Джудит Кранц
Пролетна колекция (1)

1.

Оптимистичен идиот, какъвто съм си, аз задъхано тичах от метрото до офиса в невероятно ранния сутрешен час. Вярвайте ми, никой не може да се движи по улиците на Ню Йорк по-бързо от мене. Ако щете ме наречете гъвкавата като змия Франки Северино, но никога не ми се е налагало да се блъскам и да си пробивам път по начин, който не подхожда на една дама. През дългите години, в които пътувам с влака от Бруклин до Манхатън, аз измислих как да маневрирам с тялото си пластично, как да заобикалям умело или се плъзгам покрай хората в най-голямата тълпа. Ако бях мъж, щях да стана един страхотен състезател. Изкачвайки се с асансьора към „Лоринг Моудел Мениджмънт“, където работя, аз знаех, че днес е мечтаният ми ден. Снощи сънувах, че получавам дългоочаквания факс от Некер в Париж, и всичко бе така необикновено истинско — не като насън, а съвсем живо, истина наяве, — че тази сутрин се събудих с лудо сърцебиене. Обзе ме безумно предчувствие. Всичките ми сетива, опънати като струни, бяха нащрек, сякаш ми предстоеше решителна схватка и трябваше да избирам дали да се бия, или да си плюя на петите. Това ме накара да скоча от леглото, да се облека за десет минути и да препусна към метрото, без да съм сложила и троха в устата си.

Само че факса го нямаше. Малката пластмасова плоскост, на която се появяват съобщенията, беше празна. Надутата метална факс машина стоеше самодоволно на своята масичка и беше прекалено високо, за да мога да си позволя удоволствието поне да я ритна — така както правят някои с празните автомати за продажба на дреболии. И тъй като не можех да грабна брадва и да замахна срещу тази отвратителна вещ, не ми оставаше нищо друго, освен да се отдръпна възмутено и неохотно. Но все пак — нали носех високи каубойски ботуши — звукът от попаденията ми съвсем не беше слаб.

След дълго и упорито чакане се сдобих с чаша кафе от нашата чудата, своенравна кафе-машина и тръгнах с напитката към главната зала на „Лоринг Моудел Мениджмънт“, където след един час около кръглата маса щяха да седят за работа с телефоните седем букъри.^[1]

В тази зала има въртяща се картотека с графиците за работата на манекените. През целия ден букърите, от които всеки наблюдава 10–15 момичета, отговарят на запитванията с прикрепени слушалки, въртят картотеката и се консултират с компютрите. Тези слушалки не са никак привлекателни, но един ден някоя забележителна страница от историята на бляскавата мода може да се появи само от поръчките, които нашите служители трупат умело благодарение на тях. Когато започнах работа тук на един от телефоните, всяко обаждане бе за мене трепетно вълнение. Сега, когато съм на двайсет и седем години и заемам второто място в управлението на фирмата, гледката вече не ме вълнува така лесно.

В залата бе много студено и аз все още не събличах мъхестото вълнено палто. Под него имах и два пуловера върху обичайните трико, клин, калцуни и жилетка, завързана на кръста. Реших, че най-топлото място в агенцията през тази мразовита януарска сутрин на 1994 година е огромното тапицирано кожено кресло на моя бос. Джъстийн наистина си бе изградила една малка крепост — разбрах го, когато се сгуших в изключително удобното кресло и взех да отпивам от кафето. Джъстийн Лоринг, моята несравнима шефка, е само на трийсет и четири години, бивша манекенка, която много разумно се отказа от кариерата си, след като стигна до върха. Така стана собственичка на независима фирма. Тя ме взе на работа преди седем години. Моментът се оказа донемайкъде подходящ за мене, защото едно лошо падане къде другаде, ако не в метрото, сложи край на кариерата ми като танцьорка. Бях доста напреднала в обучението си по модерни танци в школата „Джулиард“, но нараняването на двете ми колена означаваше, че отсега нататък единствените танци за мен можеха да бъдат само тези в дискотеките.

