Джей Ръсел
Небесни псета (28)

22.

Последвах Йоримицу, който тръгна нагоре горе по стълбите, а Бенкай ни пазеше отзад. Стъпалата и антрето бяха осеяни с тела и на какуре, и на горьо-до, живи и мъртви. Макар и никога дотогава да не бях стъпвал във владенията на Рипън, знаех безпогрешно накъде да вървя: електричеството във въздуха сякаш бе осезаемо, засилваше се и когато наближихме Шутен Доджи, като че започна да ни тласка и насочва. На едно място в коридора имаше чупка и след като завихме, ни връхлетя цяла фаланга горьо-до. Шоки само това и чакаше — нахвърли им се, скоро на помощ му се притекоха и Йоримицу, и Бенкай и стените се обагриха в червено. Когато вече нямаше къде да се развърти с меча, Шоки пусна в действие юмруците и краката си: чупеше наред кости и вратове. Последният оцелял горьо-до побягна ужасен, но Шоки го хвана отзад и започна да го души с ръка. Вратът на беса изпука като кутийка газирана вода, когато я отваряш, той напълни гащите и се загърчи в предсмъртни мъки.

Йоримицу дойде и ми подаде меча, който Шоки бе изпуснал по време на битката. Погледнах кръвта по ръцете си — божичко, каква касапница беше около нас! Бях ранен на пет-шест места, но Шоки, естествено, не бе и усетил. Мен обаче ме болеше: от раните по краката и ръцете ми се стичаше кръв. Кокалчетата на пръстите ми бяха отекли и кървяха, струваше ми се, че един от пръстите на краката ми е счупен. Едвам удържах тежкия меч. Видях, че и Бенкай е ранен на няколко места — най-сериозна изглеждаше раната върху лявата му буза, където кожата висеше досущ лошо залепен тапет, затова пък Йоримицу бе здрав и невредим.

— Натам — казах и посочих двойната врата в дъното на коридора.

Беше повече от очевидно, че горьо-до са охранявали именно нея. Вдигнах ръка и усетих колко силно е електричеството, струящо откъм тази врата. Очаквах Шоки отново да вземе връх, когато обаче той не го стори си поех дълбоко въздух и тръгнах по посока на електричеството, като отново метнах меча на рамо. Йоримицу и Бенкай ме следваха по петите. Не знам след кого смятаха, че вървят — дали след мен или след Шоки, макар че, както ми се струваше, това в момента нямаше никакво значение.

Когато наближихме вратата, посоката на електричеството се обърна и то се възправи като стена срещу нас. Бенкай бе изостанал на доста крачки, а аз имах чувството, че вървя срещу ураганен вятър. Йоримицу като че ли се справяше по-добре, но и той бе възпиран от течението и се видя принуден да смъкне рамене и да извърне лице. На мен ми беше по-леко да се придвижвам, въпреки това вървях бавно, сякаш стъпвах в мочурище или плувах в меласа. Успях криво-ляво да хвана дръжката на бравата, но толкоз.

Наложи се Шоки да отваря вратата.

Още щом прекрачих прага и силата, която ни бе възпирала, отслабна. Огромното помещение бе осветено от стотици мигащи свещи, наредени покрай стените. Беше толкова голямо, че в него преспокойно можеше да има и киносалон, и аз си дадох сметка, че това всъщност е личният киносалон на Рипън. Седалките и екранът бяха махнати, но аз видях малкото прозорче на прожекционната в дъното. Стените бяха изрисувани нагъсто със ситни японски йероглифи, които продължаваха спираловидно и по пода и тавана. Шоки, разбира се, можеше да ги разчете и аз разбрах, че това са обредни заклинания, отправени към Шутен Доджи. Шоки побърза да извърне поглед, да не би те да ме покварят.

Съзаклятниците горьо-до бяха насядали насред залата, заобиколени от втори кръг свещи. Сред шестимата души в кръга разпознах Олдъс и двамата паралии от Васкес Рокс.

В средата гол-голеничък лежеше Джак Рипън, тялото му от главата до петите беше покрито с въртоп от йероглифи.

