Джудит Кранц
Пролетна колекция (16)

16.

Ако трябваше да се обзаложа, пак щях да кажа, че Тинкър без съмнение е ударила джакпота.

Имахме няколко свободни дни, през които Ломбарди ни изпрати вест, че няма нужда от никое момиче, а за Тинкър не му остава време. Бях се загрижила много, че не спазва обещанието си към нея, но поне Майк използва тази възможност — три момичета на негово разположение, досега трябва да е направил достатъчно снимки за десет броя на „Зинг“. Но вчера Ломбарди взел специално решение за Тинкър.

Не знаех за него, докато той самият не ми се обади преди половин час по време на закуската. Съобщи ми нейното ново дневно разписание: сутрин — уроци по танго, следобед — работа с него в ателието му. Попитах го с какво мога да помогна. Той отговори, че е уредил едната от колите да бъде непрекъснато на разположение на Тинкър и тя не се нуждае от друго. Не, фотографът категорично не е желан, за да не разсейва момичето по време на уроците. Още по-малко е необходимо Майк да прекъсва работата му с Тинкър. Трябва да я оставим в ръцете му, както и на сеньора Варга. В никакъв случай да не го безпокоим с въпроси, защото времето му е много ценно.

Естествено, за всичко разпитах Тинкър, миропомазаната, която за разнообразие бе в апартамента си. Успях да я намеря, докато се къпеше. Обеща ми, че ще се справи с напрегнатия график.

— Това е претоварена програма — предупредих я. — Ти прекарваш всяка вечер и нощ на Лефт Банк с някакво момче. А сега ще танцуваш цяла сутрин и ще стоиш на крак като пробен манекен цял следобед… това е безумно натоварване, Тинкър. В такъв случай ще си осигуриш много повече шансове, ако се върнеш в хотела… поне вечерите ти ще са свободни, за да можеш да си направиш баня на краката за отмора, да се наспиш хубаво сама в своето легло… няма нужда да ти напомням колко е голям залогът. Аз имам отговорности към тебе, Тинкър, а ти имаш отговорности към себе си. Ти знаеш какво ще каже Джъстийн.

— О, Франки, пет пари не давам! Не ме е грижа какво ще кажеш и ти, аз не мога да не съм с Том. Той е този, който ме крепи. О, само ако го познаваше, щеше да разбереш.

— Тогава запознай ме с него.

— Ще те запозная, обещавам ти, но сега не. Още е твърде рано… Искам го целия за себе си.

— Тинкър, моля се на бога да си толкова силна, колкото си мислиш, че си — казах накрая истински разтревожена.

Тинкър гореше с буен пламък от комбинацията между любов и амбиция, така че нищо не можеше да й повлияе.

Ако си е наумила да запали свещта и по средата освен от двата края, аз нищо не мога да направя, физическите ми възможности са ограничени, за да мога да я спра. И Джъстийн, и аз знаехме каква магическа сила притежава тя. Сега го бе разбрал и Ломбарди. Може пък в края на краищата точно този Том да е онзи, който й бе придал нов облик, нов пламък на самочувствие, на който Ломбарди веднага се отзова?

Докато си блъсках главата над задачата как по-деликатно да открехна Ейприл и Джордан за това значимо, неприятно и със сигурност тревожно развитие на нещата за тях, по вътрешния телефон ми се обади Майк Арън.

— Франки, още един фантастичен ден.

— О-о, ти си добре дошъл, направо взимай момичетата — издърдорих набързо. — Не ме е грижа дали е хубаво времето или не, те са твои, всичките, с изключение на Тинкър, тя трябва да работи — осведомих го веднага, пък и нали няма значение колко ненужни снимки ще направи.

— Не, аз не се обаждам за това. Чувствам се ужасно заради онази лъжа миналата вечер.

Не разбрах за какво говори и издадох само едно възклицание.

— Нали казах на всички, че сме ходили в Лувъра. Това ме гризе. А после ти натърти, че никоя от тях не е ходила там. Не забелязваш ли, че поставихме себе си в позиция на културно извисени хора, нещо, което не заслужаваме. Съвсем непочтено от наша страна.

— Сигурна съм, че никой не си спомня и изобщо не му пука — зачудих се какво му става на него.

