Джей Ръсел
Небесни псета (7)

4.

Ченгетата довтасаха точно преди шест сутринта. Двама цивилни. Виждах ги за пръв път — то оставаше да ги познавам! — затова пък те ме познаваха. Или най-малкото бяха чували за мен. Не започнаха да блъскат по вратата, не извадиха патлаците, изобщо не вдигнаха патърдия. Колкото и невероятно да звучи, могат да се държат и така, ако са в някой квартал на средно заможни бели хора. Звъннаха два пъти и чинно зачакаха пред вратата. Но и това бе достатъчно, за да се събудя. За жалост спя съвсем леко, като заек.

Слънцето тъкмо бе изгряло, но не се виждаше от сутрешната мараня. Всичко тънеше в сивкавата й, толкова неподхождаща на Калифорния пелена, от която ще се разплачат и свикналите със смога жители на Източното крайбрежие, дошли тук да покарат сърф, и в която дори надписът „ХОЛИВУД“ заприличва на старо табло за обяви в дълбоката провинция. Някъде към осем-девет часа гъстите пластове мараня обикновено се вдигат — най-малкото в моя квартал, но не помня кога за последен път съм ставал толкова рано, че да я видя. Мразя сутрините, винаги съм ги мразел. И то не само заради махмурлука.

Сутрините принадлежат на хората, които ходят с костюми и вратовръзки, имат си деца и истинска работа. Онова чудовищно множество, което не само държи да носи отговорност за живота си, но и очаква да го правят и другите. И гледа отвисоко онези от нас, които предпочитаме да не следваме скучния му пример. Решиш ли да смъкнеш горната обвивка от високомерие, отдолу лъсва истинската им същност — злобата, защото тези хора мразят не само нас, но и своя скапан живот.

В лошите стари времена ненавиждах ранните снимки. Дори в най-добрите си моменти все не можех да си спомня репликите, а в осем сутринта това си бе направо изключено. През цялата си кариера не помня и един-единствен път, когато да съм си казал преди пладне правилно думичките. Най-хубавото на „Солникови и Пиперкови“ — е, след несекващия поток от мацки — бе, че снимахме все в късния следобед. Добрият стар татко Пиперков дори го беше включил като условие в договора си. Бог да го благослови, и той, човекът, редовно си имаше проблеми със сутрешното главоболие.

— Мартин Бърнс? — попита ченгето, сякаш не знаеше.

Беше чернокож, беше прехвърлил петдесетте и бе с едри като на кон зъби и малки очички. Изглеждаше як като разплоден бик. Колегата му беше бял и сигурно бе с десетина години по-млад, затова пък ми се стори дваж по-кекав. Приличаше на пиянде.

Кимнах и се прозинах.

— Аз съм Дикенс, а той — Фенстър — рече бялото ченге и се ухили до уши.

Колегата му също се подсмихна.

— Е, и? — казах му.

Ченгетата си умират за сутрешни хайки. И бездруго трябва да стават рано, колкото да тръгнат по света и да сеят злобата си, задето живеят като скотове. Усвояват го бързо, понеже са принудени да носят ужасните сини униформи и тежките черни обуща. Пък и имат психологическо предимство, ако ти се изтърсят заедно със слънцето на вратата — чистички и свежи, със сака и вратовръзки, докато ти още шляпаш бос и рошав и се опитваш да не усещаш собствения си сутрешен дъх и да изстържеш с предни зъби гадния бял налеп по езика си.

— Ама не се ли сещате? Аз съм Дикенс, а той — Фенстър.

Продължих да ги гледам като ударен с мокър парцал.

— Телевизионната поредица. Не я ли помните? Въртяха я веднага след „Солникови и Пиперкови“. С онзи, дето играеше и в „Семейство Адамс“. Как му беше името?

— Джон Хюстън — отвърна черното ченге. — Дъщеря му пък играеше във филма Мортисия. Изабела.

— Хм… нещо не се сещам — казах аз.

Питах се като през унес защо изобщо водим този разговор. После си спомних, че няма човек в Лос Анджелис, който да не си въобразява, че е в Индустрията. Най-малкото всички говорят така, сякаш са част от нея.

— Изненадан съм, че не помните — отбеляза бялото ченге.

— Беше преди цяла вечност.

— Така си е — съгласи се ченгето и двамата с колегата му кимнаха.

