Джудит Кранц
Пролетна колекция (23)

23.

Осъзнавах, че съм затаила дъх, докато Джъстийн, Майк и аз водехме Ейприл и Джордан към асансьора, който щеше да ни отведе в подземието на „Риц“. Там на следващата вечер щеше да бъде представена пролетната колекция на Ломбарди. А тази вечер щеше да бъде репетицията с костюмите и двете момичета за първи път щяха да се озоват в компанията на топгърлите на света.

Денят се оказа дълъг, а трудната част едва сега започваше, след осем часа вечерта. На всичкото отгоре бяхме и закъснели, попречи ни една катастрофа по пътя, от която движението по Плас де ла Конкорд бе задръстено.

Струваше ми се, че са изминали години от днешната утрин, а не само няколко часа, когато настанихме Тинкър в нейната стая и се уверихме, че си е изяла и последната хапка от леката закуска. Когато се отбихме при нея за последен път, преди да напуснем „Плаца“, за да се отправим за „Риц“, тя се нахрани още веднъж и изглежда, че заспа. Том седеше на стола до нея и беше нащрек.

— Само каква услуга прави Некер на нашите момичета, като ги поставя наравно със суперзвездите — казах на Джъстийн днес следобед, след като тя току-що се бе върнала от схватката с Марко, изпълнена с онова необуздано чувство на задоволство, когато човек най-после е направил своето изключително представление. „Този садистичен малък мръсник няма да ни създава повече проблеми“ — каза ми тя. Сините й победоносни очи никога не са били толкова ярки, всеки косъм от русата й грива като че ли беше изпълнен със своя наелектризираща енергия и аз почувствах, че собственият ми дух се повдига с всяка нейна лъчезарна усмивка, в която се смесваха радост, смелост и гордост едновременно.

— Обърни внимание — Джъстийн внезапно стана сериозна, — Джи Ен нае звездите да представят пролетната колекция на Ломбарди. Пресата, която се занимава с модата, винаги очаква да види най-изявените момичета в най-големите ревюта. Но този жест, който лансира нашите три момичета, може да ги представи дори в по-лоша светлина — те ще изглеждат още по-неопитни на фона на световните топмодели.

— Погледни на нещата откъм другата им страна — насърчих я аз. — На фотографите и редакторите съвсем им е писнало от всички онези познати, предвидими звезди, те ще погледнат на нашите момичета наистина с добро око, та това са три свежи, непознати лица, които едва в последно време са популяризирани в масмедиите. Всяка една от тях е толкова хубава, колкото и супермоделите, само дето не е известна. Ти знаеш, че колкото по-горещо е едно момиче, толкова по възможно е да се превърне в легенда.

— Може би си права — отговори тя, изпълнена със съмнения.

— А може би ти си права — обзе ме мрачно настроение. — Но все пак, дори и нашите момичета да не грабнат вниманието на публиката, какво значение има това? Истинското състезание е само между тях. Другите са там просто за да показват облеклата. Така че защо да се забъркваме в едно такова чудо? Имаме просто една печеливша ситуация.

— Не вярвам в печеливши ситуации — каза ми тя и разтърси главата си гневно, инатът й взе връх в настроението. — Това е мит, един от онези изрази, които е лесно да изречеш и е толкова хубаво да ги приемеш за истина.

В този миг позвъниха от рецепцията и прекъснаха колебливите ни размисли, за да ни съобщят, че Габриел Д’Анжел е във фоайето и иска да се качи в стаята ни. Когато тя пристигна, видът й ни се стори прекалено лъскав в черните й одежди. Заяви, че е изпратена от Некер, за да бъде нашият ангел пазител от „Джи Ен“, докато свърши представлението на пролетната колекция. Вярвате или не, аз бях толкова нервна в този момент, че действително приветствах пронизителния поглед на нейните мънистени очички и на нахаканата по парижки маниер неотстъпчивост, въпреки че се питах с какво би могла да защити моите красавици от вероятността да бъдат засенчени от тиквеното съвършенство на Клаудии, Линди, Жасмини… Просто не можех да си представя.

