Джей Ръсел
Небесни псета (20)

15.

Роза се върна вкъщи малко след шест часа, за да бъдем точни, в 6:04:17. Не че съм гледал часовника! Тя просто стоеше на предното стъпало, когато отворих вратата. Беше рошава, раменете й бяха смъкнати. Беше пребледняла като платно. Смазана.

— Не искаш ли да влезеш? — подканих я, когато продължи да стои като вкаменена.

Роза ме погледна и се разплака.

— Недей! — рекох й. — Стига си плакала.

Гърдите й се вдигаха и се снишаваха, сълзите се стичаха по страните й, но ако не се брои това, че от време на време подсмърчаше, тя плачеше беззвучно. Погледнах над рамото й към улицата. Комшиите отсреща бяха ходили на пазар и разтоварваха от колата покупките. Спряха и ни зяпнаха.

— Хайде — рекох на Роза и я хванах за лакътя. — Влез.

Тя не се съпротивляваше, докато я вкарвах през вратата. Вече вътре се свлече в обятията ми и съвсем рухна.

Прегърна ме през кръста, вкопчи се в смъртна хватка в мен и пъхна обляно в сълзи лице под мишницата ми (изведнъж ни в клин, ни в ръкав се притесних, че сутринта не съм си сложил дезодорант). Сега вече хлипаше неудържимо. Стиснах зъби, защото от натиска ребрата ме боляха, но и през ум не ми е минавало да отблъсна Роза. От една страна, бях много изненадан, от друга обаче, ми бе приятно, че Роза ме прегръща така. Не защото се радвах, задето е нещастна, а защото е дошла при мен, когато е в това състояние.

— Извинявай — простена тя.

Понечи да се дръпне, но аз не я пуснах. Върху ръкава ми полепнаха сополите й. Ако бях фетишист, щях да си ги запазя за спомен.

— Нищо ми няма — рече Роза и се дръпна малко по-силно. Този път я пуснах. — Божичко, наистина съжалявам.

— Не се притеснявай. Какво се е случило?

Тя извади от джоба си хартиена кърпичка, изсекна се шумно и пак я пъхна в джоба. Избърса очите си в ръкава на ризата.

— Ами… какво ли не! Идвам от „Нощен приют“. Господи, Марти, ужасно е. Камък върху камък не е останал.

Мина покрай мен, влезе в хола и седна на канапето. Придърпах стола при бюрото и се настаних точно срещу Роза.

— Има и жертви, Марти.

— Моля? — ахнах аз. — Кой? Сид ми каза, че никой не е пострадал.

— Едно от момичетата. Лиза. Не са я намерили веднага, понеже е била в сутерена. На пожарникарите им е забранено да слизат там. Загинала е, когато част от покрива е рухнал върху нея.

Роза отново захлипа.

— Моите съболезнования — казах аз.

Чувствах се пълен кретен.

— Почти не я познавах. Не се заседяваше дълго при нас. Но това не е важно. Аз такова… Струва ми се, че съм виновна аз. Сякаш съм окървавила ръцете си.

— Не говори глупости.

— Защо. Кое е глупост? Ами ако пожарът е избухнал заради дрогата? Не съм ли виновна аз? Все едно съм убила клетото дете. Беше само на петнайсет години! Какво ще правя сега?

Тя пак се разплака. За самата себе си. Заради вината и страха, че тя ще я преследва до гроб.

— Не бива да мислиш по този начин! — казах аз. — Първо, още дори не знаем дали наистина съществува връзка между пожара и наркотиците. Тя би могла да бъде поредният труп, който тежи на моята съвест. — При тези думи Роза вдигна очи и ме погледна. — Но дори и да има такава връзка, това не значи, че си виновна ти. Не можеш да поемаш отговорността за постъпките на другите.

— Да де, но постъпките са мои — настоя тя.

— Друг път! Не ти си подпалила пожара. Виновен е кретенът, който го е сторил.

— Но…

— Никакви „но“. Почнеш ли да се вторачваш във всяко действие от причинно-следствената верига, ще излезе, че всеки е виновен, за всичко. Ако момичето не е било проститутка, е нямало да се намира в „Нощен приют“. Ако баща му не е бил отрепка, тя вероятно е нямало да стане проститутка. Ако сградата е била построена по-добре, подът е нямало да поддаде. И така нататък.

— От това не ми олеква — възрази Роза.

Но беше спряла да плаче.

— А полицията? — поинтересувах се аз.

Тя поклати глава.

— Наистина бяха много мили. Дори не ме попитаха къде съм била.

— Браво на тях. Това и очаквах.

— Видях и Сид. Държа се прекрасно. Чувствах се ужасно, защото знаех, че го лъжа в очите. Или че не му казвам цялата истина, все тая.

— Да, това чувство ми е познато.

— Много ти е ядосан — рече Роза и разшири очи. — Не иска да те вижда. Е, малко се поуспокои, когато му обясних, че наистина работиш за мен, но ми каза, че ако имам капчица здрав разум, ще стоя по-далечко от теб. Дали да не поговориш с него?

— Опасявам се, че се налага да го поотложим. Но защо не си се вслушала в съвета му?

— А?

— Да стоиш по-надалеч от мен?

Роза сви рамене и за пръв път, откакто бе дошла, върху лицето й се появи нещо като усмивка.

— Не знам. Мисля, че ти вярвам. Но това е налудничаво.

— Повече от налудничаво — съгласих се аз. Тя почти прихна. — Не са намерили наркотика — рекох, колкото и неприятно да ми беше да сменя темата.

Лицето й пак стана сериозно.

— Не — потвърди Роза. — И аз не смятам, че са го намерили. Никой не е казвал нищо. Куфарът явно е изгорял. От приюта наистина не е останала тухла върху тухла.