Белият полицай още се хилеше, сигурно се бе отдал на похотливи мечти за Изабела Хюстън. Продължихме да стърчим на вратата, погълнати от блажените си тъжни спомени за едно време.

— С какво мога да ви бъда полезен, момчета?

Черното ченге се изопна като струнка.

— Аз всъщност съм детектив Роуан.

— А това сигурно е сержант Мартин? — подметнах аз.

Тъпи вторачени погледи. Това си е то, с тези хора няма управия!

— Холоуей — поправи ме колегата — вече не се хилеше. — Лейтенант. Отдел „Убийства“.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса. Нали нямате нищо против да влезем?

Свих рамене и ги пуснах в хола. Вдигнах купчината вестници от канапето и дотътрих от трапезарията още един стол. Сложих го срещу канапето, от другата страна на масичката, отрупана с книги и списания, и седнах. Тъкмо махнах към канапето, и видях как Роуан се пипа по възела на вратовръзката — много хитро, няма що, не го забеляза никой! — даваше знак на колегата си. После седна, но Холоуей започна да снове точно зад мен. Чух го как вдига разни неща от бюрото, за да отклони вниманието ми, но аз най-нахално продължих да зяпам черния детектив.

— Кой е умрял? — поинтересувах се.

Роуан ми се усмихна, както се усмихват само ченгетата: ъгълчетата на устните му се вдигнаха като театрална завеса, инак лицето му остана безжизнено.

— Леле! — ахна Холоуей зад мен.

Това вече бе достатъчно, за да се обърна. Детективът беше намерил моя „Златен глобус“. Затисках си с него листовете, той беше потънал в прах. Друг на мое място отдавна да го е заложил, но какво да правя, като съм си сантиментален! Холоуей го гушна като пеленаче.

— За какво сте го получили? — поинтересува се той.

Мъничкият надпис беше паднал още през осемдесетте.

— Най-обещаващ млад дебютант за 1967 година. В телевизията — обясних му аз. От думите ми загорча, сякаш дъвчех недопечено пиле. — Същата година Ленард Уайтинг получи същата награда в раздела за кино.

— Кой, кой? — попита Роуан.

— Той — рекох му.

— Без майтап! — прошепна Холоуей. Още известно време продължи да се звери срещу наградата, после огледа умореното ми апартаментче. Пак прикова очи в наградата и направи с пръст пътечка върху прахта. Погледна ме едва ли не тъжно. — Без майтап! — повтори едва чуто.

— Познавате ли млада жена на име Джанин Латисър? — поинтересува се Роуан. Извърнах се пак към него — изневиделица се бе превърнал в самото въплъщение на деловитостта. — Представя се и като Джени Лио.

Видя израза ми и очите му се разшириха. Никога няма да забогатея от покер.

— Да не е мъртва? — ахнах аз.

Тъп въпрос.

Роуан извади от джоба си една снимка и я метна на масичката. Квадратната снимка, правена с фотоапарат „Полароид“, се приземи върху евтино издание на романче на Андрю Вакс. От нея ме гледаше проститутката на Джон Дългуча. Красивите й черти на млада селянка си бяха непокътнати, затова пък от коремната област до една точка между гърдите й зееше дълбок разрез. Кожата бе одрана, както личеше, съвсем преднамерено. За щастие не различих други подробности. Пак погледнах лицето й. Изглеждаше невъзможно спокойно.

— Подочухме, че сте я търсели — вметна Холоуей. Дойде бавно, застана зад рамото ми и също погледна снимката. Събра между палеца и показалеца си прахта върху моя „Златен глобус“, направи го на топче, все едно е сопол, и го метна. — Вашето приятелче Стражински от нравствената полиция ни каза, че сте разпитвали за нея. Каза и някои други неща за вас, но съм обещал на мама никога да не употребявам такива думички. Мен ако питате, не сте му особено симпатичен.

Изобщо не му обърнах внимание — продължих да гледам втренчено снимката. Стараех се да виждам само лицето, но очите ми сами се насочваха към ужасната рана. Волю-неволю си казах, че тялото й насилствено е превърнато в подигравка на онова, което е вършело момичето. Върнах снимката на Роуан.

— Да — потвърдих. — Но така и не я открих. Къде я намерихте?

Холоуей понечи да каже нещо зад гърба ми, но Роуан го изпревари.

