Джудит Кранц
Пролетна колекция (27)

27.

— Добро утро, мосю Ломбарди! Каква победа! — Секретарката на Некер преливаше от възторг, говорейки с героя на деня. — Мосю Некер ще ви приеме веднага, след като приключи телефонния си разговор. Мога ли да изразя поздравленията си по повод нашия огромен успех! Тази сутрин цял Париж не говори друго освен за вашата колекция… Тя е възхитителна!

— Благодаря ви, мадам, но седмицата на пролетните колекции едва сега започва — каза скромно Марко. — Кой знае как редакторите ще превъзнасят другите дизайнери. Аз просто съм щастлив, че всички харесаха онова, което им предложих.

— Харесаха?! Те го обожават! Та колекцията е на всяка първа страница в парижките вестници! И колко мъдро от ваша страна да изберете двете момичета… Мислех, че е невъзможно да изберете най-хубавата.

— Същото мислех и аз. Въпреки че в една жена има много повече неща от красотата, не мислите ли?! — запита Марко, той автоматично включваше флуидите на чара си в разговор с всяка жена, която евентуално можеше да му бъде полезна с нещо.

Какво, по дяволите, задържа Некер толкова дълго, помисли си той. Помоли да бъде приет в кабинета на Некер още преди обед; въпреки факта, че вчера бе издържал без сън четирийсет и осем часа, сега продължаваше да чака приключването на един обикновен телефонен разговор.

По всяка вероятност Некер провежда в последната минута консултациите със своите адвокати, преди да започне преговори за новите договори, помисли си Марко. Очевидно Некер беше проумял, че за да го ощастливи след големия триумф от миналата вечер, един триумф, който съперничеше дори на първата колекция на Ив Сен Лоран, трябва да му отпусне голямо парче от баницата на бизнеса. Един нещастен дизайнер бе последното нещо, което Некер би искал да притежава в този момент. А Марко ще е най-нещастният дизайнер, най-непродуктивният дизайнер, ако едно много задоволително парче от баницата на къщата „Ломбарди“ не принадлежи на него самия. Един процент от готовата модна линия, аксесоарите, лицензите, парфюмите. Най-накрая той ще е богат човек. Всичко, за което бе работил, лежеше в ръцете му. Но той не сгреши и не доведе със себе си адвокат. Дори Коко Шанел не е правила повече от десет процента от нейния парфюм „№5“, въпреки че се бе борила с фамилия Уъртимър цял живот. Марко не подписа нищо, въздържа се, докато не се увери, че получава най-мазния възможен дял от печалбата.

— Моля ви, влезте, мосю Ломбарди. Съжалявам, че трябваше да изчакате…

Докато Жак Некер ставаше иззад бюрото си, Марко, потиснал желанието да се усмихне на предчувствието си, тръгна към него, протягайки ръка за обичайното ръкостискане.

— Не, Ломбарди, няма да докосна ръката ви.

— Какво?

— Няма да докосна ръката на човек, който дрогира моделите, а преди това ги е преуморил до полудяване.

— За какво говорите?

— За „Богинята“, Ломбарди. — Думите на Некер преминаха пространството на бюрото със силата и остротата на точно изхвърлен нож. — Зная какво сте дали на Тинкър, зная защо тя се държеше по този начин. Тази сутрин мис Лоринг и аз проучихме целия случай. Разпитахме другите топмодели, разпитахме гримьора, който беше последният човек, приближил се до нея, след като вие сте я отвели във вашата стая. Ние знаем какво сте я накарали да прави там, знаем как сте се възползвали от това болно и безпомощно дрогирано момиче, което ви вярваше. Вие заслужавате да отидете в затвора за всичко това.

— Момичето е съвсем изкукуригало. — Марко подскочи от възмущение, но и без тръпка на колебание. — Вие трябва да сте луд, за да слушате една бълнуваща бездарна невротична. В края на краищата тя е измислила нещо, за да извини себе си. Още през първия ден в Париж тази малка курвичка вече беше си намерила гадже, някакъв американец, попитайте когото искате, Некер, всички знаят за него, но дълбоките й помисли винаги са били насочени към мене. Никога не съм имал нищо общо с нея, освен в професионално отношение, никой от моя антураж никога не е видял нещо нередно… един пример, не, моля ви, не ме карайте да се смея. Разбирам какво се опитвате да направите, Некер. Това е само едно извинение, целта ви е да не ми дадете справедливия дял от печалбите. Аз повече няма да работя за вас. Зная, че съм цяло богатство за компанията ви, зная стойността на дела ми от печалбата и зная, че това е в основата на нещата.