— Не е така, спомнят си… по вида им разбирам как си мислят: Майк и Франки са ходили в Лувъра, а ние не сме, пропуснахме да го видим… знаеш ли, трябва да си фотограф, за да забележиш такива неща. Аз го разбирам по очите им. Има някаква тъга в тях, усещане за загуба.

— Това може да се превърне в истински проблем — казах сериозно, защото душата ми взе да се събужда, а аз започнах да проумявам какво става.

— Измислих го. Ти и аз можем да се измъкнем днес тайно и да отидем в Лувъра, но без да казваме на никого, нито да споменаваме каквото и да е. По този начин ние ще изкупим греха си, макар да сме единствените, които знаят за него.

— Хъм — успях да реагирам.

— Не си ли съгласна, че това е единственото правилно решение?

— Аз наистина не съм сигурна как ще е правилно от етична гледна точка — започнах дълбокомислено. — Ти просто излъга, а сегашният случай може да бъде разглеждан като още една лъжа, става лъжа връз лъжа, едно лъжливо прикритие, което утежнява вината за първата лъжа. Може би трябва да се посъветваш със своя равин. — Няма начин да се отървеш толкова лесно, Арън, помислих си.

— Исусе!

— Защо не? Ако можеш да се свържеш с него?

— Франки, моля те да дойдеш с мене днес в Лувъра.

— С удоволствие — отговорих невъзмутимо. — Но защо просто не ме попита?

— Щеше да прозвучи като уговаряне на среща.

— Хубаво де, това среща ли е или не? — исках да разбера недвусмислено, преди да си позволя да се зарадвам прекалено много.

— Ами… да, така е. Но срещите… не съм имал срещи от години. Това е хлапашка история.

— Не и оттам, откъдето съм аз. Проблемът ти е, че си се преместил в ситито. Твърде далеч си от корените си. Манхатън има налудничави закони… ние в Бруклин продължаваме да си определяме срещи непрекъснато.

— Можем ли да обсъдим въпроса, като се видим? Обичам да те слушам докато ми казваш какви са грешките ми. Още по-весело е да те гледам, докато го правиш. Сега разговорът се превръща в онова, което майка ми нарича „ухажване по телефона“.

— Ще се видим във фоайето след час.

— Не можеш ли по-рано? Ако те потърся по-рано, телефонът ти заето ли ще дава?

— Когато става дума за среща, за подготовката отива не по-малко от един час — отговорих решително, а сама танцувах дивашки танц около телефонния кабел.

— Сигурно, щом казваш.

— Ще се видим по-късно.

Затворих телефона и се втурнах към стаята за дрехи. Бях се изкъпала и точно когато разресвах косата си и се възхищавах на новия й цвят, се обади Ломбарди. След няколко предпазливи опита аз най-после се осмелих да къносам косата си както трябва, да я направя тъмночервена. Трябва да отбележа, че стана доста приличен цвят. По дяволите, стана направо фантастичен.

Мадона, молех се тихо, помогни ми, никога преди не съм била червенокоса. Трябва ми твоят голям ум, Мадона, моят се превърна в наелектризирана бяла градинска ружа. Преглеждах бързо дрехите по закачалките, опитвайки се да измислям червенокоси идеи.

Зелено… очевидно има различни варианти на зеления цвят, изборът е естествен. Но трябва ли да направя своя дебют като червенокоса, облечена в зелено, по подобие на тълпата червенокоси по земята? Не, за моята среща възнамерявах да взема генерално решение. В никакъв случай дреха в коварното светлокафяво, в черно или слонова кост. Джъстийн е била невероятно щедра, но когато отхвърлих, кажи-речи, всичките цветове, остана всичко на всичко една туника с панталон. Туниката е с доста изрязано деколте и с широк колан, а материята е вълна в невероятен цвят. Не е точно цветът на сливата, а по-скоро на тъмните гроздови зърна… или цвета на патладжана — наситено приятно мораво или бледолилаво, примесено с доста черно.