— Намерена е в канавка край тесен път през долината между Колдуотър и Лоръл. Един мексиканец, градинар, я видял вчера следобед. Както личи, всички там си поливат тревата по едно и също време. Трупът запречил една от тръбите и две от моравите се наводнили. Но мен ако питате, не се е удавила.

Кимнах и пак се вторачих в снимката. Сетих се, че вчера следобед, кажи-речи по същото време, съм минал точно оттам на път за квартал Ван Нюйс. Нищо чудно момичето да е пищяло зад шубрака и да е викало за помощ, докато аз съм зяпал циците на онази блондинка в кабриолета. Поклатих глава.

— Не? — попита Роуан. — Отричате ли нещо?

— Вчера минах точно оттам — обясних му аз и съжалих още преди да съм изрекъл думите.

— Това сигурно ли е? — поинтересува се Роуан.

— Няма ли да ни разкажете малко повече? — намеси се и Холоуей.

Беше се вкопчил в облегалката на стола и се бе надвесил над рамото ми. Усещах с гърба си кокалчетата на пръстите му.

— Няма нищо за разказване. Минах през Долината — отидох да я търся. За по-пряко хванах пътя през каньона Лоръл. Очевидно не съм знаел, че е там.

Беше ред на Роуан.

— Очевидно. И по кое време минахте оттам?

— Някъде към четири — четири и половина.

— А защо я търсехте?

— Имам клиент — поясних и свих рамене.

— И? — подкани Роуан.

Поех си дълбоко въздух.

— Имам клиент, който я издирваше. Той й е… гадже. Най-малкото бивше. Изчезнала преди няколко дена и се притеснявал. Нае ме да я намеря.

— Сега вече се разсмърдя — ревна Холоуей.

— Може би ще ни кажете името на клиента — рече Роуан.

Холоуей се наведе още по-ниско, вече усещах дъха му върху тила си. Плъзна длани по облегалката на стола и заби кокалчета в гърба ми. Сгърбих се и се подпрях на лакти върху бедрата си. Изведнъж забелязах, че през процепа в халата Роуан ми вижда ташаците. Прибрах крака и се поприкрих с халата.

— Наясно сте, че не мога да ви го кажа — натъртих аз.

Холоуей изсумтя зад мен.

— Слушай бе, човек! На поп ли ми се правиш?

— Неведоми се пътищата Божии и пътищата на семейство Джаксън — рекох през рамо.

Холоуей пак изсумтя, а Роуан присви очи.

— Сега пък на много умен ли се пишеш? — тросна се Роуан.

— А, не — отвърнах — не знаех какво да правя. — Ни най-малко.

— Дрън-дрън! Имам дълъг списък от хора, на които съм решил да им разкатая фамилията, и повярвай, ти почти го оглавяваш. Стражински те изкара по-черен и от дявола. Знам го що за стока е, та не взех думите му присърце. А и Чифутина се застъпи за теб, сега обаче не съм много сигурен.

— Стражински не е чак толкова гаден — възрази Холоуей.

Би трябвало да го очаквам.

— Слушай, лейтенанте — рекох, — последното, което искам, е да ви разигравам и да ви правя на идиоти. Но знаеш, че не мога да издам името на клиента, а също, че съм под закрилата на разрешителното.

— Не е кой знае колко трудно да ти вземем разрешителното — отбеляза Холоуей.

— Няма как да ми го вземете със задна дата. Слушай: момичето може и да е избягало, но не е непълнолетно. — Не бях много сигурен, че е така, ала Роуан не реагира. — Занимавам се със случая от някакъв си ден-два, затова и не знам много. Гаджето й е тукашно и я прибрало при себе си. Е, не че е пръв светец, но… — Чудя се как не се задавих от следващите думи. — Но се притеснява за момичето. Нямам причини да се съмнявам в това. Девойчето може би дори е било проститутка, но според мъжа не проституирало. Виж, аз не съм чак толкова убеден. От малкото, което научих стигам до извода, че не е било чак толкова непорочно, както си въобразява онзи смотаняк. Сигурно го е водела за носа. И му се е качила на главата. Той бе доста сломен, задето го е зарязала.

— Толкова сломен, че да й свети маслото, щом я намери ли? — попита Роуан.

— А, не. Избийте си го от главата. Да ви кажа, плачеше като малко дете, задето му е била дузпата. Не си го представям да й посегне и да й причини това — посочих аз с брадичка снимката.