— Е — каза Габриел, докато се здрависваше с Джъстийн, — аз се радвам, че най-после сте се оправили. Вашата болест като че ли ви е разкрасила до възбог.

— Антибиотиците често имат такъв ефект — отговори й спокойно Джъстийн.

— Как е бедната Тинкър?

— Спи спокойно.

— Дали е сигурно, че ще бъде утре добре?

— Ще бъде, напук на Ломбарди. Кой ще я замести тази вечер?

— За щастие, бившата манекенка на Марко. Тя все още е предана на мосю Некер.

— Не мога да разбера защо репетицията с костюмите започва толкова късно — изрази недоволството си Джъстийн.

— Осем часът вечерта е неподходящо време… ревюто може да продължи цяла нощ.

— В никакъв случай. „Риц“ не би ни позволил да наемем залата през деня. Те харчат луди пари за плувния басейн в рамките на двайсет и четири часа, а през седмицата на шоуто едва ли някой ще има възможност да се къпе там. Ние ще използваме салона за разкрасяване, за гардеробна и гримьорна, а той е близо до плувния басейн. Последните клиенти на хотела по график освобождават помещението в седем часа вечерта.

— Но какво ще стане с гостите на хотела, които искат да си оправят утре прическите?

— Утре „Риц“ е поел ангажимент да ги изпрати в „Александър“ с коли и шофьори, всичко е за сметка на „Джи Ен“. Преди месеци аз предложих подиумът да се монтира и генералната репетиция да се проведе на друго място, а не в хотела, но Марко държеше момичетата и костюмарите да свикнат с мястото, където ще бъдат следващата вечер.

— Поне в едно нещо да е прав — изръмжа Джъстийн.

— Имате ли идея по какъв друг начин може да се проведе ревюто освен по обичайния? — запита Габриел. — Обикновено едно шоу продължава четирийсет минути, струва около двеста хиляди долара и редакторите си отиват гладни. Нашето ще продължи по-малко от половин час и ще струва над половин милион долара.

— На нас не ни бе съобщено нищо за детайлите — каза Джъстийн заинтригувана, въпреки желанието си да остане равнодушна.

— Това е една вечер с официално облекло от най-изискан вид. Преди шоуто ще бъде сервирано шампанско с хайвер, след това ще има вечеря. Поканен е само каймакът на пресата и най-богатите клиенти. Обикновено се събират около две хиляди човека, утре вечер ще бъдат само триста плюс най-изявените фотографи, разбира се. Не забравяйте, че „Джи Ен“ е една от най-големите рекламни агенции в света. Няма редактор от голяма величина, който може да пренебрегне Ломбарди. Ние не даваме голяма гласност на събитието, но въпреки това медиите ще го отразят широко, след като мосю Некер пръска пари с толкова широка ръка.

— Ами самият подиум? — запита Джъстийн, на която не й се искаше да бъде въвлечена във финансовите дела на Некер.

— Екипът на Белоар и Джало ще започне монтажа тази вечер точно в седем. Първата им работа е да покрият басейна и да монтират подиума. Той ще представлява редица от концентрични кръгове, а банкетните маси ще са между тях, така че всеки от гостите ще бъде на първия ред.

— Белоар и Джало?

— Най-големите експерти по монтаж на постановъчните елементи: оборудване, осветление, декори, столове, подиум за музикантите, всичко, от което се нуждаем, за да превърнем всяко място в зала за изключително парти.

— Музиканти ли? — запитах учудена. — Не ползвате ли дискожокер?

— Скъпа моя Франки, ние не правим една обикновена парижка модна колекция, повечето от които се превръщат във вулгарни състезания. Лагерфелд наистина пусна миналия сезон нещо, наречено „Не искай този къс пенис“, и започна шоуто с един звукозапис на кресливата песен „Усили тази шибана музика!“.

Боже господи! — не можех да повярвам, че от елегантно изрисуваните устни на Габриел излизаха такива думи.

— Марко — продължи тя, без да трепне и косъм от лъскавата й прическа — реши, че не иска да прилича на никой друг в състезанието с онези глупави хора, които наричат себе си „звукозаписни стилисти“. Така че той убеди мосю Некер да доведе един оркестър, казва се „Чикаго“.

