Някога, преди време, може и да е било човек, но вече не. Да, виждала съм го и знам на какво е способно. Сега останете, където сте, не се отдалечавайте и също ще видите на какво е способно.

Без да изчака отговора ни, исполинката се обърна и мина през отворената порта. С бялата си муселинова рокля приличаше на голям ветроход, който пори вълните под напора на силния вятър. Погледнах Джейми. Той само сви рамене и кимна. Все пак бяхме изминали целия този път точно заради това и ако машинистът и прислужникът трябваше да почакат още малко в Дребосъчето Пуф-Паф, докато пристигне помощта… е, значи така е трябвало да стане.

— ЕЛЪН! — изрева тя. Гласът й проехтя с такава сила, сякаш тя говореше през мегафон. — КЛЕМИ! БРИАНА! ДОНЕСЕТЕ ХРАНА! БЪРЗО! МЕСО И ХЛЯБ И ЕЙЛ — ОТ СВЕТЛИЯ, НЕ ОТ ТЪМНИЯ! ДОНЕСЕТЕ И МАСА! ДА НЕ ЗАБРАВИТЕ ПОКРИВКАТА! ИЗПРАТЕТЕ ФОРТУНА ВЕДНАГА ПРИ МЕН! ХАЙДЕ, РАЗШЕТАЙТЕ СЕ!

Щом даде заповедите, тя се върна при нас, като вдигна деликатно полите на роклята си, за да не полепне по тях алкалният прах, вдиган от черните ладии, минаващи за нейни обувки.

— Лейди-сай, благодарим ви за гостоприемството, ала наистина трябва да…

— Наистина трябва да хапнете нещо, тъкмо това трябва да направите! — прекъсна ме тя. — Ще го организираме ей тук, край пътя, за да не се смущава храносмилането ви. Добре знам какви небивалици се разпространяват по наш адрес в Гилеад; мъжете разказват такива неща за всички жени, дето живеят сами. Сигурно защото започват да се съмняват в достойнствата на чуковете си.

— Не сме чували небивалици за…

Тя се засмя толкова гръмко, че колосалната й пазва се разтресе като огромен кораб насред разпенено от бурята море.

— Много мило и любезно от ваша страна, млади стрелецо, но не съм вчерашна. Спокойно, няма да ви изядем. — Очите й, черни като обувките й, проблеснаха. — Макар че според мен от вас би излязла чудесна закуска. Аз съм Евърлин от Серенити — игуменката, по волята Божия и човека Исус.

— Аз съм Роланд от Гилеад — казах аз. — А това е Джейми, който е също родом оттам.

Моят ка-май безмълвно й се поклони.

Евърлин направи реверанс и наведе глава, при което краищата на копринената й качулка се люшнаха край лицето й като ефирни бели драперии. Докато се изправяше, от двора на обителта излезе друга жена. Стори ни се доста дребничка на фона на игуменката, ала нищо чудно да беше със съвсем нормално телосложение. Отличаваше се от Евърлин не само по осанка; вместо муселинова рокля носеше обикновена сива роба от груба памучна материя. Ръцете й бяха кръстосани на скромния й бюст, дланите й не се виждаха, защото бяха закрити от широките ръкави. Нямаше качулка, но успяхме да зърнем само половината й лице; другата половина беше скрита под дебела превръзка. Тя също направи реверанс и побърза да се сгуши под могъщата сянка на достолепната игуменка.

— Вдигни глава, Фортуна, и покажи обноските си на младите джентълмени.

Жената се подчини и веднага разбрах защо досега държеше главата си наведена. Превръзката на лицето й не можеше да скрие раните по носа й, а дясната страна на лицето й почти липсваше. На мястото му аленееше някакво гротескно подобие на зейнал ров.

— Хайл — прошепна ни тя. — Нека дните ви на тази земя бъдат дълги и щастливи.

— Благодаря, сай, и нека вашите дни бъдат двойно повече! — отвърна Джейми, обаче жената го изгледа тъй печално с единственото си око, сякаш се молеше пожеланието му да не се сбъдне.

— Разкажи им какво се случи — намеси се Евърлин. — Всичко, което си спомняш. Въпреки че не е много.

— Действително ли се налага, майко?

— Да, защото тези джентълмени са дошли тук да спрат онова зло.

Фортуна ни хвърли уплашен поглед и отново се обърна към Евърлин:

— Ще могат ли? Изглеждат твърде млади… — Явно осъзна, че думите й прозвучаха неуважително, защото страните й мигом пламнаха. Тя се олюля и Евърлин я подхване за опора. Личеше си, че травмите от случилото се са били сериозни и че тя още не се беше възстановило напълно. Кой знае какви тежки рани се криеха под обемистата й роба…

— Може да се бръснат само веднъж в седмицата, ала са Стрелци, Форти. И ако те не успеят да спасят този прокълнат град, значи никой не ще съумее. Освен това ще ти направят услуга. Нали знаеш, че червеят на страха трябва да се изкара навън, преди да плъзне из всяка фибра на тялото ти.

В края на краищата Фортуна се подчини на своята игуменка. Докато ни разказваше историята си, при нас дойдоха още сестри от Серенити; две донесоха маса, другите — храни и напитки. И макар че кулинарните им изкушения бяха несравнимо по-апетитни от тези, които ни поднасяха в Дребосъчето Пуф-Паф, когато Фортуна свърши разказа си, нито аз, нито Джейми изпитвахме желание да хапнем каквото и да било.

* * *

Станало на здрачаване; точно преди две седмици и един ден. Фортуна с друга сестра — Долорес — излезли да затворят портата и да напълнят вода за домакинските нужди на обителта. Фортуна носела ведрото и затова оцеляла. Докато Долорес затваряла портата, изчадието блъснало крилата и отхапало главата на другата монахиня. Фортуна сподели, че видяла всичко съвсем ясно, понеже Луната на търговеца току-що се била издигнала в небето. Съществото било по-високо от човек, имало люспи вместо кожа и дълга опашка, влачеща се подире му. На плоската му глава злобно блещукали жълтеникави очи с тъмни вертикални зеници, от масивните му, издължени челюсти стърчали остри зъби, дълги колкото човешка длан, и от тях се стичала кръвта на Долорес. Чудовището захвърлило трупа насред двора на обителта и се втурнало на късите си крачка към вцепенената от ужас Фортуна, която стърчала до кладенеца.

— Понечих да се обърна… ала онова ме докопа… и не помня нищо повече.

— Аз обаче си спомням — обади се Евърлин.

— Дочух пронизителни писъци, грабнах пушката, дето винаги ми е под ръка, и изтичах навън. Хич не си и помислих, че оръжието не е зареждано от памтивека, понеже никоя от нас не е стреляла с него. Като нищо можеше да гръмне в ръцете ми. Обаче щом зърнах как онази твар раздира лицето на клетата Фортуна… както и още нещо, за което не ми се говори… веднага забравих рисковете. Дори не ми мина през ума, че може да убия горката женица, ако пушката гръмне.

— Да бяхте ме убили, майко — въздъхна монахинята. — Ох, как ми се иска да ме бяхте убили… — Седна на един от столовете до масата, закри с длани лицето си и зарида. Сълзите извираха от единственото й око и се стичаха по лицето й.

— Не говори така — промълви Евърлин и я погали по косата, която не бе покрита от превръзката. — Богохулство е, нали знаеш!

— Уцелихте ли го? — попитах.

— Може да се каже. Старото ни пушкало все пак гръмна и една от сачмите — или няколко, не знам точно — отнесе малко от люспите и издатините по главата на гадината. Някаква черна смолиста течност бликна като от шадраван. После открихме следи от нея и по калдъръма на двора, но я засипахме с пясък и не посмяхме да я докоснем, защото се бояхме да не е някаква отрова и да проникне през кожата ни… Изчадието пусна Фортуна и май реши да ми се нахвърли. Аз обаче насочих оръжието към него, въпреки че тия пушкала могат да стрелят само по веднъж; после трябва да ги заредиш през дулото. Извиках на чудовището да се приближи. Заплаших го, че ще изчакам да дойде достатъчно близко, че хубавичко да го подредя, та да ме запомни. — Игуменката се изкашля и се изхрачи на земята. — Явно има мозък даже когато не е в човешкия си облик, защото разбра какво му казах и избяга. Преди да завие покрай манастира обаче, се обърна и ме изгледа. Сякаш искаше да ме запомни и да ме набележи за следващата си жертва. Е, да дойде, ако му стиска. Нямам повече барут за пушката и едва ли ще имам, освен ако някой търговец не ми продаде, обаче имам ей това. — Тя позапретна роклята си. Под коляното й, привързан към масивния й прасец, се виждаше голям касапски нож, затъкнат в кожена ножница. — Нека дойде за Евърлин, дъщеря на Розана.

— Споменахте, че сте видели и нещо друго, за което не ви се говори… — подех колебливо аз.

Тя ме изгледа с блестящите си черни очи, след което се обърна към другите жени:

— Клеми, Бриана, време е да приберете масата. Фортуна, кажи си молитвата и не забравяй да помолиш Господ за прошка заради онова богохулство… И да не пропуснеш да Му благодариш, задето сърцето ти още бие. — После Евърлин ме хвана за лакътя и ме поведе към портата. Щом стигнахме до кладенеца, където злочестата Фортуна е била нападната, тя се озърна, увери се, че сме сами, и ми прошепна: — Зърнах му онази работа. Беше дълга и извита като ятаган, пулсираше и беше пълна с оная черна течност, дето му е кръвта… или най-малкото му е кръвта в този му облик… Според мен е смятало да я убие също както погуби Долорес, но не само. Искало е и да я обладае, сигурна съм. Искало е да я обладае и да я клати, докато горката жена не издъхне.

* * *

Двамата с Джейми хапнахме с тях (дори Фортуна сложи няколко залъка в устата си), после им благодарихме за гостоприемството и се метнахме отново на седлата. Преди да потеглим обаче, Евърлин се приближи до коня ми и отново ме заговори:

— Щом приключите с работата си тук, навестете ни отново. Имам нещичко за теб, младежо.

— Какво, сай?

Тя поклати глава:

— Сега не му е времето. Ала щом изпратите нечестивата твар в небитието, върнете се тук. — Хвана ръката ми, приближи я до устните си и я целуна. — Знам кой си, понеже чертите на майка ти живеят в твоя лик. Върни се при мен, Роланд, син на Габриел. Не забравяй да го сториш. — Отстъпи крачка назад, преди да успея да кажа още нещо, и се понесе като кораб към разтворените порти.

* * *

Главната улица на Дебария се оказа широка и застлана с калдъръм, макар че на доста места настилката беше изронена и отдолу се виждаше отъпканата земя. Ако продължаваше така, само след няколко години от паважа нямаше да остане нищо. Съдейки по глъчката, търговията вървеше добре, а кръчмите не страдаха от липса на посетители. Не видяхме много коне и мулета до коневръзите — в тази част на света добичетата се използваха за размяна и храна, а не за яздене.

Някаква жена, излизаща от бакалницата с кошница в ръка, ни зърна и спря като ударена от гръм. Сетне се обърна, изтича обратно в магазина и след секунди отново се появи, но този път я придружаваха няколко души. Докато стигнем до шерифството — неголяма дървена постройка, залепена до масивното каменно здание на градския дранголник, — и от двете страни на улицата вече се бяха наредили зяпачи.

— Да видите сметката на преображенеца ли сте дошли? — извика жената с пазарската кошница.

— Като ги гледам, не са способни да видят сметката и на шише с уиски! — изсумтя мъж, облегнал се на фасадата на бар-закусвалнята „Веселите приятели“. Остроумието му бе последвано от гръмки смехове и одобрителни подвиквания.

— Градчето ми изглежда доста оживено — отбеляза Джейми, докато слизаше от коня и оглеждаше петдесетината мъже и жени, зарязали работата си (или пиячката си) и наизлезли да ни видят.

— Почакай до залез-слънце — измърморих. — Нали тогава се появявал въпросният преображенец и тръгвал на лов… Поне според Ванай де.

Влязохме при шерифа. Хю Пийви беше едър мъж с голямо шкембе, дълга бяла коса и дълги провиснали мустаци. Лицето му беше набраздено от дълбоки бръчки и изтерзано от грижи. Щом зърна револверите ни, явно се зарадва. После обаче забеляза колко сме млади и радостта му помръкна. Избърса писеца на перодръжката, с която пишеше, надигна се от стола и ни подаде ръка. Явно не си падаше по поздравите с юмрук, притиснат до челото. След като се здрависахме и му се представихме, той подхвърли:

— Не искам да ви подценявам, младежи, ала очаквах да видя самия Стивън Дисчейн. И може би Питър Макврайс.

— Макврайс умря преди три години — осведомих го.

Пийви ни изгледа потресено.

— Истина ли казваш? Имаше толкова точен мерник! Дяволски точен!

— Умря от треска — поясних. Подозирах, че са го отровили, ала не бе необходимо шерифът на Дебария да го узнава. — Самият Стивън е доста зает, затова изпрати мен. Аз съм неговият син.

— Да, да, чувал съм името ти и съм слушал за някои от подвизите ти в Меджис — дори тук, в най-затънтените краища, научаваме туй-онуй… Имаме си бип-боп жица, че и зън-зън даже. — Той посочи към приспособлението на стената, до което висеше табелка с надпис: „НЕ ПИПАЙ БЕЗ ПУЗВОЛЕНИЕ“. — Навремето тая пущина ни свързваше чак с Гилеад, ама напоследък стига само до Салиуд на юг, Джеферсън на север и едно селце сред хълмовете, дето му викат Малката Дебария. Имаме си даже и няколко улични лампи, които още работят. Хората вярват, че така ще държим изчадието надалеч. — Той въздъхна. — Аз обаче не мисля така. Лоша работа е туй, младежи, лоша работа… Понякога ми се струва, че светът е започнал да се разпада…

— Така си е — кимнах. — Но онова, което е тръгнало да се разпада, може да бъде укрепено наново.

— Дано да си прав, момко. — Шерифът се прокашля. — Вижте сега, не искам да го приемате като проява на неуважение от моя страна… добре знам кои сте… обаче ми беше обещан сигул. Ако сте го донесли, бих искал да ми го дадете, защото означава нещо специално за мен.

Отворих чантата си и извадих онова, което ми бяха дали — малко дървено ковчеже с печата на баща ми върху капака: „Д“ с вплетено в него „С“. Докато го вземаше, на устните на Пийви, под висналите му мустаци, заигра едва забележима усмивчица. Сякаш си беше спомнил нещо от миналото и този спомен по чудодеен начин го подмлади.

— Знаеш ли какво има вътре?

— Не — отвърнах. — Баща ми не ми беше заръчал да отварям ковчежето.

Шерифът вдигна капачето, надзърна вътре и отново изгледа двама ни с Джейми.

