Лидия Чуковска
София Петровна (9)

9.

Веднага трябваше да се изтича някъде и да се обясни чудовищното недоразумение. Трябваше на минутата да се замине за Свердловск и да се вдигнат на крака адвокати, прокурори, съдии, следователи. София Петровна навлече палтото, сложи шапката, нахлузи ботинките и измъкна от кутията пари. Да не забрави паспорта. А сега на гарата — за билет.

Но Алик, като обърса лицето си с шала, каза, че според него няма абсолютно никакъв смисъл да се пътува до Свердловск. Като кореняк-ленинградец, живеещ отскоро в Свердловск, най-вероятно ще откарат Коля в Ленинград. Не е ли по-добре пътуването до Свердловск да се отложи? Ами ако се разминат? София Петровна свали палтото, хвърли на масата паспорта и парите.

— А ключовете? Да не сте ги забравили там? — извика тя и пристъпи към Алик. — Оставихте ли ключовете на някого?

— Ключове ли? Какви ключове? — слиса се Алик.

— Боже, как не съобразявате! — произнесе София Петровна и внезапно заплака високо, на глас. Наташа се втурна и я прегърна. — Ами ключа… от стаята… във вашето, как беше… общежитие…

Те не разбираха и я гледаха с безпомощни очи. Какви глупаци! А гърлото на София Петровна се стягаше и тя не можеше да продума. Наташа наля чаша вода и й я подаде. — Но той… него… — мълвеше София Петровна, като отблъсна чашата — него нали… вече, сигурно… са го пуснали… като са видели, че не е той… пуснали са го и… той се е върнал у дома, а вас ви няма… и ключа го няма… Сега, навярно, ще дойде телеграма от него.

Както си беше с ботинките София Петровна се повали на кревата. Тя плачеше, забила глава във възглавницата, плака дълго — докато лицето и възглавницата плувнаха в сълзи. Когато се надигна, лицето я болеше, а сърцето й удряше в гърдите като юмрук.

Наташа и Алик шепнеха край прозореца. — Вижте — каза Алик като жалостиво гледаше изпод очилата с добрите си очи. — Ние се уговорихме с Наталия Сергеевна. Сега вие легнете да поспите, а утре тихичко ще идете в прокуратурата. Наталия Сергеевна ще каже в издателството, че сте се разболели… или нещо друго… че през нощта сте получили задух… Знам ли!

Алик си отиде. Наташа пожела да остане да пренощува, но София Петровна каза, че нищо, нищо не й трябва. Наташа я целуна и си тръгна. В тъмнината трамвайните искри като мълнии озаряваха стаята. Белият квадрат светлина като прегънат на две лист плъзваше по стената и тавана. В стаята на медицинската сестра още пискаше и се смееше Валя. София Петровна си представи как под охрана водят Коля при следователя. А следователят е красив военен, целият в ремъци и външни джобове. „Вие ли сте Николай Фомич Липатов?“ — пита той. „Не, аз съм Николай Фьодорович Липатов“ — с достойнство отвръща Коля. Следователят прави строга бележка на конвоиращия и поднася на Коля своите извинения. „Ба! — възкликва той. — Как не ви познах веднага? Та вие сте младия инженер, чийто портрет скоро видях в «Правда»! Простете, моля ви. Там е работата, че вашия съименник Николай Фомич Липатов е троцкист, фашистки наемник, предател…“

Цяла нощ София Петровна чакаше телеграма. Като се върне в общежитието и разбере, че Алик е заминал за Ленинград, Коля непременно ще пусне телеграма, за да успокои майка си. В шест часа сутринта, когато трамваите отново потеглиха, София Петровна заспа. И се събуди от рязко позвъняване, което, стори й се, я пронизва право в сърцето. Телеграмата! Но звънът не се повтори.

София Петровна се облече, изми се, насили се да изпие един чай и подреди стаята. И излезе на улицата в мъглата. Както преди снегът се топеше, но през нощта локвите се бяха покрили с тънък лед.

След няколко крачки София Петровна спря. Къде, всъщност, отиваше?