— Той изобщо не е наясно, Станли — отбеляза Холоуей и се ухили до уши.

Роуан кимна, също ми се усмихна и аз разбрах със сигурност, че това е началото на дълъг-предълъг ден.

— Не си наясно — повтори Роуан. — Нека ти кажа с какво съм наясно аз. Наясно съм, че момичето е изкормено като риба и е зарязано в един от най-тузарските квартали. Наясно съм, че на шефа вече са му звънели десетина богати данъкоплатци, платили луди пари, само и само да живеят в приличен квартал и да не намират в канавките си трупове. Наясно съм и че някакъв шибан скапаняк е хукнал да си търси курвето същия ден, когато са му видели сметката. Та същият този скапаняк сега е седнал да ми разправя, че момичето може би е било проститутка, но се инати като магаре на мост и отказва да съобщи кой го е наел да търси момичето. Пак същият смотаняк — това си ти, ако още не си разбрал и ти е трудно да следиш мисълта ми — настоява да съм му повярвал на едната гола дума, че в цялата тази история не е замесен неговият клиент, който също… как се изрази? Който също не бил светец. И знаеш си с какво още съм наясно?

— Аз също — излая Холоуей.

И двамата зачакаха да отговоря.

— С какво, лейтенант? — въздъхнах аз.

— Наясно съм, че сега ще дойдеш на малка разходка с нас. Освен ако не решиш да си по-сговорчив.

— Извинявайте — рекох най-чистосърдечно. — Но не мога.

— А, без тия! Можеш и още как! Виждам го пределно ясно в тези твои кристални топки — посочи Роуан с изпръхнал пръст към мен.

Халатът пак се беше разтворил и спаружените ми ташаци се люшкаха на воля. Пак се поприкрих с хавлиения плат, като се постарах да събера малкото останало ми достойнство.

Холоуей ме последва в спалнята и загледа как се обличам припряно. Не ми разреши да затворя вратата на банята, докато пикая, но поне благоволи да не влиза вътре. Зае се да разглежда снимките над тоалетката и подсвирна, когато ме видя съвсем младичък на лъскава фотография в рамка — стоях до Клинт Истууд, който бе примижал закачливо.

— Откъде е? — поинтересува се той, щом излязох от кенефа.

— Участвах в „Блъфът на Куган“ — обясних му аз. — Е, ролята ми беше микроскопична, затова пък почтена. Снимката ми е за спомен от режисьора.

— Дон Сийгъл, нали?

Погледнах го изненадан. Очевидно бе наясно и с режисьорите.

— Да. Голям симпатяга.

— Но го няма никакъв в екшъните. Виж, „Мадиган“ ми хареса.

„Божичко, откога дори ченгетата в Холивуд се вживяват в ролята на кинокритици!“, мина ми през ума.

— А чукал ли си знаменитости?

Погледнах го и се свъсих като буреносен облак.

— Какво, и това ли е поверителна информация?

Поклатих глава и се върнах в хола да си обуя обувките. Роуан не се бе помръднал, още седеше като препариран на канапето. Загледа как си завързвам връзките и се изправи едва когато станах и се вторачих в него. Последвах го навън, Холоуей подсигуряваше тила.

Роуан отиде право при вратата на шофьора, а Холоуей отвори задната врата на автомобила без регистрационен номер. Тъкмо наведох глава и понечих да се кача, когато той стовари месеста длан върху рамото ми.

— Ей! — подвикна Холоуей. — А оная, кльощавата, не си ли я чукал. Дето стана адвокатка.

— Сюзан Дей ли? — уточних аз.

Той закима възторжено. Въздъхнах и поклатих глава. Холоуей изсумтя разочаровано и ме натика на задната седалка.

— И сега нямам нищо против да й го начукам — рече ми той. — Падам си по тънките.

После потеглихме.

 

 

Роуан и Холоуей ми вадиха душата почти до вечерта. Задаваха ми дежурните въпроси, аз обаче не се давах и туйто. Усещах, че го правят, колкото да отбият номера. И аз не знам защо, може би думите на Сид Тайтелбаум все пак имаха някаква тежест за тях. Или пък разбираха, че само си пилеят времето. Роуан ми се видя по-умен от средното за ченге. Или може би бях станал симпатичен на Холоуей с онази снимка, на която съм заедно с Клинт. Можеш ли ги разбра тия ченгета и какво им се върти в главата? Най-неприятното бе, че не ме пускаха до тоалетната, кажи-речи, цял ден. Това им е тактика — ще се изненадате колко е действена — но който като мен си пада по чашката, с времето се научава и да стиска.

