Джей Ръсел
Небесни псета (17)

12.

Изръсих се в местната клиника с близо четиристотин долара да ми прегледат ребрата, да ми направят рентгенова снимка и да ми сложат превръзка. Ей на това му викат в нашата държава реформа в здравното обслужване. Докторката — индийка с крива захапка и име, което така и не успях да произнеса, потвърди, че имам счупено ребро и белият дроб не е разкъсан. Беше направо смаяна от синините ми. Но тъй като нямах рани от огнестрелно оръжие и платих в брой, тя не си направи труда да ми задава въпроси, освен чисто медицинските. Връчи ми рецепта за кодеин, който трябвало да взимам в продължение на два месеца, и ме отпрати да си вървя по живо по здраво. Това е то да живееш в Холивуд.

Докторката се погрижи добре и за ребрата ми. Пак ме боляха така, че ми идеше да вия на умряло, но установих, че с превръзката ми е много по-лесно да се движа. Е, не бях във форма да тренирам подводно гмуркане, но и здрав не бих тръгнал да го правя. Като отчетем, че ме бяха скъсали от бой, физически не се чувствах чак толкова зле. Е, сигурно за това има принос и рецептата, която начаса изпълних в една аптека, където лекарствата се продаваха с отстъпка.

Виж, душевно не можех да се похваля с такова завидно състояние.

Последните осемнайсет часа ми се бе струпало какво ли не. Във Васкес Рокс бях видял с очите си как убиват Шери колкото да заснемат някакъв пиклив филм. Вкъщи ми бяха разиграли малък Пърл Харбър и сякаш от дън земя бе изникнал моят загадъчен избавител. „Нощен приют“ бе опожарен, а Роза беше изчезнала. Изумен, установих, че съм по-разтревожен дали Роза е добре и къде се намира, отколкото от всичко останало.

Докато се връщах с колата от клиниката се опитах — безуспешно — да реша какво да правя. Отпърво си казах, че не бива да рискувам и да се прибирам вкъщи, но нямаше къде другаде да отида. Ако не друго, там бяха дрехите и парите ми и при всички положения трябваше да отскоча да ги взема. Пък и се съмнявах, че ще повторят нападението — най-малкото посред бял ден и след онова, което сполетя първата група нападатели.

Всъщност и аз не знаех какво точно ги е сполетяло, макар и да бях сигурен, че са мъртви — то оставаше да не са при този странен ъгъл, под който бе извит вратът на Къдрокоско.

Когато спрях пред къщи, всичко си изглеждаше, общо взето, нормално. Няколко минути седях в колата и оглеждах сградата, но всичко си беше както винаги, включително опърпаният брой на „Таймс“, запокитен, както винаги, в храстите пред входа. Слязох от автомобила и бутнах внимателно входната врата, като я оставих да се отвори навътре. Надзърнах във входа, после изскочих пак на улицата да си прибера вестника. После влязох вкъщи.

Изглеждаше чисто.

Огледах помещенията едно по едно — отне ми близо четирийсет секунди, колкото да задоволя напълно оправданата според мен параноя, макар че дори мен ме досмеша, когато коленичих да надзърна под кревата.

Нищо, освен валма прах и мръсни списания.

Намерих в хладилника самотна бутилка бира, чух жалния сиротен вопъл „изпий ме“ и аха да я отворя, но после я пренебрегнах заради голяма чаша портокалов сок и поредното хапче кодеин. Седнах в хола да помисля, нещо, което наистина трябваше да започна да правя по-честичко, но не ме свърташе на едно място, непоносимо ми беше да гледам всичката тая кръв по килима. Грабнах си вестника и като заобикалях старателно петната, отидох в кухнята и седнах на масата там.

