Джудит Кранц
Пролетна колекция (11)

11.

— Франки е побесняла — оплака се Ейприл на Мод Календър, когато двете се срещнаха във фоайето край таблото за известия. — Само защото Тинкър не спа тука миналата нощ, тя се държи така, сякаш аз съм виновна… Откога отговарям за контрола по леглата?

— Кога си виждала Тинкър за последен път? — заинтригува се Мод.

— Снощи на вечеря. После тя излетя сама с едно от момчетата, а ние с Джордан отидохме в някакъв клуб и танцувахме два-три часа. А сега и Джордан я няма, така че съм сам-самичка. Франки ще ме помъкне към Лувъра следобед. Казва, че още не сме се запознали с паметници на френската култура. Не сме се запознали! Прилича ми на моята баба, когато бях на дванайсет години, тя все ме измъчваше с Бетовен. Но Франки не ме слуша, като й казвам, че в Париж би трябвало да има по-забавни развлечения. Превърнала се е в тиранин, а днес аз съм единствената й мишена.

— Хайде, ела да обядваш с мене някъде — предложи Мод. — Аз ще ти покажа истинския Париж, засега малка част от него, разбира се. Живяла съм тук с години и това време ми стигна едва-едва да опозная някои неща в града. Да се чуди човек колко малко време съм прекарала в Лувъра.

— Благодаря ти, Мод, ти си божие избавление. Ще оставя бележка на Франки. Ще те чакам тук след пет минути, добре ли е?

— Чудесно.

И наистина е така, помисли си Мод. Тя съвсем се бе отчаяла вече, че ще намери някога момичетата сами, без вездесъщата им охранителка мис Северино. Първото правило на всеки репортер по време на работа е: най-напред отърви се от опекуните на своя обект. Няма значение дали опекунът е официален представител за връзки с обществеността, опитен придружител, неизкушен приятел, сестра, майка, дори и дете. Присъствието на всеки трети човек променя хода на интервюто. Репортерът не може да задава въпросите си спокойно, а човекът насреща никога не отговаря открито. Атмосферата на официалното интервю никога не преминава в свободен разговор. Двете страни съзнателно или несъзнателно се въздържат дори и ако опекунът седи някъде в далечен ъгъл, забил поглед във вестника, давайки си вид, че чете.

И ето сега имаше идеалната възможност. Добре стана, че Ейприл се оказа първата манекенка, изплъзнала се от полезрението на Франки, помисли си Мод. Тя бе избрала Ейприл още от самото начало за победителка в конкурса на Ломбарди. Стараеше се да се добере до нея от мига, в който я видя на летището. Ейприл беше просто с класи над останалите. Класата й бе вродена, момичето персонифицираше онази красота, която бе призната в цял свят за белег на добро потекло, на високо социално положение.

Мод Календър бе от стара фамилия в Род Айлънд. Семейството й бе богато, от потеклото на градски хора с филантропски традиции, но без да се отказват от големите си материални блага. Личните й доходи бяха предостатъчни, за да живее на широка нога; нейната работа й осигуряваше необходимото положение в социално отношение, даваше й известност, а всички тези неща са важни за една неомъжена жена, която има претенциите да е част от по-висшето общество на Ню Йорк сити. Мод винаги обръщаше сериозно внимание на връзките си в обществото, вярваше в необходимостта от кастовото разграничаване между хората.

Интересно би било, помисли тя, да разбера нещо повече за това момиче. Чертите на Ейприл според нея би трябвало да отговарят на царско потекло, нещо, което тя усещаше в кръвта й, но то не й говореше нищо повече за душевния свят на момичето, не повече от онова, което разказваше лицето на Грета Гарбо, на която Ейприл много приличаше.

Ще й покаже Лефт Банк, реши Мод. Момичетата бяха посетили само няколко места — този претенциозен хотел и клубовете, в които ходеха. Не, дори и да се опитва, Франки няма от какво да се оплаче.