— Навремето, когато бях все още помощник-шериф, Стивън Дисчейн ни поведе — мене и тогавашния главен шериф — на потеря срещу бандата Кроу. Баща ти разказвал ли ти е някога за тях?

Поклатих глава.

— Не бяха преображенци — слава богу! — но вършеха не по-малко противни неща. Грабеха и плячкосваха де що има за грабене и плячкосване, при това не само в Дебария, но и в околните стопанства. Нападаха и влакове, стига да узнаеха, че товарът си заслужава… Най-много обаче си падаха по отвличането срещу откуп. Че това е престъплението на страхливците, няма две мнения — сигурен съм, че Фарсън също го обожава, — и в същото време там падаше най-тлъстата печалба…

Баща ти пристигна в града само ден след отвличането на съпругата на един от фермерите — Белинда Дулин. Мъжът й се обади по зън-зъна веднага щом похитителите си тръгнали и той успял да се развърже. Кроу не подозираха за зън-зъна и там им беше грешката. Естествено, имахме късмет и че точно в този момент по нашите затънтени краища обикаляше и Стрелец; в онези дни Стрелците сами се появяваха навсякъде, където имаше нужда от тях… При това в точния момент.

Той ни изгледа замислено и промърмори:

— Може пък все още да е така… Както и да е, отидохме в ранчото, когато уликите още не бяха „изстинали“, така да се каже… На места следите изчезваха и ние не можехме да ги открием — на север оттук почвата е адски твърда и камениста, — ала баща ти имаше орлов взор. Макар понякога да се съмнявам, че орлите или ястребите имат зорки очи като неговите…

Знаех за набитото око на баща ми, както и за таланта му да разчита следи. Също така подозирах, че навярно тази история няма никакво отношение към нашата работа тук и че трябва да му кажа да кара по същество. Същевременно ми се искаше да изслушам разказа му, понеже баща ми никога не говореше за младежките си години. Не само исках, а направо копнеех да го изслушам. В крайна сметка се оказа, че случаят с похитената фермерска съпруга е по-тясно свързан с работата ни в Дебария, отколкото предполагах.

— Дирите водеха към мините — солните мини, на които местните викат „солниците“… По онова време работата там беше преустановена; тепърва щяха да открият новите залежи, дето се разработват през последните двайсетина години…

— Валежи ли? — не разбра Джейми.

— Залежи — обясних му аз. — Има предвид новите находища.

— Точно тъй — кимна шерифът. — По онова време обаче солниците пустееха и бяха идеалното скривалище за ония бандити Кроу. Следите минаваха през равнината, после през високите скали, а след това излизаха на Лоу Пюър, което се пада в района на ливадите покрай солниците. Точно там наскоро беше убит онзи овчар — от нещо, което приличало на…

— Приличало на вълк — прекъснах го. — Това вече го знаем. Давай нататък.

— Добре са ви информирали, а? Така и трябва. Та докъде бях стигнал? А, да — тукашните наричат тези скали „Клисурата-клопка“. Всъщност не е точно клисура, ама предполагам, че на хората им харесва как звучи. Натам водеха следите, но Дисчейн искаше да пообиколи и да подходи от изток. И по-точно — откъм Хай Пюър. Тогавашният шериф, Пий Андерсън, обаче не беше съгласен. Беше настървен като птица, зърнала червейче. Изтъкна, че обходната маневра ще отнеме около три дни, а дотогава жената може вече да е мъртва и ония Кроу да са потънали вдън земя. Заяви, че ще хване най-прекия път и ще тръгне сам, ако никой не пожелае да го придружи.

— Освен ако ти не ми наредиш друго в името на Гилеад — обърна се накрая към баща ти.

— Не съм си го и помислял — отвърна Дисчейн. — Ти отговаряш за Дебария, а не аз.

И така, отрядът потегли. Реших да остана с баща ти. Щом разбра за решението ми, шериф Андерсън се обърна към мен и рече:

— Надявам се да те наемат в някое ранчо, Хюи, защото дните, в които се размотаваше със значка на ризата си, свършиха. Дотук бях с теб.

Това бяха последните думи, които ми каза. Сетне отпрашиха. Стивън от Гилеад приклекна и започна да разглежда следите, аз сторих същото (или поне се опитах). След половин час на мълчание — а може би и повече — не издържах и казах:

— Мислех, че ще поразгледаме наоколо… освен ако и ти не искаш да се отървеш от мен.

— Не — отвърна той. — Отношенията ти с шерифа не ме интересуват, заместнико.

— Тогава какво чакаме?

— Стрелбата — заяви той и след пет минути действително я чухме. Стрелба… и писъци. Не продължиха дълго. Кроу вероятно бяха видели потерята. Сигурно бяха зърнали я проблясъка от нечия шпора, я нещо друго, и моментално бяха заели позиции. Сетих се какво е станало: притаили се бяха сред високите скали и бяха засипали Андерсън и спътниците му с дъжд от олово. По онова време имаше повече огнестрелни оръжия и Кроу разполагаха със солиден арсенал. Май имаха даже и скорострел… ако не и два… Ние с Дисчейн тръгнахме по обиколния път. Отне ни само два дни, понеже той не обичаше да се разтакава. На третия ден си устроихме бивак на склона и станахме преди разсъмване. Ако случайно не знаете, там скалната стена е надупчена от много пещери. В тях навремето живеели цели семейства, не само работниците в мините. Оттам тръгват тунели към самите солници. Ала, както ви казах вече, по онова време всичко беше изоставено и пещерите пустееха. Въпреки това забелязахме пушек, който се издигаше над дупките, пробити за вентилация на една от пещерите. Това ни бе напълно достатъчно. Все едно да идеш на карнавал и да видиш човека, който стои пред шатрата и те подканя да влезеш и да гледаш представлението.

— Сега е моментът — каза Стивън, — защото съм убеден, че са прекарали последните нощи в пиянство, уверени в своята безопасност. И сега си отспиват. Ще дойдеш ли с мен?

— Да, Стрелецо — уверих го.

Сега, докато слушах разказа на Пийви, забелязах, че когато произнесе тези думи, машинално изправи гръб. Това сякаш го подмлади.

— Последните петдесет-шейсет метра се промъкнахме тихомълком; твоят баща беше готов да стреля с револвера си, ако Кроу са сложили някого на пост — продължи той. — Оказа се, че е точно така, обаче за наш късмет младокът, сложен на стража, беше заспал. Дисчейн прибра револвера си в кобура, взе един камък и цапардоса по главата малкия негодник. Онзи изпадна в несвяст. По-късно зърнах същия момчурляк да стои под бесилката — с напълнени гащи и с въже на шията. Още не беше навършил четиринайсет години, но и той бе насилил сай Дулин — отвлечената жена, която бе достатъчно възрастна, за да му е баба. Също като останалите… Ето защо не пролях нито сълза, когато клупът заглуши виковете му за помощ. „Вземеш ли сол, трябва да си я платиш“, както казват по тукашните места.

Стрелецът се вмъкна вътре, аз го последвах. Навсякъде по земята бяха налягали мъже и хъркаха като псета. Мамка му, момчета — наистина си бяха псета. Белинда Дулин бе завързана за един стълб. Щом ни зърна, очите й се разшириха от изумление. Стивън Дисчейн посочи първо към нея, после към себе си и накрая притисна дланите си една до друга, което означаваше: „В безопасност си.“ Никога няма да забравя с какво облекчение и благодарност клетницата кимна в знак, че го е разбрала. „В безопасност си!“ — такъв беше светът, в който израснахме, мои млади приятели, но този свят вече се разпада… Както и да е, следващото нещо, което си спомням, е как Стивън Дисчейн изрича с мощен глас:

— Събуди се, Алан Кроу, освен ако не искаш да отидеш на полянката в края на пътя със затворени очи. Събудете се всички!

Те се сепнаха от гласа му. Не мисля, че баща ти възнамеряваше да ги остави живи — това би било истинска лудост! — ала не би могъл и да ги застреля, докато спят. Бандитите нямаха време да се отърсят от пиянския си ступор. Стивън извади оръжията си с такава бързина, че изобщо не видях движението на ръцете му. Беше като светкавица. В един момент големите револвери със сандаловите ръкохватки стояха в кобурите си, в следващия вече гърмяха и трещяха. Аз също извадих своя револвер, който бях наследил от дядо си, и повалих двамина с него. Това бяха първите хора, които застрелвах. За жалост не и последните.

Единственият оцелял от първата вълна на канонадата беше самият тартор на бандата Кроу — Алан Кроу: съсухрен старец с наполовина парализирано лице от удар или нещо такова… Въпреки това се движеше по-бързо от самия дявол. Беше само по долни гащи, револверът му беше пъхнат в един от ботушите до рогозката, на която спеше. Той го грабна и се обърна към нас. Стивън стреля в него, ала копелето също успя да натисне спусъка. Куршумът пропусна целта, обаче…

Пийви, който по онова време навярно е бил на същата възраст като нас, двамата младежи, стоящи сега пред него, отвори ковчежето, загледа се за миг в онова, което беше вътре, и отново вдигна очи към мен. Онази тънка усмивчица отново затанцува на устните му.

— Виждал ли си някога белега на ръката на баща си, Роланд? Ей тук? — И той докосна мястото точно над сгъвката на лакътя си.

Тялото на баща ми беше като географска карта от белези, която аз добре познавах. Въпросният белег представляваше дълбока вдлъбнатина и напомняше за трапчинките на шериф Пийви, които мустаците му не можеха да скрият, когато се усмихваше.

— Последният куршум, който дъртият Кроу изстреля през живота си, се удари в стената на пещерата недалеч от каменния стълб, за който беше завързана сай Дулин, и рикошира. — Той вдигна ковчежето и го обърна към нас, така че да видим съдържанието му. Вътре имаше смачкан едрокалибрен куршум. — Извадих го от ръката на баща ти с ловджийския си нож и му го дадох. Той ми благодари и каза, че някой ден ще ми го върне. И ето че този ден настъпи. Ка е като колело, сай Дисчейн.

— Разказвал ли си някога тази история? — попитах аз. — Защото никога не съм я чувал.

— Това, че извадих куршум от плътта на един от кръвните наследници на Артур Елд? Не, до този момент нито веднъж… Кой щеше да ми повярва?

— Аз — отвърнах. — И казвам благодаря, сай. Можеше да се стигне до инфекция.

— Не, не — ухили се Пийви. — Не и в неговия случай. Кръвта на Елд е твърде силна. А ако бях проявил малодушие… и не се бях наел да го сторя… той щеше и сам да се справи. По-късно той ми приписа всички заслуги за разгрома на бандата на Кроу и оттогава насетне съм главен шериф на Дебария. Но смятам да се откажа. Случаят с тоя преображенец ми дойде в повече. Писнало ми е от кръв, а и хич не харесвам загадъчните убийства…

— Кой ще те замести? — полюбопитствах.

Въпросът ми явно го изненада.

— Вероятно никой. До няколко години солните мини отново ще бъдат затворени, този път завинаги, а железопътните линии в околността едва ли ще изтраят по-дълго. Тези две неща ще довършат Дебария, който по времето на дядовците ви беше прекрасен малък град. А що се отнася до онзи свещен кокошарник, покрай който навярно сте минали на път за насам, той навярно ще продължи да съществува.

Джейми явно се обезпокои, защото попита:

— Какво ще се случи с местните жители?

— Ами всички ще идат по дяволите. Фермерите, скитниците, комарджиите и сводниците… всички те отиват в Ада по свой собствен път. Какво щяло да стане с местните — съжалявам, ама не е моя работа. Обаче не ме разбирайте погрешно — нямам намерение да си тръгвам, преди загадката с преображенеца да бъде разплетена.

— Преображенецът е нападнал една от жените в Серенити — отбелязах аз. — Видяхме я, ужасно обезобразена е.

— Значи сте били там, а?

— Да, и тамошните обитателки са изплашени не на шега. — Замълчах за кратко и в паметта ми изплува големия касапски нож, прикрепен към прасец, дебел колкото ствола на брезичка. — Направо са ужасени. С изключение на игуменката.

Той се изкиска:

— Евърлин. Тя би се изплюла и в лицето на дявола. А ако я замъкне долу в Преизподнята, бас държа, че до един месец тя ще поеме началството.

— Имаш ли представа кой може да е преображенецът, когато е в човешкия си облик? Ако е така, кажи ни, моля аз. Защото, както баща ми е казал на вашия шериф Андерсън, ти отговаряш за Дебария, а не ние.

— Не мога да ви назова име, ако искате това от мен, ала май имам нещичко за вас. Последвайте ме.

* * *

Той ни преведе през арката зад писалището и само след няколко крачки се озовахме в градската тъмница — голямо помещение с Т-образна форма, разделено на осем големи килии по протежението на централния коридор, и дузина по-малки покрай напречната черта на Т-то. Забелязах, че всички да празни… освен една от малките, където някакъв очевидно пиян човек хъркаше, проснат на сламеника. Вратата на килията му беше отворена.

— Навремето всички тези килии се напълваха по празниците — осведоми ни Пийви. — Бяха претъпкани с къркани каубои и ратаи… Сега обаче повечето хора си стоят вечер вкъщи. Дори и по празниците. Каубойчетата в своите си бърлоги, а ратайчетата — в техните. Никой не смее да се затътри подпийнал към къщи и да налети на преображенеца.

— А работниците от солните мини? — попита Джейми. — Случва ли се да попадат зад решетките?

— Не много често, защото си имат свои кръчмета в Малката Дебария. По-точно две на брой. Отвратителни дупки. Когато курвите от „Веселите приятели“ или „Лош късмет“ станат твърде дърти или болни, за да привличат клиенти, кариерата им приключва в Малката Дебария. Напият ли се веднъж като прасета в „Белия слепец“, на работниците в солниците не им пука дали носът на курвата е окапал, стига оная й работа да си е на мястото.

— Не думай — измърмори Джейми.

Пийви отвори вратата на една от големите килии.

— Елате тук, момчета. Нямам хартия, ама имам малко тебешир, а тук стената е гладка и равна. Освен това ще бъдем и насаме, стига Солничаря Сам да не се събуди. Той обаче по принцип не се събужда преди смрачаване.

Шерифът бръкна в джобовете на панталоните си, извади парче тебешир и нарисува на стената нещо като продълговата четириъгълна кутия. После надраска нещо като назъбена линия покрай най-горната й страна. Зъбците приличаха на преобърнати V-та.

— Ето ви я цялата Дебария — продължи. — Това тук е железопътната линия, по която сте дошли — и той нашари стената с цяла серия от Н-та, разположени плътно едно до друго. Рисунката ме подсети за машиниста и за човека, който ни беше прислужвал по време на пътуването.

