Джей Ръсел
Небесни псета (15)

11.

Гледах да не мисля много-много, докато препусках като обезумял по магистралата към града. Измъкнах опипом от кутията от обувки под предната седалка запис на Лу Рийд и го пъхнах в касетофона, та безмилостната му китара и антисладникавият му нюйоркски глас да изпълнят главата ми. Надух касетофона до дупка, така че вибрациите на микроскопичните усилватели почти заглушиха музиката.

Но не би!

Пред очите ми отново беше Шери и как са я изкормили. Страхувах се, че още дълго ще виждам само едно — как онзи предрешен като чудовище тип размотава и оглежда с голи ръце червата й, сякаш са кренвирши в месарница. Пред очите ми и досега беше празният поглед върху красивото лице на момичето, докато онзи бърникаше в корема му, и аз се питах какво са й направили, какво са й били, та тя да издържи на целия този ужас, без дори да трепне или да гъкне. Ами другите, заровили като щрауси — или като роби — лица в пръстта, покорни и неподвижни! Причудливите костюми, усещането за някакъв ритуал или обред. Почти религиозен — по някакъв извратен начин.

И всичко това — разигравано за камерите на Джак Рипън!

Хората често си говорят за филми, в които героите наистина умират, но през всичките си години в Индустрията никога не съм познавал човек, който да е твърдял, че наистина е гледал такъв филм. Те са част от градския фолклор точно както стопаджиите и убийците с куки вместо ръце. Помня дори, че съм чел в „Таймс“ статия как те са мит, измислица на сценаристите и религиозните откачалки. А ето че Джак Рипън, един от най-могъщите мъже в Холивуд, снимаше такъв филм с убийство, заснето на живо, и то със запазения знак на уважаваната си киностудия. Покрай японските дрънкулки и онези двама костюмирани жълтурковци предполагах, че продукцията е за износ, но въпреки това! За какво му е на Рипън да снима такава гнусотия? Колко щеше да забогатее от нея човек, който и бездруго не си знаеше парите?

Е, и аз си извлякох поука: никога да не вярвам на драсканиците на шибания „Лос Анджелис Таймс“.

Когато се върнах при цивилизацията — такава, каквато е — установих, че ръцете ми върху волана още се тресат в буквалния смисъл на думата. Знаех си, че трябва да се насоча право към къщи, да дръпна щорите, да се пъхна за две-три седмици под одеяло и да се помъча да забравя всичко, което съм видял, но не вярвах, че е по силите ми. Отбих от магистралата към Студио Сити и спрях пред първото заведение, което се изпречи пред очите ми и което нямаше табела, изписана със засукани букви и саксии по прозорците. Оказа се, че е кафене към някакъв спортен клуб — псевдомъжкарският антипод на долнопробните кръчми, в каквито се събират все преуспели младоци — но просто не можех да продължа нататък, без да се подкрепя.

Отидох с тежка стъпка право на бара и си поръчах голям „Джак Даниълс“, който пресуших на един дъх.

— Още! — рекох на бармана, дребосък с мустаци и яке с емблемата на „Лейкърс“.

Мустака изгледа кръвнишки треперещите ми ръце и по лицето му се появи тик, но ми наля още едно питие. Изпих и него също тъй светкавично, с което си спечелих втори кръвнишки поглед и тик.

— Някакъв проблем ли има? — поинтересувах се аз.

Дребосъкът сви рамене, прибра бутилката и понечи да тръгне нанякъде, но аз го спрях и си поръчах халба „Анчър Стийм“. Барманът успя да озапти устната си, затова пък заигра веждата му. Въпреки това не изглеждаше особено притеснен, когато прибра парите ми от плота.

