Джудит Кранц
Пролетна колекция (15)

15.

Марко Ломбарди крачеше от дълго време неуморно и безцелно из голямото си ателие. Беше го обзела паника и тъй като не можеше да се освободи от нея, движеше се непрекъснато. Тревогата му растеше все повече и повече след всяка проба. Която го доближаваше до изпитанието на първата му колекция. През годините, в които работеше като помощник-дизайнер, непрекъснато го убеждаваха, че той има голям талант и само липсата на подходяща подкрепа му пречи да го докаже. Сега, когато оставаше по-малко от седмица, преди славата да го споходи, той се вбесяваше при мисълта, че всичките му планове рухват. Не му се вярваше, но, изглежда, нещата вървяха натам. Усещаше провала с цялото си същество.

Рано същата сутрин той нареди цялата колекция да бъде донесена в ателието му, без да го е грижа, че повечето от дрехите все още не са довършени, нещо, което в шивашкия занаят не се прави. Нямаше ги още много основни елементи: бродериите не бяха пристигнали от специалистите, копчетата и циповете не бяха зашити, някои шевове бяха само тропосани. В гнева си той преобърна стойките с костюмите, роклите и вечерните облекла, захвърли на пода повече от половината колекция. По-добре да не му показват нищо, кресна той на стъписаните работници страшно разярен, отколкото да му носят половинчати неща. Нареди да махнат всичко и никога да не се явяват пред очите му тези парцали. Жените се засуетиха без особена жалост да съберат захвърлените по пода облекла и да ги окачат по местата им.

После Марко се обади на своята домашна манекенка за проба, на великата Жанин, която Некер, главозамаян донемайкъде от уменията й, бе наел на работа. Дизайнерът й нареди да облече всяка една от дрехите, оцелели от невъздържания му гневен изблик. Жанин бе една ни хубава, ни грозна жена, във висша степен професионална манекенка на трийсет и пет години, с изрядна фигура, на която дори и най-незначителните модели стояха чудесно. Тя запазваше изключително присъствие на духа, може да се каже, че понякога изглеждаше безразлична, докато той буйстваше — късаше ръкави, режеше яки, ругаеше, когато се налагаше да оправя подгъвите на полите. Часове наред по време на тази работа Жанин си мислеше за наскоро научена нова рецепта, това беше нещо обичайно за нея, защото бе работила с много модни къщи. Днес в един момент осъзна, че Ломбарди се е спрял пред нея и наблюдава лицето й.

— Жанин, за мене щеше да е много по-лесно, ако ти не беше толкова безразлична, ако не беше толкова скучна, ако не беше кръгла глупачка и бездарна буржоазна домакиня по душа, ако можеше да се съсредоточиш и да обърнеш малко внимание на творческия процес.

Тя го погледна в очите, без да промени много изражението на лицето си, само повдигна презрително вежди. После разкопча ципа на светлосивата тясна рокля, която премерваха в момента, съблече я, сгъна я внимателно и я подаде също така внимателно на Марко. Всякакво движение в пробната замря за около минута. „Адио, мосю“ — каза Жанин предизвикателно и едновременно с това категорично. Събу обувките си, пренебрегна пеньоара, осигурен за нея, и понесе скъпоценното си тяло, останало само по плитки дантелени бикини, към изхода.

Има поне половин дузина предложения за работа, чакат я да се съгласи все на места, където нейното телосложение ще й носи единствено възхищението на околните, помисли си Жанин на излизане. Нито един дизайнер, не и в най-лошите мигове на ярост и несигурност (всички дизайнери изпадат в такива състояния), не си е позволявал слабоумието да обвинява нея за собствения си провал. Манекенката се изкачи с грациозна походка по стълбището, за да отиде в стаята, където бяха дрехите й. Тя няма да предскаже успех на това новоизлюпено италианско дизайнерче, чиято безспорна красота не е в състояние да компенсира непоносимия му раздразнителен характер. И, разбира се, тези противни, странни маниери ще работят срещу него години наред. Тя самата няма търпение да разкаже случая на своята приятелка, която отговаря за пробните манекени в „Шанел“.

В стаята никой не смееше да продума. Марко запрати роклята към жените.

— Вие нямате ли си работа, ами зяпате като умствено изостанали? — разбесня се той. — Махнете тези дрехи и се захващайте за работа. Вън, всички вън, това не ви е цирк! Вие, мадам Елза, намерете ми манекенка за пробите. И гледайте да не е някоя друга изчерпана крава.

