Джудит Кранц
Пролетна колекция (21)

21.

Джъстийн изгледа втренчено телефонната слушалка в ръката си, като че ли благодарение на разума си щеше да премахне потока от думи, който току-що се изля оттам. За да спечели време, тя насила съсредоточи вниманието си върху факта, че Франки не я остави да каже и дума и затвори телефона. По-точно тръшна проклетата слушалка с все сила. Каква неочаквана, открита проява на бунт, немислимо грубо поведение спрямо нея. Ха! Значи така се отплаща за това, че тя направи всичко за нея! Дай на някоя жена работа, повишавай я в службата, остави я да пропълзи в сърцето ти, да стане твоя първа помощничка, позволи й да те замества, уреди й пътешествие до Париж, купи й цял гардероб нови модерни дрехи, дай й възможност да привлече един мъж, който в противен случай не би я погледнал, и тогава ще разбереш каква отровна неблагодарница е тя. Накрая вирва нос и се смята за толкова всемогъща, че се самозабравя и започва да се разпорежда като дукеса: „Стягай багажа си!“… „Ще изпратя кола да те посрещне!“ Я виж ти!

Въпреки всичко, дори и умението на Джъстийн да не се съобразява с някои неща не можеше да задържи нейното внимание изцяло върху Франки, макар това да й доставяше известно удовлетворение. Скоро тя бе принудена да обмисли цялата информация от Париж. Твърдението, че Ейприл се е превърнала в каквато и да е курва, й се стори абсурдно. Франки само подозираше, че може би нещо тревожи Тинкър. Ломбарди стоеше мирен настрана…

Истинската причина за тревога идваше единствено от Дарт Бенедикт.

— Филис — Джъстийн се обади по интеркома на секретарката си, — искам билет за следващия „Конкорд“ до Париж, а ако нямат, им кажи, че ще седна между редовете или ще пътувам в кабинките за багаж като куче.

Дарт Бенедикт. Как можа да не се сети каква ще е реакцията му? Какво друго можеше да прави в Париж този шибан престъпник дни преди началото на ревюто, освен да се опитва да открадне нейните момичета? Колко ли от тези в Ню Йорк е успял да подмами, да се добере до тях, момичета, които не са имали смелостта да й кажат, че напускат кораба? Ами букърите й? Коя ли от тях прави копия на всичките компютърни файлове с безценна информация, за да се измъкне тихичко с тях някоя нощ? Притежава ли тя изобщо все още агенция, или всичко е пред провал? И не е ли вината изцяло нейна?

Ако не беше дала на Дарт да разбере, че знае много добре за неговите отвратителни обедни оргии, ако го беше подлъгала, преструвайки се, че е поласкана от желанието му да работят заедно, ако му беше казала, че ще поговори със своите финансови съветници за предложението му и тогава ще даде отговор, нямаше да се случи нищо лошо.

Дарт щеше да се държи с нея изключително мило месеци наред… тя можеше до безкрай да подрежда нещата в своя полза само ако беше малко по-съобразителна. Но не, тя трябваше да му изтъкне, че е толкова непреклонна, колкото и той. Да му втълпи, че е твърде независима, за да се обединява с неговата агенция, да го предизвика. В онзи ден, изглежда, имаше в главата си пихтия вместо мозък. И стана така не заради самия Дарт, а заради Ейдън. Но, общо взето, спречкването й с Ейдън бе по вина на Некер. Ето че Некер отново навлизаше в нейния свят. И ако на Франки, тази нафукана, самонадеяна кучка, можеше да се вярва, в което нямаше съмнение, Некер й бе направил огромна услуга.

Добре, помисли си Джъстийн, това е моментът да размисли какви възможности има. Хладнокръвно, безстрастно, без да й мигне окото. „Време за избор“ — изписа тя върху един лист. След което продължи: „Първа възможност“, и подчерта думите. Но после остана известно време неподвижна, измъчвана от съмнения. Не, може би ще е по-лесно да напише кое не бива да прави.

— Имаш последното място за утрешния „Конкорд“ — прозвуча гласът на Филис по интеркома. — И още нещо, пет момичета искат да се срещнат с теб, имат проблеми със своите ангажименти, които букърите не могат да изгладят.

— Кажи им да почакат половин час. Разчиствам бюрото си — отговори Джъстийн, надвесена над листа.

