Джудит Кранц
Пролетна колекция (10)

10.

— Трябваше да те измъкна от другите — каза Том Строус, когато двамата с Тинкър седнаха в кафене „Флор“ същата вечер.

Освен тях нямаше почти никого. Младежите се тълпяха в помещенията на първия етаж и на остъклената тераса, там бе толкова шумно и задимено от цигари, че Том не се нае да търси свободна маса. Отведе Тинкър веднага по скърцащите дървени стъпала на горния етаж и двамата се настаниха на една ожулена маса и столове, чиято кожена тапицерия бе доста изтъркана.

— Защо? — запита Тинкър и го погледна враждебно.

Том бе американец. Един от групата, с която се запознаха в „Баните“. Чакаше я пред ателието на Ломбарди тази вечер. Тя бе танцувала с него много, но не им остана и един миг да си поговорят.

— Защо изглеждаш така дяволски тъжна?

— Недей — прошепна Тинкър с искреното желание да му попречи да подхваща темата.

— Ти като че ли не си същото момиче от миналата нощ. По време на вечерята Ейприл и Джордан бяха щастливи, въодушевени… докато ти седиш посърнала, та дори и това да е останало незабелязано за никого, освен за мене. Тинкър, моля те, кажи ми какво има.

— Не е твоя работа. — Тя се разтрепери от внезапен нервен пристъп.

— Аз искам да бъде моя работа.

Момичето обърна ангелското си лице към него.

— Я не ме занасяй! — проговори и избухна в плач.

Сълзи се стичаха по лицето на Тинкър, риданията я разтърсваха, след миг тя зарови лицето си в рамото му. Усещаше, че плаче горчиво, усещаше нейната мъка, макар вече да не чуваше хлипанията й. Прегърна я здраво през обемистото червено яке и взе тихо да я утешава. Но тя скоро отхвърли ръката му, събрала сили, за да заговори:

— Онези кучки… какви фукли са само… Аз не мога да го правя, аз не исках да се захващам с това, те ме накараха…

— Кой те накара? — искаше да разбере той.

— Всичките до една! — разтърсиха я ридания.

— Всяка една те накара да правиш какво?

— Да вървя — успя най-после да проговори момичето.

— Да вървиш ли? Нищо не разбирам — каза Том напълно объркан.

— Разбира се, че не разбираш, какво можеш да знаеш ти за това?

— Ами обясни ми — настоя той.

— Та аз дори не те познавам — простена Тинкър.

— Имаш ли някой друг, с когото да си говориш? — не се предаваше Том.

Тинкър подсмърчаше и обмисляше думите му. Всички останали хора, които познаваше в Париж, бяха около нея, за да видят нейното падение. Всички, освен това любопитно, упорито момче. Той се интересуваше толкова много от нея, че я бе държал под око непрекъснато през време на вечерята и бе усетил нейното потиснато настроение. Той бе достатъчно проницателен, за да разбере, че нещо я мъчи, макар тя да се стараеше да прикрие мрачните си мисли. Не се изплъзна от погледа му и това, че Джордан и Ейприл я подлудяват със своята въодушевена самоувереност и самовлюбеност.

— Ами добре, щом като толкова присърце взимаш нещата — реши тя неохотно все още хлипайки. — Днес в ателието на Ломбарди пред всички трябваше да дефилирам по подиума. Но аз се представих като пълен, абсолютен, завършен аутсайдер. Всъщност се представих такава, каквато съм.

— Какво е това да дефилираш?

— О… става дума за един особен начин да се движиш по подиума, да носиш дрехите, твоят… стил да представяш облеклата, предполагам… да имаш хубава походка означава да уцелиш верния тон. Или можеш, или не можеш. А аз не мога. О, майната му, не мога и това е!

— Да не искаш да кажеш, че става дума за някакъв особен вид умение?

— Не, не е точно това, нещо друго. По-скоро е да си роден талант, да си надарен от бога, да носиш таланта в себе си, да се наслаждаваш на този дар, да си играеш с него — взе да обяснява тя припряно. — Да го пощипваш, да го побутваш, да се правиш на интересна, за да не откъсва никой очи от тебе. Някои момичета имат такъв талант, а други не. Аз нямам.

— Мислех си, че е достатъчно да сте красиви.

— Личи си колко знаеш за професията ни — каза Тинкър навъсено. — Всичките момичета са красавици, не могат да не са красиви, красотата е в основата, но онези, които стигат до върха, знаят как да изразят своята индивидуалност. Те правят представление на подиума, те са прочутите образи на цялата световна сцена за модни облекла. Хората си мислят, че знаят нещо лично, нещо за интимния живот на Жасмин или Клаудия. Те смятат, че Наоми е чудно палава и непостоянна, шеговита и свръхизискана, че за нея животът е вечен празник и тя върши само приятни неща; а за Клаудия си мислят, че е сигурно най-чистата душа, същински ангел, принцеса, мила, сладка и толкова добра, толкова възвишена над всички, че успява да остане девствена в своите тънички, пестеливи бикини… според тях тя им прави чудесна услуга, като позволява на недодяланата публика да види нейния пъп от чисто злато.

— А за тебе да не би да си мислят, че си накълцан черен дроб, по дяволите? — изгуби търпение Том Строус. Никога не бе виждал толкова красиво момиче, никога не бе се надянал даже, а то непрекъснато се омаловажаваше, макар и да му отваряше очите за неща, които той не бе и подозирал.

