Джей Ръсел
Небесни псета (22)

17.

Мразя постелките, метнати направо пода, особено откакто излязоха на мода. Мразя и това, че не можеш да отвориш „Лос Анджелис Уийкли“, за да видиш кои филми дават или на кой секстелефон да се обадиш, без да бъдеш засипан с реклами на магазини, където продават такива постелки. Мразя и снобите, които допреди двайсетина години, и пари да им даваха, нямаше да легнат на пода, а сега са готови да спят на дъски с метнат на тях изтърбушен дюшек само защото това е последният писък на модата. Мразя да ги гледам тия пикливи постелки, мразя да сядам на тях, а камо ли пък да спя върху такава чудесия!

А ето че сега лежах на такава постелка в една от спалните на втория етаж в къщата на ордена Какуре. Бенкай ни отведе в стаите — спалнята на Роза се падаше точно срещу моята. Йоримицу ни покани да останем в къщата за през нощта или колкото искаме и да бъдем под закрилата на ордена. Поканата му прозвуча точно както поканата на данъчната служба през април всяка година. Човек няма друг избор, освен да я приеме.

Опитах се да заговоря Бенкай. Попитах го за сабите, казах, че са страхотни, той обаче се правеше на ударен. Отвори вратата на стаята, влезе вътре, огледа я набързо, сетне посочи постелката на земята. Преди да затвори вратата, ми се поклони едва забележимо. Стори същото и с Роза.

Всичко ме болеше, бях капнал от умора, но не можех да заспя и туйто. Главата ми бучеше като кошер, след разговора с Йоримицу имах да обмислям куп неща. В съзнанието ми като въртележка се въртяха какви ли не японски имена — лични и географски, какви ли не легенди и митове. Трябваше да намеря начин да осмисля наглед налудничавите, ирационални представи за доброто и злото, за боговете и бесовете. Шантава му работа, точно както пословичният сандвич от супа.

И все пак…

Йоримицу бе обяснил, че небесните псета, или тенгу, са най-страховитите бесове, съюзили се с последователите на горьо-до, с онези, срещу които хората на Йоримицу се борят — както личеше, с променлив успех — вече столетия наред. Именно магията на тенгу била сърцевина на вярата на горьо-до. Макар че горьо-до се смятали за повелители на тенгу, Йоримицу бе на мнение, че те са подвластни на нечовешка сила, която всъщност не разбират.

— Тенгу са много древни — обясни Йоримицу, — небесните псета са родени от самото сърце на Суса-но-о, бога на бурите, брат на богинята на слънцето Аматерасу. Тенгу не могат да бъдат покорени от хората и техните владения се простират отвъд възприятията дори на най-мъдрите измежду мъдреците. А геньоша не са чак толкова мъдри, както си въобразяват.

— Геньоша ли? — попитах аз. — Те пък кои са?

Съвсем се обърках.

— Геньоша са сред най-злите от днешните деца на горьо-до — обясни ми Йоримицу. — Така са известни днес, макар че в миналото са имали най-различни имена. Мачияко. Ханафуда. Но като теглим чертата, е едно и също. Розата си е роза, нали?

— Значи всички те са горьо-до?

— Хай.

— А какво общо има Джак Рипън?

Йоримицу си пое дълбоко въздух и после въздъхна тежко.

— Геньоша са якуза. Знаете ли какво означава тази дума?

— Японската мафия? — попитах аз.

Роза затвори очи и разтърка слепоочия.

— Мафията е американско понятие — продължи Йоримицу. „Дрън-дрън“, помислих си аз, но не казах нищо. — Да, якуза е престъпна организация, но не само това. Точно както и при ямабуши, има различни видове якуза. Различни кланове — различни оябун, баши — и различни вярвания. Някои са си дребни престъпници: дрога, проституция, комар и така нататък. Други обаче не са толкова дребни. Ала пипалата на якуза са проникнали дълбоко в японската история и култура. В Япония бизнес и държава са се сраснали. Напоследък това създава много проблеми — сигурно сте чели за скандалите, за правителствата, които падат едно подир друго — и въпреки това ние продължаваме да си живеем по този начин, по начина, който знаем. Якуза се е просмукала в бизнеса, в политиката, във всичко. И всичко се свежда до ламтежа за власт, който невинаги е престъпен.

