Джей Ръсел
Небесни псета (14)

10.

Обърнах автомобила, за да потърся друг, не толкова очебиен път към парка. Реших да се вживея в ролята на добър частен детектив и в началото подкарах с угасени фарове, но тутакси се блъснах в един от металните стълбове отстрани на тесния път. После се опитах да карам само на мигачи и на бърза ръка пометох още два стълба. Слязох да огледам щетите, но беше тъмно като в рог и не видях нищо. Наложи се не само да включа фаровете, но и да пусна дългите светлини. Предният капак беше одраскан, но аз не се разстроих кой знае колко — и бездруго трошката ми отдавна беше за боклука. Като всеки истински жител на Лос Анджелис от години карах без застраховка, та хич и не се надявах да си покрия поне малко от разходите за щетите. Реших, че сега не ми е до това да се правя на шпионин, и подкарах назад по пътя с включени фарове. Успях криво-ляво да не блъскам повече стълбове, но затова пък прегазих нещо мъничко и пухкаво, изскочило право пред мен от шубрака. Убия ли животинка, настръхвам целият — бях доволен, че е тъмно и не виждам кървавата пихтия, която съм оставил подире си, макар че все пак погледнах в огледалото за обратно виждане.

Обиколих по криволичещия път парка с надеждата да намеря друг вход. По едно време спрях и погледнах на лампата в купето пътната карта, но доколкото видях, на нея не бе отбелязан втори вход. Щом излязох, ми се стори, че откъм източната страна на парка съм съгледал черен път, който води в обратна посока, май към Васкес Рокс. Завих и след броени секунди ударих рязко спирачки, за да не прегазя двамата въоръжени мъже от охраната, изскочили от будката до заключената порта. Те веднага дойдоха при автомобила и застанаха от двете му страни. Нямаше накъде да отстъпвам, затова реших да сваля стъклото на прозореца и да се престоря на ни лук ял, ни лук мирисал.

— Хей! — провикнах се аз и се ухилих тъпо, демек, вижте ме какъв смотаняк съм, да се загубя!

Не че обикновено изглеждам по-различно.

Пазачът, приближил се откъм моята страна, беше едър като канара и явно си беше професионалист човек. Стоеше на около метър — метър и половина от прозореца и когато заговори, не се наведе към мен. Всъщност не посегна и към оръжието — не го видях точно какво е, макар и да изглеждаше добро — само тръсна лекичко пръсти при кобура на бедрото си.

— Паркът е затворен — обясни ми мъжагата.

Имаше квадратна глава и ушички без мека част, хилеше се кръвнишки.

— Май съм се загубил — рекох, все тъй ухилен. Държах картата разтворена върху коленете си. — Отбих от магистралата, за да потърся бензиностанция, и сега не знам как да се върна.

Стори ми се, че онзи вече не стои така сковано, но той пак не се приближи. Кимна на колегата си, който също дойде откъм моята страна. Той имаше валчесто веселяшко лице. Двамата ми напомняха прословутите гръцки маски.

— Магистралата е в тази посока — рече Комедията и махна напосоки. — След разклонението карайте все вляво и после направо.

— Благодаря ви — казах аз и зяпнах в посоката, която ми беше показал. — А не ви ли се намира клетъчен телефон, искам да се обадя.

Трагедията поклати глава.

— Ох, да му се не види! — завайках се аз. — Никога не съм си падал по храсталаците и горите. А сега за капак и да се загубя.

— Ама вие не се притеснявайте, има един-два пътя към магистралата — успокои ме Комедията.

Беше се понавел към мен. Явно беше решил, че човек в субару надали може да го заплашва с нещо. Което, общо взето, си е самата истина.

— Я ми кажете — казах аз, — какво става там?

— Нищо — сопна се Трагедията.

— Окръжната управа винаги ли пази така ожесточено парка? — поинтересувах се, без да преставам да се хиля.

— Снимат филм — обясни Комедията, с което си спечели леден поглед от своя колега, затова побърза да изправи гръб и да отстъпи назад.

— И аз съм един! Как не се сетих — подвикнах весело. — В този град накъдето и да се завъртиш няма начин да не се натъкнеш на снимачен екип. Кой филм? Има ли и звезди?

— Снимките са закрити — отсече Трагедията и пак застана като глътнал бастун.

— А, такава ли била работата! Е, да си вървя тогава.

Подкарах бавно назад. Двамата от охраната излязоха в средата на пътя и загледаха стоповете ми. Продължих да пъпля като костенурка, взех няколко завоя и чак когато бях сигурен, че онези вече не ме виждат, спрях и угасих светлините.