Няколко часа по-късно мадам Елза все още не можеше да намери нито една подходяща свободна манекенка. Във всички модни къщи течеше трескава подготвителна работа. Прекалено ядосан, за да се опита поне да нахвърли на хартия някой друг модел, много повече унизен поради факта, че загуби самообладание пред своите подчинени, отколкото от напускането на Жанин, Марко се видя принуден да чака Тинкър Осбърн.

Това момиче има невижданото безочие да закъснее с три минути, мислеше разгневен дизайнерът. Той бе обещал в момент на слабост да я учи как да върви по подиума. А тя, вместо да го чака да се върне от бързия обяд, дори не е дошла навреме. Гневът му се взриви, когато погледна през прозореца и изведнъж забеляза на улицата кораловия облак от косата на Тинкър. Момичето стоеше на тротоара точно под прозореца, потънало в прегръдката на един млад мъж. Който и да бе, той изглеждаше толкова плещест в зимното си яке, че почти я скриваше, когато двамата се затичаха.

Тинкър се насили да се освободи бързо от прегръдката на Том и боязливо се изкачи по стълбището към стаята, в която й бяха казали, че ще намери Марко Ломбарди. Позна със страх същата стая, където се почувства много унизена.

Почука на вратата и влезе, щом чу в отговор ръмженето на Марко.

— Закъсня — каза той, без да повдига очи към нея, зает с новите топове платове, наредени на дългата маса.

— Страшно съжалявам… аз тичах… но ние… аз не можах да намеря такси.

— Причината, поради която са те настанили в „Плаза“ е, че се намира точно зад ъгъла — каза той с ледена интонация. — Ти си тука, за да бъдеш на мое разположение. Или си го забравила толкова бързо?

— Не, не, не съм… аз просто обядвах с един приятел и сервитьорът не ни донесе бързо сметката… достатъчно бързо — запъна се тя.

— Оня приятел, когото видях от прозореца? Недей да очакваш да преглътна този хап. Момичета като тебе са посмешище за всяка колекция… няма и пет минути, откакто си слязла от самолета, поела си веднъж парижки въздух и хайде, припкаш като разгонена кучка, зажадняла да разтвори краката си за първия срещнат. Надявам се, че си се изкъпала хубаво, преди да дойдеш тука.

— Това не е… грешно сте разбрали…

— Разбрах всичко, по дяволите! Стига си приказвала излишно. Чувал съм такива истории… той е отдавна загубеният ти брат, твой братовчед, твой чичо… вие момичетата имате толкова малко срам, колкото и въображение. Казвате каквото ви падне, но само не истината, той си има чуканче, а към това чуканче има цял чукач, нищо повече. Събличай се.

— Какво?

— Сваляй дрехите си. Трябва ми манекен за изпробване на дрехите.

— Но вие казахте… походката ми…

— Глупост. Не трябваше да се съгласявам. Както и да е, точно сега ми трябва живо чучело. Този път не си махай сутиена и се опитай да се държиш, сякаш не си на стриптийз шоу. Събличай се или взимай следващия самолет обратно за Ню Йорк, все ми е едно какво ще направиш, но тука си абсолютно безполезна такава, каквато си.

Некер беше виновен, че му я натрапи. Некер му тресна на шията и отегчителната Жанин. Некер не спираше да му налага условията си. И избираше все нещо, че да съсипе творческия му процес. Некер беше отговорен за тази идиотка без никакво пламъче в очите и без капка ум, която пелтечеше смешни извинения с глупавия си писклив американски глас. Господи, ще се намери ли поне един, който да не му пречи?

— Хайде, мърдай! Хвърли ги някъде тия дрехи! — кресна й Марко.

Тинкър трепереше, докато сваляше късата си пола и пуловера. Нима това е същият мъж, който очарова всички тях? Никой няма да й повярва, ако им каже. Единственото сигурно нещо бе, че има шанс да се спаси от тази ситуация, ако му се подчинява, ако прави всичко, което той нареди, защото има власт над нея. В противен случай ще отпадне от конкурса и ще пропусне завинаги своя шанс, своята уникална и ценна възможност да стане личност.

— Застани на светло, с гръб към голямото огледало, на няколко стъпки от него — нареди Ломбарди, все още наведен над дузината топове платове, натрупани на масата. В един миг вдигна глава: — За бога, събуй тия ботуши. Направи една крачка напред и остани там — добави той и отправи към нея блуждаещ, може да се каже, невиждащ поглед, от който тя разбра, че е превърната в шивашки манекен, в чучело. Тогава престана да трепери, страхът й бе заменен от желязната издръжливост, на която я учеха през цялото й детство.

