Джудит Кранц
Пролетна колекция (3)

3.

След като Джъстийн ми възложи задачата да събера нашите три нови манекенки, за да им съобщим зашеметяващата новина за Париж, аз останах вцепенена най-малко около десет минути. Стоях в кабинета си, дишах дълбоко и само повтарях тихо „карамба“ като заклинание. Опитвах се да се успокоя — Джъстийн ми поднесе най-голямата изненада. Най-после дойдох на себе си и успях да дам бързи нареждания на букърите, които имаха вече работа на компютрите си.

„Намерете Ейприл, намерете Тинкър, намерете Джордан и ги уведомете, че трябва да тръгнат насам на мига, където и да са. Изпратете градските ни коли да ги вземат.“ Нареждах, без да давам възможност на никого да ме попита каква е причината за това внезапно трескаво раздвижване. Разбирах, че в гласа ми е зазвучала обичайната шефска нотка, тъй като никой от букърите не вдигна в недоумение очи. Почувствах се така, сякаш наблюдавах някаква пиеса. Сякаш цялата агенция беше на сцена зад прозрачна завеса, докато в залата за публиката бях само аз, отделена от всичко, наблюдател.

Все още се опитвах да проумея факта, че Джъстийн е дъщеря на Некер… разбирах, че трябва да е истина, защото ми го каза тя… но, изглежда, не можех да почувствам нищо. Нито изненада, нито любопитство, като, да речем, откога й е известно или как е узнала. Бях като парализирана от удивление, за да имам други усещания.

По някакъв начин действах на автопилот и така продължи, докато трите момичета не седнаха в кабинета на Джъстийн. Манекенките изглеждаха угрижени. Досега не се бе случвало подобно нещо. И бог знае какви лоши мисли им минаха през главите, когато видяха, че и двете ги чакаме. Но Джъстийн не ги държа дълго в напрежение.

— Тинкър, Ейприл, Джордан, вие сте избрани да заминете за Париж за шоуто на Ломбарди — усмихна им се тя широко. — Поздравявам ви. Ние сме развълнувани и радостни заедно с вас.

А момичетата реагираха по най-първобитния начин, така както правят всички, когато спечелят конкурса „Мис Америка“… или състезанието по вдигане на тежести за жени. Взеха да се прегръщат, да се целуват, да плачат, да скачат, да крещят: „О не, не мога да повярвам!“ И така много пъти. В същото време Джъстийн седеше и ги гледаше с напълно безизразно лице, а аз въвеждах ред.

— Дами, дами, седнете и слушайте — наложи се да викам. Най-често ние наричаме моделите „момичета“, но аз се обръщам към тях с „дами“ винаги когато имам възможност, за да им напомня, че навън е целият останал свят. — Дами! Има още много детайли за изясняване, точно сега няма да ви занимаваме с тях. Главното е, че Джъстийн ще бъде с вас в Париж през цялото време. Няма за какво да се притеснявате. Ще отпътувате след три дни и ще имате две седмици, за да разгледате града и за работата при Ломбарди. Уведомете вашите семейства веднага и си пригответе най-топлите дрехи. Забранено ви е да излизате от града и дори да ходите на срещи. Отсега нататък — нито една среща, забравете мъжете. За света вие сте погребани вдън земя, докато самолетът не отлети. Говоря много, много сериозно. Погребани!

Наблюдавах ги внимателно, очаквайки поне една да се разхленчи колко е важно да каже „довиждане“ на своя приятел или на майка си. Но нито едно око насреща ми не примигна, нито една усмивка не помръкна. Така че Некер, ако забравим за подбудите му, спечели три доста амбициозни момичета, помислих си накрая, като гледах да отбягвам тъжните очи на Джъстийн и леденото изражение на лицето й.

 

 

Джъстийн ме повика в кабинета си.

— Приготви ли си багажа? — запитах. — Готова ли си за пътуването утре?

През последните дни тя ме отбягваше, би трябвало да ме познава по-добре, а не да си мисли, че ще се мъча да изкопча от нея още нещо за баща й. Аз пък очаквах с нетърпение да замине за Париж и цялата тази история да свърши. Не може винаги да се крие от баща си. Може Некер да не се окаже такова чудовище, за каквото го смята тя. Да си призная, много исках вече да настъпи промяна в нейното отношение към скъпия стар татко. Чак пък толкова лош ли е тоя човек, който ти снася дванайсет милиона долара само за да те види?

Очевидно Джъстийн също е възприела положително нещата, помислих с облекчение, когато влязох в нейния кабинет и усетих атмосферата по-спокойна, по-лека. Старото ми приятелче се връща в нормалното си състояние, рекох си.