Вдигнах туниката към лицето си. Дори без да я свалям от закачалката, си казах, че намерих каквото търся. Моравото прави косата ми пламтящо ярка, общо взето, само артист по душа може да ме разбере. Бързо се доближавам до потенциалния рейтинг на Пол Митчъл, мислех си и нанасях грима по лицето си с голи ръце, които в този миг сякаш бяха благословени от бога. И такива червенокоси мисли ме спохождаха, макар в съзнанието ми да се блъскаха хиляди други. Среща! Ама е измислил едно абсурдно извинение за нея. И то я прави много по-значима, отколкото ако беше казал просто: „Хайде, ние също трябва да отидем в Лувъра, нямам наум нищо по-добро.“ Това щеше да е съвсем в реда на нещата и в неговия стил. Фактът си е факт. Майк Арън, след като почти една седмица ме вижда всеки ден, иска да ме изведе някъде сама, без другите да знаят. Може ли да се разтълкува по друг начин това развитие на нещата, освен като знак за някакъв до известна степен, макар и малък… интерес, няма значение колко…

Когато дръпнах ципа на чудесните си морави дрешки, реших, че ако изобщо има ден да се започне нов червенокос живот, то той е днешният ден. Големи сребърни обеци халки, за да хармонизират на катарамата на колана, и широки сребърни гривни. Черното палто през ръката ми, черните ботуши — погледнах се в огледалото и поклатих глава удивена. Защо прекарах толкова много години, обличайки се като за ролята на студентка танцьорка, която вече не е за мен, щом мога да изглеждам като жена, способна да направи сума ти поразии на много по-зрели същества?

— Франки, това е просто среща — казах си уверено пред огледалото. — Само среща. Затова никаква паника. Хората ходят по срещи непрекъснато. — Звукът на собствения ми глас само ме изнерви повече. Аз обикновено не си говоря гласно.

Вървях из фоайето толкова смутена, че трябваше да се боря с желанието да се скрия зад слънчеви очила. Чувствах се достатъчно театрално настроена, без да правя каквито и да било изпълнения. Майк вече ме чакаше, застанал с гръб към асансьорите. Изглеждаше страшно нетърпелив. Спрях за малко, преди да ме види, само за да го огледам от главата до петите. Не само високият ръст и енергичните му стъпки наоколо го открояваха сред останалите хора. Различаваха го и някои детайли: хубавата, малко рошава коса, дръзкият му, голям и правилен нос, уверената линия на устните, силният мускулест врат, на който сега не висеше нито един фотоапарат! О, господи, помогни ми!

— Закъснях ли? — запитах, появявайки се в полезрението му.

— Не, дойде с половин час по-рано.

— Тогава защо изглеждаш така?

— Как?

— Нетърпелив.

— Не знаех, че изглеждам нетърпелив. О, по дяволите! Здрасти, Джордан. Здрасти, Ейприл.

— Франки! Какво си направила с косата си? — запита Ейприл и зяпна от учудване.

— Господи, тя е… много красива. А откъде са тези чудесни дрехи? — настоя да разбере Джордан.

— Извинете, момичета, Франки няма свободно време. Побързай, Франки, приятелчетата в тъмната стаичка няма да ни чакат вечно.

— Каква тъмна стаичка? — заинтригува се Ейприл.

— Тъмната стаичка на „Зинг“. Макси Амбървил ми изпрати факс… Иска Франки да погледне снимките и да каже мнението си — грабна той ръката ми.

— Можем ли и ние да дойдем? — не се стърпя Джордан.

— Макси ще ме изяде жив, ако позволя на моделите да видят предварително. Трябва да го знайте това. Доскоро, момичета.

— Защо не се срещнем всичките някъде да обядваме заедно за по-весело? — предложи Ейприл. — Ще кажа и на Мод, тя може да се присъедини към нас.

— Невъзможно е — отвърна Майк решително. — Франки и аз трябва да отидем да проучим местонахождението на парижките канали. За нас днес няма да има обяд. Вие двете вървете да си купите нещо, имате почивен ден. Аз доста ви уморих.

— Канали? — чух учудения глас на Ейприл зад гърба си, но ние вече тичахме към вратата на фоайето и таксито.

— Какви лъжи ще измислиш, за да се измъкнеш от лъжите, които вече наговори? — възхитих се на умението му.

— Аз сам се чудя на въображението си. Мислиш ли, че се досетиха?

— Никога няма да разберат — успокоих го. — Аз също ти повярвах.

— Но Париж наистина има прочута система от канали и хората наистина отиват да я разгледат.

— След Лувъра да свърнем към нея — предложих, — ако това те притеснява.

— Може би друг път. Там е тъмно, унило, алигатори навсякъде из каналите, като в Ню Йорк. Но каналите не са от значение, те не допълват човека естетически като Лувъра.

