Чарлз Ингрид
Да отвърнеш на огъня (22)

21.

Сейди я пронизваше със суров поглед. Амбър се надигна, опитвайки да се съвземе от изненадата.

— Ти ровичкаш в мозъците на тези нещастници — поде тя. — Срещала съм какви ли не боклуци на улицата, но това тук…

— Това тук е застраховка — прекъсна я Сейди. — Пък и, момичето ми, не вярвам, че имаш правото да ме съдиш. Затова ли дойде при мен? Затова ли ме молеше да те скрия? Или по-късно ти хрумна?

— И за това също — призна Амбър. — Само аз мога да прониквам във файловете на Пепус.

Сейди зяпна от изненада.

— Божичко! — възкликна. — Ти си все така пълна с изненади. Изключи компютъра и се качи горе с мен. Доста е хладничко тук.

— Трябва да открия един човек.

— Горе има терминал. Ако реша, че си заслужава цената, ще го обсъдим.

Тя се обърна с изненадваща грация и излезе.

Амбър сметна, че ще е най-добре да я последва.

 

 

Вторият крайцер успя да ги открие едва на третия ден след катастрофата. Преди това Джек бе видял как Аш-фарел се приближава към разрушения кораб и го взема на буксир. Вече бе изгубил връзка с Фантом, когато това се случи, и преживя раздялата като смърт на любим човек. Това бе последната му връзка с живота му, преди да бъде предаден в Пясъчните войни.

Освен това Рицарят никога не допуска да изгуби бойния си костюм. Смята се за най-големия позор. Не само го бе изгубил, но не бе задействал и ръчката на мъртвеца, с което оставяше костюма на разположение на всеки противник, който реши да го изследва. Аш-фарел вероятно още не знаеха на какъв безценен дар са се натъкнали. И какво ли щяха да направят с късчето жива материя в подплатата?

По някое време след евакуацията Крайслер бе изгубил присъствие на духа.

— Защо не идват да ни довършат? — повтаряше той отново и отново. — Висим тук, насред космоса, без никаква надежда. Защо не приключат с нас?

— Млъквай! — скастри го Джек и помощникът го погледна изплашено.

Прибраха капсулите една по една — заедно с трите големи спасителни лодки. Само двама души от екипажа бяха останали на борда на разрушения крайцер — като се изключат загиналите при атаката. Настаниха Сторм в нова каюта, дадоха му топла храна и го оставиха да се изкъпе. След това му казаха да се яви на мостика.

Стауб вече го очакваше там с помръкнало от умора и недоспиване лице, в компанията на друг офицер от Зелените ризи. Двамата вдигнаха глави, когато Джек влезе.

— Джек, това е капитан Тронски. Трон, представям ти човека, който стои зад операцията.

— Ще ми се да знаех, че ще срещнем Аш-фарел в този квадрант — рече Джек и подаде ръка.

Трон я пое с усмивка. Имаше закръглено лице и набито и мускулесто тяло. Той се наведе отново над картата, която двамата със Стауб изучаваха, и посочи един сектор.

— Според нас идват от тази посока, макар че е трудно да се определи след скок. Дори не знаем дали са предполагали, че ще се натъкнат на кораб, или са ни срещнали случайно.

— Успяхте ли да отвърнете на огъня? — обърна се Джек към Стауб.

— Нямахме никакъв шанс. Скоростта им бе далеч по-висока от нашата.

— Най-вероятно са се готвили за нов скок.

— И аз това си мислех — кимна Тронски.

— Накъде биха могли да се отправят оттук?

— Към Пограничните територии или в обратна посока — за Клактут.

Стауб облиза устни.

— Господа, имам въпрос. Дали трябва да продължим към предварително определената цел, ако и Аш-фарел са се отправили натам?

— И дали въобще да продължаваме? — добави тихо Джек.

— Щом сме решили — ще се бием — заявиха едновременно Стауб и Тронски.

— Но камерите останаха на първия крайцер.

Двамата мъже го погледнаха учудено.

— Имах предвид, че са ни нужни доказателства за предателската дейност на Пепус — обясни той. — Само така можем да му създадем неприятности.

