Джудит Кранц
Пролетна колекция (9)

9.

Събудих се, но все още танцувах. Сякаш изобщо не бях спирала, макар да се излежавах в хотелската стая. Да не би пък да съм протанцувала целия ден? Чувствах се много добре! Чувствах се чудесно! Добре е с такова усещане човек да скочи от леглото, да дръпне завесите и да открие, че навън е ясен ден, навсякъде по Авеню Монтен се развяват знамена и пращат послания към хората по света да дойдат тук и да харчат много пари. Погледнах часовника си. Едва един и половина по обяд — значи ми се падат седем часа и половина здраво танцово спане, предшествани от бурни движения, след което моята отпадналост от пътуването със самолета се изпари. За закуска поисках всичко на всичко половин грейпфрут и чаша кафе. Преоткрих за себе си диетата на хепънинг клуба! Погледнах се в огледалото — определено изглеждах с няколко килограма поолекнала. Нищо чудно, че този град е претъпкан.

Изкъпах се под душа, измих и косата си и попих водата с хавлията, а после се върнах в леглото, за да се насладя на онова чувство на мързелуване, дълбоко разслабване, което можете да си позволите само в хотел, без да висят на врата ви неотложни задължения и без да се налага да ходите никъде. Париж нямаше да изчезне, а и бях сигурна, че момичетата все още спят. Никое от тях няма моята издръжливост на танцьорка, да не говорим, че не притежават и йота от моя стил. Тъкмо се бях потопила в спомени за пламенното ми представление снощи, припомних си го стъпка по стъпка, когато иззвъня телефонът.

— Франки? — обаждаше се Габриел. Постарах се гласът ми да звучи така, сякаш току-що се събуждам. Но тя не се впусна в извинения, а пристъпи направо към същността: — Марко Ломбарди помоли да доведеш момичетата в ателието му днес следобед.

— Какво? — възкликнах и гласът ми от полусънен стана за части от секундата разярен. — На моите момичета им предстои да работят с него две седмици, а те пристигнаха едва вчера, както ти е известно.

— Глупости — отсече тя. Тази жена не си поплюва, щом реши нещо. — Аз имах уговорка с Джъстийн. В договора е отбелязана клауза, че тя трябва да бъде тук с момичетата през цялото време. Сега договорът е нарушен.

— Некер ли ти нареди да ми се обадиш? Той ли го казва това? — настоях да разбера и усещах как гневът ми нараства. Изразът „нарушаване на договора“ винаги ме довежда до това състояние.

— Не е необходимо той да се разпорежда. Не съм разговаряла с него днес, но ти знаеш много добре, че имаш морално задължение да се придържаш към нашите искания, Франки. Ломбарди трябва да получи представа за техните възможности, не става дума за работа. Помисли си, Марко има нужда да знае на какво представяне може да разчита, той иска да разбере нивото на моделите. В края на краищата те носят тежката отговорност за успеха на колекцията.

— Три момичета, които са далеч под трийсетте години ли? Отговорен е Ломбарди, а не те!

— И така да е — настоя Габриел, — те са съвсем неопитни и той се безпокои. И още нещо, Франки, не забравяй, че една от тях ще работи с него години наред. Но засега той няма никаква представа от тях.

— Слушай, Габриел, или става въпрос за нарушаване на договора, или той моли за услуга, изясни си понятията. Джъстийн не е тук, защото е смъртно болна, така че ти остава само да ме помолиш.

— От етична…

— Габриел, не ми чети морал за етиката. Полза няма да има. Ще направя за тебе всичко, което е по силите ми, защото съм разбран човек. Макар че момичетата вероятно са съсипани и няма да могат да свършат нищо, освен да си почиват. Ние всичките все още не можем да се оправим след дългото пътуване със самолет.

— Но не бяхте прекалено изтощени за танците през нощта.

За секунди изгубих дар слово. Не очаквах Алберт, нашият галантен придружител, който също хубаво си потанцува, да ни изпорти, но очевидно той е рапортувал на висшестоящото началство.

— Всеки знае, че за отпадналост след пътуване със самолет най-добрият лек е движението, Габриел — отговорих разколебана. — Ще проверя какво правят момичетата и ще ти се обадя след час.