Тинкър въздъхна дълбоко, поклащайки глава, за да отбележи, че този разговор за нея е приключен. Вдигна ръце към косите си и скри лицето си в тях като с две крила, потъна в облака от венецианско червено. Но тя трябва да му разкаже всичко, реши Том, нямаше да я остави просто да седи и да се вцепенява от мълчание. Тук са намирали утеха душите на хора, които са идвали да пият, да пушат и да си приказват под покрива му стотици години.

Том Строус не бе скаран с думите, както някои от художниците. На деветнайсет един директор на рекламна компания го примами да остави графиките си, за да работи през следващите осем години като директор по художествено оформление с редица рекламни агенти, които подготвяха текстовете за вестниците и имаха изключителен дар слово. С тях той трябваше да разисква все нови и нови идеи и за рисуване не му остана много време. Но през всичките тези години живя разумно, без да пръска пари, и спестяваше по-голяма част от постоянно повишаващата му се заплата. Имаше намерение да прекара няколко безгрижни години в Париж, преди да стигне трийсетте. Искаше да разбере веднъж завинаги дали може да осъществи мечтата на живота си — да стане художник, чийто талант надвишава непретенциозните комерсиални изисквания.

Том се вгледа в сведената глава на Тинкър. Спуснатите клепачи прикриваха очите й, но той продължи да настоява:

— Е, какво казваш за дефинирането, това ли е при вас начинът да изразиш своята същност, своята индивидуалност?

— Предполагам — прошепна Тинкър и допи брендито си.

— Хайде остави това, моля те, а?

— И каква си ти?

— А ти какъв си?

— Аз пръв запитах.

— Но аз не искам да играя тази глупава игра — възпротиви се тя.

— Добре, добре, аз ще започна. Аз съм мъж, аз съм американец от Чикаго. Преуспяващ директор по художествено оформление в нюйоркска агенция, стремя се да стана художник и мисля, че имам някакви заложби, старая се, аз съм евреин, но не съм набожен, не съм женен, но не възнамерявам да си остана ерген завинаги. Имам две по-малки сестри, все още ходят на училище, аз съм син на майка, която е професор по история на изкуството, баща ми…

— Стоп! Схванах картинката — побърза да го прекъсне Тинкър. — Аз съм девойка и съм хубава.

— Това ли е всичко? Цял един човешки живот?

— О, аз съм от Тенеси. Може би — Тинкър най-после се усмихна плахо, обръщайки се към него, — ако се бях родила в Чикаго, щеше да е по-добре. А моята майка е безработна методистка, каквото и да означава това.

— Ти не спомена своята професия. — Усмивката й му подейства като удар, стомахът му се сви от вълнение, но Том се постара да прикрие усещането си: сякаш го бяха изстреляли с оръдеен залп в безкрайното синьо небе и земята не се виждаше. — Това, че си модел, не е ли част от твоята същност?

— Само ако съм нещо повече, ако имам онова, което да ме прави по-особена, разказах ти вече какво е то. А аз го нямам.

Том Строус поръча още бренди.

— Предлагам да пийнем малко, докато се оправим с твоята криза на личността. Звучи ми като заглавие на кънтри песен: „Намерих в Тенеси едно хубаво момиче, което не знаеше кое е.“ Тази песен трябва да си има думи, не можем да оставим само заглавието.

Тинкър се засмя. За първи път го огледа внимателно. Докато танцуваше с него миналата нощ, забеляза, че той е по-висок от нея, не се случва всеки ден да срещнеш толкова високо момче, но не му обърна особено внимание сред блъсканицата. Сега виждаше, че съвсем не е грозен. Никак даже. Как не е забелязала това преди? Усещаше колко е спокоен, уверен в себе си. С разрошената си тъмнокестенява коса, която изкушаваше момичето да посегне да я оправи, с малко необичайната форма на устните и този непринуден смях, с хубавите си зъби, с бръчиците, които се образуваха около издължените му тъмнокафяви очи, когато се смееше, с начина, по който повдигаше веждите си, този Том Строус изглеждаше… красив. Имаше вид на човек, който, ако е сам, започва да си мисли нещо интересно, нещо забавно, без да го споделя с никого. Изведнъж това откритие я подразни. Ако той има нещо интересно за казване, тя иска да го чуе.

— Хайде да си поговорим за твоето детство — предложи Том.

— Аз не обичам да си спомням за моето детство — отговори тя неохотно.

— Така вече се разкрива твоята самоличност — хвана се за думите й Том. — Нещастното детство автоматически ти дава облик, то практически е необходимо условие в нашата игра. Защо си била нещастна?

— Не казах, че съм била нещастна като малка, казах, че не искам да си спомням за детството. О, предавам се, пред тебе е една някогашна малка кралица на красотата — лицето на Тинкър се изкриви в иронично-кисела гримаса. — Аз бях звезда. Бях на върха, преди да ми дойде първата менструация. Не ти ли се струва и смешно, и тъжно? Когато бях коронована за „Малката мис Тенеси“ в категорията до три години, това шоу беше седмото, в което участвах, дотогава бях спечелила всичките награди за какво ли не. Десет години по-късно аз имах шейсет награди и корони, всичките получени, преди да навърша дванайсет години.

— Но това е ужасно! Ти сигурно си била подложена на страшен натиск и напрежение, треска за победа, преди да си готова да понесеш товара й. Съвсем малко дете… каква лудост.