Тя ме погледна, когато размахах навития на руло списък със заявките за едно от момичетата. Взех го от служителката, която отговаря за нея, тя едва не се разплака: манекенката имала нахалството да си уреди три седмици отпуска, защото решила да се омъжва. Ако питате мене самата идея за право на меден месец би трябвало изрично да бъде забранена в договора на всеки модел.

— Изненада! — присви очи срещу мене Джъстийн и се разля в такава усмивка, каквато не бях виждала по лицето й, откакто се обади Габриел.

— Недей да правиш така, Джъстийн! Тия дни изтърпях лимита за всичките изненади през 1994 година, а сме едва в първата седмица.

— Ти заминаваш за Париж, Франки. Утре.

— Знаеш, че не е възможно да дойда с тебе и да държа ръката ти. Някой трябва да наглежда нещата тук.

— О, не се тревожи, аз ще ги поема — отговори тя ухилена.

— ТИ НЕ МОЖЕШ ДА НЕ ЗАМИНЕШ!

— Кой го казва?

Взех да бълвам причини, коя от коя по-важни, докато не осъзнах, че няма ни най-малка вероятност да промени решението си. Джъстийн се чувстваше измамена по най-подлия начин и бе дълбоко засегната. В крайна сметка тя не дължи нищо на Некер. Трябва да й се признае — моята приятелка ми връчи два нови куфара, претъпкани с дрехи, купени за мене от „Дона Каран“, като каза: все неща, необходими за пътуването и за новото ми задължение на официален придружител на нашите момичета. Тъй като моите удобни дрехи за танц, които Джъстийн се насили да изтърпи толкова дълго време, не били подходящи за представяне на агенцията, не съвсем „зрели“ според нейния тактичен израз. Знаех, че не одобрява моя стил на обличане.

Оставало само да се прибера и да взема несесера си, реши тя отново мъдро вместо мен. Какво щях да обясня на Некер? Много просто. Когато ние пристигнем живи и невредими в Париж, тя ще изпрати скорострелно факс на Д’Анжел със следното обяснение: много лоша инфекция в ухото й е попречила да замине, затова изпраща мен. Всеки знае, че човек с инфекция в ухото не може да пътува със самолет, нейният лекар я уверил в това: когато тя му се обадила. Здравословен претекст в случаи като този. Моята приятелка е в състояние да използва дори оправдание от рода на: потрошена съм и цялата съм в гипс.

Какво мога да кажа? Джъстийн е мой шеф, тя ми нарежда какво да правя. И след като от мен повече нищо не зависи, едно пътуване до Париж просто е повече от удоволствие в сравнение с делничните дни, прекарани в Ню Йорк. Господ да ме убие, ако лъжа, но още преди тя да завърши своите наставления, аз вече бях простила на Джъстийн. Ами тези куфари… като поразмислих, взех да се питам, дали ако съм с дрехи от „Дона Каран“, пред мен няма да се открие страхотна кариера, след като цял живот нося клинове и калцуни? Но моят джоб е много плитък, за да скоча толкова високо и да подменя гардероба си. Окей. Вече се чувствам волна птичка.

Бяхме достигнали най-високата точка от полета, както обяви пилотът, но аз разбрах и без обяснението му, защото повърнах върху списание „Чар“ и го мушнах в пакета пред мен. После се сгуших на стола, затворих очи, обзета от силна омраза към Пол Митчъл. Аз дори не знам съществува ли човешко създание на име Джон Пол Митчъл, но ако се окаже, че той си живее някъде, някой ден ще му фрасна един хубав десен прав между очите. Нали ги знаете ония реклами за неговите продукти, обикновено те са в червеникавокафява или изцяло в червена гама, със снимки само на главите на модели, които мятат насам-натам гъстите си коси, дотолкова гъсти, че не е възможно да са израсли върху истинска глава! Направо ви се иска да изядете коса като бонбонче или пък да я изтръгнете от корен. Ами текстът на рекламата… и кой ли ги измисля тези дрънканици? „Коса… коса, която се люлее свободно като морето. Живее в хармония със светлината, танцува с нейните полутонове, винаги във форма, жизнена коса… подхранвана и поддържана от елементите на нашата Земя. Това… е косата на Пол Митчъл.“ Ако си на тази височина сега с мене, дали косата ти ще танцува румба и ча-ча-ча с полутонове? И как може косата да е „във форма“, сякаш е мускул, трениран за триатлон?

Но защо ли се ядосвам на Пол Митчъл, той само се опитва да направи пари от продажбата на козметични средства. Като онзи препарат, дето оправял сплъстена коса… Ей, Полчо, да си чуват някога за гребен? А виж, на брилянтните набези на Хелмут Нютон в недотам кадифените порнофилми, в които превъзбудени добермани лигавят момичета на „Шанел“, мога да се усмихна снизходително.

