Джей Ръсел
Небесни псета (13)

9.

На другата сутрин станах бодър като кукуряк, и то съвсем рано — точно в девет и половина, и хукнах да правя мое си разследване. Отидох с колата в центъра на града, изръсих се с цяло състояние за паркинг и влязох в окръжното управление. В Лос Анджелис всеки, който върши нещо, без да се подписва с истинското си име, е длъжен да попълни фиктивен формуляр, който да подаде в окръжното управление заедно с осемдесет и шест долара — скромен принос за добруването на окръга. Наложи се да попълвам три размазани формуляра и седнал на клатушкащия се пластмасов стол да чакам близо два часа, но накрая онзи намръщен калтак на гишето извика и моето номерче и ми връчи две страници с компютърна разпечатка на извадка за регистрацията на киностудия „Небесно псе“ и „Усмихнатото хлапе“.

Данните за „Усмихнатото хлапе“ си изглеждаха съвсем в реда на нещата. Киностудията бе регистрирана като независима фирма към „Рипън Ентъртейнмънт“, Джак Рипън бе посочен като неин президент, а точно под името му се мъдреше печатът на мощната адвокатска кантора на един бивш кмет със седалище в Сенчъри Сити. От документите се виждаше, че фирмата е била регистрирана през март 1988 година.

Справката за „Небесно псе“ бе значително по-къса: получих само един бял лист с бледа разпечатка на матричен принтер, от която се виждаше, че в окръг Лос Анджелис няма регистрирана фирма с име „Небесно псе“. Общо взето, очаквах да получа тъкмо това, но пак ми беше черен целият свят, задето е трябвало да чакам цели два часа за потвърждение.

От окръжното управление закретах към централната градска библиотека. Хората обичат да повтарят, че Лос Анджелис е град на образите, а не на думите, и аз съм склонен да се съглася, макар че няма да останете с такова впечатление, ако влезете в централната библиотека — тя е направо върхът! Исках да видя дали ще намеря нещо повече за „Нощен приют“. Всъщност, защо да си кривя душата — не толкова за приюта, колкото за Роза Мендес. Не само защото тя ми беше интересна като жена — а тя наистина ми беше интересна, а защото знаех за „Нощен приют“ само малкото неща, които ми бе казал Сид Тайтелбаум. Недоумявах как жена с докторска степен е стигнала дотам, че да държи приют, пълен с проститутки. Все си мислех, че няма начин местните вестници да не са писали нещичко за нея.

И се оказах, моля ви се, прав!

Излезе, че Роза си е направо местна героиня. Бях изненадан, че никога досега не съм чувал за нея. Според картотеката само за някакви си две години името й се е появявало в „Лос Анджелис Таймс“ цели дванайсет пъти. Намерих статиите и ги изчетох, прехласнат и очарован. Докато пишела докторската си дисертация, Роза се издържала като журналистка на свободна практика. Отразявала живота на проститутки и сводници за местен холивудски вестник — така малко по малко се сприятелила с непълнолетните проститутки и била дълбоко развълнувана от горчивата им съдба.

Макар че никога дотогава не се била занимавала с подобни начинания и почти не разбирала от тях, Роза се запретнала и създала в помещението на изоставен магазин „Нощен приют“. Обикаляла паралиите, умолявала ги, очаровала ги, само и само да изкрънка средства за приюта, макар и в повечето материали да се отбелязваше, че се справяла с триста мъки и парите все не достигали. В една от статиите се описваше как първият „Нощен приют“ изгорял до основи, навярно бил подпален от ядосан сводник, как самата Роза получавала заплахи и дори била нападната от онези, чиито интереси засягала. Тя обаче упорствала, не се давала.

Открих в каталога толкова много препратки към материали за Роза и „Нощен приют“ — доста от тях в централния печат — че преспокойно можех да стоя в библиотеката чак до тъмно и сигурно пак нямаше да ги изчета. Реших обаче, че общо взето съм получил представа и бях направо смаян от Роза. И то не от краката й.

И бездруго бях в центъра, та отскочих да обядвам в „Пантри“. Заведението си го има откак свят светува (което в летоброенето на Лос Анджелис означава от двайсет и пет-шест години), и е прочуто с най-гадния, най-мазен винен кебап от тази страна на мътната Мисисипи. Поръчах си и сърцеразбивателен омлет с три яйца към картофите, които, както никога, не бяха препържени, полях ги с пет-шест чаши кафе „Чарлс Мансън“ и си тръгнах с усещането, че съм се наял така, та да ми държи цяла седмица.

Следващата ми спирка беше в квартал Мид-Уилшир и в редакцията на любимия на всички икономически вестник „Дейли Варайъти“. Кметството от години държеше разкопани улиците под и около булевард Уилшир — строеше метро.