Прегледах набързо първата страница, но в сутрешния брой нямаше, разбира се, нищо за пожара в „Нощен приют“. Пуснах радиото и го настроих на новинарската станция. Изслушах надлежно информацията за пътищата и синоптичната прогноза, както и спортните новини, дочаках следващата емисия, но и по нея не казаха и думица за „Нощен приют“ и когато отново започнаха да говорят за пътищата, щракнах копчето. Колкото и да ми беше неприятно, вдигнах телефона, набрах номера на шейсет и девети полицейски участък и поисках да ме свържат със Сид. Телефонистката никога не пита кой го търси, което си е добре. Не бях сигурен, че на Сид му се говори с мен.

Телефонът иззвъня шест пъти, докато накрая той отговори с:

— Тайтелбаум.

— Здравей, Сид! Обажда се Марти Бърнс.

Мъртвешко мълчание.

— Там ли си още?

— Не мога да реша — изсумтя той. — Убеди ме.

Поех си дълбоко въздух.

— „Нощен приют“ — рекох му.

Сега пък го чух него да въздъхва.

— Какво знаеш за приюта, Марти?

— Точно за това се обаждам — да питам теб.

— Този разговор нещо не ми харесва. Ама никак. Какво става тук? Защо си седнал да питаш за „Нощен приют“?

Не ми се щеше отново да го лъжа в очите, но още не бях готов и да бъда откровен. Особено пък по телефона.

— Роза Мендес добре ли е?

— Теб какво ти влиза в работата? — сопна се Сид. — Какво знаеш за цялата тази история?

— Слушай, Сид, сутринта минах с колата покрай „Нощен приют“…

— Какво си търсел там?

— Аз такова… — Не знаех какво да му кажа. — Търсех Роза.

— Защо? Какво общо имаш с нея? — подвикна той — беше все по-ядосан.

— Тя… тя ме нае — изпелтечих аз.

— Сега я втасахме! — изкрещя детективът. — Тук при нас шушукат как онази нощ те е зашлевила. Стражински още си умира от смях. А сега го била наела, моля ви се! За какво?

— Две проститутки — от нейните момичета, както ги нарича тя — са изчезнали. Според нея не е изключено да са се били сдушили с момичето на Джон Дългуча, онова, дето умря. Притесняваше се за тях, смяташе, че сигурно знам къде биха могли да бъдат.

— А ти знаеш ли?

— Сега това не е важно. Ако искаш, по-късно можем да се видим и да ти обясня какво знам, макар че не е много. — Лъжата, общо взето, мина лесно. Исках да разбера само дали Роза е добре.

Направо чувах как Сид мисли в другия край на линията и претегля какво да ми каже. Чух и как в кабинета някой му говори и реших от тона, че сигурно е Стражински, въпреки че не долавях какво точно му казва.

— Не знам — рече накрая Сид. — Не знам дали Роза е добре. Не успяхме да я открием.

— Но няма трупове, нали? — поинтересувах се аз.

— Не — отвърна Сид. — Разочарован ли си?

— И таз добра, не съм разочарован, разбира се — въздъхнах аз. — Имаш ли представа как е избухнал пожарът?

— Не. Но дори и да имах, надали щях да ти кажа, Марти. Този разговор не ми харесва. Искам да те видя. Веднага.

— Не мога, Сид. Най-малкото точно сега. Ще…

Застинах като попарен.

— Марти! Марти! Там ли си още?

Държах телефонната слушалка, но сякаш бях изгубил дар слово. Сид продължаваше да крещи името ми, съпроводено от все по-мръснишки обиди и закани, аз обаче се бях вторачил в един материал във вестника. Когато бях седнал, бях метнал вестника на масата така, че средната част се бе извадила. Хич и не го бях погледнал, сега обаче вниманието ми бе привлечено от заглавието „Агент открит осакатен“.

До материала имаше мъничка снимка на Мики Марвин, онзи палячо с пурата, на когото се бях натъкнал в седалището на „Усмихнатото хлапе“.

— Трябва да тръгвам — прошепнах в телефонната слушалка.

Най-малкото си мисля, че съм го казал. Затворих телефона, въпреки че Сид продължаваше да крещи името ми.