Веднъж на месец аз настоявам за правото да прегледам всички нови списания, наши и чуждестранни (ще повярвате ли, че новото италианско списание „Мода“ струва трийсет и три долара?). Изрязвам всяка снимка на наши момичета, които работят в Европа. Тази работа може да я прави и всеки букър, но за мен е полезна, защото така съм в крак с текущите конкурси и с новите направления в европейската мода за прически и грим, които са много по-смели от тези в Ню Йорк.

През целия днешен ден бях под ударите на Пол Митчъл. Поради стеклите се обстоятелства (за тях ще ви разкажа по-късно). Нито един модел не ме е карал да се чувствам несигурна в себе си, но една-едничка реклама на Пол Митчъл може да ме побърка. Все ми се иска да отида вкъщи и да огледам моята собствена грива, да проверя дали поне малко прилича на „свободно разлюляно море“. Така че сега ще опиша моята коса: дълга е чак до кръста, кестенява, а ако се вгледате отблизо, ще видите и малко червено… не виждам никакви бляскави като диамант доказателства за нейната „жизненост“, но си изпълнява задължението, което аз искам от нея. Не се надявам на „елементите на Земята“, за да я поддържам. И бебешкият шампоан върши добре тази работа.

Не искам да останете с впечатление, че прекарвам по-голямата част от живота си пред огледалото, щом като ви убеждавам, че все още нямам коса като тази на Пол Митчъл. И без огледало зная как изглеждам: имам носа на баща си, безспорен италианец. Носът е най-изпъкналата черта на моето лице, той е тънък, дълъг, леко извит, абсолютен аристократ, съвсем в европейски стил. Той е истинско подобие на божия нос, почти като носа на София Лорен — авторът на рекламните текстове за Пол Митчъл ще трябва да му признае дължимото поне с тези думи. И последно за моя портрет: имам кафявите очи на майка си — дяволски по-жизнени и танцуващи в сравнение с косата.

А във връзка с големия въпрос от рекламата на Пол Митчъл „дали това лице живее в Хармония със светлината“… Полчо, хлапако, обикновено не пишем просто така думата „хармония“ с главна буква — ето тука вече ти ме хвана натясно. По дяволите, откъде да знам? Аз се оглеждам само на светлината на лампата в банята, а не на дневна светлина. Пък и думата „хармония“ е толкова неопределена. Тя със сигурност не е сред онези, които съм чувала за себе си: „Погледни Франки, човече, виж, тя е едно хармонично пиленце.“ Не е, никога, нито веднъж.

Жените, които не са в бизнеса с красиви момичета, често ме питат, винаги доста лукаво, дали не съм „потисната“ от факта, че съм заобиколена почти винаги от хубавици. Не че искат да ме наскърбят, въпросът им идва единствено като отражение на мисълта им как биха се чувствали те самите, ако бяха на мое място. В детството си изучавах танци.

Това ми даде възможност да разбирам манекенките. Докато бях танцьорка, също като всеки преуспяващ модел, печелех конкурсите с лекота, без особено да тренирам. Бях родена, генетически предопределена за съвършенство. О, господи, спомням си какво значи да усещаш, че притежаваш всички данни, без да си работила за тях особено.

Когато станах на седемнайсет, ме приеха в „Джулиард Данс Дипартмънт“. Бях една от стотината студенти, избрани измежду хиляди кандидати от цялата страна, които искаха да учат в „Джулиард“. Когато ме оценяваха, ми казаха, че моето тяло е идеалният тип за модерни танци: с изключително дълги ръце и крака, невероятно гъвкав гръбнак и страхотна подвижност на ставите. Имам идеални очи за танцьорка — широко поставени и неимоверно големи, това е от значение за сцената. Наречете ме, ако искате нескромна, но в годините на заниманията ми с танци, особено през трите години в „Джулиард“, аз бях на висотата на хвърчило по похвали, за които не се трудех кой знае колко.

Така че в отговор на въпроса, как се чувствам сред моделите, ще кажа: съвсем свойски чак до костите и сухожилията. Сляп късмет е да се роди някое момиче с изключителен генетически джакпот, необходим за нейната работа. Знам, че моделите нямат пръст в създаването дори на една-единствена магическа връзка между чертите в цялостния им вид.

Имам си една теория, че когато се ражда, която и да е женска рожба, около люлката й се събират феи: феята, която дарява гладка, чиста кожа и изящни дълги крака; феята, отговорна за правилен нос и красиви устни; феята за големи очи; феята за брадичката на лицето, за красивите ръце и източената талия. От време на време, веднъж на десет милиона раждания, феите се събират до една (често изключение е само феята, която дарява красиви зъби) и решават да възнаградят със своите изключителни дарове бебето. Някои от тези деца израстват живи и здрави на Запад, но единици от тях стават модели. Не може да се каже, че този начин е противоестествен. Природата и феите просто работят напосоки, без определена цел.