Стауб кимна.

— Прав си. Няма да успеем да изпълним първоначалния замисъл, но затова пък имаме достатъчно оръжие, за да въоръжим всички на борда. Все още можем да нанесем сериозен удар на Пепус.

— И да измъкнем онези нещастници оттам? — попита Джек и изведнъж го изпълни гняв. Без бойния костюм щеше да е почти безпомощен срещу драките. Как можа да допусне подобно нещо? Тези хора нямаха представа срещу какво се изправят.

— Сега не е време да си играем на думи. Даваме си сметка, че ни очакват тежки загуби — но имаме достатъчно „нокти“, за да приберем оцелелите.

Джек погледна към Тронски.

— Ще бъде почти самоубийствена мисия.

— Не ни е за първи път. Пък и по-добре от нищо.

Джек почувства, че сърцето му блъска лудо. Изведнъж си припомни какво им казваше инструкторът в казармата: „Няма костюм, няма войник“.

Не му оставаше друго, освен да се опита да го опровергае.

— Господа, виждам, че сте заети. Ще ви оставя.

 

 

Колин отново бе сам и затворен в апартамента си. Докато плъзгаше поглед по мебелите, изведнъж си даде сметка, че би задържал само две неща — порцелановия сервиз и масичката от червено дърво. Но порцеланът никога не би издържал на силните вибрации в космоса, а масичката бе прекадено тежка, за да я носи.

Човек на неговата възраст да притежава толкова малко неща. Колин се усмихна тъжно. Всъщност само от това имаше нужда. Когато си отдаден на службата към Бог, удобствата са само преходно явление.

Все още не беше свършил някои важни неща и се надяваше, че Джек Сторм няма да му се сърди. Бяха открили Амбър при една лихварка на име Сейди. На вратата й имаше ключалки, към които дори Пепус не би посмял да посегне. Младата жена щеше да е в безопасност там, поне докато Сейди не реши да я изгони.

— Ваше преподобие? — на прага стоеше Денаро и го гледаше очаквателно.

Колин въздъхна.

— Тъкмо се прощавах.

— Но вие ще се върнете.

— Разбира се — никога преди Колин не се бе съмнявал в това. Той вдигна куфарчето. — Предполагам, че Джонатан е долу и дава последни наставления на Маргарет?

Денаро кимна. Имаше неразгадаемо изражение на лицето, когато Скиталецът мина покрай него и излезе в коридора.

— Направи ли каквото ти казах?

— Да. Ще предадат на Амбър, че Сторм е бил на Планетата на мъглите и се е срещнал със Зелените ризи. Не разбирам откъде научихте…

— Не е твоя работа да разбираш всичко, което правя. — Той стисна младия монах за ръката. — Нямам нищо общо със Зелените ризи, Денаро. Хубаво е да знаеш, че възможностите на Скиталеца се простират много по-надалече.

Денаро го погледна изненадано. Колин вече беше при асансьора. За първи път си позволяваше да разговаря така откровено с Денаро. Докато се спускаха надолу, си помисли, че никой, дори Денаро, не разбира защо тръгва на това пътуване. От дни върху масата на Колин бяха разгънати звездни карти и младият монах не можеше да скрие объркването си.

Колин се надяваше, че е така и с останалите. Поне засега той бе единственият, който виждаше цялостната картина в перспектива. Въпросът беше дали трябва да я запази за себе си, или ще бъде по-правилно да я сподели и с другите. Само той знаеше къде ще бъде следващият удар на Аш-фарел и смяташе да бъде там.

Джонатан вече го очакваше във фоайето, с разтревожено изражение.

— Ваше светейшество, търси ви императорът. Би искал да ви приеме.

— Кажи му, че корабът вече ме чака. Не мога да пропусна определения час за излитане.

Джонатан се намръщи. Колин забеляза с изненада, че косата на слепоочията му е прошарена.

— Негово величество ми каза да ви предам, че би могъл да отложи старта за неопределено време.