— Не вярвам да е точно така — намръщи се Тинкър. — Но това е моят живот тогава. О, ти не можеш да си представиш от какво значение бяха за мене всичките тези конкурси, колко голяма се чувствах! Не можех да ги сравнявам с нищо друго, освен с училището. Разбира се, останалите деца не ме обичаха, как биха могли! Мене не ме беше грижа за тях, защото непрекъснатите ми изяви… о, аз бях толкова голяма победителка, толкова ми завиждаха, толкова ме възхваляваха, толкова ме ласкаеха… не можеш ни най-малко да си представиш какво изпитвах.

— И все пак — опита се да възрази Том внимателно — струва ми се, че си била прекалено малка, за да можеш да прецениш добре.

— Майка ми смяташе, че конкурсите са много полезни за мен — отговори тя замечтано. — Казваше, че те ще ме направят уверена в себе си. През почти всички почивни дни ние отивахме заедно с кола на някое шоу, само двете. Тя бе разведена и нямаше друг живот, освен този с мене, посвещаваше ми цялото си време.

— Хъм. — Тонът на момчето бе окуражаващ.

— Преди да се включиш в самия конкурс, има дузини, дузини предварителни местни изяви — продължи момичето — и всякакви категории, в които трябва да участваш… Най-красивата, най-обожаваната, „Майска мис Мемфис“, „Мис най-красиво облекло“, „Мис фотогеничност“, най-очарователната „Кралица на света“… край нямат. Разбира се, всички те са за външния вид, но нали трябва да се държиш красиво. Всички участнички носят специални, изработени от майстори костюми, които струват стотици долари. Майка навиваше косата ми, слагаше ми червило, моето червило, руж, сенки — издокарваше ме отвсякъде… Аз пораснах в дантели, волани, в богати рокли с пастелни цветове, с буфан ръкави и с толкова много фусти, че те понякога ме правеха да изглеждам четвъртита. В косите ми винаги имаше панделка в тон с роклята. Всяка седмица мама ми купуваше снежнобели обувки с бели сатенени панделки на бомбетата и бели къси чорапки с дантели по кончовете… а аз побеждавах и побеждавах… аз царувах по десет дни до следващия конкурс… аз бях непобедима… аз бях звезда, истинска звезда.

— А после какво стана? — запита Том тихо, сякаш говореше със сомнамбул.

— Влязох в пубертета. Загубих всичко за по-малко от шест месеца. Ще ти спестя подробностите, но се превърнах в една безбожна дебелана с пъпчиво лице. Не можех да повярвам, че е възможно. Тогава аз… просто избягах. Не можех да гледам колко е разочарована майка ми. Не избягах далече, всъщност отидох у леля Ани и чичо Чарлз. Леля Ани е сестра на майка ми. Двамата си нямат деца и бяха много щастливи да се грижат за мене, колкото и да бях непоносима. По това време майка ми започна отново да се среща с мъже, така че на нея не й пукаше. Точно обратното, развързаха й се ръцете. Леля Ани вероятно ми спаси живота. Тя преподаваше английски и ме изкуши да започна да чета… това е всичко, което съм правила през последните шест години. Прочетох всичките книги от библиотеката вкъщи. И от тази в училище.

— След което си възвърна хубавия вид?

— Моята външност, да, но все още не мога да се движа уверено.

— Но ти сигурно си имала хубава походка през времето на конкурсите — възрази той.

— Точно там е работата. — Тинкър разтърси глава оживено. — Детската походка, та било и по конкурси, е напълно противоположна на походката, която трябва да имат манекенките по време на едно ревю. Аз някога се движех като навита от пружина, бях една играчка, едно красиво, красиво, красиво малко момиченце с възможно най-хубава стойка, една малка принцеса, която прави преглед на войските си. Аз се движех стегната, изпъната като струна, държах високо и гордо главата си, брадичката вирната, вперила поглед право напред. Вървях, без да поклащам тялото си, не трепваше и една къдрица от прическата ми — съдиите не обичат подчертания пол у децата, Лолита никога не би могла да спечели конкурс за малка, най-очарователна „Мис Нашвил“. Аз бях една жива кукла, със свободно отпуснати ръце от двете страни на тялото, но така, че да не мачкат дрехата, крачетата ми бяха изпънати, по лицето ми грееше усмивка. Няма конкурс за най-добра самоличност… дори няма мис приятен характер. Всичко се върти около външния вид. Моята школовка е пуснала такива дълбоки корени в мен, както обучението в руските училища за олимпийски надежди в гимнастиката. Може да се сравни и с дългогодишното възпитаване на следващата английска кралица. Виждал ли си някога снимката на низвергната кралица, няма значение какво й се е случило? Когато принцеса Даяна започна да се появява пред обществото с все по-безгрижен вид, разбрах, че тя има неприятности. Аз се опитвам да се променя, но моето тяло не иска. Мисля, че наричат това състояние паметта на мускулите.

— Ти си тренирана като едно цирково кученце — разтрепери се той от гняв.

— Мислиш ли, че не знам това? Вътрешно знам точно какъв е проблемът, но човек разбира някои неща за себе си и въпреки това не е способен да ги промени.

— В такъв случай защо, по дяволите, си блъскаш главата в стената, след като мислиш, че не можеш да направиш нищо. — Том възбудено удари с юмрук по масата.