Смятам, че видът на моделите не е по-голям дар от моите наистина великолепни стъпала. Аз имам най-забележителните дълги и изваяни ходила, тесни, здрави, със съвършен свод и чудесни пръсти. Важно е да кажа и за пръстите. Дори кутретата са източени, на една линия са с останалите. На ръст не съм повече от един и шейсет, а стъпалата ми са десети размер! И ако не беше ми се случило онова нещастие, тези стъпала можеха да бъдат моята ракетна площадка към звездите на дансинга.

На шест години аз все още не се бях превърнала в идеалния тип за модерни танци. Учех изкуството на танца при Марджори Мазиа, която имаше студио в Шипшед бей, на миля от мястото, където живеех с родителите си в Бруклин.

Марджори бе великата Марта Греъм, звезда в своето време. Неин съпруг бе Уди Кътри — само по себе си събитие, което ме изпълваше с емоция. Учих прилежно при Марта осем вълнуващи години. Тогава бях, кажи-речи, кожа и кости. Повечето от моите съученици ми се подиграваха, но аз знаех, че танцьорите трябва да са слаби, така че носех гордо вирнат своя голям нос, стъпвах здраво на големите си стъпала и не им обръщах никакво внимание.

В прогимназиалните класове ходех с метрото в школата на Марта Греъм в Манхатън. По пътя подготвях уроците си. Марджори Мазиа беше онази, която ми вдъхна кураж да продължа обучението си по танци в „Джулиард“ след завършването на училището „Абрахам Линкълн“ — най-добрата гимназия в Бруклин с изразен уклон към изкуството.

С жест отказах шампанското, което предлагаха в самолета, и се учудих дали полетите се отразяват на всеки както на мен. Винаги когато летя повече от час, осъзнавам, че правя оценка на своя живот. Вероятно заради усещането за риск, усещане, от което дори и най-добрите пилоти не могат изцяло да се отърсят. С напредването на полета взех да си мисля, какъв голям късмет имам все пак в живота. Като започнеш от милите ми родители. Тяхната единствена грешка беше, че се опитаха да ми лепнат онова невъзможно име. Франческа-Мария е името, с което съм кръстена. То винаги ме е смущавало, защото звучи покорно, задължаващо и наполовина свято — напълно неподходящо за католичка като мен, която се впусна в порока прекалено млада и така и не успя да вземе първото си причастие.

Още в „Линкълн“ аз казах на всеки, че се казвам Франки. Много присмех изтърпях заради това, но си имах вече име, което се лепна за мен. Родителите ми не бяха очаровани от промяната, но както вината всичко свърши с извода, че каквото и да правя, е чудесно. Аз бях тяхното единствено дете, заченато след двайсетгодишен семеен живот. Бяха загубили надежда да се сдобият с рожба. Мама е била на четиридесет, а тате на петдесет, когато съм се родила, така че естествено е да съм отгледана като бъдещия Далай лама. Моите старци починаха преди пет години в автомобилна катастрофа. Единствената утеха в тази зловеща история бе, че си отидоха заедно от земния свят.

Аз все още живея в нашия шестстаен апартамент на деветия етаж в хубава кооперация на „Брайтън Бийч“. Прозорците ми гледат към дъсчената пешеходна пътека по крайбрежието, точно преди тя да завие към Кони Айлънд. Представяте ли си безкрайната гледка към океана, която се открива пред мен от височината? Имам балкон — дотолкова голям, че мога да разтегна плажен стол и през нощта да слушам как вълните се разбиват долу, докато над главата ми пищят чайки. Свежият дъх на океана обгръща лицето ми, а над мене сияят звезди — тогава ми е много лесно да повярвам, че съм сред вълните на палубата на моята яхта. За Джъстийн е скандално, че все още живея в Бруклин. Според нея е по-добре да се махна оттам и да се напъхам в някакъв тесен, свръхскъп, шикозен апартамент в Манхатън. Тя отказва да проумее изумителното съседство на сегашния ми дом с океана.

Моите родители бяха силно привързани към океана, затова обърнаха гръб на Десето авеню и на италианския квартал, за да се настанят тук, където можете да се качите на асансьора пред вашия апартамент, да слезете във фоайето и да се намерите на около трийсет метра от Бей Сикс, така се нарича онази част от брега, която е точно срещу нашето жилище. Дигите разбиват вълните и водата се укротява, става чудесна за плуване, а пясъкът е бяла пудра, която никога не залепва за кожата. Какво от улиците в източната част на града би могло да се сравни с моето място?

През детството ми около нас бе изцяло заселено с евреи. Баща ми не смяташе близкото католическо училище достатъчно престижно за неговата танцуваща скъпоценност, затова ме изпрати в „Линкълн“. Там по време на еврейските празници оставах единственото дете в час. Едничкото ми много сериозно увлечение в прогимназията бе по еврейско момче. Но все пак се омъжих за католик (единствената голяма грешка в моя живот). На всичкото отгоре се оказа мрачен, раздразнителен ирландец.