— Стойността на вашия дял от печалбата обаче вече не е моя грижа, Ломбарди. Ние вече не сме в бизнеса заедно. Така че не си губете времето да ме лъжете. Сега вие имате нов работодател, опитайте се да убедите нея…

— Нея?… Жена?!

— Продадох услугите ви. Намерих купувач за вашия договор само с един телефонен разговор с моята стара приятелка мисис Пийчиз Уилкокс. Аз, разбира се, я предупредих за вас с подробности, но тя каза, че много добре знае какъв човек сте. Тя често ми говореше, че иска да притежава една модна къща, а има предостатъчно пари, за да я финансира. Тя добива също и право върху договорите на Джордан Дансър и Ейприл Найкуист, така че вие не можете да направите нищо, за да промените техните позиции. Отсега нататък, Ломбарди, мисис Уилкокс е всъщност вашият бос. Вашето бъдеще изцяло зависи от нея. По-добре е да направите всичко възможно, на което сте способен, за да я удовлетворите във всяко отношение, дори и в най-малките й капризи. Мисис Уилкокс винаги е обичала да упражнява властта си. Тя ще бъде най-вълнуващият работодател.

— Не! Отказвам!

— Както решите. За мене вашето решение няма абсолютно никакво значение. Мисис Уилкокс сега държи ключа на вашите услуги като дизайнер. Тя сама може да реши колко ще похарчи, за да произведе новата ви колекция. Дори цената на един ярд плат, на последното копче от поредната дреха, както и вашата свобода в професията зависят от нея. Вярвам, че ще разберете какъв голям, безкраен талант има тя в упражняването на властта си. Всъщност тя ви притежава, Ломбарди, поне като дизайнер. Ако вие откажете да работите за нея, ще ви бъде забранено от закона да упражнявате професията си в друга модна къща цели пет години. Ако предпочитате, можете винаги да се захванете с друга професия. Сводничеството би ви подхождало на таланта. Мисис Уилкокс ви очаква за обяд в апартамента си след половин час. По-добре е да побързате, тя не обича да чака…

 

 

— Франки, къде ти е умът? — запита Джъстийн, когато двете момичета обядваха заедно в апартамента си. — Имаме цяла камара молби за срещи и интервюта с момичетата, писмата идват от всички краища на планетата, освен от бивша Югославия, и може би това е пътят. Си Ен Ен, Би Би Си, Барбара Уолтърс, Даяна Сотер, Канал плюс, Телевизия Люксембург. Съгласяваш се и те веднага искат срещата да е днес или най-късно утре. Всички големи списания са петимни за някоя бляскава снимка, която да отпечатат на корицата си, големите вестници искат съботни пикантерии от типа на тези от списанията, а колкото до пресата, която се занимава с модата… — тя разпери ръце. — Дори не ме питай…

— И Мод, и Майк са обсадени от медиите. Обзалагам се, че Майк ще излезе в специален брой на „Зинг“. — Франки засия, весела и горда. — Историята наедря повече, отколкото ако бяхме спечелили Оскари, може би защото победителките на конкурса са две, близначките пепеляшки, черната и бялата, при това непознати до вчера; и двете спечелили толкова много пари, и двете обещаващи да бъдат на първите страници години напред. Публиката жадува да узнае всичко за тях. Твоят стари татко взе правилното решение.

— Ти май обожаваш Майк! Остави всичко друго настрана и ми кажи: той ли е най-хубавото нещо, което някога си виждала, или не е?

— Обожавам, благоговея, почитам го… обожавам, е малка дума. Но за неговата възраст Майк е най-хубавото нещо, което някога съм виждала…

— Благодаря ти за това, че не ми казваш каква идиотка бях.

— Не мога да намеря достатъчно силна дума. Но работя по въпроса.