Самият материал беше под сгъвката и беше дълъг само две колонки. Някакъв бездомник намерил тялото на Марвин — подавало се от контейнер за боклук в Северен Холивуд. Репортерът замазваше фактите и намекваше, че трупът е бил подложен на „осакатяване от определено полов характер“. Както „Таймс“ никога не пропуска да напомни, това е семеен вестник.

Превод: Марвин е останал без оборудването си, но само не ме разбирайте погрешно, нямам предвид пурата.

Прочетох материалчето цели три пъти, не научих обаче кой знае колко. Марвин бе определен сбито като агент на таланти средна хубост, който си вади хляба по периферията на Индустрията. Накрая пишеше, че ченгетата не разполагали с никакви улики и нямали представа кой е извършил убийството.

Аз обаче можех да ги насоча към някои следи. Но с това мое разклатено здраве не знаех дали да го правя.

 

 

Накрая стоварих цялата вина върху „Таймс“. Дума да няма, ядосах се от статията за Мики Марвин, но онова, което направо ме вбеси, беше един материал в раздел „Календар“. Поредният подмазвачески портрет на Джак Рипън и най-новото му благотворително начинание, нещо от рода на дом за бездомните и крака за сакатите, та Рипън да прилича на човек. В материала нямаше нищо необичайно — рекламната машина на Холивуд ги бълва всеки божи ден със стотици и дупедавците, които списват раздел „Календар“ — стая, пълна с бърнести отрепки, на които им дай да лижат гъза на Индустрията — си вършат работата с весело раболепие. Чудо голямо, някакъв пълен със славословия материал на един от репортерите, откровен и чист, придружен от снимка, на която Рипън изглеждаше страхотно, точно както Гарбо или Дитрих по фотографиите, правени им от Уилям Даниълс. Всеки брой на вестника е тъпкан с такива драсканици и обикновено изобщо не им обръщам внимание. Те са си неразделна част от живота в нашия град.

Днес обаче не само им обърнах внимание.

Направо побеснях.

Може и да не знаех всички подробности от онова, което се разиграваше пред очите ми: отвличания, нападения, убийства, умишлени палежи — но бях наясно, че те са свързани с „Усмихнатото хлапе“. Не бе изключено Рипън да няма представа какво става — вероятно наистина не знаеше, това обаче не означаваше, че не носи отговорност. Изобщо не се съмнявах, че „Небесно псе“ е свързано с „Усмихнатото хлапе“, а бях видял как екипът на „Небесно псе“ най-хладнокръвно убива младо момиче колкото да заснеме няколко метра филм. Имах всички основания да предполагам, че пак от „Небесно псе“ са отвлекли и убили Джон Дългуча и неговото момиче, вероятно защото са знаели твърде много. Пак те явно бяха очистили и Мики Марвин, макар че това си бяха чисти догадки. Въпреки това не бе трудно да се направи връзка между тези събития и провалилото се нападение срещу мен и успешното опожаряване на „Нощен приют“. И изчезването на Роза.

Порових в гардероба в спалнята и открих в дъното костюма на „Армани“. Е, беше малко демоде и дъхтеше на прах и застояло, но инак не изглеждаше никак зле. Това бе една от последните реликви от доброто старо време, когато си бях живял като царче. Навремето, когато го бях купил, се бях изръсил за него с цял бон, но не помнех кога за последен път съм го обличал. Към него като две различни копчета за ръкавели вървяха трупаните през цялата ми кинокариера спомени — сладки и горчиви. Понякога, налегнеше ли ме тъга, вадех костюма от гардероба и галех плата. Да се разплаче човек!

От действията събличане и обличане като с нож в гърдите ме проряза остра болка, та глътнах още едно хапче кодеин. От него краката ми омекнаха, но си казах, че за онова, което съм намислил да правя, може би дори е добре да ми се мае главата. В кръста и ханша костюмът ми беше отеснял — или по-скоро аз се бях ширнал, но криво-ляво успях да се напъхам в него, без да пукна нито един шев. Нямах хубави обувки, които да прилягат на костюма, ала не изглеждах чак толкова зле и с охлузените мокасини с пискюлчета отпред.

