Джей Ръсел
Небесни псета (8)

5.

Щом се прибрах, стоях дълго под душа, хапнах надве-натри замразена яхния полуфабрикат и прекарах остатъка от вечерта заедно с „Доджърс“ и шест „Хенри Уайнхарт“. „Хенри“ е най-добрата евтина бира от тази страна на границата и струва само някакъв си четвърт долар повече кутийката от оная мексиканска пикня в Енсенада. Яхнията се състоеше от жилаво потъмняло пилешко и прекалено много моркови, та накрая я хвърлих почти всичката. За десерт ометох пакетче обикновени бисквити. Когато съм заспал на канапето, „Доджърс“ водеха на „Джайънтс“ с шест на три, но после в сутрешния вестник видях, че ония са ги отвели.

На другия ден челото още ме понаболваше. Докато се къпех, от раната потече нещо кафяво, но му сложих малко антисептичен мехлем, който намерих в аптечката, и след малко то спря от само себе си. Като начало на деня можех да обърна още една бира, но от снощи не ми беше останала. Мина ми през ума да гаврътна малко ледена водка — само пръст-два, но след като се погледнах в огледалото, се убедих, че само това ми липсва, пък и едва ли се бях докарал чак до този стадий на пиянството. Събрах малко смелост и след като глътнах две чаши блудкаво безвкусно кафе, бях готов да погледна в лицето новия прелестен ден.

Докато стигна външната врата, стана кажи-речи единайсет и половина.

Слънцето печеше безмилостно, откъм хълмовете духаше гадната Санта Ана — бесовският вятър, който разнасяше боклуци по улицата и жулеше кожата като едра шкурка. Тръгнах към колата, но още преди да съм стигнал средата на улицата, под мишниците ми от потта избиха дръзки Роршахови петна. Четвъртък бе ден за почистване на улицата и малкото ми храбро субару бе единственият автомобил, който се мъдреше при тротоара. Чудо на чудесата! Паякът още не бе дошъл и на мен ми беше спестено унижението да съм принуден да не си платя поредните двайсет и седем долара глоба. Почти очаквах онези кретени от отдел „Убийства“ да ме тикнат в предварителния арест заради цялата шепа призовки, които отлежаваха в жабката, но никоя от тях не бе за нарушение на правилника на движението, а и докато те са преглеждали досието ми, може би не им е хрумнало да се възползват от случая. Или пък онова приятелче Холоуей, дето толкова си падаше по киното, не е намерило сили да отправи обвинение за такова мижаво нарушенийце на човек, снимал се навремето във филм на режисьора Дон Сийгъл. Но човек никога не може да бъде сигурен в град, където ченгетата ще те глобят, без да им мигне окото, и за неправилно пресичане.

Климатикът в колата уж работеше и аз го изтълкувах като добра поличба. Изкушавах се да спра и да хапна набързо в „Бурито Кинг“ на Хайпириън, но се притеснявах, че ако угася двигателя ще спре и климатикът, а нямах никакво желание да търпя канския пладнешки пек в Долината. Отбих се в „Тако Бел“, където те обслужват и без да слизаш от автомобила, и си взех два от специалитетите им от по трийсет и девет цента — молех се да са опекли като хората телешкото (ако в сандвича изобщо имаше телешко) и се насочих към магистрала Глендейл.

Адресът на „Небесно псе“, киностудията, където уж се била снимала проститутката на Джон Дългуча, беше в Бърбанк. Доколкото видях в картата, беше в близост до просторния парцел на киностудия „Уорнър“, но все пак се намираше достатъчно далеч, та да не ги бъркат. Никога досега не бях чувал за това „Небесно псе“ — името бе толкова шантаво, че чуеш ли го веднъж, няма как да го забравиш — но в града има милион студии и студийки и всеки срещнат, както и шуреят и шуренайката му, твърдят, че са продуценти. Всеки срещнат без сценаристите де (срещат се безспорно и малцина изключително надарени кинаджии — какво ти малцина, всъщност всеки втори — които твърдят, че са и продуценти, и сценаристи). Повечето „киностудии“ не са нищо повече от пощенски кутии, посочени в указателя като номера на хотелски апартаменти, за да стои по-красиво върху фирмените бланки. Ако ли пък се намират в Бевърли Хилс или Марина, се помещават в някое стайче в порутена административна сграда. Това че „Небесно псе“ снима порнофилми — с каквито и други законни неща да се занимаваше или да не се занимаваше — ме наведе на мисълта, че студията сигурно се помещава в някоя окаяна дупка. Джон Дългуча каза, че никога не е ходил там и се е свързвал с фирмата единствено по телефона и факса. Виж, аз и досега си нямам факс. Не познавам човек, който да изгаря чак от такова желание да ми праща факсове.