— Но те показват, че истински се интересуваш от историята, Майк. И от археологията. И от канализацията. Какво е една цивилизация без канализация? Доколкото разбирам, ние имаме превъзходство в още три области. Момичетата ще получат свръх комплекс за малоценност… не трябваше изобщо да споменаваш каналите. Видя ли изражението на Джордан? Тя бе наистина впечатлена.

— Възнамерявам да те науча да не ми се присмиваш.

— Ти ли? И кой друг?

Допускам, че съм го дарила с една целувка, заредена със силата на червенокос експлозив, защото следващото нещо, което си спомням, е, че Майк ме целуна. Направи го по такъв начин, че затвори устата ми доста ефективно, като да бях припаднала. Аз наистина може да съм припаднала, защото следващото нещо в паметта ми след целувката е спрялото такси. Може ли да сме се целували през целия път до Лувъра? Имайки предвид моето състояние, фактът, че бях, кажи-речи, като парализирана, без да мога да си поема въздух, но по-жива от всякога, налице бяха всички основания да вярвам, че е възможно да е било така. Едно нещо е сигурно, не бях на себе си и май не съм схванала добре какво се е случило.

— Франки. Отвори си очите. Трябва да платя на шофьора.

— Дай му подкуп да се маха, а ние да останем тук — прошепнах все още със здраво затворени очи, — накарай го да ни даде под наем колата си.

— Бих го направил, но той вече спря брояча, тука има и един полицай, който ни гледа с жив интерес, а няколко души чакат за такси. Трябва да слезем. Пусни ме само за няколко секунди, красивото ми, глупаво бейби.

— Не мога. Щях да го направя, но не мога. — Наистина беше така. Аз чаках почти половината от живота си, за да изпитам това чувство, но никога не можех и да си мечтая, че ще стане така… няма думи, за да го опиша. Каквото и да усещах, думите не могат да го опишат.

— Любов моя, ние сме пред Лувъра.

— Какво като сме пред Лувъра.

— Канехме се да го разгледаме, спомняш ли си? Имаме среща.

— Наистина ли? — опитах се да си припомня. Майк Арън ме целуна господ знае колко пъти. Той ме нарече „красива“, той ме нарече „бейби“, той ме нарече „любов моя“ и след всичко това очаква да си спомня нещо за някаква си среща?

— Да, среща. Среща в стила на Бруклин.

— Сигурно си прав — въздъхнах и отворих очи. Освободих врата на Майк от хватката си бавно, откопчавах пръстите си един по един, след което го пуснах или пуснах наполовина, защото продължих да го целувам от челото до брадичката и надолу по шията. Той през това време търсеше портфейла си. Човек може да целува цял ден само шията му и пак да не се отегчи, но сега трябваше да се отдръпна против волята си.

Чувствах, че ако наруша контакта между неговата и моята кожа, ще стане нещо ужасно.

Майк, изглежда, изпитваше същото, защото успя да извади портфейла си, за да го отвори и да плати за таксито само с една ръка, с другата ме държеше много здраво. През целия път от колата до входа на Лувъра вървяхме прегърнати, той бе сключил двете си ръце около раменете ми. Не е много удобно да се върви в такава поза, НО той дори успяваше да ме целува по темето, а в Париж такива неща на никого не правят впечатление. На ескалатора се наложи да се отделим един от друг, без обаче да си пускаме ръцете. Когато се изкачихме на върха, се дръпнахме настрана, застанахме до първата стена, която ни се изпречи, и продължихме да се целуваме толкова дълго, че накрая привлякохме вниманието на хората и трябваше да решим да спрем или да продължим своя възмутителен спектакъл на живо, в цял ръст пред очите на всеки посетител на най-голямата туристическа атракция в цяла Европа.

— Само ще се позавъртим тук-там, скъпа — прошепна Майк в ухото ми. — Набързо ще направим една обиколка, щом като сме дошли.

Успяхме да се доберем, макар и с несигурна стъпка, до чудесно осветена карта, която показва какво е изложено в 198-те галерии на Лувъра и по кой точно път се стига до всяка от тях.

— Можем да опитаме в Криптата на Сфинкса — предложи Майк. — Там не би трябвало да има никой. Или пък гробницата от Петата династия? Място, посещавано обикновено от десет човека на година.

