Джудит Кранц
Пролетна колекция (2)

2.

— Всичко е уредено, мосю. — Изправена пред бюрото му в парижкия главен офис на Джи Ен, Габриел Д’Анжел информира Жак Некер за резултата от своята работа в парижкия главен офис на Джи.

— Без проблеми?

— Разбира се, мосю. Мис Лоринг нямаше какво повече да каже, освен да се съгласи.

— Ами преговорите, Габриел? — настояваше Некер. — За какво те разпита по-подробно?

— За нищо. Тя бе искрено поразена. Изненадата й, както очаквах, бе невероятно голяма. Отговаряше ми само с „да“. Нямаше никакви въпроси. Ще й позвъня отново утре, когато новината вече ще е улегнала, и ще конкретизирам последните детайли. После можем да изпратим договорите за подпис.

— Съобщете ми за вашия разговор, преди да направите каквото и да е изявление за вестниците от името на нашия пресцентър. А самото изявление искам да видя веднага щом го напишете.

— Мога ли да говоря с мосю Ломбарди? Постоянно ме пита за вашето решение.

— Ломбарди трябва да е търпелив — отговори рязко Жак Некер и освободи Габриел с обичайното си отривисто кимване.

Тя също трябва да е търпелива, помисли за себе си Габриел Д’Анжел. Излезе бързо от обширния кабинет. Ще трябва да крие любопитството си. Защо от многочасовите видеоленти и снимки, на които тя бе запечатала дузини нови модели от всички агенции в Манхатън, Жак Некер избра набързо три момичета. При това и трите момичета от „Лоринг Моудел Мениджмънт“. Изключителни момичета, но в никакъв случай не са уникални. Прибързаният му избор не може да бъде обяснен с нищо, нито пък припряната му настойчивост. Той не се съобрази с нито едно нейно предложение.

Защо всъщност бе изпратена в Ню Йорк, след като можеше да изпълни всичко, което Некер иска, само с един факс до „Лоринг Мениджмънт“ да й изпратят снимките на моделите. И защо онази неприятна, неблагодарна особа от женски пол Джъстийн Лоринг не показа нито задоволство, нито друга положителна емоция. А гигантският божи дар тупна направо в ръцете й. Вместо това собственичката на агенцията се държа възмутително неотзивчиво. Как се навъси само.

С всяко следващо примамливо предложение ставаше още по-груба, защото някой бе решил да й поднесе успеха на успехите върху тепсия! Недопустимо грубо поведение. Габриел продължи да се възмущава, но нямаше намерение да разказва нищо на Некер, докато не го убеди, че ситуацията изцяло е под неин контрол.

Много наблюдателност и търпение се искаше в тази изключително странна ситуация. Най-учудващото бе Жак Некер, един делови мъж, който управляваше компании със сериозно производство и обикновено оставяше на своите помощници да наблюдават работата, се ангажира лично с едно незначително решение за моделите в пролетната колекция на Ломбарди. Защо сам предложи наивната идея да се използват манекени, които нямат още нужния опит, пред целия свят, сякаш бе запален млад аташе от издателския бизнес? И защо така изпитателно я разпита за тези рутинни преговори? Какво означаваше този подчертан интерес?

Като капак на всичките въпроси към загадката Габриел Д’Анжел прецени, че не е редно един специалист от нейния ранг, стигнал висок пост в Джи Ен, да бъде изпратен в Ню Йорк с подобна задача. Всеки стилист от някоя модна къща можеше да я свърши.

През последните двайсет години Габриел Д’Анжел бе работила за Джи Ен, преминавайки все по-нагоре в йерархията. Започна от машинописка и стигна до поста, който сега заемаше — първи административен помощник на самия Некер. Постигна това благодарение на своята интелигентност, проницателност и упорит труд. И така до четиридесетгодишна възраст, когато ясно пролича, че през изминалите години е добила и ненадмината изтънченост, както и умение да поддържа безукорно своята външност. Беше така свежа и хубава. Жена без семейни задължения, жена, която бе високо платена и живееше сред най-добрите моделиери и художници в Париж. И все пак в мига, когато Габриел Д’Анжел погледна отражението си в огледалото, приглаждайки гъстата лъскава черна коса, с идеална дължина спрямо лицето й, с прическа, съобразена с линията на новия сив костюм, в този миг тя не почувства задоволство от безупречния си вид. Конкурсът я накара да се почувства безпомощна, защото Габриел не разбираше неговия смисъл. А едничкото правило, което доминираше във все още неукротимите й амбиции, бе, че знанието дава власт.