Преди да ме пуснат, Роуан отново се опита да ме притисне до стената със заканата да ми отнеме щатското разрешително, но и тук удари на камък дори повече, отколкото с кенефа. Ченгетата наистина могат да ти разкажат играта, ако се заядат и се запретнат не на шега да ти отнемат разрешителното, но бюрокрацията е толкова неуправляема, полицаите трябва да преодолеят толкова заседания и опровержения, че докато те лишат от правото да работиш като частен детектив, като нищо ще минат няколко месеца, че и години. Полицейското управление е в състояние да ускори малко процедурата, но аз не смятах, че заслужавам чак такова внимание, пък и Роуан надали си умираше от желание да задейства цялата тази машина и да използва връзките си заради такава дребна риба като мен. Виж, можеше да ми отнеме временно разрешителното за носене на оръжие, това си беше територия изцяло на полицейското управление, само дето ченгетата отказват да издават такива разрешителни за Лос Анджелис и той нямаше как да ми го отнеме. Подобна политика ни най-малко не пречи на половината население на града да си се разхожда въоръжено до зъби, но инак върши работа по време на избори.

Накрая Роуан и Холоуей вдигнаха ръце и ме пуснаха да си вървя по живо по здраво барабар с пълния си пикочен мехур и киселата физиономия. Сбогувах се, общо взето любезно, доколкото това изобщо бе възможно, и беж към мъжката тоалетна. Вонеше на пикня и бълвоч, върху ръчката на писоара се беше спекло нещо кафяво, затова не пуснах водата. Исках да си измия лицето, но мивките не бяха в по-цветущо състояние, нямаше и хартиени кърпи, трябваше да се задоволя с онези скапани сешоари за ръце. Един от крановете все пак пускаше тънка струйка вода, волю-неволю пъхнах ръце под нея, после ги избърсах отпред в ризата си.

Отидох при автомата във входното фоайе и си купих кока-кола. Автоматът ми глътна долара и ми пусна кутийка газирана вода, но без рестото. А човек се надява, че поне тук, в полицейския участък, няма да го ограбят. Мина ми през ума да се оплача на дежурния сержант на пропуска, но после реших да отнеса случая в графа: „Не дърпай дявола за опашката!“. Долепих студената кутийка до челото си и изпъшках измъчено. Отворих газираната вода, изгълтах половината на един дъх и излязох на палещото следобедно слънце.

От другата страна на улицата ме чакаше Джон Дългуча.

Беше се облегнал на предния калник на нов-новеничък автомобил марка „Лексус“. Колата беше сребриста и лъщеше като петаче, току-що излязло от монетния двор. На задното стъкло се мъдреше надпис: „Мислете му, кучки!“. Много тежкарско, няма що! Джон Дългуча беше облечен в бял костюм и копринена риза в прасковен цвят с разкопчана яка. Сред гъстата гора на космите върху гърдите му се поклащаше сребърен кръст, дебел колкото палец.

Щом ме видя, се изправи и ме поздрави, като вдигна ръка. Спрях в горния край на стълбището пред полицейския участък и огледах улицата и в двете посоки. Мина ми през ума да се направя, че не съм го видял, и да тръгна в другата посока, но после реших, че все някога ще трябва да застана лице в лице с него и по-добре да не протакам. Пък и трябваше да се прибера някак, а в Лос Анджелис е истинско чудо да хванеш ей така на улицата такси.

— Здрасти, шефе! — рече ми той.

Ухили се, а когато се приближих, ми отвори вратата на колата, поклони се и ме покани да се кача. Не му отговорих, но се възползвах от поканата. Вътре още миришеше на новичко, а таблото бе като на космическа совалка. Джон Дългуча притича отпред и седна зад волана. Завъртя ключовете, двигателят замърка като охранено коте.

— Ефи и Силвър Лейк — рекох му. — Знаеш ли пътя?

— Бива ли такова нещо бе, човек! Нека първо те почерпя нещо.

— Не ми се пие с теб — отсякох аз. — Не искам да имам нищо общо с теб.

