Джудит Кранц
Пролетна колекция (6)

6.

В мига, в който влязохме във фоайето, усетих атмосферата в него и получих скорострелно послание — надуших мириса от комбинацията на скъпи цигари и одеколон на богати мъже. „Плаца Атина“ е един от най-големите петзвездни луксозни хотели в света, но привлича много повече бройкаджии, отколкото трябва. Забелязах почти веднага голяма част от тях, като че пуснали корени в неизменната си обител — дълбоките кресла, пръснати навсякъде из обширното фоайе на малки „заговорнически“ групички.

Сигурна съм, че същите тези тлъсти котараци се навъртаха тука и миналия път, когато бях в Париж, преди повече от година. Разликата е само в това, че тогава отседнах в много по-евтиния хотел „Ла Тремол“ зад ъгъла. Това са съмнителни типове, сто на сто ергени, които през време на съществуването си тук пият, изпращат факсове, разговарят по телефона и чакат да пристигне такава хубава малка групичка като нашата. Три вълшебни момичета. Тъй като хотелът е точно на Авеню Монтен срещу „Диор“ и е обкръжен от други модни къщи, тук се намира нажеженият до червено център на града за проследяване на новопристигналите.

— Хайде, деца, следвайте ме — подканих настойчиво своите подопечни и ги поведох към рецепцията, където трупнах паспортите със замах върху плота.

В Париж съм идвала два пъти досега, за да разбера какво става в най-дейните френски агенции, сродни на нашата. Никога досега не съм била компаньонка на млади момичета и сега новата роля прояви качествата ми на водач. Без да се оглеждам, можех да кажа, че станахме атракцията „на деня“. Кого да обвиниш, че се е зазяпал в три великолепни, високи, изваяни момичета, а по тях — плътно прилепнали спортни клинове и онези боти по подобие на военните, които през тази зима са последният вопъл на модата.

Настаниха ни на третия етаж. Дотам ни придружи една малка банда късметлии от онези, вечно гладните за бакшиши, които не ни позволиха да носим нищо, освен най-дребните неща. Преди да намеря моята стая, се уверих, че всяко момиче има апартамент, както ни бе обещано. За разлика от Джордан, която бе както винаги сдържана, двете мои подопечни Ейприл и Тинкър лудуваха като малки кученца. Тичаха от една стая в друга, отваряха врати, палеха и гасяха лампи, възхищаваха се на аранжировката на цветята и кошниците с плодове, на охладените сред ледени късове бутилки шампанско, които ни очакваха в лъскави съдове. Момичетата дори подскачаха по леглата с брокатено-сатенени кувертюри. А Майк Арън, проклето да е извратеното му прекомерно любопитство заедно с фотографското му сърце, снимаше всичко това за „Зинг“.

Трябва да си призная, че много го биваше. Работеше усърдно и незабележимо, откакто се събрахме всичките в „Джей Еф Кей“, и до този момент моите модели намираха неговото присъствие за нещо естествено. Те бяха забравили, че играят главната роля в тази епична фотожурналистическа епопея, и се държаха свободно, като че ли той не насочваше непрекъснато фотоапарата си към тях. На всичкото отгоре на шията му висяха още два заредени апарата. Бях достатъчно изнервена и без това допълнително вцепеняващо ме око, което надничаше чак в ноздрите ми в най-неочаквани моменти.

— Аз не съм от твоите обекти — повтарях му непрекъснато, за да го укротя, докато чакахме на летището да ни отведат към самолета. — Не аз, а момичетата. Така че изчезвай, Арън. Не мога да стоя и да чакам да ме снимаш, а и ти непрекъснато се катериш по мене за поредната снимка.

Тогава той се втренчи в очите ми и ме надари с един от онези свои погледи, които вероятно смяташе, че поразяват всяка жена. Бащиното име на тоя би трябвало да е Укротител, помислих си, докато го наблюдавах дали се е променил след училището „Линкълн“. От високо, пъргаво, дяволски привлекателно момче той се бе превърнал в още по-хубав мъж. Тъмни коси, тъмни очи, всичко в него бе страхотно… същото лице от моите безбройни сънища, които вече можеха да устоят и на такъв образ след имунизацията на изминалите години. А, да, знаех, че се е появило още нещо — той бе станал много известен. Усещах, че истинският успех се е заселил в него като у дома си, вътрешният мир на такъв човек, изпълнен с невероятна мощ, винаги е победа. Но какво от това? Аз нямах никакво намерение да му позволя да се наложи и в нашето пътуване. Всеки преуспяващ фотограф си мисли, че има право да се разпорежда с хората край него, когато работи.

— Макси ми каза, че Джъстийн е неотделимо парче от целия документален разказ — запротестира Майк. — И след като Джъстийн не ми е под ръка, това парче ще си ти, приятелче, аз нямам избор. Всеки, с когото моделите общуват, е част от разказа. Как така ще се притесняваш от фотоапарата? Изобщо не си прави труда да ми обясняваш. Това носле тук е твое, нали?