— О, Франки, какво правиш? Ние се нуждаем от най-добрите специалисти по въпросите за връзките с медиите, имаме нужда и от съвети, и трябва да се възвърнем към „Лоринг Мениджмънт“, бизнесът ще отиде по дяволите, ако и двете не сме в него. Объркала съм се тотално…

— Предполагам, че бих могла да се върна — изяви доброволното си желание Франки с нотка на едва доловима искреност в гласа.

— О, разбира се, ти си готова да пропуснеш цялата забава, да оставиш Майк все още тук и да поемеш пътя с една цяла камара нови снимки на Ейприл и Джордан една до друга…

— Ти би могла да се върнеш — продължи да обяснява с мило изражение на лицето Франки.

— И да оставя баща си?! Няма начин…

— Хайде да се върнем заедно — предложи Франки във внезапен изблик на въодушевление. — Сигурна съм, че баща ти ще дойде с нас. Ние двете бихме се задържали в Ню Йорк, за да уредим връзките с медиите, ще ни трябва време, за да ги уредим внимателно. Не забравяй: фактът, че медиите искат всичко това от нас, не означава, че ние просто трябва да им се отдадем. Нека играем играта си на твърдо, за да спечелим авторитет, след това просто ще си изберем. Не искаме да изхабим Ейприл и Джордан, нали? Затова трябва да надвием медиите, независимо колко са важни. Спомни си, фотографиите на Майк имат предимство и той може да ги направи в Ню Йорк. Всъщност твоят баща каза, че иска да се срещне с Ейдън колкото се може по-скоро…

— Ти си гениална — скочи възбудена от мястото си Джъстийн. — Окей, хайде да го организираме. Ще започнем с телефонните разговори.

— Джъстийн, стегни се — погледна я твърдо и настойчиво Франки. — Няма на кого да казваме нищо, освен на баща ти. Портиерът може да се погрижи за билетите…

— Живяхме в един луксозен хотел прекалено дълго, мис Северино…

— Не мога да дочакам мига, в който ще излезем от тук. Достатъчното си е достатъчно…

— Жадуваш за Бруклин, нали?!

— Жадувам за истинския живот.

— Но какво ще кажеш за Тинкър? — запита разтревожено Джъстийн.

— Господи, забравих, какво ще прави тя?! Да остане тук с Том, или да се върне в Ню Йорк и да трупа пари, занимавайки се с реклами? Последният факс, който получихме от офиса, ни уверява, че всяка рекламна агенция и всяко модно списание в Ню Йорк я искат на работа…

— Тинкър ще трябва да вземе сама това решение. Не мога да я съветвам за любовния й живот… В това определено не съм специалистка…

 

 

Същата вечер по здрач, Джордан седеше сама край една от тихите маси в бара на „Риц“, прекалено вглъбена в себе си, за да забележи, че почти всеки един от присъстващите в осветената в кехлибарена светлина зала я беше разпознал и гледаше към нея с любопитство и възхищение — интерес зле прикрит и неизбежен.

Джордан беше подранила за срещата. Тя едва докосваше с устни ръба на чашата с бяло вино, мислейки яростно, че единственото истинско унижение би било премълчаването, липсата на смелост да се издигне до светлината на прозрението, което бе направила за самата себе си. Вероятно дълги години ще съжалявам за това решение, каза си, навеждайки решително брадичката си, но, от друга страна, ако не го взема, ще съжалявам цял живот и това е абсолютно сигурно. Унижението не може да я убие…

— Не съм закъснял, нали? — Жак Некер седна до нея.

— Не, аз подраних. — Джордан се обърна, за да го погледне, и профилът и освети сърцата на хората, които имаха привилегията да го наблюдават.

— Джордан, зная причината, поради която искаш да ме видиш насаме…

— Наистина ли? — Веждите й се повдигнаха от удивление, носът й потръпна леко в очарователна гримаса, въпреки че устните й не помръднаха и си останаха сериозно притиснати една към друга.

— Да, и аз отказвам, отказвам категорично да го чуя. Нито дума. Няма за какво да ми благодариш. Каквото и да си мислиш, аз не те избрах, защото си чернокожа или защото…

— Зная, че не си го направил, Жак. Аз спечелих честно и справедливо. Същото е и с Ейприл. Ние вървим много по-добре двете заедно, отколкото поотделно… разликата е светлинни години, но всяка една от нас можеше да постигне успех и сама…

— Зная това, всеки го знае, но в такъв случай…

— В такъв случай защо исках да те видя насаме ли?