Мислех си, че е твърде самонадеяно да очаквам да надуша нещо в „Небесно псе“, но заради десетте бона на Джон Дългуча бях длъжен да проверя.

Нюхът ми, че пак съм сбъркал, е наистина невероятен — никога не ме подвежда.

Внушителната пететажна административна сграда — нова-новеничка, цялата в лъскави огледални стъкла и засукани постмодернистични ъгли, всъщност бе в хубавата част на Бърбанк, ако такава изобщо съществува. Отпред имаше безупречно чист циментов двор, където посетителите биваха посрещани от мъничък, но изискан, великолепно подреден алпинеум, разположен пред шадраван, в който водата, колкото и невероятно да звучи, сякаш течеше от долу нагоре. От двете страни на алеята към главния вход имаше дълги редички прелестни нежни бонзаи в лъскави нефритени саксии. Както винаги, тук в Долината беше с три-четири градуса по-горещо, отколкото в Лос Анджелис, и вятърът Санта Ана хапеше с малко по-остри зъби. Но наред с това и разнасяше пръски от бликащия шадраван и известно време аз постоях под мъничките, гъделичкащи кожата капчици, ухилен като хлапе, което танцува под градинска пръскачка.

Когато влязох в сградата, изпитах чувството, че съм се гмурнал от високо в езеро с леденостудена вода. Климатичната инсталация беше пусната до дупка и бълваше полярен въздух — усетих как голите ми ръце настръхват. Просторното лъскаво фоайе беше безлюдно, ако не се брои чернокожият старец в тъмнокафява униформа на информацията. За миг вдигна очи от вестника и ми се усмихна, когато му кимнах. Кръстосах ръце пред гърдите си и отидох при информационното табло — два пъти прокарах пръст нагоре и после надолу, но не намерих върху таблото „Небесно псе“. Ужасно много от имената върху него изглеждаха чужди, но това не ме смути особено. Какво да се прави, такъв е днешният свят! Пак погледнах номера на сградата и го сверих с адреса върху листчето, което ми беше дал Джон Дългуча. Няма лъжа, няма измама — точно това бе сградата, която търсех. Още веднъж изчетох най-старателно имената върху таблото, после отидох при мъжа на информацията.

— Как сте? — попита ме той, когато се приближих.

— Не мога да се оплача — ухилих му се аз. — Само дето е малко студено.

— Ох, не ми говорете! — рече дядката и поклати глава. — Тук човек може да пукне от студ. — Огледа се изпод вежди. Във фоайето нямаше никого. — Вижте!

Метна пъстрата вратовръзка през рамо и разкопча едно от копчетата на колосаната си бяла риза. Отдолу беше с ватена фланела.

— Инак няма да издържа — поясни мъжът.

— Но когато излезете, сигурно ви става топло? — поинтересувах се аз.

— Нямам избор — отвърна той и пак си закопча копчето. — Може и да се попотя, но няма да умра.

— Това чувство ми е познато.

Изведнъж старецът се сети къде е и какво би трябвало да върши. Намести вратовръзката и се изпъна като струнка.

— С какво мога да ви бъда полезен, господине?

— Търся киностудия „Небесно псе“. Дадоха ми този адрес, но нещо не я намирам върху информационното табло. Да не са се преместили?

— Не, господине. На таблото никога не е имало киностудия с такова име.

— Брей да му се не види! — изпъшках аз. Погледнах към празното фоайе, а чичката се прокашля. — Какво?

Онзи се подсмихна под мустак.

— Казах, че ги е нямало върху таблото, а не че ги няма в сградата.

