Джей Ръсел
Небесни псета (3)

1.

Лос Анджелис, Калифорния

1996 г.сл. Хр.

Безкрайно лято

— Достатъчно топла ли е?

Бирата беше почти в устата ми. Трепнах и блъвнах възтопла кехлибарена вълничка, която се плисна по ръба на халбата и надолу по китката ми. Въздъхнах, после довърших познатото до болка движение: пресуших на един дъх блудкавия „Будвайзер“.

Вдигнах поглед към ухиления шишко вдясно, лицето му беше плувнало в пот. Беше подпухнал като превтасало тесто и от жегата и алкохола бе станал червен като домат. Зяпаше ме обнадеждено с широко отворени мътни кафяви очи, върху тънките му устни играеше хитрата усмивчица на продавач на евтинии, демек „Падна ли ми в ръчичките!“.

— Я ми се разкарай от главата — казах му аз.

Онзи изсумтя и от едната му ноздра се показа нещо зелено. Той бързо го избърса с длан, обърна ми гръб и пак насочи вниманието си към питието.

— Лайно! — изсумтях аз.

Почуках по плота — да ми донесат още една бира. Пластмасата лепнеше от безбройните напитки, разплисквани по нея — и да се скъсаш от търкане, няма да я измиеш. Бръкнах под плота и извадих пакет книжни салфетки. По тях се мъдреха нескопосно нарисувани цицести мадами, правещи орален секс, над тях пишеше: „Лятото на 69-а, лято на любовта“. Избърсах бирата по китката си, намачках салфетките на топка и ги метнах на пода точно когато барманът стовари пред мен халбата, която, общо взето, беше пълна.

— Местенцето си го бива — отбелязах аз.

Носът на бармана беше счупен като на крадец от Западен Холивуд. Той се изхрачи върху пода зад плота.

— Два и петдесет — рече ми.

Сложих върху плота една петачка. Понечих да се взра в халбата — да проверя чиста ли е, но после се отказах. Преполових я на един дъх и си погледнах часовника. Щях да дам на бъдещия си клиент още десетина минути и после щях да вдигам гълъбите. Не че бързах за някъде, но открай време съм на мнение, че не бива да позволяваш да ти личи колко си отчаян. За кой ли път огледах отегчено заведението.

Беше дълго и тясно, гледаше към булевард Холивуд малко по-нататък от киносалона с отпечатъците от стъпки. Точно над входа бръмчеше ръждясал допотопен климатик, но явно не му стигаха силиците да се пребори с жегата на септемврийския ден. Барплотът опасваше три четвърти от помещението. В дъното се мъдреха две кривогледи билярдни маси с износен червен филц и подпъхнат под краката им сгънат вестник, който да създава илюзията за равна повърхност. На едната билярдна маса двама латиноамериканци наркомани, изпосталели като мексикански псета, се надлъгваха, че я умеят тази игра, а на другата, ни жива, ни умряла, се беше проснала проститутка с кожа с цвят на капучино с неопределена етническа принадлежност — вероятно просто спадаше към лосанджелиския Трети свят. Един от наркоманите беше пъхнал горе между бедрата й една от билярдните топки и беше натикал увисналата й като празна пазарска чанта червендалеста гърда (дясната) в страничното джобче на масата (лявото).

В ранния следобед дебелото ми приятелче бе единственият друг посетител в заведението — след задушевния ни тет-а-тет бе затътрил два от високите столове по-нататък при барплота. Погледнах го и забелязах, че ми хвърля белтъци.

Казвам се Марти Бърнс и навремето, преди милион, че и повече години, бях дребна знаменитост. Понякога си мисля, че то всъщност и няма други знаменитости. На зрялата възраст от шестнайсет години изпълнявах главната роля в един семеен сериал — „Солникови и Пиперкови“. Сигурно го помните — една от онези нашумели през шейсетте блудкави бози за две заможни семейства от предградията с майки, извадени като от кутийка, и бащи, които за смях на кокошките се правят на големи деспоти. Сериалът се помни най-вече с отговора на въпрос, който задължително присъства във всички телевизионни игри: В кой сериал Ръсел Джонсън играе главната роля, след като се прочува с „Острова на Гилиган“?

Изпълнявах ролята на Санди Солников, синчето, което е тайно влюбено съвсем в стила на Ромео и Жулиета — ще знаете, големи умници са това, сценаристите! — в Пени, отраканата щерка на Пиперкови. Имах си преждевременно развита по-малка сестра и пълничко братче кърмаче, а също и свадлив грохнал дядо, изпълняван не от друг, а от Гейл Гордън, моля ви се! Гафовете и комичните ситуации се нижеха едни след други!