Седнах в креслото на Джъстийн, мислех си, че макар никой извън бизнеса да не подозира, но най-важното за управлението на агенция за модели е тя да има собствен стил. Всяка преуспяваща фирма в града се представя със свой неповторим облик и пред проповедника, и пред сводника. А какъв е стилът на Джъстийн? Хубав въпрос. В много отношения тя бе идеален лидер на девическа група скаути. Издирва подходящи момичета за манекени. Има стил, който излъчва сила, доверие, прямота и преди всичко увереност и спокойствие. Тя е личност, която дори и аз ще последвам в опасен планински маршрут. Дори и под лавините, защото зная със сигурност, че тя ще ме спаси.

От друга страна, Джъстийн вероятно е прекалено шикозна, за да й повярват, че може да бъде истински скаут. Ако трийсет и четири години са зряла възраст, в което аз дълбоко се съмнявам, то тази зрялост я направи далеч по-привлекателна, отколкото периодът, в който бе манекенка и излъчваше спокойното очарование на своите деветнайсет години. Когато навърши двайсет и пет години стана оперен член на лигата на коронованите красавици за цяла Америка. Случвало ви се е понякога да видите подобно лице: очи с невероятно наситен син цвят, идеални черти, които не бих могла дори да опиша, неуловима, безкрайно чаровна усмивка, умопомрачаващи равни зъби и почти незабележими следи от леки, много мили бръчици, които се образуват, когато човек се смее.

Джъстийн порасна, стана интересна жена и вече привлича погледите. Човек трудно би повярвал, че преди време тя бе само една конвенционална красавица. Нейните очи, с най-наситения син цвят на победата, сега са замислени и често тъжни. Нейната усмивка е многозначителна и не се появява така често, както преди. Усмивка, която вече е забравила да посреща винаги с автоматична готовност окото на камерата. Хубавото лице на Джъстийн сега е раздвижено от обаянието на бавната игра на израженията, те показват, че в съзнанието на тяхната притежателка тече мисъл. Нейният образ се покрива с представите за жената, която току-що е пристъпила в най-хубавия период от живота си, а добрата мъжка половина, бог ми е свидетел, изцяло е съгласна с това. Но моята приятелка отхвърли една след друга най-подходящите партии за женитба. Щом я чуя да ми изрежда с влудяващо разсъдливо спокойствие един по един недостатъците на всеки, пенясвам от гневен изблик.

Това ще да е някаква англосаксонска наследственост, която позволява на Джъстийн да се отърсва от всеки неразрешим проблем или просто да го отминава. Ако аз се сблъскам с трудности — било с мъж или с някаква ситуация, — започвам да нападам, да използвам подходящо оръжие! Да оправям нещата! Но моите предци и по майчина, и по бащина линия произхождат от Южна Италия.

Точно разликата в подхода ни към нещата от живота стана причина да се съберем в изключително добър екип. И пак поради същата причина аз напреднах толкова бързо от мястото на букър до първи помощник, дясната ръка на Джъстийн, като станах и нейна близка приятелка. Достатъчно съм експлозивна, за да й позволя да си остане завинаги сияйна блондинка. Разбирам чудесно кога и как да привлека капризни купувачи от висшите кръгове; да внеса винаги известна доза недоволство в етапите на работата; никога няма да приема, че има граница между възможното и невъзможното, някаква благоразумна максима на дванайсет нива, дето твърди, че трябвало да съм достатъчно мъдра и да приемам дори нещата, които не могат да се променят. Да ги приемам! Хайде де! Не и когато си от Бруклин!

— Цяла нощ ли прекара тук? — Гласът на Джъстийн прекъсна унесените ми мисли.

— Изплаши ме! — едва не разлях студеното кафе. — Тук съм вече цяла вечност… Мечтаех си за онова… о, няма значение… това не те интересува.

— Права си, приятелко.

— Много обичам, когато те обзема униние — не се сдържа, изхилих се в лицето й, за да й натрапя противното си настроение. — А ти самата какво правиш тук? — запитах настойчиво с по-спокоен тон.

— О, прекарах поредната си ужасна нощ…

— Ти не можеш да спиш?

— Дори и аз, мишленцето ми, дори и аз. Но снощи бях най-зле. Всеки път, когато се унасях, сънувах кошмари. Най-накрая проумях, че трябва да се откажа от спането и да дойда тук, за да свърша някоя работа на спокойствие. Но сега виждам, че няма да стане.

— Не и с такава краста като мене, нали?

— Вината е в оня противен конкурс, разбира се.

— И какво още?