— Не за да ти кажа довиждане, след като ние всички заминаваме за Ню Йорк утре заедно, така че…

— Жак, нуждая се от твоя съвет — каза с мрачен глас Джордан. — Никога не бих те запитала за това, ако ти и Джъстийн не бяхте се събрали най-после. Ти не беше в състояние да ме слушаш или да ме посъветваш, докато не откри дъщеря си и докато тя не откри теб, но сега… — решителността й в един миг се разколеба и гласът й притихна.

— Джордан, няма нищо, което не можеш да ме запиташ, не си ли го разбрала досега?

Некер се наведе към нея, мислейки си, че няма значение колко се бе прехласвал преди по красотата й, а и по един образ на безразсъдна смелост, приглушен от някаква свенливост, образ, който развълнува сърцето му по-дълбоко, отколкото която и да е нейна ослепителна усмивка до този момент.

— Джордан! Толкова пъти сме разговаряли с теб дълго, само преди две седмици ние обсъждахме толкова много неща, които аз никога не бих споделил с другиго, не разбираш ли, че ти стана моя приятелка? Моята единствена приятелка всъщност, аз никога не съм имал време за приятели… мъже или жени. Хайде, помисли си как винаги те хранех — усмихна се Некер, опитвайки се да облекчи ужасното емоционално напрежение, което усещаше в нея, — не е ли достатъчно то да те накара да ми се довериш? Някаква неприятност ли криеш? Трябва да ми кажеш, не трябва да премълчаваш нищо от мен, независимо от причината…

— Това не е… точно неприятност, но е проблем…

— Някакъв проблем с мъж?! — запита Некер и лицето му притъмня.

— Да, с един мъж. Един мъж достатъчно възрастен, за да ми бъде баща.

— Какво ти е направил той?! Ако ти е направил нещо лошо, няма да ми се изплъзне от ръцете…

— Жак, говори по-тихо, хората могат да ни чуят — опита се да го успокои Джордан.

— Не ме интересува кой какво ще чуе, не и ако някое старо копеле те е наранило…

— Той не е стар, не е копеле, той не ме е наранил, във всеки случай все още не ме е наранил, но е възможно да ме нарани, твърде възможно е да ме нарани… — Тя замълча отново и не се реши да продължи.

— За бога, Джордан, влудяваш ме с цялата тази мистерия. Просто ми кажи!

Очите й се втренчиха напрегнато в чашата с вино, а ръцете й стиснаха столчето на чашата:

— Аз съм влюбена в теб, Жак!

Джордан говореше с равен, беззвучен глас, глас, който беше овладяла от много време насам, опитваше се да изрича думите по такъв начин, че самата да не изпита срам и да не го разтревожи.

— Това е невъзможно. — Гърлото на Некер бе пресъхнало след цяла минута мълчание и вълнение.

— Бих ли ти казала нещо подобно, ако не бях сигурна? — запита Джордан, решила да го увери с последователността на логиката. — Повярвай ми, това не беше мое намерение, но не можах да направя нищо, за да се противопоставя. Трябваше да ти кажа всичко, преди да излетим за Ню Йорк. След като се включим в кампанията с медиите и обществените организации, няма да имам и минутка свободно време да остана с теб насаме.

— Ти не можеш да бъдеш влюбена в мене — каза Некер. Гласът му звучеше толкова уверено, като че ли той имаше правото да произнася думите по такъв начин, по който някой съдия произнася присъда.

— Боже господи, Жак Некер, ти си един глупак, ти си един глупав мъж! — извика Джордан, спокойствието й се изпари и гласът й премина в кипящ от негодувание шепот, тя отхвърли късите къдрици от челото си така, както отхвърли и нормите на трудно наложеното си спокойствие. — Да не искаш да имаш моята любов с нотариален акт, ти, проклет, предпазлив швейцарецо?! Дори една светица не би загубила времето си да те слуша как говориш за това колко мизерен си бил някога, освен ако тя не е влюбена в теб, идиот такъв! Ти не знаеш нищо за жените. Нищо…

— За нещастие това е повече от очевидно — съгласи се сухо Некер.