Бог ми е свидетел колко мразя изнудването. Но Габриел все пак има право. Ако аз бях Марко Ломбарди, щях да изгарям от нетърпение да видя момичетата. Разбира се, на теория той може да избира измежду двайсет и седем други модела за шоуто, но на практика вероятно той е напълно сигурен само в моите три момичета.

Ако Ломбарди беше утвърден дизайнер, той щеше да знае много добре кои от манекените, с които е работил досега, да избере, особено ако са го харесали като човек. Ако беше един от водещите дизайнери, всичките те щяха да се бият, за да участват в неговото шоу. Но тъй като е непознат, сигурно са го оставили да чака в резервите правото си на избор за някоя от най-търсените манекенки сред знаменитостите. Защо трябва супермоделите да се обвързват с него? Стигнат ли веднъж върха на класацията, те предпочитат да работят за дизайнерите колкото е възможно по-малко. О, покажете ми един супермодел (ненавиждам тази дума, но не мога да намеря друга напълно подходяща), който да не е надут, високомерен! Вярно е, че работят здравата, професионалистки са, но самочувствието им е напомпано от отношението на хората — за тях те са идоли. Взимат се много на сериозно, като онези ми ти Майкъл Джордан и Чарлз Баркли в света на модата.

Когато ние наемаме нашите примадони за някое шоу, номерът е да ги вземем и да ги накараме да преминат през всичките нива на обучение: от нискоразредни резерви те правят първата си стъпка по пътя към подиума и стават високоразредни резерви и впоследствие, ако един ден са усвоили добрата стойка и походка, ги уговаряме да направим проба. Когато те най-накрая решат, че са готови да преминат в последното ниво — да поемат първия си ангажимент (понякога това става само три дни преди шоуто), тогава казваме, че си имаме модел еквивалент на булка по принуда.

Ако аз бях дизайнер, щях да представям облеклата от своите колекции върху гипсови манекени или пък телени закачалки, отколкото да изживявам цялата тази бъркотия и караници. До гуша ми е дошло години наред да бъда между чука и наковалнята в такава среда. Само мисълта за „ореола“ от някоя хистерия в последната минута преди шоуто, породена от разглезени красавици, обичани от медиите примадони, да не говорим за това как се справям с техните противни гаджета, ме отвращава до такава степен, че ми иде да изпратя всяко едно от моите момичета при Ломбарди.

Много скоро сигурно ще ни е трудно да получим тяхното съгласие за участие в ревю, както е трудно да улучиш по клетъчния телефон Брейди. Някой ден и ние ще си имаме нашата Шалом, нашата Амбър и Карла. Но днес, вероятно по божия воля, аз все още ги държа под контрол. И Джъстийн, и аз сме съгласни с резултатите от едно изследване на полтъргайсти, според него те са несъзнателно създадени от момичета до деветнайсет години.

Позвъних по телефона в стаите на моите манекенки и им казах да се приготвят за излизане след час. После от дежурния на рецепцията разбрах къде са Майк Арън и Мод Календър, защото и те имат право да бъдат свидетели на предстоящата среща. Оказа се, че двамата обядват в Реле Пласа, парижкия вариант на бар „Хари“ във Венеция. Предадох новината и на тях. После се опитах да се свържа с Джъстийн в агенцията, за да я уведомя за развитието на нещата, но странно защо никой не ми отговори. Но нямах време да се безпокоя и за това.

Веднага щом съобщих на Ейприл, Джордан и Тинкър защо ги будя, повече не можех да ги удържа по стаите им. Те умираха от нетърпение да видят облеклата и което е много по-важно, макар да не ми го казаха, всяка от тях искаше да впечатли Ломбарди. По-скоро той, дизайнерът, отколкото Некер, би могъл да бъде онзи, който ще избере момичето за своята колекция.