Джъстийн изпусна неодобрителна въздишка по мой адрес, точно така, както би постъпила с някое заядливо дете.

— Не ме гледай отвисоко — изръмжах. — Знаеш, че той е от значение дори и да не ти се иска да го признаеш. Ще направя още кафе. Искаш ли?

— Ужасно ми се пие. Благословена да си, дете мое.

Докато пълнех отново кафеварката се размислих над последствията, които предизвика този дългоочакван факс от Париж. Всичко започна преди месец, когато в Ню Йорк пристигна жена на име Габриел Д’Анжел с мисия до всички агенции за модели в града. Габриел е сред най-високопоставените помощници на един приятел, който се казва Жак Некер. Нали знаете за кого става дума — оня швейцарски милионер, който управлява „Ла Груп Некер“. Той притежава четири от най-големите мелници в света, две от водещите модни къщи и солиден брой доходоносни парфюмерийни и козметични компании. Дори и онези, които не са в бранша, го знаят. Джи Ен, както всеки в бизнеса го нарича, реши да подпомогне дизайнера Марко Ломбарди, за да открие той новата си модна къща. Първата пролетна колекция на Ломбарди ще бъде показана в Париж след около две седмици.

— Тук съм, за да намеря съвършено нови лица — заяви французойката пред Джъстийн и пред мен на безукорен английски. — Имам нужда от момичета, които не са се явявали много по подиуми, напълно непознати, девствени за парижките колекции. И в същото време, не бива да са зелени за тази работа… Що се отнася до техниката не бива да личи, че са неопитни като деца.

Докато говореше, се опитах безрезултатно да уловя погледа на Джъстийн. Габриел превъзхождаше всичките лъскави, изрядно облечени и прекалено самоуверени жени, които съм виждала.

— Ще ги търся — продължи тя — във всяка агенция в града и ще заснема на видео най-обещаващите. Три от тях ще бъдат избрани за Париж и ще вземат участие в първата пролетна колекция на Марко Ломбарди. А една със сигурност ще бъде избрана за лицето на стила „Ломбарди“ — усмихна се тя надменно. — Предполагам, че вие, американците, ще наречете събитието конкурс, а аз предпочитам да мисля за него като за тукашна версия на парижкото жури.

— И какви точно планове имате за щастливата малка победителка от конкурса? — запита тогава Джъстийн. С изненада открих в гласа й явни нотки на подозрение. Чак мозъкът ми се ококори от тона на Джъстийн. Какво подозрително има тука?

От мига, в който конкурсът бе обявен, всеки от света на модата трескаво се питаше какво ли ще излезе от това изстрелване на Ломбарди. Как е възможно Джъстийн да не е доволна от шанса нови момичета да бъдат показани на подиума?

— Сигурна съм, че разбрахте, мис Лоринг, първата колекция на Ломбарди ще бъде най-зрелищното събитие на пролетните ревюта — отговори Габриел Д’Анжел, като даде ясно да проличи, че е малко наскърбена и изненадана. — Победителката ще подпише дългосрочен договор с изключителни права и ще бъде в центъра на световна рекламна кампания.

— Изключителни права? — Резкият тон на Джъстийн бе едва ли не злобен. — Ако победителката е толкова добра, кажете ми поне една причина, поради която тя трябва да се обвързва с нов дизайнер.

Какво, за бога, е ухапало Джъстийн, та се държи така — питах се в недоумение. Нейното поведение в този случай съвсем не отговаряше на обичайната вежливост, с която посрещаше всеки обещаващ клиент.

— Договорът ще гарантира на победителката по три милиона долара на година в следващите четири години — отвърна Д’Анжел и думите й бяха по-ледени от мелба. Надяваше се да прекъсне всякаква по-нататъшна дискусия.

— Не поемате ли прекалено голям риск? Да работите с неизвестен модел с недоказан талант? А и Ломбарди може да се окаже един кьорфишек — настояваше Джъстийн, явно без да се впечатлява от дванайсетте милиона долара.

Трябваше да се преборя със себе си, за да не се намеся в разговора им. Знаех, че каквито и грешки да прави Джъстийн в този момент, тя не би искала после да я измъчват съмнения.

— Мосю Некер е постигнал изключителното си влияние благодарение на това, че е поемал рискове — заяви французойката. Вече не се стараеше да прикрива обидата си от неочакваното недоверие на Джъстийн, която от своя страна все още приемаше с подозрение разговора.