С други думи, императорът бе решил да му създава проблеми. Колин погледна нагоре по стълбите и за миг му се дощя да се прибере в уютния си апартамент. Но не биваше да се връща, дори само за да проведе разговора. Боеше се, че ако направи крачка назад, няма да намери сили да поеме отново. А трябваше да го направи, заради бъдещето на колониите на Скиталците.

— Е, добре тогава. Организирай видеовръзка. Но искам да разговаряме насаме.

— Ще бъда отвън при колата — вметна Денаро.

Колин го погледна и изведнъж му хрумна нещо.

— И да няма неприятности с охраната.

Младият монах задържа погледа му. Пръстите му опипваха дървения кръст.

— Няма — рече тихо. — Никакви неприятности с драките. Не и този път.

Джонатан се въртеше около монитора. Извърна се, когато Денаро излезе, и подхвърли тихо:

— Става все по-невъздържан.

Колин пристъпи към паравана със звукова завеса, но преди това отговори на Джонатан:

— Така е, защото има гореща кръв. С времето ще се оправи.

Джонатан се намръщи, но не отговори. И без това Колин вече беше от другата страна на завесата. Мониторът блесна още докато се настаняваше в креслото.

— Добро утро, Пепус — поздрави той мъжа с червеникава щръкнала коса, който го гледаше от другата страна. — С какво мога да ти бъда полезен днес?

— Зарежи глупостите, Колин. Какво си намислил?

— Затънал съм до гуша в работа заради колонии, които заплашват да ме съдят заради протекцията на Триадския трон. А ти?

— Аз пък съм затънал до гуша заради драките.

— Ти сам избра това решение.

— Така е, признавам. Защо напускаш нашия красив Малтен?

— Заминавам на обиколка. Имам право, нали?

Пепус го гледаше втренчено. Крайчецът на устата му потрепваше, но Колин не знаеше дали прикрива усмивка, или е от нерви.

— Аз пък съм небесен рибар. Но се опасявам, че все някоя и друга риба може да се измъкне от мрежата ми.

Зад завесата Джонатан му направи знак, че времето изтича. Колин го погледна за миг и премести поглед към императора.

— Нямаш причини да ме задържаш, Пепус.

— Ами ако става въпрос за предателство?

— Ако го мислеше наистина, нямаше да ме търсиш. Щеше да пратиш войниците си да ме арестуват. Аз не подкопавам властта ти и ти го знаеш.

Пепус се облегна назад.

— Скиталците са съществували преди теб и ще продължават да съществуват и след като си отидеш.

— Надявам се.

— По дяволите, Колин, престани да ме притискаш! Щом колониите ти искат да бъдат анексирани, не виждам какво ще загубиш от това. Нали не отхвърлят вярата?

Колин се наведе към екрана. Искаше да е сигурен, че Джонатан няма да прочете какво казва по устните му.

— Пепус, има едно царство, което е по-могъщо от твоето, и това е Царството Господне. Царство, в което данъците не са пари, а добри дела. Ако продължаваш да ме пристискаш, ще потърся помощ и подкрепа от Доминиона.

— Те никога няма да се отзоват на призива ти.

— Не ме карай да мисля, че си толкова глупав да ме подценяваш. И двамата знаем, че не е така.

Пепус потъна в мълчание. После попита:

— Ако… се съглася да отстъпя, ще останеш ли?

— Не. Не и сега. Все още не мога. Трябва да приключа с едно разследване.

Императорът се изправи.

— Божичко, човече, да не си тръгнал да гониш Аш-фарел?

— Познаваш не по-зле от мен принципите на Скиталците. Щом Божият син е вървял между звездите, кой може да каже къде е стъпвал кракът му? Дори загадъчните Аш-фарел може да са чували за Него.

— Колин, аз…

— Времето ми изтича — прекъсна го с хладен глас Колин. — Трябва да вървя.

— Колин…

— Императоре! — гласът на религиозния водач беше рязък като бич.

Пепус се прегърби. После махна с ръка.

— Добре, добре. Сега не е време да се караме. Но един ден ще проверим кой притежава по-голяма сила.

Колин не отговори. Излезе иззад завесата и подхвърли на Джонатан:

— Да бързаме, преди да си е променил решението!