— А, такава ли била работата! — рекох аз, после бръкнах в портфейла си, извадих двайсетачка и я приплъзнах по писалището.

Банкнотата се скри чевръсто в джоба на стареца.

— Понякога получават разни неща, но много рядко. Понеже пратките пристигат с обратна разписка, ми ги оставят на мен. След няколко часа, когато се поосвободя, ги качвам горе.

— На кого?

Чичката пак се подсмихна многозначително, още една двайсетачка се шмугна в джоба му. Осъзнах, че се топли не само с ватената фланела.

— Киностудия „Усмихнатото хлапе“. Държат доста помещения горе на третия етаж. Номер 305 в западното крило — поясни човекът и посочи асансьорите в дъното.

Кимнах и понечих да тръгна към асансьорите, но старецът пак се прокашля. Тъкмо да бръкна в джоба си, когато той вдигна ръка.

— Това е безплатно. Тук може и да е хладно, но там горе си е направо студено. Опичайте си акъла. Чухте ли?

Върху лицето му не бе останал и помен от усмивката. Подпухналите му очи се присвиха угрижено.

— Винаги си опичам акъла. Но въпреки това благодаря — отвърнах аз.

Качих се с асансьора на третия етаж. И тук нямаше жива душа — какви ли са тези фирми, които са наели помещения тук? В началото на коридора имаше огромна двойна врата с табела „КИНОСТУДИЯ УСМИХНАТОТО ХЛАПЕ“, написана с големи печатни букви, обрамчени в златно. Под нея се мъдреше ухилен арлекин, който танцуваше в лъча на прожектор. В лицето му имаше нещо дразнещо познато, но така и не успях да се сетя къде съм го виждал. Не бе изключено някой актьор, който се снима в телевизионни реклами, да е послужил и за модел на емблемата.

Тъкмо да натисна звънеца, когато вратата зейна току под носа ми. Някакъв плешив дребосък с очила с дебели стъкла и лице с цвят на спечена пръст крещеше през рамо на някого, когото не виждах. Отзад го тикаше огромен свиреп мъжага, който сякаш току-що бе излапал обяда на дребосъка и се облизваше за десерта му.

— Копелдаци! — дереше се плешивият. — Кажи на онзи кретен, че няма да позволя да се държи така с мен. Има доста за разказване, а Мики Марвин помни като слон. Предай на онзи мошеник, че Мики Марвин знае едно-друго. И току-виж се разприказвал.

Мъжагата продължи да побутва дребосъка в кръста. От квадратната му мутра човек оставаше с впечатлението, че го сърбят ръцете да убие някого, но после ме видя да стоя на вратата и се размекна като сладолед във фунийка на слънце. Спря да ръга дребосъка и отстъпи назад.

— Точно така! — пак се разпищя плешивият. — Ще махнеш мръсните си ръчища от Мики Марвин и хоро ще играеш! Всички сте един дол дренки, копелдаци с копелдаци!

Не щеш ли, дребосъкът също ме забеляза и подскочи като ужилен. Подръпна лъснатото си спортно сако, оправи възела на вратовръзката си и мина като хала покрай мен.

— Боклуци! — чух го да мърмори.

Погледнах мъжагата, който сви рамене, подсмихна се, пак сви рамене, сведе поглед и се почеса по челото — странен жест за човек, който допреди миг бе изглеждал толкова корав, но все пак с него той сякаш ми казваше: „Да й се не види и на тази Киноиндустрия, гъмжи от изроди като този, дето говорят за себе си в трето лице. Божичко, видях се в чудо с тях!“.

Поне аз го изтълкувах така. Човек сигурно трябва да е бил в Индустрията, за да го разбере.

Мъжагата отстъпи встрани, стори ми път и ми махна да влизам. Прояви благоприличие да не ме последва при секретарката. Надникна в коридора да види къде е плешивият, после затръшна с все сила вратата и се шмугна някъде из кабинетите.

В двата края на тапицираното с плюш канапе срещу секретарката седяха двама азиатци в еднакви сиви костюми. Бяха отпуснали ръце със сплетени пръсти върху скута си и не си направиха труда да ме погледнат. Всичко в кабинета носеше непорочния отпечатък на големите пари: бе простичко и изтънчено, но безспорно и скъпо. Цветовете бяха убити и пастелни и вдъхваха спокойствие, обзавеждането се състоеше само от сребро и стъкло. Някъде в дъното от тонколони, които не се виждаха, се лееше тиха музика на клавесин.

