Джей Ръсел
Небесни псета (19)

14.

— Не знам, Марти — рече Роза.

Очаквах по-лошо. Много по-лошо. Мислех си, че ще избухне, щом й кажа какво съм видял и направил. Когато й разправих за убийството на Шери, Роза изхлипа, но докато не млъкнах, тя продължи да седи на масата, без да проронва и дума. Предполагах, че в края пак ще скочи и ще ме халоса, както оная вечер в полицейския участък. Или просто ще стане и ще си тръгне. И ако го беше направила, нямаше да я виня. Така де, на нейно място и аз бих постъпил по същия начин. Но ето че Роза седеше, вторачена в ръцете си, и дори не помръдваше.

— Не знам — повтори още по-натъжена. После: — Значи предполагаш, че онези типове, които са те нападнали, са от „Усмихнатото хлапе“?

— Или от „Небесно псе“ — кимнах аз. — Ако изобщо има разлика.

— Но откъде си толкова сигурен? Нали твърдиш, че не са те видели на снимачната площадка във Васкес Рокс, когато… е, знаеш кога.

— Затова пък ме видя уродчето, макар че не ми се вярва именно то да е познало кой съм. А също и онези от охраната на входната врата, където спрях. Възможно е да са взели номера на колата. Като знаем какво правеха там, ще се учудя, ако не са го записали.

— Да де, но нали каза, че типовете, които са те пребили, са те причаквали у вас, когато си се прибрал? Не виждам как от „Усмихнатото хлапе“ са те издирили толкова бързо. За някакви си два часа? Или беше по-малко?

— Някъде там — отвърнах аз. — Не забравяй обаче, че няколко дни преди това обикалях и разпитвах. В седалището на киностудията в Бърбанк и в окръжния регистър. Знае ли човек как си бранят интересите? Щом Рипън стои зад фирмата, си имаме работа с много пари.

Роза поклати глава.

— Но дори всичко това да е така, как са направили връзката между теб и мен? И „Нощен приют“? Не съм споменавала на никого, че съм те помолила да потърсиш Шери и Сид. А ти?

— Аз също не съм казвал — съгласих се.

— Кой тогава е направил връзката? Разговаряли сме само онзи път в Калифорнийския университет.

— Да, но веднъж се отбих в „Нощен приют“ да взема снимките на Шери и Сид. Не е изключено някой да ме е следил. Особено пък ако в канцеларията на „Усмихнатото хлапе“ съм настъпил някого по мазола.

— Онзи ден си могъл да се отбиеш в приюта по най-различни причини. Например, за да видиш гаджето си. — При тези думи поруменях лекичко. Дори и да го забеляза, Роза прояви такт и не го направи на въпрос. — Или си се отбил да оставиш нещо, свързано с друг случай. Не виждам защо точно това ще смути някого дотолкова, че да опожари до основи сградата. Защо ще го прави?

— Може би, за да ти вземе страха. За всеки случай. Защото не е искал да рискува. Тези приятелчета явно не си поплюват.

— Нещо не се връзва — поклати пак глава Роза. — Не, връзката с моето фиаско с дрогата ми се вижда много по-логична. Направо се набива на очи. Докато връзката с теб е като изсмукана от пръстите. Каквито и чудовища да са онези в „Усмихнатото хлапе“.

Не знаех дали Роза наистина си вярва в онова, което казва, или просто предпочита да вярва в него. Не защото не искаше да стоварва вината върху мен, а защото ми се струваше, че ще понесе по-леко загубата на „Нощен приют“, ако успее някак да поеме сама отговорността за случилото се. Волю-неволю трябваше да призная, че в твърденията й има известна логика. Наистина бе постъпила ужасно тъпо, като се бе съгласила да пренесе дрогата. Но и аз бях готов да правя, да струвам, но да поема вината за всичко.

— А освен това и съм те наела — добави Роза.

— В какъв смисъл?