Нали знаете как израства едно момиче, на което не са му казали, че светът е пълен с мъже, които никога не бива да приема сериозно. Мъже, които би трябвало да се появяват сред хората само с татуировка на челото, която гласи „и веднъж е много“. Защо става така, че можеш да надушиш всички неподходящи мъже за твоите приятелки, докато своята собствена съдба, своята гибел не си в състояние да разпознаеш?

Моята участ се нарича Слим Кели. Той беше и още е много добър спортен коментатор за „Дейли нюз“. Когато го видях за първи път, изглеждаше като младия Пат Райли: прочувствен, лиричен, силен. Тази моя среща се оказа лош късмет. Животът ни със Слим в първите шест месеца след сватбата бе направо опияняващ, но след това се прояви лошият му характер. Три години по-късно, след развода, двамата бяхме толкова изтощени от усилието да се понасяме, че единственото нещо, за което спорехме, бе кой да посещава любимия ни бар наблизо, наречен „Големия Ед“. Играхме на ези-тура и аз спечелих. Оттогава, уверявам ви, си живея както ми харесва, в целомъдрие, непорочност, безбрачие, въздържание — каквото ви дойде на езика, все ще е истина.

Отказах се от мъжете, от всички мъже.

Но кой ли се нуждае от тях с бар като „Големия Ед“? Моят социален живот е осигурен. Подобен избор кара Джъстийн да дращи стените. Тя знае, че „Големия Ед“ е моята версия на бар „Наздраве“. Предвижда ми бъдеще на поредната редовна неомъжена клиентка на заведението.

Това, което прави „Големия Ед“ най-подходящият бар за развлечения в Бруклин, са чудесните гозби на мисис Ед от мексиканската кухня, наречени „блажено време“ — цели плата с печени на жар ребра от невръстни животинчета. Най-вкусно е „Биволски криле“ — чудесно изпечени на бавен огън пилешки крилца, които са така пикантни, че трябва да ги замезваш обилно със синьо сирене и кисел крем сос, за да поугасиш огъня им и да усетиш неповторим на вкус. Джъстийн все ми натяква, че откакто съм се развела, тези „Биволски криле“ са полепнали поне с шест килограма по тялото ми, но аз бързам да не остана длъжна, като заявявам, че щом възнамеряваш да водиш целомъдрен живот, най-добре е да си намериш веднага достоен заместител на съпруга или любимия. В противен случай ще се съсипеш от мъка. Понякога тя е склонна да се отнася с мен като с нашите модели.

При тях наднормено тегло от шест килограма се равнява на обида към висшия военен съд.

Точно сега не биваше да си спомням за „Биволските криле“. Както винаги в самолет, дори и в първа класа, минава страшно много време, докато разнесат напитките. Едва издържам да ми сервират обяда.

Сега вече се чувствам по-добре след двете порции черен дроб и хайвер, моите и тези на Мод Календър.

Мод, която се опъна до мен още при излитането. Нашата малка парижка група много щедро раздава всичките калорични лакомства, защото е на доживотна диета. Така че никога да не напълнее и с четвърт инч. От една страна, е добре. Специално тя винаги се облича като едуардско конте — с костюми, изработени по поръчка, дотолкова екстравагантни, че трудно биха могли да бъдат наречени дрехи. Тя носи неизменно клин от фина английска вълна, впит в тялото й като втора кожа, сякаш е Бю Брюмел; редингот; натруфено жабо; гофрирана риза и нещо, което според мен трябва да се нарича шал. Тя е възкръсналият образ на Оскар Уайлд, но поне не се чуди всеки ден какво да облече. Право да си кажа, нейният стил е страхотно добра идея за всяка жена с дълги крака и с достатъчно силен характер.

Мод стана член на нашата група, когато Макси Амбървил, издателка на „Зинг“, списание за мода, което в последно време се списва почти толкова добре, колкото и „Вог“, прояви много жив интерес към конкурса за мода на Ломбарди и реши да ни представи в голяма статия. Работата бе поръчана на Мод (тя пише редовно за „Зинг“) и на Майк Арън, най-добрия фотограф на списанието, който също е с нас. Тяхната задача е да подготвят статия за невинните зад граница. Материалът ще отразява всяка наша крачка от минутата, в която напуснахме Ню Йорк, докато шоуто завърши и бъде обявена победителката.

