Джей Ръсел
Небесни псета (29)

23.

Първото, което видях, бе четинестото лице на Сид Тайтелбаум, надвесено над мен.

— Знам, че това не е раят — изграчих аз.

— Възможно най-хубавата стая в болница „Седарс“ — рече ми той.

— Бре, бре, бре! — зацъках аз. — И кой плаща?

— Ти не бери грижа за това. Сметките са покрити.

— Ей — намеси се по-тих глас, — често ли идваш тук?

Примигнах един-два пъти и накрая видях като през мъгла Роза, която стоеше в долния край на леглото. Опитах се да вдигна глава, установих, че боли, после разбрах, че вратът ми е в гипс.

— Добре ли съм? — поинтересувах се и се помъчих да се видя.

От ръката ми излизаше нагъната като змийче тръба, друга водеше под завивките по посока на чатала ми.

— Не знам — усмихна се Роза. Дойде при мен и ме хвана за ръката. — Как се чувстваш? Помниш ли нещо?

Докато изричаше думите „помниш ли“, стисна с все сила ръката ми. Схванах тънкия намек.

— Е, не съвсем. Откога съм тук?

— От около осемнайсет часа. Наложи се да ти направят малка операцийка на хълбока. Където са те наръгали.

— Не помня — рекох, вторачен в очите й. Тя ми кимна и ме потупа по ръката. — Още съм замаян.

— То оставаше да не си — намеси се Сид. — Имал си доста тежка нощ. Всъщност седмица, доколкото разбрах от Роза.

— Да бе — потвърдих аз.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

— Сигурна съм, че ще си спомниш всичко — каза Роза. — Как си ме спасил от ония типове от якуза, които ме отвлякоха, и как си помогнал да изобличим Джак Рипън и неговите филми, при снимките на които се извършват истински убийства.

— Помогнал съм какво? — изкрещях аз.

— Абе тегли им една майна — рече Сид. Погледна ме доста угрижено. — Дали да не повикаме лекар?

— Би ли отишъл ти, Сид? — рече Роза.

Изчака го да излезе от стаята.

— Тя е дълга и широка — подхвана Роза. — Но засега по-добре се прави на ударен. Просто „помни“, че си съдействал на японската полиция да разкрие връзката между „Небесно псе“ и „Усмихнатото хлапе“, и когато си се докопал до онези типове, те са ме отвлекли.

— Японската полиция ли? Какви ги…

Точно в този момент Сид се върна с един от лекарите. Детективът и Роза излязоха да почакат в коридора, докато лекарят ме преглеждаше и ми обясняваше накратко какво е състоянието ми. Най-сериозна била раната в хълбока ми. Бил пострадал и бъбрекът, но съм щял да се възстановя. Инак съм имал само леки драскотини и ожулвания. Щели да ме изпишат след три-четири дни.

Роза се върна сама, но преди да съм успял да я питам нещо, Сид надзърна от коридора.

— Ще приемеш ли още двама посетители? — попита той.

Погледнах Роза, тя кимна.

— Ама разбира се — казах аз, — тъкмо ще е по-весело.

Сид влезе, следван от двама японци. Сториха ми се някак познати.

— Добър ден, Мартин сан — подхвана по-възрастният.

Двамата се поклониха лекичко.

— Хм — изпелтечих аз.

— Сигурно позна, Марти, инспектор Йоримицу и детектив Бенкай — притече ми се на помощ Роза.

— Инспектор кой?…

— Радвам се, че ви виждам по-добре — поде Йоримицу.

Беше обръснат до блясък, косата му бе подстригана късо. Бенкай също се бе обръснал, макар че върху бузата му се мъдреше голямо парче марля, а ръката му висеше на превръзка. И двамата бяха в строги сиви костюми и вратовръзки и си умираха от притеснение.

— Да — казах и едвам се сдържах да не се засмея. — А вие, детективе, как сте?

— Не мога да се оплача — отвърна Бенкай и се усмихна.

— Днес следобед се връщаме във Фукуока — поясни Йоримицу, — но първо искахме да се сбогуваме и да ви благодарим за съдействието по случая „Рипън“. Помощта ви се оказа неоценима. Жалко само, че заради нас получихте такава сериозна рана.

— Винаги на вашите услуги. — Точно в този момент изведнъж ми светна какво се е разиграло в басейна. — Рипън…

— Мъртъв е — намеси се Сид. — Лекето му с леке! Представяш ли си: беше фрашкан с пари и пак го влечаха далаверите. И то не с кого да е, а с японската мафия, моля ти се! Получи каквото си заслужаваше. Благодарение на Йоримицу.

— Йоримицу ли?

— За жалост се наложи да го застрелям.

— Да застреляш? Рипън?

— Във вилата на Рипън — вметна Сид. — Бам, и готово!

— Без майтап?