Джон Дългуча се вторачи в мен, ала продължи да кара. Опитах се да отклоня с очи погледа му, но пряко волята си все се извръщах към предното стъкло. Към нас се носеха големи стоманени предмети, ала Джон не извърна очи от мен.

— Хм! — рекох по едно време.

Той продължи да ме зяпа. Към нас шеметно се приближаваше спрял пощенски камион.

— Джон…

Резултат никакъв.

— Добре де — изкрещях, — ще пийнем нещо.

Той погледна напред и натисна с все сила спирачките. Колата закова на някаква си педя от задницата на камиона. Джон Дългуча даде на заден и го заобиколи, а шофьорът се подаде от прозореца и ни показа среден пръст.

— Ще обърнеш една бира и пак ще си на кеф — отбеляза Джон Дългуча.

Известно време мълчахме, после Джон натисна една от цифричките върху дигиталното устройство между предните седалки. Някаква лампичка примига два пъти и след броени секунди хевиметълът върху компактдиска ревна през тонколоните. Качеството на звука беше невероятно — по-добро, отколкото на уредбата вкъщи — само дето музиката я нямаше никаква. Май беше „Металика“, но един бог знае. Затърсих копчето за силата на звука, но такова нямаше.

— Не искаш ли да го понамалиш? — извиках колкото ми глас държи.

Джон Дългуча кимна и натисна едно копче върху таблото на устройството между седалките.

— Разгониха ли ти фамилията? — попита ме след малко.

Беше завил на изток към булевард Сънсет и общо взето се движеше към къщи.

— А ти какво очакваше, да ми я съберат ли?

Джон Дългуча се ухили. Тактуваше си заедно с музиката върху облечения в кожа волан.

— Слушам те, шефе. Всички сме били на тоя хал.

Натиснах същия бутон, който бе докоснал и Джон Дългуча, но музиката гръмна още по-силно, та стоварих пестник върху дистанционното и най-неочаквано уредбата млъкна.

— Какво правиш бе, човек! — възропта Джон Дългуча.

— Ще ти кажа аз на теб какво правя. Заради теб цял ден съм седял на металния стол в помещението за разпити и последното, от което имам нужда, е тъпата ти музика. Само това оставаше, да ме стегне и глава!

— Плащам ти! — отбеляза Джон Дългуча.

— И да ми плащаш, не е достатъчно за тези идиотщини. Не е достатъчно за гадните ти лъжи.

— Какви лъжи бе, човек?

— А, без тия! Драйфа ми се от твоите измишльотини. От всичките захаросани „Обичам я“, „Тя е моята надежда“, дето ми ги пробута завчера. Да не би над главата ми с огромни неонови букви да пише „смотаняк“? Я ми кажи, господин Шибан Сводников: сам ли й свети маслото или прати други! Що не си го натикаш отзад?

Джон Дългуча удари спирачките толкова рязко, че още преди предпазният колан да ме е дръпнал назад към седалката, си фраснах с все сила главата в предното стъкло. Отзад започнаха да натискат клаксоните, но колкото и да е невероятно, не ни удариха. Пипнах се по челото — по пръстите ми остана кръв.

— И аз съм един загубеняк! — казах.

— Не е лъжа! — съгласи се Джон Дългуча. Сграбчи ме отпред за ризата и ме дръпна към себе си. — Избий си го от главата, че съм я убил аз. Чу ли!

Вкопчих се в китката му, но той не охлаби хватката. Впих с все сила нокти в кожата му и накрая Джон изпищя и ме пусна. В очите ми се стичаше кръв, не смогвах да я изтривам. Джон изсумтя отвратено, после извади от джоба си копринена носна кърпа и ми я връчи. Притиснах я, свъсен от болката, до челото си, а Джон най-сетне реагира на оглушителните клаксони зад нас и отби встрани.

— Значи не си я убил ти — казах по едно време и обърнах кърпата откъм другата страна.

— Разбира се, че не.

— И какво? Значи е паднала сама в някоя месомелачка, така ли?

Джон Дългуча не отговори. Кръвта вече не течеше толкова силно, макар и да подозирах, че един-два шева ще ми дойдат добре. Извърнах очи към сводника и видях, че той гледа невиждащо през страничното стъкло.

— Кажи де! — подканих аз.

— Толкова ужасно ли е било? — попита той.

— Майната ти — изругах. — Не си ли я видял?

Той поклати глава.