Той ме сграбчи за ръцете, обърна ме към светлината, преди да мога да се освободя от хватката му, и взе да щрака от всеки възможен ъгъл, единствено вратът ми остана извън обектива. Чувствах се като нещо за продан, безспорно фалшиво, и единственият въпрос беше кое е фалшиво, защото всяко присветване на светкавицата казваше: „Да те вземат дяволите, не ми пречи, аз ръководя работата тук, а не ти.“

— Нищо не се случи с твоето носле — опита се да ме убеди най-накрая той. Мене! Аз бях така вбесена от оскърблението към моя изискан нос, че взех да заеквам и не можах да вържа и една дума преди той да продължи: — Половината от дукесите на Италия имат нос като твоя — увери ме Арън с чувството, че ми съобщава кой знае каква новина, която аз, глупачката, досега не съм и подозирала. — Американките не разбират какъв вид има истинският нос. Някой ден ще ти обясня. Ако имам време де. Би могла да поотслабнеш с някои друг килограм, приятелче, но аз не се обиждам и на жена, която е малко по-закръгленичка. Пък и ти си в страхотен контраст с момичетата. Ти ще накараш читателите да разберат голямата разлика между моделите и обикновените хора. Те ще се осланят на тебе.

След което Майк Арън, тази отрепка, която сипеше море от оскърбления, има наглостта да ми се усмихне право в очите, прословутата му патентована усмивка. Друга такава не съм виждала. Усмихна ми се сякаш аз, бедната, на ръба на издиханието от вълнение, щях да се впечатля от едничкия му поглед: замри, сърце!… и от перченето му, при което той непрекъснато намираше начин да покаже изрядните си зъби. И мисли, че няма да обърна внимание на това, че ме приравнява с най-обикновените женици. Ако той ми се беше усмихнал така преди години, когато бях още заек в гимназията, обзалагам се, че щях да падна в несвяст. Сигурна съм, така щеше да стане. Щях да падна напред право в неговите ръце… Аз не съм от тия, дето изпускат такава възможност.

Но сега бях вече друг човек, опитен и изкушен с времето, през което цялата страст се бе изпепелила, както е казал един поет някога.

— Джъстийн дълги години бе професионален модел, Биг Гейм — успях да изрека хладно, но без никаква нотка на нервност в гласа. — Аз не съм точно от този бранш и това променя правилата.

— Биг Гейм? Никой не ме е наричал така от юношеските ми години.

— „Биг Гейм Арън“, детето чудо на „Абрахам Линкълн“ — усмихнах се подигравателно на свой ред с моята омайваща усмивка. — Винаги готов за игра, нали, точно така казваха всички. Гледах те, когато ти падна от Еразмъс. Персонална загуба, сам си надроби тази попара. Онзи последен свободен удар, спомняш ли си? Само какъв пас от въздуха! Но трябваше да е поне с десет стъпки по-къс. Лош късмет, Биг Гейм, или пък беше… може ли това да е било от нерви?

— Ти си това, на което се казва кучка!

— Разбра го най-после, хлапе. Моите поздравления. Така че махай се от очите ми!

И той го направи малко или много. Но в никакъв случай не се опита да ми пробута отново онази своя усмивка, а ако аз попадах в кадъра, поне знаех, че няма да съм в близък план. Не мисля, че на Майк му се искаше да чуе още нещо за своята спортна кариера. Дори и най-добрите играчи имат неудачни дни, но той не знаеше, че аз съм наблюдавала играта му само през последната година в гимназията, която, ако оставим настрана играта в Еразмъс хол, бе дяволски изпипана.

Оставих Майк и Мод с момичетата, които се бяха скупчили заедно, наведени над перилата на балкона (без съмнения фотогенични и в тази поза), за да поемат първите си глътки парижки въздух. Служителят от рецепцията, който не се отделяше от мен, ме поведе към стаята и отвори широко вратата, поканвайки ме с жест да вляза.

— Какво, за бога, е това? — запитах смаяна.

— Апартаментът, който мадам Д’Анжел сама аранжира за вас.

Огледах гигантския ъглов апартамент с просторна, почти кръгла всекидневна и три секции от пода до тавана. На балконите се излизаше през френски врати, които се отваряха автоматично. Имаше две спални, една от друга по-големи, с широки помещения за дрехи и сияещи бани, а тоалетната за гости се намираше в преддверието. Цялата обстановка бе смайваща.

— Мадам Д’Анжел не знаеше дали ще предпочетете да спите откъм страната на Авеню Монтен или откъм двора, затова ви взе апартамент с две спални — обясни служителят.

— Спалнята откъм двора е по-тиха.

— Но тези цветя? — плеснах с ръце, оглеждайки претрупаните вази, сложени навсякъде, накъдето поглеждах.

— Не зная, мадам. Не съм чел картичките — отвърна той с онова нервно повдигане на раменете, известно като галско, сякаш е привилегия само на французите. — Мога ли да извикам камериерката, за да разопакова багажа ви, мадам?

— О, да, разбира се, защо не? И, моля ви, донесете ми валериан върху парченце лед. И да е голям и син, а не мъничък и жълт.

— Не ви разбрах, мадам.

— Няма значение. — Най-после осъзнах, че всичко това е предназначено за Джъстийн. Кога ли е изпратила факса, с който им съобщава, че няма да пътува? И кога ли Некер е получил новината? Очевидно не и преди тази сутрин. Иначе нямаше сега да тъна в цветя, от които имах всички шансове насред зима да получа сенна хрема, Франки, казах си аз, наслаждавай се на всичко това, щом ти се е паднало, утре ще те преместят в някой тъмен килер.

— Мадам Д’Анжел остави това съобщение за вас — предаде ми бележката служителят на излизане.

