Джудит Кранц
Пролетна колекция (5)

5.

Вероятно трябва да се чувства виновна за това, че не остави възможност на Франки и я принуди да замине, при това без да й отдели достатъчно внимание, помисли си Джъстийн. Но, от друга страна, я изпрати на летището с накупените за нея нови тоалети и преди всичко я освободи от бясната суматоха на задълженията й тука — един вид шокова терапия, Франки имаше нужда от нея, за да се възстанови от душевния срив, в който изпадна след развода си.

Да, помисли си Джъстийн, докато сновеше неуморно от своя кабинет до главната зала за поръчки, крайно време беше да предприеме нещо. Кой знае как щеше да завърши това момиче, ако някой не се погрижи за нея. Всъщност тя би трябвало да направи нещо подобно още преди една година, но не й се удаде подходящ случай. Междувременно остана без сили да предлага едно или друго решение, да я съветва предпазливо. А силите й и без туй бяха отслабнали с годините от изморителната работа с неопитните момичета. Трябваше постоянно да изисква от тях, да ги държи нащрек, докато добият професионални навици. После Джъстийн слезе до нивото да се заяжда с Франки, но дори и това не оказа никакво влияние на нейната приятелка. Тази особа дяволски се инатеше, стъпила здраво на онези свои гигантски крака, с които така много се гордееше. Действаше като задвижена от мощния център на гравитацията в нейния слънчев сплит, дотолкова мощен, че човек почти можеше да го види. Марта Греъм има много грехове за изкупуване, помисли си тя мрачно накрая.

Джъстийн изрита обувките си, отпусна се в креслото и вдигна краката си на масата — положение, в което би трябвало да си отпочине. Вдъхна дълбоко няколко минути — така както казва Пилат, — а после тръсна нервно глава и започна да гризе лака на ноктите си — нещо, което не бе правила от двайсет години: Франки наистина успя да я нервира. Джъстийн се ядоса още повече. Не можеше да гледа как някой попилява сам себе си! И в случая нямаше друг начин да сложи нещата в ред, като знае, че нейната приятелка има от бога дадени качества, които ще са от полза за цялото пътуване.

Франки е такова едно възхитително, влудяващо същество, с изумително тяло, към което тя въпреки всичко се отнася като към ненавистната си сестра близначка. От деня, в който Джъстийн повървя с нея по улиците, разбра, че това момиче дори не забелязва, че мъжете се обръщат след нея. Мъже, които са заинтригувани, привлечени от мълниеносния й поглед (уловили всъщност нищожна част от нейната искряща виталност), от гордата й осанка. Цялата тя сякаш носи белезите на нещо необичайно още от самото си раждане. Дяволско момиче. Не се вмества в никакви рамки. Казано ясно, помисли си накрая Джъстийн, Франки се носи непрекъснато като на сцена — с високо вдигната глава, леко наклонена върху изящната й шия по начин, който иска да каже, че тяхната стопанка има разрешително свише да се държи дръзко. Всяка сутрин това проклето създание прекарва по двайсет минути пред огледалото, за да нанася толкова много грим по лицето си, че той да се вижда от втория балкон на най-големия театър в света, след което за пет секунди, този път вече без дори да хвърли поглед към огледалото, събира дългата си кестенява коса на темето и я закрепва с две игли, направени от броня на костенурка.

Ако Франки бе модел, помисли си Джъстийн, тя би й подпалила задника още щом качи първите два килограма. Да не говорим за нейното твърдоглавие винаги да скрива неоценимото си богатство — великолепната коса! Слава богу, че не може да скрие поразително драматичното си лице. Не става дума за поредното красиво лице, нито пък за поредното миловидно лице, а, благодаря ти господи, за нещо много по-интересно — за лице, което прелива от жизненост, от смях и тъга, макар Франки никога да не би признала, че в нея има нещо изключително, нали си е една вироглава кучка! Франки страда от манията, че животът й е непрекъснат модерен танц, ето това е нейният проблем. А не знае ли, че дори добре платената високопрофесионална танцьорка, която се издокарва всеки божи работен ден като че ли след миг ще излезе на сцената, би трябвало да се лекува? О, дяволите да я вземат, Франки не е неин проблем.