— Не мога да поискам трупа. Ще предизвикам подозрения.

— Така си е! — съгласих се аз. — Само това ти липсваше.

— Разкажи ми! — примоли се Джон Дългуча.

Отпуснах глава върху облегалката, все така притиснал наквасената с кръв носна кърпа към челото си. Видях от вътрешната страна на предното стъкло мъничък червен въпросителен знак.

— Моля те! — настоя сводникът.

Пак го погледнах и видях, че се е втренчил в пода. Беше стиснал волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите му се белееха. Чак такъв ли актьор беше да му се не види!

— Направили са я на пихтия — поясних, без да свалям съсредоточен поглед от него. — Видях само снимката, но наистина гледката беше ужасна. Да си речеш, че някой я е изкормил с мистрия. Хвърлили са каквото е останало от нея в канавката.

Джон Дългуча затвори очи, но инак не се помръдна. Издиша шумно през носа. Стисна още по-силно волана, ръцете му се разтрепериха.

— Не е за вярване, но не са докоснали лицето — рекох и отново съжалих за думите си, от които ми стана неудобно.

Джон Дългуча продължи да седи със затворени очи, без да се помръдва. Не знаех какво да кажа. Някаква мексиканка дойде при колата и пъхна през прозореца пакетче фъстъци, но аз й махнах с окървавената носна кърпа да се разкара. Тя побърза да си тръгне.

— Не си я очистил ти — вметнах, приел неизбежното.

Не беше въпрос, но въпреки това Джон Дългуча поклати глава. Когато отвори очи, видях, че са пълни със сълзи.

— Сега я втасахме! — възкликнах аз. — Какво да се прави, такъв ми е късметът: трябва да утешавам вкиснат сводник.

И този път моментално съжалих за думите си, но Джон Дългуча сякаш изобщо не им обърна внимание.

— Трябва да ми помогнеш! — рече ми.

Въздъхнах.

— Слушай, Джон. Може би не си я убил ти. Може би дори не си знаел. Нямам представа. Знам обаче, че ме взе за бяла сова и ме излъга!

— Моля! — възкликна той и в очите му проблесна гняв. — Какво съм те излъгал?

— Я не ме баламосвай — почти прихнах аз. — Каза ми, че не е проститутка. Знаеш, че това си е опашата лъжа. Занимавах се със случая някакъв си половин ден, но той ми беше предостатъчен, за да науча, че е правела минети на съдържателя на някаква закусвалня колкото да се нахрани на аванта.

— Ах, задник такъв! — изкрещя Джон Дългуча и пак ме сграбчи за ризата.

Замахнах с лява ръка, фраснах го под носа и той бързичко ме пусна.

— Шибан маниак! — рекох му и понечих да сляза от колата.

— Чакай! Извинявай! Чакай де!

— Какво да чакам?

Джон Дългуча ме хвана лекичко за лакътя и ме притегли да се върна в автомобила.

— Моля те! — каза ми.

Отскубнах се от ръката му, но все пак седнах отново до него. Сводникът обаче мълчеше и аз пак му се ядосах.

— Губя тук ценна телесна течност…

— Аз такова… Не ти казах цялата истина — изпелтечи Джон Дългуча.

— Да де. Това е много различно от лъжата.

— Не съм те лъгал — знаеше си той своето. — Казах ти, че Джени не проституира, и честен кръст, мислех, че е така. Не знаех, че ходи да се предлага. Сега, колкото и да ми е неприятно, трябва да се примиря, но тогава не знаех.

Гледаше ме право в очите, но аз пак не бях много сигурен дали да му вярвам. Поне изглеждаше искрен.

— Каза ми, че била девствена.

— Беше девствена!

— Мале!

— Мислех, че е девствена. Тя ми го каза и… сигурно ми се е искало да й вярвам. И аз не знам. Може би съм знаел, че ми хвърля прах в очите, но пак ми се е искало да й вярвам. Да имам нещо хубаво в живота. Не ти ли се е случвало и на теб? Не ти ли се е случвало да искаш да вярваш в нещо?

Преглътнах притеснено.

— За мен това беше много важно. Поне така си мислех. Но сигурно съм знаел, че не е чак толкова хубаво, колкото изглежда.

— В какъв смисъл?

— Ами това, че Джени искаше да става актриса. Казах ти вече. Уредих й няколко дребни ролички. Някои си бяха съвсем редовни, но други, нали разбираш…

— В порнофилми ли?