Невъзможно е:

1. Да остана в Ню Йорк със заровена в пясъка глава, докато в Париж се провежда ревюто.

2. Да попреча на момичетата да изслушат предложенията на Бенедикт. Да ги затворя.

3. Да не се срещам изобщо с Некер, докато съм в Париж. Да стана невидима.

4. Да не споделя апартамента на Франки, за да не слушам глупостите й за Майк Арън.

5. Да отправям молитви за избавление.

Списъкът не е дълъг, реши Джъстийн, след като го прочете. Четвъртата и петата точка бяха единствените, които можеха да бъдат задраскани. За нещастие трябваше да си признае, че дрънканиците на Франки за нейния изневиделица връхлетял я любовен роман бяха единственото нещо, което тя наистина искаше да чуе в Париж. А молитвите са винаги нещо хубаво, особено в сегашния случай.

А коя е единствената, ясна, очевидна, светла възможност пред нея, без да се налага да я издирва? Джъстийн скъса листа и го захвърли в коша за боклук. На следващия лист написа само две думи:

„ДА СЕ ОБАДЯ НА ЕЙДЪН“

И така, каза си тя, издигайки мислено ръце към небето, какво друго й остава да направи? След като не може да управлява своята агенция, то поне да се постарае да управлява живота си, особено след като вече знае, че не може да издържи и един ден, без да разговаря с него. Няма смисъл, светът край нея се разпада, защо да се лишава от гласа на Ейдън?

Набра телефонния му номер, който в момента даваше свободно, и каза на Филис да изпраща момичетата при нея едно по едно. Тъкмо изясняваше конфликтите по ангажиментите на второто момиче, и Филис й предаде, че Ейдън Хендерсън е на телефона.

— О, Джоузи, би ли ме извинила за минута, обажда се моят непоносим предприемач. А аз ще бъда с него доста неучтива.

Щом момичето излезе от кабинета й, тя вдигна слушалката:

— Здрасти — поздрави тя приветливо.

— Ако не ми се беше обадила днес — Ейдън не си направи труда да скрие радостта си, — имах намерение да дойда при теб и да те измъкна за косите оттам. Как щеше да го приемеш?

— Притеснявах се да не се случи нещо подобно и ти позвъних. Нали трябва да си пазя репутацията — отвърна тя спокойно и усети, че товарът в гърдите й се изпари.

— Все още не съм се отказал от решението си, освен ако не се съгласиш да се срещнем след работа.

— Да не би да ме заплашваш?

— Можеш да си напълно сигурна.

— Тогава се предавам. Според дзенбудизма това означава, че аз печеля. Затова ти се обадих първа. Нещо като дзенбудизъм по телефона.

— Аз умея да губя. Къде искаш да хапнем?

— Ами… сега вече, след като моят котел работи, можем да вечеряме у дома, в моята кухня.

— Да, удобно е — съгласи се той. — Какво да донеса?

— Нямам никаква храна в хладилника. Ето ти го и първото правило за храна според дзенбудизма. Донеси всичко, което ти се иска… Нали знаеш приказката: „На гладния студент господ му праща храната.“ Защо не купиш малко калмари, солено-сладко свинско, ориз, задушен със зеленчуци, руло с яйца, онези пушени ребра, нали ги знаеш, горчица и цял тон сос от патица, разбира се.

— От къде знаеш, че специалитетите на американизираната китайска кухня са предпочитани в последно време? Доста добре си осведомена. Да дойда в седем?

— Какво ще кажеш за шест и половина?

— Аз бих казал шест.

— Страхотно. Хайде, ще се видим тогава.

— Бай.

Джъстийн не можеше да помръдне от мястото си, по лицето й се стичаха неудържими радостни сълзи. Тя позвъни по интеркома на Джоузи да влезе.

— Джъстийн! — възкликна момичето удивено. — Той ли те разстрои така?

— Не. Аз го сложих на мястото му — възпротиви се тя. — Но нали ги знаеш предприемачите какви са, живи дяволи, до последния.

— Да, знам ги. Така ги нарича и мама. Не можеш да живееш с тях, но не можеш да живееш и без тях.

— Съвършено правилно.

 

 

— Ти не си забравил дори курабийките! Когато в китайските ресторанти престанаха да сервират курабийки, всичко тръгна на провал. Ейдън, ти си цял подарък за пазаруване.