Алик каза: в прокуратурата. Но София Петровна изобщо не знаеше що е прокуратура и къде се намира тя. А да пита минувачите за това я беше срам. И пое не към прокуратурата, а към затвора, защото случайно й беше известно, че затвор има на „Шпалерна“^[1].

До железните порти имаше часови с пушка. Малката вратичка до тях беше затворена. София Петровна внимателно побутна тази вратичка с ръка, после с коляно. Нийде наоколо не се виждаше никаква табела.

Часовоят се приближи.

— Пускат от девет часа — отряза той.

Беше осем без 20. София Петровна реши да не се връща вкъщи. Тя запристъпва назад-напред край затвора, изправи глава и се загледа в железните решетки.

Нима Коля е тук, зад тия решетки?

— Тука не може разходки, гражданко — каза часовоят.

София Петровна премина на отсрещната страна на улицата и машинално тръгна напред. Отляво съзря широката снежна пустиня на Нева.

Тя свърна по улицата вляво^[2] и излезе на Крайбрежната^[3].

Ставаше все по-светло. Тихо и едновременно угаснаха фенерите на Литейния мост^[4]. По Нева се носеха купчини мръсен и жълт сняг. „Сигурно тук изхвърлят снега от целия град“ — помисли София Петровна. Тя обърна внимание на голямата тълпа жени насред улицата. Едни стояха, облегнати на крайбрежния парапет, други бавно се разхождаха по тротоара и край моста. София Петровна се учуди, че всички бяха доста топло облечени — върху палтата бяха наметнали плетени шалове, почти всички бяха с валенки или галоши. Те потропваха с нозе и подухваха в шепи. „Явно отдавна са тук, щом тъй мръзнат — размишляваше София Петровна, защото не видя какво друго да прави, — а вече не е студено, пак се топи“. Всички жени имаха такъв вид, сякаш дълги часове са чакали на някоя гаричка влак. София Петровна внимателно огледа сградата, срещу която се тълпяха жените — обикновена къща, никакви надписи по нея. Какво ли чакаха тук? В тълпата имаше дами с елегантни палта. Срещаха се и обикновени жени. Като не знаеше какво да прави, София Петровна два пъти мина през тълпата. Една жена стоеше с кърмаче на ръце, но придърпваше и друго дете, с вързан накръст шал. До стената на сградата самотно стърчеше мъж. Лицата на всички бяха с пръстен цвят. А може би заради утринната мъгла изглеждаха такива?

Към София Петровна неочаквано се приближи ниска спретната старица с бастун. Изпод нахлупената шапка от котешка кожа блестяха сребристи коси и черни еврейски очи.

— Списъка ли ви трябва? — дружелюбно попита старицата. — Във входа на 28.

— Какъв списък?

— За „ел“ и „ем“… Ох, гражданко, извинете! Въртите се тук, та си помислих, че също сте за арестант.

— Да, сина… — с недоумение отвърна София Петровна.

Като се откъсна от старицата, подразнила я със своята проницателност, София Петровна се упъти да потърси входа на дом 28. Мисълта, че всички тези жени са дошли за същото, за което бе дошла и тя, смътно се прокрадна в душата й. Но защо са тук, на крайбрежната улица, а не при затвора? А, да, часовоят не разрешава да се стои там.

Дом 28 се оказа олющена сграда почти до самия мост. София Петровна влезе в предверието — разкошно, но мръсно, с камина, с огромно разбито огледало и мраморен купидон с отчупено крилце. На първото стъпало на величественото стълбище, подложила вестник под гърба си, а под главата — паднала настрани корава чанта, лежеше жена.

— Записване ли? — попита тя и вдигна глава. После седна и извади от чантата смачкан лист и молив.

— Аз и така, всъщност, не зная — объркано произнесе София Петровна. — Дойдох да питам за сина, когото погрешно са арестували в Свердловск… Разбирате ли, просто като съименник…

— По-тихо, моля ви — с раздразнение я прекъсна жената. Тя имаше интелигентно уморено лице. — Вземат списъците, и изобщо… Фамилията?