— Разбира се, Джи Ен ще се окичи с много голяма популярност, която си струва дванайсетте милиона, та дори и момичето да не свърши никаква работа, а вие ще се отървете от него заради някоя утвърдена звезда. Гласът й вече звучеше враждебно.

— Мис Лоринг, ние имаме непоклатимото намерение да създадем модна къща „Ломбарди“ точно така, както е запланувал мосю Некер. — Сега вече Габриел бе дълбоко засегната, а и кой ли би могъл да я вини за това.

Искаше ми се да опна ръце и да закрещя от яд и безсилие. Как е възможно Джъстийн да се отнася с такава грубост и презрение към пратеник на Некер?

— От времето на Лакроа в Париж не се е появявала нито една конкурентна модна къща — продължи Джъстийн и сви рамене точно по онзи неучтив и грозен маниер, на който са майстори само французите. — А това бе много отдавна.

— Мис Лоринг, ако вашата агенция няма интерес да участва… — овладя се Габриел Д’Анжел, а аз изстинах, защото тя понечи да се изправи.

— О, вие чудесно знаете, че аз не мога да кажа „не“ — прекъсна я Джъстийн. — Ще направя списък с най-подходящите кандидатури, съответно с данните им, и ще ви го изпратя в хотела.

Щом французойката излезе, аз се обърнах към Джъстийн в недоумение:

— Какви са тия шибани работи!? Да не си се побъркала?

— Защото не облизах изящните й обувки ли?

— Точно така, дяволите да го вземат. Сърцето ми спря, докато те слушах. Ами ако нейното идване тук има сериозни последствия? Дори и да не изберат някое от нашите момичета, нямаш причина да разговаряш с нея така. За бога, та тя не търси бели робини, а ще даде на някого най-големия шанс в живота и ти добре го знаеш.

— Намирам всичко това… търсенето на таланти… за корумпиращо… безвкусица… почти пагубно занятие.

— О, я се разкарай! — Насъбраното раздразнение, което се мъчех да укротя по време на разговора между Джъстийн и французойката, в този миг експлодира. — Целият свят на модата е постоянно търсене на таланти и ти го знаеш така добре, както и аз.

— Добре де!

— Просто не искам да съм унижавана от едно неприятно създание — призна правото ми Джъстийн.

— Нито пък аз, приятелко, но, по дяволите, какво общо има едното с другото? Всичките ни нови момичета до едно ще се разбягат от кораба ни, ако ние не решим да вземем участие в конкурса, организиран от Некер.

— Точно поради тази причина, мишленцето ми, аз й казах, че не мога да отговоря „не“. Тази е единствената причина, вярвай ми.

— Да не би да разиграваш някаква тъпа игра? — Все още бях много объркана. — Става дума за шеф на агенцията, която е на върха. Благодаря на бога, че никога преди не съм те виждала да правиш такива непонятни номера.

— За всичко си има първи път, Франки — отвърна Джъстийн с неподозирано сурова нотка в гласа и с празен поглед, които така и не разбрах, а тя нямаше намерение да ми го обясни.

Това беше последният ни разговор за предложението на Некер.

Нашата кафе-машина най-после заработи и аз напълних една чаша за Джъстийн, после я занесох в кабинета й и излязох, за да не преча на работата й. Търсенето на рекламен модел за модна къща „Ломбарди“ предизвика много повече суматоха, отколкото би вдигнала вестта, че Мадона се е омъжила за принца на Монако Алберт, бидейки бременна от принц Чарлз. Времето напредваше и тъй като нямаше известие от Джи Ен, всяка агенция в града чакаше все по-тревожно какво ли ще е неговото решение.

Само управителката на „Лоринг Моудел Мениджмънт“ остана на пръв поглед безучастна за изхода на кампанията. Докато непрекъснато дебнех факса, тя нито веднъж не ме попита какво се говори за случая, макар и да знаеше, че всеки петък вечерям с четири жени, които са много добре осведомени: Каси Д’Агустино, Сали Мълхаус, Джоузи Стейн и Кейт Джеймс — моите конкурентки съответно от „Люнел“, „Форд“, „Етат“ и „Уилхелмина“. Петте формирахме една малка компания, подобна на група недоверчиви кръстници от мафията, които трябва да поддържат помежду си дружески отношения заради бизнеса.