Поне все още седи на стола си и ме слуша, помисли си Джордан, след което продължи:

— Ти се интересуваше от живота ми така, както нито един човек не го е правил досега, при това беше истински заинтересуван, имах възможност да се уверя. Ти слушаше, защото беше искрено загрижен за мен, или поне аз бях достатъчно тъпа, за да си мисля, че е така. Ти успя да откриеш причината, да ми помогнеш. И двамата знаехме, че не е никак лесно да се обогати френската ми култура. И тази последна седмица, в която почти винаги вечеряхме заедно, можеш ли все още да твърдиш, че е било само за да говорим за Джъстийн?!

— Не. Признавам… не беше само за… Предполагам… искам да кажа… Сигурно съм искал да бъда с тебе — прошепна вцепенен Некер.

— През цялото това време аз се влюбвах все повече и повече в теб, а ти говориш така, като че ли не си забелязал нищо. Нищо! Не е чудно, че нямаш никакви приятели. Ти никога не се опита да ме целунеш. Никога няма да ти простя това. Никога.

— По дяволите, Джордан! Аз не смеех да те целуна, ти си толкова млада — възкликна Некер, спокойствието му беше изчезнало напълно. — Ти ми взе дъха! Ти ме очарова! Ти си един празник за мене, всяка минута, прекарана с теб, е едно тържество, за бога! Ти си най-очарователната, най-пленителната, най-оригиналната жена, която някога съм срещал, но си толкова ужасно млада. Запитай се, как би ти изглеждало всичко, ако аз се бях опитал да те целуна в контекста на състезанието, след като аз бях този, който трябваше да определи коя е победителката?!

— Искаш да кажеш, че поне си си мислил да го направиш?!

— През цялото време. Дори мислех и за това какво нищожество съм. Непрекъснато в подсъзнанието си исках да те целуна, нещо, което правеше нещата да изглеждат още по-лоши! Не разбра ли това?! Да, аз исках да говорим за Джъстийн, но исках да говорим и за мен също, и за теб, и… О, за всичко…

— Колко безсрамно от твоя страна. — Джордан се усмихна за първи път тази вечер. — Колко неблагоразумно. Но сега вече състезанието свърши. Ти сега дори не си нищожество, освен ако човек не те погледне в ретроспекция…

— Не, Джордан, това е невъзможно, сега е толкова невъзможно, колкото и преди…

— Защо да е невъзможно, ако аз съм те очаровала?! — запита тя и вдигна възхитителната си малка глава.

— Защото, о, господи, Джордан, не разбираш ли, аз съм на петдесет и три години, а ти си на колко… на двайсет и две. Трийсет и една години си по-млада от мене, трийсет и една причини, за да не можем да бъдем влюбени един в друг…

— Има ли някакъв закон, който да забранява това?!

— Трябва да има! — отговори яростно Некер и стовари ръка върху полираната повърхност на дървената маса. — Нищо няма да излезе, Джордан, няма значение колко хубаво би могло да бъде в началото, не мисли, че през главата ми не са минавали същите фантазии… аз и ти заедно, но аз продължавам да гледам реалността. Толкова много неща ни разделят: аз съм ужасяващо стар, докато ти си млада. Това море на преживяното, което се простира помежду ни, ще нараства все повече и повече и след като първоначалната тръпка изчезне…

— Сигурно е чудесно да притежаваш божия дар да гледаш в бъдещето и да си такъв песимист — разтърси тя глава при мисълта, че би могла да обича човек, който гледа толкова неромантично на нещата от живота. Ами какво ще стане, ако първоначалната тръпка не изчезне в потока на времето? Какво ще стане, ако морето се стесни? Случват се и такива неща…

— Аз просто се опитвам да бъда реалист. Един от нас трябва да бъде! Ние очакваме различни неща от живота. Аз изживях най-важните години от моя живот, аз съм улегнал човек, хората ме познават като един непоправим отшелник, за бога! Остарях и най-същественото в живота ми бе бизнесът, опитът ми в професията, моите интереси. Не беше голямо съществуване, но то ме задоволяваше. А ти?! Господи, Джордан, та ти едва сега започваш едно чудесно житейско приключение, целият свят е отворен за тебе, няма начин да не знаеш колко високо ще летиш. Защо искаш да останеш на земята с един мъж като мен?!…

— По дяволите, ако зная защо. Сега, когато ми каза това. Какъв нещастен стар пъзльо си. Но за нещастие, аз все още те обичам. Кажи ми още нещо — Джордан сви ъгълчетата на устните си гневно, — този твой малък живот на отшелник, толкова сигурен и уютен ли е, когато сънуваш какво би изживял с мен?

