Джей Ръсел
Небесни псета (11)

Заклинание (II)

Връзката е слаба, образите — странни-престранни:

Непознато място, населено с твари, които нямат чет и пъплят като въшки. Кожата им е белезникава като корема на гол охлюв, очите им са валчести като морски камъчета. Изглеждат големи, много големи — и като размер, и като държане. Големи като всичко около тях.

Досеща се, че е в град, и то в какъв! По-огромен от царствата, които е познавал, насечен от гъста плетеница безкрайни пътища, гладки, твърди и по-широки от пълноводните реки. Дръзки кули от кристал и стомана са щръкнали от пръстта като забучени ятагани. По земята пъплят машини, завладели и нея, и небето — порят въздуха като същински бесове! — тътнат с гласищата на боговете на халите.

Преди колко ли време е било?

Той предполага, че преди много. Толкова отдавна, че всичко наоколо се е преобразило. Толкова отдавна, че се е родил друг, съвсем нов свят.

Който да бъде разглеждан и опознаван.

Покоряван и завладяван.

В който той да властва като върховен господар.

Образите мигат, трепкат като свещици на вятъра всеки път, когато той се напряга, за да заздрави връзката. Всеки кратък допир с този свят му носи капчица познание, вкуса на разбирането. Чуждото става близко, докато той събира трошица по трошица познанието в главата на онези, които са го призовали. И на него му се припомня, че колкото и време да измине, всъщност не се променя почти нищо. Дълбоко в себе си човешката природа си остава същата: глад, нагон, ламтеж за власт.

Злото е вековечно. И също огладнява.

Връзката се накъсва, разпада се.

Отново се спуска мрак.

В мрака на дъга се извива ослепителна светлина. В началото смътно, сетне все по-силно той чува в далечината изпълнените с благоговение гласове, които го викат и зоват. Нова връзка, засега най-добрата. С пукот го пронизва мощен поток електричество и той вижда през нови очи, които обаче не са човешки. Той разбира: твърде рано е — пътят към това да се върне изцяло към човешката плът трябва да бъде проправян бавно. Налага се да прояви търпение.

Пресяга се със стародавния си ум и се докосва до този, другия ум. Спомените изникват като любимо ухание, което дълго е кътал в себе си. Връзката е установена чрез един от неговите Слуги — бездушен и глупав, ала верен до гроб и неимоверно силен. Той начаса се потапя в съществото и ликуващ, си възвръща почти забравеното усещане за вещественост. Под покритите с люспи крайници потрепват мускули. Порастват му нокти, които раздират въздуха. От устата му без устни изниква раздвоен език, който вкусва хладната нощ.

Той се пресяга между краката си и за миг разочарован, открива само увиснала люспеста кожа. Неговите Слуги са безполови, разбира се, и на него за кратко му домъчнява за тях. Но по-късно ще има време и за това. Много, много време. Пищните наслади на човешката плът трябва да почакат, но той знае, че от това предвкусване те ще са още по-шеметни.

В нозете му е оставен обреден съсъд с жертвоприношение — кръв, още топла-топла. Той се навежда и лочи като пес, а после изтласква със зурла празната съдина.

Иска, домогва се, трябва да получи още и още.

Призивните гласове пеят ли пеят околовръст, кънтят край него и вътре в съзнанието му. Понеже знаят каква кръвожадност ще го обземе, онези, които го викат, благоразумно са се отдръпнали от Слугата, макар и да продължават да напяват.

Той обаче не е сам в помещението.

Навръх импровизирания жертвеник с вериги е прикована една от бледоликите. Млада е, прилича на крава, врещи от страх. Той вдига глава и души в тази посока. Долавя миризмата на половия й орган, въпреки че жената не е девствена, и на кръвта, стичаща се под бледата й кожа. Чува как тупти сърцето й. Но надушва най-вече сковалия я ужас — миризмата, която той обича най-много.

Насочва с мисъл едрото тяло на своя Слуга към жената и миризмата става по-наситена, по-тежка. Жената, която ще бъде принесена в жертва, отваря уста и пищи, но за него този звук е като галеща музика. Той прокарва нокът по оголената плът на стомаха. От раната бликва кръв, а опияняващата миризма само подклажда желанието му. Той отново посяга надолу да хване органа, какъвто няма, и се смее, задето е толкова разсеян и глупав. От изкривената уста на неговия Слуга излиза звук, какъвто ще чуете, когато змия поглъща плъх.

Писъците на жертвата — тази музика за неговите уши, се засилват, когато той засмуква хищно кръвта върху кожата, която е разголил. Съвсем се разпалва от импровизирания рецитал: откъсва стръвно с остри зъби месото от костта и го поглъща, за да стигне до сочните органи. В началото излапва вътрешностите — стомаха, бъбреците, черния дроб, и запазва сърцето за мига, когато симфонията ще достигне своето кресчендо. Приплъзва се нагоре, изсмуква едното око и го гълта цяло, после бръква с мръсен нокът в очната ябълка и остъргва сивкавата слуз.

За да не изстине тялото, се връща при дупката в корема, разкъсва още по-надълбоко кожата и оголва яйчниците. Изтръгва мъничките органи, стиска ги между лапи и размазва жълтеникавата пихтия върху гръдния кош със смъкната от него кожа. Лиже течността, сякаш е черен хайвер, после разчупва със зъби ребрата, за да осмуче и сочния костен мозък. Накрая изтръгва и застиналото сърце, вдига го над главата си. Разтворил уста, изстисква в гръкляна си студената кръв на жертвоприношението, после запокитва настрани голия мускул. Ровичка из костите, но сред тях не е останало нищо вкусно.

Не щеш ли, го пронизва мрак. Песента на онези, които го зоват, лека-полека заглъхва, връзката е прекъсната. Той усеща как се отдалечава от тялото на своя Слуга: приличната на звяр душа на съществото отново влиза във владение на своята форма. Съществото се свлича на пода и се нахвърля върху димящата окървавена купчина месо. По-ненаситно е и от беса. Гладът му няма засищане: той ламти за още и още и копнее да съхрани дори тази ограничена вещественост.

Уж мракът се връща, уж връзката е прекъсната, а той се чувства по-силен, по-могъщ и веществен отпреди. Макар и отново да се е превърнал в безплътна сила, още усеща вкуса на кръвта на жертвата, тежестта на органите й, които е погълнал, там където би трябвало да има търбух — а той ще го има! За стотна от секундата дори усеща възбуда в органа, който сега-засега не е нищо повече от бледа сянка на бляна и желанието.

Връзката се разпада окончателно, той обаче знае, че неговото време тепърва предстои.

И изгаря от нетърпение.