— Това е единственото нещо, което аз мога да правя. Трябва да се опитам сега, за да си извоювам някаква възможност. Искам отново да спечеля — каза простичко Тинкър.

— Христе божи! Това е най-лудото нещо, което съм чувал през живота си.

— За теб може и така да е, но аз не чувствам нещата по този начин — каза тя и в гласа й се промъкна съвсем отчетливо нотка на решителност.

Том съзерцава няколко мига упорството, което лицето й изразяваше. Остана мълчалив. Тинкър не мислеше, че е някаква личност. Но тя бе силен човек и дори да знае това, тя няма да му повярва, ако той й го каже. Това момиче в безумието си му бе разказало стремително една ужасяваща готическа история за самото себе си. Без опасения, без самосъжаление, аналитично, без да крие дори страховете и раните си, на които изобщо не се предаваше, нито пък молеше за съвет или помощ. Тя се чувстваше силна дори когато греши. Макар че по природа изобщо не беше склонна към флирт. Защо постъпваше така? На едно красиво момиче като нея никога не би трябвало да му се налага да флиртува с когото и да било.

— Досега не съм казвала и дума за това, откакто пристигнах в Ню Йорк — нотка на удивление се промъкна в гласа на Тинкър, — освен нещо незначително на Франки. Всъщност аз не съм разказвала за себе си на когото и да било изобщо през целия си живот. Сега научи вече всичко, което може да се узнае за мен… Ти трябва да си разбрал, че аз съм затворена в себе си, нищо не ми тежи на съзнанието, освен едно глупаво умение да вървя по сцената, за да представям дрехи. Като че ли е възможно това да бъде нещо важно за теб или за когото и да било друг, който има малко ум в главата си.

— Аз те накарах да говориш, не забеляза ли? Не разбираш ли колко съм вътре в нещата?

— Мислех, че си просто един добър слушател, така че ти приспа моето подозрение — каза Тинкър, обръщайки към него необуздания си бляскав поглед. В ъгълчетата на устните й се таеше един почти незабележим намек за усмивка.

— Подозрение от какъв род? — запита той, подчертавайки всяка дума. О господи, той бърка. Та тя не знае как се флиртува, помисли си Том, чувствайки как го пронизва една остра мигновена ревност при мисълта за всички онези бедни сополанковци, с които някога бе флиртувала. Може би те бяха стотици нещастни, нищожни глупачета, нищо че му разказа как си е прекарвала времето, с книги в някаква библиотека. Та тя вероятно не знаеше дори дециметровата система на Дюи. Може би просто е съчинила историята на живота си, може би е един патологичен лъжец, о господи, той губеше разума си: защо й беше необходимо да го лъже, когато, каквото и да каже, беше очарователно. Дори дрънканици, пак ще са очарователни.

— Съмненията — поясни Тинкър, — които биха възникнали, когато ме помолиш да дойда с теб в ателието и да видя как работиш. Не правят ли така художниците? Чела съм за това.

— Чела си за какво? — запита я Том тихо. Чувстваше, че оглупява.

— Никога не съм срещала истински художник. — Сега усмивката й вече бе истинска. Тинкър наведе глава, положи ръката му между двете си длани и започна да я разглежда внимателно. — Няма боя под ноктите — каза най-накрая тя с известно съжаление.

— Опипай пулса ми — предложи й той, поставяйки два от нейните пръсти върху вътрешната страна на китката си.

— Какъв е нормалният пулс? — запита съвсем сериозно Тинкър. — Пропуснах уроците по първа помощ, никога нямах време да се запиша в групата на момичетата скаути, нито дори в групата на кафявите.

— Ти си напълно безполезна, нали? — Том пробва равнодушен глас, въпреки че усети как пулсът му се ускори лудо при допира на върховете на пръстите й. За миг остана без дъх.

— Напълно — съгласи се с готовност Тинкър. — Точно това ти обяснявам досега. В един свят, който стремително отива по дяволите, аз нямам място, дори не и на подиума за ревюта.

— А какво ще кажеш, ако успея да открия нещо полезно за теб? Ще бъде ли помощ това? — Той чуваше как собствените му думи потъват в мъгла от ужасяващо недоверие към самия себе си: флиртуваше и не флиртуваше едновременно, а това не беше в негов стил. И с него бяха флиртували. Винаги досега така се бе случвало в живота му.

— Е, това пък е въпрос от онези, които могат да възбудят моето подозрение, ако аз съм мнителна, но аз не съм. Аз съм една лековерна, удобна мишена за подигравка, една невинна, безпомощна и най-вече незначителна, малка, провинциална девойка от Тенеси. — Тинкър изнесе цялата тирада с повишено настроение, чувствайки, че нещо, което тя не може напълно да разбере, се променя вътре в самата нея. Нещо, което осветява сенките и прогонва фантомите.

— О, по дяволите, ти спечели, само не преставай да ми мериш пулса.

— Спечелих какво? — запита тя.

— Мене, ако ме искаш.

— Ами не е ли рано да го кажа? — В погледа й пролича искрена увереност, че не греши.

— Ще дойдеш ли да разгледаш картините ми?

— Кога?

— Ако искаш, сега.

— Това сигурно е най-подходящото време. — Тинкър се опита да укроти порива на желанието си.