— Дребосъчето Пуф-Паф дерайлира — уведомих го аз. — Ще можеш ли да изпратиш хора, които да го ремонтират? Имаме пари, ще им платим за труда… Освен това, ако имат нужда от помощта ни, двамата с Джейми с охота ще ги придружим.

— Не и днес — измърмори разсеяно шерифът. Беше се загледал в нарисуваната карта. — Машинистът там ли е още?

— Да. Заедно е още един човек.

— Ще изпратя Келин и Вика Фрай с една каруца. Келин е най-добрият ми помощник, другите двама не са стока, — а Вика е синът му. Ще докарат тук вашите хора, преди да се е мръкнало. Не се тревожете, ще сколасат, понеже по това време на годината дните са дългички. Сега се съсредоточете, момчета. — Той почука по стената. — Значи онова там са релсите, а това тук е Серенити, където е била обезобразена онази клетница, с която сте разговаряли. На главния път, виждате ли? — И той нарисува още един четириъгълник, само че значително по-малък, и го маркира с хикс. После добави още един хикс северно от женската обител, недалеч от назъбената линия в горната част на картата. — Тук е бил убит Йон Къри, овчарят. — Вляво от този хикс, но почти на същото ниво — малко под назъбената линия — Пийви нарисува трети. — Фермата Алора. Там жертвите са седем. — Поредният хикс се появи още по-вляво и малко по-нависоко. — А това тук е фермата Тимбърсмит, която се намира в Хай Пюър. Убити са девет. Ето тук намерихме главата на момчето, набита на кол. Навсякъде имаше следи.

— От вълк ли? — попитах.

— Не — поклати глава шерифът. — По-скоро от някаква голяма котка. Поне в началото де. Малко преди да изгубим дирята, отпечатъците заприличаха на следи от копита. А после… — той ни изгледа мрачно — … на отпечатъци от стъпки. В началото бяха много големи, все едно някой великан ги бе оставил, а сетне все повече се смаляваха, докато не заприличаха на човешки стъпки. Така или иначе, щом навлязохме сред по-каменистите участъци, ги изгубихме. Навярно баща ти нямаше да ги изгуби, сай, ала какво да се прави…

Пийви продължи с маркировката по картата. Накрая отстъпи назад и обходи с ръка творението си.

— Такива като вас обикновено имат не само бързи ръце, но и остър ум. Е, какво мислите?

Джейми пристъпи между наредените сламеници (помещението бе предназначено да побира голям брой затворници, предимно пияници и посетители на публичните домове, създавали неприятности) и прокара показалец по назъбените върхове от картата, като ги позамаза леко.

— Ония пещери, където живеели работниците в солните мини… Някъде тук ли са разпръснати? Из хълмовете?

— Да, хълмовете наоколо се наричат Солените скали.

— А къде е Малката Дебария?

Пийви побърза да надраска още един четириъгълник за градчето на миньорите. Той се намираше близо до хикса, обозначаващ местата на убийството на жената и комарджията… защото и двамата бяха вървели към Малката Дебария.

Известно време Джейми разучава картата, после кимна:

— Струва ми се, че преображенецът е някой миньор. Ти как смяташ?

— Да, напълно е възможно да е някой солничар, макар че неколцина миньори също бяха разкъсани. — Шерифът се замисли. — Всъщност има логика — доколкото можем да говорим за логика в тая откачена дивотия… Новите залежи се намират доста по-надолу от старите, а всички знаят, че дълбоко в земните недра дебнат демони. Нищо чудно някой от миньорите да се е натъкнал на нещо нечестиво, да го е пробудил и злото да е плъзнало.

— Освен това в земята има и останки от Великите древни — добавих. — Не всички са опасни, ала има и такива, до които не бива да припарваш… Може някой от работниците да е изкопал нещо подобно… Как им викаха на тези неща, сещаш ли се, Джейми?

— Артефакти? — подхвърли той.

— Да, точно така. Сигурно е заради някой от тях. Навярно преображенецът ще ни разкаже какво точно се е случило, ако го заловим жив…

— Малко вероятно — изсумтя Пийви.

Според мен обаче не беше така. Стига, естествено, да успеехме да разкрием истинската му самоличност и да го задържим преди здрачаване.

— Колко точно са работниците в солните мини? — попитах.

— Не са толкова много като преди, защото новото находище е само едно, нали разбирате… — отвърна шерифът. — Тъй че… горе-долу са двеста.

Двамата с Джейми се спогледахме.

— Не се тревожи, Роланд — намигна ми закачливо той. — Сигурен съм, че ще успеем да разпитаме всичките преди празника на Жътвата. Само не бива да се бавим.

Преувеличаваше, естествено, ала въпреки това не ни мърдаха поне няколко седмици в Дебария. Можеше да разпитаме преображенеца и пак да не съумеем да го разкрием — било защото е изкусен лъжец, или понеже не изпитва никакво чувство за вина и съответно няма какво да прикрие. Не бе изключено и „дневното му аз“ да няма никаква представа за злодеянията, извършвани през нощта. Изведнъж ми се прииска до мен да беше Кътбърт, който умееше да съзира връзките между на пръв поглед несвързаните неща, както и Алан с неговата дарба да „докосва“ съзнанията. Но и Джейми не беше за изхвърляне. Все пак бе съумял да види нещо, на което аз трябваше да обърна внимание, най-малкото защото беше под носа ми. Поне в едно отношение доста си приличахме с шериф Пийви — и аз мразех загадъчните убийства… И все още продължавам да ги мразя. Не ми иде отръки разрешаването на подобни заплетени случаи и това е — умът ми е настроен другояче.

Щом се върнахме в кабинета, се покашлях и попитах:

— Имам няколко въпроса, които няма как да не ти задам, шерифе. Първият е: ще се разкриеш ли напълно пред нас, ако и ние се разкрием пред теб? А вторият е…

— Вторият е дали разбирам какви сте и дали одобрявам методите ви — прекъсна ме Пийви. — Третият е дали търся помощ и готов ли съм да я получа от вас. Шериф Пийви казва: „Да, да, да.“ Сега, за бога, напънете мозъците си, приятели, защото минаха две седмици, откакто онази твар се появи край Серенити, а тогава така и не получи пълното си меню. Затова си мисля, че всеки момент ще излезе отново на лов.

— Излиза само нощем, нали? — обади се Джейми. — Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Луната оказва ли му някакво влияние? — попитах. — Понеже един от съветниците на баща ми — и наш бивш учител — ни разказа, че в някои от древните легенди…

— Знам за какво говориш, сай, ама да ти кажа честно, специално за това създание древните легенди грешат. Да, понякога луната е пълна, когато то излезе на лов — нападението край Серенити стана по време на Луната на търговеца, когато бе цялото покрито с люспи и израстъци, подобно на алигатор, — ала убийството край Тимбърсмит си беше при новолуние. Ще ми се да можех да ви кажа нещо друго, ама не мога. Ще ми се също да можехме да сложим край на всичко още сега, без да се налага да събираме нечии вътрешности из храстите или да смъкваме още една детска главица от окървавения кол, където е набучена… Изпратиха ви да ни помогнете и се надявам да го сторите… — той направи кратка пауза — … въпреки че много се съмнявам.

* * *

Попитах Пийви дали в Дебария има свестен хотел или пансион и той се изкикоти.

— Последният пансион в града беше на вдовицата Брейли. Преди около две години някакъв скитник се опита да я изнасили в собствения й клозет. Тя обаче открай време е оправна и й сече пипето. Видяла как я зяпа бродягата и предвидливо скътала един нож под престилката си. И му клъцнала гръцмуля. Стринджи Боудън, който беше наш съдия, преди да му щукне да си изпробва късмета с развъждане на коне в Кресънт, моментално я обяви за невинна, тъй като действала при неизбежна самозащита. Вдовицата Брейли обаче реши, че случилото се е преляло чашата, и напусна Дебария, премествайки се в Гилеад. Мисля, че и до днес си живее там. Само два дни след заминаването й един пиян простак предизвика пожар, който изпепели пансиона до основи. Виж, хотелчето още си стои. Нарича се „Прелестна гледка“. Отсега да знаете, скъпи младежи, че гледката не е никак прелестна, а креватите гъмжат от големи дървеници. Някои са по-големи и от изпъкналите очи на жаба! Бих спал там само ако преди това съм докопал отнякъде пълно бойно снаряжение и съм се натикал в доспехите на Артур Елд!

И тъй, с Джейми прекарахме първата си нощ в Дебария в една от големите килии, предназначени за пияните посетители на бардаците; и то в същата, където Пийви бе надраскал с тебешир разкривената карта на околността. Междувременно пуснаха Солничаря Сам и цялата тъмница беше на наше разположение. Навън вятърът фучеше и разпиляваше разпрашената луга из равнините западно от поселището. Пронизителният му вой ме накара отново да се сетя за историята на Тим Стаутхарт и свирепия мразовей, срещу който Тим се изправил из Великите лесове северно от Нови Ханаан. Мисълта за момчето, скитащо се сам-самичко сред тези гори, винаги бе смразявала кръвта в жилите ми… а споменът за проявената от него храброст винаги бе разпалвал огъня в сърцето ми. Легендите и преданията, които ни разказват в детството ни, остават с нас за цял живот.

След един особено силен порив на вятъра — поне беше топъл, за разлика от мразовея, — който запрати облак прах през прозореца на килията, Джейми заговори. Изненадах се, защото той изключително рядко подхващаше разговор.

— Мразя го тоя звук, Роланд. Няма да мигна цяла нощ.

Аз пък го обожавах; фученето на вятъра винаги ме е навеждало на мисли за щастливи мигове и далечни места. Макар че, признавам си, спокойно можех да мина и без песъчинките.

— Как изобщо ще открием това изчадие, Джейми? Надявам се, имаш някаква идея, понеже аз нямам.

— Първо ще поговорим с миньорите. Мисля, че трябва да започнем оттам. Някой може да е зърнал оплескан с кръв работник, който се прибира крадешком в онези пещери, където шерифът спомена, че спят… С разкъсани дрехи или съвсем гол, примерно… Просто няма как да е облечен, освен ако се е съблякъл преди преображението си.

Думите му ми вдъхнаха малко надежда. Макар че ако онзи, когото търсехме, знаеше какво се случва с него, спокойно можеше да свали дрехите си преди трансформацията, да ги скрие някъде и после да отиде да си ги вземе. Виж, ако не бе наясно с връхлетялата го промяна…

Нишката беше тъничка и крехка, но понякога — стига човек да е внимателен и да не я прекъсне, — само една тънка нишка е достатъчна, за да разплетеш цяла роба.

— Лека нощ, Роланд.

— Лека нощ, Джейми.

Затворих очи и се замислих за майка си. Това ми се случваше доста често през въпросната година, ала ето че този път спомените ми не кръжаха около смъртта й. В паметта ми изплува носталгична картина: тя седи до леглото ми в детската ми стаичка с разноцветни прозорци, чете ми на глас и от нея струи невероятна красота.

— Виж тук, Роланд — казва ми тя. — Това са рунтавелници, които са се наредили върху поваленото дърво и душат въздуха. Те знаят, представяш ли си?

— Да — мълвя аз. — Рунтавелниците знаят.

— Какво знаят? — пита жената, която ще погубя със собствените си ръце. — Какво знаят, Роланд?

— Знаят, че идва мразовей — отвръщам аз. После клепките ми натежават и само след минути вече потъвам в сън, унесен от музиката на нежния й глас.

Както се унасям и сега, докато вятърът навън беснее и се превръща в същински вихър.

* * *

Отворих очи при първите лъчи на изгряващото слънце, сепнат от пронизителен звук: БРУНГ! БРУНГ! БРУННННГ!

Джейми все още лежеше по гръб с изпружени крака и хъркаше. Извадих единия си револвер от кобура, промуших се през отворената врата на килията и се запрокрадвах по посока на дразнещия звук. Оказа се, че идва от старинния зън-зън, с който шерифът толкова се гордееше. Само дето него самия го нямаше, за да вдигне слушалката; навярно се беше прибрал вкъщи да поспи и сега кабинетът му пустееше.

Както си стоях там — гол до кръста, с револвер в ръката и само по долните гащи, с които спях (в килията беше доста задушно), — се пресегнах и взех конусовидната слушалка от стената. Сетне долепих плоския й край до ухото си и се наведох към тръбичката, където човек трябваше да говори, за да го чуят от отсрещния край на линията.

— Да? Ало?

— Кой, по дяволите, е там? — изкрещя някой с такава сила, че сякаш заби пирон в черепа ми. Да, в Гилеад също имаше зън-зъни и вероятно бяха останали поне стотина, които още работят, ала никой не предаваше звуците с такава впечатляваща яснота. Отдалечих конуса от ухото си, присвил болезнено очи, и пак чувах съвсем отчетливо гласа на онзи, който се обаждаше.

— Ало? Ало? Боговете да прокълнат тази джаджа! АЛО!

— Чувам ви — изрекох. — Говорете малко по-тихо, за бога!

— Кой е там? — Силата на звука отслабна и вече можех да доближа конусовидната слушалка до ухото си. Но не и да я долепя до него; не бих повторил тази грешка за нищо на света.

— Помощник-шерифът — отвърнах. Двамата с Джейми де Къри бяхме последните, които биха се нарекли така, ала най-простичкият отговор обикновено е най-ефективен. „И винаги помага, помислих си, когато трябва да водиш разговор с паникьосан мъж по зън-зъна.“

— Къде е шериф Пийви?

— У дома при жена си. Предполагам, че още не е и пет часът. Сега ми разкажете кой сте, откъде се обаждате и какво се е случило.

— Обажда се Кенфийлд от Джеферсъновото. Аз…

— Джеферсъновото какво? — Дочух стъпки зад себе си и се обърнах с насочен револвер. Обаче се оказа само Джейми. Той също бе извадил оръжието си и даже бе обул панталона си, макар че нозете му бяха боси.

— Джеферсъновото ранчо, идиот такъв! Иди веднага да доведеш шерифа, защото трябва да говорим по зън-зъна! Всички са мъртви. Джеферсън, семейството му, готвачът, работниците… Всичко е в кръв.

— Колко са убитите?

— Може би петнайсетина. А може и да са двайсет. Кой знае? — Кенфийлд от Джеферсъновото започна да ридае. — Разкъсани са на парчета. Не е останало много, след като двете им кучета — Роузи и Моузи — са ги намерили. Трябваше да ги застреляме. Лочеха кръвта и ядяха мозъците.

* * *

Яздихме в продължение на десет колела на север към Солените скали. Бяхме ние с Джейми, шериф Пийви, Келин Фрай (единственият му добър помощник) и синът му Вика. Машинистът, чието име се оказа Травис, също реши да ни придружи, защото беше пренощувал при Фрай. Пришпорвахме конете, за да стигнем възможно най-скоро, обаче хълмистият терен много ни забавяше. Поне вятърът, който продължаваше да се усилва, вече духаше откъм гърбовете ни.