Веднага щом остана сам, Некер скочи и закрачи припряно към прозорците. Кабинетът му се намираше на последния етаж на внушителното здание „Джи. Ен.“ в западния край на Авеню Монтен. Той се загледа в небето на необичайно ясния януарски ден, обзет от мисълта по какъв начин да укроти вълнението си. Струваше му се, че сега трябва да гърмят тромпети, от всяка сграда да се веят знамена, а голите клони на дърветата от двете страни на улицата да са отрупани с белите факли на кестените. За парижани те означаваха пролет.

От лявата страна на кабинета се откриваше изглед към булеварда, който водеше към оградения от дървета Ронд Пойнт на Шанз-Елизе, отдясно в далечината имаше сгради, водите на Сена под Плас де Алма се носеха бързо, отразили светлината и брилянтната синева на небето. Точно отсреща се открояваха фантастичните метално-стъклени кубета на Гранд Палас и на Пети Палас, а зад тях — просторната гледка с градините на Тюйлери чак до самия Лувър.

Но Париж, колкото и красив да бе, сега не можеше да успокои вълнението му. Макар и поразителни, тези гледки не бяха в синхрон с настроението му. Жак Некер осъзна, че трябва да направи нещо. Ще излезе и може би ходенето пеша ще охлади прекалената му възбуда. Натисна копчето на интеркома, каза на секретарката си, че през останалата част от деня няма да е в кабинета, и се спусна долу с личния си асансьор.

Петнайсет минути вървя бързо, без цел, с едничката мисъл в главата: „Джъстийн пристига!“ Опитваше се да осъзнае тази мисъл, да заживее с нея, но все не му се вярваше, че тя е осъществима. Думите в този миг бяха загубили значението си, не можеше да повярва. Онова, което си представи във вихъра на радостта, бе все злокобно: самолетът на Джъстийн се разбива, той може да умре в автомобилна катастрофа, преди тя да пристигне… „А защо не и да настъпи краят на света — запита се той, — след като цялата работа е нагласена от теб? Ще се спусне огнено кълбо от друг свят и ето ти го Страшния съд за всеки, не само за мене!“

Най-после здравият разум надделя и Жак Некер реши, че ако купи на дъщеря си някакъв подарък точно сега, преди да е изминал и един час, откакто научи новината за пристигането й, ако намери нещо, което има стойност, нещо многозначително, нещо осезаемо, реално, то той ще усети зашеметяващия факт: тя пристига!

Тя никога не бе отговорила на писмата му, може би не ги е чела, но срещата им е неизбежна. И никаква съдба не може вече да я отложи. Откакто научи за нейното съществуване преди месец, той разбра, че за него е от жизнено значение двамата да разговарят.

Ще каже на Джъстийн, че повече от всичко през живота си се срамува от своята постъпка към майка й. Ще й каже, че през последните трийсет и четири години се е самообвинявал непрекъснато заради бягството си от Хелена Лоринг. Двамата бяха тогава по на деветнайсет години, студенти в Ню Йорк. Един ден тя съобщи, че е бременна. А той избяга панически, върна се в Швейцария, като изостави Хелена сама, без подкрепа. Нищо не можеше да извини неговия отвратителен страх. Наказанието бе жестоко, но далеч не онова, което той заслужаваше. Неговата жена, бедната Никол, не можа да забременее, но това съвсем не означаваше само нещастие. То бе сякаш божие провидение, предназначено за него, а се стовари върху жената, към която той бе така предан до смъртта й.

Жак Некер не вярваше в бог. Вярваше, че може да се осланя на сетивата си, на реалните неща в живота и на постигнатото от самия него. Но сега усети, че се обръща към господ и изрича своята молитва: „Моля те, нека дъщеря ми бъде поне малко благосклонна към мен. Не мога да искам прошка. Не я заслужавам. Искам само да се видя с нея. Тя е единственото същество, което имам на този свят. Моля те, дай ми възможност само да се срещна с нея, да видя лицето й, да чуя смеха и.“

Имаше снимки на Джъстийн. Попълваше албум след албум, фотографиите късаха сърцето му. Той всяка нощ проливаше сълзи над тях, но не знаеше нищо за нея с изключение на някои факти от детството й до момента, когато разбра, че тя има преуспяваща агенция и води живот, в чиито планове няма място за семейство. Той имаше снимки с образа на едно чудесно, красиво малко момиченце, пораснало до вълнуваща млада красавица. Как така не се е омъжила? Не знаеше даже дали Джъстийн е щастлива. А този въпрос бе най-важен от всички, приготвени за срещата им.