— Обещай ми едно нещо — каза Том, преди да отключи вратата на студиото си на левия бряг, което се намираше на тавана на една стара сграда в старомодна улица в безличен квартал. — Не казвай нищо за картините, нито дума. Знам, че нямаш никакъв опит в областта на любезните забележки, които хората си правят, когато посещават някое студио.

— А какво ще кажеш за нелюбезните?

— О-о. Не съм мислил за това. Не че картините са добри — добави бързо той, — а защото хората смятат, че трябва да правят комплименти независимо какво си мислят.

— Хайде, отваряй по-бързо. Аз не зная нищо за изкуството. Дори не зная какво харесвам, така че няма защо да се опасяваш от мен. — Как можа Том изведнъж да стане толкова стеснителен, учуди се Тинкър. Първо искаше да покаже картините, а сега не иска да знае каква е нейната реакция за тях. Да не би всичките художници да са като срамежливи теменужки, щом дойде моментът да показват своите творби? Дали всички хора, дори и онези, които изглеждат най-уверени в себе си, са срамежливи теменужки, когато трябва да се изявяват пред публика със собствената си работа?

Тази мисъл все още се въртеше в главата й, докато Том не включи осветлението в стаята. Тинкър започна да се оглежда: стените бяха покрити с пластмасови плоскости, боядисани в тебеширенобяло, подът беше изцапан с боя, а една мрежеста пирамида от бял метал крепеше небесносиния таван. Стаята беше голяма, разделена на части от някакви неясни декоративни пана. Едно изкривено старо легло, покрито с парче бяла материя и украсено с няколко стари възглавници, се оказа най-големия предмет в стаята. То бе разположено върху овехтял персийски килим, а няколкото свещи на пода вероятно служеха за камина.

— Не е много уютно — каза Тинкър, потрепервайки от белотата, която се набиваше в очи.

Тук трябва да има скрит триножник зад някое от тези пана, помисли си тя, също така кухня, баня или нещо от този род, та дори и килер, но може би артистите не се занимават с килери.

— Просто е чудесно — възпротиви се той, — чудесно място. Откакто израснах, започнах да си мечтая за място като това. Никога не съм си мислил, че ще имам късмета да го намеря. Оттук се виждат всичките светлини на вечерния град… невероятен късмет ударих. Сигурно се чудиш защо съм в Париж? Защо съм се повел по онова някогашно, старомодно, изтъркано клише: да дойда и аз в Париж, за да рисувам, когато можех да го правя много по-добре в Ню Йорк. Нали там е голямата сцена на изкуството? Но Ню Йорк за мен е градът, в който правех дълго време реклама. Там са моите приятели пак от рекламата и там е моят успех в рекламната дейност. Трябваше да се махна най-после, да скъсам с всичко и да се хвърля към друг свят. Поради някаква много дълбока причина… навярно нещо, за което съм чел, може да е всичко, което съм чел някога… За мен бе важно да изживея своята някогашна мечта. Да получа опит, да не бягам от трудности, да си платя за всички банални, старомодни, романтични фантазии да бъда художник в Париж… Ако не ми провърви, поне ще знам, че не съм се пожалил, не съм избрал сигурния или половинчатия път…

— Ако искаш още да стоиш тук, да продължаваш да говориш и да отлагаш неизбежния момент, можем веднага да се върнем в кафенето. Там поне е по-топло — засмя се тя при вида на здраво прикования за прага на студиото Том, сякаш ако пристъпи, ще му се случи нещо опасно.

— По дяволите, ти сигурно мръзнеш. Веднага отивам да включа нагревателите. — Той най-после тръгна към леглото.

— Аз просто искам да погледна картините, а ти все ме спираш — каза Тинкър и свали ципа на якето си. Стаята всъщност не е леденостудена, реши тя, така й действа тази бяла боя. После започна да разглежда картините, подпрени на стените.

— Разбираш ли за какво става дума — започна да й обяснява нервно Том, — аз не вярвам, че уж нямало обширно поле за работа в пространството между чистото изображение и чистия абстракционизъм. Повечето художници разграждат, разглобяват, упорито правят опити да намерят някакъв друг начин на работа, различен от пряката работа пред статива, но аз пет пари не давам кое е на мода в момента. Онова, което се старая да направя, е да уловя отново, да изживея отново, опитвам се да уловя отново спомена. Нали знаеш, така както поезията би трябвало да е чувство, възстановено на спокойствие, при самовглъбяване, аз също се опитвам да възстановя характерни, важни спомени, някои значими моменти от моя живот, да ги изразя с цвят…

— Млъкни — прекъсна го Тинкър, — ти ме объркваш.

Тя спираше пред всяка картина, разглеждаше я внимателно, без да я обсъжда, без да прави никакви сравнения, защото нямаше опит. Просто се остави да й въздействат, забиваше поглед, наслаждаваше се на пищните, до краен предел невъзмутимо сияйни цветове, които покриваха всеки инч не само от платната, но и от широките дървени рамки, които Том бе приел като част от картините, формите, създадени от него, й се струваха странно познати и непознати. Всяка творба сякаш вибрираше с ритъма на някаква мелодия почти неустоим чар, силно чувство, които направо теглеха момичето към картините, караха я стремително да се докосне до тях, да се наведе и гмурне в техния цветен свят, да простре ръце над техните повърхности с примамливи и плътно нанесени бои, за да разбере дали тези вълшебни, весели, танцуващи цветове могат да покрият и нея самата.