Искаше ми се Джъстийн да бе разбрала как ще се играе тази игра. Габриел отказа да ни предупреди за детайлите. Всичко, което знаехме, бе, че едно от трите момичета ще бъде избрано и ще спечели джакпота, но нямахме представа кой ще я избира. Тези мисли ми минаваха през главата, докато се опитвах да се напъхам без особено усилие в един тъмнозелен вълнен костюм. В него изглеждах доста по-слаба, дори гъвкава и определено мога да кажа — всемогъща. Дойде ми наум, че и да знаех отговора на въпроса кой ще определи победителката от конкурса, аз нищо нямаше да спечеля, защото желаех успех на всичките, насърчавах и трите еднакво настървено.

За срещата в шест часа ни очакваха две лимузини. Нито една от тях не бе шофирана от доносника Алберт, който без съмнение си бе взел почивен ден след натегачеството си миналата нощ. Ателието на Ломбарди се намираше през една улица, но в договора бе казано, че ще ни возят лимузини, и ето ти лимузини. Ако бяхме тръгнали пеша, щяхме да стигнем по-бързо.

Габриел ни посрещна в малкото фоайе и аз я последвах по стълбите. След нас вървяха Майк и Мод, а накрая — момичетата. Джордан пристъпваше най-отзад. Да не би да иска да направи още едно върховно представление, подобно на това в дома на Некер? Кой я е учил, че звездата винаги пристига последна? Забравете за „учил“ — тя най-вероятно се е родила всезнаеща. Докато се нижехме по стълбището, се питах как ли ще се представи Ломбарди. Бях го виждала на групова фотография в едно модно списание, но преди доста години. Лицата на неизвестните асистенти, общо взето, служат само като фон за великите дизайнери. Така е, защото нито един от големите не иска да се говори за някой друг освен за себе си или пък в повечето случаи признава неохотно, че има асистент.

Дали Марко Ломбарди е възприел строгия, безупречен бял смокинг, така обичан от много дизайнери? Придава им вид на нещо средно между доктор Франкенщайн, дегизиран като някой аптекар на Рокуел Кент? Дали е предпочел съчетанието от стилове на Калвин Клайн — Джорджо Армани: чисто бяла тениска с тъмно сако? Така ми приличат на попечители от Дяволския остров. А може би Ломбарди е с идеално ушит костюм, учтив, фин гранд сеньор като Оскар де ла Рента? И през ум не ми мина, че може да е като мъжа, който тичаше по стълбището да ни посрещне.

Това момче беше просто чудо, всички ние, дори и онези, които нямат късмета да са италианци, знаем какво представлява един мъж италианец, не е ли така? Величествено мургав, когато е от ренесансова Флоренция, точно като Марко Ломбарди. И не ви остава нищо друго, освен за уравновесяване на образа да си поискате Робърт Редфорд в униформа на морски офицер как седи пиян на бара в Сторк клуб в сцена от филма „Каквито бяхме“. Но това, уважаеми почитатели на киното, е съвсем друга порода, да не навлизаме из дебрите на етническите корени.

Ломбарди изглеждаше много по-млад, отколкото предполагах. Движеше се леко и прецизно като танцьор, а на красотата му просто да завидиш. Не е честно тя да бъде така пропиляна за един мъж, би ви казала всяка свястна и разсъдлива жена като мен. Той беше облечен с чисти, избледнели, най-обикновени джинси, с риза от Бруукс Брадърс в убито розово, горните три копчета, на която бяха разкопчани, носеше яркочервени чорапи и най-добре излъсканите, елегантни, кафяви леки обувки, които съм виждала. Комбинация от стиловете на Ив Леже с първите търсения на Джин Кели и изключителния Фред Астер. Момчето се оказа конте, то си правеше шеги със собственото облекло. Каква ли подкупваща маскировка си избира, когато не очаква цяла тълпа от американци? Сигурно е с обратна резба, но защо трябваше да очаквам нещо по-различно?

Бъркотията, причинена от старанието на Габриел да ни представи по най-изрядния френски маниер и от приповдигнатия, възторжен италиански начин на запознанство от страна на Марко Ломбарди, предизвика първо смут, а после доста смях. Така че страхът от първата среща с непознатия дизайнер се разсея бързо и с лекота за моите момичета. Неговото топло посрещане ги успокои. В съзнанието ми тогава изведнъж блесна прозрението, че какъвто и да е този мъж, той е съвсем различен от онези обратните.