— Как в какъв? Наех те, помолих те, дори те изнудих да потърсиш Шери и Сид, след като те изчезнаха. Ти каза, че не ти се занимава повече с тази работа и тук има нещо гнило. И нямаше да се заемеш със случая, ако не бях настояла. Така че дори и да са подпалили приюта и да са те нападнали заради онова, което си видял да правят с Шери, вината пак е моя.

Роза наистина ме улесняваше. И когато нещата се обърнеха по този начин, винаги ми е било лесно да ги приема. Но този път ми беше кофти да го правя. И то с Роза.

— Мисля, че се съдиш твърде строго — рекох й. — И си прекалено снизходителна към мен. Аз обърках конците още в началото, когато взех парите на Джон Дългуча. И оплесках всичко, защото се заех с нещо, дето не е лъжица за моята уста. Заради мен дотук имаме най-малко три смърти.

— Наистина ли ще идеш довечера на срещата с Джак Рипън?

Бях избягвал да мисля за това, докато Роза не ме попита. Дума да няма, цялата тази работа ме плашеше, но и бях много ядосан. Именно гневът от всичко, което се бе случило във Васкес Рокс, от нападението в собствената ми къща ми беше вдъхнало безогледната дързост да ида в „Самиздат“ и да застана лице в лице с Рипън. Вбесих се още повече, докато гледах Роза в такова състояние: посърнала, смазана от угризения на съвестта.

— Нима си въобразяваш, че ще го надхитриш? — възкликна Роза.

Не искаше да ме обиди, но неверието в гласа й ме жегна. Не бях разглеждал нещата в такава светлина, а когато го направих, видях какво има предвид Роза.

— Изглежда малко вероятно, нали?

Тя явно долови обидата в гласа ми, защото започна да увърта.

— Не исках да кажа това.

— Не се притеснявай. Това си е голата истина.

— Не. Но… но нима наистина мислиш, че Джак Рипън ще се забърква в такава тъпотия? Срещала съм го веднъж.

— Виж ти!

— Не ми стана симпатичен — рече Роза.

— И защо така?

— Не ми беше симпатичен, но наистина ми направи страхотно впечатление. На пръв поглед прояви искрен интерес към „Нощен приют“, когато му разказах за него — беше на някакво голямо мероприятие на щатската организация на Демократическата партия — и спомена, че щял да направи дарение. Но когато отидох да видя дали ще получа парите, един от неговите хора ме направи за пет стотинки, затова не ми е симпатичен. Ала наистина може да ти грабне ума.

— Въпросът е: какво друго може да ти грабне?

— Просто не си представям тъкмо Рипън да се занимава с убийства, с порнография и филми, в които актьорите наистина биват убивани. Звучи ми… тъпо.

— И аз си помислих същото — отбелязах. — Но защо тогава се съгласи да се срещнем довечера? И защо се е сдушил с този негодник Олдъс?

— Не знам — отвърна Роза. — Но не ми се струва много умно да се срещаш сам с него.

— „Не ми се струва много умно“ е тайното ми индианско име. Една четвърт съм чист хекави. — Тя обаче не разбра шегата, личеше, че не гледа кабелна телевизия. — Пък и си имам ангел пазител.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че си имам човека, изнесъл онези задници, които ми се нахвърлиха.

— Това по килима наистина ли е кръв? — поинтересува се Роза и се извърна да погледне към хола. Кимнах и тя потрепери. — И не знаеш кой те е спасил?

— Нямам никаква представа — отговорих й аз. — Не знам и защо го е направил.

— Странно, много странно. Просто не виждам смисъл.

— Точно за това трябва да се срещна с Рипън — казах аз. — Длъжен съм ако не друго, то поне да се опитам да разбера какво знае. Инак как ще заспивам спокоен в собственото си легло?

Роза кимна и опря брадичка върху преплетените си пръсти. Известно време и двамата мълчахме и слушахме как капе чешмата: кап-кап-кап.

— Ще дойда с теб — отсече Роза след малко.

— Моля?

— И аз ще дойда довечера на срещата с Рипън.

— И дума да не става.

— Не ме интересува. Идвам и толкоз!