— Слава богу!

Не прозвуча добре, но Роза разбра какво имам предвид. Точно тогава стомахът й изкъркори шумно. Тя се изчерви като рак, а аз криво-ляво потиснах смеха.

— Гладна ли си? — попитах я.

— Не. Искам да кажа, мислех, че не съм. Но може би наистина съм гладна.

— Я да идем да хапнем. Да се подкрепим малко преди срещата с Рипън.

Роза се сепна.

— Казах ти вече, ще дойда с теб.

— Е, хайде, от мен да мине! Щом сме се хванали на хорото…

Впоследствие това решение се оказа чудовищна грешка.

 

 

След обяда в „Самиздат“ исках да хапна на вечеря някаква истинска храна. Тъй като срещата с Рипън беше в Кълвър Сити, отидохме с колата в една бира скара край морето, скътана в ъгъла на поредния от вездесъщите търговски центрове. Заведението — собственост на едно семейство, беше малко и предлагаше най-хубавите пържоли и печено пиле, както и — освен скарата, най-вкусните сладки картофи, които се топяха в устата досущ желирани ябълки. И никак не беше скъпо, като знаем в какъв квартал се намираше. Поръчах си ребра, а Роза предпочете печено пиле със златиста коричка. Ресторантът не е лицензиран, но това се компенсираше от огромните кани домашна лимонада, от които можеш да пиеш на корем. А нима съществува по-добър начин да угасиш киселините от лютивия сос?

Не споменах нищо пред Роза за картофите, докато келнерката не остави чинията върху масата и тя не гребна предпазливо с вилицата. Исках да погледам лицето й, когато неописуемо вкусните картофи докоснеха езика й. Тя, разбира се, грейна като дете, усетило вкуса на шоколада. Пак гребна с вилицата и задъвка блажено, сякаш изживява оргазъм — макар че, защо да си кривя душата, тук малко се поизхвърлям.

— Да си оближеш пръстите! — възкликна Роза.

Сервитьорката, която чакаше малко по-встрани да види реакцията й, рече:

— Точно така!

После ми намигна и забърза към съседната маса.

Хранехме се в относително мълчание, само от време на време разменяхме мнения колко вкусна е храната, инак всеки бе погълнат от мислите си. Продължихме разговора чак когато келнерката раздига чиниите и донесе десерта и кафето (прасковен сладкиш за Роза, орехова паста за мен).

— Та как стигна дотук, Марти? — попита Роза кафето си.

— След Четиристотин и пета улица завих по магистрала Марина, после свърнах наляво към Минданао, после…

— Друго имах предвид.

— Знам какво си имала предвид — рекох й.

— Извинявай — каза Роза и видимо се стегна.

Намеренията ми бяха други.

— А ти как стигна до „Нощен приют“? — попитах я. — Нещо не ми се вярва, когато си била малко красиво момиченце, да си мечтаела щом пораснеш да държиш приют за проститутки.

— Не — подсмихна се тя. — Не съм мечтала за това. Но не съм била и красиво момиченце.

— Я не ме баламосвай!

— Наистина! Бях ужасно кльощава. Само колене и лакти. Разцъфнах късно.

— Печели онзи, който знае да чака — отбелязах аз.

— Мечтаех си да стана балерина. Естествено. Като всяко друго момиченце в Щатите. И може би в Канада. А сигурно и в Узбекистан и Горна Волта. Навсякъде — натърти Роза и се засмя. — Но бях толкова загубена, че дори не набирах смелост да споделя с някого. Помня, веднъж мама попита дали съм искала да ме запише на балет в местната школа. Умирах си от срам от начина, по който изглеждам и се движа, и й казах, че не искам, затова тя ме записа в школата по керамика. Най-добрата ми приятелка се записа балет и всяка седмица ми разказваше как е било. Ходех в библиотеката и четях като луда за известните балерини, а веднъж се промъкнах до гимнастическия салон и през един отворен прозорец погледах момичетата от балетната школа. После хукнах към къщи, плаках дълго и си мечтаех, че и аз някой ден ще бъда там. И ще танцувам по прогнилия стар под на школата. И през ум не ми е минавало да си мечтая да стана истинска балерина. Тъжно, нали?

— Не, защо? — възразих аз. — Дори е мило. — При нас дойде сервитьорката, която отново напълни чашите с кафе. — Значи излиза, че си била зубър.

Роза кимна и прокара длан през косата си. Взрях се в нея, но не видях и помен от кльощавото недодялано момиченце.

— Да. Макар че в гимназията не бях от най-изявените. Все не ми достигаше нещо. Баща ми беше преподавател по социология в Чикагския университет.

— Там ли си израсла?

— Ъхъ. Там наистина съществуват традиции за активни, насочени към живота изследвания, заложени още по времето на Робърт Парк, нали го знаеш?

Направих физиономия и свих рамене.

— Както и да е. Вероятно оттам съм наследила това желание да върша добро. Татко почина още докато следвах, но според мен, ако беше жив, щеше да одобри работата ми в „Нощен приют“.

— А защо да не я одобри? Онова, което правиш, е блестящо. Колцина ще се нагърбят с подобно нещо?

— Много мило от твоя страна — отбеляза Роза, — но ще се изненадаш колко малко са желаещите. За някои това е като да работиш с прокажени. Като с хора, които ще ти лепнат заразата, все едно е грип. Или СПИН.

— Както е казал мъдрецът: „Доста негодници се навъдиха“.

— Амин — рече Роза и вдигна мини наздравица с чашата кафе.

Усетих, че пак мисли за пожара, и се опитах да сменя темата.

— Не мога да си представя аз да защитя докторска степен — подхванах. Роза направо прихна. — Защо се смееш? — попитах я.