— Добре ли си, Марти? Виждаш ми се замаян.

— Според мен му дойде много, още не се е окопитил — намеси се и Роза. Да е жива и здрава! — Мисля, че трябва да си почине.

— Разбира се, госпожице Мендес, права сте — отвърна Йоримицу. — Ей сега си тръгваме.

— Надявах се да си побъбрим още — казах аз. — Изживяхме заедно такива… такива интересни мигове.

— Уви, това ще почака. Но съм сигурен, че в бъдеще пак ще ни се отвори случай да си поговорим.

— Ще чакам.

Йоримицу се поклони на всички поред и излезе от стаята, следван по петите от Бенкай. Някак не го възприемах без меча, но докато вървеше към вратата, той ми показа с палец, че всичко е наред.

Останах с впечатлението, че Сид иска да поговорим още малко; вероятно имаше куп въпроси без отговори — за него не знам, но аз определено исках да попитам някои неща, ала Роза му показа с ръка да си тръгва. Самата тя бе отпратена от медицинската сестра, която сложи нещо приказно и силно в системата.

След броени секунди вече къртех.

 

 

Наистина си имаше много въпроси, които чакаха своя отговор, да не говорим пък за официалните показания, които трябваше да давам в полицейското управление на Лос Анджелис, на Санта Барбара и Сан Бернардино. За късмет ние двамата с Роза разполагахме с достатъчно време в болницата, за да порепетираме и да уточним всичко до най-малките подробности. Освен това си бях и нещо като герой, та ченгетата — дори онези типове от Сан Бърду, които се опитаха да ме окошарят заради убийството на Сид — проявиха разбиране.

Всъщност не друг, а Йоримицу измисли нашата съшита с бели конци версия, но тъй като ние до един я повтаряхме като курдисани, всички се хванаха на въдицата. Разправяхме, че Рипън е създал „Небесно псе“, за да снима порнофилми и филми, където актьорите наистина са убивани, и да ги продава на паралиите в Далечния изток. Така се е сдушил с ония непрокопсаници от якуза, които всъщност дърпали конците в „Йошитоши“, и чрез тях си въртял далаверите за милиони. Аз съм ги разкрил покрай Джон Дългуча и после покрай Роза, които се тревожели за момичетата, убити по време на снимките на въпросните филми. Докато съм разследвал „Небесно псе“ съм се запознал с Йоримицу от полицията в Кюшу, който без излишен шум разследвал тук същия случай. Устроили са ми засада и са ми лепнали убийството на Сид, а после Йоримицу ме е измъкнал от лапите на ченгетата в Сан Бърду. След като съм се натъкнал на доказателства срещу Рипън, Роза била отвлечена, за да ме изнудват с нея, но ние двамата с Йоримицу сме я освободили и сме очистили Рипън, а заедно с него и типовете, окопали се във вилата му в Санта Барбара. Изобличили сме хората на якуза, осуетили сме сделката между „Усмихнатото хлапе“ и „Йошитоши“ и това е довело до избухването на страхотен скандал в Япония, хвърлящ сянка и върху „Йошитоши“. Дори се мълвяло, че не е изключено да падне и правителството. По време на схватката във владенията на Рипън са ме ранили и така съм се озовал в болницата. Просто и ясно.

Разбрахте ли сега?

Ченгетата обаче не се хванаха толкова лесно. Онези хубостници от Сан Бърду вдигаха пара най-вече заради нападението в стил „камикадзе“ срещу двама от техните хора. Йоримицу обаче изтъкна, че не сме имали друг избор, ако сме искали да освободим Роза. Попитаха и мен за това — само свих рамене и повторих същото, както и Йоримицу. Той предостави неоспорими доказателства, че Рипън е свързан с „Небесно псе“ и якуза, така че накрая всички останаха доволни. В общи линии.

— Ами всички онези трупове във вилата на Рипън? — попитах Роза, когато останахме сами. — Бесовете и горьо-до, и какуре?

— Не се безпокой. Какуре избиха до крак горьо-до и изнесоха труповете. Изгориха бесовете в пожара, избухнал във вилата на Рипън.

— Виж ти, да се не начуди човек! — възкликнах аз. Роза беше съгласна с мен. — Но пак не е толкова странно, както това, че ти стреляше с картечница.

— Бенкай свърши мръсната работа — изчерви се тя.

— Но къде си се научила да стреляш така? Ако опрат до мен, дори няма да знам как се маха предпазителят.

— Ако работиш по улиците на Лос Анджелис, научаваш какво ли не — обясни Роза. — Трябва да ме видиш някой път с бръснач или белезници.

Чак дотам не се стигна.