Пийви предполагаше, че Кенфийлд е странстващ говедар — нещо като скитащ се каубой, който няма сериозен ангажимент към определена ферма. Мнозина често се озоваваха извън закона, ала повечето бяха честни хора, които просто не ги свърташе на едно място. Когато минахме през голямата порта с надпис „ДЖЕФЕРСЪН“, го забелязахме в компанията на двама други каубои; най-вероятно негови другари, с които делеше подслон. Тримата стояха до оградата на конюшнята, намираща се до къщата. На седемстотин-осемстотин метра нагоре, кацнала на билото на невисок хълм, се намираше бараката, в която спяха работниците. Въпреки голямото разстояние на очи се набиваха две нередности: вратата в единия край на постройката беше отворена и се полюшваше под напора на силния вятър, наблизо лежаха труповете на две големи черни кучета.

Слязохме от конете и шериф Пийви се здрависа с мъжете. Съдейки по физиономиите им, определено се зарадваха, като ни видяха.

— Приветствам те, Бил Кенфийлд, странстващи говедарю! Радвам се да те видя!

Най-високият от тримата свали шапката си и я притисна към гърдите си.

— Вече не съм странстващ говедар. А може и да съм, знам ли? За известно време тук бях Кенфийлд от Джеферсъновото ранчо, както и казах на онзи, с когото приказвах по проклетия зън-зън, защото се споразумяхме миналия месец. Старият Джеферсън лично одобри саморъчния ми подпис, който оставих на стената, но сега е мъртъв като останалите.

И той преглътна с усилие, при което адамовата му ябълка подскочи нагоре. Наболата му брада изглеждаше по-черна от нормалното, може би защото кожата му бе прекалено бяла. Забелязах, че предницата на ризата му е изцапана с повръщано.

— Съпругата и дъщерите му също вече са на полянката в края на пътя. Ще ги разпознаете по дългите коси и техните… техните… ах, ах, Човеко Исус, зърнеш ли веднъж нещо подобно, ти се приисква да си се родил сляп. — Той вдигна шапката си, зарови лице в нея и започна да ридае.

Един от приятелите на Кенфийлд се обади:

— Тия ли са стрелците, шерифе? Не са ли още малки да носят оръжие?

— Не се занимавай с тях — сряза го Пийви. — Разкажете ми какво ви доведе тук.

Кенфийлд свали шапката от лицето си. Очите му бяха зачервени и влажни.

— Тримата лагерувахме в Пюър. По едно време дочухме писъци от източна посока. Успяха да ни събудят от дълбокия сън, в който бяхме потънали, въпреки че бяхме капнали от умора. След това чухме изстрели, два или три на брой. Сетне спряха и пак почнаха писъци. И сякаш нещо — нещо голямо — ръмжеше и ревеше.

— Звучеше като мечка — намеси се друг от говедарите.

— Не, не беше мечка — поклати глава третият.

— Хич даже.

— Разбрах, че това, което се случва, става в ранчото — продължи Кенфийлд. — От мястото, където лагерувахме, до ранчото сигурно имаше четири колела или дори шест, но през Пюър звуците леко се носят, нали знаете? Скочихме на седлата и аз препуснах най-отпред, защото вече бях нает от Джеферсън, а те още си бяха странстващи говедари.

— Не разбирам — обадих се аз.

— Имах кон от ранчото. Много хубав. А Снип и Арн яздят мулета. Ей ги де са, при останалите… — И той посочи към конюшнята. В този момент мощен повей на вятъра вдигна облаци от прахоляк навсякъде и добитъкът се разбяга като надигаща се вълна.

— Още са уплашени — рече Келин Фрай.

Без да откъсва поглед от бараката, машинистът Травис промълви:

— Не са единствените.

* * *

Докато Кенфийлд, най-новият работник в Джеферсъновото ранчо, успял да стигне до къщата, писъците утихнали. Почти не се чувал и ревът на звяра, а само гърлено ръмжене. Всъщност се оказало, че го издават двете оцелели кучета, които се боричкали над останките. Кенфийлд, който не бил вчерашен, заобиколил бараката и биещите се кучета и влязъл в къщата. Въпреки че във всекидневната и кухнята светели няколко фенера, никой не отвърнал на виковете му.

В крайна сметка открил лейди-сай Джеферсън в кухнята — тялото й било под масата, а полуизядената й глава се търкаляла пред вратата на килерчето. Следите водели до малката вратичка на верандата, която зеела отворена, блъскана от вятъра. Някои отпечатъци били човешки, а други — чудовищно големи и разкривени, сякаш от грамадна мечка. По мечешките следи имало кръв.

— Взех един от фенерите и излязох да проследя следите навън. Двете момичета лежаха в калта между къщата и бараката. Едното девойче бе успяло да измине с няколко стъпки повече от сестра си, ала и двете бяха мъртви, със съдрани нощници. Плътта на гърбовете им беше тъй надълбоко разкъсана, че се виждаха прешлените… — Кенфийлд поклати глава, а големите му, плувнали в сълзи очи не се откъсваха от шерифа. — Дано нивга не зърна ноктите, направили това. Никога, никога, докато съм жив! Видях какво са сторили на клетите момичета и това ми стига.

— Ами бараката? — попита шериф Пийви.

— Да, там отидох след това. Е, сами виждате какво заварих вътре. Жените още са там, където ги намерих. Повече няма да стъпя вътре. Снип и Арн може и да дръзнат да ви придружат…

— Без мен — отсече Снип.

— И аз не влизам там — побърза да каже Арн. — Сигурно до края на живота си ще го сънувам, така че ми стига толкоз.

— И бездруго не смятам, че ни трябва водач — махна с ръка шерифът. — Значи вие тримата ни чакайте тук.

Шериф Пийви, придружен от двамата Фрай и машиниста Травис, се запътиха бавно към голямата къща. В същия миг Джейми сложи ръка на рамото на шерифа и му заговори с почти извинителен тон, когато Пийви се обърна към него.

— Трябва да разгледаме добре следите. Може да се окажат изключително важни.

— Прав си — кимна Пийви. — Не се тревожи, добре ще ги разгледаме. Особено онези, които звярът е оставил на тръгване.

* * *

Труповете изглеждаха точно така, както сай Кенфийлд ни ги беше описал. И преди бях виждал кървища — при това в изобилие, както в Меджис, тъй и в Гилеад, — ала никога досега не бях ставал свидетел на нещо подобно. А Джейми пребледня като Кенфийлд и можех само да се надявам, че няма да посрами баща си, като припадне. Обаче нямаше защо да се притеснявам, понеже след малко вече беше клекнал и проучваше кървавите животински следи.

— Тези наистина са мечешки отпечатъци — оповести той. — Но толкова големи никога не съм виждал. Дори в Необятната гора.

— Е, приятелю, през онази нощ тук е имало поне една мечка — намеси се Травис, погледна към мъртвата съпруга на фермера и потрепери, макар че и нейният труп (както телата на злочестите й дъщери) беше покрит с одеяла. — Ех, да можех да се прибера час по-скоро в Гилеад, където такива изчадия са само легенди и нищо друго!

— Какво могат да ни подскажат следите? — обърнах се към Джейми. — Нещо друго?

— Да. Звярът първо е отишъл до бараката, където е имало повече… повече храна. Врявата е събудила четиримата, които са спели в къщата… четирима ли са били, шерифе?

— Да — отвърна Пийви. — Джеферсън е имал и двама синове, но предполагам, че ги е пратил на търговете в Гилеад… Когато се върнат, ще заварят само печал и скръб.

— Фермерът е оставил жените и е хукнал към бараката. Изстрелът, който Кенфийлд и другарите му са чули, навярно е бил от неговото оръжие.

— Голяма файда е имало, няма що! — измърмори Вика Фрай. Баща му го перна през рамото и му изсъска да мълчи.

— Сетне онази твар е дошла тук — продължи Джейми. — Лейди-сай Джеферсън и двете момичета вече са били в кухнята. Предполагам, че жената е казала на дъщерите си да бягат.

— И аз мисля тъй — отбеляза Пийви. — Майката се е опитала да го задържи достатъчно дълго, че да даде на дечицата си възможност да се измъкнат. Поне на мен така ми изглежда. Само дето не се е получило. Ако са били в предната част на къщата, щяха отрано да го видят колко е голямо и да вземат по-разумно решение. Тогава можеше и да оцелеят. — Той въздъхна дълбоко. — Хайде, момчета, да видим какво е положението в бараката. Отлагането няма да го направи по-приятно.

— Аз май ще ви изчакам край конюшнята с ония там, говедарите — вметна Травис. — Стига ми това, дето го видях.

— Може ли и аз да направя така, тате? — смотолеви Вика Фрай.

Келин изгледа изопнатото, пребледняло лице на сина си и кимна. После се наведе и го целуна по страната.

* * *

На три-четири метра от бараката земята бе осеяна с кървава плетеница от отпечатъци от ботуши и закривени животински нокти. Наблизо, сред туфа плевели, лежеше старовремски четиристрел с прегъната цев. Джейми посочи първо към кървавите следи, после към оръжието и накрая към отворената врата на бараката. Сетне повдигна въпросително вежди, сякаш ме питаше безмълвно дали го бях забелязал. Естествено, че бях.

— Ето там изчадието — преображенецът в мечешки облик — е нападнало фермера — предположих. — Той е стрелял няколко пъти, след което е изпуснал оръжието…

— Не — поклати глава приятелят ми. — Чудовището е изтръгнало четиристрела от ръката му. Затова цевта е огъната. Може би Джеферсън е хукнал да бяга. А може и да е останал на мястото си. Каквото и да е сторил, не му е помогнало. Неговите следи свършват ей тук, следователно съществото го е сграбчило и го е запратило в бараката през вратата. После е отишло в голямата къща.

— Значи вървим назад по дирята му — замисли се шерифът.

Джейми кимна:

— Не се тревожи. Съвсем скоро ще обърнем посоката и ще узнаем накъде е поел звярът.

* * *

Чудовището беше превърнало бараката в същинска кланица. В крайна сметка броят на жертвите тук нарасна до осемнайсет — шестнайсет наемни работници, готвачът, който бе издъхнал до печката (окървавената му престилка бе заметната през главата му като було), и самият Джеферсън, който бе разкъсан на парчета. Откъснатата му глава се взираше в гредите на покрива със зловеща усмивка, разкриваща горните му зъби. Долната му челюст липсваше; преображенецът брутално я беше изтръгнал. Не след дълго Келин Фрай я откри под креватите. Един от работниците бе опитал да се защити, използвайки някакво седло като щит. За съжаление без особен успех — изчадието го бе разкъсало на късове с ноктите си. Горкият каубой още стискаше с вкочанените си пръсти лъка на седлото — единствената оцеляла част. Нямаше лице; чудовището бе оглозгало плътта чак до черепа.

— Роланд — изрече тихо Джейми. Гласът му бе напрегнат, сякаш гърлото му се беше свило и се беше превърнало в тъничка сламка. — Трябва да открием тази твар. Длъжни сме да го сторим.

— Да видим какво ще ни подскажат и другите му следи, преди вятърът да ги е заличил — отвърнах.

Оставихме Пийви и другите пред бараката и обходихме голямата къща, насочвайки се към мястото, където лежаха труповете на двете момичета. Дирите, отвеждащи от тях, бяха започнали да избледняват по краищата и около ноктите, ала пак си оставаха ясно видими дори за онези, които не бяха имали късмета да бъдат обучавани от Корт от Гилеад. Създанието, оставило тези следи, навярно тежеше най-малко четиристотин килограма.

— Погледни тук — каза Джейми и се наведе към земята. — Виждаш ли колко е дълбок отпечатъкът в предната си част? Защото звярът е бягал.

— Да, при това на задните си крака — вметнах.

— Досущ като човек.

Следите водеха отзад към постройката, използвана за склад. Щом надзърнахме вътре, установихме, че всичко е обърнато нагоре с краката — явно съществото бе вилняло на поразия, водено от чиста злоба. Оттам дирите му отвеждаха нагоре към междуселския път, който се виеше покрай продълговата небоядисана барачка, служеща най-вероятно за ковачница. А по-нататък, може би на около двайсет колела на север, се простираха скалистите склонове на хълмовете, в чиито недра се намираха солните находища. Дори от мястото си виждахме отверстията на тунелите, водещи до обработваемите мини — взираха се в нас като очни кухини.

— Е, май разкрихме загадката — заявих. — Повече от ясно е, че следите водят към жилищата на миньорите.

— Напротив, не сме — възрази Джейми. — Погледни тук, Роланд. Никога не си виждал такова нещо.

Приятелят ми беше прав. Изведнъж следите започваха да се променят; отпечатъците от нокти се преобразяваха в нещо, наподобяващо извитите очертания на големи неподковани копита.

— Мечешките следи изчезнаха — пророних — и се превърнаха в… какво? В следи на бик?

— Така изглежда — измърмори Джейми. — Да продължим напред. Хрумна ми нещо.

Докато минавахме край външната пристройка, отпечатъците от копита се трансформираха в следи от лапи. Очевидно бикът се беше преобразил в някаква чудовищно голяма котка. Отначало дирите й бяха големи, после постепенно започнаха да се смаляват, докато не се свиха до размерите на следи от пума. Не след дълго те ни отведоха до прашна пътека, по която стигнахме до продълговатата барачка. Веднага забелязахме, че високата трева пред нея е стъпкана, а прекършените стъбла са окървавени.

— Паднало е — отбеляза Джейми. — Мисля, че е паднало… — Той замислено огледа смачканата трева. — И се е мятало насам-натам, търкаляйки се по земята. Може би е изпитвало силна болка…

— Добре — кимнах. — А сега хвърли едно око на това тук. — Посочих пътеката, която беше осеяна с множество отпечатъци от конски копита. Сред тях се мяркаха и по-различни следи.

Като следите от боси ходила, отиващи към вратите на постройката.

Джейми се обърна рязко към мен. Очите му бяха разширени от удивление. Притиснах пръст до устните си и извадих единия си револвер. Приятелят ми стори същото и двамата заедно се приближихме към бараката. Махнах му и посочих към далечната страна. Той ми кимна и пое наляво.

Стоях пред отворените врати с изваден револвер и чаках Джейми да заобиколи от другата страна. Не чувах нищо. Когато прецених, че партньорът ми вече е заел позиция, се наведох, взех един голям камък с другата си ръка и го хвърлих вътре. Чу се силно изтопуркване и камъкът се затъркаля по дървената настилка. Друг шум не се чуваше. Приклекнах и се промъкнах вътре с готов за стрелба револвер.