„Скъпа Джъстийн,

Добре дошла в Париж! Надявам се, че вие и всичките момичета сте пътували добре и сте се настанили удобно в хотела. От името на монсир Некер каня вас и вашите три «дебютантки» на неофициална вечеря в неговия дом тази вечер в осем часа. В седем и четирийсет и пет ще дойде да ви вземе кола. Ако имате нужда от нещо, моля ви, съобщете на управителя на хотела. Той е получил нареждане да ви осигури всичко, каквото пожелаете.

Очаквам с нетърпение и с голямо удоволствие срещата ни тази вечер.

Искрено ваша Габриел Д’Анжел“

Прочетох бележката внимателно два пъти. Това си беше чисто и просто покана — нареждане, която не оставяше никаква възможност за отказ. Как може Некер да е толкова студенокръвен и да кани Джъстийн на вечеря чрез Габриел с цяла група, вместо да уреди среща само с нея?

После се замислих как би могъл да го направи. Момичетата ще са поласкани, ако бъдат поканени на вечеря още първия ден от пристигането им в Париж, и ако се окаже, че не сме отпразнували събитието, те ще се разочароват. А и наистина ли трябва да очаквам Некер просто да се обади по телефона на Джъстийн? Не е ли точно едно парти начинът в обкръжението на други хора да се загладят нещата, не е ли то най-добрата възможност за преодоляване на напрежението от тази среща?

Като поразмислих, разбрах, че планът е възможно най-добрият. Човек по-лесно ще се отпусне и ще се разприказва за неудобни ситуации! Имаше само един проблем, Джъстийн не беше в Париж. О-о, ами това, че не тя, а аз бях пристигнала? Така проблемите стават два.

Оставих камериерката да подреди багажа ми, куфарът се оказа претъпкан с нови дрехи, които още не бях разгледала. Не знаех в кои стаи са момичетата и тръгнах да ги намеря, за да им кажа за предстоящата вечеря. До асансьора забелязах Майк, приведен с жив интерес над ръката на някаква непозната блондинка, с гръб към мен. Този, както винаги, действа бързо, помислих си пренебрежително и минах покрай двамата, без да се спирам.

— Франки, почакай! Запознай се с бедната, нещастна Пийчиз Уилкокс — изкомандва той.

Обърнах се, за да поздравя най-веселата вдовица на света, на около трийсет и шест години, която изглеждаше така, сякаш бе в разгара на степ танц. Който и да бе майсторил лицето й, добре се бе справил.

— Здравейте, съседке — заговори тя провлечено. — Не е ли чудесно! Всичките сме на един и същи етаж! Чела съм абсолютно всичко за тази история на Пепеляшка в „Женско облекло“… направо тръпки ме побиват, че и аз участвам в играта. Мога ли да дам парти във ваша чест в най-скоро време? Да представя момичетата на някои сладки момчета?

— Ще се зарадваме — отговори Майк Арън вместо мене.

— Пийчиз си е одраскала няколко пръста при падане на ски — обясни ми той, като все още държеше наранената й ръка състрадателно, — затова е напуснала Сен Мориц… не е могла да задържи добре щеката.

— Знаете ли нещо по-отчайващо от това да си седите в хотела, докато всички други се спускат със ски от планината? — засия тя в усмивка, при вида, на която дори и аз, дето имам много критично око, трябваше да призная, че както приятелските чувства, така и зъбите на вдовицата изглеждаха съвсем истински.

— Леле боже, в никакъв случай — съгласих се, процеждайки думите през собствените си зъби. — Много ми е неприятно, когато се случва така.

— Майк ме снима за документалния разказ като една от най-очарователните жени на Тексас — заяви тя скромно. — Ето така се запознахме. Не е ли щастлива случайност, че се натъкнахме един на друг тук?

— Аз много обичам такива срещи.

— Аз също — отправи към мене грозен поглед Майк. — Ти се опитваш да намериш момичетата, нали?

— Изглежда, такава е съдбата ми.

— Те всичките са в стаята на Мод, разказват й как са загубили своята девственост. Трябваше да ги оставя. Не исках да слушам прекалено живописни истории, не обичам, когато някой разказва подобни неща.

— Благодарности, Арън — отговорих и се хвърлих към рецепцията.

— Ей, триста и единайсета стая — извика подире ми той. Почуках на вратата, едва ли не бълвайки огън. Нито едно от моите момичета не е било интервюирано досега. Те нямат ни най-малка представа как могат да бъдат изкривени повечето от думите им и предадени извън контекста от всеки писач, особено от Мод Календър. Тя отвори вратата и се намръщи, щом ме видя. Беше свалила шала си, а ботушите й лежаха на пода. Където се намираха и всичките мои подопечни, излегнати около поднос, претрупан с продълговати сандвичи, хапваха си от тях и пиеха кола.

— Момичета, знаете правилата на агенцията! — укорих ги гневно.

— Невероятно — възропта Мод кисело, — всичките три се оказаха девствени. Кой би дал пукната пара за такова нещо?

— Нали точно тази е причината „Зинг“ да нарече разказа за нас „Невинните зад граница“. — Джордан ме погледна многозначително и очите й трепнаха така, сякаш ми намигна.

— Ние мислехме, че са ни избрали именно заради това — добави Ейприл, повдигайки разкошната си главица, върху която не достигаше само една диадема, за да й придаде завършен вид. — Поне аз така знам.

