Джей Ръсел
Небесни псета (24)

19.

Докато се връщахме с кадилака в Лос Анджелис, Йоримицу ми обясни как стоят нещата. Караше един от множеството Мъже в черно, Бенкай отново беше седнал на мястото на стрелеца. Там където тенгу му бе нанесъл удара, се синееше огромна цицина, но инак той изглеждаше здрав и невредим. Двамата полицаи — и двамата в безсъзнание, полицейският автомобил и другата пострадала кола бяха зарязани насред гората — никой не отвори нито веднъж дума за тях. Опитах се да попитам Йоримицу как какуре са организирали и са осъществили засадата, но той само махна с ръка, сякаш това бе някаква незначителна подробност. Все едно да питаш Пикасо как си чисти четките.

— Знаеш ли къде е Роза? — поинтересувах се аз.

Йоримицу се извърна на задната седалка на кадилака и ме погледна право в очите. Ъгълчетата на устните му под брадата и мустаците потрепнаха, той присви очи и ме изгледа, без да мига. Това изражение никак не ми хареса — като малък го бях виждал върху лицето на ветеринаря, когато ми каза, че се налага да умъртви кучето ми. Или върху лицето на Мани Стайл, когато ми съобщи, че повече няма да се снимам в „Солникови и Пиперкови“.

— Госпожица Мендес е изпаднала в огромно затруднение — оповести Йоримицу. — Отвлечена е от горьо-до.

— Отвлечена къде?

— Съществото, което преодоля защитата на нашата къща, за да ви нападне — онова, което се преобрази направо пред очите ви — е могъщ бяс. Кешин.

— Не беше ли тенгу? — прекъснах го аз.

Все едно знаех за какво говоря.

— Да, тенгу. Но много силен. Тенгу са планински същества, нали така? Свещените планини: Йошино, Хико, Хацузе, Атаго, не са разположени в едно-единствено царство. Разбираш ли?

— Не съвсем — признах си аз.

— Планините се подават от земята, нали така? Те съществуват на много равнища.

— Тоест надморски височини.

— Да, височини, но планината съществува и на земята, и в небето — две царства — по същия начин е и в Нака-цу-куни — Средната земя, в равнините, където са хората, и в Шиде-но-яма, портата към гокураку и джигоку. Отвъдните царства. Тенгу са повелители на планините, нали? А кешин, който дойде да ви отвлече, преобразен като мен, е повелител на тенгу.

— Значи е голям кретен.

— Точно така. Нямахме представа, че тук е повикано и това същество. За кратко време горьо-до са се сдобили с по-голяма сила, отколкото предполагах.

— Всички откачалки все към Калифорния се стичат — промърморих аз.

— Моля?

— А, нищо, стара шега — отвърнах аз, — не е смешна. И какво за Роза?

— Според мен вашата госпожица Мендес е била отвлечена, за да участва в обред, който ще бъде изпълнен утре вечер.

— Какво значи „обред“?

— Присъствал си вече на такъв обред. Описа ми го.

— Снимките с убийство на живо във Васкес Рокс ли? — изкрещях аз колкото ми глас държи и сграбчих Йоримицу за ръкава на кимоното. Бенкай се обърна на седалката, но Йоримицу поклати глава. — Ще я убият ли?

— Няма да е съвсем същото като онова, което си видял, но да, ще я принесат в жертва и това ще е основното в обреда.

В съзнанието ми изплува яркият спомен как са изкормили Шери. Представих си как Роза се е проснала върху скалата, а тенгу разпаря с остри нокти нежната кожа на стегнатото й коремче. Пригади ми се.

— Но защо? — изграчих аз. — Щом повелителят на тенгу вече е тук…

— Да, за беда кешин вече е тук. Но съществуват и по-могъщи повелители на бесовете, които могат да бъдат повикани. Горьо-до трябва на всяка цена да призоват такова същество, та присъствието им тук да е пълно и неоспоримо.

— Но защо точно сега? Какво се е случило?

Йоримицу заповяда рязко нещо на Бенкай. Воинът се наведе, вдигна нещо от пода и ми го подаде през седалката. Брой на „Таймс“. Йоримицу прегъна страницата и ми я връчи. Поклатих глава, забелязал, че това е икономическият раздел, но сетне погледът ми беше привлечен от заглавието: „Комисията по ценните книжа и борсите одобри продажбата на «Рипън» на японците“.