— Направо мога да ги изям — прошепна тя.

— Какво? — запита Том от входа, където, изглежда, се беше сраснал с пода.

— Една нелюбезна забележка — отговори Тинкър.

— Какво каза, по дяволите?

— Казах, че мога да ги изям, по дяволите! Какво стана със свободата на словото?

Том пламна от безкрайно задоволство.

— Аз зная, че това не е най-вярното… — започна да обяснява Тинкър.

— Това е прекрасно! — Той прекоси стаята, застана зад нея, повдигна гъстите кичури от яката на якето й и допря устни точно там, където малките къдрици падаха върху нежната кожа на врата й. — Има само един проблем — засмя се Том, подръпвайки леко една малка къдрица. — Как ще нарисувам спомена за този момент, без да нарисувам теб?

— А какво те спира да ме нарисуваш? — обърна се Тинкър към него. — Да не би да съм казала, че няма да позирам?

— Аз не правя портрети. Никога не съм рисувал истински живи хора, някой, който да седи срещу мен.

— Защо не си? — настоя тя, застанала с ръце на хълбоците.

— Работата върху портрета на истински човек означава да постигнеш нещо като „прилика“, както казват, а тази дума винаги ме е притеснявала. Това налага някои ограничения. Портретът е една от най-древните форми на изкуството, той ни връща чак в периода на първите изрисувани от човешка ръка животни и ловци по стените на пещерите до появата на каменните жрици на плодородието.

— Ако постигането на прилика не е модно, защото винаги е било задължително, тогава не е ли това достатъчна причина, за да направиш нещо друго, в свой стил? Аз искам да ме изобразиш на стената на твоята пещера — заяви Тинкър, а в гласа й прозвуча закачка и едновременно възражение.

— Но не искам да чакам, докато си спомниш за мен в спокойни мигове, или като си удряш с юмруци главата подобно на мижитурка някаква и да се питаш защо ме остави да си отида, при условие че стоях ето тук и те приканвах да ме нарисуваш. Аз не искам да съм един „важен миг“ в твоя живот, изкопан след години и превърнат в палитра цветове.

— О-о.

— О-о? Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — предизвика го тя. — Много си приказлив, когато ми обясняваш какво ще направиш или какво няма да направиш в своите творби. Защо сега не кажеш малко повече думи от рода на „да, благодаря ти“ или „не, благодаря ти“, щом като ти правя предложение, което аз на твое място не бих отхвърлила.

— Каква предизвикателна кучка се оказа изведнъж, а?!

— Той не можа да изцеди от себе си дори усмивка. — Идваш тук и заявяваш, че не знаеш нищо за изкуството, после правиш бърза преценка на моите картини, а сега настояваш да си променя стила по твое нареждане.

— Е, и какво? Ние живеем в свободна страна. Какво възнамеряваш да направиш сега?

— Ти как мислиш? — запита я Том, като я хвана за раменете и я разклати леко. — Имам ли избор? Ще направя точно това, което искаш. — Той дръпна Тинкър плътно до себе си, наведе се и я целуна по устните. — Това беше първото нещо, което искаше да направя, нали?

— Точно така. — По тялото на момичето премина тръпка.

— И второто, и третото. — Той продължаваше да я целува отново и отново, целувка след целувка, докато и двамата затрепериха от възбуда, прегърнати в средата на стаята. — Какво още — прошепна Том между целувките, — какво още искаш да направя?

Тинкър поклати глава безмълвно. Погледа й говореше ясно.

— Всичко зависи от мен, така ли? — досети се той.

Тя кимна в знак на съгласие, затвори очи и отново протегна устни.

— Срамувам се — прошепна момичето.

— Ние и двамата ще припаднем, ако те целуна още веднъж — каза Том и взе на ръце Тинкър, за да я отнесе в голямото легло. Нагревателите наоколо тихо жужаха и вече бяха затоплили този кът от стаята. Положи внимателно момичето на леглото, като остави краката му опрени на пода, и сам седна. Очите на Тинкър бяха затворени. — Това яке… — каза Том на висок глас — трябва да го махнем. — С доста усилия, подръпвайки оттук-оттам, повдигайки ръцете й, които сами не се повдигаха, Том успя да освободи гостенката си от обемистата дреха, макар момичето съвсем да се беше отпуснало. Лежеше по гръб, но все още всеки сантиметър от издълженото й, изящно тяло бе пристегнат здраво в капана на блузата, клина и ботушите — черна вълна, еластичен плат и кожа. Тинкър изглеждаше напълно отпусната, сякаш бе изпаднала в безсъзнание.

Том събу внимателно ботите й една по една. После освободи стъпалата й от ширитите, които придържаха клина опънат.

— Не смятам, че мога да направя нещо повече — обясни той на нейното неподвижно тяло. Наведе се над нея, за да я настани хубаво по гръб, излегната в целия си ръст. Накрая легна до нея, след като изрита обувките си и положи главата й върху свитата си в лакътя ръка. Така можеше да я прегърне хубаво, да я държи здраво, унасяйки я в сън с топлината на едрото си тяло. Лежеше неподвижен, слушаше дишането на Тинкър и в същото време вдъхваше тънкия аромат на косите й. Промяната в ритъма на нейното дишане му даде да разбере, че тя вече не се преструва на заспала, а наистина спи.