— Докторска степен не се защитава, а се изтърпява. И всъщност не е свързана чак толкова с умствените способности, както си мислят повечето хора. А по-скоро с упоритостта. Ако се навърташ достатъчно дълго в университета и на научния ръководител му втръсне да гледа тъпата ти физиономия и да ти чете глупостите, ти присъжда докторска степен колкото да се отърве от теб.

— Както го описваш, прилича много на „Оскар“-ите — отбелязах аз.

И двамата се засмяхме.

— Сигурно си е било страхотно да прекараш детството си в Холивуд — каза Роза, като натърти задъхано на „страхотно“ и ме прикова с Онзи Поглед.

Онзи Поглед е познат на всички що-годе известни актьори! Той съчетава завист с благоговение, подправени с щипка презрение — защото в края на краищата си от „шоубизнеса“ — и се появява върху лицата на всички простосмъртни, които си представят Индустрията такава, каквато тя твърди, че е, а не такава, каквато е. Онзи Поглед е плод на седемдесет години приказки и таблоидни небивалици — още от Арбъкъл Дебеланкото — за щурия живот вътре във „фабриката за мечти“. Истината не е важна, тя не може да бъде втълпена на хората отвън. Точно както при множеството, отказващо да повярва, че във франкмасоните няма нищо сатанинско и те не са нищо повече от досадни дъртаци, които се разхождат със странни шапки и се ръкуват по много смешен начин, цял легион са убедените, че животът в Холивуд е безкраен низ от минети, кабриолети и скъпа-прескъпа дрога.

А кой съм аз, за да разсейвам мъглата?

— Понякога наистина си беше страхотно — казах.

Невинаги ми се мисли за едно време. Мисля за него непрекъснато, но невинаги ми е приятно.

— Така ли? — рече Роза.

С Онзи Глас.

Облегнах се и за миг се замислих. Спомените ме връхлетяха като специалитет на „Самиздат“ и аз си дадох сметка, че някои от дните по онова време наистина са били безкраен низ от минети, кабриолети и кокаин. Сигурно съм се усмихнал.

— Какво? — попита Роза.

— Живеехме някакъв сюрреалистичен живот — обясних й. — В смисъл че в много отношения мечтите ти се превръщаха в реалност. Но има неща, които трябва да си останат мечта. И не е хубаво, когато тя се сбъдне и я изживяваш… В един момент изтъпяваш — всичко се обезсмисля. Ако зависеше от мен, днес предпочитам да съм си бил зубър и да съм защитил докторска степен. Или поне да съм имал възможност да следвам.

— Я не се занасяй!

— Не твърдя, че съм го предпочитал навремето. Забавлявах се до припадък. Говоря ти за сега. Именно сега имам предимството да преценявам трезво докъде съм стигнал. Нали това ме попита — как съм стигнал дотук?

— Да, да — потвърди Роза.

Онзи Глас вече беше история.

— Най-важното е това: в някои отношения не знам дали детството — или ранната ми младост — са чак толкова различни от детството и младостта на някои от твоите момичета. — Роза вдигна рязко глава. Виждах как — аха! — и ще ме укори. — Чакай, чакай, чакай! Далеч съм от мисълта да се изкарвам жертва. Прекалено елементарно е. Но това не значи, че не са ме използвали.

— Не си ли избрал сам да станеш актьор? — поинтересува се Роза.

— Да ти призная, не знам — отвърнах аз. — Просто стана така. Нямам майка, която да е била в шоубизнеса, не са ме натикали в него против волята ми. Бях най-обикновено калифорнийче — между другото, не съм разцъфнал късно — попаднало в шоубизнеса. Знаеш ли, старото предание как те откриват в бакалията не е съвсем безпочвено. Ако си си поставил за цел да се наложиш в шоубизнеса, не това е пътят, но наистина има хора, откривани на най-различни места, когато най-малко се стремят към това. Мен ме откриха на един плаж в Санта Моника. Един агент беше там с гаджето си и реши, че отговарям напълно на изискванията за ролята, за която търсел актьор. Можеше да е сводник, педал, откачалка, всякакъв. За късмет се оказа истински агент, работеше за „Кълъмбия“. Така се почна.

— Това няма нищо общо с живота на проститутките, Марти.

— Не съм казвал, че има нещо общо — възразих аз, — но и разликата не е чак толкова голяма, както може би ти се струва.

— Не съм… — подхвана Роза, но аз я прекъснах.

— Нямах сводник, затова пък имах агент. Не ме е строявал с огъната телена закачалка за дрехи, но пак си имаше начини да ме държи под пара. Е, да, има куп закони, защитаващи на хартия непълнолетните актьори, но кой ли им обръща внимание! По онова време, през шейсетте години, беше дори още по-лошо. Тъпчех се като Джуди Гарланд с хапчета, за да не заспивам за късните снимки. Онзи педераст, продуцентът, ми ги даваше като бонбончета. Мани Стайлс, гений на блудкавите телевизионни сериали.

— А? — рече Роза.

— Нищо. Знаеш ли, че съм загубил девствеността си на тринайсет години? С една четирийсетгодишна художничка по костюмите. По онова време сигурно не съм го съзнавал, но и това ако не е експлоатация, здраве му кажи!

— Ужасно! — възкликна Роза.

Но го каза с Онзи Глас и върху лицето й — аха — отново да се появи Онзи Поглед.

— Не си го представяш, нали?

— Какво? — рече тя.

— В Холивуд минава всичко, защото колкото и лошо да е, подхранва някаква част — вероятно тъмна, затова пък съществена — на мечтите на всички. Чуеш ли, че нещо е от шоубизнеса, то начаса преминава от действителния свят в някаква приказна страна на развихреното въображение. Точно както няма последствия за хората от другата страна на телевизионния или киноекрана.

Роза явно се бе обидила.