Джъстийн се вслуша в шумовете през отворената врата на кабинета й. Всяка от служителките разговаряше по телефона както винаги, но в гласовете им се усещаше понижено внимание, сякаш до една работеха по навик, вместо да бъдат нащрек от всяка бъдеща възможност, скрита в разговорите им като индиански следотърсачи от старите филми, заслушани в тракането на железопътните релси.

Обясняваше им много пъти, че ако те могат да й кажат защо някое от момичетата не е наето на работа, тя би могла да научи много повече за тяхното бъдеще, така както и от внезапните поръчки за друг от моделите. Очакваше такава информация от тях и от никой друг. Дали това бе следпразнично отпускане? Нито една агенция в техния бизнес не можеше да си позволи подобно нещо. Работата им бе целогодишна. А точно сега Джъстийн нямаше настроение да отиде при служителките и да ги разпитва как стоят нещата. О, да ги вземат дяволите, и букърите също.

Усещаше… как в гърдите й натежава някаква тревога… като че ли нещо лошо щеше да се случи, без да има причина. Би трябвало да изпитва невероятно облекчение. Бе очаквала с нетърпение деня, когато момичетата ще заминат за Франция, застинала като при парализа от инстинктивната реакция на сетивата: да избяга или да се бори? Искаше да избегне примката, хвърлена от баща й, за да я улови, Франки, момичетата и представителите на „Зинг“ бяха излетели най-накрая благополучно, но тя все още усещаше, че нищо не бе решено. Може би точно там е проблемът? В отсъствието на Франки офисът изглеждаше безлюден. Макар и да знаеше, че тя вече води делови разговори, Джъстийн изпадна в положението да се осланя точно на нея и на успешното представяне на групата.

Ами ако Некер пристигне в Ню Йорк и, току-виж, влезе в кабинета й?

Проклятие! Джъстийн не разбра как скочи на крака, сърцето й биеше бясно, сякаш той наистина се е появил на вратата. Точно такава една налудничава мисъл я събуждаше посред нощ обляна в пот вече три пъти. Затвори вратата на кабинета си плътно и седна зад внушителното бюро. Единственото място на света, откъдето тя се чувстваше в състояние да направлява нещата. Трябва да се освободя от тази мисъл, нареди строго сама на себе си Джъстийн. Иначе ще стана жертва на собствените си мрачни предчувствия, на страховете си. И какво в крайна сметка постигнах, като не заминах за Париж? Просто отложих събитията. Разбираше прекалено добре фактите, за да не осъзнае, че сблъсъкът й с Некер е неизбежен в бъдеще. Тя просто изживяваше случилото се, дяволите го взели, вместо да действа. Обратно на начина, по който иска да живее живота си.

Обикновено при Джъстийн бе така: не се криеше, признаваше всичко пред самата себе си и взимаше решение без излишни приказки. Тя обичаше да мисли за себе си като за решителна жена, жена от края на двайсетото столетие, която работи и държи собствената си съдба в ръцете си.

И все пак един от стълбовете, на който се крепеше нейният живот, съвсем не е от най-здравите, без значение е, откъде и как ще го погледне човек, замисли се Джъстийн. Когато тя бе на тринайсет години, веднага след първата менструация, майка й реши, че е време да каже на дъщеря си някои неща за баща й, като започне от факта, че той е жив. До онзи момент момичето знаеше, че са го убили във Виетнам.

— Той беше първият мъж, с когото се любих. Още щом разбра, че съм бременна с тебе, ме изостави на произвола на съдбата. Оттогава не съм го виждала и не съм чувала нищо за него. Принудена съм да ти кажа тези неща, Джъстийн, сега, когато вече си жена и можеш да забременееш. Най-важното за тебе е да знаеш какво може да ти направи, да ти причини всеки мъж, без значение колко се обичате. Ти не бива никога, за нищо на света да забравяш урока, който получих аз.

— Но кой е моят баща? — бе питала тя майка си отново и отново. — Как изглежда? Как е могъл да те изостави така? Как се запознахте? Колко дълго бяхте заедно? — момичето задаваше безкрайни въпроси, докато най-накрая разбра болезнено огорчено, че майка й няма намерение да й даде никаква информация, колкото и да настоява за правото да научи за своя баща.