Най-малко по веднъж на епизод бях длъжен да изпищя: „Достатъчно топло ли е?“, с което неизменно отприщвах гръмогласен, записан на лента смях. Това се превърна в нещо като крилата фраза, точно както „Нани-нани“-то на Мърк и „Извинявай, шефе“ на Максуел Смарт. Зрителите много си падаха по нея най-малкото докато не я измести репликата „Хайде да те видя сега“ на Джуди Карн. Дори се наложи да я кажа веднъж и във вечерното шоу на Карсън, който ме бе поканил за събеседник през краткия период, когато се бях вживял в ролята на любимец на всички пъпчиви девойчета, но после „Солникови и Пиперкови“ бяха изместени от „Всички в семейството“ и бе пратен на заслужен отдих, там, където му е мястото — в ада на сериалите.

Все пак преди това се бе въртял цели три години. Благодарение на него се сдобих с лъскав автомобил, и то не какъв да е, а марка „Ягуар“, а също с популярност сред девойчетата, за каквато другите момчета на моя възраст можеха само да мечтаят. Но парите свършиха още преди да са излъчили последната серия на филма, а после кариерата ми на актьор също приключи безславно. Снимах се в куп евтини филмчета, опитах силите си и като телевизионен водещ, но се издъних с гръм и трясък и онова говедо, моят агент, побърза да ми бие дузпата. Скъсах веднъж завинаги с живота си на телевизионна звезда един прекрасен ден, когато отново се озовах на снимачната площадка заедно с едно от момичетата, нашумяло покрай сериала „Родът Брейди“ — или може би беше „Семейни работи“? — изпълнявах ролята на поредния пъпчив девствен гимназист с лице като пица в поредната блудкава телевизионна поредица. Насред снимките зарязах всичко и се зарекох да правя, да струвам, но никога повече да не заставам пред камера.

Надявах се, въобразявах си, че съм изпаднал в уютна забрава, колкото да установя, че „Солникови и Пиперкови“ са прокълнати на вечен живот — кабелните телевизии се надпреварваха една през друга да ги въртят. Все още младея за възрастта си и благодарение на кретените от поредната кабелна станция, които пускат сериала всяка божа вечер, и досега, толкова години след събитието, хората ме познават. Това ми остана от славата. Почти не минава седмица да не се натъкна на някой мухльо, който, решил, че е самото въплъщение на това изкуство — остроумието, подвиква, щом ме зърне: „Достатъчно топла ли е?“. Заради тази работа са ме задържали цели два пъти за нанасяне на телесна повреда, макар че и двата пъти бях пиян до козирката и не се стигна до съд.

Обикновено си имам основателна причина да пия: рождения ден на Имануел Кант, годишнината от третото дело за бащинство, заведено срещу мен — днес обаче пиех, колкото да минава времето, докато вися и чакам клиента. Обикновено се чувствам длъжен да поддържам илюзията, че съм трезвен, отвори ли се такъв изгоден случай, най-малкото докато не се споразумея с клиента за хонорара. Така де, кой ще тръгне да наема частен детектив, който не се налива като невидял? Бог да го благослови Реймънд Чандлър — разчисти пътя за всички отрепки, решили след „Големия сън“ да стават частни детективи.

Напоследък работата ми се свежда главно до това да разнасям призовки на адвокатските кантори, дето се рекламират по местните телевизии, но само в програмите преди обед и след полунощ. Те неизменно прибягват до услугите на пенсионирани ритнитопковци, които са им нещо като говорители и които задължително hablo espanol. Случва се да върша и неща, които по прилягат на един детектив — например следя някого най-често по поръчка на работодатели, срещу които са заведени дела за компенсации: държа под око мексиканци, които са завели искове с подправени медицински бележки, преди по живо по здраво да се запътят обратно към южната граница. Но от дъжд на вятър се случва да си намеря и някой истински клиент. Най-често ми възлагат да следя някого, и то благодарение на това, че някой ме е препоръчал. Отдавна съм се отказал да пускам обяви в телефонния указател: след големи перипетии и патила проумях, че хората, наемащи детективи по обяви в телефонния указател, най-често не могат или не искат да си платят за работата, която са ти възложили, и никога не харесват резултатите. Пък и издателите на телефонния указател вече отказват да приемат чековете ми.