— Казах, Марти, че е ужасно. Чувам те какво ми обясняваш.

— Може и да чуваш, но дали разбираш?

— Мога да разбера, че си бил експлоатиран. Но дори и ти да не си го проумявал навремето, родителите ти къде бяха? Не си бил някакво зарязано на улицата хлапе с баща пияница и майка пачавра.

— Така си е — кимнах аз, — но както вече ти обясних, по онова време ми харесваше. Никога не съм казвал на майка си и баща си за доста от тъпотиите, които вършех. Правех се на вода ненапита. Но това не означава, че подобен живот не е оставил своето отражение. Помня, когато бях на четиринайсет години, все още имах приятелчета извън Индустрията. Един следобед — майка и татко бяха на работа — им казах да дойдат у нас и да погледат през прозореца новия ми живот. Нарочно не дръпнах пердетата. Когато дойдоха, вече се забавлявах с две мацки, някъде към седемнайсет-осемнайсетгодишни. И двете бяха пишман актриси — бяха тъпи като галоши и се хванаха да се чукат с едно дете само защото то им е подметнало, че може да им уреди пробни снимки. Знаеш ги.

— Да — потвърди тя сподавено.

— Щом видях, че приятелите ми зяпат през прозореца, направо се развихрих. Надминах себе си. И досега помня как ме гледаха следващия път, когато се срещнахме. С едва ли не набожно благоговение.

— И? — подкани Роза.

— И след това никой от тях вече не говореше с мен по предишния начин. Но не ми говореше и така, както бях очаквал. Не проумявах защо. Предложих на едно от момчетата — Анди, беше най-добрият ми приятел, да му доведа и на него две момичета, въобразявах си, че така ще загладя положението. Къде ти! След това той престана да ми говори.

— Сигурно е било ужасно.

— Толкова ли не виждаш? Всичко ми беше поднесено на тепсия. Винаги имах подръка момичета и хапчета, с които да се тъпча. А после, след като започнаха да въртят „Солникови и Пиперкови“ и всички заповтаряха в хор: „Достатъчно топло ли е?“, се почна една! Скъсвах се от чукане.

— Още не разбирам…

— Но знаеш ли кое беше най-лошото? Кое и досега ме мъчи?

Въпросът беше риторичен, но аз зачаках отговор. Получих го под формата на прошепнато „Какво?“.

— Най-лошото беше, че това бе връхната точка.

— Връхна точка на какво?

— На живота ми, Роза. Точно така. Апогеят на моя живот. Получих всичко, за което можех да мечтая, когато бях на шестнайсет години. И го разбрах още щом то започна да се разпада, когато „Солникови и Пиперкови“ престанаха да са хит. Най-неочаквано момичетата започнаха да увъртат и да не откликват с такава готовност, а хапчетата станаха с пари. Минувачите по улицата вече не се втурваха към мен да ме питат дали е достатъчно топло. Сочеха ме с пръст, шушукаха си нещо и клатеха тъжно глави. „А, той ли бил! Как му беше името?“. Направо ги чувах. И се чувствах така, както вероятно се чувстват и твоите момичета. Чувствах се като прецъфтяла проститутка, която не може да се надява на нищо, освен на увиснали като стари пазарски чанти гърди и спомени за мечти, които никога няма да се сбъднат. Изгорях още преди да съм навършил годините, когато по закон мога да гласувам или да си поръчам едно питие. И се превърнах в поредната от безкрайния низ залязващи холивудски звезди. Така стигнах дотук.

Роза ме погледна — бе неописуемо тъжна. Бях я виждал да гледа по същия начин и някои от своите момичета. Не ми стана особено приятно, но съзнавах, че съм си го изпросил със своя разказ.

— Съжалявам — рече ми тя.

И изглеждаше искрена.

— Но дали съм огорчен? — попитах аз.

Роза застана нащрек, ала после, когато й се усмихнах, се поотпусна отново и грейна заедно с мен.

— Е, да вървим при Изкормвача — подканих аз. — Нося в себе си озлобление, трупало се двайсет и пет години. Защо да не си го изкарам на този тарикат?

Роза ме хвана за ръката и излязохме от ресторанта.

 

 

Ако сте били в отпуска или сте пътували, или по някаква друга причина ви се е налагало да отседнете в евтин мотел — от онези, които сякаш са извадени от калъп, с телевизионни приемници, занитени към масата, и картини с размазани цветя над леглото, и омаслявен стар телефонен указател в чекмеджето на нощното шкафче, който в крайна сметка започвате да четете, защото по телевизията пак не дават нищо и какво друго да правите, няма да седнете да зяпате размазаните цветя, я — та ако сте отсядали в такъв мотел, знаете, че на рецепцията като че ли работи един и същи човек, задължително с развалени зъби. Да си речеш, че заводът, бълващ еднаквите мотели, произвежда по калъп и по един такъв администратор — в комплект с всички трийсет произведени стаи.

Е, същото е и на пропуска на снимачните павилиони.

И аз не знам как става така, но откакто съм започнал да влизам в снимачни павилиони — а го правя вече, кажи-речи, трийсет години — на будката при входа пази сякаш един и същ старец, независимо коя е студията и в коя част на града се намира. Остава му към една година до пенсиониране, той има вид на болник, който всеки момент ще умре от рак, облечен е в униформа, която никога не му е по мярка, и носи олющена значка с името. Шапката му винаги е нахлупена прекалено ниско, чак до ушите, от които стърчат косми, и дядката задължително я вдига, когато говори с теб, при което лъсва голото му теме, увенчано с няколко проскубани кичура бяла коса, които обаче винаги са поръсени с пърхот.