Притрябвало ни е метро в Лос Анджелис! Досега са изградили съвсем малък участък, но както гледам, никой не си умира от желание да се вози на него. Твърдят, че метрото щяло да бъде най-безопасното място в града, мен ако питате обаче, хич не искам да съм под земята, ако ми се приходи по голяма нужда. В това метро вече са излели не знам колко си милиарда долара, но сега-засега то не води доникъде. В най-добрия случай не води дотам, докъдето хората искат да идат. Кметството се кълне, че когато го построели — май беше някъде през 2007 година — щяло да бъде страхотно, но не ми се вярва, че дотогава ще съм жив, за да му се порадвам. Междувременно строителите продължават да всяват хаос в цялото движение и само затрудняват паркирането. Като че ли и без тях беше лесно да намериш къде да паркираш! Накрая открих местенце в една странична улица и дори наследих час и половина върху апарата за таксуване. Както бе тръгнало, ведно с винения кебап и всичко останало денят току-виж се окажеше същинска мечта.

Попитах охраната за Дъг Хюс: връчиха ми временен пропуск и ме пратиха на четвъртия етаж. На всеки две седмици Хюс пускаше делова колонка във „Варайъти“ и беше в течение на всички сделки, сключвани и обсъждани в града. За разлика от много други икономически репортери изглеждаше и свястно момче и доколкото ми беше известно, не драпаше да се прочува като сценарист, макар че за второто не бих се обзаложил. Сигурно трябваше първо да се обадя и чак тогава да му се изтърсвам на главата, но се утеших с мисълта, че така съм му отнел възможността да ме отпрати. Преди две-три години Хюс бе разговарял надълго и нашироко с мен — пишеше книга за живота на хора, които навремето, като деца, са били актьори, та си рекох, че ми е длъжник. Нямам представа дали я е написал тази книга и дали изобщо я е издал. Знам само, че и да я е издал, не съм получавал екземпляр.

Вратата на кабинета на Хюс беше отворена, но вътре нямаше никого. Почти цялото пространство беше заето от огромното дъбово бюро, отрупано с цяла лавина книги, списания и вестници. Върху стените бяха окачени два-три рекламни плаката на „Нилсън и Арбитрън“. Имаше и малка снимка в рамка на Хюс, който беше с тузарска рибарска шапка и усмивка, голяма колкото Аляска, и държеше Саддам Хюсеина на пъстървите.

— Извинявайте…

Обърнах се: досадата върху лицето на Хюс бе изместена от усмивка — беше ме познал и сякаш ми казваше: „Ти ли си бил бе!“ Останах доволен, че усмивката не е отстъпила място на досадата.

— Я кой ни е дошъл, Марти Бърнс! — рече журналистът и ми протегна ръка.

— Как си, Дъглас?

— Не мога да се оплача, не мога да се оплача. А ти?

— Мотая се като муха без глава — отвърнах аз. — Върви ли писането на книги?

— Хич не ме питай! Гнездо на усойници! Шоубизнесът де. Всичките са лайнари и дупедавци, но в това е половината кеф. — Той се промуши покрай мен и се разположи зад писалището. Почти не го виждах от камарите книги и вестници, докато Дъг не махна една купчинка и не ми махна да седна. — Какво те води по тези самотни краища?

— Извинявай, че ти се изтърсвам така… — Хюс ми махна да не съм се притеснявал. — Но ме интересуват едни неща и си рекох, че тъкмо ти си човекът, който ще ми помогне. Ще ми отделиш ли няколко минути?

— Защо изобщо питаш! — отвърна той. — Не помниш ли, че пиша колонки. Не гоня срокове. Разследване ли правиш?

— Нещо такова — казах аз.

Навремето, когато бяхме разговаряли, Хюс бе очарован, че съм частен детектив. Дори след като му обясних, че печеля колкото да не умра от глад и се пръскам от скука, останах с впечатлението, че той ме смята едва ли не за Томас Магнум или Джим Рокфорд.

— Интересува ме какво всъщност се крие зад сделката с „Рипън Ентъртейнмънт“ — поясних аз.

— Бре, бре, бре, виж го ти къде се целел! — ахна Хюс и се залюля на стола. — Може и да не гоня срокове, но се надявам да се пенсионирам след десетина години. Там е мътна и кървава, мой човек. Какво по-точно те интересува?

— Да ти призная, не съм следил как точно е протичала сделката. Ще ти бъда признателен, ако ме светнеш. Интересувам се по-конкретно от всичко, свързано с киностудия „Усмихнатото хлапе“.

Хюс присви очи и се вторачи в мен.

— „Усмихнатото хлапе“ значи! Това е свидната рожбица на Рипън. Да не работиш по случай, в който е забъркан големият лош Рипън?