Каквото и да снимаха в „Усмихнатото хлапе“, явно не искаха да им се пречкат любопитковци. В закритите снимки — дори на терен — нямаше нищо странно, въпреки че предпазните мерки тук ми се сториха прекалени. Това, че бяха сложили въоръжена охрана на черен път, водещ към пущинака, можеше да означава само две неща: или че снимаха скъпа продукция, за която не искаха да научават журналистите — а това си бе твърде вероятно, ако Джак Рипън наистина снимаше някоя от пищните си продукции — или че вършеха нещо неблаговидно. Не бе изключено и причината да е съвсем проста: че са наели хора, които не членуват в профсъюза, или снимат със статистите след разрешените по закон часове (Бог ми е свидетел, и аз съм го правил навремето доста често), или пък Джулия Робъртс пак им върти номера; въпреки това обаче може би ставаше въпрос за нещо по-сериозно. При всички положения не ме свърташе да разбера.

Не можех да се върна с колата и да мина покрай онези приятелчета с „маските“, колкото до главния вход, не смеех и да припаря там. Погледнах в тъмното към парка. От мястото, където бях спрял, до Васкес Рокс имаше някъде към четири-пет километра, от които ме деляха неравният терен и нощта, тъмна като сърцето на продуцент. Тъкмо ми идеше да зарежа всичко и да се прибера по живо, по здраво вкъщи, когато като видение пред очите ми отново изникнаха дългите крака на Роза.

Отбих колата възможно най-далеч от пътя, грабнах електрическото фенерче и бинокъла и се отправих към Васкес Рокс.

 

 

Мразя природата. Мразя я, и туйто. Първата ми жена (хич и не питайте!) вечно ме мъкнеше на излети и походи сред природата. Нямам нищо против да се поразходя по залез-слънце на плажа, не бих възразил и да поскитам някой тих следобед из парка Хънтингтън Гардънс в Пасадина. Но хич не ме търсете, ако трябва да катеря баири и изровени пътеки колкото да позяпам спаружената от слънцето флора на Южна Калифорния, изпъстрена с кутийки от диетична кока-кола и използвани презервативи. Не си падам и по къмпингите. Дай ми петзвездни хотели. Може и да си променя мнението, ако заедно с палатката ми осигурите обслужване по стаите и воден масаж.

Казвам ви всичко това колкото да ви обясня, че за мен си беше жива мъка да вървя през шубрака към Васкес Рокс. Бях си го представял по-лесно. Безлунната нощ беше на моя страна — бе изключено да ме забележат, инак обаче изобщо не виждах къде стъпвам, щях да си изпотроша краката. Непрекъснато се натъквах на къртичини и юки. Тези дървета изглеждат много красиви, ако им се любуваш от прозореца на колата на път за Лас Вегас или върху обложката на албумите на „Ю Ту“, но навлезеш ли сред тях в тъмното те издраскват от глава до пети. Непрекъснато си удрях глезените в щръкнали камъни и нагазвах в пълзящи растения, които сякаш бяха от филм на ужасите. Успях дори да наджапам в плитък поток със смрадлива застояла вода — същия, дал името на Агуа Дулче, намокрих си обувките и вдигнах цял рояк комари. Дори не подозирах, че в тази част на щата сме имали комари, а тя на всичкото отгоре бъкаше и с прилепи вампири — на няколко пъти направо ми изкараха ангелите, като се удряха с криле в голите ми ръце и лице. Чувах в далечината вой на койоти и се надявах да дебнат фазани (които, между другото, били разочароващо дребни).

Когато наближих Васкес Рокс, теренът стана още по-неравен и стръмен. Докато заобикалях два молоза, огромни като кулокранове, видях зад следващия хълм сиянието на мощни прожектори. Покатерих се на първия приличен на бозка камък и приклекнах някъде при зърното. Извадих бинокъла от калъфа и огледах върховете на околните скали, но не видях на тях никого. Чувах тътена на генераторите, който ехтеше о камъните, и прекъсливото бръмчене на запалените двигатели на камионите. Тъкмо понечих да сляза от скалата и да се доближа още малко до снимачната площадка, когато точно отдясно чух как някой се препъва и псува. Долепих се до още топлия камък — стъпките се приближиха. Човекът спря при другия молоз. Затаих дъх и чух в тишината звука на течност, разплискваща се о скалата. Издишах тихичко. Блъсна ме смрадта на пикоч. Неканеният посетител се изхрачи и се изплю, докато изцеждаше последните няколко капки, сетне забърза обратно към снимачната площадка. Изчаках силуетът да се скрие зад една от чуките и пак се заплъзгах към земята. Не бях разбрал, че съм толкова близо до снимачния екип и бавно се отдръпнах в мрака, за да потърся по-прикътан наблюдателен пункт. Хората от снимачните екипи са като кучетата — ако някой е белязал територията, не след дълго и другите ще го последват и ще дойдат да пикаят на същото място.