— Но те са американска рокгрупа от края на седемдесетте години — изненада се Джъстийн. — Защо тях?

— Те са любимите музиканти на Марко — отговори Габриел, свивайки рамене по начин, който показваше липсата на интерес от нейна страна в тази насока. — Той прикрепи към тях група от други музиканти, певци и група за акомпанимент. Възложи им да възпроизведат музика от трийсетте години. Ще има двайсет души музиканти, без да се броят вокалистите.

— И дрехите му ли са в стила на трийсетте? — запита Джъстийн. — Не очаквах от него да краде… да заимства от толкова далечно време.

— Не съм ги виждала — отговори рязко Габриел. — Той може да фабрикува и нов вид атомна бомба или да върне високите обувки с копчета. Обаче неговите думи, които внуши на отдела за връзки с обществеността, бяха: „пъстрота, свежест, очарование“.

— Вие не сте ги виждали? — запитахме с Джъстийн едновременно, защото и двете бяхме еднакво учудени.

— Марко беше твърде зает с творбите си, за да има време да ми покаже каквото и да е. Той не показва дрехи във „формативно положение“, освен на хора, запознати с дизайнерския процес.

— Ами ако вие не сте ги виждали, какво да кажат хората от връзки с обществеността? Те сигурно работят в неведение — казах, чувствайки симпатия към Габриел за първи път, откакто я познавах.

Тя вдигна рамене, за да изрази нещо от рода на: „Аз разбирам много добре, но какво мога да направя?“

— По целия свят само дузина дизайнери — горе-долу толкова са от значение. Отделът за социални връзки няма да реши дали Марко ще стане един от тях. Той възнамерява да играе с най-силните си карти, въпреки че не съм виждала дрехите.

— Искате да кажете, че те ще са просто изкушение? — запита предпазливо Джъстийн.

— Точно така — Габриел погледна към нея с нова оценка в погледа. — Съблазън. Какво друго би могло да бъде, след като за костюмите са похарчени толкова много пари, за да превърнат огромното пространство под „Риц“ в тераса на кафене под открито небе, заобиколено от хиляди разцъфнали черешови и ябълкови дървета? Марко призовава пролетта на една неясна, изцяло идеологизирана година между 1934 и 1936.

— Но никой не си спомня толкова далече в миналото — възпротивих се аз.

— Там е смисълът. Настоящето не е особено привлекателно, нали? Марко иска шоуто да бъде една въображаема година, през която никой няма причина да се тревожи за бъдещето или за поколението на миналото. Съблазънта ще започне, когато пресата влезе в хотела от студената нощ и открие, че във фоайето е избуяла пролетта.

— А имате ли представа, каква музика ще свири „Чикаго“ довечера? Нова музика в стила на трийсетте ли ще бъде?

— Не си смятала, че ще свирят оригинална музика, нали? — запита на свой ред Габриел, ужасена от идеята ми. — Не, само интерпретация, но аранжировката е оригинална. Марко не би поверил нещо толкова важно на тези музиканти — каза тя, изваждайки бележник от чантата си. — Тук има някои заглавия на мелодии от трийсетте години, които ще създават настроение в залата преди шоуто, и вие ще ми кажете оригинални ли са те: „Харесва ми да те гледам“, „Не е ли хубав денят… за да останем под дъжда“, „Имам настроение за любов“, „Синя луна“, „Всичко, което правя, е да мечтая за теб“, „Моят романс“…

— Спри! — извика Джъстийн, заливайки се в смях. Дори Габриел се смееше. — Ние схванахме идеята. Старомодното и сантименталното са цял ад. Ако хората не са подготвени или не са в подходящо настроение, нищо няма да излезе. Така че вие ще имате едно зашеметяващо копие на Париж в една никога несъществуваща пролет, музика от апогея на холивудските музиканти, един банкет, организиран от „Риц“, всички топмодели на света… Марко няма да може да каже, че не са харесали неговите костюми, защото не са били представени с максимум „шмалтц“ — сладникаво-сантиментална музика, литература и т.н.

Габриел ме погледна въпросително.