— Хей, един мъж трябва да прави онова, което му се полага.

— Добре, но какво мислиш?… Аз говорих през цялото време на вечерята, а ти само кимаше от време на време. Ням като психиатър, той поне не дъвче.

— Питаш какво е мнението ми за ситуацията, в която се намираш, или искаш съвет от мен?

— Естествено е да очаквам някаква реакция, мнението ти и няколко думи поне. — Тонът на Джъстийн издаваше нейното раздразнение. Тя му каза всичко, всичките си тайни до една, и очакваше от него нещо повече от това учудено повдигане на веждите и безмълвно поклащане на главата. От тях не можеше да разбере какво е отношението му. — Ясно е, че се налага да замина за Париж, но какво ли ще предприеме Некер, докато съм там? Ти какво би направил?

— Ти наистина ли искаш да знаеш какво бих направил аз, честно, дори и мнението ми да не ти хареса? С ясното съзнание, че аз не съм живял твоя живот и не съм познавал майка ти?

— Точно така.

— Преди всичко не бих се забърквал в такава каша. Бих оставил грешките на майка си и баща си там, където им е мястото — в миналото. И бих отговарял на писмата на баща си, бих се запознал с него и бих взел решение как да постъпвам с него, без да продължавам войната на покойната си майка срещу него.

— След дъжд качулка! Типично за мъжете! — избухна Джъстийн възмутена.

— Ти ме попита — отговори той меко.

— Какво искаш да кажеш с това „грешките на майка си“… да не би да обвиняваш моята майка за това, че е забременяла?

— Не бъди глупава. Не я обвинявам и за това, че в началото не му е казала за тебе. Той я е изоставил. Какво друго е могла да направи? Но по-късно, щом е разбрала къде е и какъв е, мисля, че е могла да се опита да ви срещне.

— Заради парите му ли? — не можеше да повярва Джъстийн.

— Заради самите отношения, любима. Ти би имала баща по време на детството си. Тя би трябвало да преглътне своята гордост колкото може по-скоро, не да те стиска само за себе си като свое лично съкровище и да те държи далеч от Некер за отмъщение.

— Но моята майка е имала нужда поне от някакво отмъщение, Ейдън. Ти не прощаваш нищо на човешката природа. Тя е дала толкова много от себе си, тя е постъпила изключително смело, справила се е с невероятна трудност, като ме е отгледала сама.

— Нейното отмъщение не е честно спрямо теб. Ако твоята майка не беше умряла, ти все още нямаше да знаеш, че имаш баща.

— Не било честно! О, това е такава извратена представа и нейния начин на живот! Ти изобщо не я познаваш, тя се бе посветила на мен, не разбираш ли? — извика Джъстийн, раздразнението й нарастваше все повече и повече от това, че той не зачита заслугите на майка й.

— Кой е казал, че една майка е длъжна да посвети своя живот на децата си? Голяма част от него да, но не и целия си живот. Джъстийн, погледни ме, мисля, че твоята майка се е справяла твърде добре с работата си за човек, който не изпитва удоволствие от нея. Аз зная колко много обичаш ти своята работа. Обзалагам се, че в това отношение ти си точно нейно копие. Тя непрекъснато е работела, а в тези нейни задължения не е била включена грижата за тебе. Мисля, че майка ти е била упорита, прекалено упорита, за сметка на твоето добро.

— Но не разбираш ли колко предана е била, за да ми осигури всичко?

— Джъстийн, аз разбирам защо е останала сама с тебе. — Ейдън не се отказваше от своята гледна точка. — Помисли, ако тя е била в състояние да проумее, че трябва да ти даде възможност да живееш и с баща си, тя би се освободила до известна степен. Кой знае, може би е щяла да се реши отново да се омъжи, дори да има още деца? Но тя е избрала да избягва всички възможности за нормален, естествен човешки живот. В едно нещо съм сигурен, за тебе щеше да е по-добре да си имаш баща. В цялата тази върволица от нещастни събития, единственият човек, за чието щастие ме е грижа, си ти.

— Ти правиш много пресилено предположение… според теб, Некер би ме искал през всичките тези години, в които жена му е била жива. Аз можех да му бъда истински товар.