— За теб ще бъде ли вълнуващо да си с мен, ще ти стигне ли, след като разбереш какво си пропуснала, какво си отхвърлила?

— Ти не отговори на въпроса ми.

— Джордан, аз просто нямам право да те притежавам. Не мога да правя любов с теб, освен ако не се оженя за теб…

— Казала ли съм ти нещо за женитба? — избухна яростно тя. — Предложих ти се, без да съзнавам това. Хората не ти ли предрекоха една бурна и необикновена година?

— Мислиш ли, че ще ти позволя да тръгнеш с мен без брак? Мислиш ли, че бих си позволил да изглеждам като един от онези богати стари мъже, които си купуват красиви млади любовници? Не мога дори да си помисля, че ще те поставя в положение на момиче, което успешно крои заговор да се омъжи за пари.

— Сега разсъждаваш като Пийчиз Уилкокс! Караш ме да се чувствам ужасно! Това си ти, Жак, това сме ти и аз: Жак и Джордан, не двама души от твоето приятелско обкръжение, които си разменят клюки по време на обяда…

— Но те наистина ще клюкарстват яростно. Ти никога няма да избягаш от клюките, от завистта, от погледите на онези, които надничат иззад ъглите, за да видят дали все още си щастлива. Винаги ще те подозират, винаги ще мислят за теб, че си един успял златотърсач, няма да има нито една домакиня в този град, която да ти вярва…

— Искаш да кажеш, че няма да има и една жена, която да ме покани на гости у дома си?!

— О, напротив. Ще имаш невероятен успех в обществото по различни греховни причини: любопитство, злоба, непрекъснато ще те проверяват дали се справяш добре или зле.

— Аз съм се справяла с това през целия си живот. Или забрави? Мога да се справя и с тези неща. Само обстоятелствата ще са различни. И обноските. Ненапразно съм израснала като дете на военен…

— Ти имаш отговор за всичко — каза Некер. — Ами децата?

— Какво имаш предвид за децата?

— Ти би искала да имаш деца, нали?

— Да, като му дойде времето. Не толкова, колкото имат Чарли Чаплин и Уна О’Нийл, но няколко…

— И какъв живот ще живеят те?

— Най-добрият, който можем да им осигурим. Нищо не е гарантирано на този свят. Освен ако… разбира се… освен ако ти не искаш да имаш деца…

— Откъде да знам? Моето единствено дете се оказа трийсет и четири годишна жена, която никога не бях виждал, поне до вчера…

— Хайде да забравим проблема с децата в такъв случай. Защо да се тревожим за нещо, което не може да се случи, освен ако първо не се оженим? — запита Джордан с нотка на триумф в гласа.

Колко пречки биха възникнали, помисли си тя, преди той да разбере, че любовта се среща рядко и човек не трябва да й обръща гръб.

— Джордан, ти имаш способността да отхвърляш реалността. Никак не е забавно.

— Искаш да кажеш, че съм такава, защото не съм си отгледала расов проблем, така ли?

— Какво?

— Расовият проблем — повтори упорито тя.

— Господи… твоите родители… като че ли аз не съм прекалено стар, а само съм от грешната раса…

— Това расовият проблем ли е?

— Какво друго би могло да бъде? — запита Некер озадачен.

— Ти можеш да бъдеш толкова искрен спрямо реалността, колкото и аз. А ти го искаш, Жак. При положение, че дори не признаваш съществуването на расовия проблем. Според мен расов проблем изобщо не съществува. Моите родители ще те оценят много високо… при положение, че не се опиташ да наричаш баща ми „татко“. Аз вече тръгвам. Просто ми обещай нещо, помисли за всичко, за което си поговорихме. Това е, което можеш да направиш. Помисли си тази нощ. Спи с въпросите. И помни, не си успял да кажеш, че не ме обичаш. Единствено това е от значение.

Джордан стана и с плавно движение на грациозното си тяло изчезна бързо от бара на „Риц“, отнасяйки от залата цялата магия със себе си.