— Кокоша мас — обясних аз, но тя все още изглеждаше озадачена.

— Това е друга дума за очарование — добави Джъстийн.

— Мислех си, че говоря перфектно английски — промърмори гостенката. — Пилешка мас? Идиом, така ли?

— Да, силно идиоматичен израз — уверих я аз. — Човек трябва да го усеща — в момент като този ми се изясни, че не е толкова трудно да разбера защо френските дизайнери на дрехи всъщност губят четири милиона долара на година.

— Но за късмет — напомни ми Габриел — тази нощ е първата крачка към парфюма „Ломбарди“. А парфюмът ще печели по седем, седем и половина милиона долара на година. Мосю Некер планира нещата за много години напред.

Този разговор беше скоро прекъснат от Джордан и Ейприл, които почукаха на вратата на стаята ни, веднага след тях се появиха Майк и Мод. Видът на момичетата показваше ясно обзелата ги треска преди откриването на шоуто.

— Какво да правим до часа на репетицията? — запита направо Джордан. — Взехме по една вана, лежахме във водата, докато кожата на краката ни набъбна, направихме си по два пъти педикюр, кола маска, измихме си косите и сега се страхуваме да оформим с пинсета веждите си, защото сигурно няма да се спрем, преди да отскубнем и последното косъмче.

— Има повече от два часа до мига, в който трябва да тръгнем за „Риц“. — Ейприл изглеждаше измъчена. — Не съм яла цял ден. Лошо ми е от глад, но ме е страх да не повърна, ако хапна нещо.

— Имам една идея — каза Майк. — Играете ли покер? Не? Само аз, Мод и Франки ли? Е, тогава ние ще научим останалите по време на играта. След това ще играем на пари, докато стане време за тръгване.

Джъстийн ме побутна с лакът в знак на одобрение, което без съмнение означаваше „добре си се справила“. Аз не благоволих да обсъждам тази очевидна истина, а извиках рум сървис и помолих да ни донесат карти за игра и поднос с храна. Следващите два часа минаха неусетно, както можеше да се очаква от една бърза, ненапрегната и до голяма степен необичайна игра на покер. Скоро всеки един от нас се успокои достатъчно, за да може да похапне, а Джордан, която твърдеше, че е новак в толкова много неща, спечели с последната ръка триста долара. Майк седеше до мене и от време на време ни щракаше с фотоапарата, когато не се опитваше да поглежда в картите ми.

— Стига си шикалкавил! — възроптах накрая.

— Но твоите карти са мои карти, скъпа. Делим по равно. Искаш ли да видиш моите?

— Така ли ставало?

— Разбира се.

Бях готова да си взема една пика от неговите, подведена от усмивката му и от начина, по който очите му проблясваха от удоволствие, когато ме гледаше, но Мод ни залови и сложи край на играта.

Сега дори споменът за това забавление беше почти забравен. Мод и Габриел влязоха в малкия асансьор на „Риц“ пред нас, Майк, Джъстийн и аз застанахме отзад, а Джордан и Ейприл стояха отпред — с изправени гърбове и рамене, вдигнати високо изящни глави над изисканите шии, изглеждаха спокойни, напълно хладнокръвни. Различаваха се само по цвета на косите — тъмните херувимски къдрици на Джордан и платинения тип на Ейприл. Внезапно фотоапаратът на Майк изщрака бързо и аз видях онова, което той бе вече снимал: двете момичета се държаха за ръце толкова здраво, че сигурно изпитваха болка от тази хватка.

— Безсърдечен канибал! — просъсках по него.

— Вероятно снимка за корицата — изсъска ми той в отговор и направи още една снимка, докато вратата на асансьора се отваряше.

— Хайде, момиче! — Джордан окуражи с внезапната си усмивка Ейприл и двете направиха крачка напред, все още хванати за ръце, към задимената от дантелата на цигарения дим бяло-розова мраморна рецепция. В дъното се виждаха редиците тънко позлатени столове, три манекенки — толкова известни, че можеха да бъдат разпознати само по една черта на лицето — и дузина работници в черни дрехи, които бяха или от екипа на Белоар и Джало, или хората, които обличат момичетата при смяната на тоалетите.