Жените се обръщаха подире му, докато той вървеше замислен и разсеян за всичко край себе си. Висок мъж без шал, без палто. Гъстата му руса коса бе подстригана късо, посивяла около слепоочията. Сини угрижени очи. Вратовръзката му се вееше на вятъра. Не е французин, мислеше си всяка от жените, с които се разминаваше. Може би е англичанин, ако се съди по линията на костюма и по обувките му? А може би норвежец или швед — заради цвета на косата, очите и ръста? Или пък е богат американец? Не, прекалено свойски се чувства из тези претъпкани парижки улици, за да е американец. Няма значение колко е богат, разхожда се съвсем като у дома си, без дори да поглежда към витрините. Във всеки случай важна особа, някой, с когото трябва да се съобразяваш, някой, за когото можеш да помечтаеш да се запознаеш, може би дори известна фигура, тъй като чертите на лицето му са познати, макар и нито едно име сега да не подхожда на неизвестния мъж, който толкова бърза.

Некер се огледа и видя, че е стигнал близо до парка Монсю. Чудесно, помисли и се отправи към познатата врата с месингова табелка с надпис „Крамер и сие“. Ето това ще свърши идеална работа. Натисна звънеца на великолепната къща с много високи прозорци и изглед към тих двор.

— Вкъщи ли е мосю Филип? — запита той прислужника, който му отвори вратата.

— Да, мосю Некер. Мосю Лоурънс и мосю Оливие са тук.

— Чудесно.

Бащата Крамер и двамата му синове бяха сред световните търговци на изящни френски мебели. Нито една тяхна вещ, изложена в деветте салона, не падаше по-долу от оценка „превъзходно“.

Съмнението за автентичност тук напълно отпадаше. Доброто състояние и художествената стойност на предметите бяха нещо напълно постижимо, така както в никоя друга област, с изключение може би само при шлифовката на диаманти. Те често се питаха кой може да бъде онзи човек, лишен от здрав разум, от усет за красиво, за да предпочете покупка на шепа кристали, та дори и от най-чистите, когато може да притежава два допълващи се шкафа, изработени от Боли, за двайсет милиона долара. Антики, принадлежали на френски крале. Кой би предпочел да живее със студени камъни, създадени от безпаметното движение на вечността, когато може да прекара дните си сред топлия блясък на изящни мебели, излезли изпод ръката на гений?

— Колко хубаво е, че те виждам Исак! — Филип Крамер посрещна госта в стаята за посетители.

Крамер имаше искрящи очи, кръгло лице, чаровна усмивка и изключително гъсти вежди. През 1875 година дядо му Люсиен Крамер бе започнал семейното дело.

— Заповядай и позволи ми да ти предложа нещо за пиене.

— Не, Филип, благодаря. В друг случай с удоволствие, но днес имам сериозна работа с теб и нямам време за приказки.

— Нямаш време за приказки? Е, добре! Аз ще направя каквото е по силите ми, за да ти услужа, но да знаеш, Жак, няма да е лесно. На търговците работата им е най-вече да приказват, ти го знаеш. Доколко сериозна е твоята работа?

— Подарък за една дама.

— О! — Филип замълча. След този отговор мисълта му веднага заработи по поставената задача. — Разбирам. Съгласен съм, че това е най-сериозната работа от всички други. Да поогледаме ли тук-там?

— Моля те. — Некер бе нетърпелив да действат веднага.

Той познаваше добре къщата. От дълго време колекционираше антични френски мебели. Поколения Крамер живееха и работеха под този покрив. Държаха четири апартамента, в къщата имаше два асансьора, плувен басейн, както и девет зали, където бяха изложени безценните изделия, буквално всяко ъгълче криеше някакво съкровище.

— Какво търсиш, приятелю, нещо от седемнайсети или от деветнайсети век? — запита Филип Крамер. Търгуваха с мебели само от тези два века.