— Но Джак Рипън…

— Имайте търпение — прекъсна ме Йоримицу, като ми се закани с пръст. — Най-опасни в якуза са геньоша. Откриваме техните корени в дисциплината на ямабуши, сред аскетите нембуцу, обучавали се, молили се заедно с моите предци в планините на Хоншу, а по-късно и на Кюшу. Вероятно знаете от филмите, че хората от якуза се придържат към един обичай — юбицуме, тоест отсичат част от пръста си, за да покажат пред оябун, че искрено се разкайват.

Ние с Роза кимнахме. В главата ми като светкавица изникна споменът за японеца с отсечения пръст, когото бях видял първия път в „Усмихнатото хлапе“. Веднага застанах нащрек.

— Първоначално това е обред, присъщ на нембуцу — спазвали са го яма-но-хиджири от планината Йошино, за да засвидетелстват дълбоката си вяра. После хората от якуза са го заимствали и са го изопачили, точно както вярата на ямабуши е била изопачена от онези геньоша, които са се присъединили към горьо-до. Не е работа на хора като мен да преценяват дали геньоша са се съюзили с они — бесовете, заради ламтежа си за власт, или най-престъпните общества на якуза са се появили под влияние на бесовете. Но тази връзка е била добре дошла и за двете страни, тъй като властта и влиянието на якуза са се разраснали и разпространили, а бесовете са оцелели благодарение на силната вяра на якуза. И тази връзка процъфтява и до ден-днешен. Връзка, с която сега трябва да се сблъскате и вие.

— Защо пък аз? — попитах.

За мен въпросът беше риторичен.

— Карма? — рече Йоримицу.

Според мен се пошегува. Никой не се засмя.

— Така и не ни обяснихте какво общо има всичко това с нас — каза Роза с уморен глас.

— Геньоша, а оттам и горьо-до са проникнали дълбоко в самата основа, на която се крепи властта на корпоративна Япония. Много корпорации са под влиянието на якуза. Не всички съзнават степента на това влияние, дори неговото съществуване. Геньоша пипат много внимателно, усвоили са това тънко изкуство през годините, когато са живели в сянката на властта и са дърпали конците, без да го усети никой. Различните кланове, спадащи към якуза, отстояват интересите си по различен начин, в различни отрасли и предприятия. Инвестициите им са и материални, и духовни. Почеркът на геньоша се проявява къде ли не — дори в сектата Аум, която пусна отровен газ в токийското метро, личи дългата ръка на геньоша. Но основните им усилия са съсредоточени главно в „Йошитоши Интернешънъл“.

— Бинго! — извиках аз — в главата ми бе светнала лампичка.

— Според мен във вашата страна е направено много, за да се увеличи японското влияние. Шуми се доста и как японците се сдобиват с американски фирми и американски имоти. За нас е пълна загадка как някой, който си продава къщата, се оплаква от купувача, въпреки че брои на драго сърце парите, които е получил от сделката. Ако някоя японска фирма купува нещо в Съединените щати, то е само защото е получила тази възможност. Ние, японците, открай време се славим като предприемчиви хора, които не пропускат възможностите. Това е качество, което, доколкото разбирам, американците превъзнасят на думи. Но както личи, само ако те се възползват от тези възможности.

— Да, в това отношение американците са си доста смешни — изпелтечих аз.

— Не виждам нищо смешно — отбеляза Йоримицу. — Вашият господин Джак Рипън предостави тази възможност на „Йошитоши“. Както се изразявате вие, предложението бе прекалено добро, за да го отхвърлиш.

— Но знаел ли е Рипън какъв буркан с червеи е отварял? — поинтересувах се аз. Йоримицу вдигна озадачено вежда. — Не е ли бил наясно с влиянието на геньоша?

— Разбира се, че е наясно — отвърна Йоримицу. — Самият Джак Рипън е горьо-до.

— Ама че работа! — изругах аз.

Бях чувал през годините как мнозина наричат Рипън жив дявол, но колцина ли наистина вярваха, че той се е съюзил със силите на мрака? Добре де, какво съм седнал да задавам такива тъпи въпроси? Погледнах към Роза, но тя се разсейваше. Не знам дали защото не можеше да приеме подобно твърдение, или просто защото бе изтощена.