Момичетата останаха поразени от неговия чар и дружелюбие. Според Ломбарди всички те бяха очарователни, изящни. Най-прекрасната гледка за взора му от години насам. А очите, ръцете и усмивката му изцяло подкрепяха неговите думи. „Такива красиви момичета, три грации, обожавам ви“ — говореше им той напевно със старинно, чисто италианско произношение, каквото не бях чувала от никой друг освен от един древен продавач на плодове от моето детство.

Независимо от това, че Марко току-що се запозна с момичетата, в неговото отношение към тях имаше нещо от шеговитото, нежно, немирно, безобидно момчешко държание.

— А вие — обърна се той към мен и пое двете ми ръце. Но гласът му звучеше вече много по-сериозно. — Вие сте просто дар от бога, изненада. Очаквах да видя друга, не толкова млада жена, с по-малки… — ръцете му набързо изобразиха фигура с пищен бюст и тънка талия. — Не, не е възможно да са избрали жена с вашата външност за компаньонка! Какво безумие, каква грешка! Вие можете да се страхувате от мене много повече, отколкото тъничките момичета.

Усетих, че се усмихвам от удоволствие. Хубаво е да те оцени някой, който разбира какво е истинска жена и го признава, щом я види. Надявах се, че не съм се изчервила, и очаквах Майк Арън да заснеме този момент. Наистина дебеланка!

— Марко — прекъсна го Габриел, — можем ли да завършим с комплиментите някъде встрани от стълбището.

— Разбира се — отговори той внезапно раздразнен. Той повече и от мен не харесваше нейния наставнически тон.

Най-после всички се преместихме в една сравнително голяма стая, където той явно работеше върху пробни манекени. Не се виждаше и следа от облекла. Момичетата съблякоха своите якета и аз с учудване забелязах, че и трите са решили да се облекат еднакво: с онези плътни, прилепнали по тялото клинове като костюми за ски, които предизвикаха сензация във фоайето на хотел „Плаца Атина“. Към тях бяха избрани подходящи по цвят плетени пуловери от най-фина материя. През тях всеки и с невъоръжено око би могъл да преброи ребрата им и точно да прецени размерите на сутиените им, макар че не ги слагаха. И в случай че всичко това не е достатъчно, за да ви накара да се стреснете и да ви изтекат очите по тях, всички бяха с ботуши с най-висок ток, онези, които предупреждаваха: „Не ме докосвай, ще те стъпча.“ Много се съмнявах дали поне едната си е сложила бикини. Общо взето, винаги съм права по отношение на тях.

Единствените разлики в тази напълно идентична и за трите манекенки полуразголена версия бяха цветовете на техните блузи. Ейприл бе предпочела лазурния цвят, който придава по-голяма дълбочина на очите й — изборът, разбира се, съвсем не е случаен. Джордан бе дошла с бяла блуза, защото тя е в контраст с тъмната й кожа, а точно този контраст подчертава нейната неудържима воля. Тинкър бе облякла доста поизбеляла черна блуза, която създава впечатление, че е била грабната от купа дрехи напосоки, но благодарение на нея скритият огън в очите й сякаш се разгаря и от него оставаш без дъх. Като капак на тази „непохватност“ (през нито един от моите най-добри дни не съм била толкова чаровно несръчна) вдигнатата й коса молеше да бъде спусната…

— Кога можем да видим облеклата? — запита Мод нетърпеливо.

Марко я погледна наполовина сепнат, наполовина възмутен:

— Облеклата? Още не, синьора, още не. До откриването на колекцията остават две седмици, не всички костюми са завършени, но дори и да бяха, сега не е моментът.