Погледнах към билярдната топка, която тупна на земята с оглушителен трясък. Проститутката седна на билярдната маса, а топката се търкулна под стола ми. Лоша поличба! Жената се прозина широко, при което се видяха острите й жълти зъби, и се почеса между бедрата.

Един от наркоманите й изломоти нещо на испански, тя му се ухили и му отряза квитанциите. Забеляза, че гледам натам, и стана бавно, като ленива котка от масата. Тръгна към бара, като подръпваше впития оранжев клин. Отдолу беше гола-голеничка, беше само с една обувка и затова залиташе.

Щом се приближи, аз се облакътих на лепкавия плот и подпрях буза върху юмрука си. Онази мърла дойде право при мен и притисна едрите си като пъпеши гърди. Прокара пръсти през проскубаната си коса и навлажни с език напукани устни. Езикът й се белееше, тя вонеше на помийна яма.

— Ще ме черпиш ли едно, сладур? — изхриптя жената и отпусна длан върху бедрото ми.

Ноктите й бяха наплескани с червен лак и бяха изгризани до кръв.

Някой зад гърба ми отвърна вместо мен с леден глас:

— Я се разкарай оттук!

Изтиках проститутката и се обърнах. До мен стоеше висок бял мъж в добре скроен ленен костюм — беше блед като тебешир. Имаше валчесто лице и увиснала двойна брадичка. Носът му беше остър като ръба на панталона, а сребристите му очи проблясваха като на котка на лунна светлина. Мръснорусата му оредяваща коса бе прибрана на стегната конска опашка, прихваната с дебели сребърни халки. Мъжът ми протегна ръка.

— Марти Бърнс!

— А ти сигурно си Джон Дългуча — отбелязах аз и му махнах да седне.

— Както гледам, не ти е от най-дългите — изпухтя проститутката.

Сводникът вдигна светкавично ръка и я зашлеви през лицето. Главата й отскочи назад и жената простена тихо и жално. От раната, останала под окото й от сребърния пръстен върху кутрето на Джон Дългуча, се застича кръв. Личеше си, че аха, и жената ще изтърси нещо, но се взря в студените очи на сводника и реши, че е по-добре да си държи езика зад зъбите. Притисна длан към бузата си и се върна да си потърси втората обувка под билярдната маса. Нахлузи я надве-натри и закрета към изхода с малкото достойнство, което й беше останало. Изпроводих я с поглед и пак се извърнах към Джон Дългуча, който ме озари с усмивка. Барманът отново се изхрачи върху пода. Шишкавият дребосък също се беше изнизал.

Сводникът на име Джон Дългуча се намести на стола до мен и вдигна пръст към бармана, който му сипа едно „Гранд Марние“ — сложи му все пак и лед — а после отиде в дъното.

— Падам си по тая помия и туйто — поясни Джон Дългуча и отпи, — все едно лижеш путе с портокал.

— Изгарям от нетърпение да чуя мнението ти за банан с дайкири — отбелязах аз.

Джон Дългуча отметна глава, прихна в гръмогласен смях и ме потупа по ръката. Имаше дълги тънки пръсти с добре поддържани нокти, но кокалчетата му бяха издраскани и отекли, а палецът явно беше чупен и бе зараснал накриво.

— Голям образ си бил! Буркана ми каза, че си мъж на място.

— Не съм много сигурен, че това е комплимент.

Джоуи Буркана беше мутра, охраняваше един местен лихвар, когото навремето бях измъкнал от една каша. Викаха му Буркана заради стъкленицата, в която, ако се вярва на хората, държал в хладилника си гениталиите на опърничавите длъжници. Да ви призная, не съм виждал никога въпросния съд, но източници, на които може да се вярва, се кълнат, че съществувал.

— А, защо, Джоуи е свястно момче. Е, понякога си вре гагата където не му е работа, но кой не го прави! Разбираш ли?

Ухилих се и кимнах. Сводникът изпи до дъно съдържанието на чашата и задъвка кубчетата лед.

— Та какво ти каза Буркана? — поинтересува се той.

— Че търсиш човек, който да потърси някого.

— Точно така. Чуй сега какво искам от теб — подхвана сводникът. — Работя най-много с пет-шест момичета, нали разбираш? Не е кой знае какво, но така се оправям по-лесно, а и от твоята конфиденциална гледна точка си е много задоволително. Вършат си жените работата, а аз не ги тормозя. Не ми е в стила. Е, сегиз-тогиз ги строявам, нали разбираш, но не им се бъркам. Не ми е в стила. И да им ударя някой и друг плесник, гледам да не остават белези. Снабдявам ги с презервативи, внимавам да не им пробутат някой боклук вместо дрога. Но не им посягам, разбираш ли. Не съм по тези неща.