— А мене веднъж ме целунаха — обади се и Тинкър простодушно, с все така нацупеното си изражение, чиято цена не падаше под един милион долара. — Небесна целувка, мисля, че той така я нарече. Има ли някакво значение? Но това беше само веднъж и на мене никак не ми хареса.

— Не позволявай на никой да го прави отново — изстреля Джордан. — Това е първата стъпка по пътя към проклятието. Факт е.

— Но тогава беше навечерието на Нова година — дообясни Тинкър.

— Това не е извинение — продължи Джордан. — Те винаги намират някакъв претекст… ако не е навечерието на Нова година, то ще е Денят на свети Патрик… просто кажи „не“.

— Е, какво пък, не може да се каже, че пропилях изцяло времето си — отбеляза Мод. — Поне разбрах, че вие, момичета, сте опитни лъжкини, факт, който не може да ми послужи, защото не е като да имам доказателства за материала.

— Довечера ние четирите сме поканени на вечеря у монсир Некер — дойде време да предупредя момичетата. — Та решавайте как ще се облечете. Хайде всички навън. И най-добре ще е тези сандвичи да са последните ви преди откриването на колекцията.

Погледът на Мод в този миг никак не ми хареса. Сякаш чувах мислите й, че аз не съм в позиция да налагам дисциплина за спазване на диета. Тя бе забелязала моите излишни килограми. И имаше право. А моята глава се пълнеше с кошмарни мисли как момичетата през час си поръчват по нещо от рум сървис.

— След тазвечерното парти аз минавам на диета — чух се да казвам след миг. — Разчитам на вас трите да не ми позволявате да се отпускам и да ме подкрепяте със собствения си пример.

— Ти започваш диета в Париж? — запита недоверчиво Мод и взе да драска нещо в бележника си. — Това за протокола ли е?

— Мод, този разказ не е за мен, той е за тях.

— Както винаги, той трябва да е онова, което иска Макси Амбървил. Тя няма да допусне изключение за никого. Майк и аз поканени ли сме на партито?

— Не, то трябва да е онова, което Некер има предвид като парти. Монсир не знае нищо за „Зинг“. Съжалявам.

— Честно да си кажа, имам нужда от хубав сън. Ще наваксам пропуснатото по-късно, като се срещна с Некер. — Мод се измъкна от тясното си сако, разкопча елечето и се протегна хубаво, когато се освободи и от него.

За пръв път от началото на пътуването ни тя изглеждаше спокойна. Само по клин и широка риза, аз с интерес открих, че тя не изглежда по-особено облечена от коя да е от нас, но пък е хиляди пъти по-привлекателна, отколкото можех да си представя. Нейният костюм, нейната черупка, макар и ушита изрядно, но от друг век, си вършеше добре работата — да й осигурява защитено местенце, от което да задава критичните си въпроси към света. Удивително е какво може да направи изборът на облеклото. Сега с поразрошената си къса пепеляворуса коса и без вечно напрегнатия изпитващ поглед Мод бе наистина хубава. Никоя друга дума не би била по-вярна. Наблюдавах я отблизо и прецених, че не би могла да е на повече от трийсет и девет или четирийсет години. Изведнъж под жакета и жилетката се появи учудващо чувствено и женствено тяло, а под ризата се открояваха страхотни гърди, тънка талия и определено женствени бедра. Наполовина момчешкият, наполовина момичешкият й вид изчезна с прословутата черупка.

— Като пребита съм — простена тя. — Изтощителната умора от пътуването ми беше достатъчна, да не говорим за разговора с куп дечурлига след това. Искаш ли сандвич?

— Не, благодаря — отказах със съжаление. Тя не знаеше, но моята диета току-що започна. Думата „дебеланка“ никога не е била сред обичаните от мен и когато орловото око на онзи Арън ме огледа, а после той я използва по мой адрес, неприятно ми е да си припомням, но чак потреперих от обида.

— Тогава диетична кола? — запита Мод и посочи един стол.

— С удоволствие бих изпила една. — Изведнъж ми дойде наум, че по-мъдро е да се държа приятелски с нея, затова приех и едната, и другата покана. — Мод, зная, че ти се налага да задаваш много въпроси заради документалния разказ, но защо не изчакаш малко, докато опознаеш момичетата отблизо, без да усещат, че са разпитвани? Те просто са добри хлапета, но са притеснителни, защото са под прицел. Хората винаги си пъхат носа в живота на моделите, ровят в него, сякаш те не са човешки същества. Защо например ти се интересуваш дали са девствени или не? В края на краищата те са на деветнайсет, какво значение има?

— Заради всичките днешни приказки за целомъдрие и въздържание… преди две години нямаше и наум да ми дойде да задавам този въпрос, но сега той поражда интерес отново, дори става значим въпрос, защото моделите са пример за подражание за другите момичета. Ако едно или две от тях са девствени, ето ти вече нещо истински ценно, дори си струва да бъде новина. А три целомъдрени девици правят заглавие на цяла първа страница.

— Имаш право, но мисля, че още е твърде рано да очакваш от тях да бъдат откровени с тебе. И запомни: те са свикнали да бъдат възприемани като необикновени същества от всеки друг, но не и от своите колеги в агенциите. Затова са така наплашени.

— Но те са необикновени същества — протестира Мод. — И на десет милиона жени не се намира дори една като тях. Това са изключения в природата.