Аз обаче знаех, че сега това е Шутен Доджи.

Той се гърчеше на пода, до него бе оставен лъскав меч. Личеше си: бесът все още не може да се примири, че трябва да се въплъти в тялото на Рипън (и защо да си кривя душата, с известно задоволство забелязах колко основателни са слуховете, че Рипън не е особено надарен). Рипън ме погледна — видях, че ме е познал и ме мрази, но все още не е господар на новата си човешка форма. Наредените в кръг горьо-до се притиснаха още повече един към друг, за да го предпазят в този миг, когато той беше уязвим, но никой от тях не бе въоръжен и аз усетих как Шоки става все по-кръвожаден.

Чух някакъв шум зад себе си, обърнах се и видях, че Бенкай и Йоримицу се бият в коридора с поредната орда горьо-до, предвождана от дребничкия капа, когото вече бях срещал два пъти. Устоях на изкушението да се върна и да им помогна, защото съзнавах, че точно сега е моментът да видя сметката на Рипън и на беса, който го е обладал. Усетих, че Шоки е на път да надделее, когато вниманието ми бе привлечено от жален глас.

— Марти!…

В ъгъла на помещението седеше Роза — краката и ръцете й бяха вързани като на пуйка, която ще пекат. Изглеждаше мъничка и уплашена, още беше в разкъсаното кимоно, което й бяха дали какуре. Гледаше унесено, явно беше упоена, но колкото и уплашена да беше ми се усмихна. Не видях да е ранена и веднага се запътих към нея.

И сбърках.

Шутен Доджи ме нападна с меч в ръка. Шоки беше бърз, но не достатъчно. Извади меча навреме, за да отбие най-силния удар, ала бесът прониза с острието си лявото му рамо. Усетих как Шоки се смръщва, когато Шутен Доджи изтегли грубо меча от рамото му. Имах чувството, че всеки момент ще умра, толкова силно ме заболя, макар че чух дрезгавия вик на Роза. Точно тогава обаче Шоки се върна.

Шутен Доджи завъртя меча като крило на вятърна мелница, после започна да го размахва яростно и Шоки се видя принуден да премине в отстъпление. Сега бесът държеше по-къс и лек меч, който му позволяваше по-голяма свобода на движенията. Шоки се замъчи да отбие сипещите се един подир друг удари — още на два пъти бе пронизан в лявата страна, откъдето шуртеше кръв. От миризмата й бесът съвсем се настърви и тъкмо това му изяде главата: налетя на сложените в редица свещи.

Шоки тутакси се възползва и се хвърли в шеметна атака. Огромният меч в ръцете му се превърна в светкавица. Един от съзаклятниците горьо-до се опита да се хвърли в нозете му и да го събори, Шоки обаче се завъртя в полукръг и още във въздуха разполови лицето на негодника. Предвождани от Олдъс, другите побързаха да се оттеглят в един ъгъл.

Шоки обаче не се предаде — продължи да налита, всичко наоколо бе огласяно от дрънченето на стомана, удряща се в стомана. Докато отстъпваше, Шутен Доджи пак се препъна, Шоки само това и чакаше — връхлетя му и отряза късче изрисувана кожа от горната част на бедрото му. Бесът изтърва острието, падна и зави като агне, което колят, но когато Шоки вдигна меча за смъртоносния удар, Шутен Доджи насочи към него члена си и обля очите му със струя топла пикоч.

Шоки замахна наслуки с меча и отстъпи назад, като бършеше урината по очите си. Бесът бързо се окопити, скочи на крака и пак връхлетя с главата напред. Наведе се рязко, когато Шоки удари с меча, което струва на Рипън няколко кичура присадена коса, и му се нахвърли, изтласквайки го чак до задната стена на кинозалата. В мелето двамата нахълтаха в пищно обзаведен кабинет с огромни прозорци, гледащи към задната морава във владенията на Рипън, където се биеха множество мъже, но човек не можеше да каже кой има надмощие.