Реших, че единственото място, откъдето ще виждам добре снимачната площадка, е някоя висока скала. Заобиколих по края терасираните баири в средата на парка с надеждата да открия местенце, където да не е така оживено. Изкачих, общо взето, лесно един нисък хребет и се огледах предпазливо от върха му. Тук ореолът на мощните прожектори беше по-ярък, макар че пак не различавах нищо. Съгледах изровена пътека към следващия по-висок хребет и открих няколко удобни стъпала, изкопани в пръхкавата повърхност. Спомних си как при предишни посещения в парка съм виждал дечурлига, които храбро се катерят по скалите, на мен обаче никога не ми е стискало да ги изкача. Докато вървях с лекота нагоре към билото ми направи впечатление, че макар и да изглежда стръмен, пясъчникът е мек и грапав и предлага добра опора. Въпреки това на два-три пъти се подхлъзнах и си ожулих здравата дясната китка. Издълбаната пътека лъкатушеше по ниския скат и като че ли ме отклоняваше малко от целта, но ми се видя по-разумно да следвам утъпканите пътища, отколкото сам да търся откъде да мина с риск да падна и да се нараня не на шега.

Бях се запъхтял, когато изкачих билото. Забелязах светлините на магистралата на няколко километра оттук и бях смаян колко нависоко съм се озовал. Точно отсреща се възправяха дори още по-високи скали с тесен плосък връх, образуващ нещо като естествена площадка, но от нея ме делеше каменна овална падина, където снимаше екипът на „Усмихнатото хлапе“. Оцветените в бледа охра скали отразяваха светлината на преносимите прожектори, така че снимачната площадка бе ярко осветена като стадиона на „Доджърс“ по време на вечерен мач. Уж през деня бе горещо и душно, а сега тук горе бе доста прохладно и откъм зъберите свистеше планински ветрец, който изсуши студената пот по кожата ми. Втресе ме лекичко и съжалих, че не си нося яке.

От мястото на билото, където стоях, не се откриваше добра гледка към снимачната площадка. Виждах криво-ляво бучащия генератор и прожекторите отгоре, но ако исках да разгледам по-подробно, трябваше да мръдна още две-три крачки. Покатерих се на огромен камък, подал се направо от отвесната скала, и го яхнах. Докато се приплъзвах към ръба на зъбера, погледнах надолу — най-неочаквано стомахът ме присви и ми се зави свят. Долепих лице към камъка и затворих очи, за да не изгубя равновесие и обяда си. Бях на трийсетина метра над падината и за миг зърнах снимачната площадка и кинаджиите, които сновяха припряно долу между скалите. За миг ми се стори, че ще се изповръщам направо върху главите им, но се преборих с гаденето, като се проснах по корем върху камъка. Поех си няколко пъти дълбоко въздух и когато отворих очи, установих, че вече не ми се вие свят. Все така по корем, се приплъзнах към ръба на скалата и надзърнах долу. Бях много нависоко и с невъоръжено око различих единствено къде са поставени четирите големи прожектора, фургоните с оборудването, фартът за камерата и неколцина членове от екипа. Видях, че екипът не е голям. Пак извадих бинокъла и като се криех, доколкото е възможно зад скалата, се взрях през него в снимачната площадка.

Декори нямаше, ако не се брои естественото великолепие на назъбените скали. Действието беше съсредоточено около огромен плосък камък в дъното на падината, висок около метър и двайсет и наподобяващ жертвеник. По земята около него, както и върху скалата отзад в най-различни цветове бяха изрисувани множество йероглифи — японски или китайски. Трима души от екипа се бяха навели над камъка и продължаваха да рисуват по него. Затърсих режисьора, но тъй като всички от екипа бяха с бейзболни шапки и бради, така и не го различих. Вниманието ми бе привлечено от отворената врата на един от фургоните — от нея надникна човек с шапка, но тутакси се скри, та не успях да го разгледам като хората.

Пак извърнах бинокъла към плоския камък. Сега при него бяха останали само двама души от екипа, които рисуваха сложни ярки йероглифи, образуващи спирала. За пръв път ми направи впечатление, че повечето членове на екипа май са азиатци, вероятно японци. Това ми се видя донемайкъде странно, пък дори и „Усмихнатото хлапе“ да снимаше филм за японския пазар: профсъюзите в Холивуд са по-големи расисти и от ку-клукс-клан.