— Нито едно от тези неща не ми говорят за Лувър. Те могат със същия успех да бъдат изложени в античния музей на Мет — отбелязах с малкото разум, който ми бе останал след вълнуващото събитие. — Ние можем да направим тази обиколка, без да получим никаква автентична представа за Лувъра, и да не можем да докажем, че сме били тук, в случай че някой запита нещо. Нали знаеш, понякога питат.

— Но помисли си колко уютно и закътано звучи това: крипта, гробница… те ще са за нас.

— Майк — прозвуча предупредително гласът ми, щом разбрах какво точно си е наумил.

— Няма нищо незаконно, скъпа, скъпа, скъпа. Искам само да те целувам още.

— Аз също, но не и да се търкаляме на пода в обществена сграда — отговорих с нотка на съжаление в гласа. — Защо не отидем направо да видим Венера Милоска и Нике от Самотраке и да приключим набързо цялата работа? Хората очакват, че си разгледал точно тези неща.

— Добре е да видим и Мона Лиза. Най-голямата забележителност.

Нищо в Лувъра не става бързо, повярвайте ми, освен ако не си носите скейтборд. Онези осветени карти, които правят всичко да изглежда толкова просто, са дяволска измама. От мига, в който бяхме обсъждали пътя към Венера Милоска, а оттам нагоре по стълбището към Нике, а след това друго стълбище нагоре и една голяма галерия към Мона Лиза, ние натрупахме вече значителен музеен опит. Хвърлихме само един поглед към блъсканицата и тълпата (както трябваше да се очаква) пред Мона Лиза, обърнахме се и попаднахме в един дълъг коридор. На едната му стена висяха картини, а на отсрещната имаше прозорци с изглед към Сена. Това бе така наречената Голяма галерия, която според табелката би трябвало да води към изхода.

— Сега зная защо никога преди не съм идвал тук — каза Майк. — Наречи ме, ако искаш, простак, но това място е прекалено голямо. Ако прекараш повече от един час в някой музей, съзнанието ти спира по-нататък да възприема и да оценява видяното, ти вече си претоварен.

Двамата забързахме към изхода.

— Защо, защо не те послушах, когато предложи да отидем в Криптата на Сфинкса — възкликнах със съжаление.

— Защото ти си лейди с нейната чувствителност, заради което аз те уважавам.

— Такава ли съм? И ти ме уважаваш?

— Да, но не бих искал тази чувствителност да продължава много дълго в Лувъра.

— Кога искаш да престана?

— Аз ще ти кажа, но всъщност няма нужда, ти сама ще разбереш.

— Престани да разговаряш с мене по този начин. Главата ми се замайва, а ние още не сме излезли оттук.

— Замаяна ли си? Главата ти се върти и можеш да припаднеш? Искаш ли да те нося?

— Не, не е това. Зашеметена съм ето така — хванах ръката му, притиснах я до устата си, след което облизах дланта му.

Той подскочи две стъпки нагоре.

— Не прави така!

— Само ти показах какво точно изпитвам.

— Не беше честно… освен ако не си готова за сериозни неприятности пред очите на цялата тази охрана. О, Франки, скъпа, имаш ли доверие на този коридор? Та той е направо шибано безкраен — тръгна той възможно най-бързо, излитайки в движение имената на художниците: — Джото, Фра Анджелико, Ботичели, Белини, Ван Дайк, не гледай, не се спирай за нищо на света или сме загубени… Нямат ли жал тези към нас? Не знаят ли, че някои хора имат да правят къде-къде по-хубави неща, отколкото да разглеждат картини? Проклети французи, вкарат ли те някъде, където решат, после не те пускат.

— Кранах, Холбайн, Гуарди, Тиеполо, Гоя… — задъхвах се, защото вече почти тичахме по коридора.

— Не допускаш ли, че сме отминали изхода? — запитах след известно време, когато изведнъж забелязах каква пустош е наоколо, нямаше жива душа.

Спогледахме се ужасени, не вярвайки, че сме съвсем сами, дори без неизменната охрана на музея, в дъното на галерията, която сега се простираше в другата посока, към мрачните богати галерии, през които вече минахме, на разстояние, за което на човек, кажи-речи, му е нужен телескоп, за да види какво става в другия край. Пред нас беше само една стая с произведения на Ел Греко и, да не повярваш, краят на самата сграда. Оттам прозорците гледаха към градините на Тюйлери. Имаше и две стълбища с табелки „Скулптури“, „Етюди“.

— Трябва да сме го отминали някак си. Или тук става някакъв заговор, обзалагам се, че никъде нямаше изход — каза Майк мрачно.