Мястото изглеждаше пусто, ала беше до такава степен изпълнено със сенки, че нямаше как да преценя спотайва ли се някой вътре, или не. Като гледах колко е топло в момента, към пладне сигурно щеше да стане истинска пещ. До едната стена различих два високи стола, малка печка, ръждясали подкови, прашасали глинени съдинки, пълни с разни мехлеми и други вонящи течности, железа за жигосване и голяма камара принадлежности за езда — хамути и поводи, които трябваше или да се поправят, или да се изхвърлят. Над две скамейки висяха различни инструменти. Забелязах, че повечето са ръждясали като подковите. Няколко куки, старо циментово корито… Без съмнение водата му не беше сменяна скоро. Щом очите ми свикнаха с полумрака, зърнах разпиляната на пода слама и си помислих, че постройката едва ли е била предназначена само за подковаване и оседлаване на коне. Най-вероятно беше служила и като ветеринарен кабинет. Вкарват конете от единия край, преглеждат ги, лекуват ги и ги изкарват през другия. В момента обаче лечебницата изглеждаше запустяла и изоставена.

Следите на съществото, които вече бяха станали човешки, продължаваха по централния коридор и отвеждаха към далечния край на постройката. Вратите бяха отворени. Закрачих бавно нататък.

— Джейми? — извиках. — Аз съм. Не стреляй, в името на баща си!

Излязох навън. Джейми бе прибрал револвера си в кобура и сочеше към голяма купчина конски фъшкии.

— Той знае какво представлява, Роланд.

— Нима го разбра от тази купчина лайна?

— Както изглежда, да.

Той не навлезе в повече подробности, но след няколко секунди и на мен ми се проясни. Да, лечебницата беше изоставена — най-вероятно защото стопаните си бяха построили друга, на доста по-удобно място в близост до голямата къща, — ала купчината конски тор определено бе оставена съвсем скоро.

— Ако е стигнал дотук, яздейки, със сигурност е бил в човешки облик — промърморих.

— Точно така. И си е тръгнал, без да се преобразява.

Приклекнах до Джейми и се замислих над думите му. Приятелят ми търпеливо чакаше. Когато най-сетне вдигнах очи към него, видях, че се усмихва леко.

— Знаеш ли какво значи това, Роланд?

— Общо двеста солничари, както ни каза шерифът… — въздъхнах. Може и да съобразявах бавно, но винаги стигах до правилното решение.

— Да.

— Но солничари — натъртих. — Именно солничари, а не говедари, нито пък каубои. Сиреч копачи, а не ездачи. По принцип, де.

— Съвсем вярно.

— Колцина от тях имат коне, как смяташ? Колцина изобщо умеят да яздят?

Усмивката му стана още по-широка.

— Предполагам, не повече от двайсет-трийсет.

— Което си е по-добре от двеста — отбелязах. — Къде-къде по-добре, откъдето и да го погледнеш. Предлагам да започнем веднага щом…

Така и не довърших изречението си, понеже чух риданията. Идваха от бараката, която само допреди миг ми се беше сторила пуста и следователно безопасна. Колко бях щастлив, че в този момент Корт не е до мен! Щеше да ме перне по ухото и да ме простре на земята. Или поне щеше да го направи, ако бе в разцвета на силите си…

Двамата с Джейми се спогледахме смаяно, после се изстреляхме като куршуми вътре. Риданията не секваха, ала лечебницата продължаваше да изглежда все така пуста. След миг видяхме как голямата купчина от изкривени хамути, ремъци и каиши започна да се надига и спада, сякаш дишаше. Оплетените кожени поводи и юзди взеха да се тресат и под тях изведнъж се показа момче. Светлорусата му коса беше сплъстена и щръкнала. Хлапакът беше по дънки и вехта разкопчана риза. Не ми изглеждаше да е ранен, ала нямаше как да преценя заради сумрака в бараката.

— Отиде ли си? — попита с треперещ глас. — Моля ви, сай, кажете ми, че е тъй. Кажете ми, че си е отишло.

— Отиде си — отвърнах.

Момчето се зае да си проправя път през купчината, ала един кожен ремък се омота около крака му и то политна напред. Успях да го хвана и погледите ни се срещнаха. Никога няма да забравя как яркосините му, изпълнени с неподправен ужас очи се вторачиха в лицето ми.

Сетне хлапето изгуби съзнание.

* * *

Отнесох го до коритото. Джейми свали своята бандана^[3], потопи я в застоялата вода и започна да почиства мръсотията, полепнала по лицето на момчето. Изглеждаше на не повече от единайсет… а нищо чудно да беше и по-малък с година-две.

Трудно бе да се каже със сигурност, защото тялото му беше ужасно мършаво. След малко очите му се отвориха. Хлапето погледна първо към мен, после към Джейми и накрая пак към мен.

— Кои сте вие? — попита детето. — Не сте от ранчото.

— Приятели сме на хората от ранчото — отвърнах. — А ти кой си?

— Бил Стрийтър — гласеше отговорът. — Работниците ми викат Малкия Бил.

— Така ли? Значи баща ти е Големия Бил?

Момчето се изправи, взе кърпата на Джейми, потопи я в коритото и я изстиска между ключиците си, за да потече водата по кльощавия му гръден кош.

— Не, Големия Бил е дядо ми, който преди две години отиде на полянката в края на пътя. Баща ми си е просто Бил. — Докато говореше за баща си, очите на хлапето отново се разшириха и тънките му пръсти се впиха в ръката ми. — Не е умрял, нали? Кажи ми, че не е умрял, сай!

Двамата с Джейми само се спогледахме, ала това изглежда уплаши момчето повече от всичко останало.

— Кажете ми, че татко е добре! Кажете ми, че не е мъртъв! Кажете ми, че е жив, моля ви! — И момчето се разплака.

— Шшшт, успокой се — рекох. — Какъв е баща ти? Ратай ли е, говедар ли е?

— Не, той е готвачът на ранчото. Кажете ми, че не е умрял!

Ала хлапето вече знаеше истината. Виждах го в очите му — също тъй ясно, както бях зърнал окървавената престилка на готвача в бараката в двора на ранчото, заметната върху главата му като някакъв кошмарен воал.

* * *

От едната страна на голямата къща се издигаше голяма върба и точно там, под нея, разпитахме Малкия Бил Стрийтър. Шериф Пийви също се присъедини към нас. Останалите изпратихме да чакат в бараката на ратаите, понеже присъствието на твърде много хора щеше да притесни още повече момчето. В разказа на Малкия Бил обаче имаше съвсем оскъдна информация за случилото се през зловещата нощ.

— Тате ми каза, че ни чака задушна нощ, затова най-добре да ида на пасището от другата страна на конюшнята и да спя под звездите — започна той. — Рече ми, че там ще е по-прохладно и ще се наспя по-добре. Аз обаче знаех защо ми казва тия работи. Елрод беше докопал бутилка отнякъде — отново! — и не искаха да им разваля пиянската нощ.

— Елрод Нътър ли? — свъси вежди шерифът.

— Да, същият. Надзирателят на ратаите.

— Знам го много добре — махна с ръка Пийви. — Знаете ли колко пъти съм го опандизвал? Най-малко дузина! Джеферсън обаче го държеше на работа, защото ездата и работата с ласото му идваха отръки… Насвяткаше ли се обаче, ставаше ужасно противно копеле. И голям курвар. Прав ли съм, Малки Бил?

Хлапето кимна и отметна от очите си въздългата си, все още сплъстена и мръсна коса.

— Да, господине, и много пъти ми посягаше. Баща ми също ги виждаше тия работи…

— Ти помощник на готвача ли беше? — попита го Пийви. Знаех, че се опитва да бъде мил, но ми се искаше да внимава малко повече как точно се изразява. С това минало време непрекъснато забиваше нож в раната от загубата на момчето.

— Не, бях момче за всичко — отвърна Бил. Слава богу, думите на шерифа не го бяха жегнали. — Оправях креватите, пристягах сламениците, намотавах въжетата, лъсках седлата, затварях портите след прибирането на конете… Кльощавия Брадок ме научи да правя ласо и да го хвърлям. Роско ми показваше как се стреля с лък. Фреди Двете стъпки пък ми обеща, че наесен ще ме обучи да подковавам конете…

— Браво на теб — похвалих го аз.

Момчето се усмихна.

— Като цяло са свестни хора — добави и усмивката му тутакси помръкна. — С изключение на Елрод. Дори когато беше трезвен, се държеше гадно, ала щом се напиеше, ставаше нетърпим. Много обичаше да ме тормози.

— Ясно… — измърморих.

— Беше ужасно гаден. И ако не се смееш и не се държиш тъй, сякаш всичко е на шега — дори когато ти извива китките или те влачи по земята за косата ти, — ставаше още по-зъл. Затова, когато тате ми каза да ида да спя навън, си взех одеялото и разстилката и излязох от бараката. Умният и от една дума ще те разбере, казваше татко ми.

— Какво е „разстилка“? — обърна се Джейми към шерифа.

— Парче платно — обясни Пийви. — Няма да те запази сух, ако завали дъжд, ама и няма да се измокриш от сутрешната роса.

— Къде реши да легнеш? — попитах аз.

Малкия Бил посочи поляната зад оградената конюшня, където конете все още потропваха нервно и пръхтяха, недоволни от брулещия вятър.

Над нас върбовите клони шумоляха и танцуваха. Приятно беше да слушаш шепота им, но още по-приятно — да ги гледаш.

— Предполагам, че одеялото и разстилката ми още са там.

Погледнах натам, после отместих очи към лечебницата, където го бяхме открили, а накрая се загледах в голямата барака. Тези три места оформяха върховете на почти равностранен триъгълник, чиято стена бе дълга около четиристотин-петстотин метра. Конюшнята се падаше в средата на триъгълника.

— Как си успял да стигнеш от мястото, където си нощувал, до лечебницата? — поинтересува се шерифът.

Малкия Бил го изгледа, без да продума нищо. Сетне изведнъж сълзите му бликнаха и той закри с длани лицето си.

— Не помня — изхлипа накрая. — Нищичко не помня.

В следващия момент ръцете му се отделиха от очите му и тупнаха като отсечени в скута му.

— Искам си татко! — проплака.

Джейми се изправи и се отдалечи от нас, пъхнал ръце в джобовете си. Помъчих се да кажа нещо, за да утеша клетото дете, ала не можах. Трябва да си спомните, че макар и двамата с Джейми да носехме оръжия, това все още не бяха големите револвери на бащите ни. Никога вече нямаше да бъда толкова млад, както когато срещнах Сюзан Делгадо, обикнах я и я изгубих, но все още бях твърде млад, за да кажа на момчето, че баща му е бил разкъсан от чудовище. Ето защо погледнах към шериф Пийви. Погледнах към най-възрастния.

Той свали шапката си и я положи на тревата. После хвана ръцете на хлапето и промълви:

— Синко, имам някои доста лоши новини за теб. Сега искам да си поемеш дълбоко дъх и да ги приемеш като мъж.

Обаче Малкия Бил Стрийтър имаше само девет или десет лета зад себе си — най-много единайсет — и не можеше да приеме нищо като мъж. Момчето зарида. Докато го наблюдавах, в паметта ми изплува бледият лик на мъртвата ми майка; с такава кристална яснота, все едно трупът й лежеше тук, до мен, под върбата. Не можах да го понеса. Чувствах се като долен страхливец, ала това не ме възпря да се изправя и да се отдалеча, както бе направил Джейми.

* * *

Момчето плака, докато не потъна в сън (макар че, съдейки по вида му, като нищо можеше и да е изпаднало в несвяст). Джейми го вдигна на ръце и го отнесе до голямата къща, където го положи на едно от леглата на горните етажи. И защо не? Малкия Бил може и да беше един прост слугински син, ала поне засега нямаше да попречи на никого. Шериф Пийви използва зън-зъна, за да се обади в кабинета си, където един от не толкова добрите му заместници чакаше нарежданията му. Съвсем скоро гробарят на Дебария (ако изобщо имаше такъв) щеше да изпрати малка процесия от каруци, която да дойде и да прибере покойниците.

Сетне шерифът отиде в малкия кабинет на сай Джеферсън и се отпусна тежко в един люлеещ се стол.

— А сега какво следва, момчета? — обърна се към нас. — Май дойде редът на солничарите… Предполагам, ще искате да идем там, преди тоя проклет вятър да се е превърнал в същински самум^[4]. А не след дълго това ще се случи, помнете ми думата!

Той отрони дълбока въздишка.

— Жалко, че момчето няма да ви бъде от полза. Даже и да е видяло нещо, то така го е уплашило, че му е изтрило всичките спомени.

— Роланд има дарбата да… — започна Джейми.

— Не съм сигурен какво следва оттук насетне — прекъснах го аз. — Бих искал да обсъдим подробно ситуацията с моя партньор. Може би отново ще отидем до лечебницата да огледаме следите…

— По това време вече нищо няма да е останало от тях — махна с ръка Пийви. — Ама щом искате, разходете се дотам. Току-виж сте открили нещо. — Той поклати глава. — Беше ужасно да съобщя лошата вест на хлапето…

— Важното е, че се справи добре — похвалих го.

— Така ли смяташ? Наистина? Е, благодаря, сай. Горкият малчуган. Предполагам, че за известно време двамата с жена ми ще можем да го приютим. Поне докато не решим какво да правим с него. Вие, младежи, отивайте да се съвещавате, щом така ви се иска. Аз ще поседя тука и ще се опитам да се поуспокоя малко. Няма нужда да бързаме; проклетата твар пирува достатъчно миналата нощ. Със сигурност ще мине известно време, преди отново да излезе на лов.

* * *

Улисани в разговор, двамата с Джейми обиколихме два пъти конюшнята и лечебницата. Засилващият се вятър разрошваше косите ни и под напора му крачолите на панталоните ни плющяха като корабни платна.

— Наистина ли всички спомени са изтрити от съзнанието му, Роланд? — попита ме приятелят ми.

— Ти как смяташ?

— Съмнявам се — отвърна Джейми. — В такъв случай първият му въпрос нямаше да бъде: „Отиде ли си?“

— Освен това знаеше, че баща му е мъртъв. Дори когато ни попита дали готвачът е жив, ужасната истина се четеше в погледа му.

Джейми закрачи мълчаливо с клюмнала глава. Бяхме вдигнали банданите си пред носовете и устите си заради разнасяния от вятъра прахоляк. Кърпата на Джейми все още не бе изсъхнала след потапянето в застоялата вода на коритото. Най-сетне наруши мълчанието:

— Когато тръгнах да казвам на шерифа, че имаш дарбата да разбулваш неща, които са заровени в умовете на хората, ти ме прекъсна.

— Нямаше нужда да го знае, понеже не всеки път се получава.

Беше се получило със Сюзан Делгадо в Меджис, ала само защото нещо в Сюзан отчаяно искаше да ми сподели онова, което вещицата Рия се бе опитала да скрие от съзнанието й. Искаше да ми го каже, понеже ме обичаше.

— Но ще се опиташ, нали? Ще се опиташ?