Момчето не ще и да чуе, Мод, помислих си иронично. От всичките възможни въпроси тя избра най-нетактичния! Моите момичета издадоха тихи разочаровани възклицания, макар да им давах знаци с поглед да замълчат. Бог ми е свидетел, в такива моменти се чувствам като пазач на дивеч насред смахнато стадо от диви, раздразнени, но беззащитни гигантски животни, които са получени след кръстоска между антилопи и жирафи. Когато те се движат с големи леки крачки, препускат безцелно насам-натам или полюшват дългите си крака сред нормалните хора и се извисяват дори и над най-високите мъже, разбирам, че спадат към някакъв специален вид, различен от човешкия род. Те са чужденци сред нас: седят по-различно от нас, защото нямат представа какво да правят с дългите си крака, хранят се, като хрупкат, кажи-речи, само зелени листа, и общуват помежду си тихичко, безмълвно — точно така, както и сега.

— Чух, че сте искали да видите как им стоят вашите облекла? — настоя Мод.

— Не, синьора. Необходимо ми е да видя как изглеждат, облеклото е без значение. Работата не е в самата дреха, а как се отнасят към нея.

— О-о? — отвърна предизвикателно Мод.

— Например аз бих им дал мои дрехи… няма нищо по-интересно от мъжки дрехи върху тялото на една жена… Ако те са така добри, аз бих помолил всяка една от тях да ги облече и да ми покаже как ще се справи. — Марко взе от облегалката на стола сакото си от туид, сивия си дълъг вълнен шал и ги подаде на Ейприл. След като поразмисли, добави и червената си жилетка, която вероятно носеше под сакото. — Ей там има една стаичка, можеш да се преоблечеш — посочи той на момичето.

— Всичко ли да облека? — запита Ейприл спокойно.

— Както пожелаеш, хубавице — усмихна й се той, сякаш бяха стари приятели. — Няма начин да сгрешиш, това не е изпит.

Ейприл изчезна в стаичката, а Марко взе да разпитва Майк за техническата характеристика на неговите фотоапарати, докато аз чаках и мислех трескаво. Замисълът на Марко не е нищо повече от проверка на уменията на моите момичета да се движат по подиума.

Няма значение колко е красива една манекенка, само малка част от тях могат да работят на сцена, докато тя проскърца. Шоуто за модни облекла бе превърнато отдавна в спектакъл, комбинация между театър и цирк. И ако искаш да задържиш вниманието на публиката, не е достатъчна само наперената ти стъпка на подиума. Иска се особен талант. Момичетата трябва така да се представят, че почитателите им да ги извикват многократно на бис като Етел Мермън, без да пеят. Да наелектризират обстановката, като Джозефин Бейкър. Без да танцуват и да са толкова чаровни, колкото Дитрих. А на света има само една Дитрих. Големите модели трябва да бъдат родени ексхибиционисти. Без капчица сценична треска да владеят онова умопомрачително секси полюшване на раменете и на дупетата и в добавка да спазват и правилото тазът да е силно издаден напред. Всичкото това — с обувки на висок ток, нещо, което би убило дори мен. Те трябва да играят за триста полудели фотографи, които ги поразяват със стена от ослепяващи светкавици, както и за няколко хиляди професионални моделиери, които съдят за дрехите предимно от това доколко убедително ги представят манекените.

Седях обезсърчена и ми се искаше да бях в онази малка стаичка, за да казвам на момичетата какво се иска от тях и как да подчертаят най-добрите си качества. Чувствах се като три сценични майки, събрани в една. В края на краищата момичетата не бяха ли доказали в дома на Некер, че умеят да се представят в най-добрата си светлина? Моята работа би трябвало да свършва с наемането им на работа. За пръв път виждах моделите в ситуация на толкова сериозно съревнование — много по-явно от изпитанието по време на вечерята в дома на Некер.

Най-после Ейприл се показа. Жилетката бе й свършила работа: увита около шията й. Тя бе я завързала така, че да пада върху лявото й рамо като къса пелерина. Бе решила да прикрие косата си под жилетката и от нея почти нищо не се виждаше. С ръце на хълбоците, мушнала палци под колана на клина си и със силно издаден напред таз, тя тръгна бързо към нас сериозна, вирнала брадичка, без да поглежда никого и без да прави никакви движения от талията нагоре. Но затова пък, когато кръстосваше при всяка поредна крачка дългите си крака, ханшът й се въртеше донемайкъде. Всичките улични хлапашки маниери, които иначе са напълно противопоказни за една манекенка, сега бяха добре дошли, за да й придадат груб и арогантен вид. На няколко крачки от нашата група Ейприл изведнъж се спря, завъртя се на единия си ток и замръзна за известно време в застрашителна поза, която предупреждаваше: да не сте посмели да си имате работа с мене.

