Чарлз Ингрид
Да отвърнеш на огъня (17)

16.

Рибоядът нямаше грива на тила си, но козината му там бе настръхнала.

— Съгласен съм — заговори той, — че след като знаем кой е врагът ни, ще можем по-лесно да го победим.

Джек поклати глава.

— Искам да им отвлечеш с нещо вниманието. Докато сляза долу.

— Докато какво?

— Знаеш, че бях в Пограничните територии, защото трябваше да реша важен проблем. И Мъгла го знае също. Търсех Зелените ризи, Скал. Исках да намеря начин да сваля Пепус от власт — да го измъкна от центъра на неговата паяжина.

— Те оскверниха моя свят.

— Така е — кимна Джек. — Те нехаят за планетата, нямат представа каква вреда причиняват.

— И си мислиш, че ще повярвам на приказките ти? Наричаш ги нехайни, небрежни? Те са терористи, Джек — изплю се ядно Скал.

Джек се вгледа в блесналите му като ярко разпалени факли очи.

— Прав си — рече и изтри потните си длани в панталоните.

— Те са убийци. Но биха могли да бъдат и нещо повече. И вероятно някога са били. Те ми помогнаха веднъж, макар и движени от свои, егоистични подбуди, и сега няма към кого другиго да се обърна за подкрепа. Скал, у тях са спомените от моята младост. Трябва да науча откъде идвам, кой съм. Едва тогава ще можем да тръгнем по различни пътища.

— А какво ще стане с моя свят? Ти ще приключиш и ще си тръгнеш, а те какво ще направят?

— Дошли са тук, за да помогнат на всички. Успели са да спрат разрастването на пясъчното петно. Това е сериозен удар срещу дракската инвазия.

— Те унищожават природата — възрази Скал. — Избиват ни, също както избиват и драките — бързо и безмилостно.

— Свържете се с тях. Обяснете им какво правят. Може би ще се вслушат в думите ви.

— Ако не го сторят?

— Въпросът е или те, или драките, Скал. Можете да монтирате филтрираща инсталация на язовирните стени, това ще реши голяма част от проблема. Но драките… тях никой не би могъл да спре.

Скал поклати муцуна с прилепнали назад мустаци.

— А някога ти подарих кинжал.

— Зная — преглътна болезнено Джек.

— Нищо не знаеш ти! Нито сега, нито тогава! — Скал закрачи развълнувано в кръг. — Ножът означава, че си почетен враг. Осигурява милостива смърт, ако изгубим боя. Аз ти вярвах, доверих ти се да ускориш смъртта ми, ако загубим битката за тази планета. Имах те за приятел. А ти смяташ да слезеш долу и да се присъединиш към тях.

Джек протегна ръце и се приготви да разкопчае закопчалките на костюма. Щом ще слиза долу, най-добре да е облечен с него.

— Скал, пак ти повтарям, че не разбираш.

— Разбирам достатъчно! Ти предаде своя император, сега предаваш и нас.

— Не съм ви предал — възрази Джек, — но не смятам да ги прогоня оттук. Дай ми време да сторя това, което трябва да бъде сторено.

— Значи няма да се биеш с тях.

— Няма.

Скал въздъхна дълбоко. Джек следеше големите му очи, надявайки се да види там първия признак, че животът му е в опасност, но виждаше само безкрайна тъга.

— Какво да кажа на Съвета? — попита рибоядът. — Как да изтрия болката заради убитите другари?

— Ще им кажеш, че смятам да се срещна с хората, които строят неразрешена от никого база, и да поискам репарации, в случай че вашият Съвет им разреши да останат. А за вашите мъртви… — Джек млъкна. — Възможно е да са ги убили драките. Не зная.

— Но е възможно да са били и Зелените ризи.

— Не отричам. Кажи на Старейшините, че моля за прошка заради арогантността на човешката раса. Кажи им, че невинаги съумяваме да ценим дара на живота. И че освен извинения, семействата на загиналите ще получат приоритетни търговски правомощия.

— Хората знаят ли как да се извиняват?

— Да — кимна Джек. — Знаем.

Рибоядът размърда вяло опашка.

— В такъв случай, приятелю — поде с помръкнал глас, — ще се върна сам и ще разкажа историята такава, каквато е. Ако те нападнат, ние ще отвърнем. Съмнявам се, че ще им е лесно да те победят, когато си с костюма. Но ако загинеш, бъди спокоен — аз ще отмъстя за теб. — Той подаде ръка за сбогом.

Джек я пое. Тъкмо, когато я стискаше, дочу слаб звук някъде отдалече. Изведнъж го прониза безпокойство. Вдигна глава и се извърна.