— Виж какво, Дъг. Надявам се това да си остане между нас. Сега-засега и аз не съм съвсем наясно какво точно разследвам, не е изключено да няма нищо общо с Рипън. Не искам да разлайвам кучетата. Чу ли?

Хюс забарабани с пръсти върху купчината бумаги и се усмихна.

— Ама разбира се, гроб съм — рече той. — Но нали, ако се натъкнеш на нещо интересно, ще го споделиш и с мен?

— Дадено — приех аз. — А сега ми разкажи за „Рипън Ентъртейнмънт“.

Хюс преплете пръсти зад главата си и пак се наведе назад със стола. После се дръпна рязко напред и започна да рови из купчината документи и списания, откъдето извади много лъскав годишен отчет, дебел колкото телефонния указател на Сан Диего.

— Тук пише всичко — рече ми журналистът.

Грабнах доклада. Върху лъскавата корица имаше фотомонтаж на ухилени японски и американски бачкатори. В горния ляв ъгъл грееше японско изгряващо слънце. В долния десен ъгъл се мъдреше доброто старо американско знаме с неговите звездички и чертички. В средата с изискан дребен шрифт пишеше „Йошитоши Интернешънъл“. Прелистих надве-натри брошурата и я метнах нехайно върху писалището.

— Обясни ми, ако обичаш — примолих се отново.

— Сигурно вече знаеш всичко — подхвана Хюс. — Това е нещо като римейк. Или продължение. „Йошитоши“ е поредният японски гигант, наумил си да пробие и в медийния бизнес. Точно както „Мацушита“ с „Ем Си Ей“ и „Сони“ с „Кълъмбия Трай Стар“. „Йошитоши“ не се вреди за „Ем Си Ей“, опари се с италианците и във фиаското на „Метро Голдуин Майер“. После пак се опита да прилапа „Ем Си Ей“, но „Сийграмс“, а след това и „Мацушита“ му показаха среден пръст. Тогава „Йошитоши“ рече и отсече: повече няма да допуска да го преебават и заложи нечувана сума за „Рипън Ентъртейнмънт“ — нали я знаеш старата песен как бъдещето на индустрията било в софтуера и във вертикалните сливания. Има хора, които никога не си извличат поука. Започнали са със стоманодобив, а сега се занимават с всичко. Виждал ли си рекламите за новия автомобил — „Мистрал“? С оная, цицестата, как й беше името. А, да, Шарън Стоун. Филиал е на „Йошитоши“.

— Значи работата наистина е дебела.

— Много дебела. Разчуха се някои нещица за тъмното минало на фирмата, но като се замисли човек, няма японска фирма, която да не пере пари. Просто системата там е такава, не че същото не важи и за „Ексън“ или другите типове с дебели портфейли в Америка. Стига да се поразровиш.

— Какво му е тъмното на това минало? — настоях аз.

— Всичко е само слухове… — уточни Хюс. Кимнах му да продължи. — Всички корпорации са забъркани в мръсната политика, но ако се вярва на хората, навремето, през Втората световна война, в стоманолеярните на „Йошитоши“ като роби са работели корейски военнопленници.

— Очарователно — пророних аз.

Хюс сви рамене.

— И в миналото, а и в по-ново време компанията е била свързана и с якуза — японската мафия. Но японците пипат по-различно от нашите лоши момчета. Внимават поне привидно всичко да е законно. Никой не гледа накриво някоя японска фирма само защото е била — и е — свързана с якуза.

— Нима и досега е възможно някой с такова минало да довтасва тук и да купува американска фирма?

— Обясних ти вече, това са само слухове. А и чисто формално сделката с продажбата на „Рипън Ентъртейнмънт“ все още не е одобрена от Комисията за ценните книжа и борсите, макар че това е фасулско. Всъщност сделката си изглежда съвсем чиста: Рипън си запазва петдесет и не знам колко си процента от дяловете, така че пак дърпа конците. Но всеки акционер с капчица ум в главата би гласувал на токийската минута за продажбата.

— Защо?

— Шантава работа. „Йошитоши“ плаща за акциите баснословни суми. Рипън е от тежката артилерия, но въпреки това за кой дявол им е на японците да изкупуват дяловете на цена, двойно по-висока от пазарната?

— Предавам се! Защо го правят?

— И аз не го проумявам — който отговори на този въпрос, заслужава милиард. Виж как „Сони“ се прецакаха с оная сделка, сега не им остава нищо друго, освен да си скубят косата. Още не могат да пресметнат загубите. Не само че се изръсиха жестоко, но и не знаят как да управляват фирмата, за да печелят от нея. В „Мацушита“ ще си направят харакири, ако загубят „Ем Си Ей“. Филмите не са автомобили. Всеки говори колко се печелело от софтуер, но в тая игра си има и доста рискове. Особено пък за хора, които не разбират, а ония жълтурковци си нямат и хал хабер за какво става дума. Божичко, Марти, ти поне си наясно с Индустрията. Тя не се променя никога. В счетоводните книги няма и цент печалба, а всички, освен инвеститорите и Джим Гарнър пълнят гушите. Е, в корпорациите е малко по-различно, но откакто купиха компаниите, японците направо са се видели в чудо. Не че тия жълти лайнари са ми симпатични, няма такова нещо!