— „Йошитоши“ вече е направил значителни вложения в Съединените щати, но хората във фирмата — а чрез тях и горьо-до — се домогват да навлязат още по-осезаемо във вашата култура.

— В какъв смисъл?

— Ние в Япония възприемаме света много по-цялостно, холистично, отколкото вие в Щатите. Например не разграничаваме бизнеса от удоволствието. Представяме си по различен начин и обществения, и частния живот, и пространството между тях. В Щатите един предприемач купува дадено предприятие, за да го раздроби и да го продаде на части, за да спечели бързо. Японският предприемач купува частите и търси начини да ги обедини така, че да създаде по-голямо цяло. Вие гледате в близкото бъдеще. А ние се целим в далечното. И то не само в предприемачеството, но и в културата. Горьо-до — също. Те виждат възможности тук, в Щатите. Може би не днес, дори не и утре. А в по-далечно бъдеще. Те виждат цялото отвъд частите, вътре в частите. Ако поканите корпоративна Япония — „Йошитоши“ — в своята страна, вие взимате не само частта. Заедно с нея идва и престъпна Япония — якуза. Но също така и духовна Япония, тъй като те са части от едно неразривно цяло. Геньоша. Горьо-до.

— И какуре ли? — попита Роза.

Сега вече внимаваше.

— И какуре — кимна Йоримицу. — Ние също трябва да гледаме в бъдещето. Каквото и да става тук, в Лос Анджелис, то е само част от стратегията, ход в една игра, играна в продължение на много-много години. И най-дребната ми постъпка днес ще отекне пред мен и през идните години значението й многократно ще се увеличи. И то по начин, който надали съм очаквал. Ако не обмислям внимателно тези постъпки, как ще си представя какви ще са последиците от техния отзвук след десет, петдесет, сто години!

— Никога не бих се сетил да погледна на нещата в тази светлина — отбелязах аз и поклатих глава. — Прекалено сложно и потискащо е.

— Точно по тази причина не си и горьо-до. Не си и какуре. Затова пък си тук и си загазил здравата.

 

 

„Да, тук Йоримицу беше много прав“, помислих си и се свих на кравай върху метнатата на пода постелка. Тъкмо се наместих, така че криво-ляво да ми е удобно, и на вратата се почука лекичко. Подскочих като ужилен и седнах на постелката точно когато вратата се отвори и в стаята надникна Роза.

— Марти! Буден ли си? — прошепна тя.

— Не мога да заспя.

— Аз също — рече Роза и влезе.

Беше облечена в красиво кимоно на цветя. Докато стоеше на вратата, видях за миг на светлината в коридора прелестното й тяло под коприната. Докато Роза затваряше вратата ми се стори, че съм зърнал Бенкай, който, хванал дръжката на сабята, стои на пост в коридора.

Свалих крака от постелката, а Роза седна до мен. Беше само на педя и макар да не се докосвахме, от нея ме лъхна на изтощение и пот. Тя бе кръстосала ръце върху стомаха си и се бе сгушила в кимоното, въпреки че в къщата не беше кой знае колко студено. Йоримицу бе предложил и на мен кимоно, но ми се стори, че ще приличам с него на бостанско плашило.

— А ти набожен ли си? — попита Роза.

— Не бих казал — отвърнах аз. После се поправих. — Не, не съм. Баща ми уж беше юдеин, а майка ми не беше нищо. А ти?

— Родителите ми си имаха своите католически мигове, но никога не са били кой знае колко набожни. Когато бяхме малки, ние със сестра ми трябваше да ходим на неделно училище, но според мен родителите ни пращаха на него колкото да могат да си се чукат на спокойствие в неделя сутрин.

— Аз пък не съм стъпвал на неделно училище. Бях прекалено зает да се снимам във филми. Доста трудно е да си вярващ, ако си в Индустрията, макар че и в нея преклонение — дал бог. Но мен ако питаш, това преклонение надали ще влезе в сметките, когато дойде денят на Страшния съд. Да ти призная, отдавна не съм мислил за тези неща. Не помня кога за последен път съм вярвал в нещо.

— Виж, сестра ми наистина си е набожна — отбеляза Роза.

— Така ли?