— Почти. Тя нямаше нищо против и на мен ми мина през ума, че сигурно не е чак такава вода ненапита на каквато се прави.

— Защо тогава ми я описа такава светица?

— Защото си мислех, че не го ли направя, няма да се заемеш със случая.

— Че кой съм аз да му се не види! Да не би да съм папа Пий? Можеше да наемеш всеки друг.

Джон Дългуча явно вече се притесняваше.

— Чух хубави неща за теб. Държах да се заемеш точно ти. Джоуи Буркана наистина те харесва, та реших, че мога да разчитам на теб. Доказа го и днес, когато не ме издаде.

— Господи! — възкликнах аз — пак се сетих за колекцията на Буркана. — Жалко, че не всички клиенти са предани като теб. Та в какви сцени се е снимала твоята? С деца? С животни? Кажи де!

— Е, не. Не е имало чак такива изгъзици. Снимаше се в най-обикновени сцени. С доста добри качества. Режисьори бяха все хора от киношколите. Твърдеше се, че другите актьори дори са завършили Университета на Южна Калифорния.

— Другите ли? Да не е участвала в сцени с групов секс?

— Всичко си беше законно. За пазари в чужбина. Покрай тези снимки тя дори си уреди да участва в нормални филми.

— Дрън-дрън!

— Честна дума. За някаква японска киностудия. „Небесно псе“. Снимат и реклами. Онези кретени, японците, си умират за бели жени, понеже техните са плоски като дъски.

Покрай тази реплика ми се отщя да продължавам разговора — известно време мълчахме. От главата ми вече не течеше кръв, затова пък ме болеше непоносимо. Носната кърпа на Джон Дългуча бе наквасена с кръв, но сърце не ми даваше да я метна върху скъпото килимче на пода, та я стисках в ръка. Джон Дългуча явно чакаше да кажа нещо.

— Закарай ме вкъщи — рекох му.

— Зарязваш ли ме?

— А ти какво очакваше, Дългуч? Тя е мъртва. Ченгетата ще ти покажат снимките.

— Разбери кой я е убил — отсече сводникът.

Въздъхнах тежко и поклатих глава.

— Твърдиш, че си я обичал, и сигурно е така. Не ми е работа да определям кой кого е баламосвал. А да ти призная, пет пари не давам. Като начало изобщо не исках да се захващам с този случай, а сега, откакто ченгетата ме взеха на мушка, трябва да съм превъртял, че да се занимавам с теб. А дори и да не бяха ченгетата, разследванията на убийства не са моята стихия. Колкото и да е тъжно, се занимавам само с дребни нещица. Не че се гордея кой знае колко, задето си знам ограничените възможности.

— Ще се справиш — каза той някак подразнено.

— Не искам, Джон. Толкова ли не разбираш? Не го ли проумяваш?

Сводникът се погледна в огледалото за обратно виждане, после извърна очи към мен. Измери ме от темето чак до върховете на охлузените ми обувки. Пресегна се и отвори жабката. Извади бял плик и го пусна върху скута ми.

— Отвори го! — рече ми.

Начаса разбрах, че моментално трябва да сляза от колата и да се прибера по живо, по здраво вкъщи. Знаех като онази приятелка Пандора, че не бива да отварям плика и да поглеждам вътре.

Беше натъпкан със стотачки.

— Десет бона, мой човек — поясни Джон Дългуча. — Да се поопаричиш. Вземи ги. Ако не са достатъчно, ще ми кажеш, щом свършат.

Отворих с палец пачката банкноти. Някои бяха новички и шумоляха, други бяха овехтели и излинели от многото пипане. Изглеждаха не по-малко мръсни от всички пари, но аз печелех толкова за половин година къртовски бач. Погледнах Джон Дългуча, той обаче се бе извърнал предвидливо и зяпаше през страничния прозорец. Никога не взимайте пари от човек, който гледа в другата посока.

— Добре де, от мен да мине — склоних накрая.

Сега вече и аз бях продажник като всички дупедавци и курви по света.

Джон Дългуча пак се обърна към мен и кимна, сетне подкара и се вля в движението. Пресегна се да включи уредбата, но аз хванах ръката му на сантиметър-два от бутоните.

— Бог ми е свидетел, Дългуч! — казах му. — И аз не знам кой от двама ни е по-откачен.