— А ти допускаш, че той не би желал да си с него — този мъж, който няма друго дете освен тебе? Така или иначе твоята майка е трябвало да му даде възможност да те опознае, да му съобщи, че ти съществуваш. А после, ако той не отговори, никога да не ти казва за него.

— О, ти ме побъркваш! — извика Джъстийн.

— Само казвам какво мисля, защото ме помоли.

— Противна ми е тази твоя логика и чувствителност, и упоритост, които събират нещата в един куп и ги разглеждат от двете страни, сякаш те са равни. Толкова типична мъжка реакция. Тебе не те трогва човешкото, ти нямаш никакво въображение, никакви чувства! — вбеси се Джъстийн. — Ако светът остане в ръцете на такива хора като теб, няма да има нито драми, нито трагедии, никакви конфликти, ти ще разрешаваш всички проблеми като едно и едно прави две.

— Но това наистина е така. Винаги едно и едно прави две. Още една лудост в света на хората, която не може да бъде променена.

— О, предавам се. Няма да приказвам с теб повече на тази тема. Ти не си виждал майка ми и няма откъде да я познаваш, няма как да разбереш колко чудесна жена беше тя. Ти виждаш само недостатъците. Да оставим това, ами ти все още не си ми дал никакъв съвет какво да правя в Париж, а аз държа преди всичко да чуя съвета ти.

— Там ще бъдеш сама. Всеки, който решава да върне писалището на мадам Помпадур, може самостоятелно да се справи с един малък проблем като бъдещите му взаимоотношения със своя отдавна изчезнал баща.

— Как разбра на кого е принадлежала масичката за писане? — сепна се тя и очите й се разшириха от учудване.

— Аз направих издирвания, ръководейки се от украсата и покритието. Не можах да устоя на изкушението. Жената с най-забележителния вкус в историята на цяла Франция е притежавала тази изключително ценна вещ.

— Питам се… дали тя го е използвала?

— Тя е била владетелка на редица замъци, маркиза Дьо Помпадур е била страстна колекционерка, притежавала е толкова много ценни предмети, колкото три кралици, взети заедно. Но аз имам чувство, че е държала тази неповторима масичка в своята спалня.

— Наистина ли?

— Усетих по тялото си пламенните вибрации на една истинска спалня, когато се докоснах до писалището. Някакво тайнство.

— Така ли?

— Да. И дори нещо много по-съдбовно. Докато работех по тръбите в твоята баня, минавах понякога през твоята спалня, а там има един ъгъл точно за размерите на тази неповторима масичка, място, което просто плаче за малък кът, където да седнеш и да ми пишеш любовни писма посред нощ.

— И от какъв зор трябва да го правя? — настоя Джъстийн.

— Защото си много мила. Погледни сега, ето как стоят нещата: ти се събуждаш през нощта и ме виждаш да спя щастлив до теб, тогава те обзема онова страстно желание да ми кажеш колко много ме обичаш, но разбираш, че аз трябва да се наспя, защото на сутринта ще ставам рано. И така единственият начин, по който можеш да изразиш обичта си, е да ми напишеш писмо и да го оставиш до самобръсначката ми.

— Каква трогателна фантазия.

— Това не е фантазия, Джъстийн — отговори Ейдън, поклащайки сериозно глава. — Сега ще ти покажа точно мястото в спалнята ти и ако можеш да ми се закълнеш, че то не плаче за едно малко писалище, аз ще… аз ще…

— Какво ще?

— Аз ще ти направя още едно питие „Изгревът на текила“. Още сега.

— Изкушаваш ме — омекна Джъстийн, когато го погледна.

Ейдън седеше до нея толкова искрен и обнадежден. Такъв един… страхотен. Да, страхотен е точната дума. И красив. Да се разтопи сърцето ти от красотата му, сигурно неговият счупен нос му придава толкова чар. И очите му. Как може да са по-яркосини дори и от нейните? Той е мъжествен, краката й се подкосяват от фигурата му, а на всичкото отгоре е и вкусен… не, така не може! Няма да тръгне отново по онзи познат път, щом двамата се съберат… не и тази нощ. Нали му се обади днес първа, припомни си тя строго. Една жена трябва да има гордост. Гордостта е много важно нещо, най-важното е тя, мъжете уважават жените, които се държат на положение.