 

 

След по-малко от половин час Мод и Ейприл бяха настанени в един малък, уютен руски ресторант „Чайка“ на една малка уличка, която лъкатушеше из Лефт Банк. Мод съблече на празния стол тъмнозеления си шлифер с две редици лъскави копчета, висока яка и широки поли. Беше облечена в черен костюм — плътен жакет, закопчан догоре, върху зелена брокатена жилетка, бяла памучна риза с колосано жабо и широка вратовръзка, които говореха за богат произход. Късата й руса коса бе подстригана на бретон, който стигаше до веждите и придаваше на лицето й остроумно изражение на преподавател от Оксфорд от началото на деветнайсети век. Само начинът, по който верижката на златния й часовник се полюшваше върху гърдите й, а и деликатният грим показваха, че тя е жена, при това доста привлекателна. Ейприл седеше сериозна в своя светлорозов кашмирен пуловер и единственото й допълнително украшение беше само едноредната перлена огърлица, освен пищната коса, спусната върху гърдите й като две крила от златна коприна. Както винаги безупречно облечена, но видът й издаваше бурно недоволство.

— Какво се е случило? — запита предпазливо Мод.

— Не е честно! — избухна Ейприл. — Аз не ти казах преди малко къде е Джордан, но трябва да знаеш, че е заедно с Некер. Можеш ли да повярваш? Той й се обади тази сутрин и я покани да се разходят из Версай. Единствено нея! Само защото тя знае нещо за френските мебели, тя си пробива път към благоволението на Некер… на това се казва фаворизиране, създаване на любимци. — В бурния й гняв се усещаха слаби нотки на успокоение, защото имаше възможност да изкаже мислите си на глас.

— Тази покана не бива да накърнява твоите възможности, освен ако конкурсът не е някаква игра. Не виждам защо се тревожиш, имайки предвид голямото тичане край Ломбарди и похарчените пари досега — увери я Мод.

— Как можеш да го кажеш? Некер е собственик на модната къща „Ломбарди“. Остава му само да вдигне палец, за да даде наградата на Джордан.

— Това няма да се случи, защото ти си най-подходяща от всичките, Ейприл — каза Мод тихо и гласът й прозвуча съвсем искрено. — Твоята победа е несъмнена. Аз казах на Майк, че ти си главната фигура в моята статия… ти ще бъдеш звездата на моя материал… затова го предупредих да направи отделни твои снимки в едър план. Статията ще има предимството да изразява личната ми гледна точка… не е вярно, че една снимка струва колкото хиляда думи, нали знаеш, не и когато авторът определя тона.

— Най-добрата! О, Мод, благодаря ти! Така ми се иска да си права!

Какъв необигран, наивен американски тембър има Ейприл, помисли си Мод, ненатрапчив, като на малко момиче — висок и приятен, почти като гласа на момче от църковен хор.

— Аз зная, че съм права — убеждаваше тя Ейприл. — Бях вчера в офиса на Ломбарди и видях как ти стои онзи пуловер. Спомняш ли си? Джордан няма и половината от твоя темперамент, походката й никак не е секси, а горката Тинкър е направо безпомощна, няма никакви изгледи да победи. Направо е късмет, че те срещнах днес… можеш да ми разкажеш нещо за семейството си, за детството си, докато сме тук. Тази храна допада ли ти?

— О, чудесна е, толкова е… бохемска! Не знаех, че в Париж има руски ресторанти. Никога досега не съм яла два вида херинга с копър за обяд. Гледам да си оставя място за пилешкия пай, който си поръчах.

— Непременно ще разкажа и за твоя чудесен апетит — засмя се Мод, като гледаше как вкусно си хапва момичето.

Мод се оказа права за „Чайка“ и поздрави сама себе си за този избор. Тук се чувстваха като в малко гнездо, обстановката бе по женски уютна. Намираше този ресторант за много хубаво място, щом й се налагаше да проведе спокоен разговор, край масата им обикаляха непрекъснато сервитьори.

— Аз имам късмет откъм калориите. Мога да си позволя почти всякаква храна, но вкъщи тя ми е втръснала, докато тук е като чудесно преживяване.