— Да. Но стана вярваща едва след като порасна, всъщност след като загуби детето си. Но тя пък отиде в другата крайност. Влезе в нещо като католически култ.

— За мен католицизмът винаги си е бил култ — рекох аз.

— За мен също. Но сестра ми го взима много присърце. Наистина вярва не на шега в битката между доброто и дявола и във влиянието на злото върху земята. Говори за ангелите така, както другите говорят за телевизионните звезди или за бейзболистите. Не сме много близки.

— Шантава работа — отбелязах аз.

— Така ли мислиш? — погледна ме Роза. Никой от нас не си беше направил труда да включи лампата, но видях, че в очите й се отразява мъждивата светлина, просмукваща се през прозореца. — И сега ли смяташ, че е шантава?

Въпреки всичко, което се бе случило, въпреки онова, което бяхме изживели двамата, Роза повдигна именно въпроса, за който съвсем преднамерено се бях опитвал да не мисля. Бях изслушал разказа на Йоримицу за якуза, за горьо-до и бесовете точно както човек слуша обясненията на сценарист преди началото на снимки. Но всъщност още не го бях осмислил.

— Не казвам, че приемам всичко за чиста монета — рекох аз.

— Какво още трябва да се случи, за да го приемеш? Божичко! Та ние видяхме с очите си онова… онова нещо в снимачния павилион. То ни нападна! Усетих го, долових миризмата му. Бог ми е свидетел, никога досега да съм се сблъсквала с такава смрад.

Кимнах при спомена за чудовищната воня, разнасяла се от съществото.

— Още ли смяташ, че е било някакъв актьор в гумен костюм? — попита Роза.

— Не — признах си от немай-къде. — Това беше… нещо друго.

— Ами онова, дето си видял, когато са убили Шери? Чудовището на скалите и детето? Как го нарече Йоримицу?

— Капа — отвърнах аз.

След като домакинът ни приключи с разказа си, му описах накратко какво съм видял във Васкес Рокс. Той каза, че с този обред вероятно са призовавали тенгу, че жрецът на горьо-до и по-низшият бяс са го примамвали с червата на момичето. Йоримицу кимна, когато продължих разказа си, и не се изненада, щом му споменах за уродчето, на което съм се натъкнал.

— Капа — прошепна той и от начина, по който го изрече, ме побиха тръпки.

Обясни ни, че капа е изключително злобен и пакостлив бяс, нещо като вампир, който обаче се среща обикновено край вода. Определено бе озадачен и разтревожен, че такъв бяс е отглеждан и тук, в Калифорния.

— Да — рече Роза и потрепери лекичко до мен. — Останах с впечатлението, че наистина го стресна, когато му спомена за това.

— Аз останах със същото впечатление — потвърдих. — Хич не ми се мисли какво означава това.

— Сега съжалявам, че не съм по-набожна.

— В какъв смисъл?

— Струва ми се, че така щях да имам някаква закрила. Както да вдигнеш пред себе си разпятие и да поръсиш малко светена вода, с която да разпъдиш бесовете.

— Едва ли ще ти свърши работа — отбелязах аз.

— Защо?

— Ами защото това е друга вяра. Както в онзи филм, май се казваше „Храбрите убийци на вампири“. Селяните държат разпятия, за да прогонят вампира, но на него това не му действа, понеже е евреин.

— Глупости! — отсече Роза.

— Защо пък глупости? Какво значи светената вода на католиците за един японски тенгу?

— Може би самата вяра вече е достатъчна — каза Роза. — Може би тъкмо тя е важна.

Известно време седяхме мълком в мрака, докато не проумях защо всъщност водим този разговор.

— Наистина ли вярваш, че това са бесове? — попитах аз едва чуто.

Роза се подвоуми, но за кратко.

— Според мен бихме могли да ги наречем и така. И се притеснявам, че двама неверници като теб и мен нямат с какво да се защитават срещу тях.

— Бенкай нали е тук! — напомних й аз и кимнах към вратата.

— Опасявам се, че и това няма да е достатъчно — пророни Роза.

После и аз не знам какво ни стана. Уж седяхме в тъмното, уж си приказвахме, умувахме, тревожехме се.

А после вече лежахме в тъмното: целувахме се, прегръщахме се, търсехме се.