След няколко минути Том измъкна полека ръката си изпод тялото й. Никога досега не се бе усещал толкова бодър, с толкова ясно съзнание. От тежестта на момичето, макар и малка, ръката му бе изтръпнала. С тихи стъпки отиде да загаси лампите, които осветяваха ярко стаята, после зави Тинкър с нейното яке, а краката й покри внимателно с един от своите стари пуловери. Сега можеше да запали свещите по пода, закрепени за чинии, да придърпа близо до леглото един стол и да се загледа в спящата си гостенка.

Минутите се нижеха, а той не откъсваше очи от нея, гледаше я така, както не беше възможно да я погледне докато тя беше будна, и полудяваше от движенията на очите й, от израженията върху лицето й докато му разказваше какъв е бил животът й. Тогава художникът в Том се заинтригува от Тинкър така, както мъжът от жената пред него.

Той забеляза колко необичаен е сега цветът на косата й, скъпоценните, светли допреди малко къдрици по челото й, пръснати в безпорядък, изглеждаха кораловочервени. Такъв цвят беше виждал досега само от вътрешната страна на черупките на някои миди — бледочервено, деликатно, променливо, червен цвят, роден от пламъка на свещите. Веждите и миглите й сякаш бяха изписани от гениален майстор художник, а извивките на сочните й, пълни устни предизвикваха и ликуваха от победата си дори в съня й. В същото време линията на профила й бе учудващо пестелива: всяка черта от заоблената й брадичка до малкото право носле и извивката на скулите й изглеждаше изваяна прецизно, с точност до милиметъра — ни повече, ни по-малко.

Том се унесе в размисли, в мечти. И разбра, че това време, този час на бленуване до спящата Тинкър бе онзи момент, който ще нарисува един ден. Ще го рисува отново и отново. Потънал в някое меко кресло, той щеше да го пресъздава, да търси начин, за да улови удивителния, безименен изблик на чувствата, които го връхлитаха на светлината на свещите в бялото му ателие, докато пазеше това скъпо, царствено, спящо момиче. Сега всичко, което можеше да осъзнае, бе, че всеки миг от този час, всеки детайл са изключително важни — от жуженето на нагревателите, до сенките от миглите по лицето на Тинкър. Прилика… не, неговите картини няма да търсят визуалната прилика, а нещо много повече.

Образът на Тинкър, какъвто Том го видя сега, бе всъщност само част от магическото усещане, което го обзе изведнъж. Искаше му се да й даде нещо, с всяка измината минута желанието му ставаше все по-силно и по-силно. Чувстваше се дълбоко свързан с нея по начин, който не може да си обясни или да предаде с думи. Тя криеше толкова много изненади, като бутилка току-що отворено шампанско. Предизвикваше изненадващи реакции в него. Вероятно защото той си я представи много ясно като фино малко момиченце, което е трябвало да изживее непонятния за детските й години ужас и сигурно никога няма да успее да го проумее. Вероятно заради прямотата, с която тя му разказа за себе си, вероятно заради дързостта, безхитростното поведение и пълното неведение за чара си, вероятно заради почти детинското й учудване от целувките, заради мириса на косите й и дори заради силните й рамене, които усещаше под пръстите си.

Изведнъж той се изправи и безшумно тръгна към шкафа, където държеше нещата за рисуване. Намери лист бяла хартия и дебел мек молив. Върна се на мястото си с мисълта, че като на шега ще се заеме с онзи вид рисуване, който умееше още от детските си години. Едно лесно достижимо, свободно владеене на линията в изображението, линията, чийто почитател никога не е бил, но щом тя иска прилика, то той точно това ще направи. Работеше бързо и сигурно, очертаваше главата на Тинкър и раменете й такива, каквито ги видя, преди да я покрие с якето. Когато завърши рисунката, погледна листа и тръсна глава. Да, ето го истинския образ на Тинкър, самата й същност, тези линии не биха могли да изобразяват никое друго човешко същество на земята. Колко са художниците, които биха могли да направят същото? Или пък да постигнат нещо по-добро най-вероятно с фотоапарат? Но в неговия случай може да се добави нещо, докато с фотоапарат това не е възможно, помисли си Том и нарисува около изображението на момичето едно голямо сърце. И макар че празникът на влюбените отмина преди два месеца, защо пък да не напише отдолу: „За Свети Валентин на моята любов.“ След което понечи да се подпише, когато изведнъж усети неудържимо желание да добави още нещо: „Обичам те“.

— Да ме вземат дяволите — каза той на глас, искрено учуден. — Откъде се появи това? — Том Строус се изправи и закрачи из ателието. В това познато, обичано и сигурно място сега той се чувстваше сякаш не в свои води, като кораб, който не е хвърлил котва и бурното море го подхвърля. — Откъде се взе това? — запита се той. Най-после хвърли котва до прозореца и се загледа в комините на Париж, които се мержелееха на лунната светлина. Сърцето му укроти ритъма си. Откъдето и да са се взели тези думи, те отразяват неговите чувства, разбра художникът в този миг. Накъдето и да го води сърцето му, той ще го следва. Прекалено възбуден, за да се остави да го обори сънят, и толкова изненадан, че не знаеше какво да направи, Том се върна до леглото и се настани да прекара нощта на килима, колкото е възможно по-близо до Тинкър, загледан през прозореца към новия хоризонт, който се откриваше пред него.

— Защо се усмихваш сам на себе си? — запита Тинкър.