Откъде ги изнамират тия старчоци? Снимачните павилиони не са чак толкова много. Да не би някъде да има семейство с десет еднояйчни близнаци? И защо пазачите винаги са стари? Защо студиите не вземат колкото за разнообразие някой по-млад пазач? Или пък през 1914 година продуцентът Карл Лемли е замразил за някой свой пищен филм клетите братя близнаци, така че те да бдят вечно над подстъпите към киноцарството?

И защо — кажете ми, моля ви се — защо всички те се казват Пийт?

— Добър вечер, Пийт — рекох, след като спрях при входа.

Дори не си направих труда да погледна името върху значката.

— Здрасти — отвърна той. Винаги казват това. — С какво мога да ви помогна?

— Тук съм за среща с господин Рипън. Марти Бърнс.

— Трябва да проверя — рече Пийт и се върна в будката.

Сякаш не го е знаел и не е могъл да вземе със себе си тефтера. И сякаш съм наминал колкото да го поздравя. Старецът запрелиства някакви бумаги, като от време на време спираше, за да отпие табиетлийски от кафето в пластмасова чашка на закусвалня „Уинчел Донът“. Да си речеш, че прехвърля документите по разследването „Уотъргейт“ в националния архив. Накрая дядката пак отпи от кафето и се върна при нас, тътрузейки крака.

— Да — рече той. — Снимачен павилион 17А. Карайте все по улицата надясно.

Не съм чувал от Пийтовците друго напътствие, сякаш са програмирани да дават само него. Мина ми през ума дали пък не са роботи, измайсторени от хората на Дисни. Споделих всичко това с Роза, докато карах бавно по тесния път между павилионите. Отпърво тя не включи, после разбра.

— А, да! Като келнерите по китайските ресторанти, нали? — рече ми.

Обясних й, че това е принципът като цяло. Тя се обърна да погледне още веднъж Пийт, той обаче се беше прибрал в малката си къщурка.

Лъкатушехме из огромния киноцентър, наоколо нямаше жива душа. Сегиз-тогиз някой ни бибипкаше и ни подминаваше с една от онези малки електрически колички, с каквито разнасят стиковете и топките за голф. Бях готов да се закълна, че зад волана на една от количките съм видял Розийн, но вече беше тъмно и тя толкова често се преобразява с помощта на пластичната хирургия, че не бях съвсем сигурен. Накрая забелязахме няколко стрелки, сочещи пътя за павилиони 15–20, затова спрях на най-близкия паркинг, който намерих, и двамата с Роза продължихме нататък пеш.

Пътеката се разшири и се вля в огромен, покрит с цимент двор между два павилиона с размерите на самолетни хангари, върху които пишеше 15Б и 16А. Жълтата лампа пред 16А се въртеше и предупреждаваше, че вътре има снимки и влизането е забранено. Другите павилиони изглеждаха безлюдни — не видях никого около тях, докато Роза не ме дръпна за ръката и не ми посочи един тъмен ъгъл на двора.

— Какво е това? — попита ме тя.

Звучеше притеснено. Празният, тънещ в мрак снимачен павилион наистина си беше страшничък. Вероятно заради свръхестествената тишина, в която тънеше. Въпреки че е в сърцето на Кълвър Сити, киностудията е доста отдалечена от улицата и вездесъщият тътен на уличното движение се чуваше като шепот в далечината.

В началото не видях нищо, после малко по малко различих сянка, спотаила се в ъгъла до павилиона, където имаше снимки. Не се помръдваше, но бе твърде голяма, за да я хвърля човек. Сигурно беше манекен или стойка. После обаче, когато навлязохме по-навътре в двора, забелязах, че сянката се движи. Обърна се — зад нея се влачеше дълга опашка, която в един миг изплющя като камшик. Изведнъж в съзнанието ми проблесна онова, което бях видял във Васкес Рокс — „чудовището“, изтеглило направо пред очите ми червата на Шери от разпорения й корем. Застинах като попарен, пресегнах се и спрях и Роза. Съществото отново се обърна и ни загледа — очите му сякаш светеха в мрака. Тази работа не ми харесваше, ама никак!

От тъмнината страшилището излезе в по-ярката, но пак мъждива светлина в двора. Чух как Роза ахва, смаяна от размерите и формите му. Съществото приличаше на влечуго, беше високо доста над два метра, с люспеста сребриста кожа, влажна и слузеста. Имаше къси ръце с множество пръсти с дълги, сякаш стоманени нокти. Пристъпваше тромаво, не изглеждаше никак бързо, но очите му сякаш светеха като нажежени въглени в нощта.

Светещи очи ли?

Но напрежението ми се изпари още преди съществото да е отворило уста.

— Здравейте — извика страшилището, — намира ли ви се огънче?

Беше, разбира се, актьор в съвършено изпипан костюм. Какво друго можеше да бъде в киноцентъра? Когато се приближи, видях процеп върху врата на чудовището, откъдето се показваха истинските очи на човека вътре. Изглеждаше не по-малко потен от страшилището.

— Забравил съм си запалката на снимачната площадка — рече мъжът и посочи с опашка павилиона. — Но не мога да се върна, докато не приключат със снимките.

— Съжалявам, не пуша — отвърнах аз.

Роза също поклати глава — още се възхищаваше на костюма.

— Така сигурно е по-добре — рече съществото. — Запаля ли цигара и имам чувството, че цялата тази гума по мен ще хвръкне във въздуха и ще отнесе и мен.

Човекът закрета към вратата на павилиона в мрака. Аз погледнах Роза, тя погледна мен. Избухнахме едновременно в смях. Роза се запревива и трябваше да приклекне, докато се поуспокои. Подадох й ръка, за да й помогна да се изправи.

— Шоубизнес, какво да се прави! — отбелязах аз, докато Роза бършеше сълзите по очите си. — Хайде, ела да потърсим Изкормвача.