— Хей, я виж ти! — възкликна Майк и предполагам, че не бе повлиян от пола на модела, тъй като това неутрално обръщение е одобрено от дружеството на фотографите в нашия бранш, макар че дълбоко в себе си усетих в интонацията му задявка. Дори и фотоапаратът му се възбуди.

Ейприл се върна по същия начин, по който дойде. Не спря да полюшва хубавото си дупе като проститутка. След секунди се появи пак. Косата й се спускаше назад и тя отново бе предишната принцеса.

— Оставих пуловера вътре — обясни тя престорено скромно на Марко.

— Смело, Ейприл! Ти имаш походка на много лошо момиче.

— Невинаги, не и докато не преценя, че тя е подходяща, но искам да кажа нещо за мъжкия пуловер… ами той ме възбужда. Това не е ли странно? — учуди се мило тя.

— Не, нормално е — отговори Марко и погали ръката й точно като да бе неин чичо. — А сега, Джордан, ако обичаш. — Марко посочи импровизираната съблекалня, след което момичето тръгна натам с известна неохота. По стойката й човек би казал, че не е свикнала да се държат с нея като с по-малко дете. А аз не за първи път се учудих какво голямо значение има за моделите редът на тяхното раждане спрямо останалите деца в семейството.

Джордан ни накара да я чакаме два пъти по-дълго, отколкото Ейприл. И ето че се показа, облечена в сакото. Долното му копче бе закопчано, а на кръста й се виждаше шалът, който тя бе увила като пояс. Яката на сакото бе вдигната, Джордан завираше брадичката си между реверите и над тях можеха да се видят само тъмни слънчеви очила. Тя вървеше бавно, вглъбена в себе си, замислена, забила поглед в пода, с ръце, втъкнати дълбоко в джобовете, само палците й се показваха отвън. За мене нямаше съмнение, че тя представя филмова звезда, заета със собствените си мисли, прикрита, доколкото е възможно, за да премине инкогнито през тълпите от хора, които в противен случай биха зяпали най-безцеремонно знаменитата личност. Когато бе на три крачки от Марко, Джордан се спря, извади ръката си от джоба и дръпна очилата си надолу достатъчно, че да погледне над тях. Тя дари дизайнера с разтапящата си като за бис усмивка и каза:

— Внимавай, бейби, ще се върна по-късно за теб — след което се отдалечи пак така бавно и замислено.

— Господи? — прошепна Марко.

— Уха! — противно ми беше да гледам как Майк се съгласи и защрака с фотоапарата си.

— Сега е твой ред, Тинкър — обърна се дизайнерът към нея.

Тинкър ме погледна и аз видях ледения страх в очите й. Ех, ако можеше тя да тръгне първа, помислих си, нямаше да е толкова зле, но след Ейприл и Джордан какво можеше да направи бедната, за да я извикат на бис?

Струваше ми се, че Тинкър се подготвя цяла вечност. Трябваше да потисна порива си, за да не взема да се моля на Марко да ме пусне при нея. Но ето че най-после тя отвори вратата и пристъпи навън. Когато я видях, разбрах защо се е забавила: засуетила се е със своята проклета коса, докато я подреди така, че да се разстила небрежно по раменете — прическа, за която е нужна опитната ръка на фризьор. Момичето бе голо от кръста нагоре, носеше само шала на Марко, увит два пъти около шията й, а краищата му покриваха едва-едва зърната на високите й гърди.

Дотук всичко добре, но Тинкър не помръдваше повече от онази първа крачка, която направи. Стоеше с безжизнени, увиснали край тялото ръце. Тръгвай вече, в името на бога, повтарях си мислено, просто се движи! Това се иска, не го ли разбираш, никой не иска да правиш стриптийз! Косата ти не може да извърви подиума, глупачке! Най-после тя изправи ръцете си и сграбчи краищата на шала, а зърната на гърдите си прикри, като сви около тях ръцете си в юмруци. Въздъхнах с облекчение. Главата й роди поне нещо, освен мисълта да ни шокира.