— Имаш си други проблеми.

— Накъде биеш? — попита тя.

— Трябва да се свържеш с ченгетата.

— Ами дрогата…

— Не е нужно да им разказваш за нея — рекох аз. — Но те те издирват. И то, защото се тревожат за теб, а не защото те подозират. Най-малкото Сид Тайтелбаум. Ако не се явиш, току-виж се усъмнили. И ще стане мътна и кървава.

— Но какво ще им кажа?

— Когато човек лъже, гледа да се придържа възможно най-много до истината — изрекох аз. Роза изсумтя. — Действа безотказно, честен кръст. Попитат ли те къде си била, ще кажеш — извън града. Продължат ли да задават въпроси, обясняваш, че си била по лична работа. Не те подозират в нищо и надали ще те притискат. А ако настояват, измисли нещо простичко. Нещо, което няма как да проверят. Например че ти се е искало да се махнеш оттук, да си проветриш главата, да си починеш. Нещо в стил „Калифорния“.

Тя се позамисли и след малко кимна.

— Ходила ли си там? В „Нощен приют“ де — попитах аз.

Роза прокара ръце по гърдите си и настръхна. Кимна и потрепери.

— Минах оттам с колата. Видях развалините. Говорих с две от момичетата, като внимавах да не ни забележат. Колкото да се уверя, че всички са здрави и невредими.

— По дяволите! Значи ченгетата знаят, че си се върнала.

Роза поклати глава.

— Предупредих момичетата да не споменават, че са ме виждали. Ченгетата надали са ме надушили.

— А, не бъди толкова сигурна — въздъхнах аз. — По-добре още сега се обади на Сид. Онези от отдел „Умишлени палежи“ вероятно също ще искат да си поприказват с теб. — Тя кимна отново. — Споменах му, че работя за теб. Чу ли, да знаеш!

— Добре.

— Ако те пита нещо, кажи му истината. Че си ме помолила да издиря изчезналите момичета. Но не споменавай и дума за другото. Особено пък за Рипън.

— Знам, Марти. Не съм толкова загубена.

— Не съм казвал, че си загубена. Но си разстроена. Точно в такова състояние говорим без да се замисляме. Нямам представа какво става, но още не съм готов да съобщя на ченгетата. Дори на Сид. Ако не друго, първо трябва да поговоря с Рипън.

— Ами Шери? — прошепна Роза.

— Какво Шери?

— Дали… дали да не кажем на някого? Какво са й направили? На ченгетата? На някой друг? Какво ще правим?

Поех си дълбоко въздух и го издишах бавно.

— Ще си мълчим. Поне на първо време.

— Според мен не е редно.

— И според мен.

— Тази работа не ми харесва.

— Знам.

Роза ме погледна право в очите — изведнъж застана нащрек, изглеждаше ядосана.

— И довечера идвам с теб при Рипън.

Издържах възможно най-дълго на погледа й.

— Ще видим — рекох накрая.

 

 

Роза се обади по телефона на Сид, който се израдвал много и й казал да идела при ченгетата, за да дадяла показания за пожара. Чух я как му дава своята съкратена версия на случилото се. Говореше с лекота, уверено, нито веднъж не се запъна. Поне на мен разказът й ми прозвуча повече от убедително. После ме помоли да я придружа до участъка, но колкото и да ми се искаше да ида с нея, да я подкрепям и да я държа за ръката, казах, че не е много разумно да го правим. Роза кимна, макар и да изглеждаше малко разочарована. Колкото и извратено да звучи, от това ми поолекна.

Разбрахме се да се срещнем по-късно същия ден. Роза си беше наумила да се види с Рипън и макар аз да не знаех дали искам да я водя с мен, бях повече от щастлив, че се отваря случай да прекарам още малко време с нея. Това отчасти се дължеше на загриженост — само това оставаше, Роза да се превърне в поредния труп, който да ми тежи на съвестта — но в значително по-голяма степен се обясняваше с безспорния начин, по който тя от обект на бляновете и фантазиите ми се превръщаше в субект на обич. Ако „Нощен приют“ беше опожарен заради онова, което съм видял, исках да държа Роза възможно най-близо до себе си. И дори още по-близо.