 

 

Снимачен павилион 17А беше в дъното на пътя. Пред огромната постройка не кипеше никаква дейност, но на отбелязаните места точно пред главния вход бяха спрели два електрокара. Нямаше и следа от Рипън, макар че току-що бе станало десет часът. Седнахме на един от електрокарите да го почакаме. Роза се взря в мен.

— Какво? — попитах я. — Да не ми виси сопол?

— Просто ми е интересно как се чувстваш.

— Добре. Защо?

— Ами защото се върна към… към онова — поясни тя и замахна с ръка. — Не ти ли се струва малко странно?

Погледнах тънещия в мрак снимачен павилион и поклатих глава.

— Не. Много вода е изтекла оттогава. Отдавна съм се отърсил от това.

— Не съжаляваш ли? — поинтересува се Роза.

— Съжалявам, разбира се, и още как. Ще те излъжа и ще постъпя като последния глупак, ако седна да отричам, че понякога не се питам какво е могло да стане. Къде съм щял да бъда сега, ако съдбата ми се бе обърнала по-иначе. Но камерите вече не ме зоват. Това… е съвършено друг живот.

— Наистина ли? — Погледнах Роза, но тя се бе вторачила в небето. — Едно от моите момичета — беше сред първите, с които се запознах — след две-три години се отказа от този живот. Повечето не се отказват, но тя го направи. Записа се да следва задочно в щатския университет на Калифорния в Лос Анджелис, завърши и си намери работа като стажант-юрист. Накрая се омъжи за един адвокат. Има си къща в Монтерей Парк, дете, всичко останало.

Роза замълча, все така загледана в небето.

— Но? — подканих аз.

— Но наскоро я видях. На една от светските сбирки, на които ходя от немай-къде. Представиха ни една на друга, ние се престорихме, че не се познаваме, после обаче се натъкнах на нея в дамската тоалетна и успяхме да си побъбрим. Жената ми разказа за новия си живот, аз пък й казах, че се радвам за нея. Тя се усмихна, кимна и всичко останало, после обаче сниши тон и сподели: „Но да ти призная, понякога ми липсва“. Имаше предвид стария живот. Не можех да повярвам, но тя се кълнеше, че си е точно така. Колкото ужасен да бил като цяло този живот, се случвало да й липсва тръпката. Усещането, че живее на ръба, както се изрази тя. За нищо на света нямало да се върне към предишното си съществувание, ала понякога се разхождала по булевард Санта Моника колкото да погледа. И отново да изпита тръпката.

— Божичко! — възкликнах аз.

— И на мен ми прозвуча невероятно. Още не го проумявам. Непрекъснато ми повтаряш, че се отъждествяваш с момичетата и че твоят живот не е много по-различен от техния. Просто ми беше интересно дали сега, когато си се върнал тук, и ти не изпитваш същото, докато го гледаш отвън.

Точно в този миг чухме откъм павилиона някакъв шум, сякаш някой изпусна част от оборудването. Това ми спести отговора, който трябваше да дам на Роза. Не се наложи да се пъна да мисля. Погледнах си часовника и видях, че наближава десет и двайсет.

— Дали да не влезем? — предложих аз.

Роза се съгласи и ние се изправихме.

Отпърво ми се стори, че металната врата е заключена, оказа се обаче, че просто е тежка и опира. Бутнах я с все сила и накрая тя все пак поддаде. Вътре беше тъмно като в рог, но след като пристъпих предпазливо и влязох, видях, че осветлението в дъното е включено. Роза, която ме следваше на една крачка разстояние, затвори с трясък вратата. Не видях никого. В огромния павилион имаше няколко декора, разделени от завеси, спускащи се от тавана чак до пода. Навлязохме още малко и аз извиках озадачено: „Ехо!“, но никой не ми отговори.

Рипън или който беше там продуцент явно снимаше уестърн. Първият декор бе класическа кръчма от новозавладените територии: както си му е редът, по пода бяха посипани стърготини, за полилей служеше пригодено колело от каруца, в ъгъла се мъдреше старо раздрънкано пиано. Грабнах от една маса бутилка от старовремска бира и бях готов да се закълна, че тежкото оловно стъкло е реликва от едно време. Роза се завъртя бавно насред декора — бе грейнала в усмивка. Точно като туристка на посещение в павилионите на „Юнивърсъл Студиос“. Макар че илюзията беше нарушавана от двете тежки камери „Панафлекс“ откъм четвъртата страна, сценографията наистина беше изумителна.

— По-хубаво и от Дисниленд! — възкликна Роза.

Да ви призная, и аз изпитах лека тръпка.

Приближихме се към следващия декор, вероятно на школо в Дивия запад: върху всяко от чинчетата имаше калем и буквар. Роза се взря в картината над учителската катедра.

— Какво има? — попитах, след като отидох при нея.

— Това. Почти сигурна съм, че е портрет на Хенри Джеймс.

Сетих се, че в „Таймс“ съм чел нещо за продукцията. Наистина беше на Рипън, който я наричаше „алтернативен исторически уестърн“. Някаква изсмукана от пръстите история, където Хенри Джеймс става президент на Съединените щати и обявява война на руснаците, които са се заселили в Калифорния и имат претенции за нея. Във вестника май се споменаваше, че режисьор е Робърт Таун. Помнех го, защото ми се видя изключително тъпо — само „Усмихнатото хлапе“ би се заело да снима подобна боза — но в „Таймс“ се скъсваха да превъзнасят сценария (виж ти, виж ти!).