Джъстийн се бе съгласила с тази бърза организация за цялостно отразяване на пътуването ни, защото двете с Макси са големи приятелки, така че тя не може да й откаже. Аз също много обичам Макси, но от начина, по който Мод се бе излегнала до мен, започна да ми става много неудобно, при условие че можеше да си вземе самостоятелна кабина, вместо да ме върти като пиле на грил през време на целия полет. Докато аз очаквах с нетърпение второто ястие, тя взе да сипе изтъркани въпроси от рода на: как моделите успяват да се запазят толкова слаби? Сякаш ме дръпна за езика да й отговоря по подобаващ начин: ами онези, които не страдат от булимия или анорексия, всичките до една живеят на кокаин и медитрин. И, разбира се, пушат по пет кутии цигари на ден.

Бедата е там, че винаги има момичета, които взимат наркотици, и винаги ще ги има. А ако пристрастяването им е в напреднала фаза, наркотикът унищожава както здравето, така и външния им вид. С тях много трудно се работи: закъсняват за уговорените срещи, обиждат другите момичета, затрудняват работата на фотографите и в продължение на месеци и години, в зависимост от количеството дрога, което им е необходимо, техните ангажименти намаляват, без значение колко са красиви.

Що се отнася до топманекените, така наречените супермодели или мегамодели, просто трябва да паднем в краката им, за да изразим благоговението си към тях и да ги наречем божества… те са потънали в сериозна, натоварена до краен предел работа за поддържане на високо ниво. Кариерата им зависи изцяло от умението да останат на върха. Не познавам нито една, която да е без личен треньор; почти всяка носи с години шина на зъбите си — все заради онази фея, която дарява красивите зъби. Поне веднъж дневно всяко от момичетата разговаря по телефона с майка си. За какво е цялата работа? В крайна сметка всичките притежават поне по половин дузина кожени якета, толкова много джинси, че не знаят броя им, да не говорим за над седемдесетте рокли от типа висша мода, привързани тук-там с ширити, които малко или много си приличат.

Тези обаждания до дома винаги са ме удивлявали — как е възможно да има толкова много добри дъщери? Но предполагам, че това се дължи на крехката им възраст.

През последните три дни, след като получихме съобщението на Д’Анжел, много пъти се чудих кой от „Джи. Ен.“ е избрал Ейприл Найкуист, Джордан Дансър и Тинкър Осбърн измежду двайсетте модела, чиито фотографии изпрати Джъстийн. Дали самият Жак Некер или Марко Ломбарди, Габриел или някой, когото не познаваме? Който и да е, той бе избрал нашите най-високи момичета: Тинкър и Джордан са по един и седемдесет и осем, а Ейприл е с два сантиметра по-висока от тях. И още нещо: те сякаш са били подбрани заради контрастния си вид като в рекламите на Клейръл — Ейприл е русокоса потомка на викингите, Джордан е тъмнокоса и смугла, а Тинкър има червеникава коса. Във всеки случаи, макар трите момичета да са нови в работата ни, те до една са направо великолепни и могат да завладеят със своята външност и чар всеки подиум в Париж.

Във всяка дейна нюйоркска агенция за модели се явяват на конкурс около седем хиляди момичета годишно, от които едва трийсет получават правото да започнат обучение за манекени. В края на периода само четири или пет от тях подписват договор с агенцията, но огромна част от утвърдените момичета никога не стават звезди. И сред най-големите само пет са прочути в цял свят и се държат на върха: Клаудия, Линда, Кейт, Наоми и Кристи. Повече от сигурна съм, че почти никой не знае второто име на Кристи. Това е като да хвърлиш на зарове едно и две.

Да вземем Ейприл Найкуист например, която седи в съседната редица столове. Тя е от Минеаполис, столицата на естествено русите красавици в Съединените щати. Ще се намерят хора, които да попитат: „И защо точно Ейприл измежду всичките блондинки на Минеаполис?“ Заради едно нещо: скандинавският ген се е съхранил непокътнат, за да се прояви в Ейприл с нейното съкровище — руса коса с невероятния рядко срещан цвят на прясно масло. Такава коса би накарала коафьора Пол Митчъл да се разплаче от радост. Отгоре на това Ейприл създава впечатление, сякаш диша много по-свеж въздух от всички останали хора. Класическите й изящни черти могат изведнъж да бъдат раздвижени от една-единствена неочаквано мила, макар и леко неравномерна усмивка, от която лицето й придобива юношески вид.

Ейприл работи още от първия ден, откакто завърши подготвителната си програма, макар и да не й се събират толкова години, колкото на Джъстийн и колкото на мен би ми се искало, защото тя е от онзи тип жени, които са царствени до мозъка на костите си, а царствените винаги много по-трудно могат да бъдат продадени на пазара за реклама.

— В какви условия живеят повечето модели? — пита ме Мод с тих поверителен тон, сякаш ми шепне някаква тайна, а не се опитва да разбере до каква степен те се отдават на разгулен живот, дали не са повлекани.