— Липатов — послушно отвърна София Петровна.

— 344 — каза жената и записа. — Вашият номер е 344. Вървете си, моля.

— 344 — повтори София Петровна и отново излезе на Крайбрежната.

Тълпата все нарастваше. „Вашият номер кой е?“ — току подпитваха София Петровна. „Ами, днес няма да сте — рече й една жена, с вързана по селски кърпа. — Ние още от вечерта сме записани…“ — „Къде е списъкът?“ — шепнешком питаха други… Вече стана светло — настъпваше денят.

И неочаквано цялата тълпа се втурна да тича. И София Петровна с тях. Силно заплака детето, увито в шал. То едва следваше майка си с кривите си крачета. Тълпата свърна по „Шпалерна“. Отдалеч София Петровна зърна, че вратичката до железните порти вече е отворена. Към нея се устремиха хората, блъскаха се както в трамвая. Заблъска се и София Петровна. И изведнъж спряха: нататък нямаше накъде. В мрачното предверие и по тясната дървена стълбичка се струпаха хора. Тълпата се залюля. Заразвързваха се кърпи, разкопчаваха се яки и жените се заподреждаха някак — всяка търсеше предишния и следващия номер. А отзад все напираха и напираха. София Петровна се изви като жилава пръчка. Разкопча си и тя палтото и си изтри с кърпата челото.

Като си пое дъх и свикна с полумрака, София Петровна също се зае да открие съседните си номера: 343 и 345. 345 беше мъж, а 343 — прегърбена, престаряла бабичка. „Вашият мъж също ли е латиш?“ — попита бабичката, като вдигна към София Петровна помътнели очи. „Не, защо? — отвърна София Петровна. — Защо пък латиш? Мъжът ми отдавна е покойник, но той беше русин“.

— Кажете ми, моля ви, получихте ли вече пътен лист^[5]? — обади се и старата еврейка със сребърните коси, същата, която заприказва София Петровна на Крайбрежната.

София Петровна не отговори. Тя нищо не разбираше тук. На онова стълбище жена легнала, сега някакви си тъпи въпроси за латиши и за пътен лист. За какво й е пътен лист? Стори й се, че не в Ленинград се намира, а в някакъв чужд и непознат град. Странно беше дори да си помисли, че на тридесетина минути пеша оттук бяха нейната служба, издателството, където Наташа трака на пишущата машина.

Откри своите съседи. Хората си седяха мирно. София Петровна се огледа — стълбичката водеше към стая, а в стаята също се тълпяха хора и май че след тая стая имаше още една. София Петровна се навъси. Ето я жената с чантата, обула вълнени връз другите чорапи, с износени чехли — същата, дето лежеше на стълбището. При нея и тук идваха час по час хора, но тя вече не записваше — окъснели бяха. И като си помислиш, че тия жени все са майки, съпруги и сестри на вредители, терористи и шпиони! А мъжът какъв беше — съпруг или брат… Изглеждат като най-обикновени хора от трамвая и магазина. Само дето са уморени, с посърнали лица. „Представям си, какво нещастие е за една майка да научи, че синът й е вредител“ — мислеше си София Петровна.

От време навреме по скърцащата тясна стълбичка с мъка промъкнала се през тълпата, слизаше жена. „Даде ли?“ — питаха я долу. „Дадох“ — и показваше розова хартийка. А една, с вид на млекарка и голям гюм в ръка, отговори — заточен! — и зарида, като пусна гюма и подпря глава на касата на вратата. Кърпата й се смъкна, показаха се рижи коси и малки обици на ушите. „По-тихо! — зашъткаха отвсякъде. — Той не обича шума, затваря гишето и толкоз. Тихо!“

Млекарката пооправи кърпата и си тръгна със сълзи по бузите.