— Не е важно да знаеш каквото и да е за тази особа, скъпа моя — бе неизменният отговор на Хелена Лоринг — освен онова, което той ми причини. Ако ти беше момче, нямаше да се чувствам задължена да ти кажа дори и една дума за случилото се. Въпросът е приключен, Джъстийн. Аз изстрадах правото си да запазя за мен всичко останало, свързано с твоя баща.

Нито един въпрос повече, продължаваше да мисли Джъстийн. Нейната майка не бе човек, който може да бъде пренебрегнат, независимо от упоритото й мълчание. С времето, докато Джъстийн растеше, тя започна с по-голямо желание да разказва своята история. Дъщерята научи как майката се отказала да направи аборт, макар да е била сама. Хелена Лоринг изтеглила всичките си спестявания, събирани в продължение на години от работа през лятото, от подаръци за рождените й дни, и отишла да роди бебето си в един средно голям град недалече от Чикаго, където никой не я познавал. Поради силно изявеното си чувство за независимост тя скрила за предстоящото раждане дори от своите родители. И едва след няколко седмици, убедена в правотата си, Хелена Лоринг им казала единствено това, че макар да съзнава грешката си, е решена да възпитава и отглежда дъщеря си сама.

За по-малко от три месеца след раждането на Джъстийн тя намерила една добра и сръчна жена, която да се грижи за детето, и си осигурила работа на продавачка в най-добрия местен универсален магазин. Работила така усърдно, че скоро я повишили в консултант, после в управител на отдел и накрая в изпълнителен вицепрезидент на целия магазин.

Джъстийн знаеше, че майка й я обича много и всеотдайно. Тя никога не отговори на домогванията на няколко мъже, които се опитваха да се приближат до нея. Имаше си свой кръг от омъжени и неомъжени жени, но на всички тях им бе казано и дадено да разберат категорично, че тя е съсипана след смъртта на своя съпруг и никога няма да пожелае да се омъжи отново.

„Риск“. Джъстийн изрече думата, която пораждаше у нея позната, сложна плетеница от чувства. Нейната майка бе пример на човек, понесъл последствията на своите чувства, сякаш за да бъде живият урок за всеки, но не и за своята дъщеря. Дядото и бабата на момичето умряха, преди то да навърши десет години. Нямаше никакви други роднини. В училището всички я познаваха добре, но тя така и не отрони нито дума пред никого от приятелите си за историята на своите родители, защото знаеше, че няма на кого да повери страшната тайна. В прогимназията много скоро бе ясно, че красавицата на класа Джъстийн Лоринг никога не възнаграждава, което и да е момче с нещо повече от бегло докосване до бузата, макар тя да не бе лишена от постоянното внимание на мъжката половина.

На седемнайсет Джъстийн я откри един от скаутите за „Уилхелмина“ и когато тя се премести в Ню Йорк, пренесе със себе си натрупваните предупреждения на майка си, дълбоко запечатани в съзнанието й. Поради природното си любопитство все пак се осмели да се впусне в любовни връзки, първата, от които само потвърди думите на нейната майка. Няколко пъти Джъстийн изпадна в състояние аха да се влюби, но всичките й връзки се разпадаха, преди да са прераснали в нещо сериозно. Поради една или друга причина знойното лято никога не премина в зряла есен. Край нея винаги имаше много мъже, но те оставаха на заден план след агенцията.

Когато Джъстийн навлезе в трийсетте, започна понякога да се замисля дали да не се обърне към психотерапевт, но цялата работа й се стори като губене на време. Особено щом разбра за отрицателното мнение на своите приятели към тяхната дейност. Известно време дори пофлиртува с фриволната идея да се омъжи за първия подходящ мъж, който й предложи семеен живот, и после да се разведе, само и само за да премине през необходимия ритуал. На една омъжвана жена не й се налага да понася безмълвното любопитство на околните. А такъв въпрос тя четеше в погледа на всеки, с когото се познаваше. Нейното благоразумие и гордост я караха да се сдържа: за да се чувства цялостна личност пред самата себе си, не й бяха нужни оправдания от типа на развод. Нека хората говорят каквото си искат за нея — тя пет пари не дава. Без съмнение опитът на майка й се бе отразил едностранчиво върху мнението й за мъжката половина. По кашата от заплетени любовни истории на нейните модели Джъстийн оставаше с впечатлението, че на мъжете не може да се разчита, че нейната майка не е сгрешила, а изразът „хубав мъж“ е остроумна глупост.

