Чарлз Ингрид
Да отвърнеш на огъня (11)

10.

„Паплач“ бе твърде меко определение за обитателите на Виктор-3. Те живееха на един жалък, забравен от всички свят, който никой уважаващ себе си кораб не би посмял да посети. Хек единствен се осмели да придружи Джек при слизането му от борда на „Нова Вирджиния“. И двамата се озърнаха, когато стигнаха далечния край на космопорта — изглеждаше като бомбардирана зона и Джек се зачуди, дали тук съвсем скоро не бе станала някоя катастрофа. Бетонните стени бяха черни и опушени, ремонтните работи вървяха мудно и апатично.

— Бомбардировка — обяви през зъби Хек.

— По чия заповед?

— На Пепус, най-вероятно. Няма кой друг. Виктор-3 е планета на пирати. От време на време трябва да им припомня кой е истинският господар. — Хек съвсем се бе прегърбил, сякаш разговорът с Джек изстискваше и последните му сили. Двамата поеха отново и скоро излязоха при портала. Там Джек спря, за да натовари контейнера с Фантом на една платформа. Хек втренчи подозрителен поглед в сандъка.

— Брей, колко инструменти!

— Така е — сви рамене Джек и програмира платформата да го следва.

— Сигурно ще е интересно да се разгледат. Даже ключалките на контейнера ти си ги бива.

— Едва ли ще ти е интересно — примижа Джек и огледа космопорта. Беше почти празен, повечето от хангарите пустееха.

— Какво ще търсиш тук? — попита го Хек.

Джек се обърна и го погледна усмихнато.

— Каквото намеря — отвърна.

Старецът се изплю.

— Ти не си никакъв механик, момчето ми. Твърде много те бива за тази работа, сякаш от това ти зависи животът.

Джек сведе поглед към подпухналите му очи.

— Досега това не ти е правело впечатление.

— Бяхме на кораба, момче. А там всеки, който се качи, рано или късно си тръгва. Затова те прикривах, но тук не виждам как ще се оправиш. Бавничък си за тези места. Ще те нарежат на скрап.

— Кой казва, че смятам да остана?

Хек повдигна рамене.

— Ами затова си дошъл, нали? Само че скоро ще им се навреш в очите. Бас държа, че вече са те забелязали.

Джек се озърна. За миг му се стори, че долавя познато усещане, едва доловим сърбеж между лопатките, сякаш врагът го държеше на прицел. Прищя му се да си сложи костюма. Погледна към Хек, който пристъпваше до платформата.

— Ако ти поискам съвет, ще ми го дадеш ли?

— Много време мина, откакто някое хлапе като теб ми е искало съвет — рече старецът, но в очите му блеснаха доволни пламъчета. — Зависи какво търсиш.

Джек реши да играе направо.

— Зелените ризи.

Хек спря за миг. Лицето му придоби замислен вид.

— Покажи ми какво държиш вътре и може би ще съумея да те насоча в правилната посока.

Джек се подвоуми за миг, сетне се отпусна на коляно до масивния контейнер. Старецът се надвеси над рамото му. Джек въведе комбинацията на ключалките и повдигна леко капака.

Вътре лежеше Фантом, по гръб, със сияещи флексобрънки, свити колене и ръце. Джек затвори капака и Хек протяжно въздъхна. Огледа Джек с присвити очи.

— Това е боен костюм!

Джек бавно се надигна.

— Чакам — рече той.

Хек положи видимо усилие, за да се овладее. Най-сетне произнесе със сподавен глас:

— „Скагбутс“. Единствената работилница, където можеш да намериш каквото търсиш. Е, знам и други местенца, но за това съм сто процента сигурен. Трябва обаче да внимаваш, момче. За тая работа може да ти прережат гърлото — кимна към контейнера.

— Зная — протегна му ръка Джек. Хек я погледна за миг, сетне се пресегна и я стисна.

