Чарлз Ингрид
Да отвърнеш на огъня (2)

1.

Колин наведе глава и преви рамене. Влажният вятър рошеше оредяващата му коса, но не той го караше да забави крачка, докато пресичаше пространството пред своя дом. Още преди да вдигне очи, за да срещне погледите им, чу характерното потракване на дракските челюсти, докато насекомите се скупчваха пред собствената му врата, очакваха го настръхнали, сякаш той бе врагът и чужденецът тук, а не те. Бяха трима, точно колкото и неговите телохранители, преди да ги заместят, и когато спря пред тях, дървеният кръст на гърдите му се люшна. Той го задържа с ръка, усещайки как фасетните очи на насекомите го оглеждат внимателно. Израженията им бяха скрити зад непроницаемите хитинови маски.

Проповедникът преглътна с горчивина, припомняйки си за пореден път, че сега драките не бяха врагове, а наложени с волята на императора съюзници. Но той не им вярваше, както не вярваше и в думите на някогашния си приятел, император Пепус.

— Представете се — излая най-високият от тримата драки. На гърлото му бе поставен имплантант.

Колин въздъхна.

— Колин от Синьото колело — произнесе, недоволен от гласа си. Глас на стар човек. Слаб. Изгубил надежда. Стисна неволно юмруци. Нима бе предал всичко, в което някога бе вярвал, само за да запази жалкото си съществуване?

Дракът протегна напред ръце, чиито пръсти завършваха с издължени и закривени нокти, и се извиси над него.

— Минавай — изрече дрезгаво той.

Скиталецът вирна брадичка и пристъпи между двамата, които тъкмо се отдръпваха настрани. Чу развълнуваното потракване на челюсти и осъзна, че и те като него избягваха боязливо какъвто и да било допир. Зад вратата вече го очакваше Джонатан, който побърза да го хване под ръка. Ала кой знае защо Колин не можеше да се успокои толкова бързо.

— Пусни ме — тросна се той.

— Ваше светейшество…

Колин спря рязко и се подпря на стената. Вратата зад гърба му се затръшна.

— Извинявай, Джонатан. Не заслужаваш подобно отношение.

Едрият мъж кимна бавно. Колин неволно потрепери и притисна ръце към тялото си.

— Студено е тук. Усеща се, че наближава зимата — сигурно скоро ще завали.

— Наредих да затоплят апартамента ви. Да ви поднесат ли чай?

Идеята му се стори добра.

— Сам ще си взема. Трябва да напиша една възхвала. Кажи на Маргарет да не ми прехвърля нито един телефонен разговор тази вечер. — Джонатан се поклони и се отдалечи към кухнята.

Останал най-сетне сам, с таблата с чай в ръце, Колин се заизкачва по стълбите към своя апартамент. Напоследък аудиенциите при Пепус бяха започнали да го отвращават, сякаш императорът беше някакъв паразит, дяволско изчадие, с което Колин трябваше непрестанно да мери сили. На всичко отгоре сега искаше от него да напише хвалебствие за командир Джек Сторм, загиналия водач на доминионските Рицари. Щеше да има официално погребение с всички необходими почести, въпреки че тялото на Джек така и не бе намерено — водеха го изчезнал по време на акция.

След като изкачи стълбището и спря да си поеме дъх и да позволи на подутите си колене да си починат, Колин се приближи към убежището си — малък, но удобен апартамент, скрит дълбоко във вътрешността на щаба на Скиталците.

Постави подноса на ниската дъбова масичка, донесена от старата Земя, и прокара пръсти по лакираната й повърхност. За миг му се стори, че долавя стаения вътре живот, диханието на един отдавна изчезнал свят. Колин изпъшка уморено и се отпусна на дивана.

В късния следобед стаята тънеше в сумрак, но той не включи светлините, предпочитайки уюта на полусенките.

— Остаряваш — промърмори проповедникът. — След като преглътна присъствието на враг на прага.

— Не знаех, че си склонен да преглъщаш подобни неща — отвърна някой от сенките и една фигура се приближи към него.