Ако човек не обръщаше внимание на моравочерните цицини по лицето ми.

От кодеина бях замаян и не биваше да карам кола, но винаги съм смятал, че половината удоволствие от опиатите е в това да се държиш глупаво и безотговорно. Отпратих наперено по Мелроуз и минах на червено само веднъж. Докато завивах по Ла Синега, насмалко да бутна един пешеходец, но ако той имаше поне капчица достойнство, нямаше да се разхожда пеш из Лос Анджелис.

Наред с всичко останало Джак Рипън беше известен най-вече с две неща: най-напред с това, че е най-безмилостният, преуспял и мразен човек в Холивуд, и второ, че всеки божи ден обядва в един и същи ресторант — „Самиздат“.

„Самиздат“ е едно от няколкото свръхмодни, свръхскъпи заведения, притежавани и управлявани от семейство европейски боклуци — Клаус и Барби Коржибски. Те се кълнат, че това са си истинските им имена, и отказват да ги сменят. Най-малкото признават, че имената им са си… доста проблематични, особено като знаем, че в Индустрията преобладават евреите, затова и двамата се включват дейно в почти всяко благотворително еврейско начинание. При всички положения имената им като че не се отразяват зле на печалбите. От трите им заведения „Агитпроп“ в Санта Моника се слави, че има най-добрата кухня, а „Мао-Мао“ във Венис с това — че е най-скъп, затуй пък „Самиздат“ е прочут като ресторант, който на всяка цена трябва да се види до голяма степен заради Джак Рипън. Именно в „Самиздат“ той всяка година организира най-пищните и големи празненства след връчването на „Оскар“-ите. По обед разрешават на простолюдието да прави оборот на бара, ала само при положение че е облечено както подобава, но до маса могат да се докопат единствено знаменитостите. До ушите ми са стигали слухове, че Рипън всъщност финансира ресторанта, но принудителното му присъствие в него вероятно е само стойка. То просто допринася за имиджа, който му отърва.

Не си губих времето с пиколата на ресторанта в униформи, шити от „Версаче“ — само един лапнишаран може да си въобразява, че те ще тръгнат да се занимават с едно субару и ще го откарат на паркинга — затова свих в една от страничните улички и сам си паркирах колата. Ако отидех пеш в „Самиздат“, моментално щях да бъда дамгосан като безнадеждно изпаднал тип, но разчитах на костюма от „Армани“, с който да омая оберкелнера и да проникна в заведението. Пък после вече беше лесно, все някак щях да се оправя.

Издебнах кратък момент, когато оберкелнерът не дежуреше на входа, и се шмугнах в заведението. Профучах като фурия покрай гардероба и нахълтах в бара. Беше раничко за обяд, но въпреки това в бара нямаше къде игла да падне. Имах чувството, че съм проникнал през екрана и съм се озовал в някой лъскав филм. Посетителите на заведението сякаш бяха дошли от друго измерение, където не съществуват дънки, маратонки и работа, на която хората ходят през деня. В бара нямаше човек, който да изглеждаше на повече от трийсет години — освен аз, разбира се — който да имаше и една-едничка излишна гънка в кръста и чиито гащи да се очертаваха под роклята или панталоните. В сравнение с дрехите на другите мъже моят старичък костюм „Армани“ сякаш бе купен на разпродажба. И господата, и дамите бяха с мостове, по-бляскави и от Голдън Гейт в Сан Франциско, не помня да съм виждал някога и по-дълбоки деколтета, като изключим филмите на Ръс Майър. И всичко това за обяд!

При тази гледка ме обориха какви ли не спомени. От времето, когато и аз се вписвах в такива местенца, когато бях добре дошъл в тях и влезех ли, моментално се превръщах в център на вниманието. Когато всичките тези деколтета и зъбна металокерамика бяха насочени към мен.

Не усетих някой да гледа охлузените ми обуща. Доколкото изобщо ме забелязваха.

Промъкнах се през навалицата в дъното на бара, най-близо до ресторанта, та да държа под око сцената на основното действие. Още не бях видял коя от масите е на Рипън, когато барманът се прокашля, за да привлече вниманието ми.