— Какво ще правим сега? — запитах Габриел.

— Момичетата трябва да се обадят на Марко, за да знае, че са тука. Аз ще поема грижата за тях.

— Не, Габриел, аз ще се грижа за тях — реагира бързо Джъстийн.

— Никой, който не е необходим за шоуто, няма да бъде допуснат зад кулисите, а ти не участваш директно в представянето на пролетната колекция. Тази вечер ще бъде цяла лудница. Съжалявам, но ти ще трябва да останеш тук, Джъстийн. Мисля, че разбираш това.

— Няма да го бъде, Габриел. Ще бъда с момичетата, както и Франки. Те имат нужда от нас. Разбира се, Майк и Мод трябва да бъдат навсякъде.

— Майк и Мод да. Но що се отнася до тебе и Франки, това е абсолютно невъзможно.

— Защо не отидеш да попиташ Марко?

Минута по-късно Габриел се върна. Изглеждаше безкрайно учудена.

— Той каза, че вие сте добре дошли навсякъде, само да не му пречите. Съжалявам, Джъстийн, аз не знаех, че за вас двете се прави изключение.

— Това е добре, че не знаеш. Хайде всички да тръгваме. Майк, помни, не трябва да снимаш мис Шифър гола, та дори и по бельо. Тя може да бъде уловена в някой миг, който не може да скрие, но не може да си го позволим, щом не й се плаща. Това е правилото.

— О, каква глупост! — простена моят любим.

Когато оркестър „Чикаго“ изсвири първите акорди от версия на „Светията“, почувствах на мига, че ме обзема блаженство. Мелодията беше силно синкопирана, ритъмът — ускорен и толкова подчертан, че човек не може да не го усети. Музиката съдържаше нещо от истинската есенция на очакването, беше жива, ярка, звучеше забавно. Всички хора започнаха да се усмихват, жестикулирайки толкова естествено, колкото едно дете, когато се почесва след ухапването на комар. Джордан поведе Ейприл с лека танцова стъпка.

— Не е толкова лош този „Чикаго“ — каза Габриел с интонация, която изразяваше пълно одобрение.

Ние си пробихме път към големия салон за разкрасяване, който ни вършеше много добра работа като едно импровизирано помещение за преобличане, защото огромният плот от бежов мрамор осигуряваше място за работа на гримьорите и на фризьорите, там те бяха подредили пособията си. Светлината беше ослепителна. След като всички кожени столове бяха заменени с банкетни, се отвори място за костюмиерите и за момичетата, където те можеха да се преобличат.

Когато нашата група се появи на вратата, аз разбрах, че на човек може да му спре дъхът от колективното присъствие на толкова много световни модели. В този момент те не вдигаха врява, не се катереха една връз друга, не се точеха към и извън „Лоринг Моудел Мениджмънт“. Всяка сама за себе си, както бях свикнала да ги виждам. В този момент на танца, те се скупчваха една до друга в един облак от нарастващо чувство за стойност, който повдигаше духа им до N-та степен. Те се хвърлиха като една в напрегнатата атмосфера на посвещение в себепроникването, което дълбоко осъзнаваха като една голяма привилегия, но тук всяка участваше с равен дял. Те разбираха собственото си величие, което се заключаваше в ужасно прост факт, — в този изключителен миг, те бяха избраничките на избраните, те бяха миропомазаните. С чувството, че другите жени зависят само от тях. Лицата им, независимо от младостта носеха печата на толкова много фантазия, че да преминеш през залата, пълна с топмодели, беше десет пъти по-вълнуващо в сравнение с вероятността да се окажеш зад кулисите в нощта, в която се получават Оскарите.

— Ейприл! Джордан! Стига сте зяпали! — извика Джъстийн на момичетата. — След шест месеца и двете ще бъдете толкова обременени от всичко това, колкото и те сега. Не усещате ли, че мислят само за „още един ден, още един долар“?

— Добре казано, шефе — промълви Джордан, която не можеше да откъсне очи от момичетата.

