Чарлз Ингрид
Да отвърнеш на огъня (13)

12.

Амбър се притисна плътно към полуразрушената стена, като дишаше тихо и на пресекулки. Имаше чувството, че ударите на сърцето й кънтят надалеч и всеки миг охранителната сканираща система ще ги долови. Но алармената инсталация мълчеше и само след още няколко забързани крачки тя преодоля кордона около бомбардираното крило. Пръстите й докоснаха плътно прилепналата към шията огърлица сякаш да изразят благодарност на вграденото вътре микроустройство, задето бе успяло да я предпази от засичане. Пепус и неговата Планетна полиция държаха всичко под строг контрол и наблюдение, но на черния пазар винаги можеха да се намерят джаджи, които да превъзхождат техните. А Амбър никога не се скъпеше, когато ставаше въпрос за собствената й безопасност.

Въпреки че за бомбардировката бяха обвинили Зелените ризи, Амбър бе на друго мнение, като се имаше предвид точно коя част на двореца бе засегната. Не бяха предприели никакви опити за възстановяването на разрушенията, сякаш Пепус се страхуваше да ги докосне. На времето тъкмо от Лунийското крило командир Уинтън ръководеше своите операции… едни по заповед на Пепус, други — по негово собствено хрумване, защото човекът, помогнал на императора да се отърве от доминионските Рицари, имаше и свои идеи за бъдещето. Може би дори се бе надявал някой ден сам да седне на престола.

Докато продължаваше нататък, прилепена до стената и скрита в сенките, тя изведнъж почувства как по гърба й пробягва хладна тръпка. Амбър спря на място и наостри сетива, оглеждайки района. Мислите й за миг докоснаха съзнанието на един от медиумите на Пепус, които даваха постоянни дежурства в съседното крило, но дори той не предполагаше за близостта й. Тя се подсмихна доволно и закрачи отново, уверена, че колкото повече се бави, толкова по-голяма е опасността да бъде разкрита.

Извади от джоба си чифт очила и ги нагласи на носа си. От черна и непрогледна, нощта изведнъж стана сива. Сега вече Амбър продължи далеч по-уверено.

Командното помещение бе напълно разрушено. Тя прокара ръка по натрошените останки, смесица от бетон и пластмаса, заострени и твърди като калена стомана. Всичко тук бе променено до неузнаваемост, стопено от огромната температура. Все още миришеше на дим и въглен, на разтопена пластмаса и метал, на обгоряла изолация. Ако беше доживял до момента на атаката, Уинтън щеше да загине в тази стая. Мисълта, че в края на краищата Джек бе успял да убие човека, който го преследваше толкова дълго, я накара да въздъхне доволно. Но както и двамата знаеха добре, колкото и страшен противник да бе Уинтън, той се оказа само пионка в ръцете на друг човек.

И този човек беше Пепус.

Амбър се обърна и напусна разрушеното помещение. Където и да бе държал Уинтън кодовете за достъп до своите файлове, скривалището му едва ли е било тук.

Докато крачеше по порутения коридор, тя мислено отбеляза, че останалата част от двореца е съвсем непокътната. Пострадал бе само третият етаж и част от втория, където бе пламнал пожар. Амбър подмина една съвсем запазена врата, но спря, забелязала надписа „Портиер“. Вдигна нагоре очилата си и опипа нетърпеливо с ръка ключалката. Между пръстите и метала блеснаха едва забележими синкави искрици. Тя отдръпна изненадано ръка. Очилата се хлъзнаха и отново се върнаха на мястото си. От черен светът пак стана сив.

Младата жена протегна ръка и отново докосна бравата. Този път през очилата не видя никакви искри, но придоби усещането, че пипа нещо лигаво. Избърса ръка в черните си панталони. Събра смелост, наведе се и огледа отблизо ключалката.

На вид най-обикновена, бравата всъщност бе доста сложна. Солидна, снабдена дори с ретинов четец. Тъй като очакваше нещо подобно, беше се снабдила с ретинова холограма на Уинтън. Оставаше да се пребори с бравата, което бе по нейната стара специалност. Тя се усмихна.

Защо обаче е била необходима толкова сложна заключваща система за вратата на обикновен портиер?

Огледа коридора. Портиерната бе достатъчно близо до командното помещение, за да може Уинтън да прескача насам, без някой да го забележи и заподозре. Включително и Пепус, чийто дворец вероятно гъмжеше от шпиони. Преди смъртта на Уинтън местонахождението на командната зала се държеше в строга тайна, ала това не означаваше, че е била истинският център на неговата сила.

Достатъчно бе да отвори ключалката, за да установи дали е права. За целта бе необходимо да произнесе правилната команда, да каже паролата. Нищо повече от няколко звука, сред хилядите, които човек би могъл да използва.

