Лидия Чуковска
София Петровна (17)

17.

Зиме през двойната рамка на прозореца в стаята почти не проникваха уличните звуци на нощта. Затова пък шума и поскърцването в квартирата София Петровна слушаше цяла нощ. Упорито стържеха мишките — да се доберат до сланината, купена за Коля. В коридора скърцаха дъските, а минеше ли камион наблизо, входната врата се тресеше. Откъм стаята на счетоводителя на всеки петнадесет минути тежко биеше часовник.

Коля скоро ще се върне. От тази нощ София Петровна вече не се съмняваше, че Коля ще се върне скоро. Кипарисова каза, а и милиционерът Дегтяренко… Трябва да се върне, понеже ако не се върне, тя ще умре. Щом са почнали да пускат невинните, значи и Коля ще пуснат. Не може да пускат другите, а него — не. Коля ще се върне — и какъв ли срам ще бере тогава медицинската сестра! И домоуправителят. И Валя. В очите няма да смеят да го погледнат. И Коля няма да ги поздрави. Ще мине край тях като край стена. Като се върне, веднага ще му дадат някоя отговорна служба — и даже орден! — та по-бързо да загладят вината си пред него. На гърдите му ще има орден, а медицинската сестра и Валя той няма да поздравява…

Призори София Петровна заспа и се събуди късно, чак в десет. Едва отворила очи, тя си спомни — вчера нещо хубаво, ама нещо много хубаво беше научила за Коля. Ах, да, почнали да пускат хора от затворите. А щом са почнали да пускат, значи, скоро и Коля ще се върне. И Алик. Всичко ще бъде наред, както преди. Значи и Наташа ще се върне, бързо полетя мисълта на София Петровна, но се спря — не, Наташа няма да се върне, но Коля — Коля вече пътува за вкъщи, може би неговият вагон вече навлиза в гарата.

На връщане от библиотеката, София Петровна спря пред витрината на оказионния магазин и дълго се застоя — там беше изложен фотоапарат „Лайка“. Коля винаги бе мечтал за фотоапарат. Добре би било да продаде нещо и да купи на Коля за деня на връщането му „Лайка“. Коля бързо ще се научи да снима — толкова е сръчен и схватлив.

Цял ден София Петровна беше в приповдигнато, радостно настроение. Дори огладня — за първи път от много време. Седна в кухнята да бели картофи. Но ако вземе фотоапарат за Коля — има една мъчнотия: къде ще проявява снимките? Необходима е абсолютно тъмна стая. Ами, разбира се, в килера. Там са дървата, но място ще се намери. Може тихичко да изнесе част от своите дърва, да помоли и жената на Дегтяренко и тя ще си вземе наръча при себе си — няма да откаже — тъй ще се отвори място. Коля ще фотографира всички: и София Петровна, и близнаците, и познатите госпожи — само Валя и медсестрата няма да снима за нищо на света. Ще направи цял албум с фотографии, но Валя и медсестрата няма да попаднат в него.

— Много ли дърва имате още в килера? — попита София Петровна жената на Дегтяренко, когато тя влезе в кухнята за метлата. — Три наръча — отговори жената на милиционера. — Обичате ли да се снимате? Аз много обичах като млада, при добър фотограф, разбира се… Знаете ли? Пускат Коля.

— Тъй ли! — възкликна жената на Дегтяренко и изпусна метлата. — Е, а вие се поболяхте! (Тя разцелува София Петровна и по двете бузи.) — Писмо ли прати или телеграма? — Писмо. Току-що го получих. Препоръчано — отвърна София Петровна.

— Аз пък да не чуя, че дошъл пощаджията. От тия примуси да оглушеше.

София Петровна се прибра в стаята и седна на дивана. Беше й нужно да поседи на тихо, да си почине от своите думи, да ги проумее. Коля е пуснат. Пуснали са Коля. От огледалото към нея погледна сбръчкана старица със сивозеленикави пепеляви коси. Ще я познае ли Коля, когато се върне? Тя се взираше в дълбочината на огледалото, докато всичко не се размаза пред нея и тя престана да различава истинския диван от отражението му.

— Знаете ли, моя син го пуснаха. От затвора — каза тя и в библиотеката на сътрудничката, която попълваше фишове на една маса с нея. Дотогава тя не бе чула и думичка от София Петровна, а София Петровна пък дори не знаеше името й. Но й беше необходимо да повтаря своето заклинание. — А, така ли! — отвърна сътрудничката. Тя бе мърлява, дебела повлекана, цялата посипана с косми и пепел от цигари. — Вашият син, вероятно, е невинен и ей на, пуснали го. У нас току-тъй не затварят… И дълго ли лежа вашият син?

— Година и два месеца.

— Това е, изяснили са нещата и го пускат — каза дебеланата, смачка цигарата и се зае да пише.

Вечерта милиционерът Дегтяренко срещна София Петровна в коридора и я поздрави. — Черпнята от вас — стисна й ръката той и широко се усмихна. — А кога ще заповяда Николай Фьодорович при мама?

— Ами ще поработи месец-два в завода, после заминава в Крим на почивка, сега му е много необходима! — а после при мен. Или може би аз ще замина при него. — София Петровна сама се учуди колко леко го каза.

Беше радостно възбудена и дори краката я носеха по-бързо. Щеше й се всяка минута да казва някому: пуснаха Коля! Знаете ли? Коля пуснаха! Но нямаше на кого да го каже. Вечерта отиде до хлебарницата и веднага попадна на любезния деловодител от издателството. Ако го беше зърнала ден по-рано, щеше да пресече на другата страна на улицата, защото всичко, което й напомняше за службата в издателството, й причиняваше болка. Но сега приветливо му се усмихна.

Той галантно се поклони и веднага попита:

— Чухте ли нашите новини? Арестуваха Тимофеев.

— Как така? — смути се София Петровна. — Та нали той… нали разобличаваше всички… вредители…

Деловодителят вдигна рамене.

— А сега някой е разобличил него…

— Аз пък, знаете ли, имам радост — избърза София Петровна. — Синът ми пуснаха.

— Така ли! Моите поздравления. Пък аз да не зная, че са го арестували.

— Да, а сега го пуснаха — весело изрече София Петровна и се сбогува с деловодителя.

Като се връщаше у дома, машинално надзърна в пощенската кутия. Празно. Писмо нямаше. Сърцето й се сви, както винаги се свиваше пред празната кутия. Цяла година нито ред. Нима не е възможно тайно и по някого да прати писмо? Година и два месеца няма вест от него. Умрял ли е? Жив ли е?

Тя легна в кревата и разбра, че няма да заспи в никакъв случай. Тогава взе луминал, двойна доза. И заспа.