Бърбънът не ми се отрази особено добре, но не го бях и очаквал. Отпих юнашка глътка от бирата, поех си два пъти въздух, защото от газираното се разхълцах, сетне отпих отново. Халбата бе почти преполовена, но малко ми просветна. Пак треперех, но не толкова силно, и волю-неволю стисках халбата с две ръце. Когато пресуших и бирата и си поръчах втора, криво-ляво бях овладял тремора. Завъртях се на високия стол и огледах обстановката.

Заведението беше окичено от горе до долу с вимпели на спортни отбори, със знаменца на телевизионни канали, със спортни снимки, програми на първенства и какви ли не плакати, които се мъдреха по всички рафтове и куки. От всички ъгли на помещението гърмяха деветдесет телевизионни приемника, по които излъчваха различни мачове. Върху най-големия екран с извънредни включвания предаваха срещата между „Доджърс“ и „Метс“. Звукът на всички приемници беше пуснат до дупка и цареше невероятна олелия. Тъкмо чуеш как на някоя среща са отбелязали гол и докато намериш екрана, вече са пуснали реклама. Свиреше и музикалната кутия, макар че дори и да я чувах, надали щях да разпозная песента — някакво оглушително ретро пънк парче, от ония, които ми се струваха безсмислени още първия път, когато съм ги слушал и се е предполагало, че съм достатъчно млад, за да ги разбирам. За късмет не бе достатъчно да превъзмогнеш какофонията на различните стадиони, които спореха за надмощие. Да-да-да-дум-да-дум… Гол!

Първата ми глътка от втората бира вече не бе така кръвожадна — започвах да се чувствам горе-долу човек. В това помещение, пълно с щастливи бейзболни запалянковци, в ослепителната светлина на катодните лъчи и неоновите реклами, сред дъхавия звук на пуканки върху нагорещен тиган всичко, случило се тази вечер, вече ми се струваше невъзможен кошмар. После отново ме втресе. Тъкмо да се окопитя с по-мощна глътка бира и мача на „Доджърс“, когато ги видях.

Беше налудничаво. Нямах никаква причина. Бяха си съвсем безобидни, сигурен съм в това.

На маса под плакат на Санди Куфакс в цял ръст бяха насядали неколцина японци на средна възраст в крещящи ризи и с шапки за голф. Пред тях имаше две-три халби бира, с които те непрекъснато вдигаха наздравици и се заливаха от смях. Вероятно бяха тук в командировка и бяха дошли да си починат вечерта и да се почерпят. Или пък бяха туристи, напуснали за малко тузарския си хотел, за да вкусят от нощния живот в Америка. Бог ми е свидетел, просто не можеха да изглеждат по-безопасни.

Един от японците забеляза, че ги зяпам. Ухили се и вдигна халбата — просто се държеше дружелюбно, сигурен съм — и тогава видях при свивката на лакътя татуиран дракон. Другите също се извърнаха към мен и вдигнаха халбите.

Трябваше и аз да вдигна бирата.

Трябваше да вдигна халбата и да отвърна на наздравицата им.

Изобщо не биваше да се замислям.

Но ето на! Някъде отвътре се надигна непреодолима тръпка. Разтреперих се още по-силно и отпреди. Барманът явно го бе забелязал, защото мустакът му пак се разтресе и той забърза към мен.

Но аз не го изчаках. Станах, метнах парите на плота и хукнах към вратата. Чух, че японците се кикотят на масата, чух как халбите им звънтят, а тълпите по телевизионните стадиони реват в хор. Едвам успях да изхвърча през вратата и се издрайфах направо на тротоара точно пред заведението. Едно момиче и едно момче понечиха да влязат, но щом ме видяха, на бърза ръка се отказаха и пак се качиха в колата.

Изневиделица се разтресох отново и повърнах втори път. Както стоях, се хванах за стомаха и усетих, че съм станал вир-вода и ризата ми е наквасена от потта. Пак ми се пригади и едвам се сдържах да не се издрайфам за трети път.