А те бяха насядали като в харем — полузагърнати в пеньоарите си от хотел „Риц“, бъбрейки оживено или интимно по клетъчните си телефони, вдигнали оголените си крака по столовете, като че ли около тях няма други хора; отпиваха от бутилките кока-кола и вода „Евиан“. Взираха се в лака на ноктите на краката си; извиваха миглите на клепачите си или наблюдаваха почти незабележимите венички в бялото на очите си; малка част от тях четяха булевардни книжки, като няколко имаха очила. Отделни групички се събираха, за да поклюкарстват шепнешком — по всичко си личеше, че нито една от тях не се интересува от облеклата, които ще показва на ревюто. След като получаваха тройно повече пари, за да покажат колекцията на един неизвестен дизайнер, човек можеше да проумее защо целият този екип беше едно бедствие. Имаше момичета, които палеха цигари, други, които допушваха, и трети, които бяха обгърнати в облаци дим. За хиляден път благослових късмета си, че трябва да придружавам три непушачки. Група момичета се обърнаха, за да помахат на Майк, няколко поздравиха Джъстийн, но очите им оставаха празни, когато погледите им попадаха на Ейприл и Джордан. Ние сме оригинален екип от Бродуей, като че ли изразяваха равнодушието си те, ние сме вътре, а вие сте вън, гледайте да не сгрешите, вие двете сте една двойка дубльорки, наети само за един-единствен номер в този ден.

— Къде е Ломбарди? — настоя да разбере Джъстийн.

— Вероятно е там — каза Майк.

Той посочи групата от шестте топмодели, които се бяха наредили с гръб към нас, а масата скриваше краката ми. От нашето място изглеждаше, че те носят еднакви сака, плътно по тялото, малки рамене, пристегнати с коланче в кръста, ушити от чудесен хиацинтен вълнен плат.

Джъстийн поведе момичетата към Марко, обгърнала раменете им.

— Джордан и Ейприл са тук — каза му тя, когато той седна зад една маса, покрита с аксесоари.

— Те закъсняха. — Той не си направи труда да я погледне.

— Парижки трафик — отговори Джъстийн без извинение в гласа.

— Заведи ги при костюмиерите им. Сложете шапките — заповяда в следващия миг Марко, обръщайки се към помощниците си. Наблюдавах ги как нагласяват малките, фантастични зелени плюшени шапчици на шест от най-скъпо платените глави в света. Всяка шапчица беше закичена с по една бяла роза, а полите на момичетата стигаха до глезените. Полите бяха скроени във формата на буквата „А“. Всяко едно от момичетата носеше прозрачен бежов панталон, опънат по бедрата, и еднакви черни кожени обувки със среден ток. Невъзможно бе да се каже, че една дължина е по-представителна или по-модерна от друга. Марко се изправи и дръпна силно полата на Кейт Мос. Дрехата стигаше до коленете на момичето.

— Божествено — поздрави я Ломбарди.

— Той дори не ни погледна — изплака Ейприл, щом си пробихме път през тълпата. — Дори не ни каза едно здравейте.

— Това няма нищо общо с вас — увери я Джъстийн. — Той ще дойде насам. — Тази идея с различните дължини не е глупава — обърна се тя към мен ядосана, но все пак честна в коментара си.

— Изчакваме в неудобно положение — изръмжах аз, но трябваше да призная, че ако журналистите, които се занимават с мода, все още смятат дължината на полите за подходяща тема, Марко току-що бе направил едно съдбовно изказване, което бе твърде убедително, за да не го забележат медиите.

Най-накрая стигнахме до две редици с дрехи, на които върху картонена табелка бяха написани имената на Джордан и Ейприл. Момичетата, изгубили търпение, се нахвърлиха върху дрехите, без да обръщат внимание на объркания, протестиращ костюмиер. Те се скупчиха около закачалките като кученца, които търсят храна, възклицаваха от възторг, виковете им на одобрение ставаха все по-гръмки и по-гръмки, докато Майк ги фотографираше в ролята на луди клиентки в някой филм.

— Момичета, за бога! — възпротиви се Джъстийн. — Овладейте се!

— Погледни това! — изпищя Ейприл. — Едно наметало от мохер в огненочервено, обвезано с бледорозов сатен, и рокля, която подхожда на подплатата му… луда съм по тях!