— Но какво…

— Времето, когато се сключва сделката, не е избрано случайно — обясни Йоримицу. — Утре е Обон, празникът, когато японците почитат духовете на мъртвите. Именно утре Джак Рипън и „Йошитоши“ ще подпишат официалните документи. И утре вечер горьо-до ще повикат Шутен Доджи.

Вече ми се виеше свят от всички тези японски думички и имена. Хванах се за главата.

— Не разбирам — рекох.

Йоримицу си пое дълбоко въздух и чак тогава заговори:

— Шутен Доджи е най-злият от повелителите на бесовете. Дори на мен ми се вижда невероятно, че горьо-до се осмеляват да го повикат тук. Никога досега този обред не е изпълняван извън Япония. И това е показателно, че горьо-до са убедени в своето могъщество тук и вярват, че занапред ще бъдат непобедими. Шутен Доджи също участваше в последната голяма битка между горьо-до и какуре. Тя се състоя преди много столетия, но и до ден-днешен дори онези, които не вярват в мита, разказват преданието със страх и почуда. Според преданието дъщерята — още девица, на могъщия владетел Кунимаса и нейните дружки били отвлечени от бесовските сили на Шутен Доджи и били отведени в неговата твърдина навръх планината Ое. Смазан от мъка, Кунимаса повикал воина Минамото но Йоримицу… — При това име отметнах рязко глава. — Да, негов адаш съм. Та го повикал и го помолил да спаси дъщеря му. Йоримицу склонил да посрещне предизвикателството и три дни и три нощи призовавал духа на великия воин Шоки, най-голям враг на бесовете, който да му даде благословията си. Йоримицу и неколцина негови другари поели с мечовете си към планината Ое. По пътя Йоримицу получил помощта на ямабуши, жреците какуре, които го упътили към крепостта на повелителя на бесовете. Пред портите смелчаците срещнали една от дружките на момичето — перяла в потока окървавено копринено кимоно. Тя разправила на Йоримицу, че Шутен Доджи храни пълчищата си от бесове с човешко месо и че е ред на дъщерята на владетеля Кунимаса да бъде принесена в жертва. Йоримицу и хората му се промъкнали в крепостта и с помощта на духа на Шоки разгромили бесовете: обезглавили Шутен Доджи и пленили мнозина от по-нисшите они, които отвели при владетеля Кунимаса — да погинат от бавна мъчителна смърт.

— Щом този Шутен Доджи е бил убит, как ще се върне? — попитах аз.

— Това е легенда. Легендите са изтъкани от истини и полуистини, така че разказът да стане по-красив, а поуката — по-убедителна. Какуре казват: „Когато легенда и истина са едно, предавай легендата“. Такива като Шутен Доджи не могат да бъдат унищожени докрай, докато е жива вярата в тях. Горьо-до съществуват и вярват. Значи съществува и Шутен Доджи. Силна ли е вярата, силен ще е и повелителят на бесовете.

— А Рипън и горьо-до смятат, че са достатъчно могъщи, за да го върнат?

— Продажбата на фирмата на Джак Рипън е знакът, който те чакат. Избрали са да изпълнят обреда в първата вечер на Обон, защото тогава всички се молят на духовете на умрелите и портите между царствата се разтварят. Тогава вярата е най-силна.

— Ами Роза? — попитах пак, макар да имах чувството, че знам отговора.

— По време на заклинанията — хома, тя ще бъде принесена в жертва на Шутен Доджи. Живата й плът ще бъде поднесена на току-що преродилия се повелител на бесовете.

— Сега я втасахме! — изругах аз. Вече ми идваше множко. После ми хрумна нещо. — Но нали каза, че в легендата Йоримицу — онзи, другият де — е победил Шутен Доджи? И е спасил девойката.

— Точно така, възтържествувал е над повелителя на бесовете.

— И е спасил девойката.

Йоримицу се извърна и погледна през прозореца. Пътувахме по магистрала Санта Моника и наближавахме центъра на Лос Анджелис. Смогът беше толкова гъст, че едвам виждах монолитните кули Арко.