— Доколкото ми е известно, момичетата живеят сами в Ню Йорк или със своите приятели, това важи почти за половината от тях. Малко са онези, които живеят със съквартирантки. — Никак не ми харесва да ме използват като чиновник от статистическа служба, който проследява поведението на моделите. Достатъчно дълго съм в нашия бизнес, за да зная какво да говоря, и е по-добре Мод да го научи от мен, отколкото от някой друг.

Стюардът ни сервира второто ястие — добре изчистени от черупките омари. Погледнах към Мод в очакване да се откаже от порцията си, но очевидно омарът бе добре дошъл за нейната диета. Аз оказах необходимото внимание на моя, след като видях как Джордан Дансър, която седи до Ейприл, се отказа с широк жест от своята порция и разопакова пакетчето си с екологична храна.

Когато Джордан е сериозна, нарича себе си „чернокожа“, макар че един ден, докато лудувахме, изведнъж ми каза, че нейната кожа е досущ като цвета на младото дръвче елша, огряно от слънцето. Може да се определи и като светлокафяв течен мед. Отговорих й, че се съмнявам дали е прекарала и една нощ в гората. Аз пък мисля, че цветът на нейната кожа прилича повече на чай от билки. Любимият ми чай от билки се нарича „Есенна градина“. А точният нюанс на кожата на Джордан бе, сякаш някой е плиснал в чая малко мляко и добавил захар. Но аз нямах никакво намерение да вдигам врява за изясняване на детайлите.

И двете с Джъстийн изпитвахме големи надежди, че Джордан ще стане първата истинска пробивна манекенка. Тази, която категорично ще докаже, че и една цветнокожа жена несъмнено може да има много силно присъствие в нашия бизнес. Представете си Ава Гарднър почерняла от слънцето. Джордан има всички качества на една хубава жена и цвета на кожата или расата няма значение. Тя е на двадесет и две години, дъщеря на полковник от кариерата, който е възпитаник на Корнъл, специализирал е френски и е изучавал история на изкуството. Тя е уравновесена и зряла, има светски и житейски опит, далеч по-солиден от този на много нейни връстнички. Осанката й е горда, но все пак, когато я погледна, ми се иска да я обсипя с целувки като дете.

Джордан привърши здравословната си закуска и преди да успея да й обърна внимание, се бе настанила да подремне. Обичам да я наблюдавам и да се любувам на поразителното й лице, като се започне от дъгата на веждите над чудните клепачи; издължените очи с лешникови зеници; изящните ноздри в края на малък прав нос и най-после овала на знойните страстни устни. Контурите на очите и устните й са ясно очертани, сякаш изрисувани, нещо, което нито един модел от бялата раса не притежава и може да го постигне само с помощта на грим. Косата на Джордан е тъмнокафява, сресана към тила, естествено къдрава. Не мисля, че някой някога би я запитал: „Защо е такава косата ти, Джордан?“

— Франки — почти прошепна Мод Календър, — не си ли съгласна, че модата не е нищо повече от една гигантска конспирация, създадена, за да прави жените нещастни? Те са изпълнени със страхове, предизвикани от мъжете, за да си позволяват да харчат ненужно пари за тоалети по модата.

— Слушай, Мод, по цял свят са похарчени много повече пари за мода, отколкото за въоръжаване. Прави мода, а не война! Ето това е моят девиз.

— Не съм и допускала, че е така — отвърна тя подозрително, макар че моята информация е вярна.

— Нещо повече, жените в Америка харчат над три милиона долара само за коламаска — стъкмих набързо една цифра в раздразнението си.

— О, това всеки го знае — отговори ми тя снизходително. Виждах, че Мод изгражда свои предубеждения в репортажа за „Невинните зад граница“, но проблемът си беше неин.

Нашата трета манекенка бе преживяла тежко детство и юношество и двете с Джъстийн знаехме, че шансовете й за успех са колебливи. От всичките нови лица, които издирихме, тя вероятно бе с най-големи възможности.

Пробните снимки на Тинкър ни развълнуваха до състояние на екзалтация. От снимките ни гледаше една жена, която излъчваше обаяние. Познавам нейния жив чар. Лицето й е обрамчено от небрежно сресана дълга, къдрава, светлочервена коса, почти коралов цвят, който венецианките добивали преди пет столетия, като мажели корените на косите си с къна или с някакъв подобен боклук. И сядали на покривите на домовете си по време на силно слънце. В тази коралова рамка върху съвършено гладката кожа на Тинкър греят големи сребристосиви очи. Аз ги наричам очите на лунната река. Те изразяват много по-чувствена душа, в тях се крие много повече тайнство и има много повече острота, отколкото някога ще има в очите на Ейприл или Джордан. Нейните очи ви карат наистина да й задавате въпроси, да следите живота й отблизо. Но за сметка на това лицето на Тинкър без грим е едно съвършено бяло платно, сякаш албинос върху бяла хартия. Всеки майстор на художествения грим би паднал на колене в нозете й.