Иска ли питане, около историята се вдигна страхотна шумотевица. Смъртта на Рипън разтърси града досущ земетресение от седма и половина степен по Рихтер. Бях на сигурно в болничната стая — между другото полицаите от Фукуока се измъкнаха по терлици — но когато ме изписаха, онези добичета от медиите вече ме причакваха. В болницата им се изплъзнах, ала щом се опитах да се прибера вкъщи се оказа, че съм под обсада. Влязох в апартамента колкото да си взема някоя и друга дрешка и парите на Джон Дългуча от хладилника. После двамата с Роза пренесохме нелегално мангизите през границата и си отживяхме в един мексикански курорт на морето. Наливахме се с долнопробна бира, тъпчехме се с лютиви манджи и се чукахме до припадък върху мръсния пясък.

След три дни медиите ни надушиха и довтасаха.

Щом се прибрах, намерих вкъщи цяла камара телеграми и съобщения. В половината се изказваха най-искрени благодарности, че с моя помощ Рипън е предал богу дух, другата половина съдържаха предложения за роли. По едно време вече си мислех, че едва ли не всички искат да получат правата върху моята автобиография: кабелните и ефирните телевизии, дори (голям майтап!) „Усмихнатото хлапе“. Цифровите изражения на сумите бяха зашеметяващи. Една от кабелните телевизии бе започнала да върти по три пъти на ден „Солникови и Пиперкови“, видеокасетите със сериала се грабеха като топъл хляб.

Както личеше, публиката все не можеше да ми се насити.

Накрая дадох интервю единствено на Дъг Хюс от „Варайъти“. Имах и по-добри предложения, но си рекох, че съм му длъжник. Той успя да продаде дори онова старо интервю, което беше взел за книгата си. А издателство „Рандъм Хаус“ грабна ръкописа и плати за него луди пари.

Имах предложения от всички големи агенции, но накрая отказах на всички до една. Звъннах на Кендъл Арло от гилдията на киноактьорите и я попитах не иска ли тя да се занимава с предложенията. Отпърво момичето не можеше да повярва на ушите си, но после се запали. Сега-засега съм единственият й клиент, но петнайсет на сто от мен — най-малкото в момента — е повече, отколкото тя печелеше в Гилдията. И да знаете каква е оправна — пазари се като дърта циганка.

След големи душевни мъки реших отново да се впусна в Индустрията. Понякога дори не ми се вярва, но напоследък се нагледах на неща, които никак не са за вярване. Знам, зарекъл съм се никога повече да не играя в киното, сега обаче се чувствам нов човек. Сега вече възприемам света по съвсем различен начин, той ми се струва изпълнен с много повече чудеса. Макар и да разбрах, че има много по-големи ужасии от онова, от което съм се страхувал някога, ми беше показано, че съществуват и приказни неща, за каквито дори не съм дръзвал и да мечтая. Чувствам се по-силен, по-смел, зареден с нова енергия.

Дявол го взел, дали пък у мен не е останало нещичко от Шоки! Всъщност сигурен съм, че е останало. Но понякога се питам дали не съжалява за онази пастърма в мексиканската кръчма.

Срещаме се с Роза, но не съм сигурен за съвместното ни бъдеще. Тя строи нов „Нощен приют“: по-голям и по-хубав, разбира се, и пак води своите благородни битки. Знам, винаги ще я обичам, но имаме и черни общи спомени, които понякога застават между нас. Вероятно трябва да поизчакаме, за да видим как ще се развият нещата.

Завчера благодарение на Кендъл Арло подписах с „Фокс“ договор за нов сериал. Разказва се, естествено, за частен детектив, та ще играя сам себе си: поредния детектив непукист, който обикаля из гадните улици на Лос Анджелис. Освен другото съм и изпълнителен продуцент, което не значи абсолютно нищо, освен че ще прибера още малко пари за оказаната чест. Защо пък не!

Онези във „Фокс“ залагат много на сериала и защо да си кривя душата — моите очаквания са не по-малки. Вълнувам се като гимназист.

Тъкмо подписахме договорите и ето че онези хубостници от отдел „Връзки с обществеността“ ме спипаха — да сме си поприказвали. Трябвало и аз да допринеса с нещичко за лансирането на новия сезон. Моят сериал беше гвоздеят в предстоящия сезон и рекламаджиите искаха да завъртят всичко около него. Виждах, че се притесняват, и когато видях какво са избрали за лайтмотив на рекламната кампания, разбрах защо. В началото се вкиснах, после обаче ми се стори остроумно и им казах, че става. Следващата седмица започваме снимките на рекламните клипове.

В тях ще бъдат включени кадри от всички нови сериали. Та стигнахме и до моя „принос“: ще стоя на някакъв плаж в Малибу, прегърнал две сладурани по бикини, и ще гледам с многозначителен поглед в стоманените очи. Камерата ще ме даде в едър план и аз ще задам въпроса, който моите заклети поклонници очакват толкова отдавна да чуят отново:

— Достатъчно топло ли е?