— Така е, Мод, но те нищо не могат да направят срещу решението на природата. Трябва да свикнеш да ги възприемаш като човешки твари, а не като необикновени същества. И ако ме питаш мене, изумителният факт, че нито една от тях не пуши, слава тебе господи, е много по-добра отправна точка, отколкото сексуалните им навици.

Мисля, че успях да я насоча към правилния път. До известна степен. Във всеки случай се сприятелихме. Поне малко. Никой в нашия бизнес не смята, че един журналист може да бъде истински приятел. Всички сме се опарвали прекалено много от тях.

Когато се върнах в парфюмирания си палат, видях, че и двете спални са приготвени, лампите са запалени, а в камината във всекидневната гори чуден огън. Влязох в едно от помещенията за дрехи и едва не паднах от удивление при вида на собствения си гардероб, подреден от камериерката.

Джъстийн трябва наистина да се е почувствала много виновна! Пред очите ми се мъдреше цяла огромна стойка с окачени рокли, панталони, сака, две дълги палта, едното, от които от камилска вълна с червена кожена подплата с косъм, а другото бе дълга до пода черна кашмирена пелерина със сатенена подплата, прикачена с цип, за официални вечери. Под стойката бяха наредени половин дузина обувки, цял топ кашмирени шалове, чанти, ръкавици, а чекмеджетата бяха претъпкани с бельо и чорапогащи. Но когато взех да разглеждам всичко едно по едно, открих цяла райска градина от още кашмир, коприна и кожа, всичките подбрани с отличен вкус — в черно, слонова кост и няколко акцента в червено, сиво-синьо, мъгливо зелено и светлокафяво. Каквото и да облечеш — все ще е красиво, без да се опасяваш, че цветовете няма да си подхождат. Повечето от платовете имаха примес на ликра, което ги правеше еластични, това от своя страна ме успокояваше. Надявах се Джъстийн да ги е купила на едро. Защото, както ние данъкоплатците знаем добре, няма безплатен обяд, още по-малко пък безплатни дрехи от „Дона Каран“. И какво се очакваше от мене да правя заради всичко това?

 

 

Скоро разбрах.

— Какво правите тука? — ахна Габриел Д’Анжел. Тя бе застанала зад прислужника, който отвори вратата към дома на Некер на Авеню дьо Сафрен, граничещ с Марсови полета.

— Не ви ли обясни Джъстийн по факса? — учудих се аз толкова, колкото и тя.

— Факс ли? Не сме получавали никакъв факс!

— Това е невъзможно — отговорих, без да му мисля. — Тя го изпрати в мига, в който бе сигурна — инстинктивно взех да импровизирам, но изглеждах като ученичка, на която кучето е изяло тетрадката за домашно, а паметта й е блокирала от шока.

— „Сигурна“ ли, за какво? Мосю Некер очаква мис Лоринг!

— Ами никак не е приятно, но щом всички лекари казват, че не можеш да пътуваш със самолет, значи не можеш. Разбирате много добре, както и аз, Габриел. Много ви благодаря за всичките прекрасни цветя, невероятни са, макар че не стигнаха, до когото трябва. Ще кажа на Джъстийн колко са хубави, когато й телефонирам.

Много добре! Жестока инфекция на ухото — блесна отново паметта ми. Всичко това си е така, само дето тя не беше изпратила факса. Защо?

— По-добре е и двете да се молим антибиотиците да й помогнат — добавих, — за да се оправи тя по-бързо и да може да дойде преди началото на откриването. Тези ушни инфекции са нещо опасно, не сте ли съгласна, Габриел? — Когато изпадам в беда, винаги се старая да не направя проблем и за другите край мене. — Хайде, влизайте, момичета, за бога — продължих да дърдоря. — Габриел не иска да стоите тука на студа, нали, Габриел? — натиках ги аз вътре, преди тя да може да отговори. — Важното е, че момичетата са тука, живи и здрави, нали е чудесно, Габриел?

— Разбира се — отговори тя, превръщайки се отново в кадифеното създание, което познавах. — Добре дошли в Париж и на трите. Развълнувана съм, че сте тук.

Докато тя се здрависваше с момичетата, аз разгадавах езика на нейното тяло и реших, че Габриел няма представа какво е намислил Некер. Тя все още изглеждаше малко обезпокоена от промяната на водача на групата. Бе пристигнал представител с по-нисък ранг, но не изпитваше и една десета от разочарованието, което щеше да споходи нейния бос.

В същото време изгарях да узная как можа Джъстийн да ми погоди такъв номер. Закле се, че ще изпрати факса още щом самолетът ни излети. Какво, по дяволите, би могло да й попречи?

— Мосю Некер ви очаква на горния етаж, за да ви приветства — каза ни Габриел. — Ще се качим с асансьора.

Едва сега се огледах и видях, че сме в салон, чийто под бе от бял и черен мрамор, а величината му отговаряше на размерите на бална зала, която бе само преддверие на най-големия и просторен частен дом, който някога бях виждала.

Тъй като покрай стената се виеше стълбище от рода на тези в Белия дом (виждали сме ги всички, по тях президентската двойка се спуска и приветства важните особи), не разбирах защо да не се качим пеша. Особено ако това щеше да ни отнеме повече време, за да дойда на себе си, но прислужникът вече поемаше палтата ни.