Тъкмо бях отишъл при камерите, за да ги пипна, когато чухме още един трясък. Май идваше откъм съседния декор. Ние с Роза се спогледахме, аз отново извиках „ехо“, но и този път не ми отговори никой. Роза застана до мен и се вкопчи в ръката ми. Тръгнахме заедно през тъмната част на павилиона към осветения от прожектори последен декор. Препънах се в шнура, опънат от осветителите, и добре че Роза ме хвана, инак щях да падна. Излязохме откъм завесата зад декор на градска черква — скромна островърха постройка с десетина реда пейки и олтар, украсен с голямо разпятие.

При амвона стоеше друг мъж в костюм на чудовище, вторачен в огромния Исус върху кръста. Не помнех да съм чел в уестърна на Рипън да има елементи на филм на ужасите, но подобни тъпотии напълно се вписваха в стила на „Усмихнатото хлапе“.

— Извинявайте — рекох аз и се прокашлях. — Търсим Джак Рипън.

Дочул гласа ми, актьорът се обърна. Не беше толкова голям, както онова приятелче, което бяхме срещнали отвън. Всъщност костюмът не беше мъжки — имаше гърди, пък били те и чудовищни, макар че костюмът си беше доста тежичък и реших, че човекът в него определено трябва да е мъж, за да го издържи. Като специални ефекти бе дори още по-внушителен, отколкото костюма на онзи тип с цигарата. На ръст чудовището бе горе-долу колкото мен, беше широкоплещесто като защитниците в отборите по американски футбол, с пръстена на цвят кожа, наподобяваща спечена кал. Беше на ивички, които се движеха независимо една от друга, досущ люспи, и които образуваха нещо като ризница или броня. В кръста съществото бе съвсем тясно и имаше къси, но мускулести крака с изпъкнали капачки на коленете. Огромните му стъпала бяха широки, плоски, с три пръста, а ръцете му бяха дълги и тънки, със страховити нокти.

Маската обаче си беше истински шедьовър. Едрото чело и плешивото теме бяха кокалести и избраздени с дебели червени жили. С изпъкналите си очи, огромните уши и липсата на нос чудовището сякаш имаше за глава череп на мъртвец, впечатление, засилвано от едрите жълти зъби, подаващи се изпод червените бърни. Съществото нямаше брадичка, а долната му челюст бе съчленена към главата по същия начин, както при алигаторите. Един бог знае колко часове е отнело да прикачат всички тези джунджурии, но окончателният резултат бе наистина изумителен. Казах си, че този път може би ще се престраша и ще отида да гледам филма, щом го пуснат по кината.

— Наистина невероятно! — рече Роза, сякаш разчела мислите ми. — Но сигурно умираш от жега.

Точно в този миг то ни връхлетя.

Ей така, ни в клин, ни в ръкав. Движеше се с невиждана бързина. Не забелязах нищо друго, освен как се стрелна и се завтече по пътеката между пейките към нас, надавайки оглушителен писък. Въпреки огромната скорост, с която препускаше, първа до мен достигна вонята: тежка и гнусна, съвсем животинска, на лайна и пот. Смрадта на стопански двор, на зоологическа градина и циркова менажерия.

После страшилището ме удари.

В един миг стоях до Роза, в следващия вече се приземих по задник едва ли не в другия край на декора. Фраснах си главата о голия циментов под, от което ми излязоха свитки. Останах без въздух, ребрата, които и бездруго ме боляха, ме наказаха жестоко, когато се опитах да си поема дълбоко дъх. Вдигнах глава и усетих как във врата ме пронизва остра болка. Роза не се беше помръднала: стоеше като попарена и ме гледаше зяпнала от изумление, с широко отворени очи. Забелязах как отклонява бързо поглед нагоре, пак долових животинската миризма, после отхвръкнах назад и съборих пейките, които западаха като плочки на домино.

Да ви призная, нямах нищо против да си лежа в несретата си, но чух уплашения писък на Роза. Успях криво-ляво да застана на четири крака и да видя как чудовището — сега вече го възприемах само и единствено като чудовище, без сянка на съмнение — хваща Роза за врата, вдига я и започва да я разглежда. Тя изпищя, насмалко и да повърне, и изрита с все сила страшилището по гърдата. То отвърна, като заби ноктите на свободната си ръка в лицето й и го раздра. От тъничките тъмни ивици веднага рукна кръв, превърнала прелестните черти на Роза в обагрена в червено мрежа. Съществото докосна с окървавена лапа устните си, после плахо прокара нокът по врата на Роза. Пак бликна кръв, но слава богу, както личеше, не бе засегната сънната артерия.

Огледах се за нещо, което да използвам вместо оръжие, и изтеглих масивния крак на една от пейките, които при падането бях натрошил. Той се бе цепнал на две и в единия край беше остър като копие. Стиснах го с все сила, нададох на свой ред дивашки вик и се спуснах към страшилището.

То погледна към мен и просто пусна Роза. Видях я как се свлича с поредния писък на пода, но не спрях. Съществото не се помръдна, докато не бях само на хвърлей от него, и тогава се завъртя светкавично, наведе се, за да избегне копието, което стисках в ръка, и ме халоса с цялото си мощно туловище. Усетих как ме блъсва с кокалесто остро рамо в стомаха и променя посоката, в която се движа. После се изправи, вдигайки ме от земята. За миг се закрепих като дъската на люлка върху широкото му рамо. Отблизо вонята бе направо нетърпима — като от мокро псе, овъргаляло се в отходната канализация. Пресегнах се да се подпра на нещо, за да не падна, и се вкопчих в грубата му кожа. Беше топла — дори гореща — и дълбоко в себе си разбрах, че това не е гума.

Сетне политнах.

Страшилището дори не си направи труда да види къде ще тупна, макар че сто на сто чу как се приземявам върху една от камерите. Усетих по устните си струйка кръв — имах лошото чувство, че току-що съм си разбил носа. Докато се мъчех безуспешно да се изправя, се опитвах да разбера какво още съм си изпотрошил.