Преди няколко месеца, когато нейната майка разбра, че не й остава много да живее, извика Джъстийн, за да й каже, че Жак Некер е неин баща.

— Защо ми го казваш сега? Аз съм на трийсет и четири, за бога — отвърна неочаквано гневно Джъстийн. — На мене не ми трябва непознат човек за баща. Аз пораснах без него, спомняш ли си? И защо, да му се не види, трябваше да чакаш толкова дълго, майко… щом като си мислила някой ден все пак да ми кажеш?

— Никога не съм възнамерявала да ти кажа, скъпа. На тебе не ти е нужно, а той не заслужава да знае. Нямах представа какво се е случило в живота му, докато не се оказа, че е преуспял много и няма начин да не прочетеш нещо за него във вестниците. Щом се ожени, очаквах да чуя кога ли ще му се родят деца. Но годините минаваха и разбрах, че е бездетен. Сега, в очакване на последния ми дъх, нещата изглеждат съвсем различно за мен. И осъзнавам колко ужасно много съм загубила заради този мъж. Той ограби моя живот, Джъстийн. Аз не вярвах, че на света има нещо повече след злото, което той ми причини. Така реших да си отмъстя. Само тази мисъл ми дава някаква утеха.

— Боже милостиви, за какво отмъщение говориш, майко?

— Албумите — отговори майка й със странна самодоволна усмивка, каквато Джъстийн не бе виждала по нейното лице.

— Албумите ли? Онези… албумите с моите снимки?

— Да. Всичките, започвайки с първите снимки от родилния дом, от минутата, в която ти се роди. Всичките ти снимки, Джъстийн — как те къпя, а ти си още малко, слабичко дете, снимките от тържеството на първия ти рожден ден, снимките от детската градина, от гимназията, от балетното училище, от училищните пиеси, цели брошури от твоите най-добри работи като модел, снимки, от които се вижда как от хубаво бебе ти се превръщаш в хубава жена… сега той има всичките албуми. На мене повече не ми трябват.

— Защо!?

— За да осъзнае точно какво е загубил в своя живот… нямаше как иначе да научи. Така че да страда, о-о не толкова, колкото ме накара да страдам аз, но пък е достатъчно, за да ме удовлетвори. Не си ли личи?

— Но какво… какво ще направи той сега? — запита тя, изумена от тържествуващите нотки в гласа на майка си заради тази съвсем безпощадна победа. Подобни възгласи досега не се бяха откъсвали от нейните устни.

— Скъпа, Джъстийн, какво би могъл да направи той? Нито да ти навреди, нито да ти помогне. Ти си независима, от който и да е мъж точно както и аз. Постигнах го. Но аз зная как ще се почувства той и това ми стига, за да умра в покой.

И майка й се свлече притихнала, изтощена, но все още усмихната, с онази необичайно щастлива, по-скоро обезпокоителна усмивка на смразяващ триумф. От този момент Хелена Лоринг започна да говори все по-малко и по-малко, но усмивката, израз несъмнено на някакво задоволство, се появяваше тихо върху устните й много пъти през следващите няколко дни, докато Джъстийн се грижеше за нея до последния й дъх.

Писмата от Некер започнаха да пристигат само седмица след смъртта на майка й. Джъстийн мисли дълго. Реши просто да ги връща обратно, без да ги отваря. Според нея този жест беше единствено достоен за паметта на майка й, единственият начин, по който можеше да отдаде дължимото на покойницата, чиито най-хубави години приживе бяха отдадени на нея, един живот, разбит от Жак Некер.

 

 

Рядко й се случваше да е толкова радостна, че си е вкъщи, осъзна Джъстийн, седнала пред запалената камина в гостната в края на студения януарски ден. В агенцията не се случи нищо особено, разбира се, нямаше никакви причини да я обземат такива странни параноични пристъпи, че тя едва не изгриза лака на ноктите си. И само силната й воля я възпря да не започне да гризе и кожичките.