— Аз… не те чух кога си се събудила.

— Колко дълго спах?

— Не зная точно, може би час, два.

— Благодаря, че си ме завил — измъкна се момичето от якето и се протегна лениво.

— Как си сега? — запита той развълнуван.

— Сякаш съм спала дни наред. И ето че сега, в тази минута, се раждам като пиле направо от яйцето.

— Да не искаш да кажеш, че нищо не си спомняш?

— Ммм… не — отговори тя съвсем сериозно. — Господи… о, боже мой… Спомням си само, че разглеждах картините ти, после… после всичко ми се губи. Кажи ми, кой свали ботушите ми?

— Една фея. — Том седна на леглото, прегърна я и я целуна. — Това припомня ли ти нещо?

— Не съм много сигурна… не изцяло… само малко. — Тинкър изглеждаше разколебана.

— Харесва ли ти? — запита я той и я целуна отново, усещайки, че се разтреперва. Не трябваше за нищо на света да й позволява да заспи, помисли си Том, да я изпуска от прегръдките си, нейните чувства не са толкова силни, колкото неговите. Но все пак, ако тя не беше заспала, щеше ли той толкова бързо да разбере какво усеща към нея?

— Дали ми харесва? О, да — отговори Тинкър. — Много ми харесва.

— Още ли се срамуваш?

— Ммм — намръщи се недоверчиво тя, — наистина ли съм казала такова нещо?

— Нищо ли не си спомняш?

— Ами… може би… не съм много сигурна — усмихна му се тя леко и доста предизвикателно, сигнал, че се готви отново за игра с него, докато не се умори от поредния рунд. Започва отново да флиртува, реши Том, щом като автоматично използва техниката, която й свърши работа одеве, но той няма да я остави така. Защото знае, че тя се срамува и само шоковата терапия може да я излекува от това състояние.

— Направих нещо за теб — каза й веднага Том, като се отдръпна съвсем съзнателно и се пресегна да вземе бележника си от пода. — Това е прилика — подаде той рисунката си с една ръка, а с другата вдигна свещ, за да я освети.

— О! — възкликна момичето изненадано. После се наведе и зачете написаното. — О! — повтори Тинкър, в гласа й зазвучаха нови по-топли нотки, а в следващия миг се разгоряха буйно: — Истина ли е, Том?

— Да, бог ми е свидетел.

Тинкър притихна за миг, главата й остана приведена над рисунката, докато той не смееше да диша. Най-накрая Том остави свещта, пусна бележника на пода и повдигна с пръст брадичката й, насочвайки погледа й към себе си. Очите на момичето бяха пълни със сълзи.

— Зная, че си срамежлива, но помогни ми малко — настоя Том. — Добра ли е за теб тази новина?

Тинкър кимна леко в знак на съгласие, сълзите потекоха по лицето й.

— Ти харесваш ли ме? — запита я той. Тя първо разтърси глава, а после кимна енергично. — Ти не просто ме харесваш, ти страшно много ме харесваш, нали? — реши сам да измъкне признание от нея. Тя кимна още по-енергично. — Ти може би… вероятно… ме обичаш? — запита той накрая толкова тихо, че ако тя не искаше да отговаря, можеше да се престори, че не го е чула.

Но Тинкър направи усилие да го погледне в очите и кимна леко, само веднъж — мълчаливо, но бе несъмнено признание. После като че ли се наелектризира изведнъж, ръцете й полетяха към него, обвиха шията му с всичка сила и го дръпнаха така, че двамата паднаха върху леглото. Тя го яхна и започна да го целува страстно навсякъде — по цялото лице и по шията.

— Тука и тука, и тука — не спираше тя ненаситно, обзета от дива жажда да се докосне с устните си до всеки открит инч от кожата му, докато той не започна да се смее, защото загъделичка ушите му, а лактите й се забиваха в ребрата му.

— Почакай — извика той, уловил ръцете й. — А сега какво? Моля те, Тинкър, мила Тинкър, говори ми. Аз зная, че можеш да го направиш, когато си в добро настроение, веднъж вече го направи.

— Ти как би продължил?

— Няма нищо по-естествено от това да кажа, че току-що се влюбих за пръв път в живота си.

— Аз също.

— Най-накрая го каза — провикна се с ликуващ глас той.

— Не, не съм казала.

— Само преди секунда ти каза, че си се влюбила в мене — настоя Том.

— Не, не го казах. Ти направи такова заключение. Аз, Тинкър Грант, се влюбих в Том Строус. Сега го казах. Уфф — … вече се чувствам по-добре.

— Кажи го отново!

— Накарай ме де — предизвика го тя.

— Ооо, значи си го просиш, знаеш го, нали?

— Това заплаха ли е? Или обещание? — изговори на един дъх тя.

— О, Тинкър, ти си си наумила да ме побъркаш, нали?

— Времето ще покаже — отговори тя и свали бързо пуловера си. — Времето скоро ще покаже — повтори още веднъж, докато се измъкваше от клина си, а накрая положи усмихната великолепното си младо и красиво тяло върху бялото легло.

Притаил дъх, Том докосна с пръст нежнорозовото зърно. Зърното набъбна, разцъфна като цвят в същия миг. Ще го побърка, съвсем ще го побърка, помисли си той, докато се събличаше. Ще го подлуди и ще го накара отново да се почувства силен, а самата тя ще стане всичко за него на този свят.