Колин подскочи стреснато, поля се с горещ чай и изруга. Високият мъж се разсмя и се наведе да му помогне.

— Боже мили! — възкликна проповедникът. — Какво правиш тук? Не трябваше ли да си мъртъв?

— Нали знаеш — слуховете за моята смърт са твърде преувеличени.

— Мили Боже, Сторм, почти бях повярвал, че си загинал. Какво правиш тук?

Джек се отпусна в креслото срещу него.

— Исках да ти благодаря за всичко, което направи.

— И двамата можехме да пострадаме, ако те бяха видели да влизаш.

— Какъв Рицар щях да бъда, ако не мога да се промъкна покрай неколцина драки.

Колин млъкна и втренчи поглед в ръцете си. Не беше предложил на Джек чай, но нямаше нужда. Рицарят знаеше, че може да се чувства като у дома си.

— Какво те кара да подхвърляш подобни меланхолични забележки късно следобед? — попита го усмихнато Джек.

— Как иначе, след като искат от мен да напиша надгробно хвалебствие?

— А! — възкликна съчувствено Джек. — Случва се с всеки от нас, рано или късно.

— Точно ти не може да не го знаеш. Ставаше дума за твоето погребение.

— Какво?

— Не ми казвай, че не знаеш.

— Че оттогава минаха само няколко месеца.

— Дракският посланик настоя да те извадим от списъците на Рицарите и да те обявим за загинал. В твое отсъствие К’рок бе повишен в длъжност командир. — Колин наблюдаваше как се сменя изражениято върху лицето на Джек.

— К’рок?

— Кой друг?

— Помислих, че може да е някой от драките… — Млъкна за малко. — Добре. Милосец или не, К’рок е най-подходящата кандидатура за този пост. Не зная само дали драките си дават сметка кого държат в пазвата си…

— Сигурно не знаят — прекъсна го Колин. — В края на краищата милосецът работи за тях повече от двайсет и пет години.

— Не е чак толкова много — подсмихна се Джек. — К’рок е роден на свобода и е израсъл в борба с драките. Бил е принуден да им сътрудничи под смъртна заплаха, но при първа възможност ще се измъкне от опеката им. Според мен той е наистина най-добрият избор за тази работа. Знаеш ли, ще взема да си остана мъртъв.

— Радвам се, че го реши, без да те убеждавам повече — кимна с мрачно задоволство Колин.

— Нали не мислиш, че бих допуснал да те изложа на опасност?

— Благодаря ти за загрижеността, но ми се струва, че веднъж вече стигнахме до някакво споразумение за нашата обща стратегия на действие. Всъщност, като стана дума за това, какво, по дяволите, търсиш на Малтен?

— Мислех, че съм ти създал предостатъчно неприятности. Истината обаче е, че ми хрумна по-лесен начин да осъществя замисленото. Кога е погребението?

— Вдругиден.

— Ще ти трябва ли свита?

— Разбира се. Аз… — Колин поклати глава. — Ох, не. Решил си да се промъкнеш между моите хора.

— И не само от суета. Наистина трябва да съм там. Не бих искал да излагам на опасност Амбър, като се свържа с нея.

— Наистина ли вярваш, че ако успея да те вкарам в двореца, тя няма да долови присъствието ти?

— Мога само да се надявам — отвърна Джек. — Но дори да ме забележи, смятам, че ще изиграе ролята си добре. Ти я познаваш.

— Този твой… замисъл. Трябва да е нещо много важно, щом си готов да се изложиш на подобен риск.

— Така е — усмихна се Джек. — Намислил съм да постъпя при Зелените ризи.

Чашката за чай отскочи от масата и се разби в краката на Колин. Той дори не забеляза, че я е изпуснал. Лицето му бе пламнало.

— Това е недопустимо. Джек, тези типове са убийци — по-добре да си имаш работа с Пепус. Ако не друго, той поне е защитник на реда и закона.

— Може да са терористи, но не съм забравил, че тъкмо те откриха криогенния кораб и ме събудиха след седемнайсет години сън.