Не му отговорих, докато не започнахме втората си обиколка. Все още се мъчех да приведа мислите си в ред. Както и преди съм споделял, това винаги ме е затруднявало.

— Солничарите вече не живеят в мините; имат си собствено поселище на няколко колела западно от Малката Дебария. Келин Фрай ми разказа за това, докато яздехме насам. Искам да отидеш там с Пийви и двамата Фрай. Можете да вземете и Кенфийлд, стига да поиска да дойде. Двамата странстващи говедари — приятелите на Кенфийлд — могат да останат тук и да чакат идването на гробаря.

— А ти какво? Да не би да възнамеряваш да отведеш момчето обратно в града?

— Да. Сам. Но не те изпращам там само за да те отстраня — тебе и останалите — от Малкия Бил. Ако препускате достатъчно бързо, може би ще успеете да забележите някъде изтощения кон, язден от изчадието.

Стори ми се, че зърнах как се усмихва под банданата.

— Съмнявам се.

В интерес на истината аз също се съмнявах. Особено на фона на силния вятър, който Пийви бе нарекъл самум. Можеше за нула време да изсуши потта дори на съсипан от бясно препускане жребец. Не бе изключено Джейми да забележи някое покрито с прах и мръсотия добиче, със заплетени в опашката репеи и плевели, но ако бяхме прави за преображенеца — ако той действително знаеше какво представлява, — със сигурност щеше да се погрижи за коня си веднага след пристигането си. Щеше да го почисти от боклуците и да го мине с чесалото от копитата до гривата.

— Все някой трябва да го е видял как се прибира…

— Да… освен ако не е минал първо през Малката Дебария, където се е почистил и привел в ред. Един умен човек така би постъпил.

— Дори да е така, двамата с шерифа поне ще узнаете колцина от солничарите притежават коне.

— И каква част от тях умеят да яздят, даже и да нямат кон — отбеляза приятелят ми. — Добре, ще отидем.

— После накарайте заподозрените — или колкото се може повече от работниците — да дойдат с вас в града. Ако някой се възпротиви, напомнете му, че само така ще можете да заловите чудовището, вилнеещо из Дебария… Малката Дебария… и цялото Баронство. Няма нужда да им казвате, че всеки, който не се подчини, ще бъде взет под извънредно подозрение; и най-тъпите сред миньорите ще го осъзнаят.

Джейми кимна, след което изведнъж се вкопчи в оградата, за да не бъде отнесен от мощния порив на вятъра. Обърнах се с лице към него.

— И още нещо. Ще спретнеш малка постановка, за която синът на Келин — Вика — ще ти удари едно рамо. Никой няма да се усъмни, ако едно хлапе се раздрънка, даже и да му е казано да си мълчи. Особено ако му е казано да си трае.

Джейми мълчеше и ме чакаше да продължа, ала аз бях сигурен, че знае какво ще кажа, понеже очите му изведнъж придобиха угрижен вид. Разбирах го напълно; все пак ставаше въпрос за нещо, което той за нищо на света не би сторил, ако беше сам; да не говорим, че дори не би си го помислил. Може би точно затова баща ми бе решил да повери на мен командването. Не защото се бях справил добре в Меджис — всъщност бе станало точно обратното, — и не защото бях негов син. Макар че като се замислих, си дадох сметка, че кръвната ни връзка всъщност не е без значение. Все пак умът ми беше като този на Стивън Дисчейн: хладен и неумолим.

— Ще кажеш на солничарите, които знаят за конете, че имаме свидетел на убийствата в ранчото. Ще им кажеш, че по обясними причини не можеш да им разкриеш самоличността му, но ще подчертаеш, че той е успял да зърне преображенеца в човешкия му облик.

— Няма как да знаеш, че Малкия Бил го е видял, Роланд. А дори и да е така, едва ли е забелязал лицето му. Все пак по това време се е криел в купчина конски хамути!

— Прав си, обаче преображенецът няма откъде да го знае, нали така? Изчадието ще си каже, че не е изключено някой да го е видял, понеже е било в човешкия си облик, когато е напуснало ранчото!

Отново закрачих, а Джейми тръгна подире ми.

— Виж сега каква ще е ролята на Вика. По някое време ще се отдели от теб и останалите и ще подшушне на някого — най-добре на някое хлапе на неговата възраст, — че оцелелият свидетел всъщност е синът на готвача. И направо ще каже името му: Бил Стрийтър.

— Клетото момче току-що изгуби баща си, а ти искаш да го използваме като примамка!

— Може и да не се стигне дотам. Ако историята стигне до тия уши, които ни интересуват, убиецът ще се опита да избяга, докато яздите към града. Тогава веднага ще разберете кой е. А ако грешим в предположението си, че преображенецът е солничар, няма никакво значение какви слухове сме пуснали. Защото не е изключено и да грешим, нали така?

— Ами ако сме прави и изродът реши да не предприеме нищо?

— В такъв случай водиш всички заподозрени в тъмницата. Ще скрия момчето в една килия — здраво заключена, обезопасена килия — и ти ще прекараш всички миньори, умеещи да яздят, един по един пред решетките й. Ще кажа на Малкия Бил да мълчи и да не се издава с нищо, ако разпознае преображенеца. Ти си прав — възможно е да не успее да го разпознае дори и да го накарам да си припомни по-голямата част от случилото се миналата нощ. Нашият човек обаче също няма да го узнае.

— Рисковано е — въздъхна Джейми. Твърде е рисковано за хлапето.

— Напротив, рискът изобщо не е голям — възразих. — Имай предвид, че ще бъде през деня, а преображенецът ще бъде в човешкия си облик… Освен това, Джейми… — натъртих и стиснах ръката му — … аз също ще бъда в килията с Малкия Бил. Кучият му син ще трябва да се пребори с мен, ако толкова иска да докопа хлапето.

* * *

Пийви оцени плана ми далеч по-подобаващо от Джейми. Не бях изненадан. В крайна сметка това си беше неговият град и залогът беше прекалено голям. А какво представляваше Малкият Бил за него? Нищо повече от сина на един мъртъв готвач. Една нищо и никаква прашинка на фона на мащабната картина на убийствата.

След като малката групичка замина за селището на солничарите, отидох да събудя момчето и да му кажа, че отиваме в Дебария. Малкия Бил веднага се съгласи, без да задава каквито и да е въпроси. Имаше зашеметен и отнесен вид. Непрекъснато търкаше очите си с юмручета. Докато минавахме покрай конюшнята, хлапето отново ме попита дали съм сигурен, че татко му е мъртъв. Отговорих му, че съм напълно сигурен. Малкия Бил въздъхна тежко, наведе глава и подпря ръце на коленете си. Изчаках го да се посъвземе, а после го попитах дали би искал да му оседлая кон.

— Ако не е проблем, бих искал да яздя Мили. Аз я храня и с нея сме добри приятели. Хората може и да казват, че мулетата не са кой знае колко умни животни, ама Мили си е умница. Мога веднага да я оседлая.

— Хайде да видим дали ще успееш да го направиш, без да изядеш няколко ритника — подсмихнах се аз.

Оказа се, че момчето действително си разбираше от работата. Справи се доста бързичко, после възседна мулето и каза:

— Мисля, че съм готов.

Забелязах, че даже се насили да ми се усмихне. Тежко ми беше да го гледам колко се старае. Вече съжалявах за плана, който бях измислил, но само трябваше да си припомня клането, което бяхме оставили зад гърба си, и обезобразеното лице на сестра Фортуна, за да осъзная колко много неща бяха заложени на карта.

— Ще издържи ли на силния вятър? — попитах, загледан в кльощавото дребничко муле. Въпреки че бе възседнал Мили, краката на Малкия Бил почти се опираха в земята. Следващата година със сигурност нямаше да може да я язди, но пък тогава момчето едва ли щеше да е в Дебария. Най-вероятно щеше да се скита нашир и надлъж сред разклатените устои на разпадащия се свят. И скъпото му муле щеше да е само спомен.

— Не и Мили — заяви момчето. — Тя е здрава като камила.

— Хубаво, а какво е камила?

— Нямам представа. Просто съм чувал баща ми да го казва. Веднъж го попитах какво има предвид, ала и той не знаеше.

— Добре, да тръгваме — смених темата. — Колкото по-бързо стигнем до града, толкова по-бързо ще се отървем от тоя прахоляк. — Премълчах, че пътьом възнамерявах да се отбием на едно друго място. Трябваше да покажа нещо на момчето, докато все още бяхме само двамата.

* * *

На около половината път между ранчото и Дебария забелязах един овчарски заслон и предложих да спрем за малко там и да хапнем. Бил Стрийтър не възрази. Бе изгубил баща си и всички свои познати, обаче се намираше в зората на съзряването си, а не беше слагал залък в устата си след вечерята миналата нощ.

Прибрахме коня и мулето под навеса и седнахме на пода на заслона, облегнали гърбове в стената. В дисагите ми имаше сушено говеждо, увито в листа. Месото беше соленичко, но пък мехът ми беше пълен с вода. Хлапето изяде пет-шест парчета, отхапвайки големи късове и прокарвайки ги с вода.

Мощен порив на вятъра разтърси заслона. Мили изцвили и замлъкна.

— До мръкване вятърът ще се превърне в страшен самум — каза Малкия Бил. — Само стой и гледай.

— Обичам звука на вятъра — рекох аз. — Кара ме да си мисля за приказката, която мама ми четеше, когато бях малък. Казваше се „Вихър през ключалката“. Знаеш ли я?

Момчето поклати глава.

— Господине, ти Стрелец ли си? Кажи истината, моля аз.

— Стрелец съм.

— Може ли да подържа някой от револверите ти за минутка?

— За нищо на света — отвърнах. — Но може да разгледаш един от тези, ако искаш.

При тези думи извадих един патрон от колана си и му го подадох.

Малкия Бил го огледа внимателно.

— Богове, колко е тежък! И дълъг! Обзалагам се, че ако застреляш някого с това, няма да стане повече!

— Точно така. Куршумът е опасно нещо. Но може да бъде и забавен. Искаш ли да видиш един трик, който мога да направя с този?

— Да.

Взех патрона и започнах да го търкалям между кокалчетата на ръката си. Пръстите ми плавно се издигаха и спускаха, подобно на успокояващи морски вълни. Хлапето се взираше в танцуващия куршум.

— Как го правиш?

— Научих се — вдигнах рамене аз. — С упражнения.

— Ще ме научиш ли и мен?

— Ако го наблюдаваш внимателно, и сам ще се научиш — рекох. — Ето… сега е тук… сега се скри… — Движенията на пръстите ми ставаха все по-бързи, а мислите ми се насочиха към Сюзан Делгадо, както ставаше всеки път по време на изпълнението на този номер. — Ето, че отново се показа…

Куршумът затанцува още по-бързо… сетне по-бавно… после отново се забърза.

— Следи го с очи, Бил, и виж дали можеш да разбереш как точно го карам да изчезне. Нито за миг не го изпускай от поглед. — Понижих гласа си до приспивен шепот. — Наблюдавай… наблюдавай… и наблюдавай. Не усещаш ли да ти се приспива?

— Малко — каза момчето. Клепачите му бавно се притвориха, след което отново се надигнаха. — Не можах да мигна снощи.

— Така ли? Наблюдавай го внимателно. Виж го как се забавя. Виж го как изчезва и после… виж го как се забързва.

Патронът се носеше напред и назад, насам и натам по дланта ми. Отвъд стените на заслона вятърът вилнееше, ала звукът ме успокояваше и ме караше да се унасям. Също както моят глас въздействаше на момчето.

— Ако ти се спи, отпусни се, Бил. Заслушан се във вятъра и затвори очи. Само не спирай да ме слушаш.

— Чувам те, стрелецо — промълви хлапето. Клепките му се спуснаха отново и този път останаха затворени. Ръцете му лежаха отпуснати в скута му. — Чувам те много добре.

— Все още виждаш куршума, нали? Въпреки че си със затворени очи?

— Да… но сега е по-голям. И блести, сякаш е от злато.

— Така ли казваш?

— Да…

— Потъни в по-дълбок сън, Бил, ала не спирай да слушаш гласа ми.

— Слушам го.

— Искам да насочиш мислите си към изминалата нощ. Мислите си, очите си и ушите си. Ще го сториш ли?

Забелязах как сбърчи вежди.

— Никак не ми се иска.

— Няма страшно. Всичко вече се е случило, а и аз съм до теб.

— Ти си до мен. И имаш револвери.

— Така е. Нищо няма да ти се случи, докато слушаш гласа ми, защото ще бъдем заедно. Ще те пазя и ще бъдеш в безопасност. Разбра ли ме?

— Да.

— Баща ти бе заръчал да отидеш да спиш под открито небе, нали?

— Да. Очертаваше се душна нощ.

— Ала това не беше истинската причина, нали?

— Не. Тате ми рече да сторя така заради Елрод. Веднъж той сграбчи котката ни за опашката, завъртя я във въздуха и оттогава никой не я е виждал. Понякога ме хващаше за косата и си подсвиркваше „Момчето, което обичаше Джени“. Баща ми не можеше да го спре, понеже Елрод беше по-як и едър от него. Пък и все носеше нож в ботуша си. Ядоса ли се, като нищо можеше да те клъцне с него. Обаче не можа да клъцне звяра, нали така? — Отпуснатите в скута му ръце потрепнаха. — Сега Елрод е мъртъв и аз съм доволен. Съжалявам за другите… и за баща си, не знам какво ще правя без него… но съм доволен, че с Елрод стана така. Вече няма да ме тормози. И няма да ме плаши. Видях го с очите си.

Значи действително знаеше повече, отколкото съзнанието му позволяваше да си спомни.

— Сега си на пасището…

— Да, сега съм на пасището…

— Завил си се с одеялото, лежиш на постелката си…

— На разстелката си.

— Да, на разстелката си. Още си буден — може би съзерцаваш звездите… Древната звезда или Старата майка…

— Не, не, заспах бързо — възрази Малкия Бил. — Ала писъците ме събудиха. Писъците от бараката, дето живеят ратаите… Имаше и шум от боричкане. От чупене на разни неща… И някакво страшно ръмжене.

— Какво предприемаш, Бил?

— Отивам да видя какво става. Страх ме е, но татко… татко е там. Поглеждам през прозореца в далечния край. Покрит е с пергаментова хартия, ама аз виждам достатъчно добре през нея… И виждам повече, отколкото ми се иска. Защото виждам… виждам… господине, може ли да се събудя?

— Още не. Не забравяй, че съм до теб и те пазя.

— Извади ли револверите си, господине?

Момчето цялото трепереше.

— Извадил съм ги. За да те защитя. Какво виждаш?

— Кръв. И едно чудовище.

— Какво чудовище?

