Джудит Кранц
Пролетна колекция (4)

4.

Пийчиз Уилкокс лежеше по гръб на килима в спалнята си в хотел „Плаца“. Държеше огледало точно над лицето си и внимателно се разглеждаше. После много бавно, без да си помага с ръце, седна и нито за миг не откъсна очи от огледалото. Най-накрая жената се усмихна доволно.

Чертите на лицето й както в легнало, така и в седящо положение изглеждаха напълно еднакви, точно такива, каквито доктор Х. бе обещал, че ще бъдат, преди два месеца в Ню Йорк. Нито един мускул, нито част от кожата на лицето и не трепнаха под въздействието на гравитацията. Тя знаеше и по-добър вариант за проверка: трябваше да се огледа, като се наведе над огледалото, оставено на пода. Но това щеше да е сигурен начин да помрачи деня си. Колко ли жени знаят, че така наречената мисионерска поза в секса сваля петнайсет години от лицето на всяка от тях. Но само едно младо създание може да се остави да го наблюдават, когато то е отгоре и се навежда, при което цялата му кожа се отпуска. Да не говорим колко по-голямо е триенето в позата на ездач.

Отдавна беше, когато си позволяваше лукса да бъде ездачка, помисли си Пийчиз, докато звънеше на слугинята си да й донесе чай от билки, сок от грозде и препечени филийки от бяло брашно с триците — нейната любима закуска. Да, наистина има много неща, които не се купуват с пари. Дори и с петстотинте милиона, които й остави скъпият Джими доброволно, без никакви брътвежи за попечителство и които и осигуряваха само от лихвите пари за харчене. Той нямаше деца, към които да се чувства задължен, фондация „Уилкокс“ вече бе основана и Джими искаше тя да притежава всичко, което се купува с пари. А тя вече имаше в повече, отколкото бе нейният дял: добро здраве, хубава кожа… да не забравяме, че най-големият човешки орган е кожата, пищна коса и славно дупе, но той поиска да й осигури и щастливо бъдеще.

Бедният скъп Джими умря, без да знае, че има определени неща, които с никакви пари не могат да бъдат купени. Пийчиз порови из паметта си за нещо ясно, реално, но успя да изрови само един самолетоносач, един национален парк и швейцарско поданство. Нейното богатство бе повече от осезаемо. Но както се знае: само неуловимото, неосезаемото е от значение. Например като да имаш винаги щастливи сънища и в същото време да си на четирийсет и шест. Двете неща бяха взаимно изключващи се. От време на време кошмарните сънища я спохождаха, независимо от богатството и чистата й съвест, а четиридесет и седмият й рожден ден пристигна нечакан, неканен преди две седмици. Младостта бе вече непостижима, както и желанието да притежава Марко Ломбарди, който с пълно право би трябвало да бъде прикован с дълги ръждиви пирони върху гореща пещ на вечни мъки в ада заради онова, което й причиняваше.

В най-добрия случай бе унизително за една жена да се захласва по всеки, който говореше за италианския дизайнер на облекло, все още неизвестен и с дванайсет години по-млад от нея. Ама не знаете ли, той ще придобие такава блестяща повсеместна слава, че би било фатална грешка човек да не прояви разбиране и да не го потърси. Ами да, може да ти призлее от страст. Има още нещо, което не се купува с пари, помисли си мрачно Пийчиз. Нямаше друга дума, освен „страст“, която така добре да обяснява чувството й към Марко. Ако не беше такъв суров и прям, това никога нямаше да се случи, мислеше си тя, докато обуваше клина си.

Пийчиз Маккой Уилкокс няма никакви проблеми с мъжете, каза си тя уверено и се зае със задължителните физически упражнения, преди да програмира на половинчасова работа един от прототипните уреди „Нордик Трак“, каквито тя имаше във всяка от четирите си къщи. А даже и във всеки хотел, в който възнамеряваше да остане за повече от една нощ.

Като се започне от баща й, който държеше всичките павилиони за търговия с чай от Хюстън до Далас, тя винаги бе имала късмет с мъжете около себе си. Родителите и я ощастливиха с чудесни братя, те я обожаваха, а сестрите й бяха безобидни. Винаги имаше върволици от приятели момчета до такава степен настойчиви, че й трябваха години, за да се освободи от тях, разбивайки хладнокръвно сърцата им. Сякаш това беше нейното единствено задължение и тя най-накрая реши да се омъжи за скъпия Джими, който не погледна нито една друга жена и така си отиде от този свят преди три години. Мъжът й се занимаваше с петрол, разбира се. Наистина няма никакъв друг начин да се правят големи пари, ако не си в търговията с недвижими имоти, звукозаписната индустрия или да изобретяваш още някоя ненужна версия на компютърен боклук.