Роза изпищя отново и от това вече се раздвижих. Видях обаче, че тя крещи от ярост — хванала нещо в ръце се бе впуснала в нападение срещу чудовището. Нещото, което стискаше, думкаше глухо като тъпан на туземец и аз разбрах, че тя държи пиронохвъргачка. Сигурно я беше намерила отстрани при декора. Обстрелваше с пирони страшилището, което виеше на умряло. По едно време дори започна да отстъпва — направо ликувах, когато един от пироните му раздра гърба и от него плисна тъмна кръв, — после обаче спря.

Роза бе останала без боеприпаси.

Чудовището начаса осъзна, че има предимство, и още преди да съм успял да го проследя, рипна и се нахвърли на Роза. Тя падна назад и отскочи о олтара. Огромното разпятие рухна от стената и се свлече върху нея и страшилището. Спря го за миг, но после то се окопити и с лекота отметна встрани дърводелеца великомъченик. Забелязах как чудовището вдига високо над главата си лапа. Не виждах Роза върху пода, но я чух как изпищя, когато лапата се стовари върху нея.

Веднъж. Втори път.

Опитах се да извикам, за да отклоня вниманието на съществото, но от устата ми изскочи единствено кътникът, избит, когато се фраснах о камерата. Затърсих трескаво някакво друго оръжие, но не открих нищо. Съгледах на стената до мен електрически превключвател — бях толкова отчаян, че пропълзях и завъртях ключовете до последния.

Всички прожектори и лампи се включиха едновременно и светнаха ослепително. Страшилището се надигна и ревна колкото му глас държи. Затули очите си с ръка и ме съгледа в тъмното, точно до окъпания в светлини декор. Тръгна към мен.

Този път го видях как се спуска. Вероятно заради светлината или може би заради ъгъла. Или просто заради мисълта, че право към мен с шеметна бързина се носи жестоката смърт.

Видях как чудовището препуска към мен по пътеката между църковните пейки, сега вече осеяна с трески и какви ли не отломъци. Видях изопнатите мускули по краката му със стъпала, които се вдигаха и се стоварваха като тежки чукове, чух как жълтите му нокти потракват по циментовия под. Забелязах и гъстата слюнка, стичаща се между зъбите му, необузданата ярост в очите му. Чудовището търчеше към мен и ставаше все по-голямо и голямо. Видях дори Роза, която се размърда на пода отзад, и за миг възтържествувах от мисълта, че страшилището не я е убило. Поне засега.

Тъкмо да се надвеси над мен, когато изпищя оглушително и се свлече сред река от тъмна течност. Събори последната пейка от декора, но аз така и не проумявах какво го е възпряло и повалило.

Погледнах назад към пътеката между пейките и видях крака му, който още мърдаше на пода сред локвата гнусна кръв.

Отстрани стоеше японец с дълга развята коса и сиво копринено кимоно — точно пред себе си стискаше лъскав сребърен меч, насочен към страшилището. Нямах представа откъде се е взел.

— Ъ! — измучах.

Чудовището се опита да се изправи, пак се свлече на пода, но успя някак да приклекне, като се крепеше на ръце и на единия си крак. От мястото, където бе отсечен другият, продължаваше да шурти кръв. Мъжът със сабята не сваляше очи от него, но когато чудовището се изправи, промени леко ъгъла, под който държеше оръжието. Човек и чудовище се гледаха като омагьосани. Явно се канеха да си премерят силите, макар че недоумявах на какво се надява чудовището, след като губи толкова много кръв. Имах усещането, че съществото се готви да нападне, когато от другия край на декора се чу глас.

Мъжът със сабята не се обърна, но ние със съществото погледнахме натам. От другата страна към раненото чудовище се приближи втори японец в черни дънки и тениска. И той държеше сабя и излая няколко късички думи на японски, но не знам на кого — дали на чудовището, дали на първия мъж или на мен. Нямах представа и какво казва.

Появата на втория мъж явно тласна чудовището да действа. С учудваща за раните му чевръстост то скочи и се спусна по пътеката между пейките към първия мъж. Единственото, което видях, беше святкаща стомана и главата на страшилището се търколи от раменете му.

Тя отскочи на една страна, туловището се свлече на друга. От врата рукна гейзер кръв, но колкото и невероятно да звучи, и капка от нея не падна върху човека със сабята, който дори не трепна, когато съществото са строполи на пода. Чак когато, усмихнат до уши, вторият мъж отиде при него, той прибра сабята, като първо избърса кръвта о изстиващата плът на чудовището.

После двамата мъже се извърнаха към мен. Човекът в черно ме озари с усмивка, но онзи в кимоното продължи да гледа с лице като от гранит. Тогава се сетих за Роза.

Извърнах се към пътеката между пейките и видях трети мъж — и той японец, и той облечен целият в черно, но с пистолет, втъкнат в колана — който вече се бе надвесил над нея и преглеждаше раните й. Докуцуках при олтара и видях, че още малко и Роза ще изпадне в несвяст, че стене и е плувнала в кръв. Беше стиснала очи и въртеше глава насам-натам. Мъжът промиваше внимателно раните й: прорези като от бръснач по лицето, шията и тялото. Чудовището бе разпорило и блузата й, изпод която се подаваше гърдата. Беше разкъсало и кожата около зърното, където бе избила малка локвичка кръв. Докато човекът пръскаше раната с някакъв препарат, Роза потрепери и аз се свъсих от състрадание.

Коленичих до нея и я хванах за ръката. Тя отвори очи — изцъклени и пълни със сълзи. Опитах да й се усмихна, но само утежних положението. Зад мен застана другият мъж в черно.

— Тръгваме — рече. Посочи Роза и мен. — Идвате.

— Добре — прошепнах аз.

А вие какво очаквахте? Че ще седна да споря с него ли?