Шоки още стискаше огромния меч и налагаше с тежката ръкохватка беса по лицето, ала бе прекалено тясно, за да се развърти. Шутен Доджи го задраска по очите и се опита да го покоси с няколко удара в слабините и кръста. Шоки успя да му се отскубне и извади Рипън от равновесие, като се вкопчи в ходилото на беса и го изви с все сила. Костта изпука като съчка и бесът отново ревна, същевременно обаче зарита със свободния си крак и халоса Шоки отстрани по главата. Сетне го зарита и по ръката, докато накрая той не изтърва меча. Стрелна се да го вдигне, ала Шоки бързо дойде на себе си и изрита меча, който се плъзна по пода и се пъхна под един кожен диван. Шутен Доджи се спусна подире му, като тътреше извито ходило, но Шоки го хвана за ранения крак и го изви още веднъж толкова жестоко, че от мургавата кожа на глезена на Рипън се подадоха късчета кост.

Раненият бяс ревна с цяло гърло. Този път, без да се мае, Шоки сграбчи Шутен Доджи за ранения крак и завъртя тялото на Рипън над главата си — досущ витло на самолет. Бесът си удари с трясък главата о стената, върху боровата ламперия остана размазано кафяво петно. Шоки продължи да го върти във въздуха, сякаш беше чукохвъргач и се готвеше за опит, с който да спечели олимпийския медал, и накрая го метна към огромните прозорци. Докато летеше във въздуха, бесът пищеше като попарен, после изхвърча през стъклото, разбило се на безброй кристални късчета. Шоки хукна към прозореца и успя да види как бесът се претъркулва от балкона и тупва един етаж по-долу, върху дъсчената площадка около басейна, чиито дъски от екзотично дърво се нацепиха от силния удар на трески. Шоки прескочи само с едно движение перилата на балкона и приклекна, готов да скочи петте метра, делящи го от басейна.

Щом се приземи и се извърна към противника си, усети, че в кръста му е опрян метален прът. Шутен Доджи бе изтръгнал една от пръчките на оградата около басейна и я бе насочил като копие. С втория мощен удар разкъса кожата на Шоки и го прониза. Той се опита да се отскубне, но бесът видя, че има преимущество, и забучи металния кол още по-надълбоко. Воинът се опита да сграбчи с две ръце пръта и да го извади, ала Шутен Доджи замахна встрани и събори Шоки в дълбоката част на басейна.

Замъчих се да изплувам на повърхността и се нагълтах с хлорна вода. Усещах болка в хълбока, където още беше забит прътът, но единственото за което мислех беше въздухът. Прътът ме натисна надолу, по едно време обаче се измъкнах и докоснах с пръсти дъното, после се изстрелях задъхан обратно на повърхността и подадох лице над водата.

Но още преди да съм си поел въздух, колецът ме застигна, фрасна ме отстрани по главата и пак ме запрати на дъното. Причерня ми — или това бе просто моята кръв във водата — ала с триста мъки успях да не припадна. Пак изхвръкнах като тапа на повърхността и си поех въздух, но и този път Шутен Доджи ме фрасна и ме потопи.

Опитах се да изляза на повърхността, ала прътът ме ръгаше в гърдите и ме държеше под водата. Помъчих се да се гмурна и да му избягам, но само отмалях още повече. Все не успявах да го отместя или да го натисна с все сила откъм другия край, за да го избия.

„Шоки — помислих си отчаян, — къде се запиля, по дяволите!“

Не знам кой го направи — дали той, но когато съвсем ми причерня, се отскубнах някак от пръта и пак излязох на повърхността да си поема въздух. Щом пробих кожата на водата, видях Рипън — Шутен Доджи де — който се хилеше срещу мен; мъничкият му червен член бе надървен. Отново затърсих Шоки, от него обаче нямаше и следа в дълбините на съзнанието ми. Тъкмо тогава съгледах ръцете си — японските йероглифи по кожата ми се бяха размили. Прокарах длан по лицето си и я погледнах — цялата беше в мастило.

— Ох, да му се не види! — изругах.