Дланта му бе мъртвешки студена.

 

 

Градът отвъд пределите на космопорта бе сив, мръсен, заровен в боклуци, които не ставаха дори за рециклиране. Джек си проправяше път между паянтови бараки, едни от тях складове, други, озарени от блясъците на лазерни оксижени работилници, които бяха толкова прихлупени, че сигурно не би могъл да се изправи вътре в цял ръст. Повечето сгради се опираха една на друга и навярно бе достатъчна само една искра, за да пламнат и изгорят.

Платформата продължаваше да го следва безшумно, както я беше програмирал, въпреки пречките, които често срещаха по пътя си. Джек се стараеше да се държи сякаш не знае, че го следят, положил ръка на лазерния пистолет, затъкнат в колана му. Когато наближаваше поредната работилничка, трептящите светлинни на оксижените вътре угасваха за миг, сетне отново пламваха.

Постепенно бараките бяха изместени от по-масивни постройки, които закриваха небето. Джек спря пред една от тях, охранявана от навъсен субект. По тези места живата работна сила очевидно бе по-евтина от автоматиката. Роботите бяха рядкост и вероятно бързо щяха да бъдат разфасовани и претопени. Хора пристигаха всеки ден. Пазачът през живота си явно не бе зървал гребен, а сплъстената му четинеста брада вероятно щеше да доведе до нервен припадък всеки уважаващ себе си фризьор. Той погледна с привидно безразличие приближаващия се Джек, но очевидно не пропусна и най-малката подробност. Докато разглеждаше контейнера върху платформата, в очите му блеснаха алчни пламъчета.

— Какво мога да направя за теб, началник?

Платформата закова до краката на Джек и леко го докосна по глезените.

— Търся си работа — отвърна Сторм.

Пазачът не сваляше поглед от платформата.

— Доставка или наемен труд?

— Наемен труд.

Човекът очевидно изгуби интерес. Прекара палец по основата на брадичката си.

— Тук няма нищо подходящо, началник. Наемният труд е евтин.

— Аз си нося инструменти.

Пазачът разпъна устни в подобие на усмивка.

— Пак няма да намериш работа — и не само тук, ами на целия Виктор-3. Твърди чистичък ми се виждаш, а това означава неприятности. Искаш ли един безплатен съвет?

Джек продължаваше да го гледа мълчаливо и само леко повдигна вежди.

— Продай инструментите и хващай първия кораб в обратна посока. И без това ще ги загубиш, тъй че по-добре вземи някой кредит за тях.

— Защо да ги загубя?

— Или ще ги загубиш, или ще ти ги вземат — все едно е.

— Не и за мен, защото първо ще трябва да ми видят сметката.

— Няма да си нито първият, нито последният. Пък и приказките нищо не струват.

Джек бръкна в джоба, извади кредитен диск и го завъртя между пръстите си. Пазачът го огледа, протегна ръка и след миг дискът смени собственика си.

— Хм — изсумтя. — Обичам хората, които знаят какво искат. Та какво всъщност търсиш?

— „Скагбутс“.

Лицето на мъжа посивя от страх.

— Намира се на няколко километра в източна посока. Няма начин да го пропуснеш. Търси надпис на стената „Дракското разпятие“.

— Няма начин да го пропусна — потвърди Джек.

— Тъй де.

Джек пое нататък. Слънцето бе започнало да се спуска към хоризонта и пурпурната мъгла бързо се сгъстяваше. Работилниците за скрап се смениха от складове за отпадъци, заградени с метални огради и охранявани от инфразвукови постове. Джек постепенно се изпълни с увереността, че върви покрай огромен склад на открито, далеч по-голям от всичко останало, видяно досега. Тук, освен отломки, имаше и по-едри съоръжения, между които и цял един ръждясал, но инак доста запазен корсар, очакващ да бъде нарязан. Виждаха се кранове, булдозери и тежкотоварни машини. Ако това беше „Скагбутс“, трябваше да повърви още, докато стигне входа.