— Йоримицу! — подканих аз.

— Според легендата Йоримицу и хората му закъснели и не успели да спасят девойката. Тя била изнасилена, а бесовете изяли черния й дроб. Йоримицу спасил само една нейна къдрица, която занесъл на покрусения баща. — Стори ми се, че той хлипа. Сякаш сам е виновен, нещо от този род. — Воинът предложил да се раздели с живота си като наказание, че се е провалил, но владетелят Кунимаса не искал и да чуе.

— Ама че край! — изсумтях аз.

— Да, не е в стила на Холивуд — съгласи се Йоримицу.

— Но тъкмо в него е заложена поуката.

— И каква е тя?

Йоримицу пак се извърна с лице към мен.

— Че в отколешната битка нито доброто, нито злото, нито мракът, нито светлината ще удържат окончателна победа. И в преданието, точно както и в живота, винаги има точка на равновесие и всички ние можем само да се надяваме да я намерим в постъпките си и да съхраним това равновесие.

Позамислих се.

— Ама че работа! — възкликнах след малко.

Йоримицу кимна.

— Да, от легендата няма да стане особено хубав филм — съгласи се той.

 

 

Седях сам-самичък на пода в празната стая.

След като се върнахме в къщата на какуре на Холивудските хълмове, Йоримицу ме отведе право в нея. Каза ми да съм седнел на пода и да съм медитирал. „За-зен“ беше думата, която употреби, и то с тон, който не търпи възражения.

Не съм запален по медитирането, то ме отегчава до смърт. През годините доста народ се е опитвал да ми грабне акъла с чудесата, които се постигали чрез медитация — как на човек му олеквало на душата и му ставало едно такова хубаво и ведро и други дрънканици от тоя десен. Още помня времето, когато личните мантри бяха най-големият хит в Калифорния — през седемдесетте бяха станали едва ли не задължителни като копринените ризи с пъстър десен и клошираните панталони. По едно време ходех с един фотомодел — това беше преди епохата на „супермоделите“, макар че и тази като нищо щеше да ме прескочи, и то без да се засилва. Прехласваше се по поредния Махариши или Бхагван, или не помня вече как се казваше нейният похотлив тантурест свами и живееше заради трансценденталната медитация. Твърдеше, че благодарение на нея оргазмите й били по-силни. В известен смисъл си беше права, защото медитираше и правеше йогистки упражнения, както я е майка родила, а междувременно аз зяпах, от което се надървях страхотно. За нейните оргазми не знам, но моите наистина си бяха добри. Понечих да разкажа всичко това на Йоримицу, но той само долепи пръст до устните си и прошепна „за-зен“.

И така, използвах времето, за да мисля.

Което ми бе само добре дошло — и бездруго имах да обмислям куп неща.

Преди това, докато пътувахме с колата, попитах Йоримицу какво смята да прави с Роза, а той ме погледна някак странно и се почеса по брадата точно като Тоширо Мифуне.

— Това до голяма степен зависи от теб — отвърна ми той.

— В какъв смисъл? Какво мога да направя аз?

— Точно както Минамото но Йоримицу е нападнал Шутен Доджи в неговата твърдина в планината Ое, и какуре ще нападне горьо-до.

— А знаеш ли къде са? — поинтересувах се.

— Хай. Твоят господин Джак Рипън притежава имение сред хълмовете северно от града. Горьо-до ще изпълнят обреда там.

Говореше ми за пищната извънградска вила на Изкормвача сред хълмовете на Санта Барбара. Бе строена през трийсетте години за Ървинг Талбърг и се славеше с ненадминатия си разкош. Да не говорим пък за гледката, откриваща се към океана. Всяка година в навечерието на Вси светии Рипън организираше там прословутите си маскени балове, на които канеше каймака на холивудското светско общество, а напоследък гръмна новината, че е преотстъпил вилата за поредния цирк на Мадона — не знам коя си нейна сватба. Излишно е да казвам, че не съм и припарвал до имението, официално известно като Райските порти — заради гледката.

— Значи ще разрушите прословутата вила на Рипън?

— С твоя помощ — уточни Йоримицу.