Нашите отношения се базират на аксиомата „Врагът на моя враг е мой приятел“ — помислих си, когато се върнах в своя кабинет и изпих нервно кафето, което съвсем не ми се пиеше. Сложих краката си на масата и се опитах да се отпусна. До идването на чиновничките оставаше половин час. Когато се появят, ще мога да изпратя някой от помощниците да ми купи закуска.

Да, Каси, Сали, Джоузи, Кейт и аз имахме едни и същи неприятели. Под „неприятели“ разбирай „клиенти“ — тези, които наемат манекенки за списания, рекламни агенции, модни къщи или благотворителни ревюта. Ние, агентите, сме онези, които са изправени срещу клиентите при договарянията, а те включват такива въпроси като клиентът ли ще плати таксито на модела до работното му място.

Нормално е всяка от нас да е срещу останалите. Например коя ще спечели първа аплодисментите на публиката и ще уреди договор за работа на трийсетгодишна красавица. Стараехме се да разберем кой дебне непрекъснато и нашите, и моделите на другите четири агенции. Последното трудно би могло да се докаже, но все пак подозренията остават.

Подобни домогвания изглеждат учудващо дребнави на фона на бляскавия вид на момичетата, но ние имаме нужда да обменяме свободно информация помежду си, философски заключих аз.

Трябва да знаем кои са напористите фотографи грубияни, за да не тормозят повече моделите. Трябва да знаем кои клиенти са стиснати и обикновено се стараят да отложат плащането, за да насочат парите в своите банки и да спечелят лихви за няколко седмици. Трябва също така да знаем кои фризьори и гримьори имат винаги подръка сред работните си принадлежности готови дози хероин и особено коя манекенка взима наркотици.

„Кой е започнал да отслабва?“ — беше обичайният първи въпрос по време на нашите събирания. Освен за отслабване и качени килограми ние си приказваме и за най-новите модни диети, разменяме си информация от наблюденията върху лични треньори, гимнастически салони и дерматолози, разкриваме клиентите, които дават на момичетата безплатно дрехи от колекциите, ако се налага да работят извънредно, вместо да им платят още половин надница. Нашата работа си има своето мръсно бельо — то е неизбежно, щом като определен процент от хората, които винаги кръжат около момичетата, са така добре дошли, както и пичите въшки или брадавиците по половите органи.

Ако някоя от моята петъчна група или от която и да е друга агенция, като „Бос“, „Жени“, „Компания“ или „Партньори“, бе получила някаква вест от Некер, тя щеше да я разтръби незабавно. Така че нямаше начин някой да знае повече от мене в този момент, освен ако в същия миг няма представител на друга агенция, закотвен пред факса с току-що пристигнала информация. Тази мисъл ме обсеби изцяло до такава степен, че бях на ръба на лудостта. Отворих вратата на Джъстийн, без да почукам.

— Мислиш ли, че хората на Некер могат да променят намеренията си? — запитах настоятелно, защото бях решила да раздразня малко моята дружка. Тя видимо не проявяваше голям интерес към цялата тази работа. — Ако не вземат решение в рамките на следващите две седмици, ще стане прекалено късно, ревютата вече ще са започнали.

— О, аз малко се съмнявам, Франческа — отговори Джъстийн язвително. — Ако направят така, ще изпаднат в прекалено глупаво положение.

Както и Франческа сега, нали? Само майка ми имаше право да ме нарича така и Джъстийн го знаеше, Франческа е кръщелното ми име, избрано от моите родители в момент на умопомрачителна радост, а аз го промених веднага щом започнах трети клас.

— Миз Лоринг, мога ли да попитам защо вие не се интересувате?^[2] — Джъстийн мразеше това обръщение точно толкова, колкото аз мразех „Франческа“. — Разбирам, че ти отказваш да повярваш в цялата тази работа и се държиш далеч от нея като от мръсна пяна. Аз съм очарована, разбирай в отрицателен смисъл, като те гледам колко неразумно проявяваш чувството си за превъзходство над всеки, но защо, за бога, кажи ми защо?