Стигнах криво-ляво при автомобила, отворих със сетни сили вратата и се свлякох на предната седалка. Смъкнах я и легнах, стиснал очи — потях се, треперех като листо и си представях как отново и отново разпарят корема на Шери.

След известно време — не знам точно колко, успях някак — и аз не знам как — да стигна до къщи.

 

 

Ако не бях толкова разтърсен, сигурно щях да забележа, че нещо не е наред. Или ако не бях обърнал бирите и двата двойни бърбъна. Но не е изключено пак да не забележех нищо, понеже бабаитите, които ме причакваха, си знаеха работата.

Първият изскочи още щом затворих входната врата. Сграбчи ме за дясната ръка и я изви зад гърба ми, когато се пресегнах да запаля осветлението в антрето. Понечих да извикам, но онзи ми запуши устата с ръка в кожена ръкавица и още преди да ми е хрумнало да се опитам да го ухапя, ме фрасна под лъжичката и ми изкара целия въздух. Ако не ме държеше като в менгеме, отдавна да се бях строполил на земята. Първият удар беше последван от бърза серия крошета по бъбреците, от които ми излязоха свитки.

Тласкан единствено от първичния инстинкт, стоварих с все сила крак върху ходилото на бабаита, който ме държеше. Той не ме пусна, но все пак охлаби хватката и без да губя и миг, аз го ръгнах с ляв лакът. Улучих го в стомаха и ръката в ръкавица ме пусна. Но още преди да съм се възползвал от предимството, вторият нападател ме изрита сякаш със стоманения връх на обувката си по ташаците и ме прати в орбита.

Стоварих се на пода, пред очите ми се мержелееха огнени кръгове. Нападателите тутакси се впуснаха да ме ритат с все сила по главата и гърба. Опитах да се поприкрия, но къде ти: тъкмо затулех някое местенце по тялото си, и се оголваше друго, от което двамцата веднага се възползваха. Помъчих се да се свия на кравай и да се претърколя по-надалечко, но онези просто ме последваха, докато се търкалях от антрето към хола, като пътем ме подритваха. Марти Бърнс — човешка футболна топка.

Вкъщи беше тъмно, но пердетата в хола не бяха дръпнати. Вечер обикновено ги пускам, защото долнопробната кръчма по-нататък по улицата — „Чимичан Ра Ла“, имаше святкаща неонова реклама, която направо ме влудяваше. Тази вечер обаче неоновата табела бе единственият начин да зърна за миг нападателите си. Видях, че и двамата са азиатци — както предполагах, вероятно японци — и са дребнички, затова пък каква сила притежаваха! Между опитите да покрия очите си и струята кръв, капеща в очите ми, не успях да разгледам добре чертите им, но и малкото, което видях, никак не ми хареса. Вършеха си работата съвсем безизразно — върху лицата им не се четеше нито удоволствие, нито злоба, само непреклонна решимост. Въпреки болката и кръвта нещо в лицата им ми се стори познато. Плисна ме леден страх, когато осъзнах, че съм виждал това изражение и преди: върху лицето на най-добрия ми приятел Джоуи Буркана.

Виж, това вече наистина ме изплаши.

Когато вече нямах сили дори да се прикривам, побоят най-неочаквано беше прекъснат. Единият от нападателите — малко по-висок и с бръсната глава, ме изрита за последно право в гърдите. Първо чух как едно от ребрата ми изпука и чак след това усетих болката. Замолих се да не ми е разкъсал белите дробове, после си казах, че това е най-малкият ми дерт. Къдрокоско се запъти предпазливо към прозореца на хола, като пътем ме настъпи по ръката. Дръпна пердетата и в стаята стана тъмно като в рог. Най-малкото се надявах, че не виждам заради пердетата, а не защото съм гушнал букета. Онзи кретен се замъчи да дръпне пердетата до края, но те все не се срещаха в средата. Какво да се прави, евтиния!