— Прилича на мечка. Толкова е голяма, че главата й стига до тавана. Ходи изправена на задните си крака… Пристъпва между сламениците на работниците… и сграбчва мъжете. Сграбчва ги един по един и разкъсва с дългите си нокти. — Изпод затворените му клепачи започнаха да се процеждат сълзи, които се търкулнаха по бузите му. — Последният беше Елрод. Той се втурна към задната врата… където е купчината дърва… ала щом разбра, че звярът ще го докопа, преди да е смогнал да си отвори и да изскочи навън, се обърна и се изправи срещу съществото. Беше извадил ножа си. Опита се да го прониже… — Бавно, сякаш се намираше под вода, дясната ръка на хлапето се надигна от скута му. Пръстите му бяха свити в юмрук. Сетне изстреля напред ръката си в имитация на пронизващо движение. — Мечката обаче я сграбчи и я откъсна от рамото. Елрод изкрещя. Звучеше досущ като коня, който преди време стъпи в дупка и строши крака си. Онази твар… тя изпердаши Елрод през лицето със собствената му ръка. Изтръгнатата му ръка… Шурна кръв. Сухожилия увиснаха като разнищени върви. Елрод залитна към вратата, но мечката го докопа, вдигна го и го захапа за врата. Чу се ужасен звук… господине, чудовището отхапа главата му. Искам да се събудя вече. Моля те.

— След малко. Ти какво направи?

— Побягнах. Исках да отида в голямата къща, но сай Джеферсън… той… той…

— Той какво?

— Той стреля по мен! Не мисля, че беше нарочно; може би просто ме е зърнал с крайчеца на окото си и ме е взел за… Чух как куршумът изсвистява покрай ухото ми. Уъшшшшш! Толкова близко мина. Ето защо се юрнах към конюшнята. Проврях се между пръчките на оградата. Изведнъж чух още два изстрела, последвани от нови писъци. Не се обърнах да погледна, ала бях сигурен, че този път сай Джеферсън е този, който крещи.

Тази част от разказа на момчето ни беше известна от следите по земята; как изчадието бе излязло от бараката, как беше сграбчило четиристрела, как бе огънало цевта и как беше изкормило стопанина, захвърляйки трупа му до мъртвите му ратаи. Изстрелът на Джеферсън бе спасил живота на Малкия Бил. В противен случай хлапето щеше да потърси убежище в голямата къща и да намери смъртта си заедно с момичетата на стопанина.

— В крайна сметка си се скрил в бившата лечебница, където те открихме.

— Да, точно тъй сторих. Скривам се под голямата купчина. И после го чувам… да се приближава.

Момчето отново говореше в сегашно време, но по-бавно отпреди. Думите му се накъсваха от хлипане. Знаех, че тези спомени го нараняват да си припомняш ужасяващи неща винаги боли, — ала продължих да разпитвам. Просто нямах друг избор, защото най-важната част от разказа му бе какво точно се е случило в онази изоставена лечебница, а Малкия Бил беше единственият, който можеше да ни разкрие истината. На два пъти хлапето се връщаше към миналото време е думи като тогава и преди — сигурен знак, че се опитва да излезе от транса, — но аз го потапях още по-надълбоко в хипнозата. Накрая научих всичко.

Кошмарното изчадие се приближавало е ръмжене и сумтене. Звуците, които издавало, вече били различни и повече приличали на ръмженето на голяма котка. Щом чул как звярът надава мощен рев, Малкия Бил се изпуснал в панталона си. Изчакало котката да се приближи, макар и да съзнавало, че съществото ще го надуши (най-вече заради острата миризма на урина), само че не станало така. Навред тегнело напрегнато безмълвие… мъртвешка тишина… след което ненадейно проехтели още писъци.

— Първо ми се стори, че воплите са надавани от голямата котка, ала после ми заприличаха на човешки викове. Трудно ми е да ги опиша — все едно започва да пищи някаква жена, но постепенно звукът става по-нисък и гърлен, сякаш го издава мъж. Той крещеше ли, крещеше… Накрая и на мен ми се прииска да закрещя. Помислих си…

— Помисляш си — поправих го аз. — Помисляш си го в момента, Бил, защото всичко се случва сега. Не забравяй, че този път и аз съм до теб, за да те пазя. Извадил съм револверите си и съм готов за стрелба.

— Помислям си, че главата ми ще се разцепи. Сетне ужасните звуци секват… и онова влиза вътре.

— Върви по пътеката към отсрещната врата, нали?

Малкия Бил поклати глава.

— Не върви. Тътри се. Олюлява се. Сякаш е ранено. Минава точно покрай мен. Той. Вече е той. Едва не пада на земята, ала се хваща за една от малките вратички и запазва равновесие. Продължава напред. Вече изглежда в по-добра форма.

— Искаш да кажеш, че е по-силно?

— Да.

— Успя ли да видиш лицето му? — попитах, макар и да бях почти сигурен, че зная отговора на въпроса си.

— Не, изпод купчината виждам само краката му. Луната е високо в небето и добре ги оглеждам.

„Навярно е така, но едва ли ще успеем да разпознаем преображенеца по краката му“ — помислих си. Понечих да извадя момчето от транса, обаче то отново заговори:

— Около единия му глезен има пръстен.

Наведох се напред, като че ли Малкия Бил можеше да ме види… Макар че ако бе потънал в по-дълбок унес, вероятно можеше дори и със затворени очи.

— Какъв пръстен? Метален ли беше? Да не е бил окован?

— Не знам какво точно представлява…

— Нещо като конски букаи? Нали се сещаш какво имам предвид?

— Не, не. Като на ръката на Елрод, ама там имаше нарисувана гола жена и е много трудно да я изтриеш.

— Бил, за татуировка ли ми говориш?

Както бе потънало в транс, момчето се усмихна.

— Да, точно така. Това е думата. В този случай обаче не беше рисунка, а чисто и просто син пръстен около глезена му. Син пръстен, изобразен върху кожата му.

„Пипнахме те — мина ми през ума. Още не те знаем кой си, преображенецо, ала те спипахме. Няма къде да избягаш.“

— Господине, може ли да се събудя вече? Искам да се събудя?

— Има ли нещо друго?

— Бялото петно? — Сякаш задаваше въпрос на самия себе си.

— Какво бяло петно?

Ала хлапето поклати бавно глава и аз реших да не го измъчвам повече. И бездруго доста му се беше насъбрало.

— Следвай моя глас. Докато идваш при мене, ще загърбиш всичко, което се е случило в онази нощ. Страшното свърши. Хайде, Бил. Ела при мен.

— Идвам. — Виждах как очните му ябълки се въртят под затворените му клепачи.

— Вече си е безопасност. Всичко, което се случи в ранчото, остана в миналото. Нали?

— Да…

— Къде сме сега?

— На главния път на Дебария. Запътили сме се към града. Само веднъж съм бил там. Тате ми купи бонбони.

— И аз ще ти купя — обещах му, — защото се справи чудесно, Малки Бил от ранчото на Джеферсън. Сега отвори очи.

Момчето така и стори, макар и в началото погледът му да бе доста отнесен. Сякаш гледаше през мен. После очите му се избистриха и на лицето му изплува колеблива усмивка.

— Май съм заспал.

— Да, беше доста уморен. Сега ще трябва да препуснем към града, преди вятърът да е станал ураганен. Можеш ли да се справиш, Малки Бил?

— Ще мога — кимна хлапето и добави, докато се изправяше: — Сънувах нещо, свързано с бонбони…

* * *

Двамата помощник-шерифи, които по думите на Пийви не бяха кой знае каква стока, стояха в кабинета му. Единият от тях дебелак с висока черна шапка с безвкусна лента от кожа на гърмяща змия — явно си почиваше, удобно разположен зад писалището на главния шериф. Щом зърна висящите на кръста ми револвери обаче, тутакси побърза да се изправи.

— Ти си бил Стрелецът значи — изцъка той. — Я виж ти, я виж ти! Добра среща, добра среща, и двамата те поздравяваме с добре дошъл. Къде е другият?

Не си дадох труда да му отговарям. Наместо това преведох момчето през арката зад писалището на Пийви до градската тъмница. Направи ми впечатление, че Малкия Бил гледа килиите с детско любопитство, лишено от какъвто и да е страх. Пияницата — Солничаря Сам — го нямаше, ала миризмата му се бе просмукала във въздуха.

Някъде зад мен проехтя гласът на другия помощник-шериф:

— Какво си въобразяваш, че правиш, млади сай?

— Върша си работата — отвърнах аз. — А ти се върни в кабинета и ми донеси ключовете за тези килии. Не се бави, ако обичаш.

В по-малките килии креватите бяха без дюшеци, ето защо отведох Малкия Бил в онази килия за пияници и нарушители на реда, където двамата с Джейми бяхме пренощували. Докато слагах два сламеника един до друг, за да бъде по-удобно на момчето — след преживяния ужас то заслужаваше максимални удобства, — забелязах, че Малкия Бил се е загледал в тебеширената карта на стената.

— Какво е това, сай?

— Не те засяга — отвърнах. — Сега ме чуй добре. Смятам да те заключа отвън, ала не бива да се боиш, защото не си направил нищо лошо. Правя го само за да бъдеш в безопасност. Имам да свърша една работа и щом приключа, веднага ще дойда при теб.

— Тогава няма да е зле да заключиш и двама ни вътре — каза хлапето. — Само така ще сме на сигурно място, ако че онова се върне.

— Можеш ли да си го спомниш вече?

— Малко — отвърна Малкия Бил, свел поглед към земята. — Първо не беше човек… после стана. То уби баща ми. — Закри лицето си с длани. — Клетият ми татко!

Помощник-шерифът с черната шапка се върна с ключовете. Другият вървеше подире му. И двамата бяха зяпнали хлапето, сякаш бе двуглава коза от пътуващ цирк.

Взех ключовете и кимнах:

— Добре. Сега се връщайте в кабинета.

— Май някой тук се мисли за голям началник, младежо — отбеляза Черната шапка. Другият — дребосък с обратна захапка и странно издадена долна челюст — кимна енергично.

— Хайде, вървете — подканих ги отново. — Момчето има нужда от почивка.

Двамата се спогледаха нерешително, ала все пак тръгнаха към кабинета. Точно така трябваше да постъпят. Не че имаха голям избор. Бях в отвратително настроение.

Малкия Бил продължи да стои с долепени до лицето длани чак докато звукът от стъпките им не се отдалечи. Едва тогава отпусна ръце и ме попита:

— Ще го хванеш ли, сай?

— Да.

— А ще го убиеш ли?

— Ти искаш ли да го убия?

Хлапето се замисли. После кимна.

— Да. Заради онова, което съществото стори с баща ми, сай Джеферсън и останалите. В това число и Елрод.

Затворих вратата на килията, намерих подходящия ключ и го превъртях. Държах връзката с ключове, понеже беше прекалено голяма, за да се събере в джоба ми.

— Ще ти обещая нещо, Малки Бил — изрекох. — Заклевам ти се в името на баща си, че ще изпълня обещанието си. Няма да го убия, но ти ще си до мен, когато увисне на бесилката, и със собствената си ръка ще ти дам хляб, който да натрошиш на земята под безжизнените му нозе.

* * *

Щом се върнах в кабинета, забелязах, че двамата помощник-шерифи ме гледат със смесица от боязън и неприязън. Нищо ново за мен. Закачих връзката ключове на един гвоздей до зън-зъна и заявих:

— Ще се върна до час, а най-вероятно и по-рано. Междувременно не искам никой да влиза в тъмницата. В това число и вие двамата.

— Доста самоуверено държание за един младок — отбеляза дребосъкът с обратната захапка.

— Гледайте да не ме разочаровате — предупредих ги. — Няма да е мъдро от ваша страна. Разбрахте ли?

Онзи с черната шапка кимна.

— Шерифът ще узнае как си се държал с нас.

— В такъв случай не подлагайте на риск устата и зъбите си, защото няма да можете да му го кажете, щом се върне — усмихнах се и излязох.

* * *

Вятърът продължаваше да се усилва, вдигайки облаци солен прах между къщите. С изключение на мен (и на няколко привързани към коневръзите жребци, свели глави и обърнали задници към нестихващия вятър) Главната улица на Дебария пустееше. Не исках да причинявам същото на своя кон, нито пък на Мили (язденото от Малкия Бил муле), ето защо ги подслоних в обществената конюшня в другия край на улицата. Стопанинът й с радост ги прие, особено след като му дадох половин златно късче от кесията, която носех в жилетката си.

„Не“ — гласеше отговорът му на първия ми въпрос, в Дебария нямало бижутер; и откакто се помнел, не знаел някога да е имало. Отговорът му на втория ми въпрос обаче беше „да“ и той посочи към отсрещната страна на улицата към местната ковачница. Самият ковач стоеше на вратата; полите на натежалата му от инструменти работна престилка плющяха под напора на вихъра.

Пресякох улицата и той доближи юмрук до челото си.

— Хайл.

Приветствах го по същия начин и му обясних какво искам. Всъщност повторих онова, което според Ванай щеше да ми трябва. Ковачът ме изслуша внимателно и взе патрона, който му подадох. Беше същият, който бях използвал, за да хипнотизирам Малкия Бил. Майсторът го вдигна, оглеждайки го на светлината.

— С колко грана барут гърми, знаеш ли?

Естествено, че знаех.

— Петдесет и седем.

— Толкова много? Богове! Цяло чудо, че револверът ти не се пръска на парчета, когато натискаш спусъка!

Патроните за бащините ми револвери — онези, които се надявах някой ден да нося — гърмяха с шейсет и шест грана барут, ала не сметнах за необходимо да го уведомявам. И бездруго нямаше да ми повярва.

— Ще успееш ли да направиш това, за което те моля, сай?

Ковачът се замисли.

— Мисля, че да — кимна накрая. — Но няма да е днес. Избягвам да работя с пещите във ветровити дни като този. Едно въгленче да хвръкне във въздуха и целият град може да изгори до основи. А тук няма противопожарна бригада, откакто бях малко момче…

Извадих кесията със златни късчета и пуснах две в дланта му. След кратък размисъл добавих и трето. Майсторът ги изгледа недоумяващо. Сигурно трябваше да работи две години за толкова пари.

— Трябва да стане днес — рекох.

Той се усмихна, показвайки ослепително бели зъби на фона на рижата си брада.

— Дяволско изкушение ми предлагаш, сай! Заради туй, дето ми го показваш, бих рискувал да опожаря и цял Гилеад! Ще го имаш до залез-слънце.

— До три следобед.

— Да де, и аз това имах предвид. До секундичката на минутката!

— Добре. Сега ми кажи коя е най-добрата гостилница в града.

— Само две са и няма да те накарат да си припомниш вкуса на домашния пилешки пудинг, но и няма да те отровят. Закусвалнята на Рейси май е по-доброто място.