Пийчиз оплаква Джими цели шест месеца и после започна да пътува много. Нещо, на което възлагаше надежди, за да запази пред хората тъгуващия образ на вдовица и едновременно с това да запълни времето й, без да я карат да се преструва на много заинтригувана от скучните светски срещи. Така редуваше вилата в Кап Фера за два месеца през лятото с Венеция през септември, Ню Йорк за празниците, след Коледа — Сен Мориц и, разбира се, отделяше достатъчно време, за да си почива от време на време в ранчото в Тексас.

Но неизменните най-важни моменти от нейния живот си оставаха ревютата на пролетните и всички останали модни колекции за облекло в Париж. Така се запозна с Марко Ломбарди. Пийчиз се ядоса от последните си мисли. Де да бе имала благоразумието да си стои в Тексас и никога да не се меси в хайлайфа, никога да не изпитва гъдел по нови френски дрехи, с които се появяваше според случая изрядно облечена, сега нямаше да знае, че съществува такъв главозамаян моделиер, който възбуждаше в нея неудържимо желание. И даже щеше да е щастливо омъжена за някой хубав мъж. Той предвидливо щеше да й поръчва дрехи от шоу „Нейман“, а тя никога нямаше да знае разликата между Седмо авеню и Авеню Монтен.

Пийчиз се бе посветила изцяло на пищния си, цветист образ. Когато пожелаеше, можеше да изглежда като младо момиче и го постигаше, като съумяваше да охлади своя зноен по природа поглед, подстригваше по подходящ начин правата си пищна руса коса, която стигаше обикновено до раменете й, променяше волтажа на усмивката си и укротяваше влечението си да купува само скъпи дамски тоалети.

Бога ми, една жена винаги може да изглежда като пиленце, ако се вслуша в добрите съвети, но горко й, ако се откаже да сее навред сексапил, преди да е навършила шейсет… не, хайде да бъдат шейсет и пет, макар пиленцето и сексапилът да нямат нищо общо помежду си. А би ли я обикнал Марко отново, ако тя се подмлади? Пийчиз разтърси силно глава, за да отпъди безразсъдните си копнежи. Марко би могъл да я обикне отново, ако тя е на двайсет и пет или дори на трийсет. В противен случай Пийчиз ще трябва да се задоволява с онова, което той й дава: най-славния секс в нейния живот и нищо неозначаващата италианска галантност, която се изразява предимно в целуване на ръка. Но, о господи, когато той навежда тъмнокосата си глава над ръката й, онези свои къдрици, съзнателно оставени по-дълги от обичайната мъжка прическа, и свежда очи с онези също така дълги мигли, докосва едва доловимо ръката й с устни, които са прекалено изящно очертани за един мъж, а маслиновата му кожа излъчва топлина… дяволите да го вземат, че не е обратен! Ако той беше педераст, тя можеше да разчорли косата му, да го подразни, че красотата му е неописуема, и да забрави за него веднага щом той излезе от стаята й.

Но не, Марко предизвика и натрупа в нея сексуално напрежение, което никога не изчезваше, с изключение на няколко минути след като се бяха любили, и по време на сутрешните й упражнения. Никой друг мъж досега не бе успял да вземе връх над нея. Никой друг мъж досега не бе я накарал да моли точно за това. Тя го срещна забързан нагоре по стълбището на „Диор“ преди повече от година и настоя нейната продавачка да ги запознае. Обърканата жена не успя да съобрази веднага какво да направи. Тогава Пийчиз съвсем импулсивно го покани още същата вечер „да пийне нещо“ на парти в нейния дом, знаейки добре, че нейните постоянни високопоставени гости могат да впечатлят когото и да било, особено един обикновен помощник-дизайнер.

Марко стоя само половин час, парадирайки с такава самоувереност, че на следващия ден всички жени от партито се обадиха и завистливо искаха да разберат откъде, за бога, е намерила този мъж. На тръгване той попита дали е съгласна някоя вечер да отидат заедно на хамбургер в кръчмата на Джо Ален.

Така се започна, спомни си Пийчиз. Слезе от уреда „Нордик Трак“, скоростна пътечка, от която сърцето й биеше лудо. Желаният резултат бе постигнат. После се зае с тежестите, последната част от нейните всекидневни двучасови спортни занимания. Марко й бе разказал всичко за учението си в Римската академия за изящни изкуства. След няколко години там разбрал, че щом като има талант да се занимава с история на архитектурата, с по-голям успех ще бъде да се заеме с архитектурата на човешкото тяло. Така че решението е в резултат на неговото любопитство. Напуснал академията и станал ученик на прочутия моделиер Роберто Капучи, малко известен дизайнер в Съединените щати, но превъзходен артист за музейните работници в Европа и Далечния изток.