Уморих се да седя на твърдия под и закрачих напред-назад из празната стая. Преброих крачките в едната посока, после и в другата. Когато ми втръсна, преброих и крачките по периметъра. Опитах се да вдигна всички числа на квадрат, но явно някъде бях объркал сметките. Продължих да крача, докато излязоха. За-зенът действаше.

Йоримицу ми бе обяснил как какуре очаквали схватката да е на живот и смърт. Горьо-до се били окопали в Калифорния по-дълбоко, отколкото те си мислели, и били повикали на помощ доста бесове. Йоримицу добави, че горьо-до ги бивало много в бой. Освен това Рипън и тайфата му безспорно очаквали какуре да ги нападнат и щели да бъдат нащрек, особено пък след като се разчуело, че съм избягал от полицията.

— И на какво разчитаме ние? — попитах аз.

Йоримицу се подсмихна някак странно. Знам, че от политическа гледна точка е ужасно погрешно, дори расистко да употребявам в описание на човек от Изтока прилагателното „непроницаем“, но да ви призная, не се сещам за по-добър начин да предам изражението върху лицето на Йоримицу.

— Шоки — отвърна той.

Сетне ми обясни, че Шоки бил прославен японски воин, страшилище за бесовете. Именно на него се е молел онзи първи Йоримицу от преданието за планината Ое. То се предавало от уста на уста повече от хилядолетие. Шоки бил нещо като дух отмъстител, „съдник на ада“, дал оброк да води вечен кръстоносен поход срещу бесовете. Нещо като японски Зоро.

— Значи Шоки е мъртъв — отбелязах аз.

Йоримицу поклати глава.

— Неправилно отношение — въздъхна той.

— Извинявай. Нещо не разбирам.

— Шоки е дух, нито е мъртъв, нито пък е жив, освен във вярата. Подобно на Шутен Доджи, и той може да бъде повикан на помощ.

— Добре де…

— Но никой от нас не може да послужи като вместилище за него.

— Защо? — поинтересувах се аз, макар и още да не бях съвсем наясно с основната идея.

— Ние не сме от тази земя. За нас Калифорния е чужбина. За да повикаме Шоки, ни трябва човек, който е свързан със земята. С духа, с душата й.

— С душата на земята ли? Тук, в Калифорния? — ахнах аз. Йоримицу кимна. — А как тогава горьо-до ще повикат духа на Шутен Доджи?

— Те си имат Джак Рипън. Той е свързан със земята. Той ще послужи за нещо като вместилище, където да се върне повелителят на бесовете.

— Кофти работа! — завайках се аз.

— Ние обаче имаме теб — каза Йоримицу.

— А?

— Ти си от тази земя. Доколкото знам, дори си калифорниец кореняк, нали?

— Да, роден съм тук, в Долината.

— Толкова по-добре! — кимна Йоримицу. — Твоят господин Рипън… — Кога ли най-после щеше да престане да ми приписва собствеността върху Изкормвача… — всъщност не е тукашен. Той е от… май от Кливланд?

Нямах представа къде е раждан Рипън, но не ми се виждаше тукашен.

— Възможно е — отвърнах аз.

— Стига да желаеш — продължи той, — би могъл да се превърнеш във вместилище, където да се превъплъти Шоки. И да действа чрез теб.

— А как точно ще стане? — поинтересувах се аз.

— Ще извършим обред. Церемонията е обвита в дълбока тайна, но инак не е сложна. Ще те помолим да се подготвиш с ханя-шинкьо. Това е ритуал за харай. За пречистване.

— Какво? Хана шигула ли? А ще боли ли?

— Не хана шигула, а ханя-шинкьо. Не, няма да има физическа болка. Трябва да изпиеш йомоги. Пелин.

— Нямам представа какво представлява — отвърнах аз.

Йоримицу погледна през прозореца на колата — търсеше думата.

— Сигурно нещо като абсент — притекох му се аз на помощ.

— Да, доста прилича на него.

Открай време съм си мечтаел да опитам абсент, който, естествено, е забранен от десетилетия, защото от него, моля ви се, мозъкът се размеквал — не бях съвсем сигурен дали съм чакал тъкмо тези обстоятелства.

— Това ли е всичко?

Не щеш ли, изражението на Йоримицу си стана съвсем проницаемо. И направо нещастно.