Първо видя блясък в небето. Звукът, който наподобяваше пищене, се усилваше.

— Проклятие! Скал, изчезвай оттук! Зарови се някъде дълбоко в гората. — Той откачи шлема и разтвори костюма.

— Какво има?

— Това са дракски бойни кораби — поясни Джек, докато пъхаше крака в металните крачоли. — Сигурно ще нападнат базата. Целият район ще бъде… заразен.

Скал се наведе, вдигна ендуровите пластини и започна да си ги слага.

— Не можеш да дойдеш с мен — възрази Джек, докато се освобождаваше от колана с оръжие.

— Едва ли ще ме убедиш, приятелю, че няма да стрелят по теб — посочи с палец небето, — когато те видят.

Джек знаеше, че е прав. Драките нямаше да се поколебаят нито за миг, за тях той бе отколешен враг, към когото изпитваха непреодолима омраза.

Рибоядът разпери доволно ръце.

— Все някой трябва да оцелее, за да отнесе на Съвета извинението ти.

Джек отново се зае да закопчава трескаво костюма и да проверява индикаторите. Скал се наведе и огледа отблизо подплатата.

— Това ли е другият?

— Да.

— Интересно. — Скал едва не се раздели с мустаците си, когато Джек повдигна рязко костюма до шията си.

— Провери си оръжията — нареди той, докато си поставяше ръкавиците. — Фантом, премини от шоков импулс на бойна стрелба.

„Да, господарю.“

Земята под краката им се разтресе от приближаващите се дракски крайцери. Джек си постави шлема тъкмо когато върху базата се изсипа първият залп от въздуха. Корсарите и „ноктите“ бяха безпомощни на земята. Единствената надежда на Зелените ризи бе оцеляването на някои от корабите след първия набег, за да бъдат вдигнати в небето.

Джек продължи с прегледа на уредите за засичане и прехващане на целите. Зелените ризи можеха само да благодарят на боговете, че при тази първа атака от непосредствена близост драките не бяха успели да изстрелят ракетите си. Заради ограничената огнева мощ на близкобойните оръжия те не бяха успели да поразят отбранителните системи на базата.

Нов тътен. Крайцерите се завръщаха и щяха да прелетят над базата далеч преди Джек да се спусне долу, за да окаже някаква помощ. Но поне щеше да е там преди базата да бъде напълно разрушена. Той сграбчи Скал за ръката и се затича, без да обръща внимание на виковете му.

 

 

Колин се отдръпна намусен от мониторите, на които се виждаше районът около сградата. Тези проклети драки. Дори здрачът не бе в състояние да прикрие досадното им присъствие. Беше като в затвор, а те също го знаеха, пък и бяха уверени, че той го осъзнава. Стисна юмруци и се овладя, макар и с усилие. Беше време, когато не би позволил на подобни неща да го извадят от равновесие.

Пепус бе полудял съвсем. Колин не виждаше как другояче да определи действията му. Разширявайки непрестанно властта си над малките немощни планети, той разпалваше все повече жаждата си за власт. И всичко това ставаше чрез интриги, подклаждане на бунтове на планетите, които императорските войски отиваха да потушат, а сетне се настаняваха там — заедно с драките. Пограничните райони, които официално не бяха под юрисдикцията нито на Триадския трон, нито на Доминиона, бяха под заплахата да бъдат анексирани. Докладите на Скиталците от тези планети потвърждаваха опасенията му — макар и привикнали на свободен живот, обитателите на крайните светове едва ли биха могли да удържат военната машина на Пепус. Въпросът бе какво щяха да предприемат Аш-фарел.

Колин очакваше последните сведения от Денаро. Напоследък Пепус бе успял да проникне в информационните канали на Скиталците и Колин се чудеше дали на Денаро може да се разчита. Така и не бе съобщено нищо официално за инцидента с Гибън, ала младият мъж със сигурност знаеше, че е сред заподозрените.

Зад гърба му отекнаха стъпки и той се извърна. Джонатан бе въвел Денаро без предизвестие. Мъжът се изправи с горда осанка до стената. Имаше нещо предизвикателно в погледа му.

— Какви са новините?

— Фарсийнг е изгубен, ваше високопреосвещенство, вече е под властта на императора с претекст, че го защитава от Аш-фарел.

Още един удар. Колин се надигна, давайки си сметка, че го наблюдава човек, който се надява да го замести на поста му.

— Изгубен? Какво означава това — изгубен?

— Анексиран. Аш-фарел наистина се появиха там, но само прелетяха наблизо, без да атакуват. Населението обаче вече се бе обърнало с официална молба за помощ към Пепус.