Близо четирийсет минути наблюдавах как подготвят снимачната площадка. Всъщност подготовката се свеждаше до това да рисуват по скалите йероглифи и фигурки и да местят напред-назад прожекторите и камерата. От дългото взиране с бинокъла ме заболя глава и аз го оставих за малко. Гледах минута-две ясното нощно небе и явно съм се залисал, защото когато отново се взрях надолу към падината, всички от снимачния екип се бяха разотишли и бяха останали само операторът и асистентите му. Затова пък се бяха появили неколцина актьори в пищни костюми — сигурно бяха излезли от фургоните — които сега заемаха местата си около плоския камък. Грабнах отново бинокъла, за да ги разгледам.

Докато наблюдавах, един дребничък японец в развято катраненочерно кимоно бе качен на плоския камък от двама по-млади мъже, и те азиатци, и те облечени в черно. Мъжът беше с гъста черна брада и мустаци — най-окосменият азиатец, когото съм виждал — на главата си носеше мъничка черна шапка, наподобяваща сомбреро, което се е свило в центрофугата. Ръкавите и долният край на кимоното бяха обшити с електриковосиня и червена коприна, в кръста то беше пристегнато с широк червен пояс, който направо светеше под ярките прожектори. Доколкото виждах, под кимоното мъжът беше бос. Носеше и две саби — къса и дълга, втъкнати отляво в пояса. Той започна да кръжи по камъка, следвайки очертанията на йероглифите.

При двамата азиатци, които го бяха вдигнали на камъка, дойдоха двамина представители на бялата раса, облечени в кафяви кимона. И те бяха с по два меча и бяха застинали като самите скали. Известно време ги наблюдавах, но и двамата дори не мигнаха. Навремето, когато и аз бях в Индустрията, статистите ни изобщо не бяха толкова дисциплинирани.

Извърнах за малко очи от бинокъла и точно тогава чух как изскърцват панти — отвори се вратата на един от фургоните. Оттам излязоха двама японски бизнесмени в скъпи сиви костюми, следвани от американец със зализана назад коса и възрозов пръстен. Рекох си, че това няма кой друг да е, освен продуцентът и че японците са хората, които го финансират. Тримата не се приближиха към камъка — застанаха при фургона и загледаха, без да продумват. Японците си държаха ръцете на гърба, а продуцентът ги кръстоса на гърдите си. По едно време погледна през рамо към фургона и каза нещо, но никога не ме е бивало да разчитам думите по устните.

Продължих да оглеждам снимачната площадка и да търся режисьора, но така и не разбрах кой ръководи снимките. Операторът сякаш снимаше без режисьор. Не видях и звукооператор, дори художник. Ами къде бяха всички асистенти и асистентчета? Всичко ми се струваше ужасно аматьорско и хаотично, за да е продукция на Джак Рипън. Изневиделица ми хрумна, че снимките са незаконни и не са съгласувани с профсъюзите. Разчуеше ли се, че Рипън снима без съгласието на профсъюзите, и то не къде да е, а на хвърлей от Холивуд, той щеше да бере големи ядове. И щеше да види през крив макарон тлъстата сделка с „Йошитоши“. И щеше да се хапе за опашката. Ако беше вярна, тази информация можеше да ми свърши чудесна работа.

Освен, разбира се, ако онези, костюмираните, не бяха от „Йошитоши“.

Пак извърнах поглед към плоския камък. Мъжът върху него — реших, че изпълнява ролята на жрец или нещо от тоя род — бе коленичил насред подредените по спирала йероглифи. Дори отгоре, от скалите, го чувах как пее на японски, сегиз-тогиз онези край него му пригласяха, но на мен текстът не ми говореше, естествено, нищо. Мъжът извади късата сабя от ножницата и се докосна три пъти с плоското на острието по челото. После се изправи и посочи със сабята всекиго от четиримата мъже долу — четирите посоки на компаса? — след това издълба с върха върху пясъчника още един йероглиф, който ми приличаше на две птици в полет. Стори ми се, че поглежда за миг към продуцента, сетне вдигна ръце към небето, като продължи да държи в дясна длан сабята.

Ръкавите на кимоното се смъкнаха и аз видях, че ръцете му са нашарени с татуировки в ярки цветове. Не различавах подробностите, но останах с впечатлението, че рисунките и йероглифите върху всяка ръка разказват някаква история с начало върху китката и развръзка някъде върху раменете, които не виждах, или дори върху гърдите. Опитах се да „разчета“ историята върху лявата му ръка: започнах от фигурката на приклекнал получовек, но мъжът отново размаха ръце и изображенията се размазаха. Щом спря да ръкомаха, притисна върха на сабята о лявата си китка — точно в средата на коленичилата фигура — и прокара с наточеното острие линия надолу по ръката си. От раната начаса рукна кръв, обляла в алено татуировките. Ефектът беше невероятен и щеше да изглежда страхотно върху екрана.