— Сградите се конструират по доста еднотипен начин. Основната им примитивна цел е да служат за жилище на човешките същества — каза веднъж Марко сериозно, подавайки й парче пагубен шоколадов десерт в шумната зала на ресторанта, пълен с френски юпита, вкусили от американския опит. — Докато дрехите, които са също толкова първични и стари, са с хиляди варианти. Защо имаме толкова много различни опаковки, с които прикриваме раменете, гърдите, талията, бедрата, краката? А и те не се променят съществено с течение на времето?

Пийчиз си спомни, че на този въпрос не можа да скалъпи разумен отговор. Марко сякаш бе взривил част от мозъчните й клетки и я бе превърнал в едно тяло, което иска само атрибутите на неговия пол. И единствено шлифовката й добрите маниери на тексаска лейди, годините, през които довеждаше най-желаните мъже от университета в Тексас до състояние на главозамайващ копнеж и страст по нея, възпираха Пийчиз да предприеме открити действия. Някои стари навици никога не се променят. На Марко му трябваше цяла седмица, за да спре тази игра на измамно, показно уважение и да й даде онова, от което тя така неудържимо се нуждаеше.

Пийчиз Уилкокс сложи на пода двете десеткилограмови гири от страх да не ги запрати в яростта си през прозореца на хотела и да убие някой от пешеходците по Авеню Монтен. Марко не бе отговорил на нито едно от обажданията й вече пети ден. Как смее?

 

 

Защо посяга за цигара, след като от три години не купува, запита се раздразнен Марко Ломбарди. За цяла година не бе запалил дори и една цигара. Защо точно сега, когато неговите модели за колекцията от пролетни облекла бяха вече окончателно определени. Когато най-модните образци бяха вече готови? Дали не го сърбяха ръцете да започне нова, различна от направената колекция, която би била по-подходяща за цирковата арена с по-силното си чувство за хумор, отколкото моделите на Жан-Пол Готие, по-близо до вулгарния стриптийз, отколкото облеклата на Версаче, по-претенциозно пищни, отколкото моделите на Лакроа, и по-абсурдно авангардни, отколкото колекциите на Вивиан Уестууд? С други думи, колекция, която да предизвика такъв шок, дори скандал, че пресата да бъде принудена да отрази това събитие.

Марко излезе припряно от ателието си, преди да са го обзели други, по-тревожни и недостопочтени мисли. Забави се малко, защото го спря секретарката му — французойка на средна възраст, със строги маниери и безизразно лице. Тя го погледна остро:

— Вие би трябвало да се заемете по-скоро с отговорите на тези обаждания, мосю Марко. Имам дълъг списък на хора, които очакват да им се обадите най-късно до утре. Потърси ви по телефона отново и мадам Уилкокс.

— Кажете ми, скъпа мадам Елза, колко лошо ще стане, ако не отвърна на тези обаждания? — Марко можеше да превръща гласа си в ласка.

— Аз… но вие знаете колко са важни те — секретарката се опита да бъде, доколкото е възможно, по-строга. — И ако не им отговорите днес, те ще са ви грижа и утре заедно с много нови.

— Гледали ли сте „Отнесени от вихъра“, скъпа мадам Елза?

Тя го погледна внимателно. Той бе най-непредсказуемият мъж, с когото някога й се бе налагало да работи. Дизайнерът дълго време я караше да се обръща към него с малкото му име, но тя отказа. Най-накрая му позволи единствено да се шегува с нейното нежелание. Това установи помежду им едни приемливи формални отношения. Всеки знае, че италианците са като децата, човек трябва да им прощава лудориите. Разбира се, тя беше достатъчно интелигентна, за да проумее, че той разчита на своя външен вид — изключително привлекателен. Този коз, той използваше в своя изгода. А тя можеше само да се поздрави, че се е отказала да стане една от неговите прехласнати поклоннички като останалите жени, които работеха в ателието.

— Гледала съм филма, разбира се — призна секретарката. Трябва някой да го принуди да се подстриже — помисли тя. Един сериозен моделиер не бива да има вид на див млад студент по изкуство, да препуска из Париж в сако от туид, фланелени панталони и шал, омотан около врата му, макар и да е като изваян от Микеланджело.

— Сигурно си спомняте последната фраза от филма, че утре отново е ден и Скарлет утре ще се притеснява и ще му мисли, нещо от този род? Разбирате ли, аз просто не съм в настроение да звъня по телефони — усмихна се Марко на секретарката си по начин, който й даваше да разбере, че той не би признал това на никой друг, освен на нея. Усмивка, с която я примамваше. — Имам нужда малко да се поразходя… Имам нужда да избягам. Вероятно съм поизнервен, нали, мадам Елза? Не е ли нормално? Вие не се ли притеснявате малко за мене?

