Лидия Чуковска
София Петровна (2)

2.

Цялото си свободно време София Петровна прекарваше с Наташа Флоренко. А свободно време й оставаше все по-малко и малко. Извънредната работа и най-вече — заседанията на профкомитета, където скоро привлякоха София Петровна, й отнеха почти всички вечери. Все по-често Коля трябваше сам да си претопля храната и взе на шега да нарича София Петровна „мама-общественичка“. Профкомитетът я натовари да събира членския внос. София Петровна малко се замисляше за какво всъщност съществува профсъюза, но й хареса да разчертава листове и да отбелязва в отделни графи кой вече е платил за този месец, а кой не, хареса й да лепи марки и да съставя безупречни отчети на ревизионната комисия. Харесваше й, че може всяка минута да влезе в тържествения кабинет на директора и шеговито да му напомни за четиримесечния негов дълг и той също така шеговито да се извини пред търпеливите другари от профкомитета, като вади пари и плаща. Дори на навъсения парторг можеше без всякакъв риск да напомни задълженията му.

В края от първата година от службата в живота на София Петровна настъпи тържествено събитие. Пред общото събрание на служителите тя се изказа от името на всички безпартийни работници в издателството. Ето как стана това. В издателството очакваха пристигането на някакви отговорни другари от Москва. Домакинът, сръчен момък с безупречен път на косата като на ординарец, по цели дни се носеше из издателството, помъкнал на гърба си някакви рамки и дори пусна в канцеларията на машинописките в най-неподходящо време подочистачи. Веднъж, в коридора, София Петровна бе спряна от навъсения парторг. „Партийната организация съвместно с профкомитета — изрече той, вперил поглед както обикновено в пода — посочи тебе… — и се поправи: — Вас… да дадете обещание от името на безпартийните активисти“.

В навечерието на пристигането на московчани работата се увеличи. В канцеларията все преписваха някакви отчети и планове. Едва ли не всяка вечер София Петровна и Наташа оставаха извънредно. Машините глухо тракаха в пустата стая. Наоколо, в коридорите и кабинетите, беше тъмно. София Петровна обикна тези вечери. Привършили работа, преди да излязат от осветената стая в тъмния коридор, те дълго си приказваха с Наташа край машините. Наташа говореше малко, но прекрасно умееше да слуша. — Забелязахте ли, че ноктите на Ана Григориевна (това беше председателката на профкомитета) винаги са непочистени? — питаше София Петровна. — А пък се кичи с камеи, кипри се. Добре би било по-често да си миеше ръцете… Ерна Семьоновна пък ми лази по нервите. Толкова е нахална… А забелязали ли сте, Наташа, как Ана Григориевна все някак иронично се изказва за парторга? Май не го обича… — Като приключеше с председателя на профкомитета и парторга, София Петровна разказваше на Наташа за своя роман с Фьодор Иванович и за това, как Коля паднал под коритото, преди да навърши половин годинка. И какво хубаво момченце бил, на улицата всички се обръщали. Обличала го само в бяло: бяла пелерина и бяла качулка. Наташа почти нямаше за какво да разправя — нямаше нито един роман. „Ами, с този цвят на лицето…“ — минаваше й през ума на София Петровна. В живота на Наташа имаше само неприятности. Баща й, полковник, починал през 17-та от сърдечен удар. Наташа тогава била само на пет годинки. Взели им къщата и те били принудени да се преместят у някаква парализирана роднина. Майка й била измъчена, безпомощна жена, гладували жестоко и ненавършила петнайсет години Наташа трябвало да работи. Сега тя бе останала съвсем сама: майката починала по-миналата година от туберкулоза, роднината си отишла от старост. Наташа приемала съветската власт, но когато подала заявлението в комсомола, я отхвърлили. „Моят баща беше полковник, хрантутник и, разбирате ли, не ми повярваха, че съм искрена — изричаше Наташа с влажни очи. — От марксическа гледна точка, може и да е правилно…“.

Всеки път, когато разказваше за този отказ, бузите й пламваха и София Петровна бързаше да прехвърли разговора на друго.

Настъпи тържествения ден. Портретите на Ленин и Сталин бяха поставени в нови рамки, собственоръчно домъкнати от домакина, а бюрото на директора беше покрито с червено сукно. Московските гости — двама пълни мъже в чуждестранни костюми, с чуждестранни вратовръзки и с вечните чужбински перодръжки в горните джобове — седнаха до директора зад масата, под портретите и извадиха листове от дебело наблъсканите чанти. До тях парторгът с рубашката си и сакенцето изглеждаше съвсем невзрачен. Напетият домакин и обслужващата асансьора Маря Ивановна, както си му е редът, поднесоха чай, сандвичи и плодове, предложиха първо на гостите и директора, а сетне и на останалите.

От вълнение София Петровна нямаше сили да слуша речите. Като омагьосана се бе втренчила в поклащащата се вода на гарафата. След словото на председателката, тя приближи до масата, обърна се отначало с лице към директора и гостите, после с гръб, сетне застана отстрани и сложи ръка на кръста, както я бяха учили в детинството, когато декламираше приветствени стихове на френски. — От името на безпартийните работници — започна тя с треперещ глас и изреди цялото обещание за повишаване на производителността на труда и всичко, което бяха натъкмили с Наташа и тя беше научила наизуст.

Като се върна вкъщи, тя дълго не си легна, защото искаше да дочака Коля и да му разкаже всичко за събранието. Той държеше последните си изпити в училище и всяка вечер бе при своя любим приятел Алек Финкелщайн — учеха заедно. София Петровна поразтреби нещо из стаята и отиде в кухнята да запали примуса. „Колко жалко, че не сте на служба — издума тя на добродушната жена на милиционера, която миеше съдове. — Колко впечатления, това е такъв принос в живота. Особено ако службата ви е в допир с литературата“.

…Накрая Коля се появи гладен и мокър от първия пролетен дъжд и София Петровна сложи пред него чинията с борш. Подпряна на масата гледаше как той се храни и тъкмо се накани да му разкаже за своето изказване, когато… „Знаеш ли, мамо — рече той, — вече съм комсомолец, днес ме утвърдиха от бюрото“. Щом й съобщи тази новина, той без прекъсване мина към другата, тъпчейки устата си с хляб: в училището им избухнал скандал. — „Сашка Ярцев — тоя старорежимен чвор…“ („Коля, не обичам, като ругаеш“ — прекъсна го София Петровна.) „Не това е същественото, та: Сашка Ярцев нарече Алик Финкелщайн чифутин. Днес в дружеството решихме да устроим показен другарски съд. И знаеш ли кого назначиха за обществен обвинител? Мен!“.

Като хапна, Коля веднага си легна и София Петровна също легна зад своя параван и в тъмнината Коля й рецитираше Маяковски наизуст. „Нали, мамо, гениално!“ — и когато свърши, София Петровна му разказа за събранието. „Браво, мамо“ — рече Коля и веднага заспа.