Само че къде ли бяха специалистите по специалните ефекти?

Имаше нещо гнило. Гледах как кръвта блика ли, блика от ръката на мъжа. Той отпусна бавно китка и насочи струята към жлебовете на йероглифа, който бе издълбал в средата на камъка. Яркочервената течност се плисна по изображенията на птиците, създавайки страховитото усещане, че са живи. Опитах да се съсредоточа върху кървящата ръка, затърсих някаква следа от латекс, от тубичка или мехур, които са скрити под кимоното и от които да тече червена боя или кетчуп.

Никакъв латекс, никаква тубичка или мехур.

Нима кръвта беше истинска? Невъзможно!

— Ама че работа! — прошепнах аз и затиснах с длан уста, уплашен, че думите са прокънтели.

Огледах припряно онези с костюмите при фургона. Японците продължаваха да наблюдават безучастно, макар че продуцентът потропваше нервно с крак. Стори ми се, че виждам как някой наднича през прозореца на фургона, но може би само ми се беше привидяло и това беше сянка.

Отново извърнах очи към плоския камък и видях, че при жреца се е появил още един човек. Не бях забелязал кога актьорът се е приближил, но бе изникнал толкова светкавично, че вероятно се беше крил зад камъка и бе чакал да му дадат знак.

Той — най-малкото предположих, че това е „той“ — беше в невероятно ефектен костюм и грим. Беше висок близо два метра — същински великан! — и изглеждаше още по-едър до дребничкия японец. Мускулестото му тяло бе бозаво като каучук, но гуменият костюм бе изработен много майсторски и нямаше нищо общо с прилепналите по тялото евтини костюми от нескопосните филми на ужасите. Кожата по краката и туловището му бе покрита с твърди черни кичури, наподобяващи огромни срамни косми, главата му бе увенчана с лъвска грива, обрамчила два рога с цвят на слонова кост, дълги към педя — педя и половина. От четирите пръста на ръцете и трите на краката му стърчаха остри извити нокти, и те с цвят на слонова кост. Десният му крак бе украсен с тъничка златна верижка, на лявата му китка блещукаше дебела гривна, и тя златна. Чаталът му бе дискретно прикрит с дебела синя препаска, в която бе втъкнат дълъг, наподобяващ полов член меч. Изпод кървавочервените му устни се подаваха широки бели зъби. Големите му очи бяха жълти като зъбите на дърт пушач, зениците му пламтяха като нажежени въглени.

Биваше си го, дума да няма! Голямо страшилище! Това бе най-доброто киночудовище, което съм виждал.

Жрецът като че вече не кървеше, което ме накара да се замисля доколко истинска е била кръвта. Реших, че от странния ъгъл не виждам добре ефектите. Известно време всички стояха като препарирани, без да се помръдват, чудовището се бе надвесило над сведените рамене на жреца. Отсъдих, че сигурно презареждат камерата — последният дубъл бе ужасно дълъг! — но операторът и асистентите му, кой знае защо, също бездействаха.

Застинах, когато жрецът вдигна очи и огледа върховете на зъберите. Инстинктивно се наведох, той обаче явно не ме забеляза и продължи да се взира в небесата. Сетне се наведе, вдигна нещо, което приличаше на раковина, и го долепи до устните си. Духна в него, издул бузи като Дизи Гилеспи, и през отворения край на раковината проехтя нисък стон, огласил камънака. Жрецът остави раковината и пак огледа небосвода.

Аз също вдигнах очи, но не видях нищо друго, освен мъждукащите звезди и светещата диря, оставена от реактивен самолет, който летеше много нависоко. Стори ми се, че чувам плясък на криле — вероятно над нас прелетя бухал или сокол — но не видях птицата в мрака. Накрая жрецът погледна към един от фургоните и замаха настойчиво с окървавената ръка. Продуцентът и паралиите направиха няколко крачки към плоския камък, но останаха извън снимачната площадка. В другия й край от един фургон излязоха още двама азиатци в кимона, които държаха някого от двете страни. Виждах ги лошо, докато вървяха към жреца, но все пак различих, че водят жена. Бе облечена в огненочервено кимоно, малко по-тъмно от тицианово рижата й коса. Жената едвам мърдаше нозе и двамината мъже по-скоро я влачеха, отколкото да я придружават. Не виждах лицето й, но кимоното стигаше само до голите й прасци. Тя беше боса.