— За да те превърнат в пионка.

— Виж, в това не успяха.

— Засега. Зависи обаче какво ще се съгласиш да направиш за тях. Ако поискат да унищожиш Рицарите?

По лицето на Джек премина сянка.

— Никога — отсече той. — Излишно беше да питаш.

— Правя каквото смятам за необходимо. Смятах, че целта ти е Пепус… Да свалиш разядено от корупция управление е едно нещо, да подкрепиш престъпна и терористична организация — съвсем друго. Всеки човек си има цена. Питам се каква ли е твоята.

— Обещаха да ми дадат името и адреса на доктора, който ме е намерил.

Двамата мъже се спогледаха. Колин въздъхна и попита:

— Защо? Защо ще ти позволят да узнаеш истината след всичко, което се опитаха да ти сторят?

— Докторът навярно има архив. На криогенния кораб се съхранява част от собствената ми памет — изгубената част. Искам си я обратно. Искам си миналото. Искам онази част от съзнанието ми, която съм изгубил.

— Май искаш твърде много — промърмори Колин. — Сигурен ли си, че си готов да се изправиш срещу подобно нещо? Мнозина от нас биха дали мило и драго, за да забравят някои неща от собственото си минало. — Той се покашля. — А и никак не ми се нрави идеята да влезеш в контакт с тези негодници.

— Странно — поклати глава Джек. — Защото те говорят с голямо уважение за теб. Всъщност те ме насочиха към теб.

— Какво? — Скиталецът се надигна изненадан.

Преди някой от двамата да продължи, в стаята отекна звън. Колин изчака няколко секунди да се успокои, после произнесе с висок глас:

— Какво има?

На екрана изплува лицето на Джонатан — но не преди Джек да се спотаи в ъгъла.

— Простете, че ви безпокоя, но Денаро е тук…

Колин се пресегна и изключи звука. После погледна към Джек.

— Той сигурно знае за присъствието ти тук.

Джек поклати отрицателно глава. Колин се извърна към монитора.

— И какъв е проблемът?

Джонатан повдигна рамене. После се приближи към екрана.

— Ваше светейшество, той е въоръжен до зъби. Смята, че животът ви е в опасност. — Отстъпи встрани и на екрана се появи едър мъж във военна униформа. Джек преброи три оръжия на раменете му, а и масивният кръст би могъл да се използва по предназначение, за което монасите едва ли се досещаха.

— Кажи му, че сега медитирам и не желая да ме безпокоят.

Сторм махна с ръка и Колин спря.

— Може да ни бъде от полза — прошепна Джек.

— Не и ако открие, че си тук и смяташ да се съюзиш със Зелените ризи.

Двамата мъже се спогледаха. Джек бе обучил Денаро да носи боен костюм, макар че Скиталецът имаше свои идеи за това как да го използва.

— Ако ме включиш в свитата си, той ще разбере — рано или късно.

Колин се поколеба, но си даваше сметка, че Джек е прав. Ако не Денаро, някой друг от хората му щеше да познае Джек.

— Не виждам с какво може да ти е полезен. Пепус го държи под око откакто напусна Рицарите.

— В такъв случай му кажи да дойде по-късно. Той няма да се успокои, докато не се увери, че си в безопасност.

Колин кимна. Идеята му се стори разумна. Отново включи микрофона.

— Днес имах тежък ден, Джонатан. Нека Денаро почака. Ще го повикам по-късно.

Нямаше нужда от отговор — видяха, че едрият мъж се настанява на един стол в ъгъла.

— Денаро и друг път ни е помагал — изтъкна Джек.

— Без съмнение. И не би имал нищо против да те намери тук. Въпросът е как ще погледне на връзката ти със Зелените ризи.

— Той пази ли все още бойния си костюм?

— Не. Баадластър държи снаряжението с желязна ръка. Ако изобщо съществува черен пазар за тази стока, със сигурност той го командва. Какво по-точно казаха за мен Зелените ризи?

— Посъветваха ме да ти спомена, че се занимавам с търговия на редки предмети, и да те питам за посредник.