След като тя си тръгна, легнах да подремна. Най-малкото да се опитам. По едно време съм се унесъл, но бях прекалено изнервен, за да заспя дълбоко. Косата ми настръхваше и при най-малкото поскърцване в къщата, при шума на всяка минаваща по улицата кола. Имах чувството, че непрекъснато трябва да съм нащрек, за да не бъда изненадан от някой нападател. След час, час и нещо се отказах от опитите да спя.

Реших да поразтребя в хола. Като теглим чертата, не беше чак толкова разхвърляно, ако не се брои кръвта. Гледах да не стъпвам върху нея — върнах книгите по лавиците, извадих счупените стъкла от рамката на картината, лъснах стария „Златен глобус“. Накрая вече нямах какво да правя. Скрих кръвта по канапето, като обърнах възглавницата откъм опакото. Отдолу дори намерих петдесет цента. Виж, с килима нямаше управия. Опитах се да изтъркам с мокър парцал кръвта, но тя само се размаза още повече. Намерих в сервизното помещение някакъв препарат за лекета, той обаче само смени цвета на петното. Накрая грабнах старото килимче от спалнята и го метнах върху кръвта. Не вървеше с килима и стените, но карай, нали скри петното! Пък и не чаках посещение от списание „Красив дом“.

Едва ли бе най-уместното да го правя, ала онази малка стара бутилчица бира в хладилника ме зовеше като песента на сирена. Ако не се броят онези гадости в „Самиздат“, още от сутринта не бях слагал и залък в уста и усетих, че съм гладен. Извадих от шкафчето пакетче солети за мезе към бирата. Намерих в хладилника дори шоколадова вафла — за десерт. Ей на това му се вика живот.

После тръгнах да обикалям из къщата — обмислях положението и се опитвах да не мисля за Роза. Много ми се иска да ви кажа, че съм получил прозрение или поне че ме е осенила блестяща идея. Но трийсетте минути кръжене и притеснения не се увенчаха с нищо друго, освен с това, че се почувствах малко по-уморен и много по-объркан. Единственото решение, което взех, бе да звънна на Дъг Хюс във „Варайъти“ и да видя какво е открил — ако изобщо беше открил нещо — за сделката с „Рипън Ентъртейнмънт“.

Обадих му се в редакцията, но него го нямаше. Оставих съобщение и ето че след десетина минути той ме потърси.

— Ти какво, пак се връщаш във висшето общество ли? — рече ми той вместо поздрав.

— Не те разбирам — отвърнах му.

— Обядвал си в „Самиздат“ с Джак Рипън? И си мълчиш, а Марти? А уж се разбрахме да ме държиш в течение.

— Божичко! В този град нищо не остава скрито-покрито, разчува се за броени часове! Откъде разбра?

— И още питаш, Марти! В работно време имаме нещо като дежурен в „Самиздат“. „Рипортър“ също. А „Ентъртейнмънт Тунайт“ държат изключителните права върху охранителните камери. Я кажи сега, Изкормвача наистина ли смята да прави нова версия на „Солникови и Пиперкови“?

— Моля?

— Доколкото разбрах, ти и Ив Плъмб ще изпълнявате ролите на Солникови, а на Маколи Кълкин почти със сигурност ще му бъде възложена твоята роля от едно време, стига да се споразумеят с „Фокс“.

— Кой ти каза?

— Целият град шушука само за това, Марти. Хайде, не се прави на много потаен. И хората на Рипън не говорят за нищо друго. Очаква се един от кабелните канали да оповести, че от следващия месец ще излъчва два пъти на ден стария сериал.

Не можех да повярвам на ушите си. Защо ли рекламната машина на Рипън бълваше такива врели-некипели?