Тинкър се приближаваше към нас. Стойката й беше вдървена, не изразяваше абсолютно нищо, освен паника. Тя просто приличаше на много хубаво момиче, което е забравило да си облече пуловера. Не можех да повярвам на очите си. И това бе момичето, което излъчваше много повече чар от деветдесет и девет на сто от нашите манекенки, това бе момичето, което прикова моето и вниманието на Джъстийн от мига, в който го видяхме, това беше момичето, което обучавахме от месеци как да се движи пред фотоапарат, а тя не можеше и да върви! Майната му!

Сега, в тази минута, не къде да е, а в самия Париж, пред една неофициална групичка от нищо и никакви си шестима приятелски настроени хора, тя се бе вкаменила, способна в най-добрия случай да премести единия си крак пред другия само за да не се спъне. Тинкър приличаше на зомби, когато се спря и отправи блуждаещ поглед над главите ни, без да направи някакъв контакт с очи или с тяло, което всъщност беше най-важното и решаващото в едно ревю. Единственият звук в стаята идваше от безмилостния фотоапарат на Майк. Той не спираше да щрака. Тинкър успя някак си да се обърне и след като се спъна веднъж, най-после влезе в съблекалнята.

Най-лошото беше, че ние всички страдахме за нея. Тя ни въвлече в своя проблем и щом като успя да го направи с нас, щеше да го направи и с по-голяма публика. Каквото и да облече, ще се представи катастрофално дори да й дадат най-хубавата рокля в шоуто.

— Аз ще поработя с нея, Франки — каза ми тихо Марко.

— Тя се нуждае от обучение. Не се тревожи, мисля, че мога да й покажа какво да прави.

— А имаш ли време? — запитах го стъписана, защото очаквах просто да каже, че няма да я използва.

— Никой няма време в такъв напреднал период на работа, но аз ще успея, през свободните часове. Иначе е хубаво момиче. Има нужда от повече увереност, това е всичко.

— Благодаря ти, Марко — поех си въздух и чак не повярвах на изхода от тази ситуация. Не можех да си припомня откога не съм била толкова благодарна на който и да е мъж. Този беше изключителен.

Побързах да напъхам колкото е възможно по-бързо момичетата в якетата им, казах довиждане на Марко и Габриел и поведох групата надолу по стълбището. На улицата бе мразовито и тъмно, зарадвах се на лимузините, които ни очакваха.

— Ейприл! Шери, нали не си забравила? — провикна се отнякъде мъжки глас.

— Тинкър, насам! — обади се друг.

— Франки, ние чакаме. Хайде, измръзнахме до смърт!

— Джордан, какво ви забави толкова време? — възропта още един с цяло гърло.

Кои бяха тези мъжаги, които се провикваха така свойски от няколко коли и един мотоциклет? Останах смразена на мястото си и втренчих поглед във всеки. Тогава вратата на една от колите се отвори шумно и трима млади мъже на бегом прекосиха тротоара и в един миг се оказаха до мене. Но ръцете им бяха приятелски настроени, техният допир ми се стори познат, ръцете на партньорите по танци от хепънинг клуба. Започнах да се отбранявам импулсивно, мъчех се да им попреча да ме подхвърлят във въздуха.

— Какво правите тука? — настоявах с толкова сериозен вид, какъвто можех да изразя в този миг.

Майк Арън ни наблюдаваше, поклащаше глава и се хилеше снизходително, като че ли наблюдаваше играта на котета.

— Франки! Малката ми, прелестна Франки, нали казахме, че ще го направим отново тази нощ.

— Ти обеща, аз си мислех за теб цял ден!

— Хайде, бебчо, портиерът ни каза къде сте, но не ни каза, че ще ни държите на студа толкова дълго. Да вървим, моя прелест.

— Не! — извиках и на тримата. — В никакъв случай! Невъзможно е.