Разбрах, че е било разумно да вземем асансьора, тъй като това „на горния етаж“ се оказа последният етаж на къщата. От улицата тя изглеждаше като да е пететажна. Когато асансьорът спря твърде бързо, успях да се сниша между момичетата, като онзи от героите в един уестърн, скрит сред табуна. Стана много конфузна ситуация, защото всяка една от петте се стараеше да бъде вежлива и даваше път на останалите да минат първи — нещо, което ми вършеше работа в смущението.

Най-после се измъкнахме и тъй като вече нямаше накъде, трябваше да се взема в ръце, за да се запозная с бащата на Джъстийн. Огледах се доста храбро, ако изобщо мога да кажа нещо подобно за себе си, но не видях никого в голямата стая, която се простираше до една дебела стъклена стена на височина колкото два етажа. Отвъд, може би на около хиляда стъпки, се виждаше част от основата на Айфеловата кула, ярко осветена от прожектори.

И момичетата, и аз бяхме слисани от неочакваната гледка към този железен гигант, появил се сякаш от романите на Жул Верн. Така изненадващо и така близко изплувал пред нас, че в началото ние останахме приковани към местата си със зяпнала уста. Той беше като част от най-грамадната оловна играчка — оловен войник, който можете да си представите. Очертанията на фигурата бяха неимоверно изопачени поради мащабите й в такава близост. Момичетата се спуснаха към стъклото като омагьосани, вдигаха глави, за да обхванат цялата гледка, и възклицаваха гласно, поглеждайки се една друга. Аз стоях близо до Габриел. Имах вече време да съзерцавам картината, след като казах за заболяването на Джъстийн.

— Господи — обърна се Габриел към прислужника, — къде е монсир?

— Не зная, мадам.

— Иди му кажи, че неговите гости са пристигнали. — Тя бе искрено учудена от отсъствието му. А мене ме тресеше.

Със сигурност Некер бе също така изнервен, както и аз. Затова се криеше, както аз преди малко в асансьора. Не, не като мене! Некер бе толкова изнервен от срещата, колкото би била и Джъстийн, ако сега стоеше в тази стая. Ами да, аз нямам нищо общо с цялата тази работа, та да треперя! Аз съм само един вестоносец.

Така. Това логическо съждение ме накара да се чувствам малко по-добре. След което в стаята влезе Некер и аз изведнъж се почувствах още по-зле отпреди. Изражението на лицето му бе напълно спокойно, но моето любопитство ме накара да надникна бързо в очите му, за да видя пълния с радостно очакване поглед, в който се бяха примесили също така боязън, смирение и надежда. Този поглед разкъса сърцето ми. Стопанинът на дома спря вцепенен до прага, моментално отправи очи от мен към момичетата до прозореца и отново се спря на мен. След което се отправи бързо към Габриел:

— Къде е мис Лоринг?

— Мис Северино ще ви обясни — отвърна тя.

— Мис Северино? — пое той автоматично ръката ми. — Да не би мис Лоринг да не е пристигнала?

— Да, точно така, мосю Некер, тя е възпрепятствана. Това е, тя е в Ню Йорк, не в Париж. Не зная защо не ви е съобщила, навярно е имало някаква повреда във факса, но Джъстийн е болна, наистина е болна, има възпаление на средното ухо. Лекарите не й позволяват да лети при никакви условия, тя се тъпче с антибиотици. Накара ме да обещая да ви предам непременно колко съжалява, че се е случило така в последната минута. Тя възнамерява да тръгне веднага, щом се оправи. Междувременно ме изпрати тук да я заместя…

— Тя не е ли в Париж? — Равният му глас не питаше, макар думите му да бяха подредени като за въпрос. Некер, изглежда, не бе ме разбрал добре.

— Не.

Той не повярва на нищо друго. Разбрах го много добре, въпреки че се постарах да обясня много правдоподобно ситуацията, аз съм от умелите лъжкини. Всеки друг би ми повярвал, но не и Некер. А онзи многозначен поглед изведнъж умря в очите му, нещо, което не се отрази на изражението на лицето му и никой не би могъл да познае, че току-що тялото му понесе съкрушителен удар.

— Тя ви „изпрати вместо себе си“? — повтори той моите думи с все същия равен глас, като че ставаше въпрос само за делегиране на права.

— Ами да, разбира се, аз съм втора, след Джъстийн, в управлението, така че очевидно трябваше да дойда. Всичко стана така набързо, събирах багажа си в последната минута, не съм и очаквала да напускам Ню Йорк, можете да си представите… — продължавах да бръщолевя, защото не можех да се сетя нищо, с което да му дам надежда. Само се вглеждах безпомощно в празните му очи.

— Така. Разбирам. Жалко, нали? Искрено се надявам да оздравее скоро. Във всеки случай вие сте тук, изглеждате очарователно и сте добре дошла от сърце в моя дом. Надявам се, че в хотела са ви предоставили всички удобства. — Некер въздъхна дълбоко и набързо ме удостои с една формална усмивка, от която ме заболя сърцето. — А сега, позволете ми да ви предложа нещо за пиене, мис Северино, а после вие можете да ме представите на младите госпожици.

Уф, последвах домакина и си дадох сметка откъде Джъстийн има онова неземно спокойствие, онова самообладание. Та тя си е жива Некер, Господи, ако този мъж беше моето отдавна изгубено татенце, аз щях да се хвърля в прегръдките му, без да задавам никакви въпроси, простила и забравила цялото минало не защото той е богат, а защото е джентълмен от такава висока класа. Да не говорим, че той е един от най-красивите мъже, които бях виждала досега.