— Намерих обратния вариант — наметало в розово, а роклята в червено! — възкликна Джордан.

— Хей, хей! — изкрещя в следващия миг Ейприл и вдигна една бална рокля от лилав сатен, с широки поли, с шоколадов колан и прилепващо до тялото болеро, покрито с шоколадов блясък. Една рокля, достойна за някоя млада София Лорен.

— И аз я имам същата — задъха се от вълнение Джордан, размахвайки закачалка, на която висеше същата рокля в убито кафяво, а коланът тук бе лилав, болерото проблясваше в лавандулови пайети. — Ние с тебе близначки ли сме?

— Не зная. Ау, жакет като за принцеса, жакет като за принцеса — изпищя отново Ейприл, показвайки един ярко блестящ, надиплен с басти, закопчан жакет, лек като перце, от тъмносив фланелен плат и бяла копринена рокля с едно оголено рамо. — Става и за сватбено облекло… Джордан, ами ти?

— Същият жакет от ябълковозелен туид, рокля с презрамка само на едното рамо от бледооранжева органза… погледни този жълт кадифен жакет върху рокля от бледорозов шифон… рокля за коктейли… съблазнително! Но кадифе за пролетта?!… И все пак намерен е точният нюанс на жълтото? Джъстийн, не е ли това съвършен цвят, или греша?

— Дай ми да го премеря — помоли Джъстийн, събличайки веднага собственото си сако.

— Няма начин. Ще го изцапаш… ето ти едно в небесносиньо, то е почти същата кройка. — Джордан хвърли кадифеното сако ловко към Джъстийн и се спусна стремително напред към закачалките с облекла в ярки, весели цветове, натрупани на нейната редица. Сякаш имаше точно една минута, за да изживее остатъка от живота си. — Погледни само, погледни, всяка рокля има свое наметало или жакет, всяка рокля за коктейл или всяка бална рокля си има по едно дълго наметало или жакет, болеро… Някой най-накрая разбра, че на жените им харесва да прекарват по-голямата част от живота си в гиздене. О, господи! Погледни това!

Джордан сграбчи една от балните рокли, ушита от тафта в шотландско каре с половин дузина пастелни цветове.

— Поли обръчи! Господ да ми е на помощ! И кепе. Виждали ли сте някога по-великолепно розово, о, това е наметало, извезано с шотландско каре. — Тя разпери наметалото около раменете си, сгуши се в хралупата на качулката и погледна игриво в огледалото: — Никога няма да сваля това наметало, на никого няма да го отстъпя!

Скоро цялата гардеробна се изпълни с възторзите на момичетата, от възгласите на удивление и разочарование; при вида на дрехи в рядко срещаното сиво, морскосиньо или черно, тяхното високомерие изчезна, прогонено от ентусиазма, който лъхаше от великолепието, скрито в градина от чисти, наситени пролетни цветове.

— Момичета! — извика Марко, изправяйки се от мястото си. — Не разменяйте дрехите! Не пробвайте чужди дрехи! Спрете незабавно! Ако се държите добре, обещавам ви, че веднага след като свършат снимките, аз ще ви ги дам, да се радват сърцата ви. Има достатъчно от моето съвършено розово за всички, достатъчно жълто нарцисово, достатъчно свежо зелено, достатъчно бяло в ябълков цвят… поставете закачалките отново по местата им незабавно! Обърнете внимание на костюмиерите си. А сега искам Карин, Кейт и Шалом да облекат своите първи костюми, при това да го направят по-бързо.

— Тази дреха ме подлудява — прошепна Джъстийн в ухото ми, докато се навърташе около лилавата бална рокля от шифон сред тоалетите на Джордан. — Момичетата са му казали всичко, от което той се нуждае, за да успее. Никой не е осигурен така с дрехи, както те — тя се уви в наметалото с качулката. — Как изглеждам? Аз ли съм това, или не съм?

Не можех да й отговоря, защото бях прекалено заета, мерех костюма на Ейприл за коктейл, изработен от сатен в морскосиньо с бяла яка и ревери.