Чарлз Ингрид
Да отвърнеш на огъня (6)

5.

Просторна пещера. Свят на мъгли и дъждове. На буйна растителност, която само чака първите капки дъжд, за да поникне от земята. Примитивен свят, едва докоснат от цивилизацията и в неведение за опасностите на дракския пясък. Ала въпреки това в един затънтен край на планетата е изникнала язва, раздразнена рана, която е и причината да се събере тази вечер съветът. Строен, покрит с козина хуманоид спря пред входа на пещерата, приглади космите на лицето си с ръце и се огледа. Единственото му облекло бе чифт жълти шорти, издути от множество джобове и с цепка за дългата, извита опашка. Това същество принадлежеше към народа на видрочовеците, наричащи себе си рибояди, и тъкмо неговият роден свят бе прочут с несекващите си дъждове и постоянни гъсти мъгли.

Днес те се бяха събрали заради язвата. Скал пристигна последен и макар че чуваше гласовете на Старейшините вътре, не изпитваше особено желание да се присъедини към тях. Погледна към платото от другата страна на мочурливата равнина и пасищата, чиито треви се накланяха под поривите на вятъра.

— Дълбоки мисли — произнесе някой с нисък и дрезгав глас отзад и Скал се извърна, за да се озове лице в лице с една женска, загърната в наметало с изискан бледорозов цвят, който напомняше цвета на мъглата над каналите.

— Да, така е, Мъгла над водата — отвърна Скал и я потупа по рамото.

— Очакват те.

Младият рибояд склони леко глава. И без да му казват, знаеше, че е чакан гост.

— Да влизаме тогава. Мисля, че съм напълно готов. — Той вдъхна отново свежия влажен въздух и влезе в пещерата, мърдайки наперено опашка. Този път нито запяха в негова чест, нито му подадоха лулата, но Скал нямаше нищо против. Седна, увесил нос, неспособен да погледне Старейшините в очите, макар че усещаше нетърпението им да започне разговора. Обмисли още веднъж каквото смяташе да им съобщи. Идваше направо от търговския пост с неговата хиперпространствена видеовръзка, едно от малкото места на планетата, от които можеше да се общува с цивилизация, далеч по-развита от тяхната. Скал вече се досещаше какво щяха да го питат Старейшините, знаеше и какъв отговор ще им даде.

Еднорък рибояд с посребрена муцуна и прегънати върхове на ушите първи наруши мълчанието.

— Стига сме се помайвали — изсумтя той. — Имаме проблем. Да го решим.

Всички муцуни се извърнаха бавно към него.

— Да отдадем дължимото на Едноръкия — обади се Мъгла. — Той умее да стига право до нещата.

Най-младата сред присъстващите рибоядка бе спечелила мястото си сред Старейшините заради мъдростта си и опита, за който говореше и белегът, пресичащ широкото й лице от веждата до ухото. Белег, който другите избягваха да споменават. Наричаха я Малка риба и тя се изкашля любезно, преди да заговори:

— Все някой трябваше да подхване тази тема. Раната при Три водопада се разширява с всеки изминал ден. Там гъмжи от човеци, те са като блатни буболечки. Отровата им заплашва всички ни. Казаха ми, че на двайсет левги южно от Дълбока дупка се родило двуглаво отроче.

Из кръга се разнесе недоволно съскане.

— Това не може да е истина!

— Така е, кълна се. Сама го видях, в дима. Отровата, която се оттича от раната, замърсява земята… а скоро и целия свят.

— Отрова от друг свят…

— Аииии — една от Старейшините се залюля на задните си крака, притиснала главата си с ръце.

— Трябва да се отървем от тях! — заяви рибоядът с червеникава муцуна.

— Съгласен! — потвърди Едноръкия.

Мъгла се изсмя тихо и останалите обърнаха глави и я погледнаха учудено, все още под впечатление на новината за двуглавото отроче.

— Най-сетне! Всички сме съгласни за нещо.

— Нека Скал се изкаже — предложи един младок с рунтава козина.

Мъгла кимна.

Настъпи моментът, от който Скал най-много се боеше, затова не вдигна глава, когато женската му заговори:

— Доведи ни Слънцето. Открий Воина и го върни обратно на Мъгливия свят. Той ни показа мощта си и ни пощади. Нека отново ни защити.

Без да среща погледа й, рибоядът отвърна:

— Не можем да подхванем война с човеците от други светове. Вече знаем каква цена ще трябва да заплатим.

— Готов ли си да издъхнеш от тяхната зараза?

Скал подскочи. Човекът, за когото говореха, бе герой за тях, а за него — близък приятел. Не знаеше как да им съобщи за смъртта на Сторм, защото вестта щеше да ги смаже, да лиши от надежди народа на рибоядите.

— Изключено е. Той е мъртъв! Лично гледах погребалната церемония, която ни предаваха от звездите.

— Невъзможно — въздъхна Мъгла.

Едва сега Скал посмя да срещне погледа й.

— Попитай на търговския пост. Гледахме го на стъкления екран. — Той млъкна и ги огледа, преди да продължи: — Веднъж ви го доведох, но не мога да го сторя втори път.

— Изгубени сме — прошепна Едноръкия. — Отровата ще продължи да се разпространява. Нищо ли не може да се направи?

Мъгла се изправи и се залюля на крака.

— Нима ще се предадете толкова лесно? Никога!

Тя се пресегна и пъхна ръката си в пламъците на огъня в средата на кръга. Когато я дръпна, на дланта й лежеше малък извит нож, а козината й изглеждаше непокътната.

— Ти даде близнака на този нож на Малко слънце. Ако той беше издъхнал на нашия свят, какво щеше да се случи с ножа?

— Нямаше да съществува повече — отвърна Скал.

— А това е душата на ножа. Съществува ли тя?

— Да, но… — не отделяше поглед от ножа.

— Не ми противоречи! Виждаш душата на ножа, тя съществува! Следователно съществува ножът, следователно Малко слънце е все още жив! Намери го, Скал.

Внезапно на лицето на рибояда се изписа надежда.

— Той не е на нашия свят.

Един едър рибояд се разсмя гръмко.

— Ако беше тук, нямаше да позволи на онази рана да расте. Трябва да идеш там, където те отведе душата на ножа.

Скал огледа присъстващите. Беше късен следобед, но в пещерата бе тъмно като нощ. Повечето свещи бяха угаснали, само пламъците на огъня озаряваха стените.

— Дори ако трябва да ида на други светове? — попита.

— Където те отведе — натърти Мъгла. — Където и да е.