Чарлз Ингрид
Да отвърнеш на огъня (18)

17.

Амбър изгуби четири седмици, преди да пробие защитата на Уинтън. Може би никога нямаше да се досети, но щом името на императора, за чието сваляне бе помогнал, отваряше вратата на помещението, имаше някаква перверзна логика в това „Пепус“ да е паролата за достъп до секретните му файлове. Тя знаеше, че нито императорът, нито Вандовър Баадластър биха се досетили за нея.

Записките на Уинтън бяха разхвърляни, но веднъж вникнала в начина му на мислене, тя започна да извлича информация от тях. Не бяха подробни описания, по-скоро кратки бележки. На няколко места се споменаваха Зелените ризи, както и жена с прозвище Графинята. Уинтън също я бе издирвал, но смъртта му на Бития бе сложила край на търсенията му. Изглежда, тази жена наистина имаше аристократична жилка, но откриването й вероятно щеше да е много трудно. От записките също така се потвърждаваше, че именно Зелените ризи са отвлекли Джек, за да го пратят на Лазертаун, въпреки че конците е дърпал Уинтън. Тъй като опитът им заплашвал да се провали, те сметнали, че ще е по-добре да премахнат Джек, отколкото да го оставят жив.

Освен това узна, че Бития е трябвало да се превърне в смъртоносна клопка за Колин — или след директен конфликт с императора, или като Скиталецът бъде обявен за месия в смисъла на битианската култура. Вместо това Джек бе осъществил пророчеството, а Уинтън бе изгубил живота си.

Но Уинтън не е бил сам в тези сложни машинации — имал е и партньор, чието име обаче не се споменаваше.

Тъкмо приключваше с четенето, когато през вратата нахлу един робот пазач. Светлините угаснаха и тя застина неподвижно, замислена над току-що прочетеното.

— Стой! Остани на мястото си и представи идентификационен чип за разпознаване!

Амбър се вцепени. Нямаше никакво намерение да отговаря, можеха да я познаят по гласа. С движение, което датчиците на робота вероятно щяха да възприемат като подчинение, тя измъкна един флакон от джоба си и изпразни съдържанието му.

Спреят имаше двойно предназначение — частиците му можеха да замъглят сензорите на робота, а същевременно, полепнали по тялото й, те прикриваха топлината му. От гледна точка на робота тя току-що се бе изпарила. И все пак не успя да се измъкне достатъчно бързо — в последния миг той подаде тревожен сигнал за помощ.

Докато се промъкваше край него, посегна и се опита да изтръгне контролното табло на гърдите му. Успя, но таблото остана да виси на жиците и изглежда машината все още функционираше. Роботът стреля с парализиращо оръжие и едва не я уцели.

Изстрелът попадна в стената и я озари в зловеща синкава светлина. Амбър се втурна по коридора, усещайки как сърцето й блъска в гърдите. Още един инфразвуков изстрел удари в стената до нея. Тя потрепери, когато разсеяният лъч засегна ръката й и я накара да се сгърчи в мъчителна конвулсия. Миг по-късно вече бе свила зад ъгъла.

В далечината се чуха стъпки — полиция или хората на Баадластър. Амбър си пое дъх и се спусна чевръсто по стълбите. Скочи на долната площадка, спря за миг да си поеме дъх и се ослуша. Когато продължи по стълбите, вече се стараеше да се движи безшумно.

Докато слизаше, извади от джоба си миниатюрно устройство. На него бе записан шумът от стъпките й върху металните стъпала. Нагласи го така, че да ги възпроизвежда отново и отново, постави го в ъгъла на стълбището и продължи.

Нощното осветление озаряваше пода с призрачно сияние. Докато се носеше безшумно по коридора, Амбър оглеждаше вратите. Трябваше час по-скоро да стигне далечния край, където беше изходът. Озове ли се там, задачата й ще стане далеч по-лека.

Наближи ъгъла, прилепи се към стената и надзърна внимателно. Вратата беше отворена! Тъкмо се затваряше, но вероятно срещаше някаква съпротива — прах или песъчинки, защото се движеше бавно. Тя се хвърли напред и успя да се шмугне в последния миг.

Спря от другата страна и се намръщи от болка. Затварящата се врата бе ожулила петата й. Чудеше се дали някоя от камерите е успяла да я заснеме. Джек щеше да я одере жива, че поема подобни рискове — ако Пепус не го изпревари. За първи път съжали, че не разполага с подходящи инструменти. Сега щяха да й свършат добра работа.

Пое си въздух и напусна неохотно сянката, в която се бе притаила. Когато пристъпи напред, отнякъде блесна ярка светлина, която я заслепи. Амбър отскочи слепешката встрани.

Нечия огромна ръка я сграбчи и я дръпна встрани от осветения кръг.

— Ето че пак се срещнахме, милейди Амбър.