Шутен Доджи явно бе надушил, че Шоки вече го няма. Започна да си играе с мен, да ме побутва напред-назад с върха на пръта и да подскача — заливаше се от смях. Костите в надробения крак на Рипън потракваха, но това явно не пречеше ни най-малко на беса да танцува. Чувах как около нас ехти дрънченето на стомана, усещах нетърпима болка в хълбока си, но ме беше страх да откъсна и за миг очи от беса. Подозирах, че сега, когато Шоки си бе отишъл, другото вече няма особено значение. Без него какуре бяха обречени.

Шутен Доджи ме фрасна с поредния груб удар отстрани по главата и пак ме запрати с пръта под водата. Опитах се да стигна с плуване края на басейна, та бесът да не ме стига, той обаче пак ме изтласка в средата и ме заудря силно по главата и гърдите. Кръвта около мен се въртеше ли въртеше и образуваше във водата прелестни начупени шарки. Усетих как главата ми се замайва и повръщам вода, когато бесът за кой ли път ме тикна под повърхността.

Спаси ме случайният късмет — всъщност само такъв ме е спохождал. Пак се понесох към края на басейна. Шутен Доджи ме направляваше с върха на кола — явно смяташе да приключи с мен веднъж завинаги. Усетих как потъвам и убеден, че този път вече няма да имам сили да изскоча на повърхността, се пресегнах да хвана спасителния пояс с формата на Доналд Дък, който плаваше из водата. Не го напипах, затова пък погрешка сграбчих маркуча на филтъра.

Вкопчих се в него, когато Шутен Доджи пак ме затика под водата. Не забелязваше, че е стъпил на другия край на маркуча.

Видях как изпуска кола и залита към ръба на басейна. Ръцете му отскочиха нагоре, усмивката върху лицето му помръкна. Бесът се олюля напред, сетне назад и тъкмо си възвърна равновесието, когато се опита да пренесе тежестта си върху ранения крак.

А той не можеше да я издържи.

Цопна по корем във водата. Докато шляпаше с ръце и крака, видях как мастилото върху кожата му се размива и оцветява хлорната вода. Шутен Доджи се опита да се добере до ръба на басейна и да се измъкне, докато буквите не са се изличили напълно, аз обаче грабнах пръта, ударих го по главата и го дръпнах обратно в басейна.

Когато той отново се показа на повърхността, видях пред себе си сгърченото от болка сърдито лице на онзи дърт грозник — Джак Рипън.

— Що не го духаш! — изкрещя ми Рипън.

Аз го ръгнах с кола по устата. С все сила. Той пак потъна, а когато се показа, плюеше вода. Пак го изръгах. Още по-силно. Сетне още пет-шест пъти, докато лицето му не се превърна в кървава пихтия и заедно с водата той не започна да плюе и зъби.

Запляска с ръце и със здравия си крак и пак хлътна надолу. Показа се отново за малко и тъкмо да го халосам, когато пак се скри под повърхността.

Чак когато видях как пляска със счупен крак по водата ми хрумна, че макар и да притежава басейн с олимпийски размери, Рипън не знае да плува.

Метнах пръта встрани и инстинктивно се насочих към него. По едно време главата му се подаде, той пак се нагълта с вода и аз видях ужаса в очите му. Мастилото по бузите му се бе размазало и с петната и изпъкналите очи Рипън приличаше на нарисувана със сажди маска на негър върху лицето на бял комик от някогашен расистки Холивуд.

Още бях доста далеч, когато Рипън успя да се вкопчи с една ръка в пояса с формата на Доналд Дък. Той за миг потъна под него, но пак изскочи на повърхността заедно с Рипън — сякаш за да го повози. Рипън си пое въздух, ала веднага повърна вода и стомашен сок. Поясът не беше нито особено здрав, нито особено стабилен, за да издържи на тежестта му. Видях как той пак си поема бързо дъх, преди да се скрие под повърхността. А когато се показа, вече бях на хвърлей от него.