Слава богу, че се бе отървал от Жанин, от тази работна кобила на средна възраст, помисли си Марко, когато острият му усет за рисунък заработи веднага благодарение на образа на Тинкър. Само един поглед към лицето на непознатото момиче го накара да проумее, че Жанин се бе превърнала в част от обикновената обстановка, че той бе престанал да я забелязва, Жанин с нейната боядисана в сиво-кафяв цвят коса, с елегантен китайски халат, с нейния нездрав тен, който дори майсторският й грим не може да прикрие, и с нейната позната безукорна поза.

Стотици са сигурно източниците, от които един дизайнер черпи вдъхновението си, никой не създава модели в безвъздушно пространство. Кой би могъл да каже, запита се Марко, колко от последните му затруднения са по причина на скучната Жанин? Отегчението, загнездило се в съзнанието му, заедно с липсата на вяра в неговите идеи?

Сега тази, новата, със свежестта на контраста веднага след Жанин, със своята коса и кожа, с младостта, на която почти не й трябва грим, без никакви усложнения, с тялото си — непознато за него с всяка своя линия, със странния начин, по който изпъва назад раменете си като войник, толкова силно, че стойката й бе неестествена, сега за тази можеше да каже „да“… тя породи в него нови идеи.

Нейната неадекватност, пълното й неведение го подлудиха, но я правеха съвсем различна от Жанин. Той често се бе питал колко от себе си манекенката влага в дизайна чрез своята индивидуалност, или самият дизайн променя до голяма степен манекенката. Понякога връх взимаше момичето, понякога дрехата, но дизайнерът никога не знае със сигурност какво да очаква, докато не види нахвърлените си на хартия идеи като дрехи върху тялото.

Продължавайки да разглежда Тинкър, изведнъж му дойде наум, че в неговата колекция няма дантела. Дантелата му се бе сторила по-скоро подходяща за жени на средна възраст, за жени с манталитета на домакини, икономки (поне така възприемаше дантелата, съдейки по Жанин). Но сега нещо в това момиче настояваше да я облече в дантела, нещо му подсказваше, че тя ще подмлади дантелата отново. Марко бързо размота топа от черна дантела Шантий, навита върху рулони. Сложният, пищен и все пак изискан растителен рисунък бе нашироко пръснат върху фина мрежа. Всеки копринен топ бе толкова лек, че метрите ценна материя бяха като пух.

Марко размота две дължини дантела. Разположи всяка свободно върху раменете на Тинкър, обвивайки я изцяло в нежен лек облак, който се спускаше до пода. Отдръпна се да види ефекта отдалече. Жалко, помисли си той, че не мога да я пусна на подиума в този вид, без да подчертава нищо, освен красотата на плата — никаква кройка, никаква подплата, никакви шевове, само нейното високо, тънко тяло, чийто език ще внушава грацията с помощта на този дизайн. Да — контрастът между бялото и черното е изумителен: почти безцветно лице, пламък от червена коса и великолепната черна коприна се стели, вее зад нея. Но коя богата жена ще даде пари за нещо, което може да си купи в магазина за платове и да си поиграе с него за свое собствено учудване?

Марко се спусна живо към плата. Оформи го тук и там, с помощта на карфици подчерта майсторски линията на раменете, на ръкавите и високото деколте по шията. На гърба остави дантелата широко разтворена от раменете до талията. После сръчно направи от две дължини една огромна панделка за талията на Тинкър, краищата й бяха толкова дълги, че оформяха богат диплест шлейф. Огледа ефекта от работата си и в огледалото, одобрявайки начина, по който дантелата се спуска и дава илюзия за полет, за материя, която се отделя от тялото. Но косата не може да бъде в този вид, реши той. Прекалено много коса в пълна дисхармония със стремителната линия на дантелата.

— Косата ти трябва да бъде оформена във висока прическа. Носиш ли си фиби?

— Не.

— Трябва по-добре да си подготвена — каза рязко Марко. — Не мърдай.

След миг той намери кутия с фиби, забравени от Жанин на обичайното им място върху масата за аксесоари. Грабна няколко и застанал с лице към Тинкър, започна да оформя прическата й. Едва тогава той я погледна и забеляза, че лицето й не изразява никакви чувства. Тя се бе постарала то да остане безизразно, като недокоснато от художника платно. Проклето създание! Ако той искаше негативното излъчване на някое невъзмутимо лице и чифт безжизнени очи, той можеше със същия успех да задържи Жанин. Но сега има нужда точно от тази женска. Той трябва да я използва безкрайно, той разбра това от мига, в който тя го накара да изпита желание за работа с дантела.

— Никой ли не е шил досега дреха за теб самата? — запита той.

Тинкър издаде кратък отрицателен звук.