Междувременно момичетата се приближаваха, пресичайки цялата зала. За всяка от тях това представяне бе изпитание. Никоя от нас не знаеше каква роля ще играе Некер при избирането на модела за колекцията на Ломбарди, но трябваше да се досетим, че ще бъде главната.

Първа дойде Ейприл, движенията й без никаква школовка бяха леки, грациозни. Тоалетът й беше прецизно избран: рокля от черна, свободно падаща коприна, с голи рамене, но все пак строга. Заедно с няколко реда перли, които подчертаваха нейния изключително благовъзпитан вид много повече, отколкото кой да е сложен модел. Блесна внезапна усмивка и озари лицето й. Момичето бе сресало своята удивителна коса назад и я бе оставило да пада свободно назад като косата на Алиса в страната на чудесата. Когато я видях, си помислих, че ако днес живее младата Грейс Кели, тя би трябвало да бъде облечена точно така за съдбоносната среща със своята бъдеща свекърва. О, благородна, съвършена Ейприл!

След като Некер се здрависа с Ейприл, посрещна Тинкър. Чудех се кое ли от своите превъплъщения е предпочела тази вечер: дали щяхме да бъдем подложени на въздействието на примадона от висшата мода или пък на чаровно малко сираче, което си мечтае за дъгата? Моето напрегнато, нервно състояние допреди малко ми попречи да обърна внимание на нейния тоалет. А ето че се приближаваше принцесата булка. За Тинкър не може да се каже „облечена“ в къса рокля от чисто бял сатен, семпла също като роклята на Ейприл, но с дълги ръкави и с високо деколте около врата. Тя си бе играла доста с косата, докато постигне този вид: високо вдигната прическа, от която се спускаха кичури като ластари и обрамчваха лицето й. И тук-там бе вмъкнала няколко леко разтворени розови пъпки, използвайки по най-добрия начин букетите цветя в стаята й. Тинкър очевидно бе научила много от различните фризьори и гримьори, които работеха с нея. Тази вечер тя можеше да бъде наречена принцесата с необикновените очи и най-нежните розови устни, без никакъв грим. Изглеждаше сериозна, замислена и опасна госпожица, която бихте побързали да омъжите, ако бяхте нейни родители. Има правда на този свят, казах си гордо, докато не забелязах, че въпреки всичките ни усилия по нейната школовка походката й все още не е уверена. Гласът на тялото й не триумфираше: „Погледнете ме!“, а казваше, че предпочита да не я приемаме. Не толкова заради нейната непохватност, а заради силното вътрешно напрежение, което я караше да изглежда другаде. Когато се приближи, забелязах, че устните й треперят, а в очите й се таи зле прикрит страх.

Последна дойде Джордан. Другите две момичета изчезнаха в сравнение с нея. Тя бе облечена в дълга тясна туника с висока яка и панталони с широки крачоли — ансамбъл, ушит от тъмночервено намачкано кадифе. Носеше меки сребристи обувки без ток и големи обеци от планински кристал във формата на халки, които се полюшваха при всяко движение. Ейприл и Тинкър носеха обувки на много високи токове, поради което се извисяваха дори над високия Некер. И само Джордан изглеждаше в сравнение с него в естествения си ръст. Но не великолепният й вид беше онзи, който затъмняваше останалите, а нейното държане. Тя можеше да бъде домакиня, а Некер — гостенин в къщата. Джордан се чувстваше до такава степен като у дома си, че изглеждаше неправдоподобно да е пристъпила току-що прага. Стопанинът се здрависа с мен и с другите две момичета, но нея приветства, като й целуна ръка, а Джордан прие жеста му за нещо съвсем в реда на нещата. Може и да е швейцарец, помислих си, но маниерите му са френски.

Радвах се, че мога вече да сведа очи, да забия нос в питието си, защото Некер поведе разговор с Ейприл и Тинкър за живота им, за да ги накара и те да се почувстват като у дома си. Джордан, след като нанесе своя удар, се оттегли и насочи вниманието си към една дълга маса, покрита с поизтъркано червено кадифе. Тъмното дърво бе богато резбовано и покрито с варак. Върху плота бяха наредени с веща ръка малки ценни предмети, като на почетно място бе приютена една миниатюра във фино изработена рамка. Рисунката изобразяваше черно-бял кон, застанал на задните си крака. Наблюдавах как Джордан разглеждаше предметите върху масата. Накрая тя все пак откъсна поглед от тях и пристъпи тихо към старинните мебели, които също се зае да оглежда един по един, очевидно потънала дълбоко в своите си мисли и откъсната от разговора на останалите. Недоумявах дали го прави от притеснение, или пък точно в този момент от вечерта няма желание да съперничи за вниманието на Некер.

Знаех, че мебелите не са могли да я заинтригуват чак толкова много. Ако питат мен, колкото и различни да изглеждат, те все ми се струват, кажи-речи, еднакви. Както предполагам, тези тука със сигурност са върхът на майсторството, но аз ги намирам скучни, сякаш всичките до последното парче съм ги виждала и преди. Единственото нещо, което не даваше възможност на цялата стая да бъде съкрушително величава, бе гледката към Айфеловата кула, но не можех да й се насладя, от напрежението.