— Разкажи ми малко за семейство Найкуист, Ейприл. С какво се занимава баща ти?

— Моят папа ли? Той е сладур, банкер е, но работата му е много отегчителна. Майка ми е дългогодишен шампион по голф в местния клуб, освен това е захласната по заплануваното, разумно майчинство и бащинство и се занимава с някакви благотворителни дейности. Разбира се, всички ние ходим на ски, излизаме с яхта в морето, играем тенис… обикновени неща… знаеш ги. Те са славни родители — побърза да приключи разказа си за тях Ейприл.

— Имаш ли братя и сестри?

— И брат, и сестра, страхотни са. Така добре ли е? Винаги ми се е искало семейството ни да е малко по-екзотично, но то е типично семейство за висшата прослойка на средната класа според моите социологически разбирания. Това може да е едно опасно родителско тяло, което обаче не означава непременно вълнуващо. Едва ли ще можеш да напишеш нещо повече за тях.

— И все пак твоите родители са ти позволили да отидеш в Ню Йорк и да станеш модел. Този факт не е ли необичаен за теб?

— Ха! Те не могат дори да се опитат да ме спрат! Всъщност те биха предпочели да се запиша в колеж, но аз съм модел от много години, още от юношеството си печеля доста пари. Наложи се да приемат факта, че щом стана на осемнайсет години, ще се целя по-високо.

Мод бе приятно изненадана от начина, по който се промени изражението на Ейприл, когато тя си представи неодобрението на своите родители. В него имаше и гняв, и сила, и надменност, които преобразиха обикновено сдържаното й лице.

— Ти винаги ли си била най-красивото момиче в училище? — запита без заобикалки Мод.

— Ами…

— Ейприл, аз не те подлагам на тест за скромност. Интересувам се от силите, които са те формирали.

— Мисля, че винаги съм го знаела… о, господи, не обичам да казвам „красива“, но аз искам да направя нещо от себе си и естествено не мога да не преценявам каква е моята външност. Аз съм страхотно амбициозна, Мод, макар да се старая усърдно да прикривам порива си. Искам да постигна нещо! Аз искам да бъда знаменита личност!

— Не е ли така с всеки един от нас? Зная точно какво изпитваш.

— Онова, което ме убива, е, че не се налага много да работя в сравнение с останалите момичета, които не изглеждат толкова добре, колкото аз — заговори разпалено Ейприл. — Не се налага по обективни причини. Вероятно е въпрос на ген. Аз не съм хамелеон като Тинкър, тя може да изглежда, както си пожелае, само да повдигне едната си вежда. Поне така анализират моя проблем Джъстийн и Франки. Какво да правя, като не мога да изляза от кожата си?

— Може би не трябва да гледаш на това откъм негативната му страна, а като на предизвикателство. Честно да ти кажа, чудя се защо не си опитала досега да експериментираш със своята външност, да я насочиш в друго русло — гримът и дрехите могат да направят всичко, което ти трябва. Не можеш да промениш фигурата си, произхода си, но, общо взето, само това… Започвам да си мисля дали „Лоринг Моудел Мениджмънт“ е подходящата агенция за теб, не че аз разбирам кой знае колко от тази работа. Но може би само допускам, че те не са опитвали да работят по твоя външен вид както трябва. Вероятно са заложили на мощното ти естествено излъчване и не са обърнали достатъчно внимание на развитието на способностите, които имаш.

— Но те се отнасят чудесно с мен! — възрази Ейприл шокирана. — Аз бях трогната, когато Джъстийн ми подписа договора.

— Чудесното отношение невинаги е най-доброто нещо за кариерата. И все пак аз мога и да греша — отърси се от подозрението си Мод. — Кажи ми, защо според теб Габриел Д’Анжел те избра за конкурса, щом като смяташ, че възможностите ти не са големи?

— О, тук няма съмнение — от значение е моето присъствие на подиума, това е моето скрито оръжие. Между скучната, делнична походка и начинът, по който аз полюшвам бедрата си, има красноречив контраст… Късмет е, че мога да се движа така.