Никак не ни беше лесно с нашите рани. Аз трябваше да внимавам, докато я милвам по страните и гърдите, които бяха издрани. Тя трябваше да се намести предпазливо отгоре ми заради пукнатите ребра.

Накрая все пак намерихме начин.

Е, не беше от най-върховите изпълнения. Нямаше взривове, нямаше бликнала като гейзер светлина, нито пък порой от куршуми, които фучат като в тунел. Нищо такова! Само двама капнали от умора уплашени души, които намират утеха и подслон в уморените си обятия.

Беше хубаво.

Още щом свършихме, и в главата ми отново нахлуха мисли за бесове, за разпорени стомаси и извадени вътрешности, за дребни япончета с огромни мечове, сега обаче те не ми се струваха чак толкова страшни.

Заспахме прегърнати.

 

 

И пак заедно се събудихме и скочихме като ужилени.

В стаята нахълта Йоримицу. Чувах как в коридора и нагоре-надолу по стълбището търчат хора, които крещят на японски. Йоримицу застана на вратата, вторачен в нас. Роза се спусна да се загърне с кимоното, аз си затърсих пипнешком гащите. Йоримицу ни гледаше някак странно — подсмихваше се лукаво, докато се обличахме, после влезе в стаята и затвори вратата. Не включи осветлението, но Роза щракна нощната лампа до постелката.

Йоримицу наистина си изглеждаше необичайно. Беше облечен в същото кимоно, както и преди, но косата му приличаше на кошер, брадата му също беше сплъстена и по нея бе полепнало нещо, сякаш той се връщаше от бой с торти. Лицето му беше моравочервено, Йоримицу дишаше тежко през уста.

— Какво става? — попитах аз, като се мъчех да нахлузя обувките си.

Роза бе надянала кимоното, но въпреки това продължаваше да се крие зад мен.

— Трябва да вървим — изграчи Йоримицу.

Гласът му беше дрезгав, сякаш на гърлото му бе заседнало парче сладкиш.

— Какво се е случило? — поинтересува се Роза.

— Горьо-до — поясни той със странна усмивчица. Ни в клин, ни в ръкав забелязах, че зъбите му са снежнобели. — Трябва да вървим.

Изправих се и дръпнах подире си и Роза от възглавницата. Тя се вкопчи в ръката ми.

— Къде? — попитах аз. Тук имаше нещо гнило. — Защо?

Нещо изблъска с все сила по вратата. Аз подскочих, Роза зяпна от уплаха, но Йоримицу дори не се обърна натам. Вместо това пристъпи към нас и се ухили още по-широко.

— Опасност. Да вървим! — подкани пак той.

По вратата пак се заблъска, данданията и топуркането в коридора се засилиха. Йоримицу продължи да върви към нас, а аз усетих, че отстъпвам, без да зная защо. Роза се вкопчи още по-силно в ръката ми.

— Хайде, тръгвайте — рече той с глас, наподобяващ торба натрошено стъкло.

Щом пристъпи в кръга светлина, хвърлян от лампата, видях, че му има нещо на брадата. По нея не бе полепнала храна, както си мислех. Тя беше сплъстена и проскубана. Пощадените кичури наподобяваха ръждиви стоманени нишки. Ръцете му също бяха червени, с парчета сякаш обелена провиснала кожа.

— Господи, какво ти се е случило! — ахнах дрезгаво аз.

В този миг ни удари смрадта. Роза явно я надуши първа, защото прошепна нервно:

— Марти!

Тогава я усетих и аз — същата нечовешка воня, лъхнала ни от беса, който ни бе нападнал в снимачния павилион.

Някой пак удари с все сила вратата и тя се откачи от пантите. Дочул пукота на разцепен дъб, Йоримицу се обърна и застана лице в лице с…

С Йоримицу!

Буквално усетих как челюстта ми увисва. Роза ахна и пусна ръката ми. Пресегнах се да я хвана, но не улових нищо друго, освен въздух.

Обезобразеният Йоримицу отметна глава и прихна при вида на своя двойник. Другият пристъпи колебливо и влезе в стаята, но на пътя му се изпречи Бенкай, който скочи пред него със сабята в ръка. Понечи да се впусне в атака, но спря като закован, когато Йоримицу номер две му излая някаква заповед на японски. Видях още неколцина мъже в черно, които надничаха от коридора.