От време на време, докато поглеждаше нехайно назад, Джек зърваше тъмна сянка да го следва, сливаща се с останалите сенки. Джек все пак я разгледа внимателно — беше накуцващ гущер с човешки ръст, с четири крака за ходене и две малки ръчички, завършващи със зловещи закривени нокти, които бяха сгънати пред гърдите, в очакване да потрябват. Гущерът въртеше чевръсто плоската си като лопата глава, но не сваляше поглед от Джек. Изглежда, това бе тукашният еквивалент на земните кучета. Джек се зачуди дали животното наистина произхожда от Виктор-3, или е било докарано.

Реши, че не си струва да скъсява дистанцията, за да го изучи по-подробно. Стигаха му притесненията с оградата и инфразвуковите постове.

Когато най-сетне приближи ръба на оградата стомахът му къркореше. В двора се мяркаха някакви работници, а тясната пътека водеше към неголяма бетонна постройка. Джек спря и я огледа от разстояние. Малко по-нататък, върху отвесната стена се виждаше надписът, за който му бе казал пазачът. Имаше и рисунка, навяваща неприятни спомени.

Стомахът му се сви болезнено. Беше изминало немалко време от последното ядене на „Нова Вирджиния“.

Платформата отново го побутна по краката, сякаш нямаше търпение да продължат. Джек се отправи към широко разтворената входна врата. От двете й страни бяха поставени рекламни монитори, които показваха закупен, продаден и преработен скрап, но Джек ги подмина, без да прояви интерес.

— Ей! — една от камерите се извъртя към него, обективът й се разгъна, сетне се прибра обратно. — Какво правиш?

— Търся „Скагбутс“.

— Достъпът е забранен.

— Кажи им, че ме праща Пепус — ухили се Джек и продължи.

Надяваше се това да предизвика някаква реакция.

Даде знак на платформата да се изравни с него и отключи капака на контейнера. Из въздуха се носеше тежката миризма на смазочно масло и почистващи препарати. Виждаха се останките от няколко ръждясали полуразглобени камиона. Той спря пред вратата и видя отражението си в гладката й повърхност. Вече не изглеждаше като скромен и потиснат механик, на какъвто се бе преструвал през последните месеци. Стоеше изправен, с гордата и предизвикателна осанка на истински Рицар.

Зад вратата се чу шум и когато тя се отмести встрани, някой пъхна в лицето му дуло на пушка.

— И как трябва да разбираме това, че Пепус те пращал? — изръмжа притежателят й.

— Ето как — и Джек изрита капака на контейнера.

Лъчите на следобедното слънце уловиха лъскавата повърхност на флексобрънките и те засияха сякаш обхванати от ослепително бял пламък. Мъжът с пушката неволно отстъпи назад и прикри очите си с ръка.

— Откъде, по дяволите, си го взел? — попита с нисък, кънтящ глас.

— Дълга история.

Мъжът плю на пода, извърна се и се провикна:

— Бутс! Бутси? Ела тук!

Бутси беше енергична жена, с руса, завързана на опашка коса, стройна снага и възедри гърди, които изпълваха комбинезона й така, както кренвирш изпълва прозрачната си опаковка — плътни и апетитни. Тя се приближи и огледа Джек и багажа му, опряла ръце на кръста. След това нареди:

— Повикай хората и затворете портала.

— Още не се е стъмнило.

— Изпълнявай! — Бутси дари Джек с ослепителна усмивка. — Бих те поканила вътре, гълъбче, но не е безопасно.

— Ще почакам — кимна той. Лъхна го уханието на парфюма й. Не беше силен, нито неприятен, по-скоро примесен с феромоните, които я правеха още по-примамлива, по същия начин, по който и Амбър. Но в Бутси имаше нещо фалшиво.

Джек й отвърна с небрежна усмивка и зачака.