Макар че в хола беше сумрачно, неоновата светлина пак озаряваше главата му и тя приличаше на кехлибарена играчка за елха, когато японецът отново застана над мен и стовари малко краче върху гърдите ми. Понатисна уж лекичко, но аз изпитах чувството, че съм бадем между зъбците на лешникотрошачка: проклетите ми ребра изскърцаха и се забиха в плътта. Изкашлях се — голяма грешка — и усетих на гърлото си вкуса на кръв. Опитах се да я изплюя, но кървавата слюнка потече надолу по брадичката ми.

Междувременно колегата на Къдрокоско — Дребосъчко, започна да ровичка напосоки из нещата ми. Чудех му се как изобщо вижда, но не забелязвах да разхвърля. По едно време, докато прехвърляше вещите по лавиците, спря. Видях го, че сваля нещо. Лъщеше като главата на Къдрокоско и аз разбрах, че онова приятелче държи моя „Златен глобус“. Излая нещо на Къдрокоско, който в отговор изсумтя на японски. Дали и тези тук не бяха поклонници на Дон Сийгъл? Жалко, че нямах снимка с Тоширо Мифуне.

Къдрокоско свали крак от гърдите ми и през краткото затишие успях да си поема що-годе дъх и дори да избърша с ръкав малко от кръвта по брадичката си. Вдигнах ръка и вече само от това като с нож в гърдите ме прониза остра болка. Болеше ме всичко и едвам се сдържах да не се разкашлям, но си рекох, че това вероятно е единственият ми шанс.

— Слушай — рекох и понадигнах глава, — сигурно ще…

Къдрокоско се завъртя и ме халоса с ток по брадичката. От ритника подскочих във въздуха, а когато отново се приземих с трясък и кокалите ми изтракаха, установих, че не мога да се помръдна. Устата ми зееше и се опитах да я затворя, но челюстта ми бе като вкаменена. Пред очите ми танцуваха мънички черни въртопи, не се сдържах и напълних гащите. Опитах се да изстена, но от гръкляна ми не излезе нищо друго, освен дрезгаво свистене. Ако не ме лъже паметта, на това му викат дъха на смъртта.

Чух как нещо каза „пук!“ и видях с периферното си зрение електрическо фенерче. Къдрокоско застана зад мен, хвана ме под мишниците и ме сложи да седна, като ме облегна долу на канапето. Сигурно ме е боляло, но болката бе станала толкова пронизваща, толкова тотална, че вече не я забелязвах. Онзи кретен ме сграбчи за косата и вдигна брадичката ми. Погледнах нагоре и видях, че Дребосъчко се приближава с нещо като кама, която стискаше с две ръце.

— Ама вие… — опитах се да изграча, но така и не успях да изрека думите.

Къдрокоско ме дръпна пак за косата и оголи врата ми, а онзи с камата се приближи още повече. Видях как вдига над главата си кобалтовосиньото острие и от неоновата светлина на „Чимичан Ра Ла“ то стана кървавочервено.

Стиснах очи.

Чух сподавено „уууф“ и си рекох, че острието разпаря гръкляна ми.

Но така и не усетих удар.

Не щеш ли, Къдрокоско пусна косата ми, а аз отворих очи и се строполих настрани. Щом се пльоснах на пода, ме плисна поредният талаз тъмнина, но се постарах да не изпадам в безсъзнание. Къдрокоско се боричкаше с някого насред хола, а голата му глава подскачаше като топката в старовремските веселяшки комикси. Отпърво си помислих, че се е спречкал нещо с другия бабаит, после обаче видях, че Дребосъчко лежи на пода, пронизан в гърлото със собствената си кама. Не забелязах кръв, но долавях миризмата: колкото и да е странно, първото, което ми мина през главата беше, че никога няма да успея да си изчистя килимите.