Тази информация ми бе достатъчна; казах си, че подрастващо момче като Бил Стрийтър винаги би предпочело количеството пред качеството. Запътих се към закусвалнята. Вятърът духаше насреща ми. „До мръкване вятърът ще се превърне в страшен самум“ — беше ми казало момчето и най-вероятно прогнозата му щеше да се сбъдне. Толкова много му се беше насъбрало… Сега повече от всичко друго се нуждаеше от достатъчно време за почивка. След като вече знаех за татуировката на глезена, навярно помощта на момчето вече нямаше да ми е необходима. Преображенецът обаче едва ли щеше да го узнае. В тъмницата, заключен в голямата килия, Малкия Бил беше на сигурно място. Поне така се надявах.

* * *

Бях почти сигурен, че яхнията в гостилницата бе подправена с разпрашена луга вместо със сол, ала момчето омете цялата си порция и довърши и моята. Един от двамата помощник-шерифи бе сварил кафе и си наляхме малко в тенекиени чашки. Хранехме се в килията, седнали с кръстосани крака на пода. Бях наострил уши за пронизителния крясък на зън-зъна, обаче апаратът мълчеше. Не бях изненадан. Даже Джейми и главният шериф да бяха имали късмета да се озоват в близост до някой зън-зън, вятърът по всяка вероятност бе прекъснал жиците.

— Предполагам, че знаеш доста за тези бури, които тукашните наричат „самуми“ — казах аз на Малкия Бил.

— О, да — кимна хлапето. — Сега им е сезонът. Говедарите ги ненавиждат, а каубоите ги мразят още повече, особено ако лагеруват нейде из пустошта. Хем студено става, хем и огън не могат да запалят, защото…

— Заради въглените — подхвърлих, припомняйки си казаното от ковача.

— Точно така. Свърши ли яхнията?

— Свърши, но има и още нещо.

Подадох му малка кесийка. Малкия Бил надзърна вътре и лицето му грейна.

— Бонбони! Пръчици и шоколинки! — Той ми предложи. — Моля, вземи си пръв!

Избрах си една шоколинка и му върнах лакомствата.

— Останалите са за теб. Може да ги излапаш и наведнъж, стига да не те заболи коремът.

— Няма! — възкликна момчето и се отдаде на сладките изкушения. Беше ми приятно да го гледам. След като и третата пръчица изчезна в устата му, той я засмука (при което заприлича на катерица, напълнила устата си с жълъди) и се обърна към мен:

— Какво ще стане с мен, сай? След като тате вече го няма?

— Не знам, но ако Бог пожелае, ще има вода. — Вече имах известна представа откъде ще се появи тази вода. Ако успеехме да дадем дължимото на преображенеца, една едра жена на име Евърлин щеше да ни дължи услуга, а се съмнявах, че Бил Стрийтър щеше да е първото сираче, което е приютила.

Върнах се към темата за самума.

— Колко силен може да стане вятърът?

— Нищо чудно да се превърне в истински ураган. Малко след полунощ. До утре по пладне обаче няма да има и следа от него.

— Ти знаеш ли къде живеят солничарите?

— Да, бил съм там. Веднъж с баща ми — заведе ме да гледаме състезанията, които понякога организират, — и веднъж с едни говедари, издирващи изгубено добиче. Солничарите ги прибират и после им плащаме с глинени съдове за жигосаните с клеймото на Джеферсън животни.

— Другарят ми тръгна натам заедно с шериф Пийви и още двамина — казах. — Мислиш ли, че ще успеят да се върнат преди падането на нощта?

Бях сигурен, че отговорът ще е отрицателен, ала хлапето ме изненада.

— Пътят от поселището на солничарите — което се намира от отсамната страна на Малката Дебария — върви все надолу, така че може и да смогнат. Стига да яздят бързо.

Думите му ме обнадеждиха. Май бях взел най-доброто решение, карайки ковача да побърза. В същото време обаче нещо ме зачовърка, че не бива да се доверявам на преценката на едно хлапе.

— Изслушай ме внимателно, Малки Бил. Щом се върнат, очаквам да доведат неколцина солничари. Може да са десетина, или пък двойно повече. Вероятно двамата с Джейми ще ги отведем до тъмницата, за да ги огледаш, но не бива да се страхуваш. Вратата на килията ти ще бъде заключена. Не е нужно и да казваш каквото и да било — само ще ги огледаш внимателно.

— Ако смяташ, че ще разпозная онзи, който уби татко ми, няма да мога. Даже не си спомням дали съм го видял.

— Сигурно няма да се наложи да оглеждаш всичките — отбелязах и бях напълно искрен. Щяхме да ги вкарваме в кабинета на шерифа на групи по трима и да ги накараме да запретнат крачолите си. И щом зърнехме онзи с татуирания син пръстен около глезена, щяхме да разберем, че сме открили нашия човек. Не че можеше да бъде наречен „човек“. Вече не. В никакъв случай.

— Не искаш ли още една шоколинка, сай? Останаха три, а аз направо ще се пръсна.

— Запази си я за после — посъветвах го и се изправих.

Лицето му помръкна.

— Ще се върнеш ли? — промълви разтревожено. — Не искам да остана тук сам-самичък!

— Разбира се, че ще се върна — уверих го. После излязох, заключих вратата на килията и му подхвърлих ключовете през решетките. — Нали ще ме пуснеш после?

* * *

Дебелият помощник-шериф с черната шапка се казваше Стродър. А онзи с обратната захапка — Пикънс. Забелязах, че този път към обичайната боязливост, с която ме наблюдаваха, се бе примесило и недоверие. Казах си, че комбинацията е добра — особено щом си имаш работа с такива хора. Можех да се справя и с боязливостта, и с недоверието.

— Ако ви попитам за мъж със син пръстен, татуиран на глезена, случайно да ви говори нещо?

Двамата се спогледаха, след което Черната шапка — Стродър — измърмори:

— Занданника.

— Какъв занданник? — попитах, макар че думата не ми звучеше никак хубаво.

— Занданникът Бийли — поясни Пикънс и така ме изгледа, сякаш бях най-големият идиот на света. — Не си ли чувал за него? И си Стрелец?

— Говориш за градчето Бийли, което се пада на запад оттук?

— Падаше се — поправи ме Стродър. — Сега е призрачният град Бийли. Опустошителите му видяха сметката преди пет години. Някои казват, че са били хората на Джон Фарсън, ама аз не го вярвам. Абсурд. Навремето там имаше гарнизон — говоря за онези дни, когато още имаше гарнизони — и войниците охраняваха занданника. Там областният съдия изпращаше всички крадци, убийци и картоиграчи-мошеници.

— Вещиците и магьосниците също… — добави Пикънс. Изражението му стана замечтано като на човек, който си припомня доброто старо време — онези стародавни времена, когато влаковете се движели по разписание, а зън-зъните звънели далеч по-често. — Накратко, всички следовници на тъмните изкуства.

— Веднъж докараха някакъв канибал — намеси се Стродър. — Изял собствената си жена, представяте ли си!

И той се закиска глупашки. Не можах да определя кое му беше по-смешно; обстоятелството, че мъжът е изял съпругата си, или самият брак.

— И аз съм чувал за тоя, обесиха го — каза Пикънс и извади парче тютюн за дъвчене. Отхапа си едно късче и го задъвка блажено. Все още изглеждаше като човек, потънал в спомени за един по-хубав, по-щастлив свят. — В ония дни бая хора бесеха в занданника Бийли. Няколко пъти съм ходил там с мама и тате да гледаме екзекуциите. Мама ни приготвяше чуден обяд! — Той кимна бавно и замислено. — Да-а-а, бесилките яко се тресяха… Сума ти народ се стичаше да погледа. Имаше и павилиони, където ловки хора правеха ловки номера като жонгльорство и фокуси… Понякога уреждаха и кучешки боеве, ама екзекуциите си бяха номер едно. — Той се изкиска. — Помня как един хубостник изигра цяла комала на бесилото, понеже трапът под краката му не се отвори както трябва…

— И каква е връзката със сините татуировки на глезена?

— Да, бе! — плесна се по челото Стродър. — Всеки, който е попадал за известно време в Бийли, се сдобиваше с такава. Само дето не мога да се сетя дали им ги слагаха за назидание или за по-лесно разпознаване, ако избягат от бригадите за каторжен труд. Преди десетина години обаче всичко това приключи, понеже занданникът беше разтурен. Именно поради тая причина опустошителите можаха да нахлуят в градчето, нали разбираш — понеже въоръженият гарнизон вече си беше заминал и занданникът бе оставен на произвола на съдбата. И сега ние трябва да се оправяме с всичките там отрепки, престъпници и убийци… Дебелакът ми хвърли презрителен поглед. — Никой не ни помага. Гилеад нищо не прави за нас, а Джон Фарсън… Ами, по-скоро от него ще получим помощ, отколкото от вас; между другото, има хора, дето вече изпратиха парламентьори на запад, за да го помолят за подкрепа. — Навярно Стродър зърна нещо в погледа ми, защото изведнъж поизпъна гръбнака си и побърза да добави: — Естествено, това не се отнася за мен. Аз лично никога не бих направил подобно нещо. Вярвам в силата на закона и в наследниците на Елд.

— Като всички нас — закима енергично Пикънс.

— Колцина от солничарите според вас са били в занданника Бийли, преди да го разтурят? — попитах аз.

Шишкото с черната шапка се замисли.

— О, не много — заяви след малко. — Бих казал, не повече от четирима на всеки десет.

В последвалите години щях да се науча да владея изражението си, ала липсата на опит винаги си казва своето. Стродър зърна угрижената ми физиономия и на устните му цъфна самодоволна усмивка. Едва ли си даваше сметка колко скъпо можеше да му излезе тази усмивка… Доста ми се беше насъбрало през последните два дни, а и тревогите за момчето не ми излизаха от главата.

— Кой според теб би се хванал да изкопава срещу мизерно заплащане солени блокове от мръсна дупка в земята? — сопна се Черната шапка. — Образцовите граждани?

Изглежда, щеше да се наложи Малкия Бил да разгледа солничарите. Оставаше ни да се надяваме само на едно: преображенецът да не знае, че хлапето е видяло само синята му татуировка.

* * *

Когато се върнах в килията, заварих Малкия Бил да лежи на сламениците. Помислих си, че е заспал, ала при звука от стъпките ми той се надигна. Очите му бяха зачервени, страните — влажни. Не спеше, а скърбеше за баща си. Подхвърли ми ключовете през решетките, отворих си и влязох. Седнах до него и го прегърнах през раменете. Не ми беше лесно да го сторя — наясно съм какво е съчувствие и симпатия, но не съм особено добър в раздаването им. Обаче знаех какво е да изгубиш родител. Малкия Бил и Младият Роланд имаха доста общи черти.

— Изяде ли бонбоните? — попитах.

— Останалите не ги искам — въздъхна хлапето.

Яростта на бушуващия навън вятър се извиси до такава степен, че още малко и щеше да разтърси сградата. Само след миг обаче неистовият му вой утихна.

— Мразя го тоя звук — рече Малкия Бил, повтаряйки дословно думите на Джейми. Това ме накара да се усмихна. — И мразя да съм тук. Сякаш аз съм направил нещо лошо.

— Не си — уверих го.

— Може и да не съм, ама имам чувството, че вися тук от цяла вечност. Заключен зад решетките. И ако шерифът не се върне до мръкнало, ще трябва да остана още по-дълго тук. Не е ли така?

— Аз ще ти правя компания — изтъкнах. — Ако помощник-шерифите имат карти, ще можем да поиграем на „Къде е валето?“.

— Това е бебешка игра намръщи се той.

— Тогава на „Вижте ме“ или на покер. Знаеш ли как се играе?

Момчето поклати глава. Дланите му закриха скулите му, по които отново се търкулнаха сълзи.

— Аз ще те науча. Ще залагаме кибритени клечки.

— Предпочитам да ми разкажеш онази приказка, за която ми спомена, когато спряхме да хапнем в овчарския заслон. Не се сещам как се казваше…

— „Вихър през ключалката“ — казах. — Но това е дълга история, Бил.

— Имаме достатъчно време, нали?

Така си беше.

— И на моменти става доста страшничка — добавих. — В което нямаше нищо лошо, когато я чух за първи път — все пак си лежах в леглото у дома, а мама ми четеше на глас, — но след всичко, което ти се случи…

— Не се тревожи — каза Малкия Бил. — Приказките ти отвличат вниманието от неприятните неща. Когато са хубави, естествено. Тази хубава ли е?

— Да. Или поне винаги съм я смятал за такава.

— Тогава започвай. — На устните му разцъфна плаха усмивка. — За награда ще ти оставя последните две шоколинки.

— Те са си твои; аз предпочитам да изпуша един тютюн. — Зачудих се откъде да започна. — Знаеш ли как приказките започват с „Едно време, преди дядото на твоя дядо да е бил роден…“

— Всички започват така. Или поне тези, които татко ми е разказвал. Преди да ми каже, че съм твърде голям за приказки.

— Никога не можеш да станеш твърде голям за приказките, Бил. Без значение дали си мъж или момче, жена или момиче. Никога не сме твърде големи или твърде стари за хубавите истории. Те придават вкус на живота ни.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Извадих тютюна и хартийките. Свивах цигарата си бавно, защото тъкмо бях започнал да овладявам това умение. Когато я направих точно такава, каквато ми харесваше — заострена в онзи край, откъдето дърпаш дима, — драснах една клечка в стената. Бил седеше с кръстосани крака върху сламениците. Без да откъсва поглед от мен, той взе едната шоколинка, повъртя я между пръстите си, както аз бях навивал цигарата, и я пъхна в устата си.

Започнах разказа си малко тромаво и неуверено, защото това също бе от нещата, които не ми се удаваха особено в ония дни… макар че впоследствие овладях словесното изкуство. Нямах друг избор. Това се отнасяше за всички стрелци. С всяка следваща случка разказвах с по-голяма лекота и непринуденост. Може би защото бях започнал да чувам гласа на майка си в главата си. И той неусетно зазвуча през собствената ми уста — с всичките му извивки, нюанси и паузи.

Виждах как Малкия Бил потъва в историята и това ми достави удоволствие — сякаш го хипнотизирах отново, но по някакъв по-изкусен и красив начин. И несравнимо по-честен. Най-хубавото обаче беше, че отново чувах гласа на мама. Все едно тя отново бе при мен, извирайки от самата ми сърцевина. Беше болезнено, естествено, ала с времето се убедих, че с най-хубавите неща в живота ни често става така. Не го очакваш, ала както старите хора казват — светът е наклонен и има край.

— Едно време, преди дядото на твоя дядо да е бил роден, в края на неизбродимата дива пустош, известна като Необятната гора, живеело момче на име Тим заедно с майка си Нел и баща си Големия Рос. Дълго време тримата живели безметежно и щастливо, въпреки че не притежавали много…