Тя кимна без особена охота. Бе работила прекалено дълго в модните къщи, за да не се чувства притеснена преди представянето, на която и да е колекция, но все пак тези телефонни обаждания…

— Ние обаче не трябва да изпускаме нервите си, нали, не точно вие и аз? — наведе се Марко над бюрото й, загледан настойчиво в нея. — Всеки дизайнер в Париж започва да го тресе по това време на годината. Защо да приличаме на другите? Хайде, нека да променим темата, мадам Елза — той притисна леко ръката й, а в гласа му прозвуча нотка на ласкаво нареждане. — Да знаете само какво удоволствие ми доставя вашето име! Можете ли да си представите, макар и познато, то е музика за моя слух, то трепти във въздуха… Елза… да, вие наистина сте щастлива, както и вашият съпруг.

— Благодаря — отговори тя, потискайки доволната си усмивка. — Както знаете, това е името на моята баба.

— Доброто, изтънчено старо време. Да, то наистина ви отива. Ако облеклата имаха имена, както е било някога, аз бих кръстил моя първи модел „Елза“ във ваша чест. А сега ви оставям да отблъсквате атаките на варварите, когато се струпат пред портите.

— Но ако мосю Некер се обади отново? — разтревожи се тя. — Или пък мадам Уилкокс?

— О, мадам Елза, как може да ме питате за това? Вие сте жена с въображение и чар. Измислете нещо… Разчитам изцяло на вашия такт. В края на краищата дори и монсир Некер не може да очаква, че ще стоя цял ден тук затворен като момченце, когато въодушевлението извира отвсякъде. Не казвайте нищо на мадам Уилкокс. Изчезнал съм, това е всичко, което знаете за мене. До утре, скъпа мадам Елза.

Марко се измъкна от своята секретарка, от тази превъзходна, праведна и бдителна жена, която Некер бе настанил в неговия кабинет, за да е сигурен, че дизайнерът ще е под око. На него му трябваха само няколко дни, преди да разбере кои са нейните слабости: все още младежкият й вид, красивата форма на ушите й, нейните тънки глезени и малкото й име. Тя никога повече няма да служи отново на Некер, защото сега получава нареждания единствено от Марко. Той може да предизвика руменина по страните й, когато си пожелае.

Ателието и кабинетът на Марко се намираха в една сграда на улица „Клеман Маро“, зад ъгъла, където беше управлението на „Джи Ен“ Той тръгна и изведнъж си спомни роклята, която разкъса вчера, щом я видя върху манекена. Затича се с все сила по стълбите към ателието, където роклята бе ушита отново от неговата най-опитна шивачка, безпогрешната мадам Жинет. Тя бе работила преди Втората световна война в модна къща „Ланвин“, след войната в „Диор“, докато не бе привлечена от „Ив Сен Лоран“. Сега, петнайсет дни след добре платеното си излизане в пенсия, Некер я бе убедил да започне отново работа за тази изключителна колекция. Марко я завари наведена над машината и нежно обгърна раменете й. Жената спря и вдигна очи към него.

— Е, всичко ли е добре, напредваме ли?

— Вие знаете не по-зле от мене, че пришиването на шифон на верев е бавна работа — отговори тя уморено и свали очилата си с въздишка. — Аз съм изтощена.

— Не искате ли да ми позволите да хвърля поглед на чудото, което сте измайсторили? — прокара той пръст по брадичката на жената и подръпна леко ухото й?

— Вие искате да видите всичко на всичко, дали мога да спася тази рокля — промърмори тя. — Трябваше да му мислите вчера, когато я оставихте на парчета, разкъсали сте шева на няколко места.

— Напълно сте права. Ако ви я бях дал на вас от самото начало, това никога нямаше да се случи. Но онези шевове бяха ужасни, признайте го, скъпа. Половината от онези млади момичета не си знаят занаята. Аз просто си изпуснах нервите.

— Вие сте един див, луд италианец — укори го тя, без да повишава тон. — Мосю Диор никога не би избухнал, бедният, та той беше кротък като агънце.

— А мосю Ив Сен Лоран? — пое той загрубелите й ръце и взе да разглежда възглавничките на пръстите й.

„Не би казал и една дума напреки. Истински джентълмен.“ Но дори когато Ив Сен Лоран бе млад, чудото на Париж, дори когато тя бе по-чувствителна към мъжкия чар, той никога не можеше да я зарадва с такива хубави думи, както мосю Марко, помисли си възрастната жена. Ах, тези италианци, на тях не трябва да им се позволява да минават границата на Франция. Те са неотразими с тези свои очи, с техните усмивки. Особено това момче.

— Вие имате красиви ръце, мадам Жинет — каза Марко замислено. — Те обясняват защо вашата работа е изрядна.

— Обикновени ръце — смути се шивачката. — Ръце на стара жена — добави тя, опитвайки се да ги отдръпне, но той ги задържа здраво.