Отново си пое отчаяно малко кислород и запляска с ръце, за да ми избяга. Замахнах и се пресегнах да го хвана. Той се вкопчи за кой ли път в Доналд и когато отново потъна, птицата остана да се носи над главата му. Рипън успя някак да я прегърне с две ръце, преобърна я наопаки и заби брадичка в гумата. Пак започна да се дави и да плюе вода, този път обаче се закрепи над повърхността.

Дори не ме гледаше, беше отпуснал буза върху гумения пояс, бе затворил очи и хриптеше отчаяно, за да си поеме дъх. От натрошения му крак течеше кръв, която се носеше подире му и образуваше из басейна малки въртопи, осветени от лампите по дъното. Носеше се и се виеше на шарки, но те може би бяха само в съзнанието ми. Видях Шери и Сид. Джон Дългуча и неговото момиче. Дори Мики Марвин със смрадливата пура.

Видях Роза.

Протегнах ръка и издърпах рязко запушалката върху вентила на пояса.

Изкормвача веднага чу съсъка. Пак запляска с ръце, от което въздухът в пояса само заизлиза по-бързо. Опита се да запуши вентила, но бе толкова паникьосан, че съвсем сплеска пояса.

Доналд шльопна върху водата като изпортено суфле.

Изкормвача се разпищя, ала така и не се разбра какво иска да каже, защото се нагълта с вода. Докато пляскаше с ръце и крака успя на няколко пъти да си подаде главата. Веднъж дори се вкопчи в ръката ми. Аз не се помръднах, не го шляпнах през пръстите, не се отскубнах.

Накрая той се пусна сам.

И аз не знам за колко време се е удавил. Стори ми се доста дълго. Но само в някои отношения. Накрая Рипън просто престана да се опитва да се спаси. Понесе се по водата с лицето надолу, точно като Уилям Холдън в „Булевардът на залезите“. Когато трупът се насочи към мен, заплувах бързо по гръб към края на басейна, но без да изпускам удавника от очи.

За всеки случай.

Когато стигнах стълбичката, изведнъж забелязах колко тихо е наоколо. Вече не се чуваха мечове, дрънченето им бе отстъпило място на чуруликането на птиците и цвъркота на щурците и цикадите. Стори ми се, че дочувам врява в къщата, но не я виждах от мястото, където бях застанал. Извърнах се към счупените прозорци, откъдето бяха изхвърчали Шоки и Шутен Доджи, ала не забелязах никакво движение.

После видях, че по площадката около басейна към мен тича Роза. Изглеждаше съсипана, кимоното приличаше на мръсна дрипа, но не помня някой някога да ми се е струвал по-красив.

— Ей! — извиках аз, когато тя се приближи до басейна и се надвеси над мен. — Често ли идваш тук?

Тя се усмихна и оголи огромни жълти зъбища. Розовата й кожа се сбръчка направо пред очите ми и отдолу се показа червеното люспесто лице на тенгу, който умее да се преобразява. Вдигна ръка с огромни нокти и аха — да ме удуши, когато над нас прокънтя картечен откос. По туловището на беса цъфнаха няколко назъбени дупки, от които на гейзер шурна тъмна кръв. Чудовището ревна от болка и се обърна да посрещне нападението отгоре.

Видях Роза — този път истинската — стоеше на балкона, опряла картечницата върху парапета. Изстреля още един дълъг откос, прокарал втора редичка кървави дупки по плътта на беса. Върху гърба на тенгу поникнаха криле, които запляскаха лудешки, сякаш той всеки миг щеше да политне във въздуха. Видях как мускулите на дебелите му крака се наливат и изопват — бесът приклекна, за да отскочи. Точно когато ходилата му се отлепиха от земята, забелязах с периферното си зрение някакво движение малко по-нататък.

Бенкай изкрещя като ангел на отмъщението и замахна с меча, проблеснал като съвършена дъга. Според мен тенгу дори не го усети. Главата му се търкулна от раменете и цопна във водата зад мен. От врата на чудовището шурна пенеста чернилка. Туловището запристъпя, после залитна назад.

Последното, което помня, са крилете на беса, които още пляскаха — стрелнаха се към мен и ме натиснаха под водата.