Най-после се успокои, след като бе събрала цялата покъщнина край себе си като гигантска кувертюра. Накъдето и да погледне в своята къща от червеникавокафяв камък, разположена между „Парк“ и „Лексингтън“, тя виждаше резултатите от десетгодишната си усилна работа и пестеливост. Джъстийн купи къщата преди три години, когато изключително скъпите недвижими имоти в Ню Йорк поевтиняха малко в сравнение с цените от осемдесетте години. Купи я и нито за миг не съжали, дори когато се наложи да плаща много висока месечна такса за нея. Има нещо толкова изумително в това да притежаваш къща, която стои на собственото си парче земя от сто години, мислеше си замечтано Джъстийн, отпивайки от чая. Тази къща е живяла с толкова много поколения, докато тя я купи от последния член на семейството.

От друга страна, за къща, която е била обитавана сто години и междувременно в нея са били направени възможно най-малко нововъведения, дори и агентът по недвижимо имущество бе сметнал за необходимо да отбележи, че се нуждае от „любяща ръка“. Ако тя беше в идеално, та дори в добро състояние, Джъстийн никога нямаше да може да си позволи четириетажна градска къща на една от най-хубавите улици в източната част. „Любяща ръка“ ли, а не щеш ли задника ми, помисли си гневно Джъстийн, макар да се възхищаваше на красиво издълбаната мраморна рамка и полица на камината, както и на комина — несъмнено от времето на Едуард. Ако нейната остаряла красива къща бе човек, тя незабавно би я изпратила в клиниката на Майо, а после за три месеца на почивка в Голдън Доор.

Покривът бе в добро състояние, погрижи се за него още с нанасянето. Но всичко друго остана непокътнато, така както го намери, с изключение на някои козметични промени, постигнати с помощта на нови тапети, зебло, на изключителната колекция от старовремски дантели и на изящните викториански антични предмети, които тя събираше с години. Всички тези неща скриваха от беглия поглед нуждата от сериозно обновяване на къщата.

Когато обикаляше аукционите и претъпканите антикварни магазинчета, Джъстийн се любуваше най-много на старинните, доста повредени предмети. Личеше си, че някои от тях са ремонтирани. Имаше почти износени килими и възглавнички; огледала с живачно покритие, които не помнеха годините си и замъгляваха чертите на хората, сякаш за да ги върнат във времето на своето създаване; мебели с почти изтрито златно покритие и захабен гланц, предмети, които, както казваха продавачите, вдигайки безпомощно рамене, „са пострадали“.

Вероятно това нейно влечение се дължеше на отново и отново ароматизираната с джоджен свежест и първокласен вид на момичетата, които наблюдаваше всеки ден. Вероятно то беше реакция на строгите, безупречни, модерни интериори без следа от носталгия, каквато майка и намираше в старинните предмети и ги обожаваше. Покажи на Джъстийн някой бездомен стол или лампа от този род и тя веднага ще ги приюти.

Но все пак всичко си има граници. Дори и Джъстийн бе притисната до стената от последните издихания на отоплителната инсталация, от водопровода, който стачкуваше през седмица, от кухнята и банята, чиито старовремски оборудвания прогонваха всяка поредна домашна прислужница, макар и да не бе длъжна да върши нещо повече от това да чисти и да приготвя каквото и да е за обяд. Има още толкова много неща за прикриване, но вече с най-изумителните триизмерни колажи от викторианската епоха, помисли си Джъстийн обезсърчена, докато очакваше посещението на предприемача, когото й препоръчаха с много хвалебствия.

Но защо ли вярваше на мисълта, че той ще я ограби, без да свърши работа? Защо всички говореха така за предприемачите? Такава лоша репутация в национален мащаб трябва наистина да е заслужена. Ако в живота си Джъстийн имаше поне един случай, в който да съжалява, че не е омъжена, то той беше сега. Деловите разговори с предприемачи са свещено мъжко задължение, а не женско. Не и докато други жени не решат да станат предприемачи. Точно за тази цел й трябва съпруг, но не и за друга.