— Защо тогава според теб „Йошитоши“ се натиска да сключи сделката?

— От черна завист, мой човек. Фройдистка му работа. Което ще рече — шантава. В „Йошитоши“ не искат да останат по-назад от другите. Може би се чувстват пренебрегнати. Или си въобразяват, че са изтървали нещо. Или пък са си наумили да докажат, че ще преуспеят там, където конкурентите им са се издънили.

— Звучи ми доста глупаво — отбелязах аз. — Мислех японците за по-умни.

— Не вярвай на всичко, което четеш — поясни Хюс. — Нали знаеш, всеки ламти да се отърка о звездния прах на киното. Всеки зъболекар, вложил пет бона в дружество с ограничена отговорност, на бърза ръка решава, че е по-велик и от продуцента Сам Голдуин. Макар че поне дотук „Йошитоши“ вече направи един голям удар.

— Какъв?

— Заедно с „Рипън Ентъртейнмънт“ получи и самия Рипън. Изключителните права върху него за цели седем години.

— Че на кого е притрябвал този чекиджия? — ахнах аз.

— Така си е, на никого — прихна Хюс. — Но фирмата — това е Рипън! Дума да няма, голям гъз е — макар че ще се закълна в девствеността на щерка си, че никога през живота си не съм изричал тези думи — но му сече пипето. Не можем да не му го признаем: именно той и никой друг превърна „Рипън Ентъртейнмънт“ в такъв гигант. Много по-едри риби от него се издавиха, докато той си се носи весело по вълните на щастието.

Взех брошурата с годишния отчет и отново се опитах да я прегледам. От колонките с цифри ми се зави свят.

— А „Усмихнатото хлапе“? — попитах аз.

— Какво „Усмихнатото хлапе“?

— И аз не знам какво. Що за студия е?

Хюс издаде устни напред и докосна горната до върха на носа си, с което заприлича на Габи Хейс.

— Това е свидната рожба на Рипън — поясни журналистът. — Използва я за личните си престижни начинания. Снимал е в нея онзи шантав мюзикъл на ужасите с Дейвид Линч, нали се сещаш? Или ултравиолетовия уестърн с Джон У „Форт Да“. Или минисериала за кабелните телевизии с Том Ханкс и Уинона Райдър, в който действието се развива в Сараево. Заснетото в „Усмихнатото хлапе“ невинаги носи пари, затова пък обикновено обира наградите. Честно казано, в крайна сметка носи и пари.

— Как ще повлияе на киностудията сделката с „Йошитоши“? — поинтересувах се аз.

— Хм! И аз не знам — изпелтечи Хюс. Видях, че му е неприятно да си го признава. — Вероятно изобщо няма да й повлияе. Мен ако питаш, Рипън няма да отстъпи за нищо на света контрола върху „Усмихнатото хлапе“. Но нека проверя.

— Благодаря ти.

— Хайде, изплюй камъчето — подкани журналистът.

— Моля?

— Виждам, че ти се ще да ме попиташ още нещо — подсмихна се Хюс. — Давай смело, не се притеснявай!

Почуках с пръсти по устните си, после скръстих длани върху скута си.

— Но да си остане между нас, нали? — повторих аз. Хюс отново кимна. — Чувал ли си нещо… нещо неприятно за „Усмихнатото хлапе“?

— В какъв смисъл? — попита Хюс.

— Във всякакъв — поясних аз. — Нещо, от което да ти настръхнат космите в носа. Слухове, клюки, драсканици върху стената в мъжкия кенеф. Каквото и да било.

Хюс се наведе над писалището и ме изгледа. Явно подсъзнателно прокара пръст под носа си. Не, нямаше нито едно косъмче, което да стърчи.

— Знаеш в какъв град живеем, Марти — рече накрая журналистът. — Вечно се носят някакви слухове. За всичко и за всички. И майка Тереза да се появи в Спейго, все ще се намери някой, който да изшушука, че от задника й се е подавал лалугер. Джак Рипън има много врагове — с лопата да ги ринеш. И сигурно си ги заслужава. Тръгнеш ли да разпитваш, все ще подочуеш нещичко за него, а и за „Усмихнатото хлапе“. Но нямам намерение да повтарям такива слухове. Дори и да се закълнеш, че няма да излязат от тази стая. Каквито и да са личните ми чувства към Рипън — а тъй като съм нормален, нравствен човек, вероятно се досещаш какви са тези чувства — пак ще ми е тъпо да разнасям клюки. Отговорих ли ти на въпроса?