Тинкър е от Тенеси, където е станала звезда на детския карнавал на красотата още на две годинки. Израснала под натиска за успех, на какъвто са подложени такива деца.

Продължила да печели карнавалите до навършването на дванайсетата си година, когато с гръм и трясък навлязла в пубертета с всичките хормонални последствия като акне и наднормено тегло, тя, а не Брук Шийлдс. Трябвало да изминат почти шест години, докато порасне, докато разцъфне в сегашния си вид. Не е имала приятели, които да споделят терзанията на юношеството заедно с нея, никакви успехи в училище, но за сметка на това, слава богу, породил се интересът й към четенето. Тя все повече се пристрастявала в доброволното си изгнание от злия свят.

— През последните години на прогимназията — каза ми веднъж Тинкър с мрачен израз — се осмелих отново да преглеждам списания за мода. Започнах да се гримирам и да си правя прическа. У мене се породи мисълта, че може би, но само може би… бих могла да си възвърна отново моята идентичност. Бих могла да работя като модел за списанията и да стана отново победителка. Ето защо дойдох тук.

Не си спомням дали съм изпъшкала шумно, или съм спотаила някоя въздишка: от всичките причини, породили у момичетата желанието да станат модели, най-лошата е търсенето на самоличността. Приемах всякакви амбиции — от спечелването на поклонници в цял свят до поредната сватба с рок звезда. Някои от най-преуспяващите и силни по характер момичета са в бизнеса просто заради парите. За мен този мотив е най-добър от всички. Но да търсиш самата себе си! При нас няма как да стане. Въпрос на здрав разум е да знаеш, че работа, която се основава на нещо толкова непостоянно, никога не може да даде на момичето онази самоличност, на която то се надява.

Джъстийн и аз разбирахме колко ранима е в емоционално отношение Тинкър. И все пак знаехме, че е решила твърдо да продължи да се явява на конкурси в различни агенции, докато подпише договор. Поради тази причина решихме, че ще е добре да я вземем и да я предпазваме, доколкото е възможно.

Тинкър току-що бе завършила курса на обучение, когато пристигна Габриел Д’Анжел. Джъстийн и аз бихме предпочели Джи Ен да избере коя да е друга от нашите манекенки, но не и Тинкър. Та тя дори не е стъпвала още на подиума. Не е започвала да гради кариера, а сега ще трябва да участва в наелектризираната атмосфера на шоу за модни облекла от пролетна колекция. Последното нещо, от което имаше нужда, бе да цопне в ослепяващото море от обществено внимание и реклама, които бяха неизбежни при откриване на новата модна къща „Ломбарди“. Но нищо не можеше да се направи. От „Джи Ен“ бяха направили своя избор.

Каквото и да стане, момичето поне ще види Париж.

— Може ли да си взема още един омар?

Точно зад мен, заел две седалки — една за него и друга за фотоапаратите, които той бе решил, че са много ценни, за да ги изпуска от очи, — седеше Майк Арън. И съвсем не се свенеше да си поиска още един омар без „моля“. На мен езикът ми не се обръщаше да го направя. Майк Арън не ме разпозна. Той учеше в горните класове на гимназията „Линкълн“, когато аз току-що постъпих. Кой ще стане капитан на футболния отбор и едновременно с това капитан на баскетболния отбор — Майк Арън; кой ще бъде редактор на ежегодното издание на гимназията — пак Майк Арън; ами кой ще оглави фото клуба и ще стане председател на своя клас — естествено Майк Арън. Години наред той бе повече от легенда в училището.

Майк Арън беше момчето, по което аз страдах в прогимназията. Сега, когато онези години са минало, мога да си призная, че тогава бях повече от съкрушена. Аз обичах Майк Арън и по-късно, след като той завърши и изчезна нанякъде. Обичах го безнадеждно, диво, с чиста юношеска любов, каквато не съм изпитвала дори към своя съпруг Слим Кели и в най-хубавите ни дни. Как е възможно едно момиче да бъде толкова тъпо?!

А в какъв арогантен кучи син се бе превърнал сега, когато го срещнах отново? Не ми хареса прикритото му желание да се наслаждава, нещо, което аз мога отлично да разпозная у него, просто го подушвам. Не ми хареса неговата сила да пленява. Години наред го наблюдавах как използва своя чар над момичетата. Силата на този чар той вероятно бе отработвал пред огледалото, докато хипнотизира сам себе си. Една непринуденост като дадена от бога. Аз не вярвах на неговото пиперлийско подхилкване или на шумния му, толкова щастлив и безгрижен смях, нито пък на прекалено екстравагантния му, леко небрежен гангстерски стил. Копелето му, дори имаше същата коса като на Пол Митчъл.