— По кое стълбище искаш да тръгнем?

— Нито едно не е сигурно. Можем така да си блуждаем цял ден. Единственото нещо, което можем да направим, е да се върнем по пътя, по който дойдохме. Научих го в лагера на момчетата скаути.

Аз избухнах в плач.

— Бейби, горкото ми бейби, аз ще те нося, обещавам — каза той и ме притисна до себе си, за да ме утеши.

— Не… не… не е заради ходенето, краката ми са добре… Само си представих какъв си бил в скаутска униформа… сигурно си бил много чаровен — започнах да подсмърчам.

— Преуморена си, това е всичко.

— Признай, че си бил чаровен — настоявах аз през сълзи.

— Предполагам, да. Ще ти дам някои свои стари снимки, на тях съм с униформата на скаутите. Давам ти ги, ако престанеш да плачеш.

— Наистина ли трябва да извървим целия път отново в обратна посока? — запитах жалостиво.

— Или трябва да го направим, или да прекараме тук нощта. Слушай сега, имам идея, ако ти наистина не искаш да те нося, много по-лесно ще ни е, ако забиеш поглед в пода и ме оставиш да те водя. Ти страдаш, понеже виждаш всичките тези картини само с крайчеца на окото си, вече не можеш да ги възприемаш. Това е случай на претоварване на сетивата. Рисунъкът по пода е от повтарящи се фигури, затова пътят няма да ти се стори дълъг.

— Добре. Ще си сложа ръката върху очите… ще изглежда сякаш ме боли глава от толкова много красота. Мисля, че го наричат синдром на Стендал.

Майк бе напълно прав, сафарито се оказа къде-къде по-леко благодарение на монотонната гледка и на неговите големи топли ръце, върху които концентрирах погледа си. Все пак успях да хвърля поне едно око на чудния Ботичели и на великолепната стена, отредена на Тиеполо… и на още много други — направо престъпление е да не поглежда човек от време на време, щом като е в Лувъра.

— Тук има стрелка към изхода! — извика неудържимо Майк, след като извървяхме половин миля.

— Мога ли поне да я видя?

— Не, ще ти разбие сърцето. Могли сме да завием надясно след Фрагонард и да слезем по това стълбище до бюфета и чайната. Проклетата стрелка сочи настрани, тука сме се объркали.

— БЮФЕТ? — спрях вцепенена на мястото си, не можех да повярвам. — Да не искаш да отминем бюфета?

— Сега знаеш защо никога не станах скаут орел — каза той с глупава физиономия.

Ние погълнахме лакомо по два големи сандвича с шунка и сирене, от онези, които французите приготвят божествено вкусно върху хляб с масло, изпихме по две чаши кафе с мляко, а после с няколко скока се спуснахме по стълбището, разположено съвсем близо до изхода. Почти бях изгубила надежда, че ще видя света отново.

Постояхме малко на улицата, за да се върнем към живота, поехме дълбоко свеж въздух, но не след дълго аз започнах да разбирам, че ме обзема срам. Погледнах Майк и мога да кажа, че и той изпитваше същото чувство. „А сега какво — питахме се. — Какво щяхме да правим сега, след като не се налагаше да обикаляме из Лувъра или да бягаме от него?“

— Ние все още ли имаме среща? — запитах най-накрая, стараейки се да подсиля, доколкото е възможно, предизвикателната нотка в гласа си. — Защото, ако имаме, на кавалера му се пада да реши какво ще правим по-нататък. Такива са правилата в Бруклин, а ние се споразумяхме да ги спазваме.

Тогава той засия и настойчиво ме побутна по посока на едно такси, там стояха още няколко коли навярно защото беше обедно време.

— Лувъра — чух го да казва.

— Не ни ли стига за един ден? — възпротивих се учудена.

— Това е друг Лувър, на Лефт Банк. Днес е нашият ден за Лувър, цял ден ще го караме на Лувър. Доколкото разбрах, момичетата от Бруклин оставят правото за решение на мъжете.

— Но имат правото да разсъждават.

— Ако не ти се иска, Червенокоске, няма да влизаме там.

— Червенокоска?

— Да не си мислиш, че не съм забелязал?

— Съвсем забравих!

— Съзнанието ти беше заето с друго.

— Невероятно ми се струва как можах да забравя. Какво ще кажеш? Харесва ли ти?