— Не, вие не можете да осъзнаете… когато човек създава красота година след година, ръцете му я отразяват. — Той пусна бавно ръцете й, но преди това се докосна до възглавничките на всички пръсти и ги целуна ред поред. — А сега мога ли да видя този шев? Прекрасно! Точно на това се надявах… вие сте го спасили. Тази рокля ще бъде хитът на колекцията.

Тя се изправи разтопена от гордост и му се усмихна притеснително.

Той я накара да се почувства отново млада, господ да го благослови. Но да разкъса роклята?! Е, какво да се прави, той кипи от страсти този италианец, но трябва да се подстриже.

— Непременно! Тези дни. До утре, разчитам на вас.

По стълбите Марко си помисли, че ще мине поне още една седмица, преди Жинет да започне отново да ги заплашва, че ще напусне, оплаквайки се от своята умора и напреднала възраст. А може би две седмици, ако той има късмет. Защото нейните умения ще са му от полза. Дойде ли времето манекенките да облекат моделите, тази остаряла, уморена жена ще бъде безценна.

 

 

Трябваше да си вземе палтото, осъзна Марко. Сутринта се заблуди от яркото слънце. Може пък да е топло в този град, но не, навън цареше истински парижки студ под измамната слънчева светлина, при това беше и влажно. Той зави към един малък италиански ресторант, където се настани на празния бар и си поръча двойно еспресо.

О, господи, трябва му малко почивка! Промяна! Но и почивката, и промяната бяха последните неща, на които можеше да се надява през тези седмици, преди да се сбъдне денят на неговите мечти. А може би щеше да бъде представен във всички издания за модни облекла като неудачник. Щеше да бъде представен на всички изтъкнати журналисти и купувачи от целия свят, щеше да бъде представен по Си Ен Ен, в „Мода“, „Зинг“ и „Пазар“, в „Ню Йорк таймс“ и „Фигаро“. Вероятно и в малките вестници в най-дълбоките провинциални градове, заспали дълбоко в селските райони.

Защо досега, опиянен от амбицията си, не бе забелязвал, че никой друг не е подлаган така на суровата оценка на публиката, колкото един нов дизайнер? Начинаещият актьор може да изиграе своята първа роля, без никой да разбере, освен ако тя не му донесе слава. Един потенциален шампион в тениса може да загуби някоя от предишните си срещи, но без да се страхува, че ще го освиркат от всички страни. Докато всяка жена смята себе си за опитен познавач на облеклото.

Модата бе интригуващо четиво, за което се пишеше най-много, често, придружено с много снимки, за да привлича погледа веднага. И всяка нова колекция се посреща с всеобща похвала или с безразличие. От главния редактор на „Ел“ до продавачките в магазините „Приюник“. Той можеше да си ги представи как зарязват щандовете си, за да се скупчат над снимките във вестниците. С искрящи очи, ясни като мъниста, а погледите им копирани от най-богатите клиенти, които по време на ревютата ритуално настаняваха на първия ред до подиума, те оценяваха веднага кой модел какъв е.

„Ломбарди ли? Хм… никога не съм чувала за него, май е някой нов. Ти какво мислиш? Да, съгласна съм, не е моят стил дори и да мога да си позволя някоя дреха. О, виж я само Клаудия в това сладко мъничко сако «Шанел»… ето сега нямам нищо против да си имам едно сако като това. Ами ти? Може да се носи дори с джинси.“

Така Марко се приближаваше до мига, за който бе работил през целия си живот. Възможно ли е да не успее да го овладее, питаше се младият дизайнер? Дали така са се чувствали и другите дизайнери пред своите първи колекции?

Нямаше как да разбере, нито пък кого да попита, защото моделиерите, както и съперниците оперни певци или боксьорите преди спаринга не се събират, за да споделят един с друг какво изпитват. Опита се да си представи големите дизайнери в състояние на несигурност, в каквото той самият бе изпаднал сега, но не успя. Знаеше, че Ив Сен Лоран е превърнал във фетиш своите ритуални нервни кризи — мъченик пред олтара на модата, изнемощяла фигура на Христос, която умира отново и отново преди всяка своя нова колекция, — но за такъв гений имаше само едно място.

Марко си поръча още едно еспресо. Радваше се, че е все още сам, че никой не се появява, за да си пийне едно преди вечеря. В този зимен ден би трябвало да свърши три дузини задачи, а зад прозореца вече припадаше здрач. Щеше да търси решение поне на сто детайла, а дори не знаеше кои са трите манекенки за неговото шоу. Господ да му е на помощ. Как ще му се извинява Некер заради тези три съвсем зелени момичета. На него му трябва сигурност, не кой да е, а опитни манекенки, които умеят да направят всяка дреха красива. Манекенки от първа величина, за да могат фотографите веднага да ги вземат на фокус. Но не, Некер бе решил да се намеси, обявявайки конкурс, сякаш той щеше да представлява отново цялото правосъдие на Париж. Как можа Некер да направи такъв престъпно глупав лупинг?