Докато минаваше покрай паралиите, мъжът отдясно на момичето се препъна и го пусна. Жрецът му изкрещя ядосано нещо на японски, но докато хване отново момичето, то се извъртя и се обърна с лице към мен. Колкото да ми се искаше да съм се припознал, го познах на мига.

Беше Шери: една от изчезналите проститутки на Роза.

Бях оставил в колата снимката, която ми бе дала Роза, но бях повече от сигурен, че това е същото момиче. Надали имаше и шестнайсет години, беше слабичка, но сексапилна. Не разполагах с много време да разгледам лицето й, но и така разбрах, че е или пияна, или дрогирана. Очите й се бяха превърнали в цепки като процепите за монети по автоматите, устата й зееше отворена. Обзеха ме много лоши предчувствия за онова, което предстои, и както и бях очаквал, вече съжалявах, че съм се захванал с тази работа, пък било то и заради Роза.

Помощникът на жреца — или какъвто там беше — който се бе препънал, се поклони доземи на жреца и чудовището и пак сграбчи с все сила момичето. Отведоха младата жена точно пред пазача в кимоното откъм южния край на плоския камък. Жрецът пак излая някаква дума на японски и стражата се размърда за пръв път. Смъкна бързо, но внимателно кимоното на момичето, което двамата помощници все още държаха.

Почти не се изненадах, че отдолу младата жена е гола-голеничка. Колкото и да се ненавиждах за това, не се сдържах и огледах младото тяло на Шери с кръгли стегнати гърди, плосък корем и стройни гладки бедра.

Стражата обхвана с ръце голото кръстче на момичето и с чудотворна сила го вдигна върху плоския камък, сякаш е перце. Младата жена се приземи на четири крака и тутакси се свлече ничком върху скалата. Великолепният й задник бе обърнат точно към мен и въпреки обстоятелствата отново се наложи да потискам мръснишките си старчески мисли.

Бях повече от сигурен, че с това снимките за тази вечер приключват, и очаквах операторът да изключи камерата. Но хората от снимачния екип продължиха да стоят като вкаменени. Казах си, че явно снимат японски порнофилм на ужасите, в който девственото бяло момиче е обладавано от чудовище или демон, или каквото там беше тази страхотия върху скалата. И досега недоумявах за кой дявол им е на Джак Рипън и „Усмихнатото хлапе“ да се занимават с такива бози, но тези въпроси можеха и да почакат. От една страна, не ми се стоеше повече тук, не ми се гледаха хард сцени — не че смятам порнографията за зло, но според мен тя е унизителна и за онези, които участват в нея, и за хората, които я зяпат — от друга страна обаче, не ми се и тръгваше. Как да си тръгне човек, като може да се порадва на тази прелестна гледка: младата плът!

Дъртият мръсник и детективът надделяха над добродетелния гражданин. Бог да ми е на помощ!

Жрецът пак запя и започна да прави движения с ръцете, после коленичи и допря чело о камъка. Чудовището продължи да чака зад него, макар че сега бе вперило поглед в голото момиче. Жрецът вдигна глава и протегна длан към беса, който направи крачка напред и посегна към пояса си. Очаквах да покаже огромен член — между другото, за мен огромен е всеки член над четиринайсет сантиметра — но вместо това той извади меча от ножницата и заби върха насред вдигнатата длан на жреца. Простенах тихичко, когато видях — наистина го видях с очите си! — как острието пронизва плътта: колкото и да ми се искаше да вярвам в противното, знаех, че тук няма никакви специални ефекти. Изведнъж ми прилоша ужасно и аз се замолих да не се случва онова, което бях сигурен, че ще се случи.

Чудовището извади меча от ръката на жреца и с окървавения връх изписа върху камъка нов йероглиф — стори ми се същият, както птиците в полет, само че преобърнат — сетне сложи меча върху плоската скала. Жрецът долепи окървавени длани под брадичката си и се поклони — и този път допря чело о камъка. Всички останали: помощниците на жреца, стражата, дори продуцентът и неговите приятелчета, които бяха извън обсега на камерата, също коленичиха покорно. На крака остана само операторът — дори асистентите му се бяха проснали ничком.

— Мамка му… — прошепнах, съвсем смаян.