Къдрокоско като че ли губеше най-позорно схватката, аз обаче и досега не различавах в тъмното с кого се боричка. Но който и да беше, си личеше, че е бърз — не проронваше и дума, не издаваше и звук. Чуваше се само как удря с все сила Къдрокоско. Определено си прилагаха хватки от източните бойни изкуства, макар че от звука се разбираше, че ударите, които си разменят, нямат нищо общо с бутафорията, която гледаме по евтините екшъни. Чувах как Къдрокоско едвам си поема дъх и стене от болка. Той каза нещо на японски на противника си, другият обаче му отговори само с ритници и крошета. На няколко пъти Къдрокоско се свличаше на земята колкото веднага да подскочи като пружина на крака и да получи поредния удар по физиономията.

Накрая, както усетих, от отчаяние Къдрокоско се опита да приложи хватка на противника си и двамата се вкопчиха един в друг като борци. Отидоха с танцова стъпка в другия край на хола, където беше съвсем тъмно, и аз не различавах нищо, освен смътни очертания. Помъчих се да пропълзя, за да ги виждам по-добре, но ме прониза такава болка, че успях да се придвижа най-много педя-две. Чувах как събарят нещата по бюрото ми, чувах и че Къдрокоско стене все по-силно. На пода падна нещо стъклено, което стана на сол, сетне внезапно екна силен тътен. Един от двамата се беше строполил с все сила на земята.

Спусна се тишина.

Стори ми се, че към антрето се стрелка тъмна сянка, тя обаче се движеше с нечовешка бързина. Точно в този момент някакъв автомобил зави и потегли по улицата и фаровете осветиха за миг прозореца на хола. Отражението бе достатъчно, за да видя темето на Къдрокоско. Светлината угасна почти веднага и пак потънах в мрак, но съм сигурен, че вратът на онзи кретен беше извит под невъзможен ъгъл.

Пак опитах да пропълзя по пода, дори вдигнах ръка да се подпра на канапето. Докоснах нещо мокро и лепкаво върху кожената възглавница, хлъзнах се и отново се свлякох.

Още преди главата ми да се е ударила о пода ми се стори, че вече съм мъртъв.

 

 

Събуди ме трясъкът на боклукчийския камион. Най-малкото си помислих, че е боклукчийският камион — но звукът продължи да кънти и след десет минути и разбрах, че е в главата ми.

Беше малко след пет и половина сутринта, когато дойдох на себе си. Слънцето още не беше изгряло, ала нощта вече отстъпваше и сивкавата зора приплъзваше пръсти през прозореца. В началото не усещах нищо, освен умопомрачителна болка в главата, гърдите и стомаха. Устата и гърлото ми имаха вкус на кръв, а първият опит да си поема дъх ми напомни за счупеното ребро. Или ребра. Болеше ме така, сякаш ме бяха пекли на шиш.

Докато се покатеря на канапето и бученето и стърженето като от боклукчийски камион в главата ми позаглъхнат, си спомних за снощното нападение. С доста усилия вдигнах глава и си наложих да се поогледам — как ли щях да обясня на Роуан и Холоуей двата трупа в апартамента ми.

Но труповете ги нямаше.

Къщата беше ужасно разхвърляна — тоест по-разхвърляна от обикновено — навсякъде по пода се въргаляха книги и какви ли не джунджурийки. Насред килима се червенееше убийствено голямо петно още лепкава кръв, кръв имаше и по други части от обзавеждането. Тук-там се червенееха мънички петънца и по сложения в рамка плакат на „Мъжът със златната ръка“. Дървеният стол от писалището беше на трески, по пода като утринна роса блещукаха парченца натрошено стъкло.

Но трупове нямаше.

Пак се облегнах на канапето и се опитах да осмисля случилото се. Някой бе проникнал в апартамента и ме беше отървал от Къдрокоско и Дребосъчко. Беше ги очистил и в буквалния смисъл на думата бе изнесъл труповете. Нямах никаква, ама никаква представа защо и как, а камо ли пък кой го е направил. Нападателите така и не ми казаха какво искат — макар че не бе нужно да умувам дълго, за да се досетя. Просто ми се бяха нахвърлили. Това идеше да подскаже, че някой ме е взел на мушка, тоест, час по-скоро трябваше да си обирам крушите оттук и да се скрия някъде, където няма да ме намерят.