Идеше му да убие Некер! Цялата неприязън на Марко изведнъж се насочи към този мъж, който го бе поставил в такава неизгодна позиция. Какво право има този швейцарски буржоа да налага своя вкус за представянето на колекцията? Неговото финансово състояние ли му дава волността да командва? Той реши на своя глава представянето на колекцията да стане в огромна зала със стенописи от облаци в салона за красота, където има минерален извор. Салонът се намира под „Риц“. Според него там големият басейн може да бъде покрит и залата с гигантски размери да се превърне в място за всякакви развлечения и представления.

— Трябва да стане истинско гала ревю, Марко — бе заявил Некер. — Ние ще започнем късно вечерта, тогава атмосферата ще е за черни папийонки, а накрая ще има бюфет. Такъв е единственият начин за първа поява на един непознат дизайнер. Пресата и заможните клиенти са се нагледали на такива невероятни представления, организирани от известните ти колеги, че ако паднеш по-долу, те никога няма да те вземат на сериозно. Само свръх идеите и мегаломанията могат да ги завладеят по време на кое и да е ревю. Към такива хора е нужен по-особен, изискан подход.

Как така, по дяволите, Некер разбира от тези неща? Той е бизнесмен, преуспяващ бизнесмен, но все пак само бизнесмен, собственик на мелници, купувач на чужд талант, търговец, ловец на мимолетни илюзии, на надежда в парфюмени шишенца. А не дизайнер, за бога, нито пък артист, чиито изяви трябва да са на нивото на неговите емоции и въображение, артист, който търси начин да създаде нещо ново.

Но Некер все пак е умен. Не може да не му се отдаде дължимото на този кучи син. Достатъчно умен, за да разбере, че Марко, локомотивът, който тегли целия влак, сега е останал без гориво. И, разбира се, няма никакъв начин да направи сам за своята първа и толкова важна колекция представяне като фойерверк. За тази цел гърбът му трябва да е балиран с невероятно много пари.

— Ти ще си получиш полагаемите пари, Марко, една доста кръгличка сума, не можеш да не го признаеш. Но аз нямам никакво намерение да ти давам и троха от печалбата. Първо, защото печалба може и да няма. „Джи. Ен.“ поема своя обмислен риск при подкрепата на някой начинаещ дизайнер. Все пак за мен това е спекулативен риск, една инвестиция, която може и да се провали. И аз като останалите губя пари от изработването на облекла за висшата мода. Всяка продадена дреха ни струва много повече от разходите, вложени за нея. Ти знаеш, че висшата мода съществува единствено заради славата, която носи. А за конфекцията са нужни няколко сезона, докато се наложи и докаже колко печалба може да донесе. Същото се отнася и за парфюмите, с тази разлика, че при тях минават години, за да стигнат до пазара. Марко, аз признавам таланта ти, но работата си е работа.

През целия си живот робуваше срещу заплащане, като помагаше или сам изработваше модели за други. Сега се появи възможност да си направи име. И така той яхна случая, разбира се, а и Некер добре знаеше, че младокът ще се справи. Но този младок никога нямаше да прости на швейцареца отказа да му подхвърли дори трохите от трапезата си. Докъде ще стигне модата без щедри мъже дарители и малкото жени, които имат талант да изработват моделите?

Хвана се, че опипва джобовете си за цигари. Тези свободни часове, вместо да го успокоят, го изнервяха още повече. В следващия брой изведнъж Марко осъзна, че му трябва жена. Кога беше за последен път с жена? Преди две или три седмици отдели малко време за секс.

Да, точно така, трябва му жена, една непретенциозна жена, с която няма нужда да си разменя и две думи. Нещо, което не можеше да се каже за харпиите край него, за тях са нужни безкрайни прелъстявания. Докато той сега иска веднага едно кратко, брутално освобождаване от нервното напрежение, което може да му осигури само проститутка, а той никога не се е занимавал с проститутки. Марко взе да обмисля вариантите, които му бяха подръка. Дори погледът му се съсредоточи, сякаш преглеждаше най-внимателно менюто в някой нов ресторант.

След секунди въздъхна примирено. Нямаше време, дори да си направи труда да търси, която и да е, освен Пийчиз. Тя му досаждаше вече от шест месеца. Нейните домогвания и опити да го обсеби вбесяваха Марко. Освен това бе изцяло на негово разположение, дотолкова достъпна, че той се отнасяше към нея винаги пренебрежително. Дори и сега, когато би трябвало да следва завидната си световна програма за пътешествия, когато би трябвало да е в Ню Йорк за дузина галапредставления, тя най-безсрамно сновеше из Париж и се опитваше да се добере до него. Възможно ли е това да е същата жена, с която спа една нощ и към която преди това бяха насочени мислите му като за труднодостъпна жена? Жена, с която той си бе направил труда да води свръхинтелектуални разговори, за да я впечатли? И как би могъл да си представи, че постоянната клиентка на „Диор“, жена със световна слава заради своето богатство и социално положение, би била толкова лесна, така ненаситна, без никакво чувство за достойнство, каквото би трябвало да има на тези си години?