Предприемачът позвъни на вратата и Джъстийн го посрещна. Е, наложи се да си признае, че той дойде точно навреме. Но не е ли неговата пунктуалност една от чертите, на която клиентите разчитат? Не е ли тя най-подходящият начин да направи добро впечатление, да получи поръчката, да започне работа, да направи дупки в стените и по пода във всяка стая, а после да изчезне, без да отговаря на телефонните обаждания, и най-вече да я остави сред разрухата, с която никой друг предприемач няма да поиска да се заеме? О, тези трикове тя ги знае много добре, но си има и някои други свои в запас, не забрави да си напомни Джъстийн, докато отваряше вратата.

— Мис Лоринг? Аз съм Ейдън Хендерсън. — Усмивката на предприемача се оказа неподозирано приятна.

Чудесно, реши стопанката, когато се здрависаха, той успя да се представи по начин, който може да накара някой непредпазлив човек да си помисли, че вече е намерил точно когото трябва.

Джъстийн притежаваше способност да разгледа човек от първи поглед, да го прецени мълниеносно, да улови в момента езика на тялото му, да усети неговата индивидуалност, сякаш тя извира от чертите му. При втория поглед тя можеше да се концентрира върху детайлите.

Ейдън Хендерсън изглеждаше прям и способен, видът му вдъхваше доверие. Разбира се, всичко това може да е само на пръв поглед, помисли си с нарастващо подозрение тя. Каква по-добра маскировка за един предприемач? Доверието пораждаше необичайна комбинация от открит поглед, приветливи сини очи, ясно очертани устни, симпатично счупен нос и добре подстригана гъста светлокестенява коса, която придаваше хубава форма на главата. Имаше привлекателен вид, без да е подозрително красив; едър мъж, от онези, които кой знае защо внушават спокойствие. Известно е, че по-високите кандидати винаги печелят в надпреварата, а този беше мускулест, скроен широко, щедро. Носеше очила в рогови рамки — ето откъде идва усещането за добри способности и внушението за доверие в него. Очилата са майсторска работа, каза си хладно Джъстийн, може да се обзаложи, че не са му нужни.

Нещо по-лошо, той беше облечен с вкус. По дрехите му си личеше, че има друга мая. Чудесно палто с качулка от дебел мъхест плат; подходящо сако от туид; панталони от рипсено кадифе; риза без яка, с копчета до долу, и оксфордско синьо — всичко му стоеше отлично. О-о, този Ейдън Хендерсън съвсем не беше дървеняк. Вероятно бе работил по външния си вид с години.

— Харесва ми вашата къща — отбеляза учтиво той, докато тя окачваше палтото му.

— Как можете да кажете подобно нещо, преди да сте видели всичко? — предизвикаха я още първите му думи.

— Не ми е нужно да огледам вътрешността, за да ми хареса цялата къща — засмя се той. — Екстериорът е изряден. Колко такива частни домове са останали наоколо?

— Вероятно хиляди — отвърна тя през рамо, водейки го към гостната. — Десетки хиляди.

— Не толкова много. Като правило хората оставят външното стълбище на нивото на гостната, а входа на къщата преместват на нивото на улицата.

— О, така ли? Толкова по-добре за тях. Искате ли чай? — запита колкото се може по-неприветливо стопанката.

— Би било чудесно, благодаря — последва я Хендерсън в кухнята. — Боже мой!

— Да — Джъстийн прикри доволната си усмивка, — колко хора още имат оригинална пещ, която да е построена с къщата?

— Ами какво да кажа за необикновената кана?

— Харесва ли ви?

— Да. Прилича ми на купа. Сякаш пътувам във времето. Точно като Рей Бредбъри, само че в обратна посока. Може ли? — настани се той за чая.

Джъстийн чакаше водата да заври и в същото време с крайчеца на окото си наблюдаваше предприемача. Прекалено силно изразен американски тип за Армани, помисли си тя, поглеждайки автоматично госта си, прекалено открит за Калвин, но не съвсем хазартен за Тимберланд. Що за мъж? Не е съвсем чешит. Ако трябва да му намери мястото в някоя реклама — може би „Марлборо“? Или пък „Докърс“? Възможно е. Или пък „Хюго Бос“? За бога, та този мъж не е тук, за да прави от него модел, наложи се да си напомни, докато наливаше вода в каната. Той е хитър, много съмнителен предприемач, на когото не може да се вярва.