Какви дубли очакваха да се получат? Чудовището прекрачи сведения жрец и надвисна над момичето. То още беше с лице надолу: не беше и трепнало, откакто го бяха проснали върху плоската скала. Чудовището завъртя младата жена, като я дръпна за глезените. Очаквах да я обладае кучешката, но той само я завлече насред камъка и грубо я обърна. Видях, че нежната кожа на гърдите й е издрана и е почервеняла там, където се е жулила о скалата. Страшилището пак взе меча и докосна с плоското на острието устните си. Посочи с меча четирите точки на компаса, сетне изписа с върха кървав йероглиф върху оголения корем на момичето. Сигурно бе натиснал силно, защото рукна кръв, която бързо закри йероглифа. След това чудовището метна напосоки меча и коленичи над момичето. Нямаше време да мигна, камо ли да извикам предупреждение — макар че и аз не знам кого щях да предупредя — страшилището заби на мига остри нокти в плътта на младата жена.

— Божичко! — извиках аз, но не извърнах поглед.

Бесът бръкна чак до китките в корема на момичето. Дебелата златна гривна върху лявата му ръка заблещука на прожекторите сред кръвта и слузта. Усетих как ми се гади и преглътнах, за да не повърна. Идеше ми да се разрева. Това не бяха никакви специални ефекти. Направо пред очите ми младичката проститутка на Роза беше изкормена за пред камерата. Онзи кретен Джак Рипън — мамка му! — снимаше филм, в който една от героините наистина умира, и то не къде да е, а в някакъв си окръжен парк.

Страшилището продължи да бърника в корема на младата жена, която потрепна леко, но пак не издаде и звук. Молех се вече да е мъртва, после обаче видях как тя примигва точно когато бесът изтегли от дупката дълго лъскаво черво. Камъкът беше целият в кръв, дори черното кимоно на жреца бе опръскано, макар че той още не бе вдигнал чело от скалата. Страшилището продължи да тегли от крехкото тяло на момичето черва, които намотаваше внимателно като филактерия около ръката си, докато накрая тя не заприлича на смъкнала кожата си змия, захапала чудовището чак до лявото рамо. После разкъса с рязко движение на лапата увисналата ивица — от стомаха на момичето остана да виси дълго гнусно черво. Младата жена сигурно вече беше мъртва, но сърце не ми даваше да фокусирам бинокъла върху лицето й и да се убедя в това.

Останалите продължаваха да стоят на колене като вкаменени, а чудовището претърколи нехайно тялото на Шери по скалата и я ритна. Тя падна и се скри от погледа ми — слава богу! — но макар и да бях далеч, чух как трупът й пльосна на земята.

Страшилището захвана да размотава бавно дългото черво върху ръката си, като започна от рамото. Оглеждаше го съсредоточено, както лекар чете електрокардиограма. Няколко пъти спираше и кимаше одобрително, сякаш доволен, че вътрешностите на момичето са качествени. След като размота червото, го просна върху скалата на спирала, повтаряща спиралата от йероглифи, изрисувани върху плоския камък. След това влезе насред спиралата, като внимаваше да не настъпва червото, и подобно на другите, коленичи и опря чело о скалата. Рогата му сочеха право към мен — честен кръст, изглеждаха си съвсем истински.

Спусна се мъртвешка тишина, ако не се брои вездесъщото бучене на генератора и на големите прожектори, около които кръжаха насекоми, хвърлящи върху скалата огромни като от прилепи сенки, инак нищо не помръдваше. Нямах представа какво чакат и за какво им е да снимат всичко това, ако камерите изобщо бяха включени. Страхувах се да направя и най-малкото движение, да не би да се търкулне някое камъче или да вдигна и най-лекия шум, който да наруши невероятното спокойствие на гледката. Все пак погледнах нагоре, защото ми се стори, че чувам плясък на огромни криле — вероятно дори на ястреб — но не видях нищо друго, освен няколко малки камъка, паднали от отсрещния хребет, и озареното от звездите небе.

Когато отново сведох очи, чудовището беше изчезнало. Не го бях чул да слиза от плоския камък, но на снимачната площадка нямаше и следа от него. Сякаш по знак — както всъщност вероятно и беше — останалите бяха вдигнали глави от земята и пак се разщъкаха. Продуцентът и паралиите си кимнаха и пак влязоха във фургона, жрецът слезе с помощта на асистентите от плоския камък. Операторът и другите се запретнаха да прибират апаратурата. Угасиха всички прожектори без един и аз най-неочаквано се озовах в мрак, което ми беше само добре дошло. Приплъзнах се надолу по издадената скала — казах си, че не е зле да се махна час по-скоро оттук, докато това изобщо е възможно. Не исках, докато се изтеглям, да се натъкна на някого.

И точно тогава се сетих.