— Слушай, Дъг: искаш клюка ли? Това, дето ми го говориш, са пълни дивотии. Дори не съм обядвал с Рипън, само… карай, това не е интересно. Нямам представа за какъв филм ми говориш. Кой, дето не е превъртял, ще седне да плаща, за да гледа „Солникови и Пиперкови“ на филм?

— Да ти призная, мой човек, и аз казах същото, когато навремето „Парамаунт“ оповести, че ще снима първото „Семейство Адамс“.

— Няма никакъв филм, Дъг. Можеш да ме цитираш.

— Колко ще ти платят? — попита той. — Само не им се прави на интересен, Марти. Не си в първа младост. Рипън няма да му мисли много-много и ще си намери друг, ако седнеш да си придаваш важности. Все пак само сте обядвали, нали така?

— Аз не съм… Дъглас. Откри ли нещо за „Усмихнатото хлапе“? И за сделката с „Йошитоши“?

Той се засмя.

— Мен ли питаш? Нали току-що си обядвал с Джак Изкормвача?

— Значи отговорът е „не“, така ли?

Хюс се прокашля.

— Добре де, ще ти кажа. „Усмихнатото хлапе“ влиза в сделката с „Йошитоши“, но Рипън сключва с компанията майка договор като независим продуцент. Явно има анекс към договора за откупуването на „Рипън Ентъртейнмънт“.

— Но защо ще си усложняват живота? Не ми ли каза, че вече са получили и Рипън?

— Вероятно е някаква хитрост, за да избегнат данъците. Правят го, за да спестят пари. Въпрос на счетоводство, нали знаеш. Предполагам, че договорите за сделката са дебели колкото телефонен указател.

— Нещо друго? — поинтересувах се аз.

— Имаш предвид „Небесно псе“ ли? — заяде се Дъг.

И аз не знам как не изтървах телефонната слушалка.

— Какво научи? — прошепнах.

— Но да си остане между нас, чу ли? — каза журналистът. — Седни, за да не паднеш, Марти. Доколкото разбрах, „Небесно псе“ е първият голям проект на „Усмихнатото хлапе“ вече под шапката на „Йошитоши“.

— Какво, нима „Небесно псе“ е филм?

— Май така излиза. Всички се спотайват, казват само, че ще е нещо като „Отнесени от вихъра“, „Джурасик парк“ и „Форест Гъмп“, взети заедно.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Значи Г-Р-Ъ-Н-Ц-И. Изкормвача иска всички в града да знаят, че макар и да се е продал на жълтурковците, пак той командва парада тук. И ще го направи с този филм. Макар че никой не можа да ми обясни какво означава това шантаво заглавие.

— Майната му — изпелтечих аз.

— Какво каза?

— Нищо, Дъг. Слушай, благодаря ти за информацията.

— Виж какво, не ми се прави на голямата работа. Кога ще ми кажеш колко ще получиш от този задник?

— Аз такова… ще те потърся.

Хюс още ме заливаше с въпроси, когато затворих телефона. Това, дето ми го беше казал, нещо не ми харесваше. Рипън бе направил всичко възможно да прикрие следите си. Слухът за „Солникови и Пиперкови“ щеше да обясни защо сме се срещнали в „Самиздат“. След два дни никой нямаше да помни за него — просто поредният грандиозен проект, останал само на хартия.

„Небесно псе“ явно също служеше за прикритие. Беше име, което веднага запомняш, а Рипън имаше нужда от отговори, ако някой тръгнеше да подпитва за „Небесно псе“. Не можеше да рискува аз да го спомена пред някого и този някой да го свърже с него. Бях готов да заложа оскъдните си парици, че никъде не пише черно на бяло за връзката между „Небесно псе“ и „Усмихнатото хлапе“. Ако случайно се разчуеше за филма, в който наистина убиват една от актрисите, Рипън си имаше готов отговор: виж ти, какво странно съвпадение, но ние снимаме филм със същото заглавие. Изобщо не съм чувал за подозрителна киностудия със същото име. Сега ще сме принудени да сменим заглавието на филма!

Отново седнах да си блъскам главата какво ли е това „Небесно псе“.