— Няма значение. Ще разбера, когато го видя. — Некер крачеше объркан между пищно инкрустиран „секретар“ от времето на Луи XV и позлатено кресло, изработено за Версай. Насочи вниманието си към часовник, изкусно вграден във ваза, покрита със сиво-зелена глазура. Вазата бе повдигната върху бронзова поставка.

— Да, може би нещо малко — съгласи се Крамер. — Сигурно е най-добрия подарък. По-трудно е да се намери място за мебел, освен ако нямаш предвид определен кът, разбира се.

— Прав си — отговори Некер разсеяно, погълнат от гледката наоколо.

Оглеждаше внимателно свещници, мастилници, кутии, декоративни урни и вази, но после ги оставяше по местата им. Съзерцава цяла минута един шоколадов сервиз от Лимож, после погледът му се зарея из богатството от миниатюри, гравирани плочки и аплици, които висяха по облицованите стени. Преминаваше от една зала в друга, в които нито един от предметите, изработени след 1799 година не бе за продан. Привлякоха го дузина изключително ценни уникати, които се изкушаваше да купи за себе си, но не и за Джъстийн.

Крамер пазеше чинно мълчание и го следваше, но все повече се учудваше. Това не беше Жак Некер, когото той познаваше и който понякога се връщаше, за да прекара тук часове, пристъпвайки бавно около един-единствен мебел. Изучаваше го с око на колекционер, преди да се убеди, че трябва да го купи. Днес се въртеше като несигурно дете, пуснато на воля в магазин за играчки, и не можеше да направи своя избор. Огледа около сто предмета, които всяка жена на света би била очарована да получи.

— А! — спря се изведнъж Некер. — Ето го. Знаех си, че ти ще имаш идеалния подарък — посочи той малко писалище, така изящно, сякаш би могло да полети из къщата на Крамер. Нямаше равно на себе си и по богатството на орнаменти. От тях дървото почти не се забелязваше. Плотът и чекмеджетата бяха покрити с инкрустирани медальони от порцелан севър в пастелни нюанси на розово, зелено и синьо, върху които бяха изрисувани в изобилие дребни цветя и венци. — Това е точно за нея, с нейните цветове.

Крамер нищо не каза, замислено впил очи в масичката, която бе купил съвсем наскоро от аукциона в Женева. Тя бе писмена масичка за будоар, изработена в средата на VII век, малко преди смъртта на своята собственичка мадам Дьо Помпадур. Масичката бе сред най-изящните творби, създадени във времето, когато най-прочути майстори на Франция са се посветили творенията си на изтънчения вкус на маркизата, пленила за дълго време сърцето на Луи XV.

— Да — подчерта задоволството си Некер и прокара ръце внимателно по повърхността на масичката. — Размерът й е чудесен. Достатъчно малка, за да може да се намери за нея място навсякъде, Филип, можеш ли да уредиш да я изпратят още сега? Ето, ще напиша името и адреса. Трябва да замине колкото е възможно по-скоро, със самолет, нали разбираш, а също и с куриер, за Ню Йорк. Можеш ли да го уредиш? Добре. Имаш ли чист лист, Филип? Чудесно, благодаря ти. — Той се замисли малко, написа кратко послание и го сложи в чекмеджето на масичката. — А сега ме извини, но трябва да се връщам в офиса. — Некер стисна припряно ръката на търговеца и закрачи бързо през залите към изхода.

Когато Крамер чу външната врата да се затваря зад Некер, изведнъж осъзна, макар и да не бе за вярване, че неговият стар приятел дори не си направи труда да запита за цената на подаръка. Тази изключителна масичка щеше да му донесе още много приятни часове, докато той разказваше нейната история на редица възторжени клиенти, които щяха да й се удивляват, но които, като поразмисли, щяха да преценят, че не могат да си позволят да похарчат толкова милиони за такава малка вещ въпреки нейното великолепие и изящество. Тази скъпоценност бе изложена в неговия антикварен магазин само от преди два дни. Още никой в Париж не бе успял да я види, а сега пуф, и вече я няма. Заминава за Ню Йорк! Разбира се, той сам винаги казваше, че да купуваш най-хубавото е добра инвестиция, независимо от цената. Но в търговията продажбата има и своите недостатъци. Крамер се почувства като мъж, от когото бяха откраднали любимата жена, миг след като бе осъзнал, че я обича.

Но, от друга страна, колко хубаво бе да види своя приятел влюбен до забрава.