— Ейприл, кое те накара вчера да скриеш косите си?

— Чувствах, че трябва да опитам нещо по-различно. Понякога просто не изтрайвам традиционната си физиономия. Обикновено използвам русата си коса максимално, тъй като тя е моето силно оръжие, но понякога дяволът ме ръчка да направя нещо друго. Познаваш ли модел на име Кристин Макминейми? Не? Ами тя има много силно характерно излъчване, едри черти, почти като един красив мъж е. Нищо не можа да постигне, докато не си обръсна веждите изцяло. И започна да се гримира ексцентрично, използва преди всичко бял грим. Външността й се промени неузнаваемо, сега все едно ти казва: „Внимавай да не шибам и тебе, и коня, който яздиш!“ — За една нощ тя стана сензация. Почти никой не е виждал усмивка на лицето й. Сега тя е супермодел… открила е съвършено нов тип красота… и всичките се избиват да я наемат за ревюта. Голяма работа, че е андроген! Това не й пречи да е омъжена и да си има дете. Как мога да я конкурирам?

— А защо ти се иска да изглеждаш толкова странно? — запита Мод, привлечена от анализите на Ейприл за самата себе си, които сигурно са правени с години.

— Защото съм обречена да имам предсказуем вид, едно типично американско лице, точно като на Ралф Лоурън, което е добре, ако единственото нещо, което искаш, е полото. Толкова е скучно! Аз изглеждам студена, сякаш съм ледена красавица, но което е още по-страшно, Мод, аз съм дори неприятна с тази своя красота. Знаеш ли какво означава това днес? Все едно да усетиш целувката на смъртта. Аз съм безинтересна! Да вземем Кейт Мос в онези нейни натрапчиви реклами. Ето това вече те кара да потрепериш. Тя става от леглото гола, тресе я махмурлукът, устата й мирише противно, тя се прозява, но нейният приятел я снима и тя незабавно се превръща в звезда. Още по-лошо — тя трупа страхотни печалби и може да прави огромни ревюта, блестящи корици за списанията. Тя едва ли не те убеждава, че е лицето на американската блондинка вместо някоя нисичка англичанка с белезникавокафяви коси. — В гласа на Ейприл прозвучаха горчиви, завистливи нотки.

— Ейприл, не става дума само за неконвенционалното лице — възпротиви се Мод. — Това се е превърнало в мания за тебе, хлапаче. Ти определяш своя облик като облик на аутсайдер, стигаш дори до крайност, като подценяваш изцяло своите качества, и то с неувереност, характерна за красавиците. Не познавам човек, който да не е снизходителен към себе си, който да не развява недостатъците си като знаме, за да ги превърне в достойнство. Ти си свикнала да се наблюдаваш прекалено самокритично, вместо да си кажеш, че си единствена, неповторима. Ти си особен тип, рядко срещан тип и ще останеш такава до края на живота си. Ти си надарена с истинска класическа красота, на която да разчиташ, ще я имаш и когато Кристин Макминейми вече ще е забравена, когато Кейт Мос няма да е вече на върха. Ти си американската Катрин Деньов, за бога.

— Но аз дори не зная със сигурност коя е тя — засия Ейприл.

— Тя е най-великата филмова звезда на Франция и винаги е била, цялата страна я обожава, тя е приятелка на Ив Сен Лоран и години наред беше негова муза, негово вдъхновение… сигурно я знаеш.

— О, зная, не съм гледала филма й „Индокитай“, но съм я виждала по реклами… моля те, хайде да не говорим повече за моя външен вид, Мод.

— Дадено.

Мод огледа ресторанта, Ейприл не подозираше, че е прицел за наблюдение от останалите посетители, откакто седнаха тук. Момичето бе така привикнало с вниманието на околните, че отдавна не й правеше впечатление.

— Разкажи ми за приятелите си, за момчетата — промени веднага темата Мод.

— Това е втората неприятна тема, по която аз не обичам да говоря. — Ейприл направи гримаса в знак на извинение. — Бях сигурна, че ще ме попиташ.