Можеше да елиминира немалка част от тях. Каквато и да бе думата, трябваше да е кратка и да не събужда подозрение. Пък и не беше необходимо да бъде произнесена с неговия глас, тъй като вероятно се е налагало насам да прескачат и негови подчинени.

Амбър наклони глава, замисли се и намали кръга на възможностите от хиляди до неколкостотин. Същевременно извади проектора и го нагласи върху четеца.

Мъжът, който бе преследвал Джек и нея през всичките тези години, бе нетърпелив и припрян, ала същевременно умен, потаен и опасен. Но дори след като знаеше всичко това, пак не можеше да се сети коя ще е думичката.

Би могла да насили бравата, но вероятно вратата бе минирана за подобни случаи с устройство като ръчката на мъртвеца при костюмите.

От друг джоб извади миниатюрно апаратче и го прикрепи към бравата. Блесна малко екранче, на което се появи застиналият неподвижно заключващ механизъм.

— Още не — промърмори тя, докато проверяваше холограмата. След това опря чело на вратата, мислейки за звука или думата, която би я отворила.

Малко след това на лицето й грейна усмивка, тя отлепи чело и произнесе най-невероятната дума, за която би могла да си помисли или която би могла да бъде произнесена между тези стени.

Екранчето затанцува, ретиновата холограма се включи и след това резето изщрака. Амбър откачи поставените устройства, прибра ги и се промуши през вратата.

Видя контролен пулт, достатъчно сложен, за да изпълнява всякакви команди. Амбър завъртя креслото и се настани зад него. Сега вече започваше истинската работа. Наведе се напред, готова да проникне в най-съкровените тайни на Уинтън.

Накрая се отказа, убедена, че някой от друг терминал държи файловете под наблюдение. Предполагаше, че е Пепус или Баадластър. Можеше да се опита да проникне в тях, но това щеше да предупреди невидимия й противник. Нямаше друг избор, освен да си тръгне, да поразпита хора, запознати с подобни проблеми, а после да се върне отново. И тогава или щеше да се сдобие с това, което търсеше, или щяха да я заловят.

Докато пресичаше по обратния си път кордона, долови за миг полъха на нечия мисъл и замръзна неподвижно. Познаваше това присъствие и почти очакваше да зърне сред руините зловещо ухиленото лице на Вандовър Баадластър.

Но мисълта изчезна също така неочаквано, както се бе появила.

Притиснала вкочанени ръце към гърдите си, Амбър напусна бомбардираното крило и се спусна обратно към приземния етаж на двореца. Вече знаеше съвсем точно къде се намира, а никой не можеше да се сравнява с нея, когато ставаше дума за промъкване или измъкване от строго охранявани места. Все пак трябваше да внимава и да се изплъзва на онази трепкаща мисъл, също както се изплъзваше на камерите и скенерите. Работа, която не търпеше прибързани действия, а по-скоро наподобяваше сложна плетка.

Амбър едва не изкрещя, когато една тежка ръка се стовари на рамото й и я завъртя. Преди да види кой е притежателят й, обонянието вече й подсказваше правилния отговор. Беше К’рок, милосецът, когото драките бяха направили командир на Рицарите. От козината му лъхаше тежка миризма на застояла урина.

— Какво правите тук, госпожице Амбър? — попита той. — Помислих си, че съм заловил крадец. — Пристъпи напред, преди тя да успее да отговори, и прошепна едва чуто: — Не е безопасно, приятелко на Джек Сторм. Те ще ви търсят.

— Зная — едва успя да изломоти младата жена.

Милосецът я подуши. Беше сигурна, че усеща по тялото й миризмата на дим и въглен. Той отстъпи пак назад.

— Какво сте правили в Лунийското крило?

— Пуснете ме, командире — помоли го Амбър.

— Само за миг — поклати глава той. — Трябва да помисля нещо. — И потъна в мълчание, сякаш наистина бе погълнат от мисли.

Амбър нямаше оръжие, с което да го надвие, не притежаваше вече и силата, с чиято помощ на времето убиваше хората, които се опитваха да й сторят зло. Макар да се съмняваше, че подобна сила би могла да въздейства и на извънземен като К’рок.

Милосецът отново протегна ръка и я стисна за рамото. Сетне заговори с нисък глас:

— В сърцето си чувствам, че Джек е жив. А това означава, че работиш за него. — С въздишка извърна глава към двореца на Пепус. — Желая ти късмет. Но трябва да бъдеш внимателна. Тук никой не ми вярва, което значи, че не мога и на теб да помагам. Освен с благопожелания — добави и я побутна леко, за да й подскаже, че е свободна. — Успешен лов — рече тъкмо когато тя се затича.