— От колко време притежавате тази къща? — запита Ейдън Хендерсън с любопитство и си сложи спокойно две пълни лъжички захар в чая.

— От четири години — седна на масата и Джъстийн.

— Какво възнамерявате да променяте, много ли работа трябва да се върши?

— Колкото е възможно по-малко. Ако зависи от мен, не бих пипала нищо, но ми казаха, че някои неща искат внимание.

— Харесва ли му на вашия съпруг да живее в обкръжението на толкова много предмети от викторианската епоха?

— За щастие не ми се налага да се съобразявам с вкуса на съпруг в подредбата. Нито пък за каквото и да било. Кажете ми, мистър Хендерсън, вашата съпруга ли избира дрехите ви? — учуди се сама на своя въпрос Джъстийн.

— Не. Тя си отиде от мен в по-хубав свят.

— О, извинете ме… Не знаех…

— Тя не е умряла — побърза да добави гостът. — Просто се омъжи за един, който обича всичко в къщата му да е направено по поръчка. От „Салка“. Също от „Дънхил“, за да не си помисли някой, че може да падне по-долу.

— Охо.

— Такъв е животът — каза той шеговито. — Поне нямаме деца и нещата не се объркаха повече. А вие имате ли деца?

— Нее!

— Не е обидно, че ви попитах, нали?

— Теоретически — не, предполагам, но след като току-що ви казах, че нямам съпруг, да, обидно е — отговори Джъстийн колкото може по-високомерно.

— Предполагам, че сте били омъжена. Няма начин да не сте били. Освен ако не сте хомосексуална.

— И това е възможно, но аз не съм хомосексуална. Що за въпрос ми задавате? Такава информация ли ви трябва за хората, които биха ви наели да работите по къщата им?

— Мис Лоринг, налага се да казвате всичко на един предприемач. Как иначе очаквате той да разбере вашите специални изисквания? И да се заеме с тях.

— Моите специални изисквания са за отоплението и за топлата вода — засмя се в отговор на самата себе си Джъстийн.

— За този вид работа имате моята гаранция. Това е основното. Но вероятно ще решите, че вашите нужди се простират по-далече.

— Аха! Значи така искате да ме подтикнете към всички онези ненужни промени, без които мога да си живея чудесно.

— Виждам, че няма начин — отговори Ейдън сериозно. — Ще се спрем само на отоплението и топлата вода. Аз взимам десет процента, пресметнати въз основа на цената за работата, и осигурявам честна сделка, намирам добри работници и следя за съвестното изпълнение на техните задължения. Мис Лоринг, имам толкова много работа, че единствената причина, поради която съм тук, е желанието ми да направя услуга на вашите приятели. Те много настояваха, твърдяха, че се нуждаете от предприемач. Дори точните думи бяха „страшно се нуждае“. „Тя има страшна нужда, Ейдън, ти непременно трябва да отделиш време за нея.“

— Кой колеж сте завършили? — запита импулсивно Джъстийн. Трябваше й нещо, за да се откаже по-лесно от услугата му.

— Университетът в Колорадо. Аз съм от Денвър.

— И сте били във футболния отбор? — запита тя изненадващо, поглеждайки го укорително. Каубой някакъв, по него можеш да съдиш за американския облик.

— Не. Падам си по спортни коли и бокс. И ски, разбира се.

— Разбира се. Колко глупаво бе от моя страна да не се сетя, че не е възможно да не сте били в отбора по ски — намръщи му се тя мило.

— Много сложно изречение направихте. И какво точно изразява то?

— Вероятно завистта на хората, които не могат да правят нищо по-добро от това да се катерят по планините и да печелят добро име по този начин. Аз започнах работа веднага след гимназията. — Джъстийн си придаде малко нацупен вид.

— И какво работихте?

— Бях модел.

— Виж ти, така си и помислих. Всъщност имах една ваша снимка, окачена на разписанието ми в общата спалня.

— Ами щом знаете, защо ме питате?

— Това беше, чакайте да пресметна, аз съм на трийсет и шест, значи излиза преди около шестнайсет години. Вие бяхте възхитително хлапе. Но сте много по-хубава сега, сякаш е почти невъзможно да съм видял тогава и сега един и същи човек.

— Само топлата вода и отоплението.