Йоримицу, който беше с нас в стаята, изкрещя някаква дума на японски. Видях как Бенкай и другите извръщат глави и затварят очи. След миг разбрах защо.

Обезобразеният Йоримицу вдигна рязко ръце и кимоното буквално се свлече от тялото му. Докато разкъсаната коприна падне на пода, Йоримицу вече не беше Йоримицу. Тялото му се изду като надуваем дюшек. Направо набъбна.

В един миг беше с лицето на Йоримицу, в следващия вече имаше кървавочервените черти на бяс. Носът му порасна, стана дълъг и тънък като на Пинокио, с остър като на човка връх, бузите се издуха, превръщайки устата в смъртоносна паст с остри като пики зъби. Очите му се уголемиха и изневиделица блеснаха като страховити тлеещи въглени. Брадата и мустаците, по-скоро онова, което бе останало от тях, окапаха напълно, затова пък космите по черепа пораснаха направо пред очите ми, докато стигнаха до средата на мощната му гърбина.

И от тази гърбина поникнаха две огромни криле с дълги-предълги пера, тъмни като чернозем и червени като току-що пролята кръв. От дългите пръсти на ръцете и краката на беса се подадоха извити остри нокти. Вдигнах очи от тези нокти и забелязах, че късичкият, но дебел, покрит с люспи член е набъбнал, а от върха му се стича гнусна жълтеникава течност. Страшилището ме погледна право в очите и не щеш ли, аз разбрах — без да ми е казвал някой — че пред мен стои тенгу.

Небесно псе.

Усетих как нозете ми се подкосяват, но Роза отново се вкопчи в ръката ми и благодарение на това не се свлякох на пода. Чувах я как диша тежко — или може би просто хлипаше? — зад мен тенгу разпери криле и нададе дрезгав вик, от който млякото ще се пресече още във вимето на кравата. Йоримицу — истинският, изкрещя нещо, но бесът само се ухили. При всички положения оголи лъскави зъби срещу него.

Бенкай още веднъж пристъпи към страшилището, чието зловоние вече изпълваше стаята, но тенгу беше по-бърз. Запокити нещо като топка, която не знаех откъде се е взела, право в лицето на Бенкай. Докато летеше във въздуха, топката се уголеми и се запали като магнезиев пламък, когато се удари в плътта на Бенкай.

Той изпищя — ако не го бях чул с ушите си, нямаше да повярвам, че е възможно някой да пищи така. Строполи се на пода, а сабята му отхвръкна с трясък встрани.

Тенгу отново се изкикоти гръмогласно.

Усетих, че Роза ме дърпа да отстъпя още една крачка от чудовището, но нямаше накъде. Тенгу усети, че сме се размърдали, и се обърна към нас. В стаята се втурна друг мъж със сабя, ала Йоримицу го спря. Тенгу дори не го погледна.

В един миг съществото стоеше насред стаята, в следващия вече беше върху нас. Усетих как ме сграбчва грубо с нокти през кръста и ме вдига във въздуха. Чух как Роза пищи, когато чудовището вдигна и нея с другата ръка. Опитах се да се обърна към нея, но главата ми бе заклещена под мишницата на страшилището и не можех да помръдна. Вонята беше непоносима — смърдеше на разложено месо, и аз започнах да повръщам. Чух как Йоримицу пак крещи нещо от вратата, но всуе — полза никаква. Чувствах как гърдите на беса се разширяват с всяка глътка въздух, как люспите му ме дерат и ми смъкват кожата.

Усетих го да се гърчи. Опитах да го изритам, но краката ми увиснаха безпомощно във въздуха. Ръцете ми бяха хванати като в менгеме. Ако се напънех, виждах все пак на педя от себе си. Страшилището се обърна към прозореца и затича. Чух как запляска с криле и в лицето ме удари топъл въздух. Видях как прозорецът се приближава все повече и повече.

Почувствах как челото ми се блъска в стъклото и бесът излита през прозореца на втория етаж. По лицето ми бликна кръв, от която вече не виждах нищо.

За миг се насладих на това невъзможно удоволствие — човек да лети, после всичко потъна в мрак.