— Още от самото начало аз съм против този конкурс, против тази форма на натиск — погледна ме сериозно Джъстийн. — Момичетата, избрани от Джи Ен, би трябвало да са изключително опитни, за да преминат през предстоящото изпитание в Париж. Две от трите ще са разочаровани, когато всичко свърши. Отпадането може изцяло да нарани тяхното самочувствие, а модел без самочувствие не е в състояние да работи. Не мислиш ли, че и без тази прищявка на Джи Ен, която ще получи широка разгласа, в нашия бизнес има достатъчно много възможности за провал? В случая не е като да проведем вътрешен конкурс и отпадането им да бъде само информация за нас.

— Предполагам, че имаш право — съгласих се неохотно, — но все пак… Дванайсет милиона долара!… Бъди сигурна, че там ще е като на бойно поле, разликата ще е само във фантастичното заплащане. Повечето от момичетата, знам го, са способни на убийство, за да имат такъв шанс.

В този миг един от телефоните в офиса звънна и аз му бях благодарна, защото го приех като необичайно ранно знамение за началото на работата ни днес. Джъстийн ме отпрати с жест и вдигна слушалката:

— „Лоринг Мениджмънт“. Добро утро.

Загриженото й изражение веднага ми подсказа, че някое от момичетата е болно.

— Какво? — запита Джъстийн с такъв остър тон, какъвто не бях чувала никога.

Видях как лицето на моята приятелка се изкриви и в гримасата и се четеше явно пренебрежение, примесено с вълнение, а в един миг ми се стори, че то премина в страх… Джъстийн да се страхува? Не, не е възможно. След миг лицето й доби друго изражение — бореха се гняв и възмущение.

— Повторете последната част — настоя тя най-накрая мрачно и надраска няколко думи в бележника си. — Какво, няма допълнителни условия? Зашеметяващо! Аз ще ви се обадя. Когато реша, ето кога! — тръшна слушалката.

— Кой беше?

— Знаех си, че се започва! Подозирах го през цялото време! Понеже нищо преди това не се оказа ефикасно, той реши да се добере до мене по този начин… сатанински план! Те знаят, че нямам друг избор, освен да продължа, навярно дори са го съобщили вече на пресата…

— Джъстийн! Престани! Проклетия, та ти бълнуваш! Каква е тая „сатанинска“ работа, кой се опитва да се добере до тебе? — Никога не бях допускала дори, че е възможно Джъстийн да изпадне в подобно състояние. Какво се бе случило с моята светейша шефка, уверената в себе си водачка на скаутите?

— Беше Габриел Д’Анжел. Джи Ен е избрал Ейприл, Джордан и Тинкър за конкурса на Ломбарди — избълва тя вбесена.

— Но… но… — запелтечих аз, — но те са все наши. Всичките три… наши момичета!

— Да не би да си мислиш, че сме улучили десетката? — запита ме тя с горчивина и презрение. — Нали не вярваш, че сред дузини, дузини момичета в целия този огромен град нашите три са единствените подходящи нови лица. Той е запланувал така нещата от самото начало… щом като нищо друго не помогна, той видя начин да пропълзи в живота ми чрез бизнеса, тоя подъл кучи син!

— Джъстийн, да не си загубила ума си? — Непонятният изблик от подобни думи ме изуми.

— Това е Некер! Жак Некер, този достоен за презрение, злокобен, злокобен мъж… той ще направи всичко, за да постигне каквото пожелае. След като Д’Анжел се намъкна тук за втори път пак така нахално, разбрах, че ще последва нещо от този род, но и представа нямах, че ще отиде толкова далече, да го вземат мътните… вонята на тая низост усмърдя чак небесата, нечувано е…

— Некер?… Джъстийн, не схванах нищо. Не говориш свързано, нито смислено.

Едва успях да се вклиня в тирадата й. Тя ме погледна и пое шумно дъх, стараейки се да се успокои и да ми обясни какво става. Виждах как лицето й бавно се връща към нормалното си изражение, как гневът й преминава в решителното намерение най-после да сподели с мене тайната, която вече не можеше да крие.

— Франки, той е мой баща. — Джъстийн произнесе тези думи така тихо и бързо, че всички те се сляха от припряното й желание да се освободи по-скоро от признанието.

— Твой какво? — взех да пелтеча отново, прекалено объркана, за да проумея. — Какви, по дяволите, ги дрънкаш?