— Как така? Мъжете сигурно направо налитат върху тебе.

Ейприл се усмихна широко, но с неочаквана колебливост.

— Ако кажа нещо, което „не е за пресата“, ще го запазиш ли в тайна? — запита тя предпазливо. — Или това е само израз, който чуваме по филмите и който не важи в живота?

— Всичко извън деловия ни разговор остава абсолютна тайна, само между нас — призна Мод, защото не бе постигнала поста си в списанието, предавайки своите събеседници.

— Спомняш ли си онзи ден, когато ни попита дали сме девствени и точно тогава Франки влезе в стаята, за да ни прекъсне? Ами… аз никога не бих могла да го кажа пред другите момичета, защото могат да ми се изсмеят. Аз изглеждам доста чувствена, но ми се иска те да си мислят, че аз водя сексуален живот. Но… трябва да ти кажа, щом вече съм започнала, това също не е за пресата, трябва да ти кажа, че аз нямам полов живот.

— Искаш да кажеш, че нямаш сексуална връзка? — запита предпазливо Мод.

— Не, това важи за повечето момичета в нашата работа. Аз би трябвало да си намеря подходящо момче. Искам да кажа, че… никога не съм имала — каза Ейприл тихо.

— Е, ти си още много млада… — Мод видя объркване в лицето на момичето, както и болка.

— Едното с другото няма нищо общо. Аз съм почти на двайсет, достатъчно зряла. Има нещо друго и аз не го разбирам. Обичам мъжете като хора, но те не ме привличат, разбираш ме, физически не ме привличат. Може би съм попадала не на истински мъже, но ако аз целуна някого от тях просто за „лека нощ“, не мога да се отърва от другото. Направо се нахвърлят отгоре ми, ужасно е! Слушам как приятелките ми си говорят, човек би си казал, че тези момчета… мъже, както и да ги наречеш, са най-вълнуващите, най-желаните същества на света. Аз не усещам нищо. Никога не съм го проумявала!

— А давала ли си поне на един от тях истинска възможност?

— На няколко — призна Ейприл. — Позволявам им… аз почти ги оставим те да ме любят, но не мога да стигна до края. Те обещават, че ще използват кондоми, защото смятат, че единствената причина, поради която не се решавам, е страхът от забременяване или спин… а аз не мога да им кажа, че причината, поради която ги карам да спират по средата, е, че не мога да възприема мисълта за… цялото това… нещо. Поне да не се бях опитвала! След това те направо побесняват. Не ги виня. Най-малкото, което ме наричаха, беше „дразнителка на пенис“, но, по дяволите, аз не съм искала да бъда дразнителка на пенис, просто смятах, че трябва да опитам и може би ще стана като другите, но не мога и не мога.

— Значи никога не си…

— Не. И не искам! Не ми пука дали е нормално, такава съм. Разбира се, хората очакват, че един ден аз ще се омъжа като всички други. Моята майка вече си прави планове за женитба, но аз не мога да видя в живота си подобно нещо. Слава богу, че съм още млада и няма да ме принуждават да бързам. И ти никога не си се омъжвала, нали, Мод? Защо?

— Оставих природата да ме води. Ако оставиш нещата такива, каквито са, хората свикват и те приемат като неомъжена жена. Разбира се, по-лесно е, когато не си красавица.

— А сега ти си прекалено скромна — пошегува се Ейприл, но вече й бе казала за своята тайна и Мод не изглеждаше нито учудена нито шокирана. — Ти изглеждаш чудесно! Толкова е различно, зашеметяващо, твой собствен стил. Иска ми се и на мен да се обличам като тебе.

— Човек никога не знае. Може пък да изненадаш сама себе си.

Да, помисли си Мод, ти можеш да изненадаш и двете ни. Постави си за цел да узнае повече за Ейприл и се справи брилянтно. Можеше да се поздрави. Всяка една от жените, които тя бе обичала дълбоко, до голяма степен приличаше на Ейприл. Но нито една от тях не беше истинската. Нито една от тях не беше реалната Ейприл.