— Не — отвърна той. — Има още нещо. Трябва да вярваш.

— Да вярвам в какво?

Йоримицу отново се почеса по брадата.

— И аз от доста време обмислям много внимателно този въпрос. Струва ми се, че силната вяра на какуре в Шоки ще е достатъчна, за да го повикаме на това място. Но за да се въплъти духът в теб, се иска по-голяма преданост.

— Не знам дали ще успея да повярвам в Шоки — рекох му. — Прекалено… прекалено бързо и необичайно е. Прекалено прекалено.

— Ясно. Сега обаче трябва да ми кажеш, и то съвсем откровено, дали вярваш в нещо.

Спомних си как съм водил този разговор с Роза — божичко, нима е било едва предната нощ? Оттогава бяха минали сякаш векове — цяла вечност. Помислих си за Бога, за Исус Христос и религията и се усетих, че клатя глава. Помислих си и за Америка и политиката, за Холивуд и филмите, за майките, домашно приготвените сладкиши и новичките лъскави шевролети. Пак нищо!

Помислих си за Роза.

— Вярвам, че обичам Роза — казах едва чуто.

Направо не можех да повярвам, че съм го изрекъл. До този миг не го бях казвал, дори не си го бях помислял.

— Напълно сигурен ли си? — попита Йоримицу.

Кой би могъл да отговори утвърдително на такъв въпрос?

— Да — отвърнах.

— Чудесно — рече той. — Тогава може би има надежда.

Все още сновях из празната стая на какуре и си мислех за своята вяра, когато на вратата се почука. Още преди да съм отговорил, се отвори и в стаята надзърна Бенкай. Погледна ме въпросително, но не пророни и дума. И досега нямах представа дали изобщо знае английски.

Взрях се в него. Чертите му не бяха така изсечени, както обикновено, и аз, кой знае защо, се уплаших от онова, което предстоеше да се случи. Както си стоях, в миг отново си повторих наум всичко. После кимнах и тръгнах към вратата.

— Да започваме! — подканих.

— Дадено! — възкликна Бенкай и ме потупа по гърба.

 

 

Отведе ме в малка баня на горния етаж. Направи ми знак да си сваля дрехите, което и сторих, и ми посочи напълнената вана. Неописуемо засрамен, се потопих — водата беше приятно топла. Влезе един от Мъжете в черно и запретнал ръкави, коленичи до ваната. Взе бяла кърпа и се зае да ме търка. Понечих да възроптая, казах, че мога и сам, но Бенкай се нацупи, та реших да не го правя на въпрос. Все пак си казах, че трябва да сложа някаква граница, когато онзи се опита да измие и срамните ми части, но ми се стори, че той също изпита облекчение.

След като излязох от ваната, в банята дойде друг мъж, който започна да ме бърше с огромна хавлиена кърпа. Бенкай продължи да надзирава, като от време на време сумтеше и му посочваше местата, които е пропуснал. Очаквах да дадат кимоно, с което да се загърна, но Бенкай само ме хвана за ръката и ме отведе както си бях гол-голеничък в съседната стая.

Посочи ми да седна на постелката насред пода. До мен на ниско столче се разположи старец — беше на възраст някъде между шейсет и триста години — с лъскава гола глава и бръснати вежди. Държеше в двете си ръце тънички четки, в нозете си сложи полукръг с мастилнички, в които имаше мастило в какви ли не цветове. Огледа ме от глава до пети — стори ми се, че в очите му се мярка нещо като презрение, когато стигна до срамните ми части — сетне топна едната четка в черното мастило, а другата — в кърмъзеното. След това се зае да изписва върху кожата ми японски йероглифи, като работеше и с двете ръце. Бях направо изумен от вещината, с която го правеше, тъй като всеки йероглиф с всичките му заврънкулки се получаваше безупречен. Ръцете му се движеха бързо от тялото ми към мастилничките и после обратно, сякаш го вършеше едва ли не машина. Четчиците ме гъделичкаха, но не ми беше до смях. Старецът бе започнал от точка над сърцето ми и бързо изрисува целите ми гърди и гръб с думи.

