Джей Ръсел
Небесни псета (16)

Заклинание (III)

По краищата мракът е размит от венец светлина, наподобяващ вездесъща заплаха за изгрев. И тази светлина носи със себе си водопад от накъсани, объркващи образи на странния нов свят, видян през свистяща каскада бесовски очи.

Бавно, много бавно стародавният му ум се бори да осмисли този свят, да го съчлени. Да се подготви за времето, когато ще му се нахвърли и ще проникне в него. Има и звуци: песните, призивните заклинания, които, макар и приглушени, не секват и за миг, писъците на принесените в жертва и сладостните стенания на удоволствието, наречено они.

Има и съзнание.

То изниква внезапно, както жили скорпионът, и той го усеща.

Усеща го онзи, който той ще стане: човешката обвивка, очакваща насладата, чрез която той ще действа и отново ще стъпва по телата на своите врагове.

Частица от него се пресяга в мрака, опитва се да усети светлината и вкуса на кръв. Светлината трепка и блещука, обърква го, докато той се мъчи да препуска по тънката свързваща нишка. Изникват образи вътре в образите, звуци вътре в звуците. Той не е сигурен по коя пътека е поела връзката. Зърва пламъци, за миг усеща вкуса на обгорено месо. За секунда, точно колкото трае оргазмът, изживява усещането да е от плът и кръв, да има еластична кожа и кости, сетне нощното небе е раздрано от пронизваща горещина.

След това светлината угасва, за да се върне тъмнината. Озовал се отново в мрака, той вие мълком от отчаяние.

Още не е дошло времето.

Ала светлината е много по-ярка, заветният миг е все по-близо.