— Може и да познавам един-двама мошеници. Ама те да не намекват, че и аз съм като тях?

— Не, пък и щеше да е неудобно да питам.

— Питай колкото си щеш. Аз не влизам в тайни съюзи е враговете!

— Не е необходимо да ме убеждаваш. Колкото до посредниците…

Колин се наведе и започна да събира парченцата от строшената чаша.

— За съжаление религиозните реликви се купуват и продават като останалата стока. Най-добрият, когото познавам в този бизнес, е един контрабандист от подземния свят на Малтен. Казва се Гибън.

Джек кимна доволно.

— Значи това е човекът, който ми трябва. — С тези думи отстъпи назад към сенките, откъдето се бе появил.

— Ще купуваш или ще продаваш? — попита го Колин.

— Ще продавам. Веднага щом открадна два бойни костюма.

— Това е цената, за да те приемат, нали? Знаеш какви неща правят Зелените ризи с подобни оръжия?

— Нужно ми е да ме допуснат в своя кръг и да ми дадат търсените сведения. Останалото е моя работа. Няма да им оставя функционираща броня. Едва ли можеш да си представиш колко е трудно всъщност да се управлява подобен костюм.

— Ясно ми е.

— Надявах се да е така. Поговори с Денаро за мен. Ще се върна по-късно. А междувременно, бих искал да ти оставя да наглеждаш нещо. — Джек отстъпи встрани. В тъмнината зад него изплува някакъв силует. Беше боен костюм със сияещи от белота флексобрънки.

— За Бога, човече, не можеш да го оставиш тук!

— Нито където и да е другаде — отвърна Сторм и в същия миг костюмът вдигна ръка, сякаш отправяше поздрав.

— Джек, само Всевишният знае що за създание живее вътре и държи под контрол всички функции и системи. Фантом е ембрион, дете, надарено със сила да унищожава, и така ще постъпи с всяко нещо, което не разбира. Но кажи ми, как би могъл да разбира живота?

Джек сложи ръка на рамото на Скиталеца.

— Не мога да го оставя сам. Ти го познаваш, знаеш, че вътре се крие душа. Искам да съм сигурен, че го оставям в добри ръце.

— Майчице мила, пресвета Дево! — въздъхна Колин. — Джек, някой ден той ще те убие.

— Ще ме изяде и ще изплюе останките като милоски берсеркер? Може би. Но засега двамата се разбираме чудесно.

— Все още ли носиш този костюм?

Джек кимна.

— Фантом е всичко, което имам. Малкото ми спомени се пробудиха с негова помощ. Пък и… ние се нуждаем един от друг. Колин, какъвто и да е Фантом, той е истински боец. И ако шансът му да оцелее е да съществува заедно с мен, готов съм да поема този риск. Мисля, че ако съжителството ни стане опасно, той ще ме предупреди.

— Но какво правиш… когато… огладнее?

— Ами храня го с драки — отвърна със зловеща усмивка Джек.

— Ясно — отвърна със сподавен глас Колин. — Ще го наглеждам, но само защото е твърде опасен, за да бъде оставян без надзор.

— Какво пък, и на това благодаря. Трябва да уредя някои неща. Ще се върна по-късно. Обмисли като какъв да се представя в свитата — телохранител или проповедник.

— Ще помисля — съгласи се Колин. Миг по-късно Джек вече не беше в помещението. Колкото и да напрягаше слух, Скиталецът не можа да разбере по какъв начин бе проникнал. Това го безпокоеше, защото щом Джек знаеше тайни пътища, рано или късно можеха да ги узнаят и други. Сведе очи към ръката си и установи, че все още стиска вътре останките на разбитата чаша.

Колин събра шепите и ги разтръска в продължение на няколко секунди, заслушан в потракването на парчетата. Когато шумът замлъкна, той ги разтвори и на дланта му остана съвсем здрава чаша. На лицето му разцъфна усмивка. После една мисъл я помрачи. Да можеше само със същата лекота да излекува и Сторм.