— Както е тръгнало, човек не може да е особено внимателен — отбелязах аз, но на сводника не му беше до шегички.

— Ти го каза, мой човек, знаеш си работата — рече Джон Дългуча и махна на бармана, който му донесе още едно питие, а на мен — поредната току-що подтоплена бира.

— Но както и да го погледнеш, в занаята има голямо текучество. Момичетата идват и си отиват.

— Но най-вече идват — прекъснах го аз.

Джон Дългуча ме измери с присвити очи и прихна.

— Ти си бил голям шегаджия! Това се казва мъж на място. Важно е да имаш чувство за хумор. Напоследък е кът.

Вече се отвращавах от него. Знаех, че всяка работа, дошла по линия на Джоуи Буркана, си е гнусна, но от доста време не си бях имал вземане-даване със сводници и проститутки. Почти бях забравил как трябва да се държат — че трябва да се правят на пълни непукисти, ако искат да оцелеят. Реших да изслушам Джон Дългуча, да изпия блудкажа, с който ме черпеше, но толкоз — каквото и да искаше от мен, друг щеше да го свърши. Нищо че бях закъсал здравата за пари.

Което всъщност си беше доста кофти.

— Но както и да е. Та напоследък работя с пет момичета, кое от кое по-хубаво. Наскоро една, моля ти се, рече и отсече: било й дошло до гуша от този живот, щяла да се прибере в Питсбърг, което, мен ако питаш, си е пълна тъпотия, но карай, какво да я правиш! Прав й път. Ако съм научил нещо в този занаят, то е, че няма смисъл да ги спираш. Два дни след това и рижавата — това й е естественият цвят, не се плеска с разни бои, честно ти казвам, има цици като кравешко виме и задник като чайник — та и тя изчезна сякаш вдън земя, без да каже и дума. Казваше се Нина, беше страхотна минетчийка, ще ти лъсне кила и на параход, нали разбираш. А оная й работа беше като тежкотоварен камион.

Нямах представа какво означаваха последните му уточнения, но да ви призная, ме достраша да попитам.

— Е, не си умирам от кеф, задето си вдигна чукалата, без да ми се обади, но какво мога да сторя? Поразпитах тук-там, никой не знае нищо. И така, останаха ми само три момичета и работата наистина се закучи. После онези кретени, боговете, сякаш ми направиха подарък. Седя си един ден в бардака в Кахуенга и що да видя, влиза онова пиленце с цици от тук до Каталина и усмивка, от която стаята направо грейва. Казвала се Джени. Руса и приказно хубава, била от Южна Небраска или от някакъв друг шибан щат, вече не помня. Само да й го натикаш, разбираш ли. От тук нататък се сещаш.

— Оправил си я — казах, вторачен в халбата.

Не ми се слушаха такива дивотии.

— А, не — прошепна Джон Дългуча.

Погледнах го. Той се извърна и се взря в отражението си в мътното огледало зад плота. Двамата наркомани се бяха изнизали през задния вход, барманът бе застанал на прозореца към улицата и не помръдваше, сякаш беше вкаменен. Единственият звук в заведението долиташе от бръмчащия със сетни сили климатик, който береше душа. Джон Дългуча пак ме погледна право в очите.

— Защо да си кривя душата, мой човек, искаше ми се. Но не го направих… не можах. — Затвори очи и допря до тях юмруци досущ невръстно дете, на което му се спи. — Мацето беше страхотно, пък и беше навито. Мале, какви цици! Вторият й баща й посегнал и тя дошла в Лос Анджелис да става актриса, моля ти се. Знаеш я историята, мой човек. Изтъркана като песента „Честит рожден ден“ и дваж по-скучна. Взех я под крилото си, а тя девствена, представяш ли си! Тук, в Лос Анджелис! Правил съм какви ли не дивотии, за които няма да кажа и на дявола, ако ще да ме зарови до гуша с маймунски лайна. Но такова чудо не съм виждал! Девственица, моля ти се! — Джон Дългуча махна ръце от очите си и пак ме погледна. За пръв път видях пред себе си нещо, което смътно приличаше на човешко същество. — Е, не се стърпях, пъхнах се с нея в леглото. Плачеше като коте или като невръстно детенце, което търси гърдата на майка си. Беше неописуемо хубаво, така да знаеш. Погледнах я и си помислих за всички неща, които съм й приготвил. Представих си как я уча да го прави така, че да си умре от кеф — с трима мъжаги, които да й го натикат по всички дупки. Представих си и как кадифената й кожа ще изглежда след половин година боцкане и дрога. И да ти призная, не можах да го направя. Представяш ли си, да се уплаша аз, Джон Дългуча! Имах чувството, че посегна ли й, все едно ще се изсера върху чисти чаршафи или ще се изпикая върху току-що натрупал сняг. Стори ми се, че… как му се викаше… че ще я покваря.