— Все още ли си мислите, че се опитвам да ви измамя? Слушайте, нека ви намеря друг предприемач и да започнете всичко отначало — каза откровено Ейдън.

— Да започна какво?

— Мисля, че вие знаете какво.

— Охо, наистина ли? — Джъстийн се опита да придаде шеговита нотка на гласа си.

— Да, наистина. — Той си свали очилата и я погледна право в очите. — Наистина и съвсем честно.

— Не — отсече Джъстийн. Тя все пак имаше достатъчно благоразумие и се замисли кое ще е най-добро за нея. А решението й не би могло да бъде повлияно от малкия белег над едната вежда и другия по-голям белег на брадичката на Ейдън, които му спечелиха също толкова доверие, колкото би имал и самият Харисън Фордескю. Може би са белези от спортни ранявания? В отбора по бокс? Или от автомобилна катастрофа? Изведнъж Джъстийн се сепна, осъзнавайки, че умира да разбере точно как са се появили тези белези.

— Не? Не какво? — запита Ейдън малко объркан, защото не можа да разбере какво означава отказът й.

— Аз не искам друг предприемач. Смятайте се за нает.

— Чудесно. А сега мога ли да те поканя на вечеря?

— Това е съвсем друго нещо.

— Какъв е отговорът?

— Хубаво би било. — Нейните първи впечатления бяха наистина непогрешими, убеди се отново в умението си Джъстийн, с което сложи край на придирянията. Пък и погрешно щеше да е един американец да се отнася с предубеждение, като към човек, който има съмнителна професия. Това е като да не използваш правото си на глас, защото не вярваш на политиците. Всяко правило си има своите изключения, нали?

— Утре?

— Какво й е лошото на тази вечер? Аз умирам от глад. Моята микровълнова печка не работи — излъга Джъстийн жалостиво.

— Ти не би могла да използваш микровълнова печка в тази кухня. Ако го направиш, бушоните ще изгорят.

— Ами, вижда се, че съм тежък случай, нали?

— Само в горната част на Ийст сайт. Каква кухня предпочиташ? Северноиталианска? Тайландска? Мексиканска?

— Падаш ли си все още… по месото? — заинтересува се Джъстийн. Поради някаква причина тя искаше да го задържи тук, в кухнята на своя дом.

— Ами да. И все още пия мартини.

— Мисля, че един бифтек добре ще ми се отрази. Нещо ми прималя. — Джъстийн се улови, че флиртува, нямаше начин, трябваше да си го признае, флиртуваше, сякаш увлечена от цял табун буйни жребци. И флиртът й започна, откакто този мъж прекрачи прага на нейния дом, макар че той не подозира. А тя дори не се срамува от себе си.

— Аз също съм гладен. Тъкмо ми е време да хапна.

Джъстийн се вгледа в ръцете му — все още водеше отдавна изгубената си битка, за да докаже на себе си, че съмненията й са били правилни. Търсеше в тях доказателство, но ръцете на Ейдън изглеждаха топли и сигурни. Дори нежни. Толкова големи и толкова нежни. Харесаха й мазолите му. Прииска й се да се докосне до ръцете му. Вместо това вдигна очилата му от масата и се вгледа през тях. По дяволите, не можеше да види нищо. Те просто не бяха фалшиви. Сложи очилата на мястото им и в този миг, поглеждайки гостенина си, осъзна колко уязвим е той. Уязвим, нежен приносител на топлина и топла вода… кой би могъл да я обвини, че го наема да ремонтира дома й.

— Мога да ти направя бифтек и тук — предложи му тя, разгръщайки плана си, който й хрумна преди секунди. — Скарата работи и за късмет имам месо във фризера. Дори имам бутилка джин в килера. И вермут… и дори — тя се замисли за миг, търсейки още нещо, което да я вдъхнови повече.

— Дори?

— … коктейл с лук! Мога да направя „Гибсън“.

— Бих извървял цяла миля заради „Гибсън“.

— Ами така нещата се нареждат, нали? — реши Джъстийн с ведър поглед на гостоприемна стопанка.

Ейдън Хендерсън щеше да сподели с нея единственото ястие, което тя умееше да готви. А въпросите по ремонта можеха да обсъждат и по-късно.