От разговорите София Петровна разбра, че повечето от жените са дошли да предадат пари за арестуваните си мъж или син, а някои — да научат тук ли са мъжът или синът. Тя много се боеше, че тайнственото гише, към което се стремят всички, ще го затворят по-рано, преди да стигне до него. — Ако днес е само до два, ние с вас няма да стигнем — рече й мъжът. „До два ли? Чак до два ли ще се стои тук? — с тъга си помисли София Петровна. — Ами че сега няма и десет“.

Постара се да преодолее прилошаването като затвори очи. Ритмично жужаха тихите, кратки разговори. — Вашият кога? — Ами вече става трети месец. — А моят — от две седмици. — И не знаете ли къде още може да се отиде за справка? — В прокуратурата. Но никъде нищо не казват. А на „Чайковски“^[6] бяхте ли? Или на „Херцен“?^[7] — На „Херцен“ са военните. — А вашият кога го прибраха? — Аз съм за дъщерята. — Пък на „Арсенална“^[8] викат, че премали и бельо. — Вие за латишите ли сте? — Не, ние сме поляци. — А вашият кога? — Половин година вече. — Колко номера минаха? Само двайсет ли? Господи, Боже мой, само да не затвори в два! Миналият път точно в два затвори!

София Петровна си повтаряше какво ще пита: докаран ли е Коля в Ленинград? Кога ще може да види съдия — или кой там, следователя ли? Не може ли днес? А веднага да получи свиждане с Коля!

След два часа, тътрейки се след престарялата бабичка, София Петровна стъпи на първото стъпало на дървената стълбичка. След три — в първата стая. След четири — във втората и след пет — заедно с криволичещата опашка — отново в първата. Иззад гърбовете тя различи дървената рамка на гишето и в нея широките рамене и огромни ръце на грамаден мъж. Стана три часа. София Петровна преброи — пред нея имаше още 59 души.

Като казваха фамилията, жените кротко подаваха в гишето пари. Кривокракото момченце изхлипа и с език си облиза сълзите. „Ще му кажа веднага — нетърпеливо мислеше София Петровна — да ме водят при следовател, прокурор или при когото трябва там… Какво малокултурие цари все още в нашия бит! Задух, не могат ли да поставят вентилация. Трябва да се напише писмо до «Ленинградска правда»^[9]“.

И ето че накрая пред София Петровна останаха само трима. За всеки случай и тя приготви пари — засега Коля да не се притеснява. С трепереща ръка прегърбената бабичка подаде в гишето 30 рубли и получи розова квитанция — тя впери в нея невиждащи очи. София Петровна нетърпеливо застана на мястото на бабичката. Тя видя снажен младеж с бяло подпухнало лице и малки сънени очички. — Бих искала да зная — започна София Петровна, приведена, за да види по-добре лицето на човека зад гишето — тук ли е моят син? Работата е, че го арестуваха по погрешка…

— Фамилия? — прекъсна я човекът.

— Липатов. Арестуван е по погрешка и вече няколко дни не зная…

— Що не млъкнете, гражданко — изрече човекът и се наведе над картотеката с фишовете. — ЛИпатов или ЛЕпатов?

— ЛИпатов. Бих искала още днес да се срещна с прокурора или към когото ви е удобно да ме насочите…

— Буквите?

София Петровна не разбра.

— Началните му букви?

— Нъ или мъ?

— Ен, Николай.

— Липатов, Николай Фьодорович — човекът извади фиш от картотеката. — Тука е.

— Бих искала да науча…

— Справки не правиме. Прекратете разговорите, гражданко. Следващият!

София Петровна бързешката мушна в гишето 30 рубли.

— Ни му’й разришено — човекът премести една хартийка. — Следващият! Минавайти, гражданко, ни ми причети да работя.

— Хайде! — съскаха вече зад София Петровна. — Че ще хлопне кепенеца.

Към шест часа София Петровна се домъкна вкъщи. Там завари Алик и Наташа. Тя се свлече на стола и няколко минути не беше в състояние да свали ботинките или палтото. Алик и Наташа гледаха към нея въпросително. Тя съобщи, че Коля е в затвора на „Шпалерна“ и изобщо не можа да си обясни защо не е разбрала по какво дело е арестуван и кога ще може да се получи свиждане с него.