Марко реши, че нейното телосложение и глад за секс му съответстват напълно — чифт разтворени бедра и никакви въпроси. Той веднага се обади по телефона, за да бъде сигурен, че тя е в апартамента си, и след минута се упъти към „Плаца“.

Пийчиз остана доволна от себе си, когато затвори телефона. Със сладко и равно гласче тя му каза да я навести още сега, но не го предупреди, че е организирала коктейл парти за една доста внушителна група от тексаски гости, някои от които седяха вече в просторната гостна и загребваха с лъжици от поднесения хайвер.

Вместо дискретната лична прислужница, която обикновено отвеждаше Марко до апартамента, този път след позвъняването на вратата се появи иконом, облечен в бяло сако, а сервитьорът пое шала на госта.

— Мадам Уилкокс е в голямата гостна стая, монсир — съобщи му сервитьорът.

Марко си представяше, че Пийчиз се е излегнала в очакване в малката стая на меката светлина на изкусно изработените лампи. Виждаше я в един от нейните най-малко сто изпъстрени с бродерии пеньоари. Но се стъписа, когато тя излезе насреща му, след като се отдели от група свои земляци, настанени до камината. Тази вечер Пийчиз бе същинска Екатерина Велика, облечена в кадифен вечерен костюм. Сакото следваше плътно линията на фигурата, бе бродирано със златисти нишки, а маншетите му, както и широката пола бяха гарнирани със самур.

Той пое ръката й и я целуна от вътрешната страна на китката. Знаеше, че на такова място никой от гостите няма да погледне на тази целувка като на интимен жест, какъвто те не биваше да си позволяват пред хората.

— Шампанско? — запита тя, сякаш се бяха разделили преди пет минути. Обилно начервените й блестящи устни се разтеглиха в усмивка.

— Защо не ме предупреди, че имаш гости?

— Но, Марко — отвори тя широко красивите си очи с престорено учудване, — всяко едно от тези престарели момичета е добър, потенциален твой клиент. Имаш цяла вечер, за да ги очароваш, а после ще продължим с вечерята.

— Аз не съм дошъл, за да продавам дрехи.

— Наистина ли? — отвърна тя, сякаш учудена, докато го водеше към стаята. — Хайде влез и кажи „здравейте“ на семейство Андерсън, Селма и Ралф от форт Уърт, а тези чудесни хора са Бети Лу и Ханк Къртис от Хюстън. Представям на всички ви Марко Ломбарди, той е дизайнер на облекла и скоро ще започнете да чувате много за него.

Докато се здрависваше с тексасците и слушаше Пийчиз да посреща друга двойка, която току-що влизаше в стаята, Марко си обеща да напусне след три минути, просто ще се изниже незабелязано от стаята, ще отиде до асансьора, без дори да си вземе довиждане с Пийчиз. Той помоли за уиски, изпи го на един дъх и поиска още едно.

Пийчиз представи Марко на по-голямата част от гостите и се забавляваше точно толкова, колкото нейните приятели изобщо не го забелязваха. Те бяха твърде много доволни да се видят едни други, затова набързо го удостояваха с усмивка и не си правеха труда да губят повече време за някакъв чужденец, пристигнал ни в клин, ни в ръкав. Марко говореше свободно френски и редките му грешки бяха отбелязвани винаги като очарователни, докато в английския език той не се чувстваше като у дома си. Говореше го, но произнасяше думите с подчертан италиански акцент. Застанал малко встрани от останалите, той наблюдаваше как Пийчиз парадира със своето престорено безразличие към него, при това го правеше брилянтно, фино, като обработката на едрите и несъмнено истински диаманти в нейните обеци. О, да, тя знаеше чудесно, че прави своите богато облечени приятелки да изглеждат сиви, безвкусни провинциалки в сравнение с нейното ослепително ярко присъствие. Марко усети, че го обзема ярост, докато тя бе центърът на вниманието на всички. Значи си мисли, че той ще се навърта тук цяла вечер около тези креатури, така ли? Италианецът прекоси поривисто стаята, хвана стопанката за единия лакът и я дръпна настрани.

— Искам да си поговоря с теб.

— Това не е възможно точно сега, не виждаш ли?

— Отивам в спалнята ти, тръгвай след мене.

— Няма да правя нищо подобно. — Очите на Пийчиз присветнаха злобно.

— Скандал ли искаш?