— Не съм си приготвила багажа — каза Джъстийн решително, — а утре заминавам за Париж. Не мога да пия и да си стягам багажа в едно и също време.

— Колко ти трябва да се приготвиш?

— О, божичко, кой знае? Париж с всички онези модерни хора, не мога просто да нахвърлям нещата си в куфара, както правят по филмите. Трябва да се съсредоточа, да поразмисля, да избера предимно черни дрехи — бърбореше несвързано Джъстийн. — После да приготвя обувките си, моя несесер… спрей за коса… витамини… антихистамини…

— Да ти кажа ли какво ще направя? Аз ще дойда и ще ти помогна. Ти ще си събереш мислите, аз ще направя списък на вещите, след като решиш какво ще вземеш. Не можеш да се мериш с мен по сръчност при подреждането. Ще сгъна дрехите така, че да не се смачкат. Когато приготвим куфара ти, ще проверя всичко по списъка. Ще те стегна за половин час.

— Никога досега през целия ми живот не съм си приготвяла багажа за половин час, дори и за почивните дни.

— Никога, никога… Но си нямала толкова приятна причина да се справиш с багажа си по-бързо? Защото, както разбираш, после аз възнамерявам да те налюбя.

— О! — Джъстийн бе зашеметена, не се сещаше за нищо друго освен отново за гордостта. Но гордостта не е ли нещо като грях?

— Не искаш ли?

— А можем ли да започнем с това? — запита тя, смеейки се, и го целуна поривисто. Гордостта сега не е като някогашната, както и да се нарича. — И да стегнем багажа по-късно? — Джъстийн скочи бързо от мястото си, сграбчи ръката на Ейдън и се затича по стъпалата, които водеха към спалнята.

— Има хляб в твоето предложение — отбеляза той, докато двамата взимаха стъпалата по две наведнъж. — Ти си права за мене, аз наистина гледам на света прекалено много откъм логиката. Може би едно и едно не прави непременно две. Хей, я виж колко хубаво и топло е в твоята спалня. Мисля, че ще взема да се съблека.

— Аз наистина се чувствам много по-добре, след като си поговорихме, макар ти да не ми каза какво да правя — чуваше се гласът на Джъстийн от банята, където тя се събличаше с треперещи от желание ръце, а после грациозно като сирена се плъзна в леглото и го повика с ръка.

— Не, няма да те съветвам нищо — потвърди решението си Ейдън, като се притисна до нея без всякакви церемонии. Гледаше я така пламенно, с нескрита, безрезервна нежност, че тя потрепери и притвори очи. — А от друга страна, ще помислиш ли над предложението ми да се омъжиш за мене?

— Аз мисля… вероятно… може би… бих могла. — Джъстийн зарови лицето си в шията му, така че той не успя да види удивената й физиономия. — Бих могла да обмисля, толкова засега.

— Колко време ти е нужно, за да решиш?

— О, аз реших вече — гласът й дори не трепна, прозвуча учудващо небрежно, защото годините на страх и недоверие към всеки един мъж рухнаха за секунди, нейната увереност в абсолютната й правота измести доскорошната здраво изградена защита.

— Джъстийн!

— Ще ти кажа по-късно — усмихна се тя, колкото да го вбеси с последния миг на моминското си колебание. Ейдън бе изградил своя непоколебима крепост точно в непреклонното й сърце.

— Кога?

— Сигурно ще се появи някой подходящ момент… може би когато се опознаем по-добре, може би когато Руфъс е готов да те дели с мене.

— Джъстийн! — сграбчи я той заплашително. — Да или не?

— Добре де, добре! Да. Доволен ли си сега?

— Доволен ли? — извика той все още недоверчиво. — Прекалено банално ли ще бъде, ако ти кажа, че съм най-щастливият мъж на света? Тези думи ще ти дадат ли представа за радостта ми? Искаш ли да потърся други, нови думи, защото, ако искаш, ще се напрегна да ги измисля…

— Всъщност няма да имам нищо против, ако ги повториш. Онези, за щастието, те ми стигат… Ще бъде ли прекалено банално да отговоря „аз също“? Или пък какво ще кажеш за тези… аз те обичам колкото самия живот? — запита Джъстийн вече сериозно. — Това също е много банално.

— На мен не ми трябват красиви думи — отговори Ейдън и очите му изведнъж се насълзиха от неудържимата радост.