Това бе част от харай, обреда по пречистване, за който ми беше разказал Йоримицу. Той ми беше обяснил, че думите са от таен текст, наречен ханя-шинкьо, и че служат да ме отворят, да ме превърнат във вместилище за Шоки и да пропъдят злите духове, които биха могли да се изкушат да влязат в мен по същото време. Всяка част от тялото ми трябваше да бъде покрита със свещените йероглифи.

Речено — сторено. Пак ми идеше да възроптая, когато художникът захвана да изписва члена и тестисите ми, но погледнах Бенкай, който вдигна пръст, и още преди да съм усетил, старецът вече рисуваше по бедрата ми. Наложи се да се изправя, за да изографиса и задника, и краката ми отзад, и въпреки че ми стана малко студено, усетих как по тялото ми се плисва, макар и едва доловимо, сила. И аз не знам дали се дължеше на свещените слова, или просто бе самовнушение.

Художникът беше прилежен — вече към края настоя да изрисува и ходилата ми, а също кожата под мишниците и между пръстите на ръцете и краката. Погледнах се, погледнах текста върху тялото си — и възкликнах гръмогласно „Ах!“ при вида на разположената на дъга спирала от ситни-преситни йероглифи, тръгващи като лъч от средата на гърдите ми. След като добави по един йероглиф и върху клепачите ми, живописецът седна на столчето и завъртя капачетата на малките мастилници, а после оповести, че е приключил.

Бенкай ме огледа от глава до пети и кимна, както ми се стори, благоговейно. Не ме докосна, само ми показа да седна на постелката. Един от Мъжете в черно помогна на художника да си събере нещата и двамата излязоха заедно от стаята. Останахме сами с Бенкай, но никой от нас не пророни и дума.

Накрая дойде и Йоримицу, следван от десетина облечени в кимона какуре. Казах си, че някои измежду тях вероятно са Мъже в черно, но не бях сигурен. Наслагаха свещи по пода, в четирите противоположни точки от окръжност, и насядаха около мен върху постелката. Йоримицу беше в широко лазурносиньо кимоно, извезано със сърма, и в тесни черни ботуши. На главата си носеше шапчица с пискюли в същия цвят, с която ми се видя смешен, макар че не бих му го казал. Държеше с две ръце дървен бокал; коленичи пред мен. На кръста му се поклащаше приказно хубава кожена ножница с втъкнат в нея меч.

— Готов ли си, Мартин сан? — попита ме той.

— Да — изпищях аз.

Йоримицу запя на японски. Думите не ми говореха нищо, но бях сигурен, че няколко пъти съм чул „Шоки“. Насядалите в кръг какуре около мен току припяваха, макар че не разбирах нищичко и от тяхната песен.

Йоримицу ми връчи чашата.

— Йомоги — поясни той. — Пий!

Хванах бокала с две ръце, както ми нареди Йоримицу. Дървото ми се стори топло и гладко, приятно на пипане. Надзърнах в чашата. В нея имаше отровнозелена течност, гъста като ананасов сок, в която се въртяха някакви късчета. Миришеше тръпчиво, малко като ликьор или мастика. Вдигнах бокала към устните си и погледнах Йоримицу, който, въпреки че продължаваше да пее съвсем тихо някаква литания на японски, не ме изпускаше от очи. Братята какуре напяваха заедно с него със затворени очи — бяха се хванали за ръце и образуваха кръг около мен. Йоримицу ми кимна, но не прекъсна песента.

Вдигнах чашата към устните си и отпих.

На вкус йомоги, или абсентът, или там каквото беше, бе дори още по-горчив, отколкото на мирис. И наистина беше силен — като „Бакарди 151“ или спирт от зърно. Или разредител за боя. Нали съм си по къркането, знам ги тези работи.

Йоримицу ми беше казал, че трябва да изпия чашата на един дъх — за мен това не представляваше трудност, все пак си се славех като пияница — но щом опитах, се усъмних, че ще успея. Гъстата течност не бе особено пивка с тия късчета, дето се въртяха из нея и ми полепваха по небцето. Пригади ми се. Понечих да сваля чашата, но зърнах Йоримицу, чиито очи се разшириха. Стиснах очи и от немай-къде изгълтах остатъка от буламача.