Очите му блестяха някак странно. Не можех да преценя дали само ми се прави на много морален, или просто ме дразни, за да разпали любопитството ми. Но и в двата случая бе отговорил на въпроса ми.

— Е, какво да се прави, трябва да се примиря! — възкликнах аз.

Погледнах си часовника, бях отнел на Хюс прекалено много време. Изправих се и му благодарих. Отново обещах да му съобщя, ако се натъкна на нещо интересно, той пък каза, че ще се опита да понаучи какви са условията за „Усмихнатото хлапе“ в сделката с „Йошитоши“. Тръгнах към вратата, но преди да изляза, щракнах с пръсти и се обърнах.

— А, да — рекох, — още нещо. — Хюс вдигна рунтава вежда. — Знаеш ли нещо за киностудия… как ли беше, а, да, „Небесно псе“?

Сигурно исках да видя как ще реагира, може би дори очаквах „Небесно псе“ да присъства в някоя от клюките за „Усмихнатото хлапе“, които Хюс отказваше да повтори. Репортерът дори не трепна. Само се позамисли и поклати глава.

— Не ми говори нищо — рече ми. — С Рипън ли е свързано?

Свих рамене и се усмихнах, после махнах и се изнизах. Надявах се и аз да съм поразчовъркал любопитството му.

Върнах се с колата в Холивуд и се отбих в „Нощен приют“. Роза ми беше казала, че ще се поразрови и ще опита да намери една-две снимки на изчезналите проститутки. Не беше в приюта, но едно от момичетата ми връчи плик от кафява амбалажна хартия — върху залепения етикет старателно на машина бе написано моето име. Отворих плика и извадих две мътни моментални снимки — май бяха правени на коледно тържество в приюта. Бяха групови, но на всяка от снимките лицето на едно от момичетата бе оградено с червено кръгче, а откъм опакото бе написано името му. Както би могло да се очаква, Шери беше пищна и червенокоса, с огромни цици и широка цял километър усмивка, а Сид беше кестенява, с късо подстригана коса и момчешко лице едва ли не на зубрачка. Явно се притесняваше от фотоапарата. И двете снимки бяха лоши, така че очите на всички обекти върху тях бяха в една или друга степен розови. И на двете фотографии Роза бе в края — носеше крива усмивка и шапка и бяла брада на Дядо Коледа.

Не бе оставила бележка към снимките.

— Наистина ли навремето сте били известен?

Погледнах момичето, което ме зяпаше така, сякаш съм в клетка в зоологическата градина. Изглеждаше на около тринайсет години, ако не се брои косата й, боядисана в пламтящо розово, и подредените в редичка следи от спринцовка по ръката й. Клатушкаше се напред-назад на пръстите на босия си десен крак. Левия бе притиснала към десния прасец, досущ балерина. Късите й къси панталонки разкриваха тънки като щеки крака и още следи от спринцовка. Не изглеждаше много изискано, затова пък приличаше на малко момиченце.

— Според мен, да — отвърнах.

Пъхнах отново снимките в плика и го прибрах в джоба си. Момичето вероятно знаеше защо са ми, но нямах намерение да го обсъждам с нея, освен ако тя първа не заговореше за това.

— Как се чувства човек? — попита замечтано девойчето.

— За кое — да е известен или да е бил известен навремето? — попитах го.

В ъгълчето на устата й се бе закачило парченце чипс. Пресегнах се и го махнах нежно с палец. Момичето прихна.

— Смешно ми е — каза ми то.

Щом се качих отново в колата, извадих снимките от джоба си и известно време ги разглеждах. Опитах се да запомня лицата на Сид и Шери, но да ви призная, те приличаха като две капки вода на всички останали проститутки, които съм виждал, и още щом извърнах очи, ги забравих. Дълго се взирах и в лицето на Роза. Виж, него хич не ми беше трудно да запомня.

И аз не знам какво ме прихвана, но реших да отскоча с колата до „Усмихнатото хлапе“ в Бърбанк. Рекох си, че няма да е зле да държа под око сградата до края на работното време — колкото да видя кой влиза и излиза. От тези игрички ползата не е кой знае колко голяма, но никога не е зле да провериш с кого точно си имаш работа, пък и да ви призная, нямах какво друго да върша. Спрях в един гастроном да си взема опаковка от шест бири „Хенри“ и половинка печени фъстъци — все пак имах нужда от нещо, което да ми прави компания през самотните часове на следенето. Грабнах и екземпляр на „Премиера“. Винаги държа в колата малка хладилна чанта — знае ли човек! Само дето кореецът на касата ми взе два пъти повече за шестте бири, та си рекох, че наистина се справям чудесно в живота.