— Аз обичам и последния косъм от твоята глава, обичам твоето чело, твоите вежди, твоите очи, твоя нос, твоите устни, особено твоите устни, и всичко останало надолу чак до петите ти. Кафява или червена коса, няма абсолютно никакво значение. Ти си великолепна.

— Май са много нещата за обичане — отбелязах предпазливо, защото се опасявах да не се шегува.

— Достатъчно са, ако са по-малко, няма да достигат, колкото повече са, толкова по-добре.

Таксито ни стовари край скромен хотел на оживената улица „Волтер“.

— Какво е това? — запитах.

— Хотел „Лувър“, наречен така заради изгледа към музея.

— И защо сме тук?

— Както казах: много по-добре е да има повече любов. Но ти решавай.

— Майк Арън, сега е бял ден! — удивих се сама на себе си, че толкова съм шокирана.

— Притеснява ли те кое време е?

— Ти искаш да влезем, да наемем стая и да…

— Умирам да го направим. Това е единственото нещо, което ми се иска да правя. Ти не искаш ли?

— Но…

— Какво?

— Все още ли имаме среща?

— Не, Франки, срещата ни свърши, вече няма да имаме среща, ако влезем тук в една стая. Аз не зная как ти би го нарекла, но за мен нещата вече са въпрос на живот и смърт, казано съвсем емоционално.

— О! — успях само да възкликна, усещайки, че кръвта се оттича от лицето ми и вероятно ставам бяла като платно, безмълвна от щастие.

— Това „да“ или „не“ означава?

— Първо ме целуни.

— Не, искам да решиш без целувки… от тях ставаш по-импулсивна от обичайното. И всеки път, когато те целуна, хлътвам все повече по теб. А ако ти не искаш да влезеш с мен в този хотел, аз не искам нито секунда повече да съм влюбен в теб, както сега.

— Ти никога не си казвал нищо за любов — зяпнах от почуда.

— А ти не го ли разбра?

— Разбира се, че не! — Кой би повярвал, че мога така да се възмутя. — Ти винаги си край най-красивите момичета в света — викнах недоверчиво, — как е възможно да не се влюбваш в тях и да не ги разлюбваш непрекъснато?

— Просто не става така. Може да изпитвам силно желание, но не и любов. Сигурно съм чакал една самомнителна, упорита, своенравна, твърдоглава жена от някой стар квартал, някоя точно като тебе. Не, не „като тебе“… а тебе, само тебе съм чакал.

Той млъкна изведнъж, а аз се стъписах, не можех да си поема дъх от вълнение.

— В тебе аз обичам личността, човешкото създание… как щрака малката ти умна главица, чувството ти за хумор, дълбокия ти усет и размишленията ти за ценностите, дори и да грешиш, твоето чалнато отношение… ти знаеш коя си и ти си такава, каквато си. Харесва ми, когато ме караш да се чувствам пълноценна личност. Иска ми се да се грижа за теб. Когато съм с тебе, се чувствам като у дома си… в дом, какъвто си представям, че би трябвало да бъде.

— Но… — всичко се развиваше толкова бързо, че аз все още не вярвах какво става.

— Какво но?

— Когато се срещнахме, ти беше толкова груб, после обядвахме в бистрото само защото ти не можа да събереш момичетата през онзи ден…

— Не знаеш ли, че любовта е един голям, шибан, страшен номер, Франки? Надявах се да не изпитвам онова, от което се страхувах. Още на идване от летището започнах да подозирам, че този номер за мене си ти. Ти не си ли изплашена също като мене?

— Ни най-малко — гледах го право в очите и исках да повярва на правотата на всяка моя дума. — Аз се влюбих в тебе още през последната година на учението ти в гимназията. Оттогава не съм преставала да те обичам. За себе си бях решила, че е безнадеждно, но пак те обичах.

— Наистина ли?

— Напълно. Половината от момичетата в училището имаха дързостта да си мислят, че те обичат, а аз бях сигурна в себе си, съвсем сигурна. Ти си любовта на моя живот.

— Толкова по-добре за мене. Завинаги, след като най-после те намерих. О, Франки, моя незабелязана, недооценена любов. Не искам да те пришпорвам за нищо, но аз завърших гимназия преди много, много години. Не мислиш ли, че трябва да направим нещо, за да отбележим празника?