Да де, ама нямаше да знае как да ме намери и този, дето ме бе спасил. Не че имах представа как ме е открил и тук. Натрапваше се изводът, че са ме нападнали заради онова, на което бях станал свидетел във Васкес Рокс. Лично на мен ми стигаше като доказателство това, че Къдрокоско и Дребосъчко са японци. Не беше изключено онези хубостници — Гръцките маски, да са записали номера на колата и по него да са ме проследили. Или пък някой да ме е видял как се измъквам след срещата с малкия урод. При всички положения пръстът сочеше към „Усмихнатото хлапе“.

Но в такъв случай кой бе проследил преследвачите? Кой си беше затворил очите за онова, дето се разигра във Васкес Рокс, но си бе направил усилието да спасява изпосталелия ми задник? Какво беше направил с труповете, оставили петната кръв по килима ми?

Божичко, само как ме цепеше главата!

Прибягнах до запасите си от сили, на които не съм се осланял от холивудско време, когато купонясвахме по цели нощи, станах от канапето и се изправих. Залитнах, но криво-ляво се закрепих на крака: едно от най-добрите ми изпълнения. Като внимавах да не стъпвам по кървавите петна, тръгнах покрай стената и отидох в антрето, а оттам в банята. Гледката, която ме посрещна от огледалото, не беше от най-красивите.

Сплъстената ми коса беше цялата в спечена кръв. Брадичката ми също беше оплескана с кафяво. Под челюстта имах моравочерна цицина с големината на тенис топка, още една — по-малка, се синееше на дясното ми слепоочие, но колкото и да е изненадващо, лицето ми не бе пострадало, още повече като се има предвид как се чувствах. Наплисках се с вода и си измих зъбите, след което започнах да плюя кафяви съсиреци и установих, че два от зъбите вдясно се клатят. Разкопчах много внимателно ризата и изпъшках отчасти от болката в гръдния кош, отчасти заради грозната гледка, разкрила се пред очите ми: по гърдите и кръста ми имаше най-малко десетина морави синини. Натиснах полекичка всяка с пръст, но така и не разбрах къде ме боли най-много. Установих, че стига да не си поемам много дълбоко въздух, болката в ребрата криво-ляво се търпи. От това, че изобщо дишам, разбрах, че белите ми дробове не са разкъсани, но все пак съзнавах, че не е зле в скоро време да ида на лекар.

Бях толкова погълнат от несретите си, че не мислех съзнателно какво точно се е случило, ала сигурно някъде дълбоко тази мисъл ме е глождела. Все още се мъчех да се съблека с намерението да си взема гореща вана, когато си спомних всичко. И както не се бях замислял, изведнъж започнах да мисля само за това. То изникна внезапно и злокачествено като тумор — не се махаше и туйто. Всъщност беше по-скоро интуиция — или предчувствие, отколкото съзнателна мисъл, но при всички положения, въпреки болката и изкушението да се изкъпя, бях обладан от него. Не биваше да губя и миг.

Дори не тръгнах да търся чиста риза, просто облякох отново кървавата риза от предния ден. Все пак имах благоразумието да грабна шушляковото яке и една бейзболна шапка, която да поприкрие сплъстената ми от кръвта коса, но това бе единствената отстъпка, която направих пред здравия разум. Изхвърчах — по-скоро излязох със залитане от къщи и се метнах на колата. Паниката се надигаше в мен толкова бързо, че измести дори болката в ребрата. Отпраших като ненормален, тоест както подобава на един истински жител на Лос Анджелис.

Когато спрях пред „Нощен приют“, пожарникарите още бяха там.