Първата бутилка вече беше пътник, когато спрях при тротоара от другата страна на шосето срещу сградата на „Усмихнатото хлапе“. Заслушах се в мача, който предаваха по радиото, и без да изпускам входа от око, се заех да прелиствам списанието — научих, че Джони Деп бил жив дявол. От това място виждах добре и вратата към подземния гараж на зданието. За такава голяма административна сграда хората, които се движеха пеш, бяха удивително малко. Седях така още доста време, обърнах още две бири и реших, че ми се пикае. Понечих да отскоча до някоя от съседните улички, после обаче си казах, че няма нищо лошо да използвам и мъжката тоалетна в сградата на „Усмихнатото хлапе“. Така де, никой не ме познаваше, никой нямаше причина да се усъмни, че държа входа под наблюдение. Мина ми през ума дори да намина през информацията и да видя как е моят приятел, а защо не да му пъхна и поредната двайсетачка, та да си отваря очите на четири. Имах присъствието на духа да лапна едно ментово бонбонче, за да си освежа дъха, преди да сляза от колата.

Когато влязох в сградата, от полярния студ отново ме побиха тръпки и голите ми ръце настръхнаха. Както беше тръгнало, пневмонията ми бе в кърпа вързана. От асансьора слязоха двама мъже в еднакви официални сиви костюми, но инак фоайето беше безлюдно. На информацията нямаше никого, затова тръгнах право към мъжката тоалетна в дъното. Точно под носа ми вратата се отвори с гръм и трясък и от кенефа излезе младеж в тъмносиньо яке. И двамата се стреснахме, после си кимнахме лекичко, а той ми държа вратата, за да вляза. От мъничък високоговорител някъде по ъглите се лееше тиха досадна асансьорна музика. Почувствах се едва ли не патриот, докато пикаех под звуците на струнния оркестър „101“, който свиреше „Да се завърнеш в Америка“ на Нийл Даймънд.

Измих си ръцете, наплисках си лицето с вода и чак тогава забелязах, че няма хартиени салфетки и разполагам само с онези гадни сешоари за ръце. Докато се опитвах да застана под машинката, за да си изсуша лицето, по врата ми се застичаха струйки вода. Точно в този момент в тоалетната влезе някакъв тип, който ме видя в тази поза. Изправих се и се насилих да се усмихна, но мъжът направи широка крачка, за да ме заобиколи, и на бърза ръка се отправи към една от кабинките. Известно време ръчка резето — явно искаше да се увери, че откачалките ще си останат там където им е мястото — под сешоарите, бълващи топъл въздух. Дотогава лицето ми вече си беше изсъхнало от само себе си. Въздъхнах тежко и се върнах във фоайето.

Младежът, с когото бях изтанцувал едно танго, докато бях влизал в кенефа, седеше на информацията. Беше кацнал върху висок стол и зяпаше през тъмните стъкла на прозорците. Стори ми се, че си мечтае за сърфинг, за волейболни топки и момичета по изрязани бански костюми. На негово място щях да си мечтая точно за същото. Щом се приближих, младежът се обърна и ми кимна отново.

— Желаете ли нещо, господине? — попита ме.

— Да — отвърнах аз. — Всъщност търся господина, който обикновено работи тук.

— Това съм аз — каза младокът.

— Не. Търся възрастния чернокож господин. Малко ми е неудобно да си призная, че не знам името му, но през годините често сме провеждали интересни разговори. Просто исках да го поздравя.

Нямах представа, разбира се, откога чернокожият старец работи тук. От краткия ни разговор бях останал с впечатление, че не е от скоро.

— Само аз работя тук денем — знаеше си своето хлапето.

— Дори и да е така, сте нов.

— Това ми е третият ден — отвърна той и се усмихна насила.

Вероятно реши, че съм някоя важна клечка.

— А не знаете ли какво е станало с другия човек?

— Сигурно е напуснал — рече хлапето. — Или са го уволнили. В тази професия текучеството е голямо. Аз следвам информатика.

— Звучи интересно — казах аз. Съмнявах се хлапето да разбира нещо от компютри, ако поглъща десет мегабайта РАМ. — Но ми е мъчно за стареца. Беше много сладкодумен.

Хлапето сви рамене. Явно реши, че съм никой, и изгуби интерес.

— Знаете ли — не се давах аз, — старецът беше обещал да ми намери един адрес. На фирма, което се е преместила на друго място и трябваше да остави новия си адрес. Киностудия „Небесно псе“.

Хлапето въздъхна, явно решило, че в крайна сметка ще го принудя да поработи малко. Забърника из чекмеджетата в бюрото и накрая извади списък с имена и адреси.

— Я повторете още веднъж!

— Киностудия „Небесно псе“. Според мен седалището й беше в помещенията на „Усмихнатото хлапе“.