Тази глупачка все още има дързостта да му се сърди, разбра Марко. Тя трябва да благодари на щастливите звезди, които й дадоха такава възможност, но не, тя си придава важност, цупи се, сякаш има право да се обижда, защото той не я посрещна благосклонно. Показва пълна липса на професионализъм. Не му остава нищо друго, освен да я омае.

— Чудно ми е — каза Марко, а в гласа му зазвучаха по-топли нотки, — разбра се, че не можеш да вървиш по подиума, но когато стоиш неподвижно, ти ме вдъхновяваш. Това не е обикновена роля. В края на краищата всеки може да се научи да стъпва наперено. Аз не съм забравил обещанието си да те уча, но колко модела могат да кажат, че са вдъхновили един артист?

Тинкър гледаше безмълвно покрай неговото ляво ухо.

— Изглеждаш уморена — съчувства й Марко, повдигайки няколко кичура от косата й.

Тя не направи и най-малкия жест в знак на отговор, дори клепачите и не трепнаха.

Внимание, помисли си той, тя има характер. Изисква грижа, преди да си позволи да се съживи отново.

— Ти трябва да се отпуснеш — каза тихо Марко, зарови пръстите си в корените на нейните коси и нежно разтърка кожата на главата й с върховете на пръстите си. Продължи да я масажира леко, пръстите му се придвижваха уверено, те всъщност я галеха. — Трябва да се отпуснеш дори и да не мога да ти позволя още да седнеш — той не спираше нежните движения от челото до тила й, защото знаеше, че й доставя удоволствие. — По-добре ли си? — запита той, когато постигна желания ефект от косата й.

— Казах, че съм добре — отговори Тинкър без никаква промяна в гласа, като държеше главата си неподвижно, сякаш той изобщо не се бе докосвал до нея. Но дълбоко в нея се надигна цяла река от гняв и я накара да стисне юмруци, докато ноктите й не оставиха следи по дланите.

Упорита е, помисли си Марко и отиде за още дантела, за да покрие широката празнота в предната част на роклята, след като бе направил панделката на гърба. Враждебно настроена, сърдита, не прощава лесно. Ако се бе показала такава в началото, той вече щеше да я е отхвърлил. Но точно сега с него се случи нещо съвсем неочаквано, нещо много важно.

Когато Марко се докосна до кожата на главата й усети топлината й. Сякаш освободи нейния природен аромат, аромат, който подейства на въображението му като мощен стимул. И изведнъж идеите също се оказаха отключени, взеха да се трупат в съзнанието му свежи, вълнуващи, толкова живи и завършени, че нямаше нужда да скицира моделите, защото никога нямаше да ги забрави. А Тинкър беше изворът на тези идеи.

Това момиче си струва! Той нямаше да забележи качествата й, ако не бе този момент. Сега знаеше, че ще създава колекцията си благодарение на нея. Един пълноценен ден работа с нея ще роди цикъл облекла, които непременно ще му донесат успех и ще бъдат най-добрите в цялата му пролетна колекция. И нещо много по-важно — щяха да забележат оригиналните решения, към които той се стремеше, но му убягваха, както и на много други дизайнери.

Тревогата на Марко Ломбарди се стопи. Той сякаш усети физическото завръщане на таланта в себе си. За него бе работил много години. Бе изградил основите на майсторството в занаята, но през последните месеци заради напрежението преди представянето му пред публика таланта го бе напуснал. Сега го яхна здраво, завърна се благодарение на странната магия на едно странно момиче.

Марко се върна при Тинкър. Тя стоеше неподвижна. Тялото й бе наполовина обвито с дантела, само гърдите все още стояха непокрити с дантела, с изключение на белия сутиен. Трябва да моделира горната част на дрехата на голо тяло. Нищо не може да направи по-убедителна балната дреха на подиума, освен предизвикателството на нежното тяло на едно момиче, разголено от талията нагоре. Дизайнерът ловко махна сутиена на момичето:

— Това е грешка, никакъв сутиен под дантелата.

Тя не направи и знак на притеснение, че гърдите й са голи. Марко закачи с карфица поредното парче дантела, което се спусна от шията й до пода.

— Права линия отпред и ефектът на панделката на гърба… да, но все още няма форма.

Той побърза да подчертае формата на тялото й от подмишниците до коленете, където остави плата да пада на вълни. Прокара недвусмислено ръце от талията до бедрата на момичето, за да се убеди, че дантелата стои добре, и с няколко карфици изглади всички гънки до една.

Отдръпна се отново, преценявайки работата дотук, и изведнъж се сепна, погледът му се промени — Марко видя Тинкър с очите на мъж, едва сега той усети жената в нея. Той пристъпи, умишлено сложи бавно ръцете си върху гърдите й, започна да ги гали, усещаше под пръстите си нежната им чувствена кожа.