— Некер, онова копеле, онзи отвратителен, отвратителен гаден мъж, е мой баща. Франки, чуваш го от мене за пръв и последен път.

— Но… но… Джъстийн… това е най-абсурдното нещо…

— А сега недей, не ме питай каквото и да е повече за това. Не е нещо, за което бих могла да разказвам, не и сега, а може би никога. Но не си мисли, че имам халюцинации. Аз съм негова дъщеря и господ да ми е на помощ. Не искам да имам нищо общо с него, нищо, никога, никога… но той намери начин да се промъкне до мене, начин, от който аз не мога да се измъкна.

— Но, Джъстийн…

— Франки, повече никакви въпроси!

— Добре, добре! Не казвам и дума за тебе и… — Тук замълчах и прехапах език, след миг мисълта ми започна отново да щрака: — Нещо, което не схванах, е как Джи Ен чрез нашите момичета те поставя в… явно… всичко опира до влиянието на тази особа. Хей, хайде да вземем предвид най-лошия сценарий, окей? Съгласна ли си с мене, Джъстийн? — нарочно заговорих прекалено самоуверено. — Три от нашите момичета ще отидат в Париж за ревюто на Ломбарди и една от тях ще спечели цяло гърне със злато. Можеш ли да ми кажеш кое е нередно тук?

— Но ти не си чула още всичко, не знаеш какъв бе краят на разговора ми с Д’Анжел, Франки — викна диво Джъстийн.

— Главното в цялата тази работа е, че аз лично трябва да придружавам момичетата в Париж. — Тя избълва и тези думи разярено, сякаш мислеше, че дори с едничката си ярост може да ги накара да изчезнат. — Още по-лошо. Не стига, че аз ще бъда с тях, ами на всичкото отгоре Д’Анжел, което означава Некер, разбира се, иска всичките да заминем след три дни!

— Какво? Та това са цели две седмици преди ревюто!

— Точно така. Трябваше да я чуеш как се преструва и се мазни, а всъщност го прикрива, прави се на света вода ненапита, за да ми обясни нещо, което знае, че е чиста лъжа: „Допълнителното време ще даде възможност на манекените да се ориентират и да се запознаят с работата си.“ Каква подигравка! Те дори плащат на всяка допълнително по сто хиляди долара заради участието им в шоуто на Ломбарди! Нито Иман, нито Клаудия са печелили някога дори половината от тази сума. Цели две седмици за сметка на Джи Ен? В „Плаца Атина“? Моля! Габриел знае, че повечето нови момичета имат по-малко от два дни за аклиматизация, ако изобщо им се предостави време да се окопитят. Очевидно тези две седмици са за Некер, за да ме види, да ме пречупи, Франки, не се самозалъгвай. Нищо друго няма значение.

— Изглежда, са помислили за всичко — изрекох най-накрая и направих усилие да освободя съзнанието си от невероятната история за бащата на Джъстийн. Исках да съсредоточа вниманието си единствено върху вариантите за работа.

Но такива нямаше. Нито един. Нямаше възможен предлог да отхвърлим тази възможност за нашите три момичета, каквото и да изпитваше моята приятелка. Кой би отхвърлил шанса, предоставен от Джи Ен? Двете се гледахме в недоумение, сякаш очаквахме другата да роди някоя брилянтна идея. Когато мълчанието се проточи, разбрахме още по-силно своята безпомощност. Аз се изправих.

— Джъстийн, ние само губим време. Трябва да се справиш с тази, знаеш коя, ситуация рано или късно, но точно сега трябва да известим момичетата, че заминават за Париж.

— Ти го направи, Франки — едва успя да промълви тя, вълнението я завладя отново. — Аз трябва да помисля. Зная, че не трябва да го казвам, но цялата тази бъркотия се изпречва помежду ни.

— Разбира се, идиот такъв — целунах я бързо по главата, за да се упътя към моя кабинет и да затворя хубаво вратата след себе си.

Стоях известно време вцепенена, без да мога да направя каквото и да е движение към телефона. Усещах, че треперя, стоях замаяна, по кожата ми пълзеше хлад. Шокът за мене беше толкова силен, че реакцията ми се сведе единствено до една-едничка дума. Тя се появяваше само при изключителни събития в живота ми.

Карамба!