Когато се приближих, секретарката говореше по телефона. Усмихна ми се, колкото да не е без никак, и ми показа с пръст да почакам. Кимнах и застанах край бюрото, но разговорът явно нямаше да свърши скоро. Хвърлих едно око към книжата по писалището и към отворения бележник, в който жената записваше срещите на шефовете. Тя ме забеляза, че надничам, и затвори бележника, после ми се усмихна накриво и си продължи разговора.

Отидох при отсрещната стена да разгледам пъстрата картина. Беше японска, на нея бяха изобразени няколко страховити същества, готови да се нахвърлят на три гейши — поне ми се стори, че са гейши. Едно от съществата върху платното беше с човешка маска, но другите чудовища зяпаха бледоликите жени с неприкрита необуздана похотливост. Гейшите бяха изобразени по-скоро като покорни, отколкото като уплашени или ядосани, и аз останах с впечатлението, че са проститутки. След миг забелязах лепнато под картината картонче с името на художника: Утагава Йошиику. Чувах го за пръв път. То оставаше да го зная, къде ти!

— С какво мога да ви бъда полезна?

Секретарката си беше свършила разговора и ме гледаше. Азиатците продължаваха да седят на канапето сковано, без да продумват, сякаш са глътнали бастун. Върнах се при бюрото и се постарах да си възвърна някогашния прословут чар.

— Здравейте! — рекох ухилен. — Аз съм приятел на Мики Марвин.

Секретарката нямаше чувство за хумор. Видях го начаса.

— Майтапя се — поясних. — Наистина.

Ама никакво чувство за хумор. Дотук бяхме с някогашния прословут чар.

— Всъщност съм тук — продължих, ухилен до уши — по повод на един въпрос във връзка с киностудия „Небесно псе“.

— Сбъркали сте вратата — скастри ме хладно жената. — Тук е киностудия „Усмихнатото хлапе“.

— Знам. Но доколкото знам, седалището на „Небесно псе“ също е в този кабинет.

— Не мога да ви помогна с вашите знания.

Тъкмо го каза и зад нея изникна мутрата, изтикала навън плешивеца. Много умно, няма що!

— Проблем — рече борчето.

И това не беше въпрос.

— Тъкмо обяснявах на господина, че, както личи, е сбъркал кабинета.

— Вратата е насам, мойто момче — каза борчето.

Ако не ме лъже паметта, последният път, когато са ми казвали „мойто момче“, беше в една серия на „Макмилан и съпруга“, който снимах през 1972 година. Пак опитах номера с чара.

— Не се безпокойте, все ще я намеря тая врата — рекох на мутрата. — Не съм чак толкова загубен, но мен ако питате, господин Олдъс няма да е особено доволен, че сте ми я показали.

Мъжагата отстъпи крачка назад — явно се бе отказал да ме гони, а секретарката присви очи срещу мен.

— Да не сте приятел на господин Олдъс? — попита борчето.

Всъщност бях видял името на Олдъс в бележника с графика на срещите. Секретарката погледна затворения тефтер, после пак вдигна очи към мен — явно разбра каква е работата. Но не беше сигурна.

— Нямате уговорена среща — натърти тя.

— А вие откъде знаете? Не сте ме питали как се казвам.

— Господин Олдъс не е… — подхвана секретарката, но после се усети. — Та как беше името?

— Името е Силвър — рекох й. — Предайте на господин Олдъс, че съм наминал да уточним новите условия за проекта „Небесно псе“.

— Сигурна съм, че той няма представа за какво говорите — отсъди жената, но не много убедено.

Погледна бияча, който понечи да излезе иззад бюрото. Разбрах намека и се насочих към вратата. Сега вече двамината на канапето ме гледаха вторачено. Единият беше сложил длани върху бедрата си, сякаш се канеше да стане. Забелязах, че на два от пръстите му липсват горните фаланги.

— Предайте му, че ще обядваме заедно — казах на секретарката и се шмугнах в коридора.