— Не върши глупости, Марко.

— Ще завъртя на мига такъв скандал, че твоите приятели ще разказват за него на всеки в Тексас, обещавам ти.

— Това е изнудване!

— Тръгвай след мене. Предупреждавам те — повтори той и взе да си пробива път през голямата стая, прекоси преддверието и през малката гостна влезе в спалнята.

След няколко минути тя също дойде, поруменяла от триумфалната си вечер.

— Сега щастлив ли си? — запита го, сякаш се обръщаше към дете. — Какво точно си мислиш, че доказваш, освен дето проявяваш ужасяващо лошите си маниери?

— Затвори вратата след себе си.

— Връщам се отново на партито — отговори тя и се обърна да излезе.

Той я отблъсна бързо, заключи тежката врата, след което сграбчи ръката й така силно, че тя нададе вик от учудване и болка.

— Аз съм решил да те чукам. Сега. Тука.

— Дяволите да те вземат! Ще крещя. Марко! Пръстите ми!

Той я притисна до вратата и започна да се търка яростно в нея. Пенисът му се беше вече втвърдил и набъбваше бързо.

— Спри! Пусни ме да изляза! — Пийчиз се изуми, не можеше да повярва какво й се случва.

— И не мисля — прошепна той. Бе хванал здраво ръцете й. Благодарение на невероятната си сила Марко бързо я повдигна и я тръшна на леглото. Докато тя се опитваше да се изправи, той сграбчи тънките й китки с едната си ръка, а с другата отметна полата й и смъкна копринено-дантеленото й бельо, така че долната част от тялото й се оголи. Останаха само жартиерите и чорапите.

— Пусни ме! — изкрещя тя.

— Никой няма да те чуе, не и при този шум в гостната. Млъкни или викай, няма никакво значение — изсумтя той, докато разкопчаваше ципа на панталона си.

— Марко, недей! Спри! Не го прави!

— Ти умираш за това, не се преструвай — разкъса той копринените й гащета и разтвори насила бедрата й.

После притисна коленете й така, че краката й се изправиха. Задържа бедрата й в това положение, колкото да може да легне върху нея. Тялото му вече не й даваше възможност да се движи. Тогава тя започна без никакъв резултат да го налага по гърба с юмруци, а краката й се мятаха във въздуха. Той се надигна само толкова, колкото да извади пениса си.

Когато го вкара в нея, усети такава невероятна възбуда от новото усещане за сухота и от съпротивата й, че повече не чуваше нейните молби да я остави. За него вселената се превърна в чудовищен оргазъм, който се надигна от основата на гръбнака му. Дори и въоръжен мъж не би могъл да го спре в онези мигове, когато използва Пийчиз така безмилостно. Остана за секунди без сили от серията спазми, които го накараха да реве като животно.

Когато и последната капка се изцеди от него, Марко се отдръпна, като се задържаше на ръцете си, и погледна Пийчиз. Очите й бяха затворени, а изражението на лицето й му бе непознато.

— О, не се притеснявай. Ще те накарам и ти да свършиш — обеща той със секнал дъх. — Ще го направя с езика си, ти обожаваш този начин.

Тя отвори очите си, в чийто поглед той прочете гняв.

— Ако ме докоснеш, ще поръчам да те убият — процеди думите си Пийчиз със студен, равен глас.

— Недей да играеш мелодрами — присмя й се провлечено Марко. Ако тя иска да се представи пред него ядосана, изобщо не може да го впечатли. Нито една жена не го желае така трескаво, както тази тука.

Пийчиз се измъкна за секунда от хватката на ръцете му и застана до леглото.

— Махай се. Пръждосвай се от леглото ми, пръждосвай се от тази стая, махай се веднага — изкрещя тя.

— Абсурдно е, но ти си сладко момиче, знаеш ли? Само се погледни, безупречна си, дори хубавата ти косица не се е разрошила. Хайде ела, върни се, дай да те полижа. Имам нужда да те вкуся и по този начин. Ти ще свършиш така скоро, така хубаво, точно между устните ми, точно върху езика ми… ще бъде хубаво, толкова хубаво, дори по-добре и от миналия път, обещавам ти. Това искаш ти, хубавице, затова си така ядосана, не разбираш ли? — убеждаваше я той и й махаше да се върне в леглото.

Пийчиз му обърна гръб, настъпи в бързината чехлите си, след което ги изрита, оправи полата си, погледна се в огледалото и излезе от стаята. Всичко това за секунди.

Марко изруга, когато видя, че вратата е все още широко отворена, а той лежи на леглото със смъкнати панталони и с увиснал пенис. Побърза да се оправи и да се насочи към изхода. През секундите, които му трябваха сега, за да намери гардеробиера, Марко чуваше как звъни смехът на Пийчиз в голямата стая — тя отново забавляваше своите гости.