Чарлз Ингрид
Да отвърнеш на огъня (14)

13.

Джек се събуди от остра болка в гърдите и гърлото. Сякаш не вдишваше въздух, а пламък. Закашля се, задави се мъчително, изхърка и се изви безпомощно, неспособен да помръдне притиснатото си тяло. Очите му се насълзиха, но не беше в състояние да освободи ръцете си, за да ги изтрие.

Само знаеше със сигурност, че е жив и че костюмът го е спасил.

Намръщи се и премигна в отчаян опит да проясни зрението си. Когато отново отвори очи, съгледа пушек и огън да облизват купчини от изкривен метал, през които се провиждаше вечерното небе. Наоколо се носеха стонове и болезнени викове. Миришеше на изгоряла пластмаса. Притисна брадичка към гърдите си, откри тръбичката за вода и всмукна жадно. Първия път едва не се задави, при втория вече се почувства по-добре.

Отпусна глава и се съсредоточи върху тялото си, за да прецени в какво състояние се намира. Не го виждаше от врата надолу. Сигурно половината сграда се бе срутила върху него. Краката му бяха изтръпнали и безчувствени и той осъзна, че е заради двата чифта обувки, които ги стягат. Тази мисъл най-сетне му помогна да се успокои и да преодолее нарастващата паника — отначало беше решил, че е парализиран от коленете надолу.

От шлема му нямаше и следа, беше се изтърколил някъде. Навярно се въргаляше наблизо, но както Джек беше без помощен, можеше да стане лесна плячка на събирачите на отпадъци. Още обмисляше какво да направи, когато чу сумтене, тихи гласове и шум от разчистване. Звуците отекваха болезнено в главата му. Джек затвори очи, надявайки се болката постепенно да отмине.

„Господарю…“ — повика го Фантом.

Чак тогава осъзна, че меката възглавница, на която бе положена главата му, е Фантом.

— Ранен ли си?

„Не. Само гладен…“

Съществото бързо набираше сили, поглъщайки жадно последните лъчи на залязващото слънце. При други обстоятелства вероятно щеше да прибегне до енергийните резерви на костюма, но в момента сигурно бяха на изчерпване.

— И аз съм гладен, Фантом — прошепна Джек. — Имаме ли запаси, или индикаторите са на червено?

Костюмът губеше енергия, когато имаше нарушаване на целостта. Макар че Джек не долавяше познатата миризма на изгоряла изолация вътре в костюма, въздухът наоколо бе изпълнен с нея. Фантом не отговори. Джек усети съвсем леко движение под темето си. Дали се стичаше струйка пот, или съществото се размърдваше? Изведнъж си даде сметка колко е близо до големите вени на шията.

Опита се да размърда ръце, но спря, заради разнеслия се наблизо шум. В далечния край на работилницата блесна ярка светлина. Кръгът се местеше из сенките и бавно приближаваше Джек. Очертаха се два силуета — мъже, които търсеха нещо по земята, приведени.

— Казвам ти, че го видях да облича костюма…

— Ако е мъртъв, толкоз по-добре…

— Внимавай, Бутси го иска цял-целеничък…

Този път шумът от разчистване бе съвсем близо. Във въздуха се вдигна облак прах. Джек понечи да се раздвижи и кракът му се сви в болезнена конвулсия. Стисна зъби, за да не извика. Заради звънтенето в ушите не можа да чуе какво казваше другият.

— … светлината тук.

— Млъквай и продължавай да търсиш! Той стоеше близо до входната врата. — Този път лъчът се стрелна на сантиметри от лицето на Джек. — Виж, там има част от рамка.

Грохот от трошене и болезнен вик, след което светлината внезапно изчезна. Планината от отломки се залюля и започна да се разсипва във всички посоки. Джек почувства, че притискащата го тежест бързо намалява, но преди да успее да се раздвижи, отново го прикова огромна маса.

— Рейес? Къде си?

Ругатня, последвана от стон.

— Изгубих шибаното фенерче! Ела, че пропаднах тук. Помогни ми, за Бога!

От другата страна на работилницата някой се провикна:

— Ей, всички да дойдат насам.

Двамата мъже продължиха да кръстосват наоколо, пренебрегвайки заповедта. Джек стисна зъби и започна бавно да мърда крака си, като внимаваше да не предизвика ново срутване.

— Къде е фенерът?

— Майната му на фенера! — обади се друг глас. — Да намерим костюма и да изчезваме!

— Ами ако е заровен някъде отдолу?

— В такъв случай ще копаем!

Отново шумолене и тропот на крака.

— Насам! Ще ти подам ръка. Проклета светлина… все едно, че сме на обратната страна на луната.

Този, когото наричаха Рейес, каза:

— Мисля, че чувам Куинси да стене…

— Зарежи тая горила! Сега си с мен — не го забравяй.

Нова суматоха и шум. Тежко дишане, стъпки.

— Каквото сме почнали, ще го свършим. Този костюм ми трябва!

— Но, Каспър, Бутс ще ти подхвърли трохи.

— Зарежи Бутс! Сами ще се справим. В този костюм има толкова мангизи, че ще забравиш завинаги „Скагбутс“.

По-младият отвърна нещо, сетне стъпките им отново започнаха да се приближават към Джек.

Изведнъж се разнесе шум, този път от противоположна посока. Джек извърна глава натам, опитвайки се да прецени дали са падащи отломки, или идва някой друг. Каквото и да беше, движеше се към Джек и двамата непознати.

Този път лъчът попадна право в очите му. Той извърна мъчително глава.

— Мамка му! Още е жив!

— Да му прережем гърлото и да приключваме.

— Каспър, върху него има малка планина. Няма да е толкова лесно да измъкнем костюма.

Намеси се нов, непознат глас:

— Всъщност изобщо няма да го получите.

Джек премигна и се озърна, но виждаше само двата силуета. Нещо изсвистя във въздуха, последвано от болезнен вик и миризмата на топла, бликаща кръв.

Вторият мъж изкрещя:

— По дяволите! Раниха ме!

Другият изпъшка уплашено:

— Назад! Ние първи го намерихме!

— Да, но въпросът е кой ще го получи, нали? — чу се отново нехайният глас. — Пък и раната е доста неприятна. Не е зле първо да се погрижите за нея.

— Тръгваме си — измърмори недоволно Каспър. — Но да знаеш, че пак ще се върнем.

— О, не се съмнявам в това — рече непознатият. — Но приятелчето ти ми изглежда доста бледичко. Сигурно е изгубил много кръв. По-добре побързайте.

Отново шум от тътрене на крака, докато двамата мъже се отдалечаваха към входа.

Бледа, разсеяна светлина озари Джек и мястото около него.

— Сега трябва да измислим как да те измъкнем.

Лицето, на което принадлежеше гласът, не беше човешко.