Сърцето й блъскаше като полудяло, докато К’рок я притегляше към себе си. Тя усещаше вибрациите на огромния му гръден кош, когато той добави шепнешком:

— Вие, хората, май не виждате добре в тъмното. Стъпи на краката ми и остави да те нося — преследващите ще виждат само гърба ми.

Милосецът я прегърна още по-здраво и я понесе през двора. Зад гърба му се разнасяха викове, в ноздрите й нахлуваше странната тръпчива миризма на огромното му тяло. Сърцето — или сърцата му — тупкаха оглушително. Той си пое въздух и извика:

— Тук няма никой. Тръгвам си.

Нечий глас го инструктира да спира всеки, който му се стори подозрителен, и добави:

— Ако обичате, командир К’рок.

— Обещавам. — Сетне, по-тихо: — Ще имат да вземат.

— Какво правиш?

— Измъквам те. Ти не слушаш моите предупреждения.

— Така е.

К’рок изръмжа. Продължаваше да я стиска с яките си ръчища и тя си помисли, че само да поиска, би могъл да я строши като вейка.

— А трябваше да ме послушаш. Не бива да се появяваш тук.

— И без това вече приключих.

Бяха близо до външната ограда, добре осветена и охранявана. Амбър се огледа, притича до едно дърво, покатери се на него и се скри в клоните.

— Оттук нататък и сама ще се оправя — извика тихо тя.

Милосецът остана долу.

— Не мисля така. Министърът на войната не е глупак. Остани тук. Ще докарам кола. — Поклати огромната си глава и се отдалечи бързешком.

Амбър остана на дървото. Едва сега забеляза, че трепери от напрежение. Нямаше друг начин, налагаше се да се довери на К’рок, независимо от рисковете.

Скоро към дървото се приближи кола. Спря и вратата се отвори. Амбър се спусна, притича и се пъхна вътре, като се притисна до К’рок, чието туловище почти изпълваше купето.

— Сега накъде?

— Към покрайнините на Малтен. Спри пред някой бар. От там и сама ще се оправя.

К’рок изсумтя и подкара колата. Тъкмо излязоха, когато запищяха сирени и всички врати се затвориха.

— Къде ще идеш сега? — попита я той.

— Още не зная. На някое безопасно място. — Помисли си за Колин, но отхвърли идеята. На Денаро не можеше да се има доверие, а и Пепус знаеше, че и преди се е крила при прелата. Не биваше да го излага на риск. Сви се на пода, притисната до ботушите на милосеца, и се замисли. Изведнъж й хрумна една идея.

Беше задрямала, когато К’рок я сръга.

— Изглежда наближаваме, след като трябваше да карам почти цяла нощ — изсумтя недоволно той.

Навън бе непрогледна нощ. Бяха спрели пред масивна каменна къща, озарена само от сиянието на луната. Цялата бе опасана с охранителни камери и докато ги гледаше, Амбър се подсмихна. Жената, която търсеше, очевидно живееше тук.

— Това какво е? — попита К’рок. — Гробница, храм?

— Не — отвърна Амбър и отвори вратата. — Тук живее една приятелка, казва се Сейди. — Тя посочи тъмния вход. — Мястото е като айсберг, четири пети са под земята. — Измъкна се навън и се наведе към колата. — Благодаря, командире — рече на изпроводяк.

— Има защо — кимна той. — Кажи ми, ако знаеш… — ала не продължи.

Тя се досети какво иска да попита. Преди да отговори, се усмихна:

— Доколкото знам, е жив и още рита.

Милосецът грейна в усмивка.

— Благодаря ти! А сега, лейди Амбър, вече става късно. Трябва да ида някъде и да се напия, за да разполагам с достоверна история, когато се върна в казармите.

Младата жена се отдръпна и изпроводи с поглед колата, докато се отдалечаваше по улицата. Камерите проследиха внимателно движенията й.

— Нямам уговорена среща — повтори за десети път Амбър. — Но трябва незабавно да се срещна със Сейди. — Пристъпваше от крак на крак пред масивната врата, върху която бяха изрисувани три топки — гербът на притежателката на къщата. Механичният глас повтори безизразно:

— Мадам нареди да не бъде безпокоена…

— Но май ще променя нареждането си — на екрана се появи възедра жена с огромен бюст и двойна брадичка. Косата й беше разчорлена, а лицето — подпухнало. — Кой е там? Излез от тъмното да те видя.

Амбър пристъпи към камерата и си свали качулката.

— Мили Боже! — възкликна Сейди. — Амбър, ти ли си?

— Да, госпожо.

— Небеса! Момичето се е превърнало в жена. Къде е Джек?

Вече се беше подготвила за този въпрос.

— Джек е мъртъв.

— Хайде бе! Гледах новините. Покажи ми тялото и тогава ще повярвам, че Джек Сторм е мъртъв. Този тип е замесен от друго тесто. — Жената се наведе към екрана. — За какво си дошла, миличка?

— Трябва ми убежище — отвърна Амбър и в следния миг изгуби съзнание и се свлече на стълбите.