Не можех да повярвам на ушите си. Да чуеш поезия от един сводник, бе като да дочакаш мрак от слънцето: взаимно изключващи се понятия. Стори ми се дори, че виждам в очите на Джон Дългуча сълзи.

— Ти я обичаш — промълвих аз — направо не ми се вярваше, че го изричам.

Джон Дългуча извърна поглед, сетне се вторачи в пода и кимна.

— Обичам я. Никога през живота си не съм обичал никого, мой човек. Не съм обичал нито онази курва, майка ми, нито котка, куче или златна рибка, камо ли пък някое от момичетата. Но малката от Майната си в Небраска направо ми влезе под кожата. Накара ме да се почувствам нов човек. — Пак ме погледна и аз видях, че наистина се е просълзил. — Но си отиде.

Притесних се ужасно. Погледнах към булевард Холивуд.

— Друг покровител ли си е намерила?

— Не, мой човек. Не е това. И тя ме обича. Няма да си тръгне току-така. Дори обмисляхме дали да не заживеем заедно, да започнем на чисто. Опитвах се и да я вкарам в индустрията.

Вдигнах вежда.

— Знам, мой човек, звучи ти като бабини деветини, като празни дрънканици, но си е голата истина. От доста време съм в този град. Имам връзки с агенти. Някои дори са законни, е, почти законни де. Уредих й да се яви няколко пъти на пробни снимки. Издействах й и една-две ролички. Дребна работа, но все пак законна.

Всички в Лос Анджелис са — или си въобразяват, че са в Индустрията. Всяка повлекана получава някаква роля, поне така говорят хората тук, не знам дали е вярно. Затова пък е сигурно, че всички си имат агенти. Джон Дългуча явно бе забелязал съмнението, изписало се върху лицето ми.

— Не те баламосвам, мой човек, истина ти казвам. Бива си я. Е, защо да си кривя душата, взимат я заради циците, но си има момичето и талант. Честна дума, разбирам нещичко от актьорство.

Подаде ми две снимки: едната беше моментална, другата — лъскава, правена в студио. Момичето имаше задължителните сини очи, руса като царевична свила коса и похотливи устни. Дума да няма, средностатистическата домакиня би й завидяла. Хората по тези лъскави студийни снимки в сковани пози си приличат като две капки вода, да си речеш, че са манекени в музей с восъчни фигури — но трябва да призная, че дори на тези стандартни фотографии девойчето на Джон Дългуча излъчваше нещо. Свежест и жизненост, вместваше се идеално в представата за обикновената симпатична млада американка, която, мен ако питате, си е изсмукана от пръстите, но дори сега, след толкова години, хваща дикиш от екрана. Докато я гледах, чак ми се стори, че усещам повея на ветреца в лятна нощ в провинцията.

— Има ли познати в града? Приятели, роднини?

— Не. Няма си никого, освен мен. Не я запознах дори с другите момичета. Живееше при мен, но не стъпваше в бардака.

Замислих се. Звучеше налудничаво. Разнежен сводник, който, както личеше, се беше хванал в собствените си мрежи. Или младо момиче, което, уплашено, хуква назад към фермата, след като проумява що за стока е нейният така наречен спасител. Да намеря дребничко русо момиче, тръгнало да бяга в Южна Калифорния, бе като да открия песъчинка сред дюните в Долината на смъртта.

— Тя ми е последната надежда, мой човек. Разбираш ли? Последната ми надежда да се измъкна от този живот. Да се махна от лайната и боклука. Последният ми шанс.

Все още се колебаех.

— Моля ти се! За мен тя е всичко на този свят.

Погледнах сводника в очите, после пак се вторачих в снимката. Видях нещо, което не знам откога не съм виждал в огледалото вкъщи — мисля, че се казва надежда.

— Добре — рекох и поклатих глава. — От мен да мине.