Младокът прегледа няколко пъти списъка, но не откри нищо.

— Съжалявам — каза накрая. — Дори и да са се помещавали тук, са се изнесли преди повече от година.

— Никога ли не сте чували името? — настоях аз.

Момчето само поклати глава.

— Защо не се качите и не питате в „Усмихнатото хлапе“? — предложи то.

Това беше пример за мислене от по-висок порядък и аз нямаше как да не му го призная. Казах, че няма нужда, и му благодарих. Върнах се при колата, качих се и си отворих поредната бира. Дори в хладилната чанта вече бяха започнали да се стоплят.

Отпих от блудкавата течност и забарабаних с пръсти по напечения волан. Притеснявах се, задето чернокожият старец е изчезнал. Нямах причина да се тревожа: най-логичното бе да предположа, че си е отслужил надлежно своите двайсет и пет години, че са му организирали голямо прощално тържество, наградили са го със златен часовник и са го пратили на заслужен отдих, но кой знае защо ми се струваше, че случаят не е такъв. Волю-неволю се питах дали той не се е изпуснал пред някого за разговора ни за „Небесно псе“ и не си е навлякъл неприятности. Нямаше как да си затворя очите за това, че Джон Дългуча бе убит малко след като се представих в „Усмихнатото хлапе“ като „господин Силвър“. Реших, че е съвпадение, но сега, след като изчезнаха още две проститутки и старецът от „Пропуски“, вече започвах да се тревожа.

Реших, че ако пак ми се припикае, ще ида в някоя странична улица и ще се крия в сянката.

 

 

Натъкнах се на следата от чист късмет. Винаги става така.

В последната бутилка бира имаше не бира, а топла помия, ризата ми бе наквасена с пот. „Доджърс“ изгубиха мача и ластикът на гащите ми се беше скъсал. Трябваше непрекъснато да се намествам върху топлата седалка на автомобила, за да не ми се завират в задника. Цял следобед не бях изпускал вратата от очи, бях видял как малко след пет от административната сграда се разотива цяла тълпа служители, но не бях видял нито един познат, камо ли пък Джак Рипън. В шест часа хората, излизащи го сградата, вече се брояха на пръсти и аз реших да се разкарам оттук. После се сетих за задръстването, което ще се наложи да изтърпя, докато се прибирам по някое от ждрелата към Силвър Лейк. Видя ми се непосилно да го изживея, и то със скъсан ластик на гащите — щеше да ми дойде множко. Казах си, че и бездруго съм клечал в колата толкова дълго и няма да ми стане нищо, ако поизчакам още час-два.

Белият микробус се показа малко след шест и половина. Бях огледал всички автомобили, излезли от подземния гараж, но никой не ми беше направил впечатление. Нямаше да обърна внимание и на този микробус, ако шофьорът не беше спрял и не бе слязъл малко след автоматичната бариера. Някой беше пъхнал под чистачката на предното стъкло нещо — едно от онези правоъгълни розови листчета, дето уж приличат на квитанции за паркиране, но всъщност са листове с менюта на заведения с обслужване по домовете — и шофьорът нямаше как да го махне отвътре.

Когато се обърна с гръб към мен, за да дръпне ядно листчето и да го махне от стъклото, аз успях да прочета надписа отзад на якето му — една от онези сатенени бейзболни куртки, каквито навремето носеха само недорасли копеленца с мазна коса и самоделни пистолети, но които напоследък са излезли на мода сред снимачните екипи в абсолютно всички киностудии. Умът ми не го побираше защо се е навлякъл в тази жега с яке — единственото обяснение беше, че типичният профсъюзен член в снимачните екипи дава мило и драго да изглежда добре, вместо да се чувства добре (или пък да работи добре, но всъщност защо да искаме от тях да са по-различни от всички останали?). Ръкописните букви бяха достатъчно едри, за да прочета: Киностудия „Усмихнатото хлапе“. Точно отдолу в крещящи тонове бе нарисуван и арлекинът.

Шофьорът се метна на микробуса без регистрационни номера, зави наляво и пое в посока, противоположна на тази, в която бе обърната колата ми. Слънцето се отразяваше в прозорците и не видях дали на предната седалка има още някого. Завъртях припряно ключа на двигателя, но той угасна. Пак го запалих и направих обратен завой по булеварда, като почти отнесох два значително по-скъпи автомобила. Чух по свой адрес цял поток от какви ли не епитети, вдигнах прозореца, включих климатика и се впуснах да преследвам микробуса. Чудо на чудесата, в лицето ме удари студен въздух.