Междувременно сервираха вечерята и Некер ме настани от дясната си страна, на мястото, предназначено за Джъстийн. Кимна свойски на Джордан да седне отляво, а всички останали покани да седнат, където пожелаят. Сред приглушения шум от женски разговори чух гласа на Джордан:

— Искам да ви попитам за картината върху абаносовата писмена маса, мосю Некер. Възможно ли е да е на Жан-Марк Уинклер?

— Да, негова творба е — отговори той искрено учуден. — Конят е принадлежал на една от принцесите на Лихтенщайн. Как се досетихте?

— Моята дипломна работа в колежа бе за мадам Помпадур и за решаващото влияние на кралската съпруга върху декоративното изкуство.

— А то е продължило да се развива и по времето на следващия Луи. — Разсеяната усмивка на Некер издаваше съзнание, ангажирано с други мисли, и толкова много ми напомни Джъстийн, че едва не възкликнах от удивление.

— Може ли един Луи да не поведе към друг? — засмя се Джордан. — След като проследих самостоятелно цялата дейност на Луи XV, усетих как Луи XVI ме привлече със същата сила… Никога не съм си представяла, че един частен колекционер може да има такива изключителни образци от двата периода.

— Започнах да ги събирам, когато те все още не бяха на мода.

— Не знаех, че Жозеф или Лулу могат да се влияят от модата. Те не са подвластни на нея — въодушеви се Джордан.

Отпих глътка вино — моят безмълвен тост за изгубената кауза на Джордан: знаех какво си е наумила. Хубаво, но усилията й нямаше да донесат нищо добро за нея, не и след като горкият човек току-що бе преживял сърцераздирателно разочарование. Все пак си заслужи благословията, нали поддържаше разговора. Така отклоняваше огъня от мене. Пък и научих нещо. Едва сега разбрах колко нищожни са моите познания за този стил мебели.

Вечерята продължи доста дълго и бях благодарна на Габриел, когато предположи, че вече искаме да си отпочинем. Минаваше единайсет. Не можех да пресметна колко часа са минали, откакто излетяхме от Ню Йорк.

По обратния път в колата момичетата се разшумяха, смееха се прекалено много, затова въпреки умората не можах да задремя. С учудване забелязах, че Джордан се старае да се сприятели с Алберт (шофьора ни, който си придаваше важност), като, очевидно за да не разбера аз, бърбореше много бързо на френски. Преди малко с Некер, сега с шофьора, помислих си уморено. Най-после пристигнахме и момичетата изскочиха от колата. Отворих очи, а хотелът никъде не се виждаше.

— Къде, по дяволите, се намираме? — настоях да ми бъде обяснено.

— Баните, както пожелаха младите госпожици — отговоря Алберт услужливо, отваряйки вратата откъм моята страна.

Дори и затворник като мене е чувал за най-нашумелия и както биха казали момичетата, „хепънинг клуб“ в Париж. Казваха, че там ходи куцо и сакато — от кралиците на нощта до пласьорите на наркотици, както и рок звезди. Той се помещаваше в една баня от началото на века, но се съмнявах доколко въздухът там се е променил оттогава. Със сигурност никой не идваше тук, за да се изкъпе.

— Кажи им да се върнат незабавно! — извиках на шофьора.

— Но, мадам, те вече влязоха.

Кучки! Ще ги убия с голи ръце — бурният приток на адреналин изведнъж ме прикова на тротоара, направо ме срази.

След миг наредих на Алберт:

— Свали си шапката и идвай с мене. Не мога да вляза там сама.

— Мадам! — опита се да протестира той слисан, но аз смъкнах шапката от главата му и я захвърлих в колата. От него ставаше чудесен, внушителен придружител, макар да бе навъртял малко повече лазарника за кавалер на жена като мен. Отправих го към трима тромави портиери или охранители, или както се наричат онези, които се наемат на такива места, за да не допускат нежеланите посетители… а може би, за да приемат единствено нежеланите в зависимост от вашата гледна точка. Наредих му да мине пред мен заради несъмнения му вид и авторитет на прикрито ченге.

— Място за още двама на вашата маса, госпожици? — стрелнах с поглед Джордан.

Момичетата седяха точно до претъпкания дансинг, очевидно на маса за почетни гости, и все още бяха сами. Улавях ненаситните, хипнотизирани погледи на цялата тълпа, впити в тях. Сякаш бяха в центъра на торнадо.

— О, Франки, помислихме си, че си настинала — отговори Джордан и заклевам се, изрече го, без да й мигне окото, — в противен случай ние никога не бихме те оставили.

— Благодаря за вниманието. Ще го имам предвид и друг път ще те заключвам с белезници за радиатора.

— Моля те, Франки — засмя се Ейприл, — не се впрягай. Нали някога и ти си била млада, преди доста години.

— Ааа, значи и ти си го търсиш? Хайде, момичета, махаме се от това място.

— Само един танц — каза някакъв мъжки глас, след което видях как едно момче дръпна Ейприл за ръката и я отвлече към дансинга. Друг се бе промъкнал и вкопчил в глезена на Тинкър, а двама се биеха за последната плячка — Джордан. Това беше всичко, което успях да забележа, преди някой или нещо да ме сграбчи и аз самата да се смеся с хаоса на дансинга.

Върнахме се в хотела живи и здрави на зазоряване. Трябва ли да добавям, че онези момиченца ги направих да изглеждат като току-що изправени на краката си кобилки след раждане?