Отпърво не бях сигурен, но трябваше да проверя, докато екипът не е раздигал всичко. Пак се промъкнах в края на зъбера и насочих бинокъла към окървавения плосък камък. Хората от снимачния екип още се суетяха с апаратурата, а „актьорите“ се бяха разотишли от площадката. При камъка нямаше никого.

Но го нямаше и червото.

Нямаше го и когато бях погледнал към небето, а после отново бях извърнал очи към плоския камък. Реших, че „чудовището“ вероятно го е взело със себе си, тъй като не бях видял и как си е отишло и то. Но това, че червото го няма, ми се видя особено странно. Може би не по-странно от всичко друго, на което бях станал свидетел, но някак си смущаващо.

Нямаше за кога да умувам. Дръпнах се от прикритието си и по пътеката слязох от скалите. Един-два пъти се хлъзнах и ми се стори, че съм вдигнал невероятен шум, но както личеше, никой не ме усети. Вече долу се върнах по същия път на мястото, откъдето бях влязъл във Васкес Рокс. Беше тъмно като в рог, земята беше изровена, ала след всичко, което бях видял, бях уплашен до смърт и не рискувах да паля фенерчето.

И точно затова насмалко да връхлетя върху съществото.

В началото го помислих за онова приятелче с костюма на чудовището и само дето не напълних гащите. Дори в мъждивия светлик на звездите видях, че има нещо гнило, после съобразих, че съм се притеснил от ниския му ръст. Щракнах фенерчето, съществото отскочи на няколко педи, после се обърна с лице към мен.

Беше дете на не повече от единайсет-дванайсет години, което определено си беше недоразвито. Макар да носеше шапка с емблемата на „Доджърс“, си личеше, че главата му е тясна — ако не ме лъже паметта, любезната дума е „микроцефална“, и вдлъбната от двете страни на черепа. Широкият му сплескан нос приличаше едва ли не на човка, впечатление, засилвано от възрозовите му като на птица очички. На всичкото отгоре лицето му беше космато — бе покрито със странен жълтеникав мъх, наподобяващ козината на тигър. Детето беше облечено в разкъсана тенис фланелка, изпод която се показваше люспеста петниста кожа върху късите му ръчички с ципести пръсти. Урод? Вонеше така, сякаш не се е къпало от седмици, излъчваше тежка смрад на риба и на мен ми идеше да си запуша носа. Първоначалната ми погнуса бе притъпена от внезапната мисъл, че малчуганът сигурно е дошъл от снимачната площадка на „Усмихнатото хлапе“ и се е изгубил. Притесних се да не би някой да дойде да го търси, но още по-силен беше ужасът ми, когато си зададох въпроса защо са довели тук това несретно създание. След като бях станал свидетел на онова, което сполетя Шери, можех да си представя какво са намислили за уродливото дете.

Отклоних рязко светлината на фенерчето от него и я насочих към себе си.

— Ей, ти! — прошепнах едва чуто и протегнах ръка. — Не бой се, няма нищо страшно!

Момчето се приближи една крачка, заедно с него се приближи и ужасната смрад на скапана риба. И аз не знам как не се изповръщах.

— Ей, ти! Можеш ли да говориш?

Малчуганът спря и понаведе глава на една страна, при което заприлича повече и отпреди на птица. Сякаш беше мутант, слязъл от филм на ужасите — например със заглавие „Момчето от токсичните отпадъци“.

— Всичко е наред — казах му. — Ела с мен.

Тогава то се разпищя.

Звукът беше оглушителен, сякаш се бяха разкрещели цяла торба патета, пуснати в казан с нагорещена мазнина. Или стадо зайци, чийто вой е пуснат през мощен усилвател. Погледнах назад към Васкес Рокс, който беше на някакви си седемстотин-осемстотин метра, и макар да не видях никого, който да се приближава, бях повече от сигурен, че са чули оглушителния звук, от който щеше да се счупи и стъкло.

— Недей, дете! Млъкни! Шшт! — опитах се аз да го успокоя, но то се разпищя още по-силно.

Стори ми се, че виждам откъм снимачната площадка светлина на фенерче, и както винаги, предпочетох да се спотая, отколкото да извърша чудеса от храброст. Никак не ми се искаше да зарязвам детето на онези негодници от „Усмихнатото хлапе“, ала нямах друг избор. Направих последен опит да го хвана, но приличният му на сирена вой се засили с още десет децибела и аз си вдигнах задника.

Колкото и да е невероятно, стигнах при колата, без да се загубя. Скочих вътре и запалих двигателя, но се ослушах, преди да потегля.

Въпреки че хлапето бе най-малко на километър и половина — два, бях почти сигурен, че го чувам как пищи в тази белязана с убийство нощ.