— Ясно. — Колин прекоси малкия си апартамент и се настани до любимата си масичка от Земята, от която все още черпеше енергия и вдъхновение. — Аш-фарел действително ли смятаха да атакуват?

— Не мога да го потвърдя, но вероятно космопортът е гъмжал от агенти на Пепус. Сведенията, получени от наблюдателните станции, са били манипулирани.

— Естествено. — Колин плъзна длан по масичката. — Не мога да обвинявам колонистите на Фарсийнг за решението. Колкото и късогледо да ми се струва. Направили са каквото са сметнали за необходимо. Животът навсякъде във вселената е безценен.

— Но, ваше светейшество…

— О, престани, Денаро. Отнасяш се с мен като с някаква чуплива реликва. Аз съм човек от плът и кръв като теб, не някакъв светия.

Денаро отстъпи назад, сякаш го бяха зашлевили.

— Ваше преподобие.

— Пепус е организирал всичко. Казах ти вече, не мога да ги виня. Не са имали никакви шансове. — Колин вдигна глава и се намръщи. — Инструктирай Джонатан и Маргарет да се свържат с другите планети от Покрайнините и да ги предупредят за тактиката на императора. Макар че се съмнявам Пепус да мине два пъти с един и същи номер.

— Да, ваше преосвещенство. Но защо го прави сега?

— Сега ли? Защото е в съюз с драките.

— Не можеше ли да постъпи по същия начин и когато воюваше с тях?

— Би могъл, разбира се. Но тогава съществуваше реална опасност инвазията да е истинска. Не. Заради съюза сега драките са преустановили завладяването на нови планети. Вероятно ги е страх повече от Аш-фарел, отколкото от нас. Използват ни като буфер. Страхът разяжда, Денаро. Драките чакат да разяде първо нас. — Денаро продължаваше да мълчи и след известно време Колин го попита: — Какво е положението със записите?

Лицето на младия мъж поруменя.

— Не са били унищожени. Смятали са, че това ще стане при атаката на Аш-фарел. Не са посмели да унищожат най-важната част от материалите и те са попаднали в ръцете на Пепус.

Колин изведнъж се почувства стар и уморен. Вдигна бавно ръка от масичката. Колонията Фарсийнг бе един от най-големите и най-развитите аванпостове на Скиталците, разположена бе на важен кръстопът между планетите на Доминиона и Пограничните територии, място, където корабите излизаха от хиперпространствен скок, за да извършат корекция в курса. Също като Бития. Информацията, попаднала в ръцете на Пепус, само щеше да засили подозренията му.

Единствената империя, от която Пепус се страхуваше, бе тази, която по негово мнение строеше Колин. Безполезно бе да обяснява на своя стар приятел, че това е Божия империя и че за нея не съществуват никакви граници.

— Искам да си изключително внимателен — посъветва той Денаро. — Пепус може да използва случая и да ни обвини в предателство.

— В предателство?

Колин си позволи една горчива усмивка. Денаро беше войнстващ Скиталец и мислеше с други критерии. А сега, когато назряваше конфликт с императора, прелатът се чувстваше слаб и неподготвен. Добре. Не искаше да започва война между Пепус и Скиталците.

— Точно така. Императорът отдавна се бои, че аз мога да управлявам по-добре от него. Тъй като свали Регис, през целия си живот очаква да му се случи нещо подобно. Ще се погрижим очакванията му да се окажат напразни.

— Разбирам…

Колин наблюдаваше внимателно младия мъж. Ако той наистина възнамеряваше да го измести от поста, току-що му бе поднесъл главата си на тепсия. Отсега нататък часовете му щяха да са преброени.

Възрастният мъж въздъхна и се изправи. Да става каквото е писано. Денаро се обърна, сякаш се готвеше да си тръгне.

— Денаро.

— Да, ваше преподобие?

— Някакви новини от Амбър?

Отново лека руменина по лицето.

— Не, ваше преподобие.

Защо се притесняваше толкова? Дали защото не знаеше нищо за нея, или по някаква друга причина? Колин пъхна ръце в джобовете на комбинезона си.

— Трябва да я открия.

— Няма да е лесно… като се има предвид миналото й.

— Зная. Но тя е под моя защита и трябва да знам къде се намира и какво прави.

— Аз ще я намеря — обеща Денаро.

— Чудесно. И ми прати Джонатан, ако обичаш.

Когато Денаро отвори вратата, отвън повя хладен въздух. Колин се върна при мониторите и се втренчи в тях. Замисли се за Амбър и Джек. Чудеше се къде ли са сега и как ще се справят през идните месеци. Освен новините от Денаро той бе получил сведения и за още един свят, нападнат от Аш-фарел. И този път не бяха взели пленници.