Не си спомнях да сме си определяли среща с тези тромави сладурчета. Е, може и да съм споменала нещо, но съвсем не съм имала предвид нещо сериозно. Аз тогава просто танцувах. Защото ме замъкнаха. Както знаете. И все пак… може да е забавно. Пък и това си бе сигурен начин да отслабна с още два килограма. Дори три.

— Чупката оттука, хей — намеси се Майк и обви ръката си около раменете ми. — Вие разговаряте с жена ми. Сега си отиваме вкъщи, за да изясним в детайли какво е станало през миналата нощ. Добре е да има хубавичко обяснение, иначе тя ще си навлече много неприятности. Ясно ли ти е? Я кажете как се казвате, момчета. Дайте да видя вашите документи.

Моите обожатели изведнъж се стопиха, бяха разочаровани, но немного изненадани. Вероятно не им беше за първи път.

— Хайде, сладурче, кажи ми своята версия за случката. Целият съм в слух. — Майк се тресеше от смях.

— Благодаря, благодаря, господарю. До края на живота си ще съм ти длъжница. Аз изобщо нямаше да мога да се справя с тях сама, ти, мой велики благодетелю. Как бих могла да ти се отблагодаря някога? — озъбих му се. — Добре де, не се ядосвай толкова. Мислех, че ти правя услуга.

— О, по дяволите, предполагам, че точно така си мислиш. Благодаря ти, Арън, ти бе така добър да съсипеш вечерта ми.

— И кои бяха онези недодялани образи? — полюбопитства Мод.

— Приятелчета от училище — казах. — Объркали са деня на срещата ни.

— Ами които и да са, аз се надявам, че ще върнат момичетата живи и здрави — продължи Мод угрижена.

Затичах се към колите и надникнах вътре. Нямаше ги. В суматохата момичетата бяха изчезнали във френската нощ със случайните познати от дискотеката, а един от тях, господ да ми е на помощ, беше с мотоциклет. Майк и Мод ме наблюдаваха внимателно. В отговор аз им се усмихнах и свих рамене, отговаряйки с думите от една позната песен.

— „Как ли да ги удържа в това ранчо?“ — постарах се да им внуша философското послание на фразата, придавайки на гласа си подходящ тембър.

— Какво мислиш, че са решили да правят? — чудеше се Мод.

— Да вечерят в някое малко, типично, старовремско бистро, може би ще отидат в някое известно старо кафене на Лефт Банк, където се мотаят студентите на тяхна възраст. Ще си поприказват за хубави неща… ще се насладят на истинския френски живот като момичетата на тяхната възраст от Париж.

— Да, да — обади се Майк. — А може би ще намерят отворена някоя книжарница, в която ще има рецитация на стихове, или ще послушат хубав концерт от класически произведения… дори опера. Или ще отидат на балетно представление? Париж предлага истинска културна фиеста.

— Кой знае! — отговорих, прекалено разтревожена, за да се противопоставя на сарказма му.

Искаше ми се да се върна по-скоро в хотела и да се потопя в една от ваните. Не възнамерявах да се обаждам на Джъстийн. Не исках да я тревожа за Тинкър. Няма смисъл да знае каквото и да било за нейното неумение да се движи по подиума… дори и една дума… докато Марко не я научи да преодолява страха си. Нито пък ще кажа някога на Джъстийн, че момичетата са излизали из града сами. Проклета да си, Джъстийн! Обзе ме напълно справедлив гняв.

Тази гадна отговорност е нейно задължение, не мое; тя трябваше да е тука, не аз. На кого беше това недомислие момичетата да пристигнат толкова рано? Нейно, само нейно. Но ето, че аз съм тук, изпратена, за да наглеждам всяка една като овчар. Една жена, която се опитва да наглежда други три, разкъсвана на всички страни, има неизпълнима задача, затова е принудена да лъже, да мами, да се тревожи — всичко е на мой гръб. Старая се да ги предпазвам от журналистическите уловки на Мод, Майк ми създава проблеми само защото на Джъстийн не й стиска да се срещне със собствения си баща. Тази бъркотия е шибана несправедливост по отношение на мен!

Освен това все още ми се иска да танцувам, по дяволите!