Тълпата от зяпачи беше малобройна за пожар, но още си беше доста рано. На тротоара преобладаваха проститутките. Надявах се да са избягали отвътре.

Стигнах някак от колата до жълтата лента, с която полицията беше отцепила улицата. Отидох при един пожарникар, който пушеше малко по-встрани.

— Какво се е случило? — попитах го прегракнало.

Той ме огледа от глава до пети и се подсмихна.

— Май са те скъсали от бой. Или си скитник? — поинтересува се мъжът.

Сигурно си го бях изпросил, но още не можех да се преборя с паниката.

— Какво, по дяволите, е станало? — подвикнах аз.

Онзи метна цигарата — трябва да отбележа, че дори не я угаси с обувка — и се почеса по дебелия космат врат.

— Пожар — каза ми.

— Това го виждам. Но какво се е случило?

— Всичко е изгоряло до основи — кимна пожарникарят. — Вероятно е умишлен палеж. Ама вие да не сте от „Таймс“?

Погледнах се — сякаш ме беше влачил порой — сетне погледнах и него.

— Не — отговорих на въпроса му. — От „Дейли Нюз“ съм.

— Това за умишления палеж да си остане между нас, чу ли? Че току-виж ми изстинало мястото.

— Има ли ранени? — не мирясвах аз.

— Не! — отвърна онзи и запали поредната цигара. Усетих как паниката ме поотпуска. — Тия курвета са доста чевръсти. Всички се измъкнаха невредими.

— Ами Роза Мендес?

— Коя?

— Роза Мендес. Съдържателната на „Нощен приют“.

— Доколкото знам, не е пострадал никой. Най-малкото не сме намирали трупове. Ти да не си от редовните? — поинтересува се мъжът и се подсмихна хитро-хитро.

— Какво?

— От редовните клиенти ли си, питам. Някои от девойчетата хващат око. За проститутки де.

Опитах се да го изгледам презрително, но никога, дори в най-добрите ми дни, не ме е бивало за тези неща, а след последните случки, стоварили се на главата ми, батерията с нравствено възмущение явно съвсем се бе изхабила. Затова просто се отдалечих.

Тръгнах към ъгъла, където няколко от момичетата на Роза се бяха събрали и гледаха пожарникарите. Едно още беше по работно облекло, но другите бяха само по пижами. Всичките бяха младички и сякаш бяха дошли от бежански лагер. Познах момичето с татуираното цвете, с което вече се бях срещал, когато идвах първия път в „Нощен приют“.

— Ей! — повиках я, след като се приближих плахо. Момичетата понечиха да се дръпнат, но младата жена — казваше се Деби, ме позна. — Виждали ли сте Роза?

Една блондинка — тънка като щека, сякаш страдаше от анорексия, с обичка на носа — се разплака. Друго момиче я прегърна нежно и я притисна до себе си.

— Не знам къде е — отвърна Деби.

— Вътре ли беше, когато избухна пожарът? — настоях аз.

Момичетата се спогледаха. Деби отговори за всички:

— Джини и Тра-ла твърдят, че не е била вътре, но според Коко е била. Не съм я виждала снощи, но не съм сигурна. Уплашени сме.

Както ги гледах, всичките едвам сдържаха сълзите си. Усетих как топката на паниката пак е започнала да подскача в стомаха ми.

— Сигурен съм, че Роза е добре — уверих ги аз, но гласът ми трепереше и момичетата го доловиха. — Тоест… пожарникарите твърдят, че не са намирали… че според тях не е пострадал никой. — Анорексичката продължи да плаче, Деби също заподсмърча. — Някоя от вас видя ли какво става? Как избухна пожарът?

Всички поклатиха глави. От другата страна на улицата се чу тътен: още една част от покрива на „Нощен приют“ се срути и падна върху развалините.

— Всичко изгоря — рече Деби с разтреперан глас. — Изгоря като факла.

Е, поне тук мненията не се различаваха.