Тъкмо тръгнах към асансьорите, когато вратата зад мен се отвори. Мъжагата ме изпроводи с поглед, докато не се скрих зад чупката към асансьорите.

Още се озъртах и направо налетях на плешивия дребосък, който, когато се появих, си тръгваше от „Усмихнатото хлапе“. По колко ли души на ден изритваха от онзи кабинет? Дребничкият мъж стоеше между асансьорите и пушеше евтина пура точно пред табелата „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО. НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ НАКАЗВАТ СПОРЕД ЗАКОНА“. Лицето му беше пепеляво.

— Да не би да работите за тези боклуци? — поинтересува се човекът.

— За кои боклуци? — направих се аз на по-тъп, отколкото съм.

— Как за кои? За „Усмихнатото хлапе“. Педали!

— А, не. Работя за „Небесно псе“. А вие?

— Такова име не ми е известно. Но тези кретени се прикриват зад какви ли не имена. Всичките им дружества са с ограничена отговорност и не вписват и цент в графата „Печалба“. Мошеници!

— Всъщност точно в момента сме в преговори.

— Да де, преговори! Отваряйте си очите на четири! Онзи мухльо като нищо ще ви отреже ташаците и после ще се опита да ви ги пробута, но с петнайсет процента по-скъпо.

Мъжът изтръска пепелта от пурата върху килима и я размаза с тока на обувката си. Чудничко!

— За Олдъс ли говорите? — попитах аз.

Номерът вече бе минал веднъж.

— Кой?

— Господин Олдъс.

— Какъв ти Олдъс! — излая Мики Марвин. — Говоря за Изкормвача. Ти, мой човек, да не падаш от Луната?

— Изкормвача ли?

— Ами да, Изкормвача. Джак Рипън Изкормвача^[1]. Да не би в града да има двама Изкормвачи?

— Джак Рипън ли? — повторих изумен. — Нима „Усмихнатото хлапе“ е на Джак Рипън?

Дребосъкът бе започнал да мачка смрадливата пура, но при тези думи спря и ме загледа с отворена уста — съвсем в стила на Хъмфри Богарт държеше пурата залепена за долната си устна.

— Мики Марвин не търпи глупаците — отсече плешивкото и се врътна в другата посока.

Натиснах копчето на асансьора и макар той да дойде след цяла минута, Мики Марвин не се обърна да ме погледне. Наблюдавах го как, застанал сам в коридора, пафка с пурата и си мислех, че на дребничкия Мики Марвин всъщност му се налага да търпи доста неща.

Когато слязох от асансьора, мъжът на информацията във фоайето разговаряше с някакъв човек — излязох на двора и седнах при шадравана. Точно до входа бяха застанали няколко секретарки, които пушеха припряно, смееха се и току поглеждаха притеснено часовниците си. Изчаках никотиновите изгнанички да приключат и чак тогава се върнах във входното фоайе — огледах се, за да се уверя, че няма никого, и отидох на информацията. Без да сваля очи от мен, старецът се облиза — явно предвкусваше какво ще му кажа.

— Намерихте ли кабинета? — поинтересува се той.

— Общо взето, да. Бяхте прав за температурата горе — вметнах аз. Човекът се подсмихна, но не каза нищо. — Сигурно от време на време чувате разни неща.

— Засега съм добре с ушите — рече старецът и сякаш за да ми го покаже нагледно, пъхна в дясното си ухо кутре и го разтръска.

— Защо не ми звъннете, ако чуете нещо за „Небесно псе“? — възкликнах аз и плъзнах по писалището петдесетачка заедно с листче, на което бях написал телефонния си номер.

Те надали щяха да изчезнат по-бързо дори и да ги бе прибрал Дейвид Копърфийлд.

— Че защо да не ви звънна? — отвърна човекът.

Точно в този момент вратите на асансьора се отвориха с гръм и трясък и от него слезе Мики Марвин. Погледна към нас и щом ме видя, изсумтя презрително. Метна угарката от пурата на пода и излезе ядосано от сградата.

— Ама че келеш — затюхка се мъжът на информацията, — кой според него ще му чисти?

— Мен ако питате, на Мики Марвин изобщо не му пука за това.