В началото имах чувството, че си сипвам в гърлото луга — по хранопровода ми се плисна огън, който направо избухна в стомаха ми. Още докато гълтах, усетих как по кожата ми избива пот. Но се насилих да изпия до дъно течността, спомнил си какво ми е казал Йоримицу: мисли за Роза, беше ми рекъл. Вярвай.

Представих си лицето й. И колкото и да е странно, оная гадост в бокала стана малко по-пивка. Никога не съм си падал по ликьора — като малък винаги осмуквах шоколадовата обвивка на бонбоните „Пияни вишни“ и изплювах самата вишничка заедно с ликьора, сега обаче той сякаш ми вдъхна спокойствие, подейства ми като студена вода, плисната върху пожара в организма ми. Докато стигна дъното на чашата, йомоги вече не ми се струваше по-отвратително или силно от едно узо или самбука. Пък и вкусът, останал в устата ми, не бе чак толкова неприятен.

Като в просъница усещах, че докато пресушавам чашата, песента става все по-силна и силна. Отворих очи и видях, че какуре са се изправили и все така хванати за ръце, стоят в кръг около мен и пеят колкото им глас държи. Стаята се изпълни с нежен трепкащ светлик, но погледнах свещите и видях, че пламъкът им е неподвижен. Йоримицу бе извадил пред мен меча си — тежко сребристосиньо острие с филигранна ръкохватка от злато и нефрит. Държеше меча над главата си, с острие, насочено към мен. Понечих да се дръпна, но видях, че не мога да помръдна. Опитах се да затворя очи, когато той отново вдигна острието, за да нанесе смъртоносния удар, ала нямах сили дори да трепна.

Всичко ставаше като в забавен каданс — и аз не знам дали заради замаята от абсента или от ужаса на мига. Може би по мъничко и от двете. Видях обаче как сребърното острие се дръпва назад, сетне пада напред и разсича въздуха със звук, какъвто издават жиците с високо напрежение при допира с озон. Съгледах в очите на Йоримицу пълно съсредоточаване, когато той изопна мускулите на ръцете си и замахна с меча към мен. Щом лъскавото сребърно острие се приближи, видях другите какуре отразени в огледалото на стоманата: бяха се пуснали и бяха вдигнали ръце високо, бяха отворили широко уста и крещяха в странен религиозен екстаз.

Острието просвистя край ухото ми като падащо дърво. Усетих леко подръпване отстрани на главата и видях как към пода запада къдрица. Докато тя се въртеше бавно надолу, ме издърпаха да се изправя и аз видях, че съм окъпан в лъчезарно сияние, сякаш съм се озовал в лъча на прожектор или в сребърен цилиндър. Не виждах през светлината Йоримицу, какуре или стаята, затова пък виждах вътре в самата светлина.

С нея около мен се въртяха ли, въртяха златни пръски, наподобяващи частиците в йомори. Имах чувството, че стоя насред облак вълшебна прах.

Чувах тътен, камбани и звънчета, нежното потракване на майсторски настроен кристал и блъскането на грамадански гонгове, а вихрушката от снежинки се усили. Идеше ми да подам език и да си хвана една, сякаш стоях под първия сняг, но и досега бях съвсем скован. Не можех да се помръдна, ала въпреки това при тази гледка очите ми се напълниха със сълзи.

Никога не бях виждал по-голяма прелест.

Мярнах нещо тъмно, което се стрелкаше сред точиците, реших, че това е косата ми, сетне обаче го видях по-близо до пода. Щом къдрицата падна на земята, светлината се взриви в главата ми досущ сребърни фойерверки, завъртели се като пъстра мишена, каквито има по стрелбищата.

После всичко приключи.

Примигах и усетих, че пак мога да се движа, ала не толкова бързо, че да се закрепя и да не се свлека върху плъстената постелка. Паднах, но бях най-вече изумен.

Йоримицу още държеше в една ръка меча, ала бързо ми протегна другата, за да ми помогне да седна.

— Добре ли си, Мартин сан? — попита ме той.

— Хай, окагесама де — отвърнах.

Знаех и какво означават тези думи: да, много ти благодаря. Вдигнах очи и видях усмивка, толкова широка, че не можеха да я скрият дори рунтавата брада и мустаци на Йоримицу.

— Какво бе, майна? — рекох.

Почти по същото време в съзнанието ми изникнаха и японските думи със същото значение.