И ние направихме каквото сам бог пожела. С почивки и кратка дрямка, разбира се, през целия следобед, та до вечерта бяхме заедно в едно голямо легло, от чиито прозорци можехме да видим Сена, а от улицата до стаята достигаше шумът на потока от коли. Почти не приказвахме. Ние правехме заедно своето първо пътуване, а то бе прекалено интересно, за да го прекъсваме с думи. Не мога да ви разкажа подробностите, защото в това отношение съм старомодна и се въздържам от приказки, но… да речем, едно нещо бих разкрила: когато Майк и аз се любехме, разбрах, че никога досега не съм била истински с мъж.

Привечер се наложи най-после да стана и да убедя Майк да се връщаме, защото всеки щеше да забележи нашето отсъствие, няма значение дали сме ходили да разглеждаме системата от канали или не. Изкъпахме се заедно и се облякохме, поздравявайки се взаимно за това, че външно успяхме да наподобим отново себе си, каквито изглеждахме сутринта, но малко под кожата бяхме вече съвсем други и никога нямаше да станем предишните Майк и Франки. На връщане седяхме в таксито, облегнати един о друг, в блажено мълчание. Ако на четиринайсет години знаех със сигурност, че в живота ми ще дойде такъв ден, с нетърпение щях да го очаквам през всичките тези години. Но щях ли да издържа на бавния ход на времето?

Както винаги групата, с изключение на Тинкър се бе събрала в бара до прозореца.

— По-добре да не стоиш близо до мене — предупреди ме Майк, щом слязохме от таксито. — Нали не искаме да вдигаме шум.

— Тогава по-добре ще е да пуснеш ръката ми.

— И как са прочутите канали? — запита Джордан, като едва ни изчака да седнем, и се засмя по начин, на който аз не обърнах внимание.

— Всъщност ние ходихме в Лувъра — каза й Майк.

— В Лувъра ли? — запита Мод Календър удивена. — Не думайте? Отново ли в Лувъра? Наистина ли? Предполагам, че сте видели Мона Лиза?

— Не, около нея имаше прекалено много туристи, не можахме дори да се доближим — отвърнах.

— Винаги е така — съгласи се тя. — Много умно сте го измислили.

— Разбира се, че сте ходили в Лувъра — изкикоти се Ейприл. — Съвсем ясно е изписано по лицата ви. И на двамата.

— А Лувъра не го ли затварят доста по-рано? — запита Джордан.

— Точно така, Джордан — увери я Мод. — Ще ти разкажа някои подробности по-късно.

— Можеш да видиш ефекта от съзерцаването на великите произведения на изкуството в изцъклените им очи, нали Мод? — каза Ейприл провлечено.

— Ние преминахме през цялата Голяма галерия — възмути се Майк. — Вие сега виждате ефекта от синдрома на Стендал.

— Вие сте извървели цялата Голяма галерия и след нея сте живи да ни разказвате такава басня? Това не е просто рядко явление, това е нечувано в аналите на преклонението пред изкуството — започна да се смее Мод. — Тази приказка никак не беше умна, Майк, очаквах повече от тебе.

— По дяволите, направихме го. Минахме по нея и се върнахме — настояваше Майк.

— Така да бъде — усмихна се мазно Мод. — Ще трябва да сте намерили там някъде фонтана на младостта. И двамата изглеждате доста… съживени. Освежени, с десет години по-млади, ако на вашата възраст е възможно такова нещо.

— О, Мод, не съм съгласна с тебе — протестира Джордан. — Според мен Франки и Майк изглеждат уморени… изтощени… почти… изпразнени… поздравления, Франки, ти си късметлийка.

— Няма да пия с вас, цинични създания с извратено подсъзнание — отвърнах рязко. — Вие всичките просто ревнувате!

— Аха! Хванах те! — ликуваше Джордан.

— Исусе! — вдигна ръце Майк. — Нищо свято ли не е останало?

Той ме грабна и двамата излязохме през страничната врата, която водеше към фоайето. Цялата останала група се тресеше и пищеше от смях.

Но аз осъзнах след миг, че не давах и пет пари за това. Искаше ми се да кажа на всеки, започвайки от портиера, касиерите, сервитьорите, гарсоните, всички хора във фоайето, след което исках мълвата да се разпростре на огромни вълни из целия Париж… навън, навън, докато целият свят научи за Франки Северино и Майк Арън, за тяхната голяма любов.