Тинкър успя да се пребори със себе си и да остане неподвижна и безпристрастна както преди. По-скоро беше прекалено разгневена, за да реши как да постъпи, не знаеше дали реакцията й ще бъде правилна. Можеше да го остави да я опипва, а тя да се сдобие с онова, което иска. Или да му каже да върви по дяволите, да разкъса роклята и да се махне от тук, от Париж, от конкурса. Други възможности нямаше. Трябва да спечеля, каза си Тинкър, избирам победата. В този момент Марко докосваше едва-едва, бавно зърната на гърдите й.

Вече без да мисли, Тинкър отстъпи внимателно на една крачка от него с едно-единствено гордо движение.

— Не се притеснявай, никой друг няма да ги види, можеш да си сигурна в това — увери я той, преструвайки се, че не е разбрал реакцията й. — Толкова нежно розово… само аз зная точно къде са… те са по-големи… и по-чувствени… отколкото когато ги видях онзи ден… но почти няма да се виждат… тази загадъчност ще добави към всичко неописуем чар! Онези свини фотографите ще полудеят по теб, когато те видят с тази рокля… ще полудеят, щом те видят и в другите невероятни модели, които ще създам само за теб. Ти ще хвърлиш в паника онези джентълмени от пресата, Тинкър, ти ще си звездата на шоуто, искам да си сигурна.

— Колко струва твоето уверение? — запита момичето, гласът му прозвуча ледено и недоверчиво. Тя изведнъж разбра, че е спечелила битката с Марко Ломбарди. Потреперващият му глас издаваше неговото нетърпение, неприкритото му желание да създава модели за нея — всичко това, взето заедно, вече я приближаваше повече до истината, такава, каквато я усещаше той.

— Защо се учудваш? Това е по силите ми. Аз взимам решенията и никой друг.

— Ти обеща да ме научиш как да вървя по подиума. Без да си го направил, сега твърдиш, че ще съм звездата на шоуто. Ти ме наскърби, когато дойдох, а сега ми сваляш звезди. Променяш се всяка минута. Как мога да разчитам на теб?

— Преди да дойдеш, бях в ужасно настроение. Признавам, че си излях яда върху теб — каза той, разтревожен от необходимостта да се извинява на един модел. — Можеш поне да се опиташ да разбереш какво преживявам сега.

Тинкър продължи да го гледа изпитателно, без дори да мигне. Очите й бяха станали наситено сребристи, сякаш отразяваха светлината на звездите.

Марко потърси неохотно начин да докаже своята искреност. Изведнъж се сети, че покрай вълнението си от повторното преоткриване на своите умения, той бе забравил да покаже на Тинкър роклята, която току-що завърши. Това ще я спечели за неговата кауза! Затършува припряно из подноса за бижута, докато откри чифт дълги, блестящи обеци.

— Сега вече можеш да се обърнеш внимателно — каза той, когато й ги сложи, — много внимателно да се погледнеш в огледалото и да ми кажеш как се намираш.

Удивлението на Тинкър растеше все повече, докато наблюдаваше изображението си. Такава тя никога не се бе виждала — едно създание, изплувало от друго време, от друг век, от някоя изискана епоха на безгранични възможности и величие, едно създание, което не може да бъде наречено момиче, а фина жена, родена да носи скъпа дантела и великолепни бижута, жена, чиято кожа блести през пищната прозрачна тъкан с властна белота, каквато Тинкър никога не бе подозирала в себе си, една изискана, сияйна, царствена жена, чиито пищни поли само леко загатват бедра, възбуждащи желание. Жена, чиито очи отразяват сиянието от кристалните обеци, жена, чиято коса е натъкмена така, както тя самата никога не би успяла да я оформи.

Докато Тинкър стоеше, загледана в своето изображение и му се любуваше, Марко галеше нежната кожа около ушите й и шепнеше:

— Виждаш ли колко си хубава, скъпа, не е ли това доказателството? Възможно ли е да не работя с теб, когато ти вече си звезда, истинска звезда? Колко пъти бих имал такава възможност?

Тинкър отблъсна нетърпеливо пръстите му. Срещна изведнъж очите му в огледалото и видя, че са замъглени от удоволствие, сякаш той сам не знае, че я докосва.

Да, мислеше си той, независимо от голямата слава, с която ще я дари, тя все още е съвсем зелена, все още е уязвима и несръчна. Деня, в който трите момичета дойдоха да се запознаят, той си обеща една сладка игра с Тинкър. Колкото и да ценеше опитните модели, само едно необиграно момиче бе в състояние да го възбуди. Джордан и Ейприл са чаровни, но те отдавна знаят прекалено много за собствения му вкус.