— Да не сте сбъркали мястото, приятелю? — попита ме той.

Беше се втренчил в моравата синина под брадичката ми. Слава богу, нямаше как да ми види краката.

— Тук е Спейго, нали? — направих се аз на ударен.

На онзи това не му се стори особено забавно.

— Не се притеснявай — рекох му. — Аз съм личният треньор на Дани Девито.

— А, така ли? — рече барманът. Това вече го задоволи. — Имате ужасна цицина.

— Нараних се, докато играехме поло — кимнах аз.

Онзи съвсем се обърка.

— Ралф Лорън? — попита ме.

— Да — казах му. — Те с Дани тренират заедно. Мен ако питате, са си добичета.

Барманът кимна, като че ли това обясняваше всичко. Всъщност може би и го обясняваше в света на „Самиздат“, където сякаш гледаш отвъд огледалото.

— Какво да ви налея?

Сетих се, че от сутринта съм изгълтал цели четири хапа кодеин, и реших да ти поръчам минерална вода „Перие“ със зелен лимон.

— Бърбън с лед — рекох и оставих върху плота десетачка.

Барманът ми наля бърбъна и прибра десетачката. Не ми върна никакво ресто.

Пустите му спомени!

Въпреки че барът беше тесен и някак схлупен — така де, нали е за простолюдието! — „Самиздат“ беше огромен, сякаш в началото помещенията са били използвани за мебелен магазин или за летищен хангар. Остъкленият таван в ресторанта беше невероятно висок и създаваше впечатление за простор, засилвано от светлата, водниста цветова гама. Масите бяха големи, бяха малко и бяха разположени доста далеч една от друга, келнерите бяха високи, бяха много и приличаха на тевтонци. Главният готвач се бе прочул с новаторството си, смесвайки мексиканската и тайландската кухня. Чак ми се повдигаше, като си представех печения бамбук с костенурка, но при всички положения такива специалитети не ми бяха по джоба. Пък и напоследък „Самиздат“ бе толкова моден, че преспокойно можеха да сервират хрупкави говна, запечени с пикантни сополи.

Надвесих се над перилата, отделящи бара от ресторанта, но пак не видях Рипън. Заведението се беше напълнило за нула време и бе останала само една свободна маса. Беше на нисък подиум, осветен от две-три вградени в тавана лампи. От него цялото заведение се виждаше като на длан и масата не можеше да остане незабелязана от никое кътче в помещението. Сто на сто беше запазена за Рипън.

— Търсите ли някого?

Барманът се беше върнал и пак ме гледаше под око. Седнах на високия стол и му махнах да повтори поръчката. Онзи не се помръдна.

— Дани трябваше да е тук с Джак Рипън — поясних аз. — Знаеш ли кога точно идва да обядва?

Барманът ме изгледа така, сякаш го бях попитал знае ли какво на цвят е небето. Кръстоса ръце и издаде устни.

— Господин Рипън идва точно в дванайсет и десет.

— Виж ти! — възкликнах аз и стоварих длан върху плота. — А онзи гъз Дани Девито твърдеше, че идвал в единайсет и петдесет и пет! Човек на никого да няма вяра!

Барманът продължи да ме гледа кръвнишки, накрая обаче се умори и отиде да ми напълни чашата. В бездънния му нацистки джоб потъна поредната десетачка.

Точно когато големият часовник в „Самиздат“ — циферблатът представляваше снимка на Михаил Горбачов, а секундите биваха отброявани от моравото му рождено петно, което току мигаше — удари дванайсет и десет, в заведението тържествено влязоха Джак Рипън и антуражът му. Негово Изкормвачество беше съпровождан от две налети като бичета мутри с тъмни очила и вероятно бе човекът, облечен най̀ не по модата в заведението. Беше по най-обикновени памучни панталони в защитен цвят и червен пуловер с висока яка с емблемата на „Усмихнатото хлапе“, извезана там, където би трябвало да е крокодилчето. Изкормвача прехвърляше пътем някакви бумаги — нито веднъж не погледна към ресторанта и масата, която го чакаше. Точно като в град в Дивия запад по пладне, всички в помещението застинаха — някои, както бяха вдигнали вилиците с храната — и зяпнаха как Изкормвача върви към трона си. Той седна, без да сваля очи от бумагите, без дори да поглежда оберкелнера, който сложи чаша бистра течност в протегнатата му ръка.