Докато микробусът лъкатушеше из Бърбанк, на два пъти почти го изтървах. На кино и по телевизията изглежда фасулско да преследваш кола, но я да ви видя как ще го правите на живо, без да нарушите сума ти правила! Особено пък ако другият шофьор кара като ненормален, какъвто беше случаят с мъжа в микробуса: жълтото по светофарите му действаше както червен парцал на бик, и той переше, без да се съобразява с нищо и с никого. За късмет движението бе доста натоварено и въпреки че аз току засядах на светофарите, а той препускаше като невидял право напред, все не успяваше да се отдалечи. Бях най-много на шест коли от него, когато зави към бариерата на магистрала Голдън Стейт в северна посока.

Щом излезе на магистралата, която, колкото и да е странно, не бе особено натоварена, онова приятелче натисна газта до дупка и отпраши напред, та се притесних, че вярното ми субару няма да се справи. По едно време стрелката за скоростта запъпли към сто и двайсет километра и аз се притесних още повече, че като нищо ще ни треснат и на двамата по една глоба — знаех, че на отбивката за булевард Ланкършим винаги има катаджии, които дебнат с радар. За наш късмет те явно бяха в почивка — някои похапваха понички, други налагаха един чернокож моторджия, а след километър-два пак започнаха задръствания. Виждах микробуса пред себе си чак до разклона, където Голдън Стейт се влива в магистрала Сан Диего.

Нямах никаква представа накъде е тръгнал микробусът и още по-малка — защо го следя. Нямаше да се учудя, ако шофьорът е тръгнал да закара нещо и щом го остави, се върне право в Бърбанк, но ми се видя странно по това време на деня микробус без регистрационни номера да се занимава с такива делнични дела. Шофьорът на микробуса свърна на изток към Каниън Кънтри, по магистрала Антълоуп Вали и пак подкара като луд. Натиснах газта до дупка с надеждата да не изоставам, но, кажи-речи, нямаше коли, които да пътуват в тази посока, та бе почти изключено да го изтърва. Този път не водеше почти наникъде — докъдето поглед стигаше, имаше само камънак и шубраци. Любопитството ми се разпали още повече.

Слънцето почти беше залязло, но изчаках първо шофьорът на микробуса да включи фаровете и чак тогава ги запалих и аз. Продължаваше да кара с близо сто и двайсет километра в час — по нищо не личеше къде се е разбързал такъв. По едно време видях, че бензинът ми свършва, и се напсувах, задето не съм заредил. Тръгна ли да следя някого, винаги зареждам ей така, за всеки случай, но какво да се прави, напоследък непрекъснато давам засечки и за най-простите неща. Молех се онова приятелче да не е тръгнало надалеч — инак работата ми беше спукана.

Но нали съм си късметлия, след два-три километра на шеметно препускане стоповете на микробуса примигаха, шофьорът отби рязко към платното за бавно каране и свърна към разклонението за Агуа Дулче. Аз също намалих скоростта, но поизчаках той да стигне бариерата на отбивката, за да не му се лепя точно отзад. Видях, че след бариерата завива наляво, и от гърдите ми се изтръгна въздишка на облекчение, когато съгледах табелите с имената и километрите. Не бях идвал по тези места от цяла вечност, но се досетих, че микробусът вероятно е поел към парк Васкес Рокс.

Там сигурно имаше снимки.

Паркът е малък, на издръжка е дори не на щата, а на окръга, и още щом го видите, начаса ще го познаете. Използван е за снимането на стотици, да не кажа хиляди филми, телевизионни сериали и реклами. Навремето тук сме снимали сцените с един сън от „Солникови и Пиперкови“. Разположен е насред пущинака, наречен Агуа Дулче^[1], но хич не се подвеждайте от името, това не е вода, ами бозави баири и долини, част от каньона Ескондидо. Виж, чукарите наистина са си страхотна гледка. Възправят се под шеметни ъгли и наподобяват огромни гранитни развалени зъби в устата на старец. Високи са най-много шейсет-седемдесет метра, но изглеждат доста страховити, ако си застанал в подножието им. И още по-важно, ако ги гледаш през визьора на камерата, скалите са си естествен кинодекор, и то само на час път от сърцето на Холивуд. И най-добрият сценограф с бездънен бюджет не би се справил по-добре.

Киностудия „Усмихнатото хлапе“ явно имаше нощни снимки — кинаджиите нямаше какво друго да търсят тук, нямаше и друга причина техен микробус да идва по тези места. Карах на безопасно разстояние след микробуса, който пое по лъкатушния път към Васкес Рокс. Излязох на малко възвишение, спрях и видях, че микробусът е спрял пред вратите на парка. Извадих от жабката бинокъл. Въпреки че се здрачаваше, все още се виждаше. Пътят бе отцепен и двама от охраната осветиха с фенерчета кабината на микробуса. Махнаха на шофьора да влиза, после пак затвориха портата. Не бях сигурен, защото се мръкваше, но ми се стори, че мъжете от охраната са въоръжени.

Тази вечер не ми беше писано да вляза през парадния вход.