Когато Тинкър тръгна към него, почти мъртва, неспособна да прикрие своето притеснение, той усети тръпка в слабините си, пенисът му се събуди и набъбна бързо. Сякаш я виждаше много добре, като наяве, как пада на колене на пода пред него. Навярно никак няма да й се иска… о, да, най-вероятно е да не й се иска… но тя ще е прекалено объркана, добре заплашена, че да не се дърпа. Той ще й даде да разбере какво му трябва и ще я наблюдава как разкопчава колана му, как дърпа ципа му с разтреперани пръсти. Когато най-после лека-полека се осмели, тя ще се насили да наведе глава към пениса му, който все още няма да е достатъчно твърд, и ще го поеме несръчно със сухите си, треперещи устни. Тя ще го възбужда, ще е като упоена, опиянена, малко несръчна, неловка и смутена, няма да знае дали да го лиже, или да го смуче, няма да знае дори как да се докосва до него с непохватните си пръстчета, болезнено неохотно ще върши всичко, защото няма опит, а неговият пенис през това време ще става по-твърд и по-голям, стимулиран от рядкото удоволствие да си играе с едно невинно създание. Той обича тези пикантни неща. Може да я остави да бъде невинна дълго време, няма да й помага изобщо, ще се подиграва на нейните усилия, ще задържа оргазма си почти безкрайно, докато най-накрая не реши да й наговори някои думи много ясно, да й даде напътствия, от които може да се възбуди докрай и да се изпразни в устата й. От всичките методи, които той бе измислил за дресирането на момичетата, този, да го изсмукват по принуда до последната капка, беше най-пряк и ефективен. А после, той щеше да си получи до насита своето, да изпипва детайлите, щеше да прекарва с нея седмици, докато я тренира перфектно да му доставя удоволствие, докато я научи на всеки един от особените му начини. Когато тя стане специалистка, тъй като вече не е новичка или невинна, той ще я предостави на свой приятел. На Дарт Бенедикт навярно, в замяна на някоя специална услуга…

— Марко?

Острият, разгневен глас на Тинкър прекъсна фантазиите му.

— Марко, походката ми! Нали затова съм тука, не да те гледам как зяпаш в проклетото огледало! Кога ще ме учиш да се движа по подиума?

Той въздъхна раздразнен, защото му се наложи да отложи засега бленуванията си и да се върне към належащата работа.

— Ти си издигнала психическа бариера от физическото си неумение да се движиш свободно по сцената — каза й дизайнерът. — Това не означава, че не вярваш истински в себе си. Само трябва да знаеш, че за съзнанието няма ограничения. Ти имаш две ходила, два крака, ти вървиш цял живот. Онова, което ти липсва, е добра стойка, а стойката не е начинът, по който вървиш, а как се чувстваш, докато вървиш. Аз разбрах какво си мислиш единствено в свой минус, че тази твоя походка е инстинктивна, че на тебе по природа не ти е дадено да имаш красива походка. Не си права и аз ще ти го докажа. Можеш ли да танцуваш?

— Да танцувам ли?

— Да танцуваш.

— Аз съм зле дори и в дискотеката, защото не мога да се отпусна и да направя каквото правят другите.

— Взимала ли си някога уроци по танци?

— Не.

— Така си и мислех. Ще се наложи да те науча как се танцува танго.

— Какво ще помогне това? — извика Тинкър съвсем разочарована, забила настръхнал поглед в него. — Аз имам два леви крака. Тази е най-глупавата идея, която съм чувала.

— Слушай ме сега. Аз съм използвал тангото и за други момичета, които имат същия проблем като твоя. На тях то им помогна. Ти си твърде млада, за да знаеш, но тангото е безспорният танц на страстта. Един танц на дързостта и властта, но преди всичко на страстта. Всеки, дори и ти, Тинкър, ще научиш много от един интензивен урок по танго, да се заредиш с неговата страст. После, когато вървиш по подиума, ще се вглъбиш в себе си така страстно, че ще се движиш със силата на тангото, увлечена от тангото.

— Глупости!

Марко не й обърна внимание, а сложи една касета в касетофона върху масата за аксесоари.

— Утре ще работим през целия ден с моите помощници, трябва с всеки поотделно да разговарям, за да изпълнят едва нахвърлените от мен модели — каза той. — След което двамата с тебе ще работим всеки следобед, ако трябва до самото шоу. Всяка сутрин ще имаме уроци по танго със сеньора Варга, чудесна жена, най-добрата учителка по танго в Париж, която ще те учи на мъжките стъпки, защото ти трябва да вървиш напред, а не назад, както правят жените при тангото. Ще се учиш цели три часа всяка сутрин, докато започнеш да го сънуваш. Докато работим с теб, също ще звучи танго, ще включвам касетофона. Когато тангото завладее кръвта ти, ще се промениш по такъв начин, който сега не можеш да си представиш, така че слушай, слушай музиката, докато махна карфиците от плата.

Тинкър се заслуша в звуците, които изпълниха стаята, разтърсвайки недоверчиво глава. Страшно завладява наистина, но как, по дяволите, тази музика ще й даде необходимата „стойка“? Да танцува по подиума ли?! Дали Марко просто не я използва егоистично, превръщайки я в първокласна пробна манекенка, която прекарва цели сутрини в изучаване на танго, а следобедите като негово „вдъхновение“, защото това е за нейно добро? Ще се обучи ли достатъчно, за да може да се състезава с Джордан и с Ейприл, или това беше само поредният номер на един грубиян?

Марко най-после я освободи от дантелената клетка.

— Обличай се и седни за няколко минути да поговоря с теб. Тангото не е трудно, но е танц на точните стъпки, без нито едно небрежно движение. То има ясни, прости правила и ето затова ти ще можеш да го научиш… никога повече няма да се отпускаш, да се поддаваш на слабостите си… нещо, което те притеснява толкова много. Няма да ти се налага да импровизираш. Самите движения на танца ще те накарат да заемеш правилна стойка. Даже една дебела стара жена става привлекателна, когато танцува танго. Ще се научиш как да държиш прецизно изправено цялото си тяло от главата до пръстите на ръцете и краката. Ако следваш правилата, няма начин да сгрешиш.

— Какви правила? — запита Тинкър против волята си. Ако тя изобщо представлява нещо, то може да се каже, че е много изпълнителна, щом става дума за правила.

— Когато танцува танго, човек стъпва здраво на земята. При него краката почти не се откъсват от пода, няма никакво пружиниране. Стъпалата са почти непрекъснато здраво на земята, с изключение на онези моменти, когато се налага да приповдигне петата, за да премести крака си. Коленете са винаги леко сгънати. Това е първото правило, сгънати колене. Има само един такт, няма значение каква е стъпката. Бавно, бавно, бързо, бързо, бавно. Няма нужда да знаеш нещо повече от това. Сгънати колене, бавно, бавно, бързо, бързо, бавно… Е, трудно ли ти звучи?

— Прекалено лесно, за да е истина.

— Достатъчно си почивала на своите крачета — изключи Марко касетофона. — Сега веднага ще те науча на основните стъпки, сама ще разбереш колко е просто. Всяка следваща стъпка е в същия такт.

— Мъжките стъпки ли ще учим?

— Не. Аз ще те водя, но ти ще схванеш танца. Събери краката, изправи се хубаво от кръста нагоре, опъни раменете, но нормално, не като войник… изпъната шия… не, ти можеш още да я изпънеш… гордо вдигната глава, очите са широко отворени, никаква усмивка. Ще те поведа много бавно, за да свикнеш с основните стъпки без музика.

Марко застана с лице към Тинкър на разстояние от някакви си осем инча, сложи лявата й ръка на дясното си рамо.

— Гледай над рамото ми, не мене — хвана той здраво другата й ръка в позиция за танц. — Сега сгъни леко коленете. Още!

Тинкър втренчи поглед в ъгъла на стаята, чувствайки се съвсем глупаво.

— Когато кажа „бавно“, пристъпи назад с десния си крак, щом кажа отново „бавно“, пристъпи с левия.

Те направиха две бавни, отмерени стъпки назад.

— Дръж коленете леко сгънати! Сега, когато кажа „бързо“, стъпи встрани наляво върху левия крак. После, когато кажа „бавно“, кръстосай десния си крак през левия и спри.

Той я поведе бързо през последните три стъпки, държеше я здраво, за да не се клатушка.

— Това е то — каза Марко. — Ти току-що направи основните стъпки.

— Ти ме държеше.

— Защото ги направихме толкова бавно, че можеше да загубиш равновесие. С музиката всичко става толкова бързо, че няма никакви проблеми. Сега ще ги направим отново без музика. Искам да повтаряш с мен на висок глас „бавно“ и „бързо“.

— О, за бога!

— Слушай ме дете, престани да бъдеш толкова стеснителна! Бавно! Бавно! Бързо, бързо, бавно, дяволите го взели! Така е по-добре. Хайде пак. И пак. — Той я поведе вече за двайсети път из стаята, докато Тинкър усети, че улучва стъпките и думите автоматично.

— Сега с музика — каза Марко.

— Не може ли да почака музиката до първия истински урок? — помоли Тинкър, смутена отново.

— Не, не може. — Марко включи касетофона и се върна при Тинкър. — Не те ли кара тази музика да танцуваш?

— Не!

— Лъжеш. От сега нататък — никакви уроци за красива походка, никакви приказки. Хайде!

Те започнаха да обикалят голямата стая. Не се чуваха никакви звуци, освен музиката и стъпките им. След неувереното начало Тинкър улучи такта и скоро, много по-скоро, отколкото можеше да си представи, разбра, че танцува с изключително голямо желание. Тя наподобяваше голяма, блестяща, майсторски направена котка, великолепна котка, която със сигурни стъпки дебнеше плячката си, дръзка котка, изпълнена с неоспорима гордост. Една котка, към чиято територия никой не би посмял да припари. Тактът на напористата музика й стана кавалер, тази музика я изпълни със сила и грация, тази музика я накара да забрави, че тя не може да танцува, защото, докато звучеше, тя можеше. Тя можеше!

— Баста! Стига толкова. — Марко я отведе до дивана, пусна я и двамата се строполиха един до друг. — Можеш да си починеш минута. Е, сега какво мислиш? Не ти се иска да признаеш, нали? Но ти танцува танго, няма никаква грешка.

— Зная. — Тинкър се изчерви от задоволство. Тя цялата бе прогизнала от пот, пуловерът лепнеше по тялото й, а от челото към очите й потта се стичаше на струйки.

— Ето — каза Марко, подавайки й кърпата си.

Когато тя се наведе да избърше лицето си, той вдъхна силно, по животински изострения след танца естествен аромат на тялото й, вкусвайки насладата от моменталната възбуда, която го обзе. Никога няма да има по-добра възможност, помисли си той със замъглено от силното желание съзнание. И докато тя се бършеше, Марко разкопча панталона си бързо и крадешком. С ловко, силно движение, възползвайки се от момента на изненадата, сграбчи китките на Тинкър и я притисна към пода, обхванал тялото й с коленете си.

— Лапни го — нареди той.

— Не! — изкрещя тя колкото й глас държи, и се отдръпна с все сила.

— Никой не е останал в сградата. Направи го!

— Майната ти!

Съпротивата й го разпали още повече. Точно от това имаше нужда.

— Лапала ли си някога твърд член? — изпитваше наслада от думите си. — Някога да си смукала поне един мъж, докато го възбудиш? Не, разбира се, не. Сега ще ти е за пръв път.

— Пусни ме! — Тинкър се дърпаше ожесточено, доколкото й позволяваха силите.

— Не и докато не го вземеш между устните си. Не и докато не го опиташ. Няма да ти позволя да спреш. Погледни го. Погледни! — Той дръпна силно китките й и я принуди да се наведе. — Как мога да те пусна, когато той така се е втвърдил? Не знаеш ли, че когато го лапнеш, ти ще ме владееш, ти невинно дете? Не искаш ли тази власт?

— Власт? — Гласът на Тинкър звучеше приглушен, отмалял от борбата.

— Аз ще те науча на нещо, което ще ти даде власт над всеки жив мъж.

— Това ли? — запита Тинкър изумена. — Само това?

— Да. Това.

— Нараняваш китките ми — изхленчи тя.

— Наведи глава и го поеми с устни — изръмжа той с пресипнал глас.

— Китките ми… Не мога да се наведа… — Тя бе готова да се разплаче.

Той пусна едната й ръка, а сам натисна със свободната си ръка главата й към своя член. Тинкър започна да се дърпа с все сила. И докато неговото внимание бе приковано да натиска главата й надолу, със светкавично движение тя го сграбчи за тестисите с другата ръка, стисна ги колкото можа и извъртя ръката си, за да стане хватката й по-силна.

— Ааа! — изрева от болка той.

— Ти гадно, злобно копеле! Ако ме докоснеш някога отново, ще те убия! — Сега вече и двете й ръце бяха свободни, така че тя го стисна още по-силно. — Никога няма да оставам сама с тебе в една стая. Искаш ли да работиш без мене? Или ще си отида, или ще остана… ти избираш.

— Остани — простена той.

— Знаех, че ще го кажеш. Вярвам, че сме се разбрали сега, макар и да съм съвсем невинна.

— Пускай.

Тинкър стисна и дръпна тестисите му за последен път.

— Знаеш ли с какво бях прочута в гимназията, Марко?

— Дяволите да те вземат.

— Бях най-добрата духачка в града. Хайде, до утре.

Тинкър излезе от стаята разтреперана, преди Марко да се е помръднал и тихичко се подсмихваше на лъжата си.