Подобно на всички останали, и аз се бях прехласнал дотолкова по Изкормвача, че изобщо не обърнах внимание на свитата му, която вървеше зад него. Отляво седна невероятно красива млада жена, която помнех бегло от някой сериал, с гръб към мен пък се разположи някакъв мъж, чието лице не видях — всъщност май пропуснах да спомена и че сериалната сладурана беше облечена в бяла копринена блуза, под която не носеше сутиен. Цял орляк келнери начаса се разприпкаха и започнаха да им носят чинии, макар и никой от групата да не бе получил листа с менюто. Когато накрая вдигна глава, Рипън погледна право към мен, но както и би могло да се очаква, не ме позна, та отклони очи към ресторанта, но и той явно не му се стори достоен за вниманието му.

Въпреки че един от сервитьорите продължи да стои на пост край масата на Рипън, явно бе настанало затишие между различните ястия. Казах си — сега или никога! — гаврътнах бърбъна и се изправих.

— Къде е Дани?

— Какво? — попитах аз.

Барманът надничаше към масата на Рипън.

— Нали казахте, че с него ще е и Девито? Никога през живота си не съм го виждал този дребосък.

Треснах празната чаша върху плота.

— Брей, че келеш! — завайках се аз. — Ще го видя аз къде се пилее това джудже!

След тези думи излязох с гръм и трясък от бара и се насочих право към масата на Рипън. Вървях бързо и целенасочено, макар че, да ви призная, така и не бях измислил какво ще правя, щом стигна там. Разчитах на актьорските си импровизаторски умения от едно време. И на гнева си.

Макар че се бях вторачил в Рипън, който отново се бе зачел в бумагите, докато вървях устремно по пътеката между масите, забелязах и изражението върху лицата на другите постоянни посетители. Сигурен съм, че видях как неколцина зяпват с отворени уста, някъде зад мен се счупи чаша. Дори телохранителите като че ли бяха смаяни от моята дързост. Седяха на маса на равнището на останалите, точно под подиума на Рипън, и само ме изгледаха как минавам като хала покрай тях. Скочих двете крачки до масата и се надвесих над гърба на човека, който обядваше заедно с Рипън.

— Отдавна не съм те виждал, Джей Джей — рекох аз.

Усетих как мъжът под мен още малко и ще скочи от стола, видях и как сериалната хубавелка се задави с деликатесите, с които се тъпчеше, но Рипън само извърна бавно очи към мен. Ала още преди да ме е огледал като хората, пазвантите вече бяха наскачали и двамина ме сграбчиха за ръцете. Оберкелнерът дотърча с чупка в кръста, следван по петите от двама сервитьори. Приличаха на братя Маркс в „Обслужване по стаите“.

Рипън изглеждаше добре. Не, не е вярно: изглеждаше страхотно. Дори по-добре, отколкото по ретушираните снимки във вестниците. Силен загар, придобит единствено от слънчеви бани, а не от глезотии като солариумите. Широки гърди и мускулести ръце, нагънали ръкавите на блузата му и свидетелстващи, че той си има личен треньор, доста по-вещ в наставленията си, отколкото треньора на Дани Девито. Сини контактни лещи и ослепителнобели зъби, които явно бяха изкуствени, но затова пък си личеше от сто километра, че са достатъчно скъпи, за да изглеждат естествени.

И най-добре присадената коса, която някога съм виждал. Знаех, че е присадена само защото преди двайсетина години, откогато познавам Дж. Дж. Рипович, той вече бе започнал да плешивее. Но ако не си го познавал, никога няма да се досетиш. Пол Саймън ряпа да яде с неговата присадена коса.

Рипън само плъзна поглед по мен и ме отпрати, като размърда едва доловимо два пръста. Мутрите започнаха да ме побутват, оберкелнерът аха да отвори уста и да почне да прави мили очи, когато Рипън извърна рязко глава и пак се взря в мен.

— Я чакайте! — разпореди се той.

Всички застинаха. Аз също, макар че бях притиснат като в сандвич между бодигардовете и краката ми почти не опираха в пода.

— Мартин Бърнс — отбеляза Рипън и пак размърда пръсти.

Борчетата отново ме вдигнаха на подиума при масата. Оберкелнерът се видя в чудо — беше се объркал като пиле в кълчища.

— Как я караш, Джак? — насилих се аз да се усмихна.

— Божичко! — каза Рипън така, сякаш говореше на себе си. — Все едно съм се озовал в снимка със съучениците от прогимназията. Какво да се прави, град, белязан с тъга — поклати той глава. Махна на бодигардовете да се разкарат и ме покани с ръка да седна на празния стол. Оберкелнерът се спусна да го дръпне. — Това е Мартин Бърнс — представи ме Рипън на придружителите си. — Той е… беше… Всъщност, Мартин, не знам какъв си сега.

— Поредният посипан със звезден прах спомен — отвърнах аз и седнах.

Ухилих се и кимнах на младата жена, която ме оглеждаше като музеен експонат, после за пръв път се извърнах към втория мъж.

И аз се чудя как не паднах от стола!

Пред мен седеше продуцентът, когото бях видял на снимачната площадка във Васкес Рокс, човекът с паралиите японци, наблюдавали убийството. Не пролича да ме е познал, но ме огледа под вежди. Усетих как сърцето ми бие като обезумяло, но се постарах да не се издавам.

— Това е Карл Олдъс — представи го Рипън и го посочи. Помнех името от онова посещение в „Усмихнатото хлапе“. Олдъс кимна колкото да не е без хич. — Не се и съмнявам, че вече си познал Алекс Гилбърт.

Момичето ме озари с телевизионна усмивка, после изписа с устни огромно „О“ и въздъхна.

— Достатъчно топло ли е? — изписка и ме сграбчи за ръката. — Божичко, колко обичам вашия сериал! Толкова ретро е!

Изглеждаше съвсем искрено развълнувана и когато отново ме огря с усмивка, май се поизчервих като гимназист. Олдъс продължаваше да ме гледа кръвнишки, но Рипън също ми се усмихна радушно.

— Харесваш сериала, понеже е сниман преди четвърт век — поясни той на младата жена. Да ви призная, според мен тя изобщо нямаше представа кога е правен. Господи, какъв град! — На какво дължим това… това неочаквано удоволствие? — натърти Рипън и на думата „неочаквано“ стрелна с очи своите мутри.

Надуших как равнището на безработицата предстои да се увеличи.

Погледнах Олдъс и потреперих лекичко, спомнил си Шери. Сега вече продуцентът ме зяпаше с неприкрита враждебност и не щеш ли, проумях пределно ясно: той знае кой съм и е в дъното на нападението срещу мен. Извърнах се отново към Рипън, но не различих върху лицето му нищо друго, освен че е развеселен. Колко ли знаеше?

— Дошъл съм да поговорим по работа — рекох му. — За „Усмихнатото хлапе“.

— Виж ти! — сви рамене Рипън. — Вече се досещам. Но ти вече не си в Индустрията.

Това не беше въпрос. В начина, по който го изрече, се долавяше дори главната буква.

— В този град, каквото и да прави, човек никога не може да се откъсне от киното. Но ти го знаеш не по-зле от мен.

— Я чакай! Май съм чел нещо за теб, един от онези материали кой какъв е станал. Сега си охранител. Или беше нощен пазач?

— Частен детектив — поясних аз.

— Мале! — ахна Алекс. — Върхът!

— Браво на теб! Мъж на място! — похвали ме Рипън. — А къде са те разкрасили така? Докато си работел по някой случай ли?

Пипнах се по синината под брадичката.

— Да. Няма да им се давам толкова лесно, я!

— Какво искаш? — намеси се и Олдъс.

Нямаше да е зле да се поизкашля.

Реших, че е най-добре да хвана бика за рогата.

— Исках да поговорим за „Небесно псе“ — рекох.

Олдъс си пое шумно въздух и се ококори, но Рипън се представи добре. Дори не трепна.

— Интересно име. Така сигурно се казва твоят сценарий, нали?

Изчаках келнерът да остави върху масата чинията с цяла камара едри скариди с не лютив сос и да се отдалечи.

— Наистина интересно име — съгласих се. — Но не се опитвам да ти пробутам сценарий. Не се занимавам с такива глупости.

— Не думайте! — изписка сериалното девойче. — Ама вие сякаш не живеете в Лос Анджелис.

Нямах намерение да се занимавам с нея, но най-неочаквано думите й прозвучаха някак двусмислено. Когато отново се извърнах към Рипън, той помръдна деликатно вежди, сякаш ми казваше: „Какво да се прави, такъв е животът! Жени!“. Олдъс си играеше нервно с лъжицата.

— Всъщност — продължих аз и отпих от чашата шампанско, появила се като с вълшебна пръчица пред мен, — „Небесно псе“ е киностудия. Струва ми се, че понякога работи съвместно с „Усмихнатото хлапе“.

— Не ми се вярва — каза Рипън, — но днес „Усмихнатото хлапе“ е огромна компания. Не обръщам особено внимание на подробностите. — Нито за миг не извърна от мен очи, по лицето му не трепна и едно-едничко мускулче. — Ето Карл се занимава с всекидневните… проблеми. Знаеш ли какво е това… как му беше името?

— „Небесно псе“ — притекох му се аз на помощ. — Да го повторя ли още веднъж?

— Много красиво име — изчурулика момичето.

— Та знаем ли, Карл, какво е това „Небесно псе“?

— За пръв път чувам за него — изръмжа Олдъс.

И аз не знам как още не беше счупил лъжицата. Нямаше да е зле Клаус и Барби да се поохарчат за по-добри прибори.

— Ето на — рече Рипън. — Очевидно грешиш.

— Очевидно — съгласих се. Понечих да стана. — Е, все пак исках да поговоря с теб, преди да отида в полицията.

— Полицията ли? — ахна Рипън.

— Да. Във връзка със смъртта на един мъж — казва се Мики Марвин.

— Оооооо! — възкликна актрисата.

И аз не знам защо.

— Наистина се движиш във висшето общество — отбеляза Рипън. — Познаваме ли господин Марвин, Карл?

— Не е изключено да сме работили с него — изръмжа Олдъс.

— В такъв случай вероятно не е зле да го обсъдим по-задълбочено — каза Рипън.

— Дадено! От теб бирата, от мен — времето — съгласих се аз.

Тъкмо да седна отново, когато Рипън вдигна ръка.

— Не сега — отсече той.

Върху лицето му не бе останала и следа от развеселеност.

— Кога?

— Довечера — отвърна Рипън. — Ще снимаме в павилиона на „Сони“ в Кълвър Сити. Построен едва преди петнайсетина години, знаеш ли къде се намира?

— Все ще го намеря — отвърнах и преглътнах едва загатнатата обида, като се постарах, доколкото ми беше възможно, да се усмихна като Изкормвача.

— Ще оставим името ти на „Пропуски“. До десет часа ще приключим със снимките.

— Изгарям от нетърпение — рекох.

Усмихнах се на момичето, което ме измери с премрежени очи, и се опитах да не поглеждам Олдъс. Бях изминал някакви си пет-шест крачки по пътеката между масите, когато чух как Рипън подвиква подире ми:

— И да си купиш нови обувки, чу ли, Мартин! — Изкрещя го толкова силно, че го чуха всички. — Или поне ги